Стивън Ериксън
Лунните градини (8)

2.

С идването на Морант

обърна се приливът.

И като кораби в залив

пометени бяха Градовете свободни

от Имперското море.

Войната навлезе в дванайстото си лято

в Годината на Пръсналата се луна

и нейното нечакано изчадие

от сеещ гибел дъжд

и чернокрило обещание.

Два града само устояха

на яростния набег на Малаз.

Единият — ненакърним, със знаме гордо

под мощното крило на Тъмнината.

А другият — разцепен,

без армия и

от съюзници предаден.

Силният град падна пръв.

 

Зов към Сянката

Фелисин (р. 1146 г.)

1163 г. от Съня на Бърн

105 г. на империята Малазан

9 г. от царуването на императрица Ласийн

Гарвани кръжаха из бледнината на пушеците. Гракът им се сливаше в писклив хор над виковете на ранените и издъхващи войници. Вонята на разкъсана плът тежеше неподвижно в мъглата.

Татърсейл стоеше сама на третия хълм над падналия град Пейл. Купища изгоряла броня — наколенници, нагръдници и оръжия — се въргаляха пръснати около магьосницата. Само допреди час това снаряжение го бяха носили мъже и жени, но от тях сега нямаше и помен. Тишината в овъглените коруби кънтеше в главата й като погребална песен.

Беше скръстила ръце на гърдите си. Пурпурният плащ със сребърната торква, знака на магьосническото ядро на Втора армия, бе провиснал от кръглите й рамене, оцапан със сажди и опърлен. Овалното й месесто лице, излъчващо обикновено херувимска ведрост, бе сякаш изсечено с тъмно призрачни черти, откроили бледостта на посърналите й страни.

При всичките миризми и звуци наоколо Татърсейл усети, че се вслушва неволно в една по-дълбока тишина. Донякъде тя идеше от грамадите празна броня наоколо й — отсъствие само по себе си звучащо като присъда. Но тишината имаше и друг източник. Чародейството, развихрило се днес тук, бе достатъчно, за да раздере тъканта между световете. Каквото и да обитаваше отвъд, в Лабиринтите на хаоса, то изглеждаше толкова близо сега, само да се пресегнеш, и ще го докоснеш.

Беше мислила, че чувствата й са изчерпани, изцедени от току-що преживяния ужас, ала сега, докато гледаше плътните редици на настъпващия към града легион на Черните моранти, от натежалите й клепачи се сипеше скреж на омраза.

„Съюзници. Искат своя час за кръв.“ След този час оцелелите жители на Пейл щяха да са с десетки хиляди по-малко. Дългата дивашка вражда между съседните народи щеше отново да изравни везните на мъстта. С меча. „Шеденул милостиви, не беше ли достатъчно?“

Десетки пожари бушуваха неудържими из града. Най-сетне обсадата бе приключила, след три дълги години. Но Татърсейл знаеше, че предстои още. Нещо се криеше и чакаше в тишината. Все едно. Тя също щеше да чака. Смъртта, посята в този ден, изискваше от нея поне това — в края на краищата се беше провалила във всички други по-важни неща.

Равнината долу беше застлана с тела на малазански воини — дрипав килим от мъртъвци. Щръкнали нагоре крайници тук-там, с властно накацалите по тях черни гарвани. Войници, оцелели след касапницата, сновяха замаяни между труповете и търсеха мъртвите си другари. Пълни с болка, очите на Татърсейл ги следваха.

— Идат — промълви глас на десетина стъпки вляво от нея и тя бавно се обърна. Магьосникът Хеърлок лежеше проснат върху изгорялата броня, темето на бръснатия му череп отразяваше посърналото небе. Вълна от чародейство го беше помляла от кръста надолу. Розови, оплискани с кал черва се свличаха изпод ребрата му, замрежени с мазни полузасъхнали капки. Смътно сив магически ореол издаваше усилията му да остане жив.

— Мислех те за умрял — промърмори Татърсейл.

— Извадих късмет.

— Не ти личи.

Хеърлок изпъшка и под сърцето му бликна гъста и тъмна кръв.

— Идат — повтори той. — Видя ли ги вече?

Тя отново насочи вниманието си към склона, присвила светлите си очи. Приближаваха се четирима войници.

— Кои са?

Магьосникът не отговори.

Татърсейл извърна лице към него и видя, че погледът му се е приковал в нея, напрегнат като на смъртник в последните мигове.

— Мислех, че вълната те е ударила през корема. Какво пък, предполагам, че и това е начин да те извозят оттук.

Отговорът му я изненада.

— Маската на грубост не ти приляга, Сейл. Никога не ти е прилягала. — Той се намръщи и примига рязко, за да надвие мрака, предположи тя. — Винаги има риск да научиш твърде много. Радвай се, че ти го спестих. — Усмихна й се и се видяха оцапаните му с кръв зъби. — Мисли за хубави неща. Плътта е тленна.

Тя го изгледа твърдо, учудена от внезапната му… човещина. Умирането може би слагаше край на обичайните игри, на преструвките на живия танц. Може би просто не бе подготвена да види как най-сетне у Хеърлок ще се прояви смъртният човек.

— Прав си. Моментът не е подходящ за маски, нали? Никога не съм те харесвала, Хеърлок, но никога не съм оспорвала храбростта ти… Никога няма да я отрека. — Изгледа го критично, отчасти смаяна, че ужасната му рана не можа да я накара дори да трепне. — Мисля, че дори изкуството на Тайсхрен вече не може да те спаси.

Нещо лукаво просветна в очите му и той се изсмя хрипливо.

— Мило момиче… Наивността ти никога не е преставала… да ме очарова.

— Разбира се — сопна се тя, ужилена и уязвена от внезапната му откровеност. — Последната ти шега за моя сметка, просто заради доброто старо време, нали?

— Не разбираш…

— Толкова ли си сигурен? Твърдиш, че още не е приключило. Омразата ти към нашия Върховен маг е толкова свирепа, че може да те изтръгне от хладната прегръдка на Гуглата, нали? Мъст и отвъд гроба, това ли е?

— Би трябвало вече да ме познаваш. Винаги си приготвям задна вратичка.

— Та ти не можеш дори да пълзиш. Как смяташ да стигнеш до нея?

Магьосникът облиза напуканите си устни.

— Част от сделката — промълви той. — Вратата иде към мен. Идва, докато си говорим.

Смътна тревога стегна вътрешностите й. Татърсейл чу зад себе си дрънчене на желязна броня, звук, който стигна до ушите й като хладен вятър. Обърна се и видя, че четиримата войници са излезли на билото. Трима мъже и една жена — оцапани с кал и оплискани с кръв, с лица, побелели като кости. Магьосницата усети, че погледът й е привлечен от жената, задържала се най-отзад като нежелана мисъл. Момичето беше младо, хубаво като ледена висулка и също толкова топло сякаш на допир. „Нещо зло има тук. Внимавай.“

Водачът им — сержант според торквата на рамото му — пристъпи към Татърсейл. Хлътналите дълбоко в набръчканото му, уморено лице тъмносиви очи я изгледаха с равнодушие.

— Тази ли е? — попита той високия чернокож мъж, който застана до него.

Онзи поклати глава.

— Не. Търсим ето този. — Говореше малазански, но грубоватият му акцент издаваше човек от Седемте града.

Третият мъж, също чернокож, мина вляво от сержанта — сякаш се плъзна напред, без да откъсва очи от Хеърлок. Пренебрежението му към Татърсейл я накара да се почувства леко унизена. Помисли дали да не му каже една-две подходящи за случая думи, но усилието изведнъж й се стори прекомерно.

— Е — обърна се тя към сержанта. — Ако сте погребалното отделение, подранили сте. Все още не е умрял. Но разбира се — продължи тя, — не сте погребалното. Знам го. Хеърлок е сключил някаква сделка… смята, че ще оживее, макар и с половин тяло.

Устните на сержанта се свиха под коравата прошарена брада.

— Какво искаш да кажеш, магьоснице?

Чернокожият до сержанта погледна през рамо към момичето, което все още стоеше на десетина крачки зад тях. Като че ли потрепери, но мършавото му лице остана безизразно. Той сви загадъчно рамене и също подмина Татърсейл.

Тя потръпна неволно, щом силата перна сетивата й. Пое си рязко дъх. „Той е маг.“ Проследи го с поглед как застава до другаря си от едната страна на Хеърлок и се мъчи да види през мръсотията и петната кръв, оцапали униформата му.

— Що за хора сте вие?

— Девети взвод, Втора.

— Девети? — Дъхът й излезе на съсък през стиснатите й зъби. — Мостоваците. — Присвитите й очи се спряха на сержанта. — Което значи, че вие сте Уискиджак.

Той сякаш трепна.

Татърсейл усети, че устата й е пресъхнала. Окашля се.

— Чувала съм за вас, разбира се. Слушала съм за…

— Все едно — прекъсна я той с пресипнал глас. — Старите истории растат като троскот.

Тя потърка лицето си и усети как под ноктите й се събра мръсотия. Мостоваците бяха елитът на стария император, неговите фаворити, но след кървавия преврат на Ласийн преди девет години ги бяха натикали във всички миши дупки, които можеха да се намерят. Това почти десетилетие ги беше свело до жалък малоброен дивизион. Но и сред тях се бяха издигнали имена. Оцелелите, предимно взводни сержанти, си бяха пробили път и се бяха наложили в Малазанската армия на Дженабакъз и отвъд него. Имена, придаващи вкус на разрастващата се вече легенда за Войнството на Едноръкия. Деторан, Анци, Спиндъл, Уискиджак. Имена, натежали от слава и вгорчени от цинизма, от който се храни всяка армия. Те ги носеха като знамена в лудостта на тази безкрайна кампания.

