Стивън Ериксън
Лунните градини (25)

19.

Но някой тук, уви,

умрял е. Кой пие

от това и кой

разбърква пепелта

на твойта клада?

Създателю на Пътища, ти

жаден нивга не си бил

във младостта си…

 

„Старият храм“

Сивин Стор (р. 1022)

— Не може така, Мийзи — каза Крокъс и разтърка очи да прогони съня. — Не можем просто да се крием тук цяла вечност.

— Вече е почти тъмно — каза Апсалар откъм прозореца.

Мийзи се наведе да провери резето на капака към стълбата.

— Отново ви местим, след дванайсетата камбана. Ирилта е долу, уточнява подробностите.

— Кой ги дава всички тези заповеди? — настоя Крокъс. — Намерихте ли най-после чичо Мамът?

— Успокой се, момче. — Мийзи се изправи. — Не, не сме намерили чичо ти. А заповедите идват от твоите пазители. Няма да отговарям на никакви въпроси кои са те, Крокъс, тъй че си ги спести.

Апсалар се обърна и каза на Мийзи:

— Приятелите ви нещо се забавиха. Да не би да се е случило нещо?

Мийзи извърна очи. Момичето беше рязко. Разбира се, Мийзи го беше разбрала още при първата им среща, а Черт го бе научил по най-неприятния начин.

— Не знам — призна тя. Наведе се и дръпна резето. — Двамата да стоите тук. — Тя погледна строго Крокъс. — Много ще се ядосам, ако направите някоя глупост. Разбрано?

Момчето я изгледа сърдито. Мийзи отвори капака и слезе по стълбата.

— Това го затвори след мен — каза тя отдолу, — и го заключи. Ще чакате тук, докато аз или Ирилта не се появим; разбрано?

— Да. — Крокъс отиде до квадратната дупка на пода и погледна надолу към Мийзи. — Разбрано — повтори той и тръшна капака. После заключи.

— Крокъс — попита Апсалар, — защо си убил онзи пазач?

За пръв път бяха сами, откакто влязоха в града. Крокъс въздъхна.

— Стана неволно. Не искам да говоря за това. — Отиде до задния прозорец. — Всички тези хора, дето се опитват да ме защитят… Това ме изнервя. Тук има нещо повече от някаква си заповед за арест. Кълна се в дъха на Гуглата, Гилдията на крадците обикновено се грижи за тези неща, нали затова взимат десетте процента от всяка работа, която свърша. Не, всичко това не се връзва, Апсалар. И — добави той, докато отваряше прозореца, — ми омръзна всички да ми казват какво да правя.

Тя отиде при него.

— Какво, махаме ли се оттук?

— Да. Вече е тъмно, тъй че ще тръгнем по покривите.

— Къде отиваме?

Крокъс се ухили.

— Измислил съм едно страхотно скривалище. Никой няма да ме намери, дори защитниците ми. Стигнем ли там, ще мога да правя каквото аз поискам.

Кафявите очи на Апсалар се взряха в лицето му и тя тихо попита:

— А ти какво искаш да направиш?

Той извърна глава и надигна прозореца.

— Искам да поговоря с Чалис Д’Арл. Очи в очи.

— Но тя те предаде, нали?

— Все едно. Ти тук ли оставаш?

— Не — отвърна тя изненадана. — Идвам с теб, Крокъс.

 

 

Тялото й настръхна от силата на Лабиринта. Серрат се огледа още веднъж и отново нито видя, нито усети нещо. Беше сигурна, че е сама. Прозорецът на тавана под нея изскърца и поддаде навътре на ръждивите си панти и Тайст Андий се стегна, макар да знаеше, че е съвсем невидима. Наведе се напред.

Показа се главата на момчето. То погледна към уличката долу, към отсрещните покриви и към тези от двете му страни, а после погледна нагоре. Погледът му премина през Серрат и тя се усмихна.

Не й беше отнело много време, за да го намери отново. Единствената му компания, доколкото можеше да усети, беше някаква млада жена, чиято аура беше безвредна, смайващо невинна. Другите две жени вече ги нямаше в таванското. Чудесно. Така щеше да е много по-лесно. Монетодържача се измъкна през прозореца и тя отстъпи назад.

Миг след това той стъпи на стръмния покрив.

Серрат реши, че няма смисъл да губи време, и веднага щом Монетодържача се изправи, скочи напред.

