Стивън Ериксън
Лунните градини (21)

15.

Кръв капе от шпорите, когато Джагът

възседнат душите си в щурма гръмовен

несекващ;

здравите възли сред грохота

свирепо кънтят, леден устрем,

понесъл възмездие…

сражават се Джагът със здрача

сред поле от скършени кости…

 

„Джагът“

Фишър (р. ?)

Бързия Бен седеше в колибата, опрял гръб в древния камък на градската стена. Пред него се издигаха петте пръчки, свързващи го с Хеърлок. Червото, което свързваше пръчките, се беше изпънало. Срещу магьосника, близо до покрития с кожа вход, седеше Тротс.

Калам все още не беше се съвзел достатъчно, за да придружи Бързия Бен или да го пази, както правеше сега Тротс. Магьосникът познаваше баргасткия воин от много години, сражавал се беше с него в безброй битки и неведнъж единият от двамата бе спасявал кожата на другия. И все пак Бързия Бен си даваше сметка, че знае за Тротс твърде малко. Ала единственото, което знаеше за него, беше достатъчно, за да го успокои. Баргастът беше свиреп, брутален воин, годен да мята брадвите толкова, колкото и да върти дългия меч, който сега беше сгушил в скута си. И беше неустрашим пред магията, предпазен от своите фетиши, навързани по дългата му плитка, и от татуировката си, изписана от ръката на шамана на неговия клан.

Предвид това, което предстоеше да им се струпа на главите, тези защити можеха да се окажат съвсем на място.

Баргастът се беше вторачил в чародея с равнодушен, безизразен поглед, нетрепващ на смътната светлина.

Бързия Бен се наведе и огледа овързаните пръчки.

— Хеърлок се е свил в Лабиринта си — рече той. — Не се движи. Изглежда, изчаква. — Изправи се, извади камата си и я заби в отъпканата пръст. — Значи и ние чакаме. И гледаме.

— Какво гледаме? — попита Тротс.

— Все едно. — Бързия Бен въздъхна. — Онова парче от одеялото у тебе ли е?

Тротс извади парцала от ръкава си. Пристъпи — заобикаляше пръчките повече, отколкото беше необходимо — и го тикна в ръката на магьосника.

Бързия Бен го сложи вляво от себе си. Измърмори няколко думи и прокара дланта си над него.

— Седни си на мястото. И си приготви меча в случай, че работата тръгне на зле.

След това затвори очи и посегна към своя Лабиринт. Пред него се оформи образ, който го накара да подскочи от изненада.

— Какво в името на Гуглата търси Хеърлок в равнината Риви?

 

 

Единственото, което изпитваше Паран, бе нажеженият до бяло огън на мъстта, изпълващ ума му и искрящ през тялото му. Опонн бе решил да го използва. Сега той щеше да използва Опонн, Близначната сила, онова страховито острие на унищожението, идващо с асцендентството. И също като боговете, можеше да е съвсем хладнокръвен в тази употреба, дори това да означаваше, че ще накара Опонн да зарита и запищи сред тази равнина пред лицето на това, което го чакаше.

Прониза го предупредителен съсък, може би на собствената му съвест. Ток-младши беше негов приятел, може би единственият приятел, който му беше останал. Не беше защитен от бог и шансът му да оцелее бе повече от нищожен. Нима можеше да навлече на съвестта си поредната невинна смърт? Но той бе тук, за да отмъсти за убийството на Татърсейл. Адюнктата го бе научила колко ценно е да не се колебае. „А Татърсейл на какво те научи?“

— Ако стане много напечено — каза той, — измъквай се, Ток. Бягай към Даруджистан. Намери Уискиджак.

Съгледвачът кимна.

— Ако падна…

— Чух те, капитане.

— Добре.

Двамата се смълчаха. Единственият звук бе тропотът на копитата и воят на горещия западен вятър, шепнещ над камъка.

Смътни очаквания изпълниха главата на Паран. Дали адюнктата ги очакваше? Ако ги познаеше, нямаше да има причина да ги нападне. Доколкото тя знаеше, капитанът беше убит. А Ток беше Нокът. Засада нямаше да има. Адюнктата щеше просто да излезе на открито и да го поздрави, несъмнено изненадана от появата му, но едва ли изпълнена с подозрение.

А щом се приближеше, Шанс щеше да запее. Щеше да се свърши, а ако се наложеше, след това щяха да се справят с имасеца. Надяваше се, че имасецът просто ще се махне, след като мисията му се провали. Без адюнктата всичко щеше да се провали.

Така поне се надяваше. Шанс беше може би вълшебен, но Т’лан Имасс бяха древни създания, родени от магии, пред които Опонн изглеждаше жалко бебенце.

Паран стисна здраво дръжката на меча. Ръката чак го заболя и усети пот между пръстите си. На допир Шанс не се различаваше с нищо от никое друго оръжие. Трябваше ли да очаква нещо повече? Не помнеше много за последния път, когато го беше използвал срещу Хрътката. Но ако в оръжието се криеше някаква сила, не трябваше ли да може да я усети? На допир Шанс беше студен, все едно че стискаше парче лед, което отказва да се стопи в шепата му. И беше някак неудобен, все едно че той беше новак и не го държеше както трябва.

Все пак какво бе предизвикало този негов внезапен прилив на увереност? „Привличане на асцендент в битката… ще мога ли да го направя добре? Разбира се, ако Опонн е нетърпелив като последния път…“ Може би беше нещо повече от напрежението, породено от очакването нещо да се случи. Дали Ток не грешеше? Обърна се към мъжа до себе си и отвори уста да проговори.

Спря го някакъв силен, безумен кикот. Паран дръпна рязко юздите. Конят му изцвили и се изправи на задните си крака. Повя студен вятър. Капитанът вдигна меча си и изруга. Конят отново изцвили, този път от болка, и рухна под него все едно, че костите му станаха на прах. Мечът на Паран изхвърча от ръката му, а земята се втурна да го посрещне. Конят рухна до него, претърколи се и затисна краката му.

Тетивата на Ток изсвистя и стрелата се пръсна в нещо твърдо.

Паран се надигна на лакът и погледна нагоре.

Куклата Хеърлок летеше на двайсет стъпки над тях. Втора стрела я улучи пред очите на капитана и също се пръсна.

Хеърлок отново се изсмя и извърна обезумелия си поглед към Ток. После махна с ръка.

