Стивън Ериксън
Лунните градини (26)

20.

Разказват, че на майката

кръвта донесла като лед

в света родитбата на дракони

и буйната река на ориста

донесла светлина във мрака

и мрак във светлината,

разбулвайки в студените очи

на хаоса чедата…

 

„Чедата на Т’мата“

Хеборик

Мурильо отново се зачуди за изцерилата се рана на Ралик. Стигнал бе вече до заключението, че причината за това чудотворно изцеряване е прахта, дадена от Барук, която убиецът бе използвал за премахване на магии. Все пак Ралик беше изгубил доста кръв и щеше да му е нужно време, за да се възстанови — време, с каквото не разполагаха. Беше ли в състояние вече убиецът да се справи с Орр?

В отговор на собствения си въпрос опипа дръжката на рапирата на кръста си. После, закрачи по пустата улица през ниските валма мъгла, завихрили се като бели плащове на светлината на газовите фенери. До съмване имаше още цели два часа. Според обичая на Дару новогодишните празненства щяха да започнат с изгрева на слънцето и щяха да продължат през целия ден и цялата нощ.

Крачеше през смълчания град все едно, че беше последното живо същество, което още не бе избягало след всички смутове през изтеклата година и сега делеше света с призраци, останали от измрелите през годината. Петте бивни бяха отминали според древния цикъл и на тяхно място настъпваше Годината на Лунните сълзи. Мурильо се замисли над тези странни, тайнствени названия. Един огромен каменен диск в палатата „Величие“ показваше Вековния цикъл, като съобщаваше поредната година според движението на загадъчните му механизми.

Като дете си беше мислил, че колелото е магическо заради начина, по който се въртеше бавно с отминаването на годината и се изравняваше точно с настъпващата нова година по съмване, все едно дали в небето имаше облаци, или не. След това Мамът му беше обяснил, че колелото всъщност представлява механизъм, подарен на Даруджистан преди хиляда години от някакъв си Икариум. Мамът вярваше, че този Икариум трябва да е бил джагът по потекло. Според всички разкази беше яздил джагътски кон, а до него крачел трелл — ясно свидетелство според Мамът, прибавено към чудото на самото колело, тъй като за джагътите се знаеше, че били много изкусни в подобни изобретения.

Мурильо се замисли и за значението, което носеха имената на всяка година. Близката връзка на Петте бивни с Лунни сълзи съдържаше пророчество според Прорицателите. Бивните на глигана Теннерок се наричаха Омраза, Любов, Смях, Война и Сълзи. Кой ли бивен щеше да се окаже доминиращ през годината? Името на новата година предлагаше отговора. Мурильо сви рамене. Той самият гледаше скептично на подобна астрология. Как е могъл някой преди хиляда години — джагът или какъвто ще да е — да предскаже такива неща?

Все пак длъжен беше да признае, че имаше доста поводи за безпокойство. Пристигането на Лунния къс хвърляше на името на новата година по-различна светлина и той знаеше, че местните учени — особено онези, които се движеха в благородническите кръгове — бяха станали доста нервни и възбудени. Нищо общо с обичайното им покровителствено поведение.

Мурильо зави към хана и се сблъска с един нисък дебел човек в червено палто. Двамата изпъшкаха, а трите големи кутии, които носеше дебелият, паднаха между тях и съдържанието им се пръсна по каменната настилка.

— Ами да, самият Мурильо! Само Круппе може да се похвали с такъв късмет. Така няма да е нужно да те търся из тези влажни и тъмни улици, в които дори плъховете се свиват в сянката. Какво? Нещо случило ли се е, приятелю Мурильо?

Мурильо зяпна нещата, разпилели се в краката му, и бавно попита:

— Какви са тези неща, Круппе?

Круппе пристъпи напред и погледна намръщено трите майсторски изработени маски.

— Подаръци, Мурильо, разбира се. За тебе и за Ралик Ном. В края на краищата — той вдигна очи с блажена усмивка — за празненството на лейди Симтал се полагат най-фината изработка, най-изисканото въображение, съчетано с тънка иронична нотка. Не смяташ ли, че вкусът на Круппе е достатъчно изискан? Притеснен ли си?

— Тоя път няма да ме изиграеш — изръмжа Мурильо. — Първо на първо, маските са три, не две.

— О, да! — отвърна Круппе и се наведе да вдигне едната. Отри пръските кал от боядисаното лице. — Тази е на самия Круппе. Добър избор, заявява Круппе с известна доза апломб.

Мурильо го изгледа твърдо.

— Ти няма да дойдеш, Круппе.

— Е, ама разбира се, че Круппе ще присъства! Нима смяташ, че лейди Симтал изобщо ще се покаже, ако нейният стар познат, Круппе Първи, не присъства? Ами че тя ще потъне от срам!

— Проклятие, Круппе, ти дори не си срещал Симтал!

— Това не издържа на аргумента на Круппе, приятелю Мурильо, драги. Круппе е запознат със съществуванието на Симтал от много години. Тази връзка е още по-силна, да не кажем чиста, с това, че нито тя познава Круппе, нито Круппе — нея. И като последен аргумент, предназначен да сложи край на настоящата дискусия… — Той измъкна от ръкава си пергаментен свитък, завързан със синя копринена лентичка, — поканата до Круппе, подписана лично от дамата.

Мурильо посегна да я грабне, но Круппе ловко я прибра в ръкава си.

— Ралик ще те убие — изръмжа Мурильо.

— Глупости. — Круппе постави маската на лицето си. — Как изобщо ще познае младежът Круппе?

Мурильо огледа закръгленото му тяло, изтърканото червено палто, оръфаните ръкави и късите мазни къдрици по темето му и въздъхна.

— Добре де, все едно.

— Чудесно — каза Круппе. — А сега, моля те, приеми тези две маски, щедър подарък от вашия приятел Круппе. Спестихме си път и няма да се наложи да се донесе едно много тайно съобщение на Барук, за което не трябва да се споменава обаче. — Той прибра маската си в кутията й, обърна се и загледа небето на изток. — Е, хайде да ходим при оня наш алхимик, тогаз. Лека ти нощ, приятелю…

— Чакай малко — каза Мурильо, сграбчи Круппе за ръкава и го извърна към себе си. — Да си виждал Кол?

— Ами да, разбира се. Кол спи дълбок съживителен сън след големите си несгоди. Магически е бил изцерен, казва Сълти. От някакъв странник, при това. А пък самия Кол го довел друг странник, който намерил трети странник, който на свой ред довел пети странник в компанията на странника, който изцерил Кол. И тъй нататък, приятелю Мурильо. Странни работи, м-да. Е, Круппе трябва да тръгва веч. Довиждане, приятелю…

— Още не — изръмжа Мурильо и се огледа. Улицата беше пуста. Той се наведе към приятеля си. — Разбрах някои неща, Круппе. Трошача на кръгове, който се свърза с мен, подреди всичко в главата ми. Знам кой си.