Сержант Уискиджак оглеждаше разрухата, осеяла хълма. Татърсейл виждаше как малко по малко сглобява цялата картина на случилото се. Един мускул на брадичката му потръпваше. След малко той я погледна с някак ново разбиране, с намек за нещо в дълбоките тъмносиви очи, нещо, което насмалко щеше да я съкруши.

— Вие сте последната, останала в ядрото. Нали?

Тя извърна очи уязвена.

— Последната оставена жива. И не беше въпрос на умение. Чист късмет.

И да усети горчивината в думите й, той не го показа, замълча и загледа двамата си войници, надвесени над Хеърлок.

Татърсейл облиза устни и пристъпи неспокойно на място. Двамата войници си говореха тихо. Чу смеха на Хеърлок, звукът я жегна и я накара да трепне.

— Високият — каза тя. — Маг е, нали?

Уискиджак изсумтя, после отвърна:

— Той е Бързия Бен.

— Едва ли е рожденото му име.

— Не е.

Тя раздвижи рамене под тежестта на плаща, за да облекчи малко тъпата болка в гърба.

— Би трябвало да го познавам, сержант. Такава сила се забелязва. Не е новак.

— Да — отвърна Уискиджак. — Не е.

Тя усети, че я обзема гняв.

— Искам обяснение. Какво става тук?

Уискиджак й отвърна с гримаса.

— Нищо особено, както изглежда. — Повиши глас: — Бързак?

Магът се озърна през рамо и белите му зъби блеснаха.

— Последни договорки, сержант.

— Дъхът на Гуглата да ме лъхне дано. — Татърсейл въздъхна и извърна глава. Момичето продължаваше да стои на билото и като че ли се взираше към колоните на Морантите, минаващи през града. Усетило сякаш вниманието й, то се обърна рязко. Изражението му стъписа магьосницата и тя извърна очи. — Това ли остана от взвода ви, сержант? Двама мародери и една жадна за кръв новобранка?

Уискиджак отвърна равнодушно:

— Останаха ми седем.

— А заранта бяха?

— Петнайсет.

„Тук нещо не е наред.“ Изпита нужда да каже нещо.

— По-добре от повечето. — Изруга мълчаливо, щом видя как се отцеди кръвта от лицето на сержанта. — Все пак — добави тя — сигурна съм, че са били добри хора… онези, които сте изгубили.

— Добри за умиране — отвърна той.

Жестокостта на думите му я порази. Замаяна, тя затвори очи да спре сълзите на смут и безсилие. „Твърде много неща се случиха. Не съм готова за това. Не съм готова за Уискиджак, премазан от тежестта на собствената си легенда, човека, изкачил планини от мъртъвци в служба на империята.“

Мостоваците не се бяха показвали много в последните три години. От самото начало на обсадата им бяха възложили задачата да подровят масивните древни стени на Пейл. Заповедта бе дошла направо от столицата и беше или жестока шега, или плод на въпиещо невежество: цялата долина представляваше ледникова шлака, скална грамада, запушила разлом толкова дълбок, че дори маговете на Татърсейл много трудно можеха да намерят дъното му. „Били са под земята цели три години. Кога са видели слънцето за последен път?“

Изведнъж Татърсейл се вкочани.

— Сержант? — Погледна го. — До тази сутрин сте били в тунелите си?

Видя терзанието, което пробяга по лицето му, и разбирането за случилото се бавно се утаи в ума й.

— Какви тунели? — промълви той и тръгна да я подмине.

Тя протегна ръка и го стисна за рамото. Сякаш го полазиха тръпки.

— Уискиджак — прошепна Татърсейл. — Вие се сетихте. За… за мен, за онова, което стана на този хълм, за всички тези войници. — Поколеба се, после добави: — Провалът е за всички ни. Съжалявам.

Той се дръпна, извърнал очи.

— Недейте, магьоснице. — Обърна се и срещна погледа й. — Съжалението е нещо, което не можем да си позволим.

Зад гърба й проговори женски глас.

— Тази сутрин бяхме хиляда и четиристотин, магьоснице.

Татърсейл се обърна. Девойката не изглеждаше на повече от петнадесет години. Освен очите й, с притъмнелия блясък на изтъркан оникс — те изглеждаха стари, сякаш всички чувства бяха изцедени от тях до последната капка.

— А сега?

Момичето сви рамене почти безучастно.

— Трийсет, може би трийсет и пет. Четири-пет тунела се сринаха напълно. Ние бяхме в петия и ровихме, за да излезем. Фидлър и Хедж са при другите, но според тях всички останали са погребани завинаги. Опитаха се да окажат помощ. — По зацапаното й с кал лице се плъзна хладна, веща усмивка. — Но вашият старши, Върховният маг, ги спря.

— Тайсхрен? Защо?

Момичето се намръщи, сякаш разочаровано. И просто се отдалечи, спря се на билото и отново се загледа към града.

Татърсейл я проследи с поглед. Момичето бе подхвърлило последното, сякаш искаше да улови някаква особена реакция. „Съучастничество?“ Определено не беше улучило. „Тайсхрен няма приятели. Добре.“ Денят беше пълно бедствие и вината за това явно бе на Върховния маг. Загледа се към Пейл, после погледът й се извиси към изпълненото с пушеци небе.

Масивната, високо издигаща се черна грамада, която я беше посрещала всяка сутрин през последните три години, беше изчезнала. Все още й беше трудно да го повярва, въпреки че го виждаше с очите си.

— Ти ни предупреди — прошепна тя към пустото небе, докато спомените се връщаха. — Предупреди ни, нали?

 

 

Последните няколко месеца беше спала с Калът: дребно развличащо удоволствие, което да облекчи досадата от една обсада, която не водеше доникъде. Поне така си беше обяснявала непрофесионалното поведение на двамата. Беше много повече от това, разбира се, много повече. Но честността към себе си не беше от най-силните качества на Татърсейл.

Магическият зов я събуди преди Калът. Малкото, но атлетично тяло на мага се беше сгушило в мекотата на плътта й. Тя леко отвори очи и видя как се е вкопчил в нея като дете. Тогава той също усети призива и се събуди. Посрещна го усмивката й.

— Хеърлок ли? — попита той, потръпна сънено и се измъкна от топлите завивки.

Татърсейл отвърна с гримаса.

— Кой друг? Този човек никога не спи.

— Сега пък какво ли има? — Стана и се огледа за туниката си.

Тя го гледаше. Беше толкова тънък, че съчетанието между двамата изглеждаше почти нелепо. На смътната утринна светлина, процеждаща се през платнените стени на палатката, резките очертания на тялото му изглеждаха смекчени, почти детски. Като за стогодишен мъж се поддържаше добре.

— Хеърлок изпълнява дребни поръчки за Дужек — рече тя. — Вероятно е само уточнение.

Калът изсумтя и нахлузи ботушите си.

— Това получаваш, щом поемеш командата на ядрото, Сейл. Обаче да ти кажа, по-лесно ми беше да отдавам чест на Недуриан. А теб, всеки път щом те погледна, ми се дощява да…

— Не се отклонявай от службата, Калът — прекъсна го Татърсейл уж на шега, но толкова рязко, че той я погледна накриво.

— Нещо се готви? — попита той тихо и старото намръщване очерта познатите дълбоки бръчки по високото му чело.

„Мислех, че съм се отървала от тях.“ Татърсейл въздъхна.

— Не мога да знам, освен че Хеърлок се свърза и с двама ни. Ако беше само доклад, щеше още да хъркаш.

Дооблякоха се мълчаливо, обзети от усилващо се напрежение. След по-малко от час Калът щеше да изгори под вълната от син пламък и гарваните щяха да отвърнат на отчаяния писък на Татърсейл. Но за момента двамата се приготвяха за извънредното събиране в командната палатка на Върховен юмрук Дужек Едноръкия.

Навън войници от последния караул се бяха струпали около мангалите, пълни с горящ конски тор, и протягаха ръце над жарта. Малко хора се мяркаха по пътеките из лагера, все още беше много рано. Редица след редица сиви палатки се катереха по хълмовете над равнината, обкръжаваща град Пейл. Полкови знамена вяло се полюшваха под лекия полъх — от предната нощ вятърът беше сменил посоката си и донасяше вонята от отходните ровове. Последната шепа звезди гаснеше в изсветляващото небе. Светът изглеждаше почти мирен.

Татърсейл придърпа плаща си да се предпази от студа, спря пред палатката, обърна се и се загледа към огромната планина, надвиснала на четвърт миля над Пейл. Огледа нащърбеното лице на Лунния къс — името му, откакто се помнеше. Назъбена и проядена като почернял зъб, базалтовата крепост беше домът на най-могъщия враг, срещу когото някога се беше възправяла империята Малазан. Високо над земята, Лунния къс не можеше да бъде съкрушен с обсада. Дори собствената армия на Ласийн, съставена от немрящите Т’лан Имасс и придвижваща се с лекотата на прах, понесен от вятъра, не можеше или не искаше да проникне през магическите му защити.

Чародеите на Пейл си бяха намерили могъщ съюзник. Татърсейл помнеше, че империята вече се беше сблъсквала със загадъчния Лунен господар, по времето на императора. Имаше опасност нещата да тръгнат много на зле, но после Лунният къс се беше оттеглил от играта. Никой между живите все още не бе разбрал защо — просто една от хилядите тайни, които императорът бе отнесъл със себе си във влажния си гроб.

Повторната поява на Лунния тук на Дженабакъз беше изненада. И този път нямаше отбой в последната минута. Шест легиона от магьосническите Тайст Андий бяха слезли от Лунния къс и под командата на бойния вожд Каладън Бруд бяха обединили силите си с наемниците на Пурпурната гвардия. Заедно двете армии започнаха да изтласкват Пета армия на Малаз, която беше настъпвала на изток, по северния край на равнината Риви. През последните четири години Пета беше затънала в тресавищата на Леса на Черното псе и бе принудена да устоява на тази позиция срещу Бруд и Пурпурната гвардия. Опора, която бързо се превръщаше в смъртна присъда.