Паран извика, извърна се и видя как Ток изхвърча от коня си. Нокътят се запремята из въздуха, който се раздра пред него. Паран отново извика в безпомощен ужас, а Ток-младши се гмурна в разлома и изчезна сред вихрещите се отвъд мъгли. Раздраното се затвори с трясък, без да остави и следа от спътника на Паран.

Хеърлок бавно се спусна на земята, спря, за да оправи раздърпаните си дрешки, после закрачи към Паран.

— Помислих, че може да си ти — изкиска се Хеърлок. — Не е ли мъстта по-сладка от медец, а, капитане? Твоята смърт ще е дълга, ще се ниже бавничко и ще е много, много болезнена. Представи си удоволствието, което ще изпитвам, докато те гледам!

Паран се измъкна изпод коня, надигна се, взе меча си и се изправи.

Хеърлок го изгледа с явна насмешка и тръгна към него.

— Това оръжие не е за мен, капитане. Та то дори не може да ме пореже. Така че… — куклата продължаваше да се приближава, — почвай воплите.

Паран вдигна меча и го обля вълна на отчаяние.

Хеърлок изведнъж спря, килна глава, извърна се на север и изръмжа:

— Невъзможно!

И чак сега Паран чу това, което Хеърлок вече бе чул: воя на Хрътките.

 

 

Бързия Бен сащисан наблюдаваше засадата. Какви ги вършеше Паран? Къде беше Татърсейл?

— Пътя на Гуглата да хвана дано! — прошепна той ядосано. — Изгубил се бил!

Все едно, всичко се случи толкова бързо, че той не можа да предотврати загубата на едноокия спътник на капитана.

Очите му рязко се отвориха и ръката му сграбчи парчето плат.

— Сори — изсъска Бен. — Сори! Чуй ме! Познавам те. Знам коя си. Котильон, Покровителю на убийците, Въжето, призовавам те!

Усети нахлулото в ума му присъствие, последвано от мъжки глас.

— Браво, Бързак.

— Имам съобщение за теб, Въже — каза магьосникът. — За Сенкотрон. — Напрежението в главата му се усили. — Сключена е сделка. Хрътките на твоя господар са гладни за мъст. Сега нямам време да ти обяснявам всичко — остави го за Сенкотрон. Ще ти дам местоположението на оня, когото Сенкотрон търси.

Долови киселата насмешка в гласа на Въжето.

— Аз осигурявам връзката, така ли? Начина да останеш жив във всичко това. Поздравявам те, Бързак. Малцина смъртни са успявали някога да избегнат склонността на моя господар към измамата. Изглежда, си го надхитрил. Добре тогава, разкрий ми това местоположение. Сенкотрон ще го получи незабавно.

Бързия Бен описа точното местоположение на Хеърлок в равнината Риви. Можеше само да се надява, че Хрътките ще пристигнат навреме. Много въпроси имаше към Паран и искаше капитанът да остане жив, за да им отговори, но беше длъжен да признае, че шансовете са нищожни.

Единственото, което му оставаше, бе да попречи на куклата да се измъкне. Той се усмихна отново. Чакал беше отдавна този миг.

 

 

Онос Т’уулан клечеше пред изправения камък още от съмване. През това време Лорн обикаляше из околните хълмове и се бореше със себе си. Знаеше със сигурност, че това, което правят, е грешно, че последствията от него далеч надвишават дребнавите усилия на една земна империя.

Т’лан Имасс действаха в продължение на хилядолетия, преследваха своите си цели. И все пак тяхната безкрайна война се бе превърнала в нейната безкрайна война. Империята на Ласийн бе сянка на Първата империя. Разликата беше в това, че Имасс извършваха геноцид срещу друг вид. Малаз избиваше своите. Човечеството не се беше извисило след тъмния век на Имасс: спуснало се беше по спиралата надолу.

Слънцето бе застинало по средата на пътя си. За последен път беше погледнала към Туул преди час. Воинът не беше помръднал. Лорн заизкачва поредния хълм, вече на четвърт миля от стоящия камък. Надяваше се да зърне Лазурното езеро на запад.

Стигна до билото и се озова няма и на трийсет стъпки от четирима пътници. Трудно беше да се определи кой бе по-изненадан, но адюнктата се задвижи първа, мечът изсъска в ръцете й и тя скочи напред.

Двама бяха по същество невъоръжени — едно момче и един нисък дебел мъж. Те, както и още един, контешки облечен, който в момента вадеше от ножницата рапирата си, яздеха мулета. Но този, който прикова вниманието на Лорн, беше последният. В пълни бойни доспехи и яхнал кон, той пръв реагира на нападението й. Изрева, пришпори коня покрай другите трима и бързо измъкна тежкия си меч.

Лорн се усмихна, когато дебелакът се опита да отвори Лабиринт и не успя. Отатаралският й меч за миг се обви в пара, преди от него да се излее леден въздух. Опуленият дебелак се килна назад в седлото си, прекатури се през задницата на мулето и тежко тупна в прахта. Момчето скочи на земята и спря, разколебано дали да се притече на помощ на дебелака, или да извади камата от колана си. След като мъжът в доспехите изтрополи покрай него, най-после взе решението си и затича към дебелия. Онзи с рапирата слезе от мулето си и тръгна след воина.

Очите на Лорн уловиха всичко това за миг. Воинът вече връхлиташе, замахнал с меча си към главата й.

Адюнктата не си направи труда да парира. Сниши се пред коня и се озова от лявата страна на ездача, далече от ръката с меча. Конят се изправи на задните си крака. Лорн се втурна покрай него и посече мъжа в бедрото, над плочестия наколенник. Отатаралското острие с лекота се вряза в железните халки на ризницата, в кожата под нея и в плътта.

Воинът изпъшка, облечената му в желязна ръкавица длан стисна раната и конят го изхвърли от седлото.

Лорн го заряза и се зае с дуелиста, с намерението да избие тънката рапира от ръката му и да му влезе отблизо. Но мъжът се оказа добър и ловко успя да избегне опита за избиване. Замахът на меча я извади от равновесие, преди тя да успее да убие инерцията, предшестваща удара отдолу, и в този момент дуелистът изпъна рапирата.

