Стивън Ериксън
Лунните градини (16)

10.

Каллор каза:

— Вървял съм по тази земя още когато Т’лан Имасс са били невръстни дечица. Командвал съм армии с чет от по сто хиляди души. Жарта на гнева си съм пръскал по цели континенти и съм седял на високи тронове. Схващаш ли значението на това?

— Да — каза Каладън Бруд. — Изобщо не се учиш.

 

„Беседи за войната“

Разговор на Помощник-командира Каллор с Пълководеца Каладън Бруд, записан от Вестоносец Хърлочъл, Шеста армия

Хан „Вимкарос“ се намираше малко след площада Елтросан в Опаловия квартал на Пейл. Това поне Ток го знаеше от скитанията си из града. Но живота си беше готов да заложи, че в този хан не е отседнал никой, когото да познава. И все пак указанията за тази загадъчна среща бяха изрични.

Той предпазливо приближи красивата сграда. Не забеляза нищо подозрително. Площадът беше пълен с обичайните благородници и търговци; малазански стражи почти не се мяркаха. Чистката на знатното съсловие беше загърнала Пейл с атмосферата на потискаща тишина, надвиснала над хората като невидим хомот.

Последните няколко дни Ток беше изкарал повече сам — пиянстваше с приятелите си войници, когато беше в по-добро настроение. Но това като че ли се случваше рядко напоследък. След като адюнктата си замина, а за Татърсейл съобщиха, че е изчезнала, Дужек и Тайсхрен се бяха отдали на личните си, взаимно изключващи се отговорности. Върховният юмрук бързаше да възстанови Пейл, както и да изгради новосформираната си Пета армия, докато Върховният маг издирваше Татърсейл, явно без успех до този момент.

Ток подозираше, че мирът между двамата мъже няма да продължи дълго. След онази вечеря той се държеше встрани от всякакви официални събирания: предпочиташе да се храни с приятелите си, вместо да пирува с офицери — привилегия, която му се полагаше като Нокът с офицерски ранг. Колкото по-малко се набиваше на очи, толкова по-добре.

Влезе в хана и спря. Пред него се откри двор с пътеки, обикалящи из китна градина. Явно ханът бе преживял обсадата непокътнат. Централната алея водеше право към един широк тезгях, зад който стоеше стар мъж и ядеше грозде. Малцината гости се разхождаха по страничните алеи между красивите декоративни растения и си говореха.

В съобщението се настояваше да се яви облечен в местно облекло, за да не привлича внимание. Той тръгна към тезгяха.

Старецът спря да мляска и кимна.

— На вашите услуги, милостиви господине — каза той и изтри ръцете си.

— На мое име е запазена маса — каза Ток. — Аз съм Рендър Кан.

Старецът погледна една восъчна плочка, после вдигна глава и се усмихна.

— Да. Заповядайте.

След малко Ток вече седеше на една маса на тераса с изглед към градинския двор. Единствената му компания беше кана студено вино от Салтоан, пристигнало едновременно с него, и сега той отпиваше от един бокал и здравото му око оглеждаше хората в градината.

Дойде слуга, поклони се и каза:

— Почитаеми господине. Поръчано ми е да ви предам следното съобщение: скоро при вас ще дойде един, който не е стигнал дъното, но не го е съзнавал. Вече го знае.

Ток се намръщи.

— Това ли е съобщението?

— Това.

— Неговите думи?

— И вашите, сър. — Слугата пак се поклони и си тръгна.

Ток се намръщи още повече, наведе се над масата и мускулите му се стегнаха. Обърна се към входа на терасата и тъкмо в този момент влезе капитан Паран. Беше облечен като местен дребен благородник, без оръжие, и изглеждаше съвсем здрав. Ток се надигна ухилен от стола си.

— Не си прекалено изненадан, надявам се — каза Паран. Седнаха на масата и капитанът си наля вино. — Съобщението подготви ли те?

— Слабо — отвърна Ток. — Не съм сигурен как трябва да те приема, капитане. Това по заповед на адюнктата ли е?

— Тя вярва, че съм умрял — каза Паран и челото му се сбърчи. — И наистина бях, за известно време. Кажи ми, Ток, с Нокът ли говоря, или с войник от Втора?

Ток присви очи.

— Труден въпрос.

— Така ли? — Паран го изгледа напрегнато.

Ток се поколеба, след което отново се усмихна широко.

— Кълна се в Дъха на Гуглата, не, не е, разбира се! Е, капитане, добре дошъл в разформированата Втора.

Паран се засмя, явно успокоен.

— Кажи сега: каква е тази история с това, че си бил умрял, но не си, капитане?

Смехът на Паран секна. Той отпи глътка вино, преглътна и изсумтя:

— Опит за убийство. Трябваше да умра, ако не бяха Малът и Татърсейл.

— Какво? Лечителят на Уискиджак и магьосницата?

Паран кимна.

— Доскоро се възстановявах у Татърсейл. Указанията на Уискиджак са да пазя засега съществуването си в тайна. Ток… — той се наведе над масата, — какво знаеш за плановете на адюнктата?

Ток се загледа към градината. Татърсейл беше знаела… беше успяла да го скрие от всички на вечерята. Забележително.

— Сега — промълви той — задаваш въпрос на един Нокът.

— Да.

— Къде е Татърсейл? — Ток погледна капитана в очите.

— Ами… Тя пътува… към Даруджистан. Знае, че един Т’лан Имасс придружава адюнктата, и е убедена, че планът на Лорн включва убийството на Уискиджак и взвода му. Аз не съм съгласен с нея. Ролята ми в тази мисия беше да държа под око един член на взвода на сержанта и това лице беше единственото, което трябваше да умре. Тя ми възложи тази задача след три години служба при нея — това е награда и не мога да повярвам, че би ми я отнела. Това е всичко, което знам. Можеш ли да ми помогнеш, Ток?