— Аааай! — извика Круппе и се дръпна. — Е, няма да го отричам тогаз! Истина е, Мурильо, Круппе е самата лейди Симтал, хитро предрешена.

— А, тоя път не! Няма да ме разсееш. Ти си Змиорката, Круппе. Цялото това дърдорене, тая история с потящото се кротко мишле е само игра, нали? Сложил си половината град в джоба си, Змиорко.

Ококорил очи, Круппе измъкна кърпата си от ръкава и отри чело. После я усука да изцеди потта; по камъните закапаха капки, потекоха като истински порой.

Мурильо се изсмя.

— Само без фокуси, Круппе. Познаваме се не от вчера, нали? Виждал съм те да правиш магии. Всички изигра, но не и мен. Няма обаче да кажа на никого. За това не се безпокой. — Той се усмихна. — Макар че, ако не си го признаеш веднага, може и да се ядосам.

Круппе въздъхна и прибра кърпата в ръкава си.

— Ядосването е нежелателно — каза той, махна с ръка и размърда пръсти.

Мурильо примигна замаян. Потърка челото си и се намръщи. За какво си бяха говорили току-що? Едва ли за нещо много важно.

— Благодаря ти за маските, приятелю. Сигурен съм, че ще свършат работа. — После се намръщи. Какви ги говореше? Не беше дори ядосан, че Круппе се е досетил за всичко; нито че дебелият дребосък щеше да присъства на празненството. Колко странно! — Хубаво е, че Кол е добре, нали? Е — изломоти той, — я да се връщам аз да видя как е Ралик.

Круппе се усмихна и кимна.

— Сбогом до празненството, тогаз, Мурильо, най-добър и най-скъп приятел на Круппе.

— Лека нощ — отвърна Мурильо, обърна се и тръгна натам, откъдето бе дошъл. Трябваше да се наспи. Всички тези безсънни нощи го бяха изтощили. Това беше проблемът. — Разбира се — измърмори си той и продължи.

 

 

Барук гледаше изпъналия се в креслото срещу него Тайст Андий с помръкнало лице.

— Не мисля, че идеята е много добра, Рейк.

Лордът вдигна вежди.

— Доколкото разбирам от тези неща, събитията изискват носене на маски — каза той с лека усмивка. — Боиш се, че имам лош вкус ли?

— Не се съмнявам, че костюмът ти ще е подходящ — сопна се Барук. — Особено ако избереш костюм на пълководец Тайст Андий. Това, което ме безпокои, е Съветът. Те не са глупаци.

— Щях да се изненадам, ако бяха — каза Рейк. — Всъщност бих се радвал, ако ми посочиш умниците. Не допускам, че ще опровергаеш подозрението ми, че в Съвета има такива, които се стремят да отъпчат пътя на императрицата — срещу определена цена, разбира се. Благородници, замесени в едрата търговия, на които лигите им текат при перспективата за имперския пазар. Греша ли, Барук?

— Не — призна тихо алхимикът. — Но това го държим под контрол.

— Ах, да. Което ми напомня за другата причина да искам да присъствам на това празненство у лейди Симтал. Както каза, най-силните фигури на града ще бъдат там. Предполагам, това включва и маговете във вашия Т’орруд Кабал?

— Някои ще присъстват — отстъпи Барук. — Но съм длъжен да те предупредя, Аномандър Рейк, вашите битки с Гилдията на убийците накараха мнозина от тях да се разкаят за нашия съюз. Най-малкото няма да се зарадват на присъствието ти.

Рейк се усмихна отново.

— Дотолкова, че да разкрият своето тайно общество на членовете на Съвета? Едва ли. — Той стана с плавно движение от креслото си. — Все пак бих искал да присъствам на това празненство. Моят народ няма никакъв вкус към светски събития. Понякога това сурово ежедневие ми досажда.

Барук го изгледа съсредоточено.

— Подозираш, че ще има сливане, нали? Злокобно събиране на сили, като железни стружки, привлечени от магнит?

— При такова струпване на сила на едно място — призна Рейк, — напълно е възможно. Бих предпочел да съм подръка при подобни обстоятелства. — Очите му задържаха погледа на Барук, а цветът им преля от тъмнозелено в кехлибарено. — Освен това, ако събитието е наистина толкова популярно, колкото твърдиш, то агентите на империята в града ще знаят за него. Ако пожелаят да изтръгнат сърцето на Даруджистан, едва ли ще им се удаде по-удобна възможност.

Барук едва потисна трепета си.

— Наети са допълнителни стражи, разбира се. Ако имперският Нокът реши да нанесе удар, ще им се наложи да се оправят и с маговете на Т’орруд. — Помисли малко, след което кимна уморено. — Добре, Рейк. Симтал ще те приеме като мой гост. Подходящо ли ще е маскарадното облекло, което ще носиш?

— Естествено.

Барук стана и отиде до прозореца. Небето отвън беше изсветляло.

— Е, започва се — прошепна той.

— Какво се започва?

— Новата година — отвърна алхимикът. — Петте бивни отминаха. Зората, която виждаш, бележи раждането на Годината на Лунните сълзи.

Лорд Аномандър Рейк се вцепени.

Барук забеляза това и добави:

— Съвпадението наистина е необичайно, макар че аз не бих му придавал чак толкова тежест. Имената са измислени преди цяло хилядолетие от един гост в тези земи.

Рейк заговори; гласът му беше хриплив шепот.

— Даровете на Икариум. Стилът ми е познат. Пет бивни, Лунни сълзи… Колелото е негово, нали?

Отворил широко очи, Барук го гледаше изненадано. Десетина въпроса се заборичкаха в ума му да бъдат изречени първи, но лордът продължи:

— За в бъдеще бих ви посъветвал да се вслушвате в даровете на Икариум — във всички. Хиляда години не са чак толкова много време, алхимико. Не са чак толкова много. Икариум ме посети за последен път преди осемстотин години, в компанията на трелла Маппо и Озрик — или Оссерк, както го наричат местните му поклонници. — Рейк се усмихна горчиво. — Двамата с Озрик влязохме в спор, доколкото помня, и Бруд едва успя да ни разтърве. Стар спор имахме… — Бадемовите му очи станаха сиви и той замълча, потънал в спомени.

На вратата се почука и двамата се обърнаха. Роалд влезе и се поклони.