Движението й напред я постави пред върха на оръжието и тя изруга наум. Острието се промуши през връзките на ризницата и проникна в лявото й рамо. Болката я жегна по ръката като огън. Разгневена, тя замахна дивашки към главата му. Плоското на оръжието го удари право в челото и той се просна по гръб като парцалена кукла.

Лорн погледна бързо през рамо към воина, който все още се мъчеше да спре швирналата от раната в бедрото му кръв, след това се обърна вихрено и се озова лице в лице с последните двама. Момчето стоеше пред дебелия мъж, който лежеше на земята в безсъзнание. Макар лицето му да беше пребледняло, момъкът стискаше тънка кама в лявата си ръка и по-голям нож в другата. Гледаше я твърдо, без да трепва.

Чак сега със закъснение й хрумна, че не беше нужно да напада тези хора. Носеше наемническо облекло, а имасецът дори не се виждаше оттук. Няколко думи щяха да постигнат същия резултат, а и тя изобщо не обичаше да пролива ненужно кръв. Е, за това вече бе късно. Тръгна бавно напред.

— Не искахме да ви направим нищо лошо — заговори момчето на дару. — Оставете ни.

Лорн се поколеба. Предложението я изненада. Защо не?

— Съгласна — отвърна му на същия език. — Събирай си приятелите и да ви няма.

— Ще си тръгнем обратно за Даруджистан — каза момчето, не по-малко изненадано. — Ще си направим тук бивак, за да се съвземем, и ще си тръгнем утре.

— Ако го направите това, ще останете живи. Опитате ли нещо друго, ще ви избия всички. Ясно?

Момчето кимна.

Лорн отстъпи няколко крачки и зави на север. Щеше да продължи още малко в тази посока, после щеше да обърне на изток и да се върне при Туул. Представа нямаше какво е довело тези хора сред хълмовете, но не подозираше, че може да има нещо общо с нея, да не говорим с гробницата. След като се отдалечи достатъчно, се обърна и видя, че момчето тича към воина. Все едно, реши тя, в групата им не беше останало нещо, което да й причини неприятности. Дуелистът не беше мъртъв, но щеше да се събуди с главоболие. Колкото до воина — пиши го взел-дал. Видяла беше, че му изтече много кръв. Дебелият можеше да си е счупил врата, а и като магьосник се беше оказал съвсем безвреден в близост до нея. С което оставаше момчето, но кога се беше бояла от едно момче?

 

 

След смайващото съобщение от Бързия Бен Сори се свърза със Сенкотрон. Господарят на Сенките се поразпени, а след като съобщи на Въжето, че Бен Адефон Делат е някогашен върховен жрец на Сянката, Сори усети, че ядът на Сенкотрон не й е чужд. От Бързака щеше да си плати за многобройните си хитрини.

Хрътките на Сенкотрон наистина се оказаха готови и тя бе сигурна, че в този момент се приближават към плячката си.

Когато поднови пътя си през своя Лабиринт, се натъкна на усилваща се съпротива — странен натиск, който ставаше все по-силен с всяка стъпка, която направеше на изток. Най-сетне тя се предаде и излезе сред хълмовете Джадроуби. Беше обед и на половин миля напред по пътя яздеше групата на Монетодържача. Тя бързо преодоля разстоянието и когато се оказа едва на стотина крачки зад тях, започна да сбира около себе си сенки — макар че и това се оказваше все по-трудно. Което можеше да означава само едно: наблизо имаше Т’лан Имасс.

Към какво и към кого яздеше Монетодържача? Дали не се беше заблудила? Дали пък това не бяха агенти на империята Малазан? Такава възможност противоречеше на влиянието на Опонн, но й беше трудно да стигне до друго заключение.

„Интересен ще се окаже този ден“, каза си тя.

Групата беше вече на петдесет крачки и се изкачваше по склона на хълма. Стигнаха билото и се скриха от погледа й. Тя ускори ход и само след няколко мига чу шум от битка горе — битка, в която се беше завихрил отатарал.

Прониза я гняв. С отатарал беше свързан един спомен, много личен спомен. Тя предпазливо затърси удобно място, от което да вижда по-добре.

Схватката се беше оказала бърза и групата на Монетодържача беше като че ли почти пометена. Всъщност самият той все още стоеше на крака срещу някаква висока жилава жена, държаща отатаралски меч.

Сори веднага позна адюнкта Лорн. На мисия, несъмнено, за своята скъпа императрица, мисия, включваща и един Т’лан Имасс, който не се виждаше, но беше наблизо. Успя да улови разговора им. След като хората с момчето не бяха агенти на империята, то може би господарят им в Даруджистан бе усетил присъствието на имасеца тук и ги беше изпратил да проучат.

По-късно щеше да разбере каква точно е мисията на адюнктата. Точно сега бе най-подходящият момент да убие Монетодържача. А близостта на Имасс правеше успеха още по-сигурен. Дори силите на Опонн не можеха да надмогнат влиянието на Лабиринта Телланн. Убиването на момчето щеше да е лесно. Сори изчака, след това се усмихна, щом адюнкта Лорн тръгна на север.

Само след няколко минути Монетата на Опонн щеше да е в ръцете й. И в този ден един бог навярно щеше да умре.

Щом Лорн се отдалечи достатъчно, Крокъс затича към воина. Сори бавно се надигна, присви се и тръгна безшумно, стиснала гаротата.

 

 

Хрътките завиха отново и жадният им вой доехтя от всички страни. Хеърлок се присви, разколебан, и се обърна към капитана.

— Ще трябва да изчакаш още малко, преди да умреш, капитане. Нямам намерение да претупвам нещата. О, не, държа да се насладя на скръбната ти кончина.

Паран сви рамене, стиснал Шанс в запотените си ръце. За негова собствена изненада, наистина му беше все едно. Ако Хрътките пристигнеха само за да разберат, че Хеърлок е избягал, сигурно щяха да си изкарат яда на него, и толкова.

— Ще съжалиш за пропуснатата възможност, Хеърлок. Магията на този меч може и да не е предназначена за тебе, но се канех да те насека на трески. Магията ти по-силна ли е от моята омраза? Би било добре да го проверим.

— О, какъв внезапен изблик на храброст! Какво знаеш ти за омразата, капитанче? Като се върна, ще ти покажа съвсем точно какво може да постигне омразата. — Дървената фигурка махна с ръце и на десетина стъпки от тях във въздуха се разтвори нова цепнатина, и от нея лъхна зловоние. — Тъпи и упорити некадърници — измърмори Хеърлок. — До скоро, капитане. — И дървеното човече заситни към процепа.