— Мисията на адюнктата — заговори Ток, след като издиша тежко, — доколкото съм в течение, включва повече от убийството на Сори. Т’лан Имасс е с нея заради още нещо. Капитане — продължи той, — дните на Мостоваците са преброени. Сред хората на Дужек името на Уискиджак е почти свято. Има нещо, в което не можах да убедя адюнктата — всъщност тя, изглежда, смята обратното — но ако сержантът и Мостоваците бъдат премахнати, тази армия няма да бъде върната отново в строя, тя ще се разбунтува. И империята Малазан ще се окаже срещу Върховен юмрук Дужек, без нито един командир, който да може да се сравни с него. Дженабакъзката кампания ще се провали, а гражданската война като нищо може да се развихри в самото сърце на империята.

— Вярвам ти — каза Паран. Беше пребледнял. — Ти взе съмненията ми и ги превърна в убеждение. При което ми остава само един избор.

— И той е?

Паран завъртя празния бокал в ръцете си.

— Даруджистан. Ако имам късмет, ще настигна Татърсейл и заедно ще се опитаме да се свържем с Уискиджак преди адюнктата да е стигнала до него. — Погледна Ток. — Явно адюнктата не може вече да усеща къде се намирам. Татърсейл ми забрани да я придружа с възражението, че Лорн би могла да ме засече, но също така се изтърва, че моята „смърт“ е разкъсала връзката между мен и адюнктата. Трябваше да се свържа по-рано с теб, но тя ме… разсея.

В ума на Ток се върна споменът как бе изглеждала магьосницата на онази вечеря и той кимна разбиращо.

— Не се съмнявам.

Паран въздъхна.

— Така. Все едно, трябват ми поне три коня и продоволствие. Адюнктата действа по някакво разписание. В това поне съм сигурен, така че не пътува много бързо. Би трябвало да мога да догоня Татърсейл за ден-два, после заедно ще продължим бързо до планините Тахлин, ще ги прехвърлим и ще изпреварим адюнктата.

Докато Паран развиваше плана си, Ток се беше отпуснал и го слушаше с усмивка.

— Ще ти трябват уикски коне, капитане, защото това, което ми описа, изисква по-добри животни от онези, които язди адюнктата. Как смяташ да се измъкнеш през градските порти като местен, но повел имперски коне?

Паран примигна.

Ток се ухили.

— Отговорът е налице, капитане. — Разпери ръце. — Аз ще дойда с теб. Конете и продоволствието ги остави на мен и ти гарантирам, че ще излезем от града незабелязани.

— Но…

— Това са ми условията, капитане.

Паран се окашля.

— Добре. Всъщност компанията ти би била добре дошла.

— Хубаво — ухили се Ток и посегна към каната. — Хайде тогава да го допием това проклето нещо.

 

 

Пътят ставаше все по-труден и по-труден и Татърсейл усети първата тръпка на страха. Пътуваше през своя Тирски лабиринт и дори Тайсхрен не притежаваше способността да го нападне, но въпреки това беше под атака. Не пряко. Но силата, която й се противопоставяше, беше проникваща и убиваше магията й.

Лабиринтът се беше стеснил, задръстен от препятствия. От време на време се разтърсваше около нея и черните му стени се гърчеха, подложени сякаш на огромен натиск. А в тунела, който се мъчеше да оформя и задържа, въздухът миришеше на нещо, което й беше трудно да определи. Долавяше се миризма на сяра и на плесен, която й напомняше за неотворени гробници. С всеки дъх, който си поемаше, тази миризма сякаш изцеждаше силата й.

В един момент разбра, че не може да продължи повече. Трябваше да влезе във физическия свят и да си отдъхне. За пореден път се изруга заради собствената си небрежност. Беше си забравила Драконовата колода. С картите щеше да знае какво да очаква. Отново я обзе подозрението, че някаква външна сила й е въздействала, откъсвайки я от Колодата. Първото разсейване беше дошло от капитан Паран и макар да беше приятно, тя си напомни, че Паран принадлежи на Опонн. След това изпита неописуемо желание да тръгне, дотолкова, че изостави всичко зад гърба си.

Лишена от своя Лабиринт, щеше да се озове сама сред равнината Риви, без храна и без походно одеяло дори. Безразсъдното желание да побърза, което бе изпитала, противоречеше на всичките й инстинкти. Все повече се убеждаваше, че това й е натрапено, че по някакъв начин се е оставила беззащитна, открила се е за подобни манипулации. А това върна мислите й към капитан Паран, изпълнителя на волята на Опонн.

Накрая вече не можеше да продължи. Започна да изтегля изцедената си сила, да срива Лабиринта пласт след пласт около себе си. Земята под ботушите й стана твърда, покрита с жилава жълта трева, а въздухът доби светлосинкавия оттенък на здрача. Вятърът, който я лъхна в лицето, носеше миризма на пръст. Хоризонтът се укрепи от всички страни — далече вдясно слънцето все още къпеше планините Тахлин и върховете блестяха като златни… а точно пред нея се извиси огромна фигура, която изпръхтя изненадано.

Татърсейл отстъпи уплашена, но гласът, който изригна от фигурата, изтръгна от дробовете й въздишка на облекчение — последвано от ужас.

— Татърсейл — тъжно каза Белурдан, — Тайсхрен не допускаше, че ще успееш да стигнеш чак тук. Очаквах да те видя отдалече. — Гигантът разпери ръце безпомощно, като дете. В краката му лежеше познатият чувал от зебло — тялото в него се беше свило от последния път, когато го бе видяла.

— Как Върховният маг успя да ме лиши от Лабиринта? — попита тя. След ужаса я бе обзела умора и почти примирение.

— Не би могъл да го направи — отвърна Белурдан. — Просто се досети, че ще се опиташ да заминеш за Даруджистан, и тъй като твоят Тирски лабиринт не може да действа над вода, заключи, че ще тръгнеш по този път.

— Тогава какво стана с Лабиринта ми?

Белурдан изсумтя ядосано.

— Онзи Т’лан Имасс, дето придружава адюнктата, е създал около тях мъртво пространство. Магията ни се поглъща от древните сили на воина. Ефектът е натрупващ се. Ако отвориш Лабиринта си докрай, ще бъдеш погълната изцяло, Татърсейл. — Теломецът пристъпи към нея. — Върховният маг ми заповяда да те арестувам и да те върна при него.