Посрещна я някаква невидима ръка, която я блъсна в гърдите с трошаща костите сила. Изхвърли я назад във въздуха, тласна я за последен път и тя се превъртя през ръба на покрива. Магиите й за невидимост и за полет си останаха дори когато се удари в тухления комин, отскочи и полетя зашеметена в нощния въздух.

 

 

Апсалар допълзя до ръба на покрива. Крокъс се присви до нея, стиснал камите си, и се огледа намръщено.

— Какво има? — попита тя уплашено.

Крокъс бавно се отпусна и се извърна към нея с извинителна усмивка.

— Просто нерви. Стори ми се, че видях нещо, вятър усетих. Беше като… Е, все едно. — Огледа се отново. — Тук няма нищо. Хайде.

— Къде е това твое ново скривалище?

Той се обърна на изток и посочи загърнатите в сенки хълмове, издигащи се зад крепостната стена.

— Ей там. Точно под носа им.

 

 

Мурильо закопча колана на рапирата си. Колкото повече чакаше да се появи Ралик, толкова по-сигурен ставаше, че Оцелот е убил приятеля му. Единственият въпрос, който оставаше, бе дали Кол все още е жив. Може би Ралик беше направил достатъчно, бе ранил достатъчно тежко Оцелот, за да попречи на водача на клана да изпълни поръчката. „Все едно, мога само да се надявам.“

Огледа рапирата си. Години бяха минали, откакто я беше използвал за последен път в дуел, а за Търбан Орр говореха, че е най-добрият в града. Шансовете му изглеждаха нищожни.

Наметна пелерината си и я закопча. А кой беше този „Трошач на кръгове“, с всички тези опустошителни новини? Как тази „Змиорка“, мъж или жена, оправдаваше намесата си в техните планове? Мурильо присви очи. Възможно ли беше? Тоя дребен трътлест дебелак?

Сложи си ръкавиците от сърнешка кожа, като мърмореше под нос.

Някой драсна тихо с нокти по вратата. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка.

— Ралик, кучи сине — каза, след като отвори. Отначало помисли, че коридорът е празен, но после погледна към пода. Убиецът лежеше на пода, с подгизнали от кръв дрехи, и го гледаше с уморена усмивка.

— Прощавай, че закъснях.

Мурильо изруга, наведе се, вмъкна Ралик в стаята и го настани в леглото. Върна се при вратата, огледа коридора, след което я затвори и пусна резето.

Ралик се надигна и подпря гръб на стената.

— Орр е предложил договор срещу Кол…

— Знам, знам — прекъсна го Мурильо и клекна до леглото. — Дай първо да ти прегледам раната.

— Първо трябва да си сваля бронята — каза Ралик. — Оцелот ме рани. След това го убих. Кол е жив, доколкото знам. Кой ден е днес?

— Същият — отвърна Мурильо, докато помагаше на приятеля си да свали ризницата. — Още сме в графика, макар че като я гледам тая рана, май няма да можеш да се дуелираш с Орр на празненството на Симтал. Аз ще се заема с това.

— Глупости. — Ралик изохка. — Той просто ще те убие, ще продължи да поддържа лейди Симтал и ще си остане достатъчно силен, за да попречи на Кол да си върне правата.

Мурильо не отговори. Гледаше раната.

— Откъде е цялата тази кръв по теб? Тук има само някакъв белег поне отпреди седмица.

— Какво? — Ралик опипа мястото, където го беше пробол шипът на гривната на Оцелот. Беше леко пораздразнено и сърбеше по краищата. — Проклет да съм — измърмори той. — Все едно, дай някакъв мокър парцал да изчистя цялата тая ръжда от себе си.

Мурильо седна и го загледа, явно объркан.

— Каква ръжда?

— Това по лицето ми — отвърна Ралик и изгледа навъсено приятеля си.

Мурильо се наведе да го огледа.

— Убиващата магията прах на Барук! — сопна се убиецът. — Как, в името на Гуглата, според теб успях да убия Оцелот?

— Лицето ти е чисто, Ралик — каза Мурильо. — Все едно, ще ти дам кърпа. Поне ще изчистим засъхналата кръв.

— Дай ми първо огледало — каза Ралик.

Мурильо му даде едно от многото си огледала и Ралик намръщено заоглежда пребледнялото си отражение. Мурильо отбеляза сухо:

— Е, това изражение поне за мен го потвърждава.