— Господарю Барук, Мамът се е събудил и изглежда отпочинал. Освен това вашият агент Круппе е донесъл устно съобщение. Изразява съжалението си, че не може да ви го предаде лично. Желаете ли да го получите сега?

— Да — каза Барук.

Роалд се поклони отново.

— Змиорката ще се свърже с вас довечера. На празненството на лейди Симтал. Змиорката освен това намира възможността за споделяне на информация за интригуваща. Това е всичко.

Барук засия.

— Великолепно.

— Да доведа ли Мамът, господарю?

— Стига да е във форма.

— Във форма е. Един момент. — Роалд излезе.

Алхимикът се усмихна.

— Както казах — засмя се той, — всички ще са там, а в този случай „всички“ е подходящ израз. — Забеляза неразбиращата физиономия на Рейк и се усмихна още по-широко. — Змиорката, милорд. Супершпионинът на Даруджистан, фигурата без лице.

— Маскирано лице — припомни му Тайст Андий.

— Ако подозренията ми се окажат верни — каза Барук, — маската с нищо няма да помогне на Змиорката.

Вратата отново се отвори и на прага се появи Мамът — в отлична форма и изпълнен с енергия, поне външно. Той кимна на Барук.

— Изтеглянето се оказа по-лесно, отколкото си представях — заяви той без предисловия. Ясният му поглед се спря на Аномандър Рейк, той се усмихна и се поклони. — Много ми е приятно. С нетърпение очаквах тази среща още от деня, в който Барук ни уведоми за предложението за съюз.

Рейк учудено погледна Барук.

— Мамът е един от членовете на Т’орруд Кабал — поясни алхимикът и отново се обърна към стареца. — Бяхме много притеснени, приятелю, с тези Древни магии, разиграли се около гробницата.

— Впримчен бях за известно време — призна Мамът, — но само в най-крайните очертания на влиянието на Омтоуз Феллак. Кроткото наблюдение се оказа подходящ курс, след като онзи, който се е раздвижил вътре, не ме забеляза.

— С колко време разполагаме? — попита твърдо Барук.

— Два, може би три дни. Дори за Джагътския тиран е нужно усилие, за да измине обратния път към живота. — Очите на Мамът се спряха на полицата. — Ах, вашата гарафа с вино е пълна и чака, както обикновено. Чудесно. — Той отиде при камината. — Случайно да сте чули нещо за моя племенник?

Барук се намръщи.

— Не. А трябваше ли? Последния път, когато го видях, детето беше, на колко, на пет години някъде?

— Ммм — каза Мамът, след като си напълни чаша с вино и отпи.

— Ами, Крокъс поотрасна малко оттогава, мога да ви уверя. Надявам се, че е добре. Той беше…

Барук вдигна ръка и залитна крачка напред.

— Какво? — попита той, изведнъж обзет от страх. — Как се казва? Крокъс? Крокъс! — Алхимикът се удари по челото. — Ах, какъв глупак съм!

Лицето на Мамът се набръчка в мъдра старческа усмивка.

— О, имате предвид онова нещо с Монетодържача, нали?

На лицето на Барук се изписа стъписване.

— Ти си знаел?

Застанал отстрани и приковал Мамът с въгленочерни очи, Рейк заговори със странно равен тон:

— Мамът, извинете ме за прекъсването. Вие ще присъствате ли на празненството на лейди Симтал?

Старецът кимна.

— Разбира се.

— Добре — каза Рейк и извади кожените ръкавици от колана си.

— Ще си поговорим тогава.

На Барук не му остана време да помисли за внезапното тръгване на Рейк. И това бе първата му грешка през този ден.

 

 

Една жена с обръсната глава и развята след нея дълга роба тичаше с писъци от портите и от едната й ръка се вееше дълга ивица кафява кожа. Адюнкта Лорн отстъпи, за да може жрицата да мине, и загледа как жената се гмурна в тълпата зад нея. Празникът се беше разпрострял извън крепостните стени на Даруджистан и главната улица на Уори гъмжеше от хора, през които трябваше да си пробива път към портата.

Тя потърка разсеяно раната от рапирата в рамото си. Пътуването й в гробницата, изглежда, беше забавило изцеряването й и в раната беше заседнала болка, студена като леда в тунела на гробницата. Лорн изгледа двамата стражи, застанали пред портата, и предпазливо се приближи към тях.

Като че ли само единият й обърна някакво внимание, а и той само й хвърли бегъл поглед, след което отново насочи вниманието си към тълпата, прииждаща от Уори. Лорн влезе в града незабелязана, просто като поредния пътник, дошъл за пролетния празник. Веднага след портата булевардът се раздвои около нисък хълм, на чието било се виждаше полусрутен храм и кула. Вдясно от него се издигаше друг хълм, очевидно градска градина с широките стъпала, изкачващи се до върха, обрасъл с дървета и окичен с многобройни фетиши и знамена, завързани по клоните на дърветата и по стълбовете на газовите фенери.

Усетът на Лорн за тези, които търсеше, беше силен и безпогрешен. Сержант Уискиджак и неговият взвод се намираха някъде зад вътрешната крепостна стена. Лорн закрачи през прииждащите тълпи; едната й ръка бе до меча, другата разтриваше подпухналата зачервена плът около раната.

 

 

Стражът при портата на Уори се отдръпна от стената, на която се беше облегнал, и направи бавен кръг по каменните плочи. Спря, намести островърхия шлем на главата си и отпусна каишката с една дупка.

Другият страж, по-възрастен, кривокрак и нисък, се приближи.

— Тези глупаци, прииждащи по пътя, те притесняват, нали? — попита той с усмивка, която показа повече дупки, отколкото зъби.

Първият се озърна към портала.

— Преди няколко години за малко щяло да има безредици.

— Бях тук — каза старият, загледан в камъните. — Наложи се да извадим оръжията, да пуснем малко кръв. Побягнаха като стадо и не мисля, че са забравили урока. На твое място не бих се тревожил толкова. Това май не ти е обичайният наряд, а?

— Не. Замествам един приятел.

— Е, затова са приятелите, нали? Къде пазиш обикновено?

— От полунощ до третата камбана на Деспотския барбикан — отвърна Трошачът на кръгове. И намести отново шлема си; надяваше се, че невидимите „приятелски“ очи са забелязали сигнала. Жената, преминала през портата само преди няколко минути, отговаряше съвсем точно на описанието на Змиорката. Трошачът на кръгове знаеше, че не е сбъркал.