— А ако окажа съпротива?

Белурдан отвърна с тон, пълен със съжаление:

— Тогава ще трябва да те убия.

— Разбирам. — Татърсейл помисли. Светът й вече сякаш се беше затворил, всичките й спомени бяха станали несвързани и безсмислени. Сърцето й биеше като барабан в гърдите. Всичко, което бе станало от миналото й, и единственото й истинско усещане за изживяното бе съжаление — неопределено, но смазващо съжаление. Тя вдигна глава към теломеца и го погледна с жал в очите. — Къде са тогава онзи Т’лан и адюнктата?

— На около осем часа на изток. Имасецът дори не е разбрал за нас. Времето за разговор свърши, Татърсейл. Ще дойдеш ли с мен?

— Не мислех, че си способен да измениш на един стар приятел — каза му тя с пресъхнала уста.

Белурдан разпери още по-широко ръце и каза с болка:

— Никога не бих ти изменил, Татърсейл. Върховният маг заповядва и на двама ни. Каква измяна е това?

— Нямам предвид това — бързо отвърна Татърсейл. — Веднъж те попитах дали бихме могли някога да си поговорим по-дълго. Помниш ли? Ти каза „да“, Белурдан. Но ето, че сега ми казваш, че разговорът е свършил. Не съм си представяла, че толкова малко ще държиш на думата си.

На гаснещата светлина беше невъзможно да се види лицето на теломеца, но болката в гласа му бе ясно доловима.

— Съжалявам, Татърсейл. Права си. Дадох ти дума, че ще поговорим. Не можем ли да го направим, докато се връщаме към Пейл?

— Не — отсече Татърсейл. — Искам сега.

Белурдан сведе глава.

— Добре.

Татърсейл надви напрежението, стегнало раменете и врата й.

— Имам няколко въпроса. Първо, Тайсхрен те прати в Дженабарис, нали? Да му проучиш някакви свитъци?

— Да.

— Може ли да попитам какви бяха тези свитъци?

— Толкова важно ли е да го знаеш точно сега, Татърсейл?

— Важно е. Истината ще ми помогне да реша дали да тръгна с теб, или да умра тук.

Белурдан се поколеба само за миг.

— Е, добре. Сред архивите, събирани от градските магове — всички бяха екзекутирани, както знаеш — намерихме няколко преписани откъса от „Безумството на Готос“, древен джагътски том…

— Зная за него — прекъсна го Татърсейл. — Продължавай.

— Аз съм теломец и в жилите ми тече и джагътска кръв, въпреки че самият Готос би го отрекъл. Върховният маг ми повери преглеждането на тези ръкописи. Трябваше да издиря сведения, свързани с погребването на Джагътския тиран, погребване, което всъщност е било затвор.

— Чакай — каза Татърсейл и поклати глава. — Джагътите не са имали управление. Какъв е този тиран?

— Един, чиято кръв била отровена от амбицията да властва. Джагътският тиран поробил земята наоколо — всички живи същества — за близо три хиляди години. Имасс се опитали да премахнат тиранията му, но не успели. Останало на другите джагъти да се заемат със свалянето и затварянето на тирана — защото това същество било омразно и за тях, както и за Имасс.

Сърцето на Татърсейл заблъска като чук в гърдите й.

— Белурдан. — Наложи се с мъка да измъкне думите от себе си. — Къде е бил погребан този тиран?

— Стигнах до извода, че гробницата се намира южно оттук, в хълмовете Джадроуби, право на изток от Даруджистан.

— О, Кралице на сънищата! Белурдан, разбираш ли какво си направил?

— Направих това, което ми заповяда нашият Върховен маг.

— И точно затова Т’лан Имасс е с адюнктата.

— Не разбирам за какво говориш, Татърсейл.

— Проклятие, безмозъчен вол такъв! — изхриптя тя. — Те се канят да освободят тирана! Мечът на Лорн — отатаралският меч…

— Не! — изломоти Белурдан. — Не биха направили такова нещо. По-скоро се стремят да попречат на някого да го освободи. Да, това е по-вероятно. Това ще да е истината. Е, Татърсейл, разговорът свърши.

— Не мога да се върна — каза магьосницата. — Трябва да продължа. Моля те, не ме спирай.

— Трябва да се върнем в Пейл — упорито настоя Белурдан. — Задоволих желанието ти. Позволи ми сега да те върна, за да мога да продължа да търся подходящо място за погребението на Найтчил.

В ума на Татърсейл не беше останал никакъв избор, но все пак някакъв изход трябваше да съществува. Разговорът й беше спечелил време, за да се възстанови след мъките от пътуването през Лабиринта. Думите на Белурдан се върнаха в мисълта й: ако сега посегнеше към своя Тирски лабиринт, щеше да бъде погълната. Щеше да бъде изпепелена от противодействащото влияние на Т’лан Имасс. Очите й се спряха на чувала до теломеца и забелязаха смътното излъчване на магия. Заклинание. „Собственото ми заклинание.“ Сега си спомни: жест на състрадание, заклинание за… съхранение. „Това ли е изходът ми? Кълна се в Дъха на Гуглата, възможно ли е изобщо?“ Спомни си за Хеърлок, за неговото прехвърляне от умиращото тяло в един безжизнен… съсъд. „Шеденул, имай милост към нас…“

Магьосницата отстъпи крачка назад и отвори Лабиринта си. Виещата Тирска магия лумна около нея. Видя как Белурдан залитна назад. Изкрещя нещо, но тя не можа да го чуе. После той се хвърли към нея.

Тя съжали теломеца за фаталния му кураж и огънят зачерни света още докато разтваряше ръце да го прегърне.

 

 

Лорн пристъпи до Туул. Т’лан Имасс се беше обърнал на запад и напрежението, излъчващо се от него, беше почти видимо.

— Какво става? — попита тя, загледана към белия огнен фонтан, издигащ се над хоризонта. — Никога не съм виждала такова нещо.