— Какво потвърждава? — попита със застрашителен тон убиецът.

— Че си ти, Ралик. — Мурильо вдигна рамене. — Почини малко. Много кръв си загубил. Аз ще изляза да намеря тая Змиорка и да й кажа едно-друго.

— Знаеш ли кой е Змиорката?

Мурильо тръгна към вратата.

— Май се досещам. Ако можеш да вървиш, заключи тая врата след мен, нали?

 

 

Круппе отри челото си с подгизналата от пот кърпа.

— Круппе ви изреди всяка малка подробност най-малко хиляда пъти, майстор Барук — изхленчи той. — Няма ли да свърши най-после тая мъка? Погледнете през прозореца. Цял ден от живота на Круппе мина!

Алхимикът седеше, гледаше намръщено чехлите си и мърдаше пръстите на краката си, а минутите си течаха. Сякаш изобщо беше забравил за присъствието на Круппе в стаята и така беше вече цял час, колкото и да приказваше Круппе.

— Майстор Барук — отново подхвана Круппе, — може ли да си тръгне вече вашият покорен слуга? Той още не се е съвзел след ужасното пътуване през източните пустини. Прости благинки — печено овнешко, картофки, пържени подлучени морковчета, миди в масло и чесън, фурми, сирене и пушена лещанка, и една кана винце — да, те са завладели вече ума на Круппе повече от всичко друго. Каквито лишения изтърпя, целият му свят се е свил в коремеца му…

— През последната година — каза замислено Барук — един агент на Змиорката, представящ ми се като Трошача на кръгове, ми поднася жизненоважна информация, свързана с Градския съвет.

Устата на Круппе се затвори толкова силно, че зъбите му изтракаха.

— Във възможностите ми е, разбира се, без никакво усилие да разкрия самоличността на този Трошач на кръгове. Разполагам с десетки писма, написани от неговата ръка — само едно късче пергамент ще е достатъчно. — Очите на Барук се вдигнаха към полицата на камината. — И мисля да го направя. Трябва да поговоря с тази Змиорка. Стигнали сме до критична точка в живота на Даруджистан и трябва да знам какви са целите на Змиорката. Бихме могли да сключим здрав съюз, да си споделяме какво знаем и с общи усилия може би ще успеем да спасим живота на този град. Може би.

Круппе се окашля и отново отри челото си. После грижливо сгъна кърпата и я пъхна в ръкава си.

— Ако желаете да предадете такова съобщение — тихо каза той, — Круппе е готов да ви направи тази услуга.

Спокойният поглед на Барук бавно се върна на Круппе.

— Благодаря. Кога ще получа отговора?

— До тази вечер — каза Круппе.

— Чудесно. Признавам, че решението да компрометирам този Трошач на кръгове не ми е приятно. А това означава, че твоето предложение е най-доброто. Вече можеш да си тръгваш, Круппе.

Круппе кимна и стана.

— Е, до довечера тогаз, майстор Барук.

 

 

Кол спеше, а мъжете в стаята продължаваха дискусията. Малът каза, че раненият като нищо можел да не се събуди няколко дни, след като е стигнал толкова близо до Портата на Гуглата.

Паран беше отчаян. Нещо липсваше в обясненията на Уискиджак. Сапьорите бяха продължили с поставянето на мините и планът на Уискиджак дори и в този момент беше да ги взривят. Нещо повече, усилията да се свържат с Гилдията на убийците си оставаха, за да й предложат договор срещу истинските управители на Даруджистан. Тези факти трудно се вписваха в идеята за въстание, обхващащо целия континент. Всъщност не трябваше ли Дужек да направи точно обратното — да си потърси съюзници сред местните?

Докато сержантът продължаваше с описанието на предстоящите им действия, все повече неща се сглобяваха в ума на капитана и той започна да долавя схема. В един момент наруши настъпилата за момент тишина и се обърна към Уискиджак.

— Все още имате намерение да осакатите Даруджистан. Продължавах да мисля над това и сега смятам, че се досещам защо. — Той се вгледа в безизразното лице на сержанта. — Това, което целите, е да разпукате черупката на града и да го отворите широко. Хаос по улиците, обезглавено управление. Всички по-важни фигури излизат на повърхността и започват да се избиват едни други. До какво води това? — Паран се наведе над масата и изгледа твърдо сержанта. — Дужек разполага с армия от около десет хиляди, които всеки момент ще се вдигнат срещу империята. Поддържането на десет хиляди войници е скъпа работа. Настаняването им е още по-трудно. Дужек знае, че дните на Пейл са преброени. Каладън Бруд в момента се придвижва през равнината Риви. Ще нарушат ли морантите съюза? Може би ще предприемат свой ход? Тайсхрен е в Пейл — може би Едноръкия е в състояние да се справи с него, може би — не. Дотук схващам ли, сержант?