Приличаше на наемник и се опитваше да скрие петната кръв от рана на рамото си. Беше я огледал само за миг. Годините практика обаче правеха този миг съвсем достатъчен. Погледът му беше уловил всичко, за което пратеникът на Змиорката му бе поръчал да гледа.

— Тоя пост е отвратителен — каза старият до него, обърна се и погледна с присвити очи към Деспотския парк. — А съм тук още от зори. — Поклати глава. — Кучите му синове здравата ни товарят напоследък, и то когато градът гъмжи от имперски шпиони и други такива.

— От лошо по-лошо става — съгласи се Трошачът на кръгове.

— Аз съм тука вече три часа и отгоре, ама да ме пуснат за малко да се видя с жена си и децата на празника? — Старият се изплю отново. — Няма начин. Берът трябва да стърчи и да гледа как разни лентяи си правят кефа в някое скапано имение.

Трошачът на кръгове затаи дъх, после въздъхна.

— Празненството на лейди Симтал, нали?

— Точно тъй. Скапаните съветници ще ми се дуят наоколо. А мен краката ми се подуха да стърча тука като някоя скапана статуя.

„Това му се вика късмет“, усмихна се на себе си Трошачът на кръгове. Следващият пост на спътника му беше точно там, където го искаше Змиорката. Нещо повече, старият се оплакваше от този наряд.

— Е, тия статуи им трябват на тях. С тях се чувстват по-сигурни. — Пристъпи към Берът. — Не каза ли на сержанта, че краката ти са подути?

— Какъв смисъл? — оплака се Берът. — Той само дава заповедите и нищо не го интересува.

Трошачът на кръгове се загледа към улицата, все едно че премисляше нещо, после сложи ръка на рамото на стария страж и го погледна в очите.

— Виж, аз семейство нямам. За мен тоя ден си е като всеки друг. Ще го изкарам вместо теб, Берът. Другия път, като поискам почивка, обаче ще ми го върнеш.

Очите на стария мъж светнаха от искрена радост.

— Нерруз да те благослови — рече той и се ухили. — Готово, приятел. Ей, та аз дори името ти не знам.

Трошачът на кръгове се усмихна и му го каза.

 

 

Веселието се вихреше повече по улиците, затова кръчмата на Куип беше почти празна. Адюнкта Лорн спря за миг на прага. До слуха й достигнаха няколко гласа и трополене на дървени карти.

Тя пристъпи в ниското помещение. От ъгъла я изгледа някаква раздърпана жена. До отсрещната стена имаше маса, на която седяха трима души. На светлината на лампата сред локвичките разлята бира проблясваха древни монети. Мъжете държаха карти.

Мъжът с гръб към стената, с обгоряла кожена шапка на главата, вдигна очи, срещна погледа на Лорн и й махна към празния стол.

— Заповядайте, адюнкта. Елате да се включите в играта.

Лорн примигна и скри стъписването си, като сви рамене.

— Не играя на комар. — И седна на паянтовия стол.

Мъжът огледа картите си.

— Нямах предвид това.

Тоя, дето седеше вляво от него, измърмори:

— Хедж има предвид нова игра.

Тя се обърна и го изгледа. Мършав, нисък и със здрави китки.

— А твоето име, боец? — попита тихо Лорн.

— Фидлър. Тоя, дето губи в момента, е Малът. Очаквахме ви.

— Разбрах — сухо каза Лорн и отпусна гръб в стола. — Разузнаването ви ме впечатли, господа. Сержантът да е наблизо?

— Обикаля по задачи — каза Фидлър. — След десетина минути трябва да се появи. Взели сме задната стая в тоя миши капан. Точно срещу вътрешната стена.

Хедж добави:

— Двамата с Фид я прокопахме проклетата стена, цели седем стъпки е дебела в основата. Има една изоставена къща откъм страната на Дару. — Ухили се. — Това ни е задната врата.

— Значи вие сте сапьорите. А Малът? Той е лечителят, нали?

Малът кимна, без да откъсва поглед от картите си.

— Айде, Фидлър. Играта е твоя. Да ти чуем следващото правило.

Фидлър се наведе над масата.

— Рицарят на дома Мрак е козът — рече той. — Той отваря също така. Освен ако не държиш Девата на Смърт. Ако я имаш, можеш да отвориш с половин миза и да удвоиш, ако спечелиш ръката.

Малът тресна на масата Девата на Смърт и подхвърли една монета.

— Давай да я извъртим тогаз.

Лорн се загледа в странната игра. Тези мъже използваха Драконова колода. Смайващо. Фидлър измисляше правилата в хода на самата игра и въпреки това тя виждаше как картите се подреждат в шаблон върху масата. Веждите й се свъсиха замислено.

— Пускаш Хрътката да тръгне — каза Фидлър и посочи последната карта, поставена от Малът на масата. — Рицарят на Мрака е близо, усещам го.

— А тая скапана Дева на Смъртта за к’во беше? — измърмори лечителят.

— Тя е стиснала зъби. Виж, Въжето е извън картинката, нали? — Фидлър сложи още една карта на масата. — А това е самото копеле Драконът, мечът му дими и е черен като безлунна нощ. Ей затуй офейка Хрътката.

— Чакай малко — извика Хедж и тресна една карта върху Рицаря на Мрака. — Каза, че Капитанът на Светлината се надига, нали?

Фидлър изгледа съсредоточено подредената фигура.

— Той е прав, Малът. Двамата автоматично слагаме по две монети. Тоя Капитан вече танцува над сянката на Рицаря…

— Извинете — каза високо Лорн. Тримата я погледнаха. — Ти Талант ли си, Фидлър? Редно ли е да използвате Колодата?

Фидлър се намръщи.

— Не е ваша работа, адюнкта. Ние от години си играем това и никой не ни е замерил с кама досега. Ако искате да се включите, просто кажете. Ето, давам ви първа карта.

И докато успее да възрази, той постави карта пред нея, с лице нагоре. Тя зяпна рисунката.

— Е, не е ли странно? — отбеляза Фидлър. — Тронът, обърнат. Дължите ни по десет жълтици на всеки — едногодишната заплата на всички ни, адско съвпадение.

Хедж изсумтя.

— Освен това е и имперското обезщетение, дето го плащат, когато се потвърди, че някой от нас е умрял. Много благодаря, Фид.

— Взимай си парите и млъквай — скастри го Фидлър. — Още не сме умрели.

— Ама аз имам още една карта — каза Малът.

Фидлър завъртя очи.

— Добре де, дай да я видим проклетата ти карта.

Лечителят я постави на масата.

— Глобус. — Фидлър се изсмя. — Вярна преценка и справедливост. Ей това му се вика край на тая игра.