Но беше явно, че Каладън Бруд и Тайст Андий не са единствените обитатели на Лунния къс. Един невидим господар оставаше да командва крепостта, скрепил договор със страховитите чародеи на Пейл.

Ядрото на Татърсейл хранеше нищожни надежди, че ще може да надвие с магията си такъв противник. Ето защо обсадата беше замряла, с изключение на Мостоваците, чиито упорити усилия да подровят древните стени на града не секваха.

„Остани — помоли се тя на Лунния къс. — Извръщай безкрайно лика си и пази мирисът на кръв, писъците на загиващите да не покрият тази земя. Изчакай ние да примигнем първи.“

Калът чакаше до нея. Не каза нищо: разбираше в какъв ритуал се е превърнало това. Това бе една от многото причини Татърсейл да го заобича. Като приятел, разбира се. Нищо сериозно, нищо страшно нямаше в обичта към един приятел.

— Долавям нетърпение у Хеърлок — промърмори Калът до нея.

Тя въздъхна.

— И аз. Точно затова така не ми се иска да бързам.

— Знам, но не можем и да се бавим много, Сейл. — Ухили се лукаво.

— Хм, не можем да им позволим да стигнат далече в заключенията си, нали?

— Няма да им се налага да ходят много далече. Все едно. — Усмивката му изведнъж се стопи. — Да вървим.

След няколко минути бяха пред командната палатка. Единственият морски пехотинец, стоящ на пост пред нея, им отдаде чест. Изглеждаше изнервен. Татърсейл спря и се вгледа в очите му.

— Седми полк?

Войникът отбегна погледа й и кимна.

— Да, магьоснице. Трети взвод.

— Сторихте ми се познат. Предайте поздравите ми на сержант Ръсти. — Пристъпи към него. — Носи ли се нещо във въздуха, боец?

Той примигна.

— Високо във въздуха, магьоснице. Толкова високо, отколкото идват.

Татърсейл погледна към Калът, който беше спрял до процепа. Той изду бузи и направи комична физиономия.

— Мисля, че го надушвам.

Тя трепна от потвърждението му. Часовият, както забеляза, се потеше под железния шлем.

— Благодаря за предупреждението, войник.

— Винаги честна сделка, магьоснице. — Мъжът отново отдаде чест, този път по-отривисто и по свое му — някак по-лично. „Толкова години с това. Все да настояваш, че си едно семейство с тях, че си една от Втора армия — най-старата непокътната сила, лично на императора. Винаги честна сделка, магьоснице. Спаси ни кожите и ние ще спасим твоята. Семейство сме, в края на краищата. Защо тогава винаги се чувствам толкова отчуждена от тях?“ Татърсейл отвърна на поздрава.

Влязоха в командната палатка. Тя веднага долови присъствието на сила, онова, което Калът каза, че е „подушил“. Очите й се навлажниха и главата й се разцепи от рязка болка. Точно тази еманация на сила познаваше много добре и тя бе проклятие спрямо собствената й. Което правеше главоболията още по-лоши.

Няколко фенера хвърляха пушлива светлина над десетината дървени стола в първото отделение. На походната масичка в единия край беше поставена кана с разредено вино и шест потъмнели чаши, по които блестяха капки.

Калът промърмори:

— Кълна се в дъха на Гуглата, Сейл, не ми харесва това.

След като очите й свикнаха с полумрака, Татърсейл видя през отвора, водещ към второто отделение на палатката, позната фигура по халат. Мъжът беше опрял дългите си пръсти на масата с картата на Дужек. Пурпурният му плащ се вълнуваше като вода, въпреки че стоеше неподвижен.

— О, само това не! — прошепна Татърсейл.

— Същото си помислих и аз — отвърна Калът и изтри очи.

— Мислиш ли — каза му тя, докато сядаха, — че позата е заучена?

Калът се ухили.

— Абсолютно. Върховният маг на Ласийн не би могъл да чете бойна карта, дори животът му да зависи от това.

— Стига нашият живот да не зависи от това.

От стола до тях се чу глас:

— Днес сме на работа.

Татърсейл се навъси към свръхестествения мрак, обгърнал стола.

— Също толкова лош си като Тайсхрен, Хеърлок. И бъди благодарен, че не реших да седна в този стол.

В тъмното бавно се очертаха два реда жълти зъби, а после — и всичко останало от мага, след като Хеърлок прекрати заклинанието. Капчици пот лъщяха по плоското му, нашарено с белези чело и гладко обръснатото теме. Нищо необичайно дотук: Хеърлок щеше да се поти дори да го тикнат в ледена яма. Държеше главата си килната на една страна, придавайки на изражението си нещо като самодоволна разсеяност, съчетана с пренебрежение. Черните му очички се спряха върху Татърсейл.

— Не си забравила какво значи работа, нали? — Усмивката му се разшири и месестият му безформен нос сякаш се сплеска още повече. — Да де, онова, което правеше, преди да се затъркаляш в чувала със скъпия ни Калът. Преди да омекнеш.

Татърсейл си пое дъх да отвърне на подигравката, но я прекъсна бавният, провлечен глас на Калът.

— Самотен ли си, Хеърлок? Да ти казвам ли, че лагерните пачаври ще искат двойно от такива като теб? — Махна с ръка, сякаш да разкара от главата си някоя по-неприлична мисъл. — Простият факт е, че Дужек избра Татърсейл да командва ядрото след безвременната кончина на Недуриан в леса Мот. Може да не ти харесва, но толкова по-зле. Това е цената, която плащаш за двойствеността си.

Хеърлок избърса някаква прашинка от сатенените си чехли, които — невероятно — бяха останали неоцапани по калните пътеки вън.

— Сляпата вяра, скъпи приятели, е за глупците…

Отворът на палатката изплющя и го прекъсна. Върховен юмрук Дужек Едноръкия влезе; сапунът от сутрешното му бръснене още бе полепнал по космите в ушите му; от него лъхна на канелена вода.

През годините Татърсейл беше свързала много неща с този аромат. Сигурност, стабилност, здравомислие. Дужек Едноръкия олицетворяваше всички тези неща, при това не само за нея, а за армията, която се сражаваше за него. И сега, когато той се спря в центъра на помещението и изгледа тримата магове, тя се отпусна леко в стола и загледа изпод натежалите си клепки Върховния юмрук. Три години принудителна пасивност в тази обсада сякаш се бяха отразили освежително на състаряващия се мъж. Приличаше по-скоро на петдесет, отколкото на седемдесет и девет годишен. Сивите му очи си оставаха остри и неумолими на загорялото му мършаво лице. Стоеше изправен и изглеждаше по-висок от неговите пет стъпки и половина. Беше облечен в проста кожена униформа без отличия, зацапана повече от петна пот, отколкото от пурпурната имперска боя. Чуканът на лявата му ръка малко под рамото беше увит в ивици кожа. Косматите му, бели като креда прасци се виждаха между връзките от кожа на акула на напанските му сандали.

Калът извади от ръкава си копринена кърпичка и я хвърли на Дужек.

Върховният юмрук я хвана.

— Пак ли? Проклетият му бръснар — изръмжа той и изтри пяната от брадичката и ушите си. — Заклевам се, че го прави нарочно. — Смачка кърпата на топка и я хвърли в скута на Калът. — Вече всички сме тук. Добре. Първо — ежедневните неща. Хеърлок, свърши ли със заяжданията си с момчетата долу?

Хеърлок потисна прозявката си.

— Някакъв сапьор, казва се Фидлър, ме вкара и ме поразведе. — Млъкна, за да махне някаква власинка от брокатения си ръкав, и погледна Дужек в очите. — Дайте им още шест-седем години и може и да стигнат до градските стени.

— Безсмислено е — каза Татърсейл, — и точно това отбелязах в рапорта си. — Примижа към Дужек. — Ако изобщо е стигнал до имперския двор.

— Камилата още плува — подхвърли Калът. Дужек изпръхтя — най-близкото у него до смеха.

— Добре, кадър. Сега ме слушайте внимателно. Две неща. — Покритото му с белези лице се намръщи. — Първо, императрицата е изпратила Нокти. В града са, избиват чародеите на Пейл.

По гръбнака на Татърсейл пробяга мраз. Никой не обичаше Ноктите. Тези имперски убийци държаха отровните си ками наточени за всички и за всеки — в това число и за малазанци.

Калът, изглежда, си помисли същото, защото рязко изправи гръб.

— Ако са тук по друга причина…

— Ще трябва да минат първо през мен — заяви Дужек и ръката му се отпусна на дръжката на дългия меч.

„Има си публика. Там, в другото помещение. Обяснява на командващия Нокътя как стоят нещата. Шеденул да го благослови.“

Хеърлок заговори:

— Ще се скрият в миша дупка. Те са чародеи, не са идиоти.

Трябваше й малко време, докато разбере забележката му. „О, добре. Чародеите на Пейл.“

Дужек погледна замислено Хеърлок и кимна.

— Второ, атакуваме Лунния къс днес.

В другото отделение Върховният маг Тайсхрен се обърна при тези думи и бавно се приближи. Широката му усмивка за миг набразди гладкото му тъмно лице под качулката. Усмивката бързо изчезна и несъстаряващата се кожа отново се изпъна.

— Здравейте, скъпи колеги — каза той ведро и в същото време заплашително.

— Сведи мелодрамата до минимум, Тайсхрен, и всички ще сме много по-щастливи — изсумтя Хеърлок.

Без да обръща внимание на забележката му, Върховният маг продължи:

— Императрицата изгуби търпение с Лунния къс и…

Дужек килна глава на една страна и го прекъсна с тихия си хриплив глас.

— Императрицата е наплашена достатъчно, за да нанесе първа удара и да го нанесе здраво. Кажи го направо, магьоснико. Тук говориш на хора от първата линия. Прояви малко уважение, в името на Гуглата.