 

 

Бързия Бен се ухили свирепо, измъкна камата с дясната си ръка, с едно-единствено плавно движение сряза изпънатото черво, свързващо пръчките, и изсъска:

— Сбогом, Хеърлок!

 

 

Куклата се пльосна по корем и Паран се облещи. Миг след това Хеърлок изврещя.

Капитанът присви очи.

— Някой, изглежда, е срязал конците ти, Хеърлок.

Хрътките приближаваха. Само след няколко мига щяха да се нахвърлят върху тях.

— Животът ти, капитане! — изрева Хеърлок. — Хвърли ме в Лабиринта и животът ти си е твой, кълна ти се!

Паран се подпря на меча си и не отвърна.

— Жалък слуга на Опонн — озъби се Хеърлок. — Бих те заплюл, ако можех! Душата ти бих заплюл!

Земята затътна и изведнъж се появиха огромни фигури, стесняваха кръга около неподвижната кукла. Паран позна Джиър, Хрътката, която бе ранил. Усети как мечът в ръката му отвърна на предизвикателството с жаден трепет, който премина по ръцете му. Джиър бе извърнала глава към него, докато го подминаваше, и Паран прочете заканата в очите на звяра. Капитанът се усмихна. „Ако нещо изобщо може да привлече Опонн, то това ще е скорошната битка.“

Хеърлок изврещя за последен път, после Хрътките се нахвърлиха върху него.

Една голяма сянка мина по хълма. Паран погледна нагоре и видя кръжащия над тях Велик гарван. Птицата грачеше гладно.

— Жалко — каза Паран. — Съмнявам се, че останките ще са вкусни.

Три от Хрътките започнаха да се боричкат над дървените трески — единственото, което бе останало от Хеърлок. Останалите четири, предвождани от Джиър, се обърнаха към Паран. Капитанът надигна меча и се присви за бой.

— Е, хайде. През мен — към бога, който ме използва, само веднъж да попадне отново това оръжие в ръцете на Близнаците. Хайде, Хрътки, нека напоим тази земя с кръв.

Зверовете се развърнаха в полукръг, с Джиър в центъра. Паран се усмихна широко. „Хайде, Джиър. Омръзна ми да ме използват и смъртта май вече не ме плаши. Хайде да свършваме.“

Нещо тежко го притисна надолу, сякаш ръка се бе протегнала от небето и се опитваше да го натика в земята. Хрътките се дръпнаха подплашени. Паран се олюля, останал без дъх, внезапна тъмнина стесни кръгозора му. Земята под него простена, прежълтелите треви полегнаха като стъпкани. След това натискът се вдигна и леден въздух отново изпълни дробовете му.

Капитанът се обърна.

— Стой настрана — каза му един висок чернокож среброкос мъж и пристъпи, и застана срещу Хрътките. Паран едва не изтърва меча си. Тайст Андий?

На гърба на мъжа беше привързан огромен двуръчен меч. Той стоеше пред Хрътките, без да посяга към оръжието. Вече и седемте се бяха подредили пред него, но пристъпваха нервно и го поглеждаха с боязън.

Тайст Андий погледна Паран и му каза на малазански:

— Не знам как си привлякъл вниманието на боговете, но не е било разумно.

— Май така и няма да ми дойде умът — отвърна капитанът.

Тайст Андий се усмихна.

— Значи двамата с теб си приличаме много, смъртни.

„Смъртни?“

Хрътките ръмжаха и се зъбеха. Тайст Андий ги изгледа, после заговори:

— Стига сте се месили. Хайде, Руд — обърна се той към една от Хрътките, мръснокафява, покрита с белези и жълтоока. — Вземи си глутницата и се махайте. Кажи на Сенкотрон, че няма да търпя намесата му. Моята битка с Малаз си е лична. Даруджистан не е за него.

Руд бе единствената Хрътка, която не изръмжа. Блестящите й очи пронизваха лицето на Тайст Андий.

Тайст Андий килна глава, после бавно се обърна към капитана и каза:

— Джиър иска смъртта ти.

— Това е цената за проявената от мен милост.

Тайст Андий вдигна вежда. Паран сви рамене.

— Виждаш ли й белега?

— Това е било грешката ти, смъртни. Трябва да довършваш, каквото си започнал.

— Следващия път. Сега какво правим?

— Засега, смъртни, мисълта да убият мен им се струва по-приемлива от това да убият теб.

— А имат ли шанс?

— Отговорът на това е виден в колебанието им, не мислиш ли, смъртни?

Хрътките нападнаха по-бързо от всичко, което Паран можеше да си представи. Същинска вихрушка връхлетя другия мъж и сърцето на Паран заби бясно. Капитанът отстъпи назад и един невидим юмрук от мрак се взриви зад очите му, придружен от грохота на огромни вериги и скърцането на грамадни дървени колелета. Той стисна очи от зашеметяващата болка, после отново ги отвори и видя, че битката е свършила. Тайст Андий държеше меча си с двете си ръце. Черното острие бе станало хлъзгаво от кръвта — кръв, която кипеше и бързо се превръщаше в пепел. Лъхна вятър и зимният му дъх прекоси полето на битката със стон, от който тревите потръпнаха.

Една Хрътка бе почти обезглавена, друга беше прерязана през широките гърди — не приличаше на смъртоносна рана, но очите на съществото, едното синьо, а другото — жълто, се взираха безжизнено към небето.

Руд изскимтя и останалите отстъпиха назад.

Паран усети в устата си вкус на кръв. Изплю я, след това вдигна ръка и опипа ушите си. И от тях се стичаше кръв. Болката в главата му намаляваше. Вдигна очи тъкмо когато Тайст Андий пристъпи и се взря в него. Прочел гибел в очите на непознатия, Паран отстъпи и надигна меча си, но усилието му отне цялата сила. Объркан и безпомощен, видя как Тайст Андий поклати глава.

— За миг си помислих, че… Не, вече не виждам нищо.

Паран примига да махне парещите сълзи от очите си, след което отри лицето си с ръка. Сепна се, щом видя, че сълзите по ръката му са с цвят на кръв.

— Ти току-що уби две Хрътки на Сянката!

— Другите се оттеглиха.

— Кой си ти?

Тайст Андий не отговори, вперил отново поглед в Хрътките.