Лорн усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се бавно и видя застаналия зад нея брадат мъж. Спокойните му сиви очи задържаха погледа й.

— Аз съм Уискиджак — каза тихо брадатият. — Добро утро, адюнкта, и добре сте дошла в Даруджистан. — Дръпна един стол и седна до Хедж. — Искате доклад, нали? Продължаваме опитите да се свържем с Гилдията на убийците. Минирането е приключило, чакаме заповед. Досега сме загубили един член на взвода. С други думи — извадихме адски късмет дотук. В града има Тайст Андий, търсят ни да ни избият.

— Кого сте изгубили, сержант? — попита Лорн.

— Новобранката. Сори се казваше.

— Умряла?

— Липсва вече от няколко дни.

Лорн стисна зъби, за да не изругае.

— Значи не сте сигурен дали е умряла?

— Не. Това проблем ли е, адюнкта? Тя беше новачка. Дори стражата да я е спипала, почти нищо не би могла да им издаде. Освен това не сме чули нищо такова. По-вероятно е да са я очистили в някоя задна улица — вряхме се в какви ли не миши дупки, за да намерим местните убийци. — Той сви рамене. — Риск като всеки друг, нищо повече.

— Сори беше шпионин — обясни Лорн. — При това много добър, сержант. Можете да сте сигурен, че не я е убил уличен разбойник. Не. Тя не е умряла. Крие се, защото знае, че ще дойда да я потърся. От три години съм по следите й. Искам я.

— Ако бяхте намекнали за всичко това — изсумтя Уискиджак, — можехме да го уредим, адюнкта. Но вие сте го затаили за себе си, сега се оправяйте сама. — Изгледа я твърдо. — Все едно дали ще се свържем с Гилдията, или не, ще взривим мините преди да съмне и се махаме оттук.

Лорн се стегна.

— Аз съм адюнкта на императрицата, сержант. От този момент мисията ви е под мое ръководство. Всички тези глупости с независимите ви действия приключиха, ясно? — За миг й се стори, че зърна триумф в очите на мъжа. Но след секунда се увери, че не е нищо повече от очаквания гняв.

— Ясно, адюнкта — отвърна отсечено Уискиджак. — Какви са заповедите ви?

— Казвам ви го най-сериозно, сержант — предупреди тя. — И изобщо не ме интересува колко ви ядосва това. А сега предлагам да се оттеглим някъде, където ще сме по-насаме. — Стана. — Хората ви могат да останат тук.

Уискиджак също стана.

— Разбира се, адюнкта. Наели сме задната стая. Заповядайте.

 

 

Лорн опипа горното одеяло на леглото.

— Тук има кръв, сержант. — Обърна се и го изгледа.

— Един от хората ми се сбил с убиец-маг на Тайст Андий — отвърна той. — Ще се оправи.

— Версията е доста неправдоподобна, сержант. Всички Тайст Андий са с Каладън Бруд на север. — Очите й се ококориха невярващо. — Не искате да кажете, че Господарят на Лунния къс лично е напуснал крепостта си, нали? За какво? Да избива малазански шпиони? Хайде де!

Уискиджак се навъси.

— Ефрейтор Калам и взводният ми маг се сблъскаха по покривите с поне половин дузина Тайст Андий. Това, че хората ми оцеляха, прави твърде неправдоподобно присъствието на Лунния господар наоколо, нали, адюнкта? Но нека съберем фактите. Луната застава на място малко по на юг от града. Господарят й сключва съюз с владетелите на Даруджистан и първата им задача е да очистят местната Гилдия на убийците. Защо? За да не могат хора като нас да се свържат с тях и да им предложат сделка. И дотук всичко върви според замисъла им.

Лорн помисли известно време и каза:

— Добре, щом не можете да се свържете с Гилдията, защо не извършите убийствата сами? Вашият ефрейтор Калам се броеше за един от най-добрите в Нокътя, преди да бъде… освободен. Защо не се е заел с градските управители?

Мъжът скръсти ръце на гърдите си и се облегна до вратата.

— Обмислихме и това, адюнкта. И сме на една крачка пред вас. В момента един от хората ми преговаря да ни наемат като частна охрана за едно празненство на благородници тази вечер. Очаква се да присъстват всички по-важни особи — членове на Съвета, Върховни магове, магистрати. Сапьорите ми разполагат с достатъчно останали муниции, които да направят това празненство незабравимо за дълго време.

Лорн се постара да преодолее нарастващото чувство на безсилие. Колкото и да се канеше да поеме нещата под свой контрол, Уискиджак до този момент като че ли се справяше чудесно, предвид обстоятелствата. Подозираше, че самата тя едва ли щеше да се справи по-добре, макар все още да се съмняваше в тази история за Тайст Андий.

— От къде на къде — попита накрая тя — едно имение ще наема за охрана банда чужденци?

— О, ще има и градски войници. Но никой от тях не е баргаст. — Уискиджак се усмихна цинично. — Гъделичка, адюнкта. На благородниците лигите им текат. Вижте, един едър татуиран варварин им се мръщи от високо. Възбуждащо, нали? — Той сви рамене. — Рисковано е, но рискът си струва да се поеме. Освен ако, разбира се, нямате по-добра идея, адюнкта.

Тя долови предизвикателството в тона му. Ако беше помислила по-рано, щеше да съобрази, че титлата й не може да сплаши този човек. Беше стоял до Дасем Ълтър, обсъждал бе тактика с Меча на империята в разгара на битката. И изглежда, понижението в сержант не беше прекършило този мъж — това поне беше разбрала от мнението на войската в Пейл за Мостоваците. Нямаше да се поколебае да оспори всяка нейна заповед, ако намереше основание.

— Планът ви е добър — заяви тя. — Кое е имението?

— На някаква жена, казва се лейди Симтал. Фамилното име не знам, но изглежда, всички тук я познават. Разправят, че била голяма хубавица, с влияние в Градския съвет.

— Добре — каза Лорн и оправи наметалото си. — Ще се върна след два часа, сержант. Трябва да уредя и някои други неща. Гледайте всичко да е готово — в това число и процедурата с взривовете. Ако не ви наемат, трябва да измислим друг начин да се явим на това празненство. — Тръгна към вратата, без да го гледа.

— Адюнкта?

Лорн се обърна.

Уискиджак отиде до задната стена и дръпна опърпаната завеса.

— Този тунел излиза в друга къща. Оттам можете да излезете в квартал Дару.

— Не е необходимо. — Снизходителният му тон я подразни.

Веднага щом тя излезе, Бързия Бен се измъкна от тунела и измърмори:

— По дяволите, сержант! За малко щеше да ми я натресеш!