— И аз — отвърна Туул. — Но е в границите на преградата, която издигнах около нас.

— Но това е невъзможно — отсече адюнктата.

— Да, невъзможно е да продължи толкова дълго. Източникът му трябваше да бъде погълнат почти мигновено. Но ето, че… — Т’лан Имасс млъкна.

Не беше и необходимо Туул да довършва фразата си. Огненият стълб продължаваше да бушува в нощното небе вече цял час. Звездите плуваха в мастиления мрак около него — вълшебен, шеметен вихър, извиращ сякаш от бездънен кладенец. Вятърът носеше миризма, от която на Лорн й прилоша.

— Можеш ли да познаеш Лабиринта, Туул?

— Лабиринти, адюнкта. Телланн, Тир, Денъл, Д’рисс, Теннес, Теломен Тоблакай, Старвалд Демелайн…

— Старвалд Демелайн? Какво, в името на Гуглата, е пък това?

— Древен.

— Мислех, че има само три Древни лабиринта. Това не е от тях.

— Три? Не, има много, адюнкта. И всички са породени от един, Старвалд Демелайн.

Лорн се загърна още по-плътно в наметалото си, без да откъсва очи от огнения стълб.

— Кой би могъл да постигне толкова силна магия?

— Имаше един… някога. Не са му останали поклонници, затова и него го няма вече. Нямам отговор на въпроса ти, адюнкта. — Имасецът се олюля, когато страховитият стълб разцъфна като огнено цвете и угасна. До ушите им стигна далечен тътен.

— Свърши — прошепна Лорн.

— Унищожен е — каза Туул. — Странно, източникът най-сетне бе унищожен. Но и нещо ново се роди. Усещам го. Ново присъствие.

Лорн опипа дръжката на меча си.

— Какво?

Туул сви рамене.

— Нещо ново. Бяга.

Беше ли това повод за тревога? Лорн се намръщи и се обърна към Т’лан Имасс, но той вече се връщаше към малкия им бивак. Адюнктата погледна отново към хоризонта на запад. Имаше някакъв облак, затулил звездите. Тя потръпна.

Време беше за сън. Имасецът щеше да остане да пази, тъй че нямаше защо да се притеснява от неканени гости. Денят бе изнурителен и тя бе изразходвала запасите си от вода; изпитваше слабост — необичайно за нея усещане. Лицето й помръкна още повече, когато тръгна към бивака. Туул, застанал неподвижен до пламъците, и напомни за появата си преди два дни. Огнените пламъци, затанцували по костения му шлем, отново отключиха в ума й нещо първично, а с него се върна и един дълбок и необясним страх от тъмнината. Тя пристъпи до имасеца.

— Огънят е живот — прошепна Лорн: фраза, сякаш изникнала от дълбините на инстинкта й.

Туул кимна.

— Животът е огън. С тези думи бе родена Първата империя. Империята на Имасс, империята на човечността. — Воинът се обърна към адюнктата. — Справи се добре, детето ми.

 

 

Сивата плащаница на пушека бе надвиснала неподвижно над Гората на Черния пес и на десетина левги на север от нея, когато Старата уморено се спусна към армията, вдигнала стан сред равнината Риви.

Палатките се изпъваха в прави редици, като спици от укрепения център, където се издигаше голям павилион, разлюлян от утринния вятър. Великият гарван се спусна точно към този център. В източния край на лагера се вееха знамената на Катлинския кон, зелени и сребристи, отличаващи наемническия контингент на главната армия на Каладън Бруд. Но много по-голяма част от струпаната тук войска бяха Тайст Андий — воините на Аномандър Рейк, обитателите на града на Лунния къс — високите им, загърнати в черно фигури се движеха като сенки между палатките.

Изровени в пръстта коловози водеха на север към леса: обози с продоволствие към окопите, държани преди от малазанците, но очертаващи сега предните линии на Бруд. Теглени от риви коли се тътреха в безкраен поток от продоволствие, фургони, натоварени с мъртви и ранени, се стичаха в мрачни притоци към лагера.

Старата се задави. От главната шатра кървеше магия и цапаше прашния въздух с подпухнало червения си цвят, цвета на Лабиринта Д’рисс, земната магия. На крилата й олекна и те живо забиха въздуха.

— Е-ех — въздъхна Старата. — Магия… — Великият гарван се понесе през невидими прегради и клопки, плъзна се над покрива на шатрата, изпърха няколко пъти и кацна пред входа.

Нямаше никакъв страж и платното беше издърпано назад и вързано за опорния стълб. Старата подскочи и влезе вътре.

Освен завесата в дъното, зад която бе поставен войнишки нар, в шатрата нямаше други отсеци. В средата беше поставена голяма маса, в чиято повърхност бяха врязани контурите на околните земи. С гръб към входа, над нея се беше надвесил един мъж. На гърба му бе окачен грамаден железен чук; въпреки големината и явната си тежина, оръжието изглеждаше почти като детска играчка на широките му мускулести плещи.

— Мудно, мудно — измърмори Старата, плесна с криле и кацна на масата.

Каладън Бруд изсумтя разсеяно.

— Усети ли магическия ураган снощи? — попита тя.

— Дали съм го усетил? Та ние го гледахме. Шаманите на Риви изглеждат малко притеснени, но нямат обяснения. Ще го обсъдим по-късно. Сега трябва да помисля.

Тя килна глава към картата.

— Западният фланг отстъпва в пълно безредие. Кой я командва тази баргастка сган?

— Ти кога прелетя над тях? — попита Бруд.

— Преди два дни. Видях, че е оцеляла едва една трета от първоначалните сили.

Бруд поклати глава.

— Джорик Острата пика, пет хиляди баргасти и седем Меча на Пурпурната гвардия са под командата му.

— Острата пика? — Старата се изсмя. — Самоуверен младок!