Уискиджак хвърли поглед към Калам, след което сви рамене.

— Продължавай.

— Даруджистан е изпаднал в паника. Никой нищо не знае. И Дужек, начело на бунтовническа армия. Той ще оправи нещата. В ръцете му пада безмерно богатство — а на него ще му трябва всичкото, ако иска да се противопостави на онова, което императрицата ще прати срещу него. Така в края на краищата градът е завладян. Много хитро. — Паран млъкна.

— Не беше зле — призна Уискиджак и се ухили на изненаданите физиономии на Малът и Калам. — Само едно парче от мозайката липсва. — Погледна Паран. — Едно нещо, което сигурно ще облекчи неприятното усещане на капитана за коварство, ако не и гнева му.

Усмивката на Паран беше хладна.

— Изненадай ме.

— Добре, капитане. Все тая ни е дали императрицата ще поиска да тръгне срещу нас. На нея ще й се отвори достатъчно работа, след като Седемте града са само на няколко дни от обявяването на своята независимост. Всичко се срутва, капитане. От всички страни. Защо тогава поддържаме своята армия? Погледнете на юг. Нещо се надига там, нещо толкова гадно, че имасците пред него приличат на котенца. Като казвам, че сме в беда, нямам предвид само Дженабакъз, говоря за целия свят. И точно затова ни е нужен Даруджистан.

— Какво има на запад? — попита скептично Паран.

Отговори му Калам, с изпълнен със страх глас.

— Там е Пророкът на Панион. Според мълвата поне. Пророкът е обявил свещена война. Геноцидът е започнал.

Уискиджак стана и каза на Калам:

— Обясни му го на човека. Все пак трябва да се свържем с тази Гилдия. Гуглата знае, вече се показахме в кръчмата. Но може би не стига. — Погледна Паран. — Капитане, не мисля, че адюнкта Лорн трябва да разбере, че сте жив. А вие?

— И аз.

— Можете ли да се задържите тук, докато ви повикам?

Паран погледна Калам, след което кимна.

— Добре. Малът, да тръгваме.

 

 

— Загубихме поне два дни — заяви Лорн, благодарна на задържалата се дневна топлина. — Конете са жадни.

Туул стоеше и я гледаше как приготвя конете за пътя към Даруджистан.

— Как е раната ви, адюнкта?

— Общо взето се изцери — отвърна тя. — Отатарал ми въздейства по този начин.

— Моята задача е изпълнена — каза имасецът. — Ако пожелаете да тръгнете с мен, след като си изпълните мисията, ще ме намерите тук в следващите десет дни. Искам да го видя този Джагътски тиран, макар че той няма да ме види, нито ще му се меся. Мислите ми за успех са с вас, адюнкта.

Лорн яхна коня си и погледна имасеца.

— Желая ти всичко добро в търсенията ти, Онос Т’уулан.

— Това име е минало. Вече съм Туул.

Тя се усмихна, стисна юздите и смуши коня; товарният кон тръгна след нея. Да, сега тя щеше да съсредоточи дарбата си в намирането на Монетодържача. До този момент не си беше позволила да мисли за Опонн. Имаше твърде много други, по-непосредствени грижи, като Сори.

При мисълта за загубата на капитан Паран я изпълни съжаление. Този човек щеше много да улесни задачата й, може би щеше да я направи дори приятна. Колкото и да беше груб и от минута на минута да ставаше все по-мрачен, трябваше да си признае, че я привличаше. Може би имаше нещо в това.

— Е — въздъхна тя, — умирането никога не влиза в плановете ни.

Сметките на Туул й даваха на разположение най-много два дни. След това джагътът щеше да се пробуди напълно и да се освободи от плена на гробницата. Много преди този момент Финнест трябваше да се скрие на сигурно място. Очакваше с нетърпение да се срещне със Сори — ръката й инстинктивно посегна към меча. Да убие слуга на Сянката, може би самото Въже! Удоволствието на императрицата щеше да е неизмеримо.