— Няма начин — отбеляза Уискиджак. — Всъщност постарах се да я откажа. Нещо от Калам?

Бързия Бен закрачи из малкото помещение.

— Все още не. Но скоро ще му се изчерпи търпението. — Обърна се към сержанта. — Е? Мислиш ли, че е изиграна?

— Изиграна? — Уискиджак се изсмя. — Сбъркахме я.

— Паран каза, че може да изтърве нещо. Изтърва ли?

— Все още не.

— Става напечено, сержант, кълна се в Гуглата.

Другата врата се отвори и влезе Тротс, озъбен в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Успя ли? — попита Уискиджак.

Тротс кимна.

 

 

Беше късен следобед. Крокъс и Апсалар чакаха на площадката на кулата. От време на време надничаха от ръба, за да видят уличните празненства. В тълпите долу се долавяше нещо налудничаво, сякаш танцуваха и се смееха на ръба на отчаянието. Въпреки радостта от настъпващата пролет, сянката на империята Малазан бе надвиснала над всичко. Всъщност, с висящия на юг Лунен къс, мястото на Даруджистан между двете велики сили беше явно за всички.

— Странно — измърмори Крокъс, загледан в движещите се като кипнали реки по улиците човешки тълпи, — Даруджистан изглежда някак смален. Почти незабележим.

— На мен ми се струва огромен — каза Апсалар. — Един от най-големите градове, които съм виждала. Голям е колкото Унта, според мен.

Той я зяпна. Тя често казваше странни неща, които не подхождаха много на момиче от малко рибарско селце.

— Унта. Това е столицата на империята, нали?

Тя се намръщи и това сякаш малко я състари.

— Да. Само че никога не съм била там.

— Е как тогава можеш да знаеш колко е голяма?

— И аз не знам, Крокъс.

Обсебване, беше казал Кол. Две памети се сражаваха в ума на тази млада жена и войната между тях ставаше все по-тежка. Крокъс се зачуди дали най-после Мамът се е върнал. За миг почти съжали, че бяха избягали от Мийзи и Ирилта. Но побърза да насочи мислите си към това, което предстоеше. Седна на платформата и се облегна на ниската стена. И зяпна трупа на убиеца. Кръвта бе почерняла от горещото слънце. По пода до стълбището се виждаха засъхнали капки. Явно онзи, който го бе убил, също е бил ранен. И въпреки това Крокъс не се чувстваше в опасност тук, макар и да не знаеше защо.

Като за изоставена камбанария, това място бе станало свидетел на доста драми напоследък.

— Да се стъмни ли чакаме? — попита Апсалар.

Крокъс кимна.

— И тогава ще намерим тази Чалис?

— Точно така. Д’Арл ще бъдат на празненството на лейди Симтал. Сигурен съм. Имението има огромна градина, почти гора. Стига чак до задната градска стена. Влизането няма да е трудно.

— Но няма ли да те забележат?

— Ще съм облечен като крадец. Всички ще носят костюми. Освен това там ще има стотици хора. Може да ми отнеме час-два, но ще я намеря.

— И после?

— Ще измисля нещо — каза Крокъс.

Апсалар изпъна крака на камъните и скръсти ръце.

— А от мен се очаква да се крия в храстите, така ли?

Той сви рамене.

— Може би чичо Мамът ще е там. Тогава всичко ще се уреди наведнъж.

— Защо?

— Защото така каза Кол — сопна се Крокъс. Какво, да й обяснява, че е била обсебена кой знае от кого? — Ще измислим начин да те върнем вкъщи — обясни й той, вече по-кротко. — Ти това искаш, нали?

Тя кимна колебливо, сякаш вече не беше много сигурна.

— Татко ми липсва.

Прозвуча му, сякаш се опитваше сама да се убеди. Беше я погледнал, когато пристигнаха, и си беше казал: „Защо не?“. И трябваше да си признае, че компанията й никак не беше неприятна. Като изключим въпросите й, разбира се. Ами той самият как ли щеше да се чувства в нейното положение — да се събуди на хиляди левги от дома? Щеше да е ужасно. Щеше ли да се владее толкова добре като нея?

— С мен всичко е наред — увери го тя. — Все едно, че нещо вътре в мен държи нещата. Не мога да ти го обясня по-добре, но все едно, че е някакъв гладък черен камък. Здрав и топъл, и всеки път, когато се изплаша, той ме сдържа. И всичко отново изглежда наред. — И добави: — Съжалявам. Не исках да те отвличам.

— Няма нищо.

 

 

От сенките на стълбището Серрат огледа двете фигури горе. Стига! Беше разтворила своя лабиринт Куралд Галайн в защита и се обгръщаше с магически прегради. Край с тези невидими врагове. Ако я искаха, трябваше да се покажат. И тогава щеше да ги убие. А колкото до Монетодържача и момичето, нима се надяваха, че ще се спасят точно тук, на тази кула?

Извади двете си ками и се приготви за нападение. Откъм гърба я пазеха десетина прегради, все по стълбището. Всякакъв подстъп оттам беше невъзможен.

Два остри върха се опряха в тялото й — единият под брадичката й, а другият — под плешката. Тайст Андий замръзна. И чу глас в ухото си — глас, който позна.

— Предай на Рейк това предупреждение, Серрат. Той ще го получи само веднъж, както и ти. Монетодържача не може да пострада. Игрите свършиха. Опитай се още веднъж и ще умреш.

— Кучи син! — избухна тя. — Гневът на господаря ми…

— Ще е напразен. И двамата знаем кой праща това съобщение, нали? И, както много добре знае Рейк, той не е далече като някога. — Острието под брадичката й се отдръпна леко, за да я остави да кимне, после се върна на мястото си. — Добре. Предай му значи това съобщение и се надявай повече да не се срещнем.

— Това няма да го забравя — закани се Серрат, разтреперана от гняв.

Отвърна й тих смях.

— Поздрави на Принца, Серрат. Занеси му ги от нашия общ приятел.

Камите се отдръпнаха. Серрат вдиша дълбоко и прибра оръжията си. Куралд Галайн изплющя и тя изчезна.

 

 

Откъм стълбището нещо изпука тихо и Крокъс подскочи и посегна към ножовете.

— Какво става? — промълви Апсалар.

— Шшшт. Чакай. — Усети как сърцето му тупти в гърдите. — Почнах да се стряскам и от сенки — рече той. — Все едно, скоро ще се махнем оттук.

 

 

Вятърът беше древен, носеше се през високата трева на степта под оловното небе — вятър, жадно връхлитащ срещу всичко живо, безумен и неукротим като звяр.