— Такъв си е, но баргастите му дадоха това име. Преди три дни му скочиха пет легиона от Златните моранти. Джорик се изтегли под прикритието на нощта и жертва две трети от армията си на изток и запад — баргастите му умеят да изчезват на места, където всякакво прикритие изглежда невъзможно. Вчера „изпадналата му в паника сган“ се обърна и се опря на Златните. Баргастите му се врязаха като клещи. Два морантски легиона бяха пометени, останалите се оттеглиха в леса, а половината им обоз остана пръснат из равнината.

Старата го изгледа с едно око.

— Планът на Джорик ли беше?

Бруд кимна.

— Той е от Пурпурната гвардия, въпреки че баргастите си го наричат със свое име. Млад е и дързък.

Гарванът огледа картата.

— А на изток? Какво става с Лисичия проход?

— Държи се — отвърна Бруд. — От другата страна са главно мобилизираните на Станис — воюват по принуда и са неудобен съюзник на Малаз. Ще видим колко струва Пурпурната гвардия след година, когато при Нисст слезе следващата вълна морски пехотинци на Малаз.

— Защо не ударят на север? — попита Старата. — Принц К’азз може да освободи Свободните градове до зимата.

— По тоя въпрос с принца сме се разбрали — каза Бруд. — Той ще стои там, където е.

— Защо? — настоя тя.

— Тактиката ни си е наша работа — изръмжа Бруд.

— Мнителен кучи син — измърмори Старата, подскочи и кацна в южния край на картата. — Я да те клъвна сега по най-слабата част. Между теб и Пейл няма нищо освен ривите. А из равнината са се раздвижили сили, за които дори ривските шамани не знаят нищо — но нашият воин не проявява особена загриженост. Защо ли е така?

— Свързах се с маговете на принц К’азз, както и с шаманите на Баргаст и Риви. Онова, което се роди в равнината, не е на ничия страна. Само е и е изплашено. Ривите вече са започнали да го издирват. Загрижен? Не, не от това. Все пак на юг стават много по-сериозни неща.

— И в центъра на всичко е Аномандър — изграчи Старата. — Плете заговор след заговор, пръска строшено стъкло по пътя на всеки. Не съм го виждала никога в по-добро настроение.

— Стига клюки. Носиш ли ми някакви новини?

— Разбира се, господарю. — Старата разкърши криле и въздъхна. Почеса се с клюн, схруска една бълха и я глътна. — Знам кой държи Въртящата се монета.

— Кой?

— Един младок, щастлив в невежеството си. Монетата се върти и показва едното или другото си лице на всички около него. Те си имат своя игра, но тя ще се слее с по-големи неща и така тънките нишки на Опонн ще въздействат в сфери, иначе недостъпни за влиянието на Шегаджиите.

— Какво знае Рейк?

— За това — много малко. Но ти знаеш много добре каква неприязън изпитва той към Опонн. Би пресякъл тези нишки, ако му се отвори възможност.

— Идиот — измърмори Бруд. Помисли малко, неподвижен като изваяние от камък и желязо, докато Старата газеше напред-назад по равнината Риви и дългите й черни нокти събаряха като домино дървените плочки, изобразяващи полкове и дивизии.

— Без Опонн силата на Рейк в момента е неоспорима — каза Бруд. — Надвиснал е над Даруджистан като облак и императрицата със сигурност ще изпрати нещо срещу него. Една такава битка ще…

— Ще сравни Даруджистан със земята — изграчи въодушевено Старата. — Дванайсетте пожара ще лумнат и ще хвръкнат Свободните градове като пепел, понесена от вятъра.

— Пренебрежението на Рейк към всичко, което е долу, вече много пъти ни кара да се препъваме и да падаме по очи в калта — каза Бруд. Погледна Старата и вдигна неокосмените си вежди. — Събаряш ми войските. Престани.

Старата спря да крачи и клекна на масата.

— Каладън Бруд — въздъхна тя — отново търси безкръвното решение. Рейк прибира прословутата монета, привлича набързо Опонн и нанизва Лорда и Дамата на хубавия си меч. Представи си хаоса, който би настъпил — една чудесна вълна, която може да събори богове и да потопи светове. — Явното й безочие я развесели.

— Млъкни, проклета птицо! Онзи, у когото е монетата, трябва да бъде опазен, след като Рейк е призовал маговете си.

— Но кой ще се опре на Тайст Андий? — попита го Старата. — Ти, Разбира се, нямаш намерение да оставиш кампанията си тук?

Бруд оголи острите си зъби в нагла усмивка.

— Ха, тук те хванах натясно. Добре. Трябва да си вземеш бележка, дърто. Не знаеш всичко. Не е приятно, нали?

— Ще понеса това изтезание, Бруд — изграчи Старата, — само от уважение към наглия ти нрав. Но не прекалявай. Кажи, кой тук все пак може да се опре на маговете на Рейк? Това е нещо, което трябва да знам. Вечните ти тайни. Как мога да бъда верен слуга на волята на господаря ми, след като той таи от мен толкова съдбоносна информация?

— Какво знаеш за Пурпурната гвардия? — попита Бруд.

— Малко — отвърна Старата. — Наемническа част, ползваща се с висока репутация. Какво имаш предвид?

— Попитай Тайст Андий на Рейк за тяхната преценка, гарго.

Перата на Старата настръхнаха.

— Гарго? Такива обиди няма да търпя! Напускам. Ще взема да се върна на Луната, че да спретна там едно списъче за Каладън Бруд, с толкова гнусни имена, че цели царства да оцапат.

— Заминавай тогава — усмихна се Бруд. — Добра работа свърши.

— Само да не беше Рейк по-хаплив и от тебе — рече Старата и подскочи към изхода, — щях да приложа шпионските си дарби върху теб, вместо върху него.

— Само още нещо, пиленце.

Тя спря на входа и килна глава.

Воинът отново беше насочил вниманието си към картата.

— Когато се озовеш над равнината Риви, далече на юг, виж що за сили се вихрят там. Но се пази. Нещо се мъти и вони.

В отговор Старата само се изкиска и си отлетя.

Бруд остана надвесен над картата, замислен. Стоя така неподвижно близо двайсет минути, след което излезе навън и огледа небето. От Старата нямаше и помен. Той изсумтя, обърна се и тръгна към най-близките палатки.