Върховният маг сви рамене.

— Разбира се, Върховен юмрук. — Огледа командния кадър. — Вашата група, аз самият и още трима Върховни магове ще ударим Лунния къс до един час. Северната кампания е привлякла повечето обитатели на крепостта. Убедени сме, че Лунният господар е сам. От близо три години само присъствието му беше достатъчно, за да ни държи нащрек. Тази сутрин, колеги, ще изпитаме издръжливостта му.

— И адски ще се надяваме, че през цялото време е блъфирал — добави Дужек навъсено. Дълбоки бръчки прорязаха челото му. — Въпроси?

— За колко време мога да бъда преместен? — попита Калът.

Татърсейл се окашля.

— Какво знаем за Господаря на Лунния къс?

— Съвсем малко, опасявам се — отвърна с присвити очи Тайсхрен. — Че е Тайст Андий — със сигурност. Архимаг.

Хеърлок се наведе и се изплю на пода точно пред Тайсхрен.

— Тайст Андий ли, Върховен маг? Мисля, че можем да сме малко по-точни по този въпрос, нали?

Мигрената на Татърсейл се усили. Усети, че е затаила дъх и следи реакцията на Тайсхрен — на думите на мъжа пред нея, както и на традиционната за Седемте града предизвикателност.

— Архимаг — повтори Тайсхрен. — Може би архимагът на Тайст Андий. Уважаеми Хеърлок — добави той малко по-тихо, — вашите примитивни племенни жестове си остават доста старомодни и някак безвкусни.

Хеърлок се озъби.

— Тайст Андий са първите чеда на Майката Тъма. Усещал си трусовете по магическите лабиринти, Тайсхрен. Аз също. Попитай Дужек за донесенията, идващи от Северната кампания. Древна магия — Куралд Галайн. Господарят на Лунния къс е Старшият архимаг — знаеш името му точно толкова добре, колкото и аз.

— Нищо такова не знам — сопна се Върховният маг, най-после изтървал нервите си. — Може би ще благоволите да ни осветлите, Хеърлок, след което ще ви поразпитам за източниците ви.

— Аххх! — Хеърлок се изпъна в стола си с изпънато от злоба лице. — Заплаха от Върховния маг. Ето, че стигаме донякъде. Отговори ми тогава не това. Защо само още трима Върховни магове? Едва ли сме чак толкова изтънели! И още, защо не направихме това преди две години?

Онова, което се надигаше, готово всеки момент да избухне между Хеърлок и Тайсхрен, бе прекъснато от Дужек, който изръмжа сърдито:

— Защото сме отчаяни и трябва много да бързаме, Хеърлок. Северната кампания е пред разгром. Пета е почти довършена, в името на Гуглата, и няма да може да получи подкрепления до следващата пролет. Работата е, че Лунният господар може всеки момент да изтегли армията си. Не искам да ми се налага да ви изправям срещу цяла армия Тайст Андий и съм адски сигурен, че никак не желая на Втора да й се наложи да отваря два фронта с идващата зад гърба й сила. Лоша тактика, а който и да е този Каладън Бруд, той доказа, че е способен да ни накара да си плащаме за грешките.

— Каладън Бруд — промърмори Калът. — Кълна се, че съм чувал някъде това име. Странно, че не му обърнах достатъчно внимание.

Татърсейл присви очи към Тайсхрен. Калът беше прав: името на командващия Тайст Андий редом до Пурпурната гвардия наистина звучеше познато — но по някакъв странен начин като ехо от древни легенди или може би — от някой епос.

Върховният маг срещна погледа й хладно и преценяващо.

— Необходимостта — обърна се той към всички — от оправдания е отминала. Императрицата е заповядала и сме длъжни да се подчиним.

Хеърлок отново изсумтя.

— Като стана дума за извиване на ръце — все така презрително се усмихваше на Тайсхрен, — помниш ли как си играхме на котка и мишка в Ейрън? В този план се долавя твоята воня. От дълго време драпаш за такъв шанс. — Ухили се дивашки. — Е, кои са другите трима Върховни магове? Чакай да се сетя…

— Достатъчно! — Тайсхрен пристъпи към Хеърлок и той се вкопани в стола си, с блеснали очи.

Фенерите бяха загаснали. Калът изтри с кърпата сълзите от бузите си.

„Сила, в името на Гуглата. Главата ми сякаш ще се пръсне!“

— Добре — прошепна Хеърлок. — Да сложим всичко на масата. Сигурен съм, че Върховният юмрук ще ти бъде много благодарен, ако разсееш всичките му подозрения. Да опростим нещата, стари приятелю.

Татърсейл погледна Дужек. Лицето на командира беше помръкнало, острите му присвити очи се бяха приковали в Тайсхрен. Личеше, че мисли напрегнато.

Калът се наведе към нея.

— Какво в името на Гуглата става тук, Сейл?

— Представа нямам — прошепна му тя. — Но доста се нажежи. — Отговорът прозвуча лековато, но умът й бясно се вихреше около студения възел на страха. Хеърлок си беше имал работа с империята много по-дълго от нея… както и от Калът. Беше един от магьосниците, сражавали се срещу малазанците в Седемте града, преди да падне Ейрън и да бъде разбит Свещеният Фалад, преди да му дадат избора или да умре, или да служи на новите господари. Беше се включил в кадъра на Втора при Пан’поцун… също като Дужек беше там със старата гвардия на императора, когато плъзнаха първите змии на узурпацията, в деня, в който с измяна брутално беше убит Първият меч на империята. Хеърлок знаеше нещо. Но какво?

— Добре — провлече Дужек, — чака ни работа. Да се залавяме с нея.

Татърсейл въздъхна. Стария Еднорък с неговата вечна работа. Погледна го крадешком. Познаваше го добре, не като приятел — Дужек нямаше приятели, — но като най-добрият военен ум, останал в империята. Ако, както току-що беше намекнал Хеърлок, спрямо Върховния юмрук се извършваше измяна — от някого, от някъде, и ако Тайсхрен беше съучастник… „Ние сме приведен клон — бе казал веднъж Калът за Войнството на Едноръкия — и внимавай, когато империята се прекърши. Войници от Седемте града, затворени в килера призраци на завладените, но несъкрушими…“

Тайсхрен махна към нея и останалите магове. Татърсейл се надигна, също и Калът. Хеърлок остана седнал, затворил очи като заспал.

Калът се обърна към Дужек.

— Все пак, нещо за преместването ми?

— По-късно — изпръхтя Върховният юмрук. — Канцеларщината е цял кошмар, когато си само с една ръка. — Огледа кадъра си и понечи да заговори, но Калът го изпревари.

— Аномандарис.

Очите на Хеърлок се отвориха рязко и се спряха самодоволно на Тайсхрен.

— А-ха — наруши той тишината, последвала едничката дума на Калът. — Разбира се. И още трима Върховни магове. Само трима?

Татърсейл се взря в пребледнялото, вкочанено лице на Дужек.

— Поемата — промълви тя. — Сега си я спомних.

Каладън Бруд, под каменния стълб

понесъл зимен мраз, заровен и безжалостен…

Калът подхвана следващите стихове:

… в гробница безмълвна,

а в дланите му, някога прекършвали

желязото на наковални…

Татърсейл продължи:

… чукът на песента му —

живее той в съня си, и затуй мълвете

на всички — не го будете.

Не го будете.

Всички се бяха вторачили в Татърсейл, докато последните й думи заглъхваха.

— Събудил се е, изглежда — промълви тя с пресъхнала уста. — „Аномандарис“, епическата поема на Фишър Кел Тат.

Хеърлок бавно се надигна и пристъпи срещу Тайсхрен.

— Аномандър Рейк, Повелителят на Тайст Андий, които са душите на Беззвездната нощ. Рейк, Гривата на хаоса. Това е Лунният господар и ти тикаш срещу него четирима Върховни магове и само едно кадрово ядро.

По гладкото чело на Тайсхрен вече бяха избили капчици пот.

— Тайст Андий — заговори той с равен глас — не са като нас. За вас може да изглеждат непредсказуеми, но не са. Просто са различни. Те нямат своя кауза. Просто се местят от една човешка драма на друга. Наистина ли мислиш, че Аномандър Рейк ще остане и ще се бие?

— Каладън Бруд отстъпвал ли е някога? — сряза го Хеърлок.

— Той не е Тайст Андий, Хеърлок. Той е човек… според някои с баргастка кръв, но все пак няма нищо общо с Древната кръв, нито с нейния нрав.

— Разчиташ на това, че Рейк ще измени на чародеите на Пейл — каза Татърсейл. — Ще измени на сключения с тях договор.

— Рискът не е толкова прекомерен, колкото изглежда — отвърна Върховният маг. — Белурдан е направил проучване в Дженабарис, магьоснице. Открити са няколко нови ръкописа на „Безумството на Готос“ в една планинска твърдина, отвъд Леса на Черния пес. В писанията се съдържат разсъждения за Тайст Андий и за други народи от Древния век. И не забравяйте, Лунният къс вече се е оттеглял от пряк сблъсък с империята.

Вълната на страх, която премина през Татърсейл, накара коленете й да омекнат. Тя седна отново, толкова тежко, че столът изскърца.

— Вие сте ни обрекли на смърт, ако тази ваша хазартна игра се окаже погрешна. Не само нас, Върховен маг, цялото Войнство на Едноръкия.

Тайсхрен бавно се извърна, с гръб към Хеърлок и останалите.

— Заповедите са на императрица Ласийн — каза той, без да се обръща. — Колегите ни идват през Лабиринт. Когато пристигнат, ще получите точните си позиции. Това е всичко. — Закрачи към стаята с картите, изправил гръб.