Усилието да догони ужасената си майка бе първият урок по власт за Раест. В стремежа си да наложи господството си, което щеше да оформи живота му, той съзря многобройните прояви на вятъра — едва доловимото ваене на камъка, траещо хиляди години, а също тъй и гневните му пориви, от които лесовете лягаха доземи — и реши, че най-му лежи на сърцето неумолимата мощ на виещия гневно в смъртна прокоба вятър.

Майката на Раест бе първата, избягала от неговото преднамерено трупане на сила. Отрекла се беше от него в лицето му, като провъзгласи Кръвния раздор — и така го беше пуснала на воля. Все едно му беше, че ритуалът я бе прекършил. Не беше важно. Той, който щеше да господства, трябваше отрано да се научи, че онези, които се противят на повелята му, трябва да се унищожават. Провалът беше цената, която трябваше да заплати тя, не той.

Джагътите се бояха от общността, за тях обществото бе рожденото място на тиранията — тирания на плътта или на духа, — ала Раест жадуваше за нея. Силата, която владееше, имаше нужда от поданици. Силата винаги е нещо съпоставимо, а той не можеше да властва, без да има подвластни.

Изпървом се стремеше да покори други от расата на Джагът, ала събратята му в повечето случаи или успяваха да избягат — или биваше принуден да ги убие. Такива борби носеха само временно удоволствие. Раест събираше около себе си зверове, подчиняваше на волята си дивата природа. Ала тя се гърчеше и гинеше под ярема му и в тази своя гибел намираше изход, на който той не можеше да се наложи. В гнева си Раест подлагаше земята на опустошение, подлагаше на гибел цели видове. Земята му се противеше и силата й беше неизмерима. Но беше също така безпосочна и не можеше да надделее над Раест в безкрайния си прилив. Докато неговата мощ беше съсредоточена, точна в унищожителната си цел и безпощадна в резултатите.

А сетне на пътя му изникнаха първите Имасс, същества, противопоставили се на волята му, отричащи ярема на робството, ала продължаващи да живеят. Същества на безграничната и жалка надежда. В тяхно лице Раест съзря целия блясък на господството — защото след всеки прекършен имасец можеше да подложи на гнет друг негов събрат. Връзката им с природата беше нищожна, защото самите имасци играеха по земите си играта на тирания. Те не можеха да го надвият.

И той си сътвори подобие на империя, лишена от велики градове, ала изтерзана от неспирните драми на обществото, с неговите жалки победи и неизбежни поражения. Общността на покорените Имасс вирееше в това тресавище на жалки и дребнави страсти. Те дори успяха да са самоубедят, че притежават свобода, своя собствена воля, която може да пресътвори съдбата. Избираха си поборници. Разкъсваха водачите си, след като провалът метнеше връз тях тъмната си плащаница. Въртяха се в безкрайни кръгове, които назоваваха растеж, проникновение, познание. А над всички тях, като невидимо за очите им присъствие, Раест разгръщаше волята си. Най-голямата му радост настъпи, когато робите му го провъзгласиха за бог — въпреки че не го познаваха — и почнаха да вдигат храмове, в които да му служат, и да учредяват жречество, чиято дейност подражаваше на тиранията на Раест с такава космическа ирония, че той можеше само да клати глава.

Империята трябваше да трае хилядолетия и денят на нейната гибел трябваше да дойде от собствената му ръка, когато най-сетне му омръзнеше. Раест не можеше и да си въобрази, че други Джагът ще приемат деянията му за гнусни, че ще рискуват себе си и силата си в името на онези мимолетни и жалки имасци. Но това, което го смая най-много, беше, че когато джагътите дойдоха, дойдоха многобройни, в едно. В общност, чиято единствена цел беше да унищожи империята му и да го затвори.

Завариха го неподготвен.

Урокът беше научен и в каквото и да се бе превърнал светът оттогава, Раест беше готов за него. Крайниците му отначало изпукаха и затуптяха с тъпа болка, запълнена с остри спазми. Усилието да се изрови от замръзналата земя за известно време го беше обезсилило, но най-сетне се почувства готов да мине през тунела, отварящ се в нова земя.

Подготовка. Вече бе предприел първите си ходове. Сетивата му подсказваха, че други са дошли при него, освободили са пътя от преградите и печатите на Омтоуз Феллак. Навярно все още бяха останали негови поклонници, фанатици, стремили се да го освободят от поколения — и сега го чакаха пред гробницата.

Издирването на липсващия Финнест щеше да е първата му задача. Много от силата му беше прибрана в семето, измъкната от него и съхранена там от вероломните Джагът. Не беше отнесен далече, а и нищо не можеше да му попречи да си го върне. По земята горе вече не съществуваше Омтоуз Феллак — той долавяше липсата му като лишена от въздух пустош. Нищо вече не можеше да му се опълчи.

Подготовка. Раест се сгърчи, напуканото му лице се изкриви в зла усмивка, бивните щръкнаха и разцепиха сухата кожа. Силният трябва да сбира друга сила, да я подчини на волята си и после да я насочи безпогрешно. Започнали бяха вече ходовете му.

Той зашляпа в кишата, покриваща разкаляния под на гробницата. Пред него се издигаше сводестата стена на вековния му затвор. Раест махна с ръка и преградата се взриви навън. Ярка слънчева светлина лумна през облаците пара, завихрили се около него, и той усети как студеният древен въздух профуча, за да излезе на свобода.

Джагътският тиран излезе в светлината.

 

 

Великият гарван — Старата — бе яхнал горещите течения на вятъра високо над хълмовете Джадроуби. Поривът на сила, изхвърлил тонове пръст и камъни на сто стъпки в небето, я задави. Тя присви криле, прикова очи в огромния стълб бяла пара и се понесе към него.

„Виж, това май ще се окаже интересно“, засмя се наум Старата. Въздушната вълна я помете. Старата отвърна с гневен грак, зави и се понесе с порива на вятъра. Гневът бързо се смени от прилив на възбуда. Извила глава, тя заблъска с криле и се издигна. В такива неща бе жизненоважно да избереш добро място за наблюдение. Старата се издигна още по-нависоко, после загледа надолу. Люспите на пет огромни ръбати гърба блестяха под слънчевите лъчи с цветовете на дъгата, но от петте един грееше като огън. Чародейна сила струеше на вълни от паяжината на изпънатите им криле. Драконите се носеха безмълвно над земята към издуващия се като гъба прашен облак над Джагътската могила. Черните очи на Старата се приковаха в огненочервения дракон.

— Силана! — изпищя тя и се засмя. — Драгнипурейк т’на Дракониайс! Елейнт, елейнт!