Зад тях във въздуха се завихряше облак от сянка и се сгъстяваше в центъра. Миг след това се разсипа и на негово място вече стоеше черна, присвита, полупрозрачна фигура, с пъхнати в ръкавите ръце. Лицето под гуглата тънеше в сенки.

Тайст Андий сниши върха на меча си към земята.

— Бяха предупредени, Сенкотрон. Искам да се разберем за едно нещо. Сигурно ще ми се опреш, особено ако и Въжето се навърта наблизо. Но ти обещавам — ще се лее кръв, а и ще се намерят такива, които ще отмъстят за мен. Твоето съществуване, Сенкотрон, може да стане доста неудобно. Хайде, докато още не съм си изтървал нервите. Изтегли влиянието на своето селение от тукашните дела и ще спра дотук.

— Не бях замесен — отвърна спокойно Сенкотрон. — Хрътките ми си намериха плячката, която търсеха. Ловът приключи. — Главата на бога се обърна и огледа двете мъртви твари. — Свършиха за вечни времена Доън и Ганрод. — Сенкотрон вдигна очи. — Няма ли избавление за тях?

— Никакво. Нито за тези, които биха потърсили мъст.

От скритото под гуглата божие лице се изтръгна въздишка.

— Е, добре. Както казах, не съм замесен. Въжето обаче е.

— Отзови го — заповяда Тайст Андий. — Веднага.

— Той ще бъде ужасно разочарован, Аномандър Рейк. Плановете му стигат далече отвъд Даруджистан. Той иска да стигне до самия трон на Малаз.

„Аномандър Рейк…“ Паран си спомни твърденията на Татърсейл, след като бе гадала над своята Драконова колода: Рицарят на Върховен дом Мрак, Синът на Тъмата, лордът с черния меч и неговите гибелни вериги. Владетелят на Лунния къс — или поне тя така смяташе. Бе видяла това негово идване. Точно този момент, сблъсъка между Сянка и Тъмнина, пролятата кръв…

— Аз водя личните си битки — изръмжа Рейк. — И бих предпочел да си имам работа с Ласийн на Малазанския трон, вместо с един слуга на Сянка. Отзови го.

— А, не — каза Сенкотрон и изпод тъмната гугла се изтръгна кикот. — Не поемам никаква отговорност за действията, които Въжето би могъл да предприеме срещу теб.

В тона на Рейк се долови усмивка.

— Убеди го да е по-благоразумен, Сенкотрон. Няма да търпя игрите ви. Ако се окажа принуден, било от теб, от Хрътките или от Въжето, разлика няма да правя. Ще нападна самото Владение на Сянката, а ти се опитай да ме спреш.

— Липсва ти всякакъв финес — въздъхна богът. — Е, добре. — Замълча и сенките се завихриха около него. — Отзован е. Насила беше извлечен, впрочем. Полето отново е твое, Аномандър Рейк. Империята Малазан изцяло е твоя, както и Опонн — добави Сенкотрон.

— Опонн? — Главата на Рейк бавно се обърна и капитанът отново видя тъмните му леденосини очи. Духът му отпадна. Погледът на Тайст Андий се спря на меча, после отново се върна на Сенкотрон. — Да те няма — каза Рейк. — Въпросът е приключен.

Сенкотрон сведе глава.

— Засега. — Богът вдигна ръце нагоре и сенките около него се струпаха. Оцелелите Хрътки се сбраха, оставяйки мъртвите си събратя. Сенките се сгъстиха, станаха непроницаеми и съвсем ги скриха. Когато се разпръснаха, бога и неговите Хрътки ги нямаше.

Паран изгледа вече обърналия се към него Тайст Андий и сви рамене.

Рейк вдигна вежда.

— Това ли е? До това ли се свежда коментарът ти? Нима говоря пряко с Опонн? Преди малко ми се стори, че усетих присъствието му, но когато се вгледах по-внимателно… нищо. — Рейк стисна меча си. — Криеш ли се в него, Опонн?

— Не, доколкото усещам — отвърна Паран. — Явно Опонн спаси живота ми или по-скоро ме върна към живота. Представа нямам защо, но ми казаха, че съм се превърнал в инструмент на Опонн.

— Ти за Даруджистан ли пътуваш?

Паран кимна.

— Може ли да се приближа? — попита го Рейк, докато прибираше меча си.

— Защо не?

Тайст Андий пристъпи към него и сложи ръка на гърдите му. Паран не почувства жестът да е злонамерен.

— Опонн може да е бил в теб доскоро, но изглежда, че Близнаците са се оттеглили набързо — каза Рейк. — Виждам следите им, но богът вече не те контролира, смъртни. — Замълча. — Отношението им към теб е било… невежливо. Ако Каладън Бруд беше тук, можеше да го изцери… Ти вече не си инструмент на Опонн. — Очите на Тайст Андий останаха сини, но бяха светнали с цвета на небето. — Но мечът ти е.

Чу се грак, двамата се обърнаха и видяха Великия гарван, кацнал на едно от телата на Хрътките. Птицата клъвна едното око и го изгълта. Паран едва се сдържа да не повърне. Грамадната проскубана птица заситни към тях.

— Боя се, господарю — проговори гарванът, — че мечът на този човек е инструмент не само на Опонн.

Паран поклати глава, изненадан единствено от това, че нищо вече не можеше да го изненада, и прибра меча си в ножницата.

— Продължавай — заповяда Рейк на птицата.

Гарванът килна глава към Паран и попита:

— Тук ли, господарю?

Рейк се намръщи и каза:

— Може би не. — Обърна се отново към капитана. — Пази това оръжие, докато късметът не ти изневери. Когато това стане и ако все още си жив, счупи го или го дай на най-големия си враг. — По лицето му премина усмивка. — Дотук късметът ти, изглежда, държи.

Паран се поколеба.

— Може ли да си тръгвам?

Лорд Аномандър Рейк кимна.

Капитанът се огледа, после тръгна да подири оцелелите коне.