Дужек сякаш се беше състарил пред очите на Татърсейл. Тя бързо извърна поглед от него, твърде съсипана, за да срещне пустотата в очите му и подозрението, набъбващо под повърхността. „Страхливка… това си ти. Страхливка.“

Най-сетне Върховният юмрук се окашля.

— Пригответе Лабиринтите си, кадър. Както обикновено, сделката е честна.

 

 

„Признай му го на Върховния маг“, помисли Татърсейл. На първия хълм стоеше Тайсхрен, почти под сянката на Лунния. Бяха разделени на три групи, всяка от които беше заела билото на един хълм на равнината извън стените на Пейл. Най-далечен беше кадърът на Втора армия, най-близо — този на Тайсхрен. На централния хълм стояха другите трима Върховни магове. Татърсейл ги познаваше всички. Найтчил^[1], с катраненочерна коса, висока, властна и с жестокия белег, заради който толкова често се беше лигавил старият император. До нея беше неизменният й спътник Белурдан, трошачът на черепи, теломският гигант, който щеше да изпробва разточителната си мощ срещу Лунния къс, ако се стигнеше дотам. И А’Каронис, владетелят на пламъка — нисък и трътлест, горящият му прът бе по-висок от копие.

Втора и Шеста армия се бяха строили в равнината, с извадени оръжия и в очакване да тръгнат срещу града, когато дойдеше моментът. Седем хиляди ветерани и четири хиляди новобранци. Легионите на Черните моранти бяха заели западния рид, на четвърт миля от тях.

Обедният въздух беше замрял, без никакъв полъх на вятъра. Облаци настървени комари летяха над чакащите долу войници. Небето се беше смрачило, с тънки, но непроницаеми облаци.

Татърсейл стоеше на хълма — под дрехите й се стичаше пот — и гледаше строените долу войници, преди да се обърне към изтощеното си ядро. В пълен състав зад нея щяха да са строени шестима магове, но вече бяха останали само двама. Хеърлок изчакваше отстрани, загърнат в тъмносивото си наметало против дъжд — бойното му облекло. Физиономията му беше доволна. Калът сръга Татърсейл и кимна към Хеърлок.

— От какво е толкова щастлив?

— Хеърлок — извика Татърсейл и той се обърна. — Прав ли беше за тримата Върховни магове?

Той се усмихна и отново извърна глава.

— Мразя, когато крие нещо — каза Калът.

— Добавил е нещо към подозренията си, добре — изсумтя магьосницата. — Какво им е толкова особеното на Найтчил, Белурдан и А’Каронис? Защо Тайсхрен е избрал точно тях и как Хеърлок е разбрал, че ще избере тях?

— Въпроси, въпроси. — Калът въздъхна. — И тримата са стари кучета в тия неща. По времето на императора всеки от тях е командвал по цяла рота Адепти — когато империята е разполагала с достатъчно магове, за да попълни цели роти. А’Каронис се е издигнал в кариерата по време на Фаларската кампания, а Белурдан и Найтчил са още от по-рано — дошли са от Фенн на континента Кюон по време на обединителните войни.

— Всички са стари кучета — съгласи се Татърсейл, — както каза. Никой от тях не е бил действащ напоследък, нали? Последната им кампания са били Седемте града…

— Където А’Каронис е претърпял поражение в пустинята Пан’поцун…

— Оставили са го да виси — императорът току-що е бил убит. Всичко е било в хаос. Т’лан Имасс отказали да признаят новата императрица и се оттеглили в Джаг Одан.

— Според слуховете се връщат с половината сила… онова, на което са се натъкнали, не е било никак приятно.

Татърсейл кимна.

— На Найтчил и Белурдан им заповядали да се подчиняват на Натилог, оставили са ги да си седят шест-седем години…

— Докато Тайсхрен изпраща теломеца в Дженабарис да проучва купчина древни ръкописи, представи си.

— Страх ме е — призна Татърсейл. — Много ме е страх. Видя ли лицето на Дужек? Той знаеше нещо — досети се нещо и то го порази като нож в гърба.

— Време е за работа — извика им Хеърлок.

Калът и Татърсейл се обърнаха.

И потръпнаха.

Лунният къс — черната грамада в небето — се беше въртял неизменно през последните три години. И току-що беше спрял да се върти. Близо до самия му връх, на страната точно срещу тях, в скалата се виждаше малка издатина и зад нея се беше появила тъмна хлътнатина. Портал. Все още не се забелязваше никакво движение.

— Той знае — прошепна тя.

— И не бяга — добави Калът.

Далече на първия хълм Върховният маг Тайсхрен се изправи и вдигна ръце настрани. Вълна от златист пламък обгърна дланите му, после се затъркаля нагоре, набъбна и се понесе към Лунния къс. Заклинанието разтресе черната скала, изхвърли от нея облак базалтови отломки и ги отпрати надолу. Смъртоносен дъжд се посипа върху град Пейл и пред чакащите в равнината малазански легиони.

— Почна се — промълви Калът.

Пълна тишина отвърна на първата атака, накъсана само от далечното трополене на каменни късове по плочестите покриви на града и виковете на ранени войници в равнината. Очите на всички се бяха вторачили нагоре.

Отговорът не беше този, който очакваха.

Черен облак загърна Лунния къс, последва едва доловим птичи крясък. Миг след това облакът се разпростя като пелена, раздроби се и Татърсейл осъзна какво виждат очите й.

Гарвани.

Хиляди и хиляди Велики гарвани. Сигурно бяха свили гнезда по цепнатините и издатините на Лунния къс. Гракът им стана по-доловим, креслив хор на побеснели твари. Кръгът им около Лунния къс се разшири, а после дългият петнайсет стъпки разтег на крилете им ги понесе по вятъра и ги надигна високо над града и равнината.

Страхът в сърцето на Татърсейл прерасна в ужас.

Хеърлок се изсмя горчиво и се извърна към тях.

— Това са Лунните пратеници, колеги! — В очите му блестеше безумие. — Тези ядачи на леш! — Загърна се в наметалото си и вдигна ръце. — Представете си владетел, който държи трийсет хиляди Велики гарвана добре нахранени!

На ръба пред портала се беше появила фигура — с вдигнати ръце, с дълга, развята зад главата сребриста коса.

„Гривата на хаоса. Аномандър Рейк. Господарят на чернокожите Тайст Андий, гледал отвисоко сто хиляди зими, онзи, който е пил от кръвта на дракони, онзи, който предвожда последните от своята раса, седнал в Трона на скръбта и начело на кралство, трагично и обречено — кралство без земя, която да назове своя.“

Аномандър Рейк изглеждаше дребен на фона на своята крепост, почти нищожен от толкова далече. Илюзията скоро щеше да рухне. Татърсейл ахна, когато аурата на силата му блесна навън… видима от толкова далече…

— Привлечете Лабиринтите си — изплющя властно гласът на Татърсейл. — Веднага!

Докато Рейк все още сбираше силата си, две кълба от син пламък изхвърчаха нагоре от средния хълм. Поразиха Лунния къс при основата и го разтресоха. Тайсхрен изхвърли нова вълна златисти пламъци, те се разбиха в кехлибарена пяна и червени езици облизаха базалтовата повърхност.

И тогава Лунният господар отвърна. Черна, гънеща се като огромна змия вълна се затъркаля надолу към първия хълм. Върховният маг се беше присвил на колене, за да го отклони, билото около него помръкна, щом носещата гибел сила се затъркаля по склоновете, покривайки близките воински редици. Пред очите на Татърсейл среднощната мълния погълна нещастниците, последвана от тътен, който разтърси земята. Когато мълнията се разсипа, войниците бяха нападали на мъртви купове като пожънати житни стръкове.

„Магията на Куралд Галайн. Древната магия. Дъхът на Хаоса.“

С учестен дъх и стегнати гърди, Татърсейл усети как нейният Тирски лабиринт се вля в тялото й. Тя го оформи, изричайки тихо думите-брънки, а след това силата изригна. Калът я последва, привлякъл Лабиринта Мокра. Хеърлок се обкръжи с тайнствения си извор и ядрото й влезе в битката.

Оттук нататък всичко около Татърсейл се сви като в стиснат юмрук, но част от ума й остана отдалечен, понесен от стихията на ужаса, за да следи с приглушения си взор всичко, което ставаше наоколо.

Светът се превърна в оживял кошмар, щом чародейство полетя нагоре, за да разбие Лунния къс, и чародейство изригна надолу, неумолимо и опустошително. Пръст се заиздига с тътен към небето на огромни стълбове. Скали се затъркаляха между воинските редици като нажежени камъни през сняг. Порой от пепел се спусна, за да покрие и живи, и мъртви. Небето се замъгли до бледорозово и слънцето се превърна в бронзов диск.

Очите й видяха как една вълна помете защитата на Хеърлок и го преряза на две. Воят му беше по-скоро от ярост, отколкото от болка, моментално заглушен от злостната сила, изригнала от хладната, врещяща воля на чародея и втурнала се да я унищожи. Тя залитна назад, но Калът я спря, добавил силата на своя Мокра, за да укрепи разколебаната й защита. После ударът отмина, помитайки всичко надолу по хълма и вляво от тях.

Татърсейл беше паднала на колене. Калът стоеше изправен над нея, редеше слова на мощ, с лице извърнато от Лунния къс, приковано към нещо или към някой долу в равнината. Очите му се бяха разширили от ужас.

Твърде късно Татърсейл разбра какво става. Калът я пазеше с цената на собствената си защита. Последен акт, още докато виждаше как собствената му смърт изригва наоколо му. Блъвна до бяло пламък и го погълна. Изведнъж защитната мрежа над Татърсейл изчезна. От мястото, където допреди миг стоеше Калът, лъхна непоносим зной и я опърли по бедрото. Тя по-скоро усети, отколкото чу собствения си писък и тогава чувството й за разстояние се разсипа заедно със заличения пласт на духовна защита.