Дошъл бе денят на Тайст Андий.

 

 

Раест излезе в яркия късен следобед. Във всички посоки освен право пред него се издигаха гърбиците на обрулени от вятъра, обрасли с прежълтяла трева хълмове. На изток, зад изтъняващата пелена на понесения от вятъра прах, се простираше пуста равнина.

Джагътският тиран изсумтя. Не беше толкова различно, в края на краищата. Вдигна ръце и вятърът се плъзна по стегнатите му като въжета мускули. Вдиша дълбоко и вкуси пълния с живот въздух. Леко подуши със силата си и заликува от вълните на страх, с които й се отзоваха — отзивът на безмозъчния живот под нозете му или на тварите, затаили се в тревите наоколо. Но никаква следа не долови от по-висш живот, от по-висши средоточия на сила. Насочи сетивата си надолу в земята, да разбере какво обитава там. Земя и скала, лепкав разтопен мрак, все по-надолу и надолу, чак до спящата богиня — млада според мерките на Джагътския тиран.

— Да те пробудя ли? — прошепна Раест. — Още не. Но ще ти пусна кръв. — Дясната му ръка се сви в юмрук.

Прониза богинята с болка, усети как бликна кръвта й — достатъчно, за да я накара да се разшава в съня си, ала не и да я пробуди.

Редицата хълмове на север се надигна. Магма изригна във въздуха сред стълб от дим, камък и пепел. Земята се разтресе, чу се грохот и го лъхна горещ вятър. Тиранът се усмихна.

Огледа пръсналия се хребет и вдиша дълбоко тежкия, пълен със сяра въздух, а после се обърна и закрачи на запад, към най-високия хълм. Неговият Финнест бе някъде отвъд този хълм, може би на три дни път. Помисли дали да не отвори Лабиринта си, но реши да изчака, докато не стигне билото на хълма. Оттам щеше да може по-лесно да прецени къде е Финнест.

Беше се изкачил някъде до средата на склона, когато чу далечен смях. Замръзна, а денят в същия миг изведнъж помръкна. По тревата пред него се плъзнаха пет огромни сенки, плъзнаха се и по билото, и слънчевата светлина се върна. Джагътския тиран погледна към небето.

Пет дракона възвиваха към хълма в съвършена редица, свели глави към него.

— Есидейин елейнт — прошепна той на джагътския си език. Четирите бяха черни, прошарени със сребро по крилете и летяха по два от двете страни на петия дракон — червен и два пъти по-голям от другите. — Силана червенокрилата — промълви Раест и присви очи. — Древна и пълнокръвна Тиам, ти водиш соултейкън, чиято кръв е чужда на тоя свят. Усещам ви всички! — Вдигна юмруци към небето. — По-студени от леда, роден под ръцете на Джагът, тъмни като черна тъма — усещам ви!

Пусна ръце.

— Не ме дразнете, елейнт. Не мога да ви поробя, но ще ви унищожа. Знайте го. На земята ще ви смъкна един по един всинца ви и с ей тия ръце ще изтръгна сърцата ви от гърдите. — Присви очи към четирите черни дракона. — Соултейкън. Ще ме предизвикате по чужда повеля. Ще се сразите с мен без своя причина. Ех, аз да властвах над вас, нямаше тъй безгрижно да жертвам живота ви. Щях да ви щадя, соултейкън. Щях да ви дам кауза, в която си струва да вярвате, да ви покажа щях отплатата на властта. — Намръщи се, щом присмехът им прониза ума му. — Тъй да бъде.

Драконите прелетяха ниско и безмълвно над него, отново възвиха и изчезнаха зад хълмовете на юг. Раест разпери широко ръце и отприщи своя Лабиринт. Силата нахлу в него и плътта му се пръсна. Кожата по мишците му се смъкна като пепел. Усети и чу как запращяха околните хълмове, как запука камък и затрещяха скали. Хоризонтът от всички страни се замъгли, пелена от прах се издигна към небесата. Той се обърна на юг.

— Това е силата ми! Елате!

Минутите се проточиха. Той изгледа намръщено хълмовете пред себе си, извика и вихрено се обърна надясно, тъкмо в мига, в който Силана и четирите черни дракона, само на десетина стъпки над земята, се плъзнаха над билото на хълма, по който се изкачваше.

Блъсна го вихърът на силата. Раест изкрещя и присвитите му очи се приковаха в бездушния, празен и гибелен поглед на Силана — очи, големи колкото главата му — и тя връхлетя отгоре му с мълниеносността на нападаща усойница. Червените челюсти зейнаха и Раест зяпна в гърлото на чудовището.

Изкрещя отново и удари с цялата си мощ.

Въздухът се взриви от сблъсъка на Лабиринтите. Пръснати камъни се разлетяха във всички посоки. Старвалд Демелайн и Куралд Галайн се сразиха с Омтоуз Феллак в зловещ ураган от воля. Трева, земя и камък изтляха на пепел, а насред целия този въртоп стоеше Раест и силата му изригваше с рев. Градушка от драконова магия биеше в тялото му и пронизваше плътта му.

Джагътският тиран размахваше силата си като коса. Кръв бликаше и плискаше земята, драконите крещяха.

Вълна от многоцветен огън удари Раест отдясно, здрава като юмрук. Той нададе вой, изхвърча високо във въздуха и рухна с грохот сред грамада пепел. Огънят на Силана го обля и овъгли останалото от плътта му. Тиранът се надигна с мъка и тялото му потръпна неудържимо, щом магическата сила потече от дясната му ръка.

Земята се разтърси, щом силата на Раест прикова Силана към земята и я затъркаля надолу по склона. Ликуващият рев на Тирана секна, когато ноктите, големи колкото човешка ръка до лакътя, се впиха в гърба му. Още един ноктест крак затисна гърдите му и пръсна костите му като сухи вейки. И още нокти се свиха от двете му страни в усилието на втория дракон да го докопа.

Тиранът се сгърчи безпомощно, щом ноктите го надигнаха във въздуха и започнаха да дерат тялото му. Рамото му изпращя от усилието му да посегне и да вкопчи пръсти в хлъзгавия люспест пищял. Успя и Омтоуз Феллак потече в крака на дракона с трясъка на строшени кости и кипнала кръв. Раест се изсмя, щом ноктите го пуснаха долу. Още кости изпращяха, когато удари земята, но беше все едно. Силата му бе абсолютна, а все едно беше кой съсъд ще я държи. Наложеше ли се, Тиранът щеше да си намери други тела. Хиляди тела.

И той се надигна отново, и прошепна:

— Сега вече ще сея смърт.