— Каллор! Къде си?

От една палатка излезе висок побелял мъж и бавно закрачи към Бруд.

— Златните са потънали в гората, командире. — Гласът му прозвуча гробовно, старите му безжизнени очи се впериха в очите на Бруд. — Буря се спуска от висините на Ледерон. Кворлите на Морант скоро ще връхлетят.

Бруд кимна.

— Оставям ти командването. Тръгвам за Лисичи проход.

Каллор повдигна вежда.

Бруд го изгледа и каза:

— Да не прекаляваме с удивлението. Хората ще вземат да си помислят, че не си толкова отегчен, колкото се правиш. Отивам да се срещна с принц К’азз.

Устните на Каллор се изкривиха в усмивка.

— Що за лудост е направил този път Джорик Острата пика?

— Никаква, доколкото знам — отвърна Бруд. — Престани да се заяждаш с момчето, Каллор. Последния път се оправи. Ти също си бил млад, нали?

Старият воин сви рамене.

— Последният успех на Джорик е повече на Господарката на късмета. Определено не беше продукт на гениалност.

— Няма да споря за това.

— Може ли да попитам, какъв е поводът да разговаряш лично с К’азз?

Бруд се огледа и изсумтя:

— Къде е проклетият ми кон все пак?

— Сигурно се е скрил — сухо отвърна Каллор. — Казват, че краката му се били скъсили под обемистата ти особа. Лично аз не съм убеден, че това е възможно, но може ли човек да спори с един кон?

— Трябват ми няколко души от хората на принца — каза Бруд и тръгна по пътеката между палатките. — По-точно — добави през рамо, — трябва ми Шестият меч на Пурпурната гвардия.

Загледан към отдалечаващия се Каладън Бруд, Каллор въздъхна.

— Пак ли Рейк, командире? По-добре се вслушай в съвета ми и го унищожи. Ще съжалиш, че не ме слушаш, Бруд. Предупреждавам те за сетен път.

 

 

Овъглената земя скърцаше под копитата на конете. Ток-младши погледна през рамо и капитан Паран му отвърна с мрачно кимване. Наближаваха мястото, където предната нощ бе лумнал огненият стълб.

Както бе обещал Ток, излизането от града се оказа проста работа — никой не ги спря и портите бяха оставени открехнати. Конете им наистина бяха уикска порода, стройни и с дълги крака; и макар ушите им да се изпъваха назад и да въртяха очи, те се държаха дисциплинирано.

Вятър нямаше и въздухът бе натежал от миризмата на сяра; тънък пласт пепел вече покриваше двамата конници. Обедното слънце над главите им бе като ярко излъскана медна тепсия. Ток спря коня си и изчака капитанът да го догони.

Паран изтри мръсната пот от челото си и намести шлема. Пелерината му тежеше. Той заслони очи с ръка и примижа. Отиваха точно към мястото, откъдето бе изригнал огненият стълб. Предната нощ го беше изплашила ужасно: нито той, нито Ток бяха виждали толкова опустошителен изблик на магия. Бяха се спрели на бивак на няколко левги оттук, но въпреки това усетиха лъхналия от далечния пожар зной. Сега, докато приближаваха, ужасът на Паран се усилваше.

И двамата мълчаха. На стотина крачки източно от тях се издигаше нещо като овъглен от мълния дървесен ствол, с един чворест почернял клон, изпънат към небето. Тревата в кръг от пет крачки около дървото беше непокътната. Единият край на този неопустошен от огнената стихия идеален кръг беше покрит с тъмно петно.

Паран смуши коня си натам и Ток го последва, след като откачи лъка си и го изпъна.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-малко приличаше овъгленото нещо на дърво. Протягащият се нагоре „клон“ имаше сякаш познати очертания. Очите на Паран се присвиха още повече, после той изруга и пришпори коня си. Слисаният Ток изостана.

Щом наближи достатъчно, капитанът слезе от седлото и закрачи към вече ясно открояващите се две овъглени тела. Едното беше гигантско. И двете бяха изгорели до неузнаваемост, но Паран вече не хранеше илюзии кое е другото тяло. „Всичко, което се окаже близо до мен. Всичко, на което държа…“

— Татърсейл — промълви той и падна на колене.

Ток се приближи до него, но остана на коня — изправи се на стремената и заоглежда хоризонта. Малко след това слезе, бавно обиколи прегърнатите тела и се спря до тъмното петно, което бяха забелязали отдалече. Наведе се да го огледа.

Паран вдигна глава и се помъчи да задържи погледа си върху двете фигури. Ръката беше на великана. Огънят бе погълнал и двамата и беше овъглил почти цялата ръка, но дланта беше само леко опърлена. Той се взря в свитите пръсти и се зачуди какво ли спасение е потърсил великанът в мига на смъртта. „Свободата, която е смърт, свободата, която ми отказаха. Проклети богове. Проклети да са всички!“ Сетивата му бяха изтръпнали и мина време, докато реагира на вика на Ток.

Едва успя да се изправи. С мъка се приближи до клекналия Ток. На земята пред него лежеше разкъсан чувал от зебло.

— Следите започват от това — промълви озадачено Ток. Почеса се силно по раната и се изправи. — Водят на североизток.

Паран го погледна неразбиращо.

— Следи?

— Малки. Като на дете. Само дето…

— Само дето какво?

Спътникът му потръпна.

— Стъпалата са били повече кост. — Срещна неразбиращия поглед на капитана. — Все едно, че петите ги няма, изгнили са или са изгорели… не знам. Тук е станало нещо ужасно, капитане. Добре, че се е махнало нанякъде. Каквото и да е то.

Паран отново се обърна към двете сплетени фигури и потръпна. Вдигна ръка и покри лицето си.

— Това е Татърсейл.

— Знам. Съжалявам. Другият трябва да е теломският Върховен маг Белурдан. Няма кой друг да е. — Ток отново погледна съдрания чувал до краката си. — Поиска разрешение да дойде тук и да погребе Найтчил. — И добави тихо: — Не мисля, че Найтчил вече има нужда от погребение.