Като храчеше пръст и пепел, Татърсейл се надигна на колене и продължи битката, вече без да нанася удари — бореше се само да оживее. Някъде в тила й един глас крещеше настойчиво и в паника: „Калът се беше извърнал не към Лунния къс — беше се извърнал надясно! Хеърлок беше покосен откъм равнината!“

Видя как демонът Кенрилах се надигна зад Найтчил и с пронизителен смях я разкъса на две. Беше започнал да се тъпче, когато се появи Белурдан. Теломецът изрева, а демонът загреба с дългите си като ножове нокти към гръдта му. Забравил за раните и за кръвта, лееща се от тях, той стисна с длани главата на демона и му прекърши врата.

А’Каронис изригваше огнени валма от тоягата в ръцете си и Лунният къс почти изчезна сред кълбо от пламъци. А после невидими ледени криле обкръжиха ниския дебел чародей и го смразиха на място. Миг след това той се разсипа на прах.

Магията се сипеше в непрестанен порой около Тайсхрен, свит все така на колене върху овъгления връх на хълма. Но всяка насочена към него вълна той отмяташе настрана — и сееше опустошение сред присвилите се из равнината войници. През касапницата, изпълнила въздуха, над пепелищата и яростния грак на гарваните, през пороя от камъни и писъците на ранени и издъхващи, над смразяващите кръвта врясъци на демони, хвърлящи се сред воинските редици — над и през всичко това отекваше непрестанният тътен от ударите на Върховния маг. Огромни канари, изтръгнати от Лунния къс сред пламъци и стълбове черен дим, се сриваха върху Пейл и го превръщаха във врящ казан от смърт и хаос.

Изтръпнала и разтреперана, сякаш самата й плът се мъчеше да си поеме дъх, Татърсейл бавно разбра, че чародейството вече е спряло. Дори гласът, писнал в тила й, беше замлъкнал. Вдигна замъглените си очи и видя как Лунният къс, обгърнат в пушеци и обгорен на десетина места, се отдръпва, отстъпва. След това се озова над града, завъртя се колебливо, наклонен на една страна. А после се понесе на юг, към далечните планини Тахлин.

Тя се огледа; смътно си спомняше, че една рота бе потърсила убежище на опожареното било. Вече нищо не беше останало от бойците, освен снаряжението им. „Винаги честна сделка, магьоснице.“ Успя да потисне хлипа си и извърна поглед към първия хълм.

Тайсхрен беше паднал, но беше оцелял. Половин дузина морски пехотинци се изкатериха по склона и се струпаха около Върховния маг. Минута след това го отнесоха.

Белурдан, с изгоряло облекло и опърлена плът, стоеше на централния хълм, събираше пръснатите крайници на Найтчил и виеше скръбно. Гледката, с целия й ужас и жал, удари сърцето на Татърсейл като чук и тя бързо се извърна настрани.

— Проклет да си, Тайсхрен.

Пейл беше паднал. Цената беше Войнството на Едноръкия и четирима магове. Едва сега настъпиха легионите на Черните моранти. Татърсейл стисна зъби, пълните й устни се изпънаха в бяла резка. Нещо се впи в паметта й и тя усети с нарастваща убеденост, че тази сцена все още не е свършила.

Магьосницата зачака.

 

 

„Лабиринтите на магията витаят в отвъдното. Намери портата и я открехни на косъм. Това, което изтече, е твое, за да го оформиш.“ С тези думи една млада жена пое по пътя на чародейството. „Разтвори се за Лабиринта, който иде към теб — той те намира. Притегли от силата му — толкова, колкото тялото и душата ти са способни да удържат — но запомни, когато тялото изнемогне, портата се затваря.“

Всичко я болеше. Имаше чувството, че някой я е пердашил с тояги през последните два часа. Последното, което беше очаквала, бе горчивият вкус на езика, усещането, че нещо мръсно и отвратително се е изкачило на билото на хълма. Подобни прозрения рядко спохождаха един практикуващ магьосник, освен когато портата е отворена — разбулен Лабиринт, настръхнал от силата. Слушала беше разкази на други магьосници и беше чела мухлясали ръкописи, засягащи мигове като този, когато силата пристига със стон и вещае гибел, и всеки път, казваха, някой бог е пристъпил по смъртната твърд.

Но ако беше привлякла тук нокътя на нечие безсмъртно присъствие, то трябваше да е на Гуглата — бога на Смъртта. Инстинктите й все пак го отхвърляха. Не вярваше, че е пристигнал бог, но нещо друго все пак беше дошло. Това, което обезсърчаваше магьосническия й ум, беше, че не можеше да реши кой сред обкръжаващите я хора е опасният. Нещо продължаваше да привлича погледа й все към младото момиче. Но детето през повечето време като че ли беше едва наполовина тук.

Гласовете зад нея най-сетне привлякоха вниманието й. Сержант Уискиджак стоеше над Бързия Бен и другия войник, все така коленичили до Хеърлок. Бързия Бен стискаше нещо продълговато, увито в кожи, и гледаше сержанта, сякаш очакваше одобрението му.

Между двамата витаеше напрежение. Намръщена, Татърсейл се приближи.

— Какво правите? — попита тя Бързия Бен, с очи приковани в предмета, стиснат в почти женствените ръце на чародея. Той все едно не я чу — беше приковал очи в сержанта.

Уискиджак я изгледа рязко.

— Давай, Бързак — изръмжа сержантът, обърна се и застана на ръба на хълма, с лице на запад — към планините Морант.

Аскетичното лице на Бързия Бен се изопна и той кимна на приятеля си.

— Приготви се, Калам.

Калам се отпусна, прибрал ръце в ръкавите си. Позата му в отговор на подканата на Бързия Бен й се стори странна, но чародеят сякаш остана доволен. Татърсейл загледа как положи тънките си жилави ръце върху треперещата, оплискана с кръв гръд на Хеърлок. После прошепна няколко обвързващи думи и притвори очи.

— Прозвуча като Денъл — каза Татърсейл и погледна Калам накриво; той стоеше присвит и неподвижен. — Но не съвсем — добави тя бавно. — Някак го изкриви. — След това замълча, забелязала у Калам нещо, което й напомни за змия, готова за удар. Нямаше да е нужно много, за да го предизвика. Само още няколко зле премерени думи, едно невнимателно движение към Бързия Бен или към Хеърлок. Калам беше едър, като мечок, но Татърсейл си спомни как опасно се бе плъзнал покрай нея. „Истинска змия. Този човек е убиец, войник, достигнал следващото ниво в изкуството да се убива. Вече не е просто работа, този човек го харесва.“ И в този момент се зачуди дали тъкмо тази енергия, това кротко обещание за заплаха не я залива с аромата на сексуална напрегнатост. Татърсейл въздъхна. Ден за перверзия.

Бързия Бен продължи да припява обвързващите слова — този път над предмета, който положи до Хеърлок. А тя загледа как къдрещата се на гирлянди сила започна да загръща увития предмет, загледа с нарастващ страх как дългите пръсти на мага се плъзгаха по пластовете кожа. Енергията се изцеждаше от него с абсолютен контрол. Стоеше по-високо от нея в изкуството. Беше отворил Лабиринт, който тя дори не беше усетила.

— Що за хора сте вие? — отново прошепна тя и отстъпи назад.

Очите на Хеърлок се отвориха рязко, вече изчистени от болката. Погледът му намери Татърсейл и на разбитите устни се появи зацапана с кръв усмивка.

— Забравено изкуство, Сейл. Това, което ще видиш, не е правено от хиляда години. — Лицето му помръкна и усмивката се стопи. Нещо лумна в очите му. — Напрегни си ума, жено! Калът и аз. Когато паднахме. Какво видя? Усети ли нещо? Нещо странно? Хайде, помисли! Виж ме. Виж раната ми, виж как лежа! В коя посока се бях обърнал, когато вълната ме порази?

Тя видя пламъка в очите му — на гняв, смесен с триумф.

— Не съм сигурна — отвърна му замислено. — Да, имаше нещо. — Онази отчуждена, разсъдлива част на ума й, която се беше трудила с нея по време на битката, която беше крещяла в тила й при смъртта на Калът, беше изкрещяла в отговор на магическите вълни… за това, че бяха дошли откъм равнината. Очите й се присвиха към Хеърлок. — Аномандър Рейк изобщо не си правеше труд да се цели. Ударите му бяха безразборни. Но онези вълни бяха прицелени, нали? Дойдоха не откъдето трябва. — Трепереше. — Но защо? Защо ще го прави Тайсхрен?

Хеърлок посегна с разкъсаната си длан и стисна наметалото на Бързия Бен.

— Нея използвай, магьоснико. На мой риск.

Мислите на Татърсейл запрепускаха бясно. Хеърлок беше изпратен долу в тунелите с Дужек. А Уискиджак и взводът му бяха долу. Бяха сключили сделка.

— Хеърлок, какво става? — настоя тя, а страхът вкочани мускулите на шията и раменете й. — Какво значи това, да ме „използва“?

— Не си сляпа, жено!

— Тихо — каза Бързия Бен и положи предмета върху разкъсаната гръд на магьосника: постави го много внимателно така, че да е по дължината на гръдната кост. Горният край се опря малко под брадичката му, а долният се изпъна на няколко пръста под онова, което беше останало от торса му. Паяжини черна енергия се запредоха над омачканата кожа.

Бързия Бен прокара длан над предмета и паяжината се разпростря навън. Лъскавите черни нишки се заплетоха в хаотична шарка, която обхвана цялото тяло на Хеърлок, над плътта и през нея, плетката започна да се мени и промяната ставаше все по-бърза и побърза. Хеърлок се изпъна, очите му се облещиха, после падна на гръб. От дробовете му се изтръгна дъх — на бавен и дълъг съсък. После секна в мокро гъргорене и той повече не вдиша.

Бързия Бен седна и погледна към Уискиджак. Сержантът вече се беше извърнал към тях, с неразгадаема физиономия.