 

 

След няколко минути мисълта, минала през ума му, го стъписа и го накара да падне на колене. Ток си беше отишъл завинаги. Беше го помъкнал със себе си в своята непреклонна, безумна гонитба из равнината. Паран вдигна глава. Очите му не виждаха нищо. Беше обявил Хеърлок за свой враг. Беше обявил смъртта на Лорн за своя крайна цел. Сякаш тези две неща можеха да облекчат терзанието, да изцерят болката от загубата. „Що за демон ме е обсебил?“

Опонн бил проявил невежливост… Какво искаше да каже Рейк? „Твои собствени ли са били всички тези мисли? Виж се само — всеки твой ход прилича на отчаяно търсене кого да обвиниш, и винаги — някого другиго. Това, че съм станал инструмент на един бог, го превърнах в оправдание, в извинение да не мисля, само да реагирам. И заради това умряха други.“

Рейк му беше казал и още нещо: „Довърши онова, което си започнал.“ С демоните си трябваше да се оправя по-късно. Връщане назад не можеше да има. Но беше погрешно да си въобразява, че онова, което е замислил, ще сложи край на болката му. Кръвта и на Лорн по вече опетнените му ръце нямаше да донесе онова, което търсеше.

Паран стана и поведе конете към мястото на битката. Тайст Андий беше изчезнал, но Хрътките си бяха тук, неподвижни тъмни купчини плът върху жълтата трева. Той пусна юздите и пристъпи към едната. От прореза по гърдите на звяра все още се цедеше кръв. Наведен, Паран протегна ръка и пръстите му пробягаха по козината на животното. „Виждаш ли какво ти носи страстта да убиваш? Кълна се в дъха на Гуглата, беше красив звяр!“ Връхчетата на пръстите му докоснаха кръвта. Капитанът рязко дръпна ръката си, но беше твърде късно. Нещо протече нагоре по ръката му и се вля в него. И той пропадна в мрака, а в ушите му задрънчаха вериги.

А след това Паран вече вървеше, и не беше сам. От всички страни в сумрака го обкръжаваха смътни фигури, всяка окована в дълги железни синджири, и се напрягаха, сякаш теглеха нещо огромно и неимоверно тежко. Земята под нозете му беше гола, безжизнена. Над главата му нямаше нищо освен тъмнина. А под непрестанното дрънчене на веригите се чуваше един още по-тежък звук, който се усещаше дори в земята. Паран — само той не беше окован, изостана, за да види източника на този звук; подминаваха го оковани фигури, човешки и нечовешки. Появи се силует на нещо огромно и тромаво, черно като катран. Фургон, неописуемо грамаден, и колелата му бяха по-големи от човешки бой. Тласнат от неутолимото желание да разбере какво кара фургонът, Паран се приближи.

Един синджир го шибна през гърдите и го накара да залитне. Точно над него се чу разкъсващ ушите вой. Криви нокти стиснаха лявата му ръка и го приковаха към земята. Верига издрънча зад гърба му. Той се задърпа. Над лицето му надвисна студена влажна муцуна, лъснаха два реда свирепи зъби. Челюстите зейнаха, сключиха се около врата му и започнаха да се стягат.

Паран остана съвсем неподвижен, в очакване на фаталното затваряне на огромните челюсти. Но най-неочаквано те се отдръпнаха. И той се озова пред очите на Хрътката, едното синьо, а другото — жълто. Огромен железен нашийник стягаше врата й. Звярът скочи встрани. Синджирът зад него изплющя и се изпъна, Паран литна във въздуха и по-скоро усети, отколкото видя как фургонът изскрибуца и се наклони на една страна, докато се просваше точно на пътя на едно от дървените колелета.

Нечия ръка стисна яката на наметалото му и го издърпа встрани. Капитанът се изправи.

Глас заговори до него:

— Всеки, който е спечелил милостта на Хрътките и върви тук неокован, е човек, с когото си струва да поговориш. Повърви с мен.

Сянката на гуглата криеше лицето на непознатия. Мъжът беше едър, облечен в дрипи. След като пусна Паран, той отново задърпа синджира си.

— Никога досега — изпъшка непознатият — този затвор не е подлаган на такова изпитание. — Изпъшка пак, щом фургонът отново залитна от отчаяните усилия на Хрътките да се измъкнат на свобода. — Боя се, че това ще го обърне.

— И като го обърне, какво?

Лицето се извърна за миг към него и в тъмното Паран успя да види блесналите зъби.

— Тегленето ще е по-трудно, какво.

— Къде сме?

— В Лабиринта, вътре в Меча. Драгнипур не те ли уби и теб?

— Ако беше, нямаше ли и аз да съм окован?

— Вярно. Тогава какво търсиш тук?

— Не знам — призна Паран. — Видях как Хрътките бяха убити от меча на Рейк. После пипнах кръвта на едно от посечените животни.

— Това обяснява объркването им. Помислили са те за някой от тях… отначало. Добре направи, че й се предаде.

— Твърде бях уплашен, за да направя друго, искаш да кажеш.

Непознатият се изсмя.

— И така да е.

— Как се казваш?

— Имената са безсмислени. Рейк ме уби. Отдавна. Това стига.

Паран се умълча. „Окован тука завинаги, вечно да дърпа тая верига. А аз го питам за името му. Едно извинение стига ли?“

Фургонът се разклати дивашки и изпод колелетата му изхвърча суха пръст. Нападаха фигури, чуха се ридания. Хрътките завиха от ярост.

— Кълна се в дъха на Гетол — изпъшка непознатият. — Няма ли да спрат най-сетне?

— Не мисля — каза Паран. — Тези вериги не могат ли да се счупят?

— Не. Е, поне досега никой не е успявал, а между нас има и дракони. Но Хрътките… — Той въздъхна. — Чудна работа, вече копнея за мира, който разбиха с идването си.

— Може би аз мога да помогна?

Непознатият се изсмя горчиво.

— О, опитай, разбира се.

Паран го остави и тръгна към Хрътките. Нямаше никакъв план. „Но аз единствен съм неокован.“ Тази мисъл го накара да спре и той се усмихна. „Неокован. Не съм ничий инструмент.“ Продължи напред; чудеше се какво да направи. Подминаваше фигури, напъващи се стъпка по стъпка, някои смълчани, други — мърморещи несвързано. Никой не вдигаше глава да го погледне. До ушите му стигна пъшкането на зверове.

— Хрътки! — извика Паран. — Аз ще ви помогна!

След малко те се появиха от сумрака. Кръв бе покрила мишците и гърдите им, плътта им беше раздрана от нашийниците. Хрътките трепереха, мускулите по хълбоците им подскачаха. Очите им, на равнището на неговите, срещнаха погледа му с толкова нямо и безпомощно страдание, че сърцето му подскочи. Той посегна с ръка към онази с разноцветните очи.