— Тайсхрен го е направил.

Нещо в гласа на капитана накара Ток да се обърне.

— Тайсхрен. И адюнктата. Татърсейл беше права. Иначе нямаше да я убият. Само че не е умряла лесно. При нея нищо не ставаше лесно. Лорн ми я отне, както ми е отнемала всичко.

— Капитане…

Ръката на Паран несъзнателно посегна към дръжката на меча.

— Много си позволява тази безсърдечна кучка! Ще й го върна един ден.

— Добре — изръмжа Ток. — Само умната.

Паран го погледна навъсено и каза:

— Да тръгваме, Ток-младши.

Ток погледна за последен път на североизток. „Това не е приключило“, каза си и потръпна. Под раната му се надигна ужасен болезнен сърбеж. Колкото и да се опитваше, нямаше да може да го потуши. И някакъв безформен огън лумна зад празната кухина на изваденото му око — нещо, което често изпитваше напоследък. Измърмори сърдито, отиде до коня си и го яхна.

Капитанът вече беше обърнал коня си и товарния кон на юг. Изгърбената му фигура красноречиво говореше какво се върти в ума му и Ток се зачуди дали не е сбъркал, че е тръгнал с него. После сви рамене и подхвърли на овъглените тела:

— Е, връщане няма, нали?

 

 

Равнината се простираше долу, загърната в мрак. Погледнеше ли на запад, Старата все още можеше да види залязващото слънце. Рееше се на най-високите ветрове и въздухът бе хапливо студен. Старата беше напуснала Каладън Бруд преди два дни и оттогава не бе зърнала никакви признаци на живот в пустеещите земи долу. Дори огромните стада бедерини бяха изчезнали.

Нощем сетивата на Старата бяха ограничени, макар че тъкмо в такава тъмнина можеше най-добре да забележи магия. Носеше се все на юг и оглеждаше с жаден поглед земите далече долу. Други от събратята й от Лунния къс редовно патрулираха над равнините в служба на Аномандър Рейк. Предстоеше й да види някой от тях, беше само въпрос на време. Видеше ли го, щеше да го попита дали са засичали наскоро някакъв източник на магия.

Бруд нямаше навика да преувеличава нещата. Ако тук ставаше нещо, което да му вгорчи живота, това нещо можеше да се окаже от съдбоносно значение и тя държеше да научи за него преди всеки друг.

В небето пред нея, може би на левга разстояние, блесна огън. Лумна за миг в зелени и сини цветове и изчезна. Старата се напрегна. Това бе някаква магия, макар никога да не беше виждала нещо подобно. Когато стигна мястото, където се бе появил огънят, въздухът около нея я обля, нажежен и влажен, с миризма на кости, която й напомни за… тя кривна глава… за изгорели пера.

Някъде напред се чу крясък, гневен и уплашен. Старата отвори клюн, за да му отвърне, но веднага го затвори. Беше сигурна, че извика някой от близките й, но по някаква причина изпита необходимост да замълчи. И тогава блесна ново огнено кълбо, този път достатъчно близо, за да види какво погълна огънят: Велик гарван.

Дъхът й излезе със съсък от клюна. В този кратък миг на ярка светлина беше видяла неколцина свои братя и сестри, които възвиха в небето пред нея и поеха на запад. Изплющя с криле и полетя косо към тях.

Когато чу изплашеното им пляскане от двете си страни, им извика:

— Деца мои! Насам, при Старата! Великата майка дойде!

Гарваните нададоха радостен грак и се струпаха около нея. Всички закрещяха наведнъж, надпреварваха се да й разкажат за случилото се, но Старата им изсъска и тутакси ги усмири.

— Чух между вас гласа на Гръм — каза тя. — Бъркам ли?

Един мъжкар се понесе към нея.

— Не бъркаш. Аз съм Гръм.

— Току-що дойдох от север, Гръм. Обясни ми какво стана тук.

— Смут — провлече с насмешка Гръм.

Старата прихна. Обичаше хубавите шеги.

— Как не! Разправяй, момко!

— Преди мръкване братовчедката Клъц засече блясък на магия долу из равнината. Усещането бе странно, но явно се беше отворил Лабиринт и нещо е излязло в равнината. Клъц ми каза за това и се спусна да огледа. Покривах я със сянката си отгоре и видях каквото тя видя. Мисля, че отново е приложено изкуството за преместване на душа.

— Така ли?

— По земята, току-що излязла от Лабиринт, крачеше малка кукла — обясни Гръм, — одушевена и обладана от голяма мощ. Когато куклата видя Клъц, махна към нея с ръка и тя избухна в пламъци. Оттогава съществото изчезна в Лабиринта и се появява само за да убие поредния от нас.

— Защо стоите тук? — скастри го Старата.

Гръм се изсмя.

— Искаме да разберем посоката му. Засега, изглежда, се движи на юг.

— Добре. След като това вече е потвърдено, напусни и вземи другите със себе си. Върнете се в Лунния къс и донеси на господаря ни.

— Както заповядаш. — Гръм сви криле и се гмурна надолу в нощния мрак. Изграчи и му отвърна хор от възбудени крясъци.

Старата изчака. Искаше да се увери, че всички са напуснали района, преди сама да поогледа. Нима тази кукла бе съществото, родено от огнения стълб? Едва ли. И що за магия прилагаше, та да не могат да я поемат Великите гарвани? Вкус на древност имаше във всичко това. Преместването на душа не беше просто заклинание дори в далечните времена, когато техниката му беше позната, не беше никак обичайно за чародеите. Твърде много бяха приказките за лудостта, причинена от преместването.

Може би тази кукла бе оцеляла от онези времена. Старата се замисли. Не, едва ли.