Татърсейл изтри потта от челото си с калния си ръкав.

— Е, не подейства. Не успяхте с това, което опитвахте.

Бързия Бен се изправи. Калам взе увития предмет и пристъпи към Татърсейл. Очите на убиеца бяха тъмни, пронизаха я, щом я погледна в лицето. Бързия Бен заговори:

— Вземи го, магьоснице. Прибери го в палатката си и там го развий. И най-важното — не позволявай Тайсхрен да го види.

Татърсейл се намръщи.

— Какво? Просто така? — Очите й се спряха на предмета. — Та аз дори не знам какво приемам. Каквото и да е, не ми харесва.

Момичето заговори точно зад нея, с рязък и обвиняващ глас:

— Не знам какво си направил, чародеецо. Усетих, че ме държите настрана. Беше невежливо.

Татърсейл се обърна към нея, после погледна през рамо към Бързия Бен. „Какво беше това?“ Лицето на черния беше ледено, но тя забеляза мигновен блясък в очите му. Като при страх. Уискиджак я сряза грубо:

— Имаш нещо да кажеш за всичко това ли, новобранец?

Тъмните очи на момичето се плъзнаха към сержанта. После то сви рамене, обърна се и се отдалечи.

Калам подаде странния предмет на Татърсейл.

— Отговори — промълви той с акцента на Седемте града — мелодичен и изразителен. — Всички имаме нужда от отговори, магьоснице. Върховният маг уби другарите ви. Погледнете ни. Само ние останахме от Мостоваците. Отговорите не се… добиват лесно. Ще платиш ли цената?

Тя погледна за последен път безжизненото тяло на Хеърлок — така жестоко разкъсано — и сляпо взрените му в небето очи, и взе предмета. Оказа се много лек. Онова, което лежеше увито в кожената коруба, изглеждаше дребно; щом го хвана, то сякаш се раздвижи и тя усети изпъкналости и ръбове. Вгледа се в мечешкото лице на убиеца и промълви бавно:

— Искам да видя, че Тайсхрен ще получи каквото заслужава.

— Значи се разбрахме — усмихна й се Калам. — Оттук се започва.

Татърсейл усети как стомахът й подскочи от тази усмивка. „Какво ти става, жено?“ Въздъхна.

— Става.

Когато се обърна и закрачи надолу по склона към лагера, улови погледа на момичето. Прониза я хлад. Магьосницата спря.

— Новобранец — извика й. — Как ти е името?

Момичето се усмихна като на някаква шега.

— Сори.

Татърсейл изсумтя, пъхна пакета под мишница и се затътри по склона.

 

 

Сержант Уискиджак изрита шлема в краката си и загледа как се затъркаля по склона. Обърна се рязко и погледна сърдито Бързия Бен.

— Стана ли?

Магьосникът погледна към Сори, после кимна.

— Ще привлечете неоправдано внимание към взвода ни — заговори момичето. — Върховният маг Тайсхрен ще забележи.

Сержантът повдигна вежда.

— Неоправдано внимание? Какво, в името на Гуглата, значи това?

Сори не му отвърна.

Уискиджак преглътна резките думи. Как я беше нарекъл Фидлър? „Странна кучка.“ Беше го казал в лицето й, а тя само го изгледа отвисоко с мъртвите си каменни очи. Колкото и да не искаше да й го признае, Уискиджак споделяше грубата преценка на сапьора. Още по-обезпокоителното беше, че това петнайсетгодишно момиченце беше изплашило Бързия Бен почти до лудост и магьосникът не желаеше да говори за това. Какво му беше изпратила империята?

Погледът му се отнесе отново надолу към Татърсейл. Вече пресичаше бойното поле. Гарваните с грак се надигаха от пътя й и кръжаха над нея, разтревожени и уплашени. Сержантът усети, без да се обръща, спокойното присъствие на Калам до себе си.

— Кълна се в дъха на Гуглата — промърмори Уискиджак. — Според онези птици долу нашата магьосница, изглежда, е нещо ужасно.

— Не тя — каза Калам. — Това, което носи.

Уискиджак се почеса по брадата и присви очи.

— Цялата тази работа вони. Сигурни ли сте, че е необходимо?

Калам сви рамене.

— Уискиджак — каза Бързия Бен. — Те все пак ни държаха в тунелите. Мислиш ли, че Върховният маг не е могъл да се досети какво може да се случи?

Сержантът го погледна. Сори стоеше на десетина крачки от тях и не можеше да ги чуе. Уискиджак се намръщи и не отвърна нищо.

След миг тягостна тишина сержантът се обърна и се загледа към града. Последният от легионите на Морант навлизаше под арката на Западната порта. Стълбове черен дим се вдигаха иззад разбитите овъглени стени. Той знаеше нещо за историята на безмилостна вражда между Морант и градовете на доскорошния Свободен град Пейл. Оспорвани търговски маршрути и две основани на търговията сили, хванали се гуша за гуша. И повечето пъти беше надвивал Пейл. Най-сетне като че ли облечените в черна броня воини, дошли отвъд планините на запад — лицата им бяха скрити зад хитиновите забрала на шлемовете им и те си говореха с цъкания и бръмчене, — изравняваха сметката. Смътно, през грака на лешоядните птици, до ушите му достигаха риданията на мъже, жени и деца, издъхващи под вражеския меч.

— Изглежда, империята спазва думата си с Морант — промълви Бързия Бен. — Един час за клане. Не мисля, че Дужек…

— Дужек си знае заповедите — прекъсна го Уискиджак. — А и един Върховен маг е впил нокти в рамото му.

— Един час — повтори Калам. — А после ние ще почистим боклука.

— Не нашият взвод — каза Уискиджак. — Ние получихме нови заповеди.

Двамата зяпнаха сержанта си.

— Още доказателства ли ти трябват? — попита го ядосано Бързия Бен. — Те ни тикат в земята. Искат да ни…

— Престани! — сряза го Уискиджак. — Не сега. Калам, намери Фидлър. Трябват ни попълнения от морантите. Събери останалите, Бързак, и вземи Сори с теб. Ще се срещнем пред палатката на Върховния юмрук след един час.

— А ти? — попита Бързия Бен. — Ти какво ще правиш?

Сержантът долови зле прикритата молба в гласа на магьосника. Трябваше му насока, а може би потвърждение, че това, което правят, е правилно. „Късно е малко за това.“ Все пак Уискиджак изпита угризение — не можеше да даде на Бързия Бен това, от което имаше най-много нужда. Не можеше да го увери, че нещата ще тръгнат на добре. Седна уморено и загледа Пейл.

— Какво ще правя аз? Ще помисля малко, Бен. Слушах ви двамата с Калам, слушах и Малът и Фидлър, даже Тротс ми дрънка на ухото. Е, сега е мой ред. Така че ме остави на мира, магьоснико, и вземи с теб проклетото момиче.

Бързия Бен се сепна и като че ли се предаде. Нещо в думите на Уискиджак го беше разстроило — а може би всичко.

Сержантът беше твърде уморен, за да се безпокои и за това. Трябваше да обмисли новото им назначение. Ако беше религиозен човек, Уискиджак щеше да пусне кръв в Купата на Гуглата, за да призове сенките на предците си. Колкото и да не искаше да си го признае, споделяше настроенията на взвода си: някой в империята искаше смъртта на Мостоваците.

Пейл вече бе паднал и от целия този кошмар беше останал само вкусът на пепел в устата му. Очакваше ги новата им задача: легендарният град Даруджистан. Предусещаше, че много скоро ще започне нов кошмар.

 

 

Теглени от коне коли, натоварени с ранени войници, запълваха тесните проходи между палатките. От безукорния ред на малазанския лагер не беше останала и следа; въздухът трепереше от крясъците на войниците, дали глас на болката и воля на ужаса си.

Татърсейл повлече уморените си крака покрай замаяните оцелели; прекрачваше локвите кръв в коловозите, очите й пробягваха към грозната грамада крайници пред палатката на резача. Откъм петното дрипави шатри и заслони на тълпата, придружаваща войнишкия лагер, се носеха ридания — накъсан хор от хиляди гласове, звук, напомнящ със смразяваща душата горчивина, че войната винаги носи скръб.

В някой военен щаб в имперската столица Унта, на три хиляди левги оттук, някой анонимен чиновник щеше да драсне червена черта в действащия списък над Втора армия и после щеше да изпише със ситен почерк до нея: „Пейл, края на зимата, 1163 г. от Съня на Бърн“ — и да отбележи така гибелта на девет хиляди мъже и жени. За да бъдат забравени след това.

Лицето на Татърсейл се сгърчи. „Някои от нас няма да забравят.“ Мостоваците таяха някакви ужасни подозрения. При мисълта да предизвика Тайсхрен в пряк сблъсък я обзе гняв и — ако Върховният маг наистина беше убил Калът — усещането, че го е предала. Но знаеше, че чувствата й винаги имат свойството да я оставят. Един магьоснически двубой с Върховния маг щеше да й осигури бърз превоз до Портата на Гуглата. Праведният гняв беше вкарвал в гроба много повече трупове, отколкото империята можеше да претендира. Или както често й беше казвал Калът: „Размахвай юмрук колкото си искаш, но смъртта си е смърт.“

Виждала беше твърде много сцени на смърт, откакто се включи в бойните рангове на империята Малазан, но те поне не можеха да се припишат в сметката й. Тъкмо в това беше разликата и дълго време й стигаше. „Не като по-рано. Цели двайсет години измивах кръвта от ръцете си.“ Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият. Този път беше битка на магьосници. Нейната територия. Привилегиите във Втора бяха сделка. Това опазваше всички живи и това беше превърнало Втора в легенда. Войниците бяха имали очаквания и имаха право. Бяха дошли при нея за спасение. И бяха загинали заради това.