— Ще разгледам нашийниците ви, синджирите ви, ще потърся слабо място.

Звярът закрачи до него — движеха се все напред и напред, фургонът не спираше безкрайното си търкаляне. Паран се наведе и ръцете му заопипваха нашийника, за да намерят свръзка. Нямаше. Там, където бе прикрепен синджирът, нашийникът бе сякаш съвсем цял. Макар да не разбираше много от ковачество, той вярваше, че тази връзка ще е най-слабата част и че тук ще намери следи от изпъването. Но пръстите му казаха друго. По желязото нямаше и драскотина.

Ръката на Паран тръгна по веригата. Спря, щом видя, че звярът следи всяко негово движение, после продължи. От животното до фургона, над седемдесет разтега дължина, ръцете му опипваха брънка по брънка, търсеха някаква промяна в допира до желязото. Нищо. Стигна до фургона. Колелото беше от масивно дърво, с един разтег ширина, нащърбено и с жлебове, но иначе — без никакви особени белези. Стената на фургона беше над двайсет стъпки висока. Между дъските на канатите от чворесто, сиво като кост дърво се виждаха пролуки. Паран се дръпна уплашено, като видя подаващите се от тях пръсти на скелети — гърчеха се безпомощно.

Рамката на фургона под канатите привлече вниманието му. Тук дървото беше черно, лъскаво като катран. Краищата на синджирите влизаха през него, безбройни, потъваха навътре без никаква спойка. На допир рамката изглеждаше твърда и в същото време брънките на синджирите сякаш преминаваха през нея — значи това, което ги държеше, се намираше някъде вътре. Паран вдиша дълбоко хладния застоял въздух и се пъхна под фургона.

Носещата греда на рамката беше дебела и от катранената й повърхност като нескончаем дъжд капеше влага. От вътрешния й край Паран отново намери синджирите — продължаваха още нататък под фургона. Хвана един и го проследи навътре. Брънките ставаха все по-студени, както и въздухът около тях. Скоро се принуди да ги пусне, защото ръцете му пламнаха от непоносимия студ. Дъждът от долницата на фургона вече капеше като късове лед. Две крачки още по-нататък синджирите се събираха, погълнати от локва абсолютен мрак. От него на пулсиращи вълни се лееше студ. Повече Паран не можеше да приближи.

Изсъска от безсилие. Дори и да успееше да строши някоя верига, представа нямаше кои са на Хрътките. Колкото до другите… Аномандър Рейк бе същество, държащо на справедливостта, макар и хладна справедливост. Скъсването на верига можеше да хвърли някой древен ужас в селенията на живите. Дори непознатият, с когото бе говорил, можеше да се окаже някой древен тиран, някой сеещ ужас властник.

Паран извади Шанс от ножницата. Щом се озова в ръцете му, мечът затрептя диво. Капитанът се усмихна широко; въпреки ужасния трепет, пронизващ дланите му.

— Опонн! Мили мои Близнаци, призовавам ви! Сега!

Въздухът простена. Паран се блъсна в някого и този някой изля порой от проклятия. Той прибра меча, протегна ръка и ръката му стисна броката на дрехата. Издърпа бога на крака.

— Защо ти? — попита го строго Паран. — Сестра ти исках.

— Това е лудост, смъртни! — сопна се мъжкият Близнак. — Да ме призовеш тук! Толкова близо до Кралицата на Мрака — тук, и то с един избиващ богове меч!

Паран го разтърси. Изпълнен с безумен, зверски гняв, капитанът разтърси бога. Чу воя на хрътките и едва устоя на порива да слее и своя глас с техните.

Близнакът, с разширени от ужас светли очи, се вкопчи в Паран.

— Какво… какво правиш?

Паран се спря. Вниманието му бе привлечено от два синджира, които се бяха отпуснали.

— Идат.

Фургонът сякаш подскочи нагоре, разтърси се. Тътенът от удара изпълни въздуха, посипаха се парчета дърво и лед.

— Надушили са те, Близнак.

Богът заврещя, заудря с юмруци лицето на Паран, зарита, но капитанът го удържа.

— Не късметът, който тегли. — Изплю кръв. — Късметът… който бута…

Фургонът се разтресе отново, колелетата му подскочиха във въздуха и паднаха с оглушителен трясък. На Паран дори не му остана време да се зачуди на дивашката сила, която потече през него, сила достатъчна, за да задържи в ръцете си един бог, обзет от паника. Просто го удържа.

— Моля те! — зарева Близнакът. — Всичко ти давам! Само го поискай! Всичко, което е в силата ми.

— Веригите на Хрътките — каза Паран. — Счупи ги.

— Но… това не мога!

Фургонът потръпна и се посипаха парчета дърво. Затъркаля се отново и Паран повлече Близнака крачка напред.

— Измисли начин. Или Хрътките ще те вземат.

— Но… не мога да съм сигурен, Паран.

— Какво? В какво не можеш да си сигурен?

Близнакът махна към тъмната грамада.

— Там, вътре. Веригите се държат на място в… в Лабиринта на Мрака, вътре в Куралд Галайн. Ако те влязат… Не знам… не съм сигурен, но веригите може да изчезнат.

— Как могат да влязат?

— Могат да напуснат един кошмар само като влязат в друг.

— По-лошо не може и да бъде, Близнак. Попитах те — как?

— Стръв.

— Какво?

Близнакът се усмихна боязливо.

— Както каза, те идат. Но, Паран, трябва да ме пуснеш. На всяка цена. Задръж ме пред портала, но моля те, в последния момент…

— Те пускам.

Богът кимна.

— Добре.

Хрътките отново удариха фургона и този път преминаха. Стиснал Близнака, Паран се извъртя и видя втурналите се от сумрака зверове. Пленникът му изпищя.

Хрътките скочиха.

Паран пусна бога, падна по очи на земята и Хрътките профучаха във въздуха над него. Близнакът изчезна. Зверовете изчезнаха през зейналия портал и настъпи тишина.

Паран се надигна. Обгърна го тъмнина, но този път не със студа на забравата, а с топъл дъх, като въздишка на вятъра.