Долу в равнината лумна магия и бързо угасна. От мястото изскочи малка вълшебна сила и се понесе в бяг. „Ето там — помисли Старата, — там са отговорите на въпросите ми. Ще унищожаваш рожбите ми, така ли? Тъй безнаказано ли ще презреш Старата?“

Сви криле и се спусна надолу. Въздухът около нея засвири. Ореол от защитна магия я обкръжи и я затвори в смътното си кълбо тъкмо когато малката фигурка долу спря и погледна към небето. Старата смътно дочу налудничавия смях, който изригна високо към нея, а после куклата махна с ръка.

Силата, която я погълна, беше огромна, много над всичко, което бе очаквала. Защитата устоя, но стихията се стовари като юмруци по нея от всички страни. Тя изпищя от болка, завъртя се и започна да пропада. Трябваше да впрегне цялата си сила и воля, за да разпери пребитите си криле и да улови издигащото се нагоре въздушно течение. Погледна надолу и разбра, че куклата се е върнала в Лабиринта си, защото не се виждаше нищо магическо.

— М-да — въздъхна Старата. — Колко скъпо нещо е знанието! Древен Лабиринт, не ще и дума, най-древният от всички. Кой ли си играе с Хаоса? Не знаем. Но всичко се събира, събира се тук. — Намери друг поток, свърна по вятъра и продължи на юг. Ето това бе нещо, което Аномандър Рейк трябваше да узнае, нищо, че Каладън Бруд й бе наредил да държи в почти пълно неведение господаря на Тайст Андий. Рейк бе много по-добър, отколкото му го признаваше Бруд. — В разрухата например. — Старата се изсмя. — И в смъртта. Бива го за смърт.

Тя набра скорост и така и не забеляза мъртвешкото петно на земята долу, нито жената, застанала в центъра му. Все едно, магията там бездруго не беше кой знае каква.

 

 

Адюнкта Лорн клечеше до походното си одеяло и оглеждаше нощното небе.

— Туул, всичко това беше ли свързано с онова, на което станахме свидетели преди две нощи?

Т’лан Имасс поклати глава.

— Не мисля, адюнкта. Между другото, сегашното ме безпокои повече. Магьосничество е и преградата, която поставих около нас, изобщо не го спира.

— Как? — тихо попита тя.

— Има само една възможност, адюнкта. Древен, изгубен преди векове Лабиринт се е върнал при нас. Който и да е владетелят му, длъжни сме да приемем, че ни следи, и то преднамерено.

Лорн се надигна уморено, разкърши схванатия си гръб и прешлените й изпукаха.

— Миризмата му като на Сенкотрон ли е?

— Не.

— Тогава не приемам, че ни следи, Туул. — И се обърна към одеялото си.

Туул мълчаливо я загледа как си приготвя постелята.

— Адюнкта — заговори той по едно време, — този ловец, изглежда, е способен да прониква през защитите ми и така може да отвори портала на Лабиринта си точно зад нас, след като ни намери.

— Не се боя от магия — измърмори Лорн. — Остави ме да поспя.

Т’лан Имасс замълча, но продължи да гледа жената. Нощните часове се нижеха. Туул леко помръдна едва когато зората освети хоризонта на изток, след което отново се вцепени.

Лорн простена насън, обърна се по гръб и слънчевата светлина докосна лицето й. Тя отвори очи, примигна и замръзна. Бавно надигна глава и видя застаналия над нея Т’лан Имасс. А само на половин педя от гърлото й се полюшваше върхът на кремъчния меч на воина.

— Успехът — заговори Туул — изисква дисциплина, адюнкта. Предната нощ станахме свидетели на проява на Древна магия, избрала за свои жертви гарвани. Гарваните, адюнкта, не летят нощем. Може би си мислиш, че съчетанието на моите дарби с твоите ни осигурява безопасност. Но такава гаранция няма, адюнкта. — Т’лан Имасс прибра оръжието си и се отдръпна.

Лорн вдиша треперливо.

— Грешка — промълви тя, спря да се окашля и продължи: — Признавам, Туул. Благодаря, че ме предупреди да не прекалявам със самоувереността. — Надигна се. — Кажи ми, не ти ли се струва странно, че в тази уж пуста равнина на ривите се вихри такава дейност?

— Струпване — отвърна Туул. — Силата винаги привлича сила. Тази мисъл никак не е сложна, но ни убягваше на нас, имасците. — Древният воин извърна глава към адюнктата. — Убягва и на потомците ни. Джагътите добре разбираха опасността. Затова се отбягваха един-друг, живееха си сами и оставиха след себе си една рухнала в прах цивилизация. Форкрул Ассаил също я разбираха, макар да избраха друг път. Но странното, адюнкта, е, че от тези три народа-основатели тъкмо наследеното невежество на Имасс надживя вековете.

Лорн го зяпна.

— Това опит за шега ли беше, Туул?

Т’лан Имасс намести шлема си.

— Зависи от настроението, адюнкта.

Тя се изправи и тръгна да нагледа конете.

— С всеки ден ставаш все по-странен, Туул — промълви Лорн по-скоро на себе си, отколкото на имасеца. Спомни си първото, което бе видяла, щом отвори очи — проклетото същество и меча му. Колко дълго беше стоял така? Цяла нощ?

Адюнктата опипа внимателно рамото си. Оздравяваше бързо. Може би раната не беше чак толкова тежка, колкото си бе помислила отначало.

Докато оседлаваше коня си, хвърли поглед към Туул. Воинът стоеше неподвижно и я гледаше. Що за мисли можеха да занимават същество, живяло триста хиляди години? А дали имасците изобщо живееха? Преди да срещне Туул, беше мислила за тях общо взето като за немрящи, следователно без душа, просто плът, одухотворена от някаква външна сила. Но вече не беше толкова сигурна.

— Кажи ми, Туул, какво господства в мислите ти?

Имасецът сви рамене.

— Мисля за безсмислието, адюнкта.

— Всички ли имасци мислят за безсмислието?

— Не. Малцина мислят изобщо.

— Защо така?

Имасецът килна глава на една страна и я изгледа.

— Защото, адюнкта, е безсмислено.

— Да тръгваме, Туул. Губим време.

— Да, адюнкта.

Тя се качи на седлото, зачудена какво ли искаше да каже имасецът.