Даде си сметка, че съмненията, които я терзаеха доскоро, породени от тъмните криле на знанието, вече са се уталожили. Въздействие от времето, прекарано в гробницата? По-вероятно от жълъда в джоба й. А може би несъзнателно ги беше преодоляла. „Когато дойде времето за действие, всички съмнения трябва да се надмогнат.“ Поредното правило на Нокътя. Познаваше себе си добре и знаеше как да се контролира. Години тренировка, дисциплина, вярност и дълг. Качествата на войника.

Беше готова за мисията си и с това осъзнаване бремето от раменете й падна. Тя подкара коня в галоп.

 

 

Крокъс изви врат и примижа в тъмнината.

— Най-горе — рече той. — Оттам можем да виждаме целия град.

Апсалар изгледа стъпалата с колебание.

— Ужасно тъмно е — каза тя. — Сигурен ли си, че тази кула е изоставена? Татко ми е разправял истории за призраци, за немрящи чудовища и всички те живеят сред развалини. — Огледа се, широко отворила очи. — В места точно като това.

Крокъс простена.

— Богът К’рул е умрял преди хиляди години. Освен това тук не идва никой, тъй че какво ще правят тук твоите чудовища при толкова много свободно време? Какво ще ядат? Глупави приказки. — Отиде до подножието на витото стълбище. — Ела, гледката си струва.

Тя го погледа как се качва и побърза да го догони, преди да се е скрил от погледа й. Това, което отначало изглеждаше непроницаема тъмнина, постепенно избледня до сиво и Апсалар с изненада откри, че може да различи дори най-дребните детайли. Първите неща, които забеляза, бяха оцапаните със сажди рисунки по стената вляво. Всяка от тези картини по камъка беше с ширината на едно стъпало, издигаше се на около шест стъпки и се извиваше по стълбата.

— Крокъс — прошепна тя, — на тази стена е нарисувана цяла история.

Крокъс изсумтя.

— Не бъди глупава! Тук не можеш да видиш и ръката пред лицето си.

„Нима?“

Той продължи.

— Чакай да се качим горе. Облаците вече трябва да са се отдръпнали от луната.

— Стъпалата са мокри — каза Апсалар.

— Текло е отгоре — обясни той с раздразнение.

— Не — настоя тя. — Гъсто е и лепкаво.

Крокъс спря.

— Виж какво, ще млъкнеш ли за малко? Почти стигнахме.

Излязоха на някаква площадка, окъпана от сребристата лунна светлина. До една от ниските стени Крокъс видя струпани дрехи.

— Какво е това? — учуди се той. — Някой май е спал тук.

Апсалар ахна.

— Това е труп!!

— Какво? — изсъска Крокъс. — Пак ли? — Притича до свитата на камъните фигура и приклекна до нея. — Благословен Моури, някой го е промушил в главата.

— Тук има арбалет.

Крокъс изпъшка.

— Убиец. Видях един труп точно като тоя тук преди седмица. Тук има война между убийци. Точно както казах на Круппе и Мурильо.

— Виж луната — ахна Апсалар.

— Коя? — попита той и се надигна.

— Светещата, разбира се.

Крокъс се загледа към Лунния къс. Обкръжаваше го смътна червеникава светлина — нещо, което не беше виждал досега. Червеят на съмнението запълзя в стомаха му. След това очите му се разшириха. Пет огромни крилати фигури като че ли се понесоха над Лунния къс и възвиха на североизток. Той примига и фигурите изчезнаха.

— Виждаш ли океаните й? — попита Апсалар.

— Какво? — Той се обърна.

— Океаните й. Морето на Гралън. Ей онова, голямото. Господарят на Дълбоките води, който живее там, се казва Гралън. Той има огромни красиви подводни градини. Гралън ще слезе при нас един ден, на нашия свят. И ще събере избраниците си и ще ги отведе на своя свят. И ние ще живеем в онези градини, стопляни от дълбоки огньове, а децата ни ще плуват като делфини, и ще бъдем щастливи, защото няма да има повече никакви войни и никакви империи, и никакви мечове и щитове. О, Крокъс, ще бъде чудесно, нали?

Сребърното сияние очертаваше профила й. Той я зяпна.

— Разбира се — промълви Крокъс. — Защо не?

А след това въпросът се повтори в главата му съвсем по друга причина. Защо не?