„А ако се бях принесла в жертва? Ако бях хвърлила защитите на своя Лабиринт над тях, вместо да пазя кожата си?“ Беше оцелявала толкова пъти заради инстинкта си, а инстинктът й нямаше нищо общо с алтруизма. Хора от този тип не оцеляваха дълго във война.

Да си жива, заключи Татърсейл докато приближаваше палатката си, още не означава, че се чувстваш добре от това. Влезе, застана насред палатката и огледа вещите си. Оскъдни, след всичките двеста и деветнайсет години живот. Дъбовата ракла с книгата й за Тирската магия, запечатана с предпазни заклинания; малка сбирка алхимични прибори, пръснати на масичката до постелята й като детски играчки, оставени по средата на играта.

Татърсейл пристъпи към масичката. Разсеяно остави пакета, който й бе дал Калам, и измъкна столчето изпод нея. Седна и посегна към Колодата. Поколеба се.

Беше преди месеци. Нещо я беше задържало. Може би смъртта на Калът щеше да бъде предсказана и може би точно това подозрение бе крачило в мрака на мислите й през цялото това време. Болката и страхът бяха оформяли душата й през целия й живот, но времето с Калът имаше друга форма — нещо, което беше леко, щастливо, носеше се във въздуха с радост. Беше го нарекла „просто отвличане“.

— Пак ли ще го отричаш упорито? — Долови горчивината в гласа си и изпита омраза към себе си. Старите й демони се връщаха, смееха се на смъртта на илюзиите й. „Веднъж отказа Колодата, в нощта, преди да бъде разпрано гърлото на Мок, в нощта, в която Танцьора и мъжът, който един ден щеше да управлява империя, се промъкнаха в замъка на твоя господар — и любовника ти. Ще отречеш ли, че има схема, жено?“

Погледът й се замъгли от спомени, за които бе мислила, че са заровени завинаги. Тя погледна Колодата и примига.

— Искам ли да ми поговориш, стара приятелко? Нужни ли са ми напомнянията ти, горчивото ти потвърждение, че сляпата съдба е за глупците?

Смътно движение привлече очите й. Онова, което се криеше в кожения пакет, се беше размърдало. Напираше отвътре да се измъкне от кожената обвивка, издуваше се на бучки и възли. Татърсейл зяпна. След това затаи дъх, посегна с една ръка и постави пакета пред себе си. Извади малката кама от колана си и започна да реже връзките. Предметът вътре се укроти, сякаш очакваше резултата от усилията й. Тя разгърна кожите.

— Сейл? — чу се познат глас.

Пред изумените й очи в яркожълто копринено облекло от вързопа излезе една дървена кукла. Кръглото й лице беше с изрисувани черти, в които позна…

— Хеърлок?

— Радвам се, че те виждам — каза куклата и се надигна. Залитна и протегна умело издяланите си ръце, за да се закрепи. — А душата наистина се премести — добави той, свали меката шапка от главата си и направи недодялан поклон.

„Преместване на душата!“

— Но това е изгубено от столетия. Дори Тайсхрен не би могъл да… — Замълча, присви устни. Умът й заработи трескаво.

— По-късно — каза й Хеърлок. Направи две крачки по масата, после се наведе, за да огледа новото си тяло, и въздъхна. — Какво пък, не можеш много да придиряш, нали? — Вдигна глава и изрисуваните му очи се спряха на магьосницата. — Трябва да идеш в палатката ми, преди да му е хрумнало на Тайсхрен. Да донесеш книгата ми. Ти вече си съучастница. Връщане няма.

— Съучастница в какво?

Хеърлок не отговори, бе извърнал странния си поглед от нея. Смъкна се на колене.

— Стори ми се, че подуших Колода.

Студени капки пот избиха под мишниците й. Хеърлок неведнъж беше успявал да я притесни, но това… Успя да долови мириса на собствения си страх. Това, че бе отклонил погледа си, не я облекчаваше кой знае колко. Това беше Древна магия, Куралд Галайн, ако можеше да се вярва на легендите, и беше смъртно опасна, порочна, сурова и първична. Мостоваците имаха славата на проклета сган, но да тръгнат по Лабиринтите най-близо до Хаоса си беше чиста лудост. Или отчаяние.

Почти самоволно Тирският й Лабиринт се разтвори и прилив на сила изпълни умореното й тяло. Очите й светнаха към Колодата.

Хеърлок, изглежда, го усети.

— Татърсейл — прошепна й той с насмешка. — Хайде. Фатидът те вика. Прочети каквото има за четене.

Дълбоко обезпокоена от възбудата, която я накара да се изчерви, Татърсейл посегна неохотно към Драконовата колода. Стисна я и забеляза, че ръката й трепери. Заразбърква я бавно и усети как мразът от лъскавите дървени карти попи в пръстите й, а после плъзна нагоре по ръцете.

— Усещам, че в тях вече бушува буря — промълви тя, подравни Колодата и я постави на масата.

Смехът, с който й отвърна Хеърлок, беше нетърпелив и зъл.

— Първи Дом налага посоката. Бързо!

Тя обърна най-горната карта. Дъхът й секна.

— Рицар на Мрака.

Хеърлок въздъхна.

— Господарят на нощта властва в тази игра. Как иначе.

Татърсейл огледа нарисуваната фигура. Лицето оставаше замъглено както винаги; Рицарят беше гол, с катраненочерна кожа. От кръста нагоре беше човек — с яки мускули, вдигнал с две ръце тежък меч, от чийто връх се къдреха пушливи валма и се сливаха с пустия мрак на фона. Долната част на тялото му беше драконска, покрита с черни люспи, избледняващи до сиво при слабините. Както винаги, тя забеляза и нещо ново, нещо, което никога досега не беше виждала и което беше свързано с настоящия миг. Някаква фигура беше надвиснала в тъмното над главата на Рицаря: успя да я различи много смътно, на границата между видимо и невидимо, едва доловим намек, който изчезна, щом съсредоточи погледа си върху петното. „Разбира се, никога не си отстъпвала пред истината толкова лесно, нали?“

— Втора карта! — прикани я Хеърлок, присвит до игралното поле, очертано на масата.

Тя обърна втората карта.

— Опонн. — Двуликият Шут на съдбата.

— Гуглата да ги прокълне дано, бъркат се навсякъде — изръмжа Хеърлок.

Дамата беше отгоре, насмешливият поглед на мъжкия й близнак бе обърнат надолу. Нишката на късмета, по-скоро дърпаща назад, отколкото бутаща напред — нишката на успеха. Изражението на Дамата изглеждаше меко, почти нежно, нов аспект, показващ как са балансирани нещата сега. Един невидим допреди секунда детайл привлече напрегнатия поглед на Татърсейл. Там, където ръката на Лорда се протягаше, за да докосне лявата ръка на Дамата, между двете се беше очертал малък сребърен диск. Магьосницата се наведе и примижа. Монета, а на нея — мъжка глава. Татърсейл примигна. Не, женска. После — мъжка, после — женска. Изведнъж тя се отпусна на столчето. Монетата се въртеше.

— Следващата! — настоя Хеърлок. — Много си бавна!

Татърсейл забеляза, че куклата не обръща внимание на картата Опонн — всъщност я беше погледнала само колкото да я различи. Вдиша дълбоко. Хеърлок и Мостоваците бяха обвързани в това, знаеше го инстинктивно, но нейната роля тепърва предстоеше да се реши. С тези две карти тя вече знаеше повече от тях. Все още не беше много, но можеше да се окаже достатъчно, за да я опази жива в онова, което предстоеше. Издиша, протегна ръка и я плесна върху Колодата.

Хеърлок подскочи и се извърна към нея побеснял.

— Задържаш на това? Задържаш на Шута? На втората карта? Абсурд! Продължи играта, жено!

— Не — отвърна Татърсейл, прибра двете карти и ги върна в Колодата. — Предпочитам да задържа. И ти не можеш да направиш нищо.

Стана.

— Кучка! Докато мигнеш, мога да те убия! Тук и веднага!

— Чудесно — каза Татърсейл. — Добро оправдание да пропусна разпита на Тайсхрен. Хайде, Хеърлок. — Скръсти ръце и зачака.

Марионетката изръмжа.

— Не. Трябваш ми. А и ти презираш Тайсхрен повече и от мен. — Килна глава, премисляйки последните си думи, и се изсмя злобно. — Така поне ще съм сигурен, че няма да има предателство.

Татърсейл помисли.

— Прав си. — Обърна се и тръгна да излиза. Ръката й хвана грубото платно, после тя спря. — Хеърлок, колко добре можеш да чуваш?

— Достатъчно добре — изръмжа куклата зад нея.

— Чуваш ли нещо тогава? — „Въртяща се монета?“

— Шумовете на лагера, нищо друго. Защо, ти какво чуваш?

Татърсейл се усмихна. Без да отговори, дръпна платнището и излезе навън. Запъти се към командната палатка, обзета от странна надежда.

Никога не беше гледала на Опонн като на съюзник. Да призоваваш слепия шанс в каквото и да било си беше чист идиотизъм. Пърдят дом, който бе поставила, Мрак, беше докоснал дланта й леденостуден, кънтящ със съкрушителните вълни на жестокост и освирепяла сила — но и с един странен привкус, с нещо като спасение, рицарят можеше да е враг или съюзник, или нито едно от двете, просто там някъде — непредсказуем и погълнат от себе си. Но сянката на воина яздеше Опонн, оставил дома Мрак да залита на ръба, виснал между нощта и деня. А над всичко останало тъкмо въртялата се монета на Опонн бе настояла да избере и да задържи. Хеърлок не чуваше нищо. „Великолепно.“ Докато приближаваше командната палатка, смътният звук продължаваше да бръмчи в главата й и щеше да си остане там сигурно още дълго. Монетата се въртеше и въртеше. Опонн премяташе двете лица на космоса, но залогът беше на Дамата. „Върти се, сребърниче, върти се.“