Той отвори очи и видя, че е паднал на ръце и колене върху пожълтялата трева на равнината, до кървавото петно, останало на мястото на тялото на Хрътката. Бръмчаха гадинки. Паран с мъка се изправи. Главата го болеше. Тялото на другата Хрътка също го нямаше. Какво бе направил? И защо? От всички неща, които Близнакът можеше да му предложи… „Татърсейл… Ток-младши…“ Но пък измъкването на душа обратно през Портата на Гуглата едва ли бе във възможностите на Опонн. Беше ли освободил Хрътките? Осъзна, че едва ли някога ще узнае.

Тръгна към конете. Залиташе. Най-малкото, за краткото време, през което се бе озовал на онова място, не беше окован. Беше останал свободен и това, което бе направил, го бе направил по свой избор. „По мой личен избор.“

Погледна на юг. „Даруджистан и адюнктата ме чакат. Довърши каквото си започнал, Паран. Довърши го веднъж и завинаги.“

 

 

— Адски неприятно — изръмжа Кол, след като Крокъс довърши превръзката му. — Добра беше — добави той. — Знаеше точно какво трябва да направи. Бих казал, че е тренирана. Пък и беше облечена като наемник, тъй че общо взето съвпада.

— Все пак не разбирам — каза Крокъс и седна. Погледна към Мурильо и Круппе, но и двамата все още бяха в безсъзнание. — Защо ни нападна? И защо не ме уби?

Кол не отговори. Седеше и гледаше ядосано коня си, който кротко хрупаше трева на десетина стъпки от тях. Вече беше избълвал дузина мръсни ругатни по адрес на животното и Крокъс подозираше, че отношенията им са, както сигурно щеше да се изрази Круппе, невъзвратимо компрометирани.

— Какво е това? — изпръхтя Кол.

Крокъс видя, че гледа някъде отвъд коня и че челото му се е намръщило още повече.

Младежът се обърна, извика, скочи и сграбчи камите си.

— Това е тя! — изрева той. — Жената от кръчмата! Тя е убиец, Кол!

— Спокойно, момче. Изобщо не изглежда опасна, въпреки меча на бедрото й. По дяволите — добави Кол и се надигна, — мен ако питаш, изглежда като паднала от небето.

Крокъс зяпна жената, застанала на ръба на билото, и промълви:

— Дъх на Гуглата!

Кол беше прав. Крокъс никога не беше виждал толкова объркан човек. Гледаше ги напрегната, сякаш се канеше всеки миг да побегне. И помен нямаше от онази уравновесеност, от онази смъртно опасна самоувереност, която излъчваше в гостилницата на „Феникс“ — сякаш никога не я беше имало.

— Е, какво ще правим сега, Кол?

Раненият мъж сви рамене.

— Ще успокоим момичето, какво друго. Като го гледам, май има нужда от помощ.

— Но тя уби Черт — напомни Крокъс. — Видях кръвта по ножа й.

Кол примижа към момичето.

— Не че не ти вярвам, момче, но това момиче не изглежда способно да убие никого.

— Мислиш ли, че не го виждам? Просто ти казвам какво видях. Знам, че звучи глупаво, но…

— Все едно, тя пак има нужда от помощта ни — въздъхна Кол. — Тъй че иди и я доведи тук, Крокъс.

— Как?

— Проклет да съм, ако знам — ухили се Кол. — Пробвай с флирт.

Крокъс го изгледа отвратено, обърна се и тръгна предпазливо към девойката. Тя се стегна и отстъпи назад.

— Внимавай! — извика Крокъс и посочи урвата зад нея.

Момичето видя, че стои на самия ръб на стръмния склон. Странно, но това сякаш го поуспокои. То направи няколко крачки към Крокъс и очите му зашариха.

— Спокойно — измърмори той. — Всичко е наред. Разбираш ли ме? — Посочи устата си и направи няколко мимики, уж че говори.

Кол зад него изпъшка.

Момичето изненада и двамата, като му отвърна на дару.

— Разбирам те — заговори то на пресекулки. — Вече повече. Вие не сте малазанци, не говорите малазански. Но те разбирам. — Намръщи се. — Но как?

— Малазанка си значи? — попита Кол. — Откъде си бе, момиче?

Тя помисли малко.

— От Итко Кан.

— Я! — Кол се изсмя. — Буря ли те е издухала чак тук?

Изведнъж тя сякаш осъзна, че е станало нещо нелепо, и очите й се ококориха.

— Къде е татко? Какво стана с мрежите? Купих вървите да ги изплетем, после срещнах онази прорицателка… Риггалай Прорицателката, восъчната вещица. Помня я… тя умря! — Момичето падна на колене. — Тя умря! А след това…

Лицето на Кол беше станало строго, замислено.

— След това?

— Не помня — прошепна момичето и загледа ръцете си. — Нищо друго не помня. — И заплака.

— Кълна се в хилядата цици на Джедъроун — изруга тихо Кол и дръпна Крокъс на една страна. — Слушай ме внимателно, момче. Не ни чакай нас. Отведи това момиче при чичо си. Заведи я при Мамът, и то бързо.

Крокъс се намръщи.

— Защо? Не мога просто така да ви оставя тук, Кол. Кой знае кога ще се съвземат Мурильо и Круппе? Ами ако оная наемничка пак се върне?

— А ако се върне?

Крокъс се изчерви и извърна глава.

— Мурильо е здраво копеле, въпреки благовонията му — рече Кол. — Ей сега ще стане и ще затанцува. Заведи момичето при чичо си, момче. Направи каквото ти казвам.

— Все още не си ми казал защо — отвърна Крокъс.

— Само предчувствие, нищо повече. — Кол стисна момчето за рамото. — Това момиче е било обсебено. Така мисля. Някой или нещо я е довело тук в Даруджистан и я е пуснало подир нас. Истината се крие някъде в главата й, Крокъс, и може да се окаже съдбоносна. Чичо ти познава подходящите хора, те могат да й помогнат, момче. Хайде, мятай се на коня ми. Аз ще изчакам тук да се събудят приятелите ни. По дяволите, бездруго не мога да вървя пеш. Круппе и Мурильо ще се оправят с нещата тук. Тръгвай!

Крокъс погледна плачещото момиче, после каза:

— Добре, Кол. Връщаме се двамата с нея.

— Добре — изсумтя Кол. — Остави ми едно одеяло и малко храна. И се махай оттук, а ако на оня мой проклет кон му се пръсне сърцето пред градските порти, толкоз по-добре. Скачай на него, момче.