Стивън Ериксън
Лунните градини (23)

17.

Малцина могат да съзрат

ръката тъмна,

вдигнала високо

пакостницата

или зъбчатите вериги,

обречени да бъдат чути

преди хрипа последен на смъртта;

но чуйте грохота на колелото

и на слуги и жертви,

които стенат

името на господаря

там, в тъмното сърце

на Лунний къс…

 

„Сребърната лисица“

Съгледвач Хърлочъл, Шеста армия

Щом Ралик Ном се приближи към хана „Феникс“, откъм задната уличка, от една потънала в сянка ниша излезе едра набита жена и се изпречи на пътя му. Той я погледна учудено.

— Искаш ли нещо, Мийзи?

— Ти остави к’во искам аз. — Мийзи му се усмихна подканящо. — Това вече го знаеш отдавна. Дошла съм да ти кажа нещо, Ном. Я се отпусни.

Той скръсти ръце и зачака.

Мийзи огледа уличката, след което се наведе към убиеца.

— Има един, в кръчмата. Пита за тебе. По име.

Стреснат, Ралик се изправи.

— Как изглежда?

— Като войник, ама без униформа — отвърна Мийзи. — Не съм го виждала да се навърта тъдява. Е, к’во мислиш, Ном?

— Нищо. Къде седи?

Мийзи се ухили.

— На масата на Круппе. Познайници. Страхотно, а?

Ралик мина покрай нея и се запъти към хана. Жената тръгна след него, но той вдигна ръка и каза, без да се обръща:

— Изчакай малко, Мийзи. Ирилта къде е?

— Вътре е. Късмет, Ном.

— Късмета Гуглата го взел — измърмори Ралик, зави на ъгъла и се изкачи по стъпалата.

Застана на прага и огледа хората вътре. Няколко непознати, недостатъчно, за да го притеснят обаче. Погледът му се плъзна към един мъж, който седеше на масата на Круппе. Толкова невзрачен изглеждаше, че човек трудно щеше да му обърне внимание. После Ралик закрачи към него и тълпата взе да му отваря път — нещо, което не беше забелязвал никога досега. Развеселен, той спря погледа си на непознатия и не го откъсна от него, докато той не го забеляза. Очите им се срещнаха, но мъжът не направи нищо, освен да отпие от халбата си и да я постави бавно на масата.

Ралик дръпна един стол и го обърна.

— Аз съм Ралик Ном.

Непознатият излъчваше някаква вдъхваща доверие стабилност. Ралик усети, че се е успокоил, въпреки обичайната си напрегнатост. Но още първите думи на непознатия промениха това.

— Змиорката има съобщение за теб — заяви той направо. — Пряко, от уста на уста. Преди да ти го предам обаче, трябва да ти опиша някои обстоятелства — доколкото мога. — Замълча, отпи от халбата и продължи: — Значи Търбан Орр е наел още една дузина ловци. За какво са тръгнали на лов ли? Ами, примерно за мен. Твоят проблем е, че вече ще ти е по-трудно да стигнеш до него. Змиорката одобрява усилията ти във връзка с лейди Симтал. Връщането на Кол е желано от всички, които държат на единството и честта в Съвета. Ако ти трябва нещо, поискай го сега и ще го получиш.

Погледът на Ралик се беше втвърдил.

— Не знаех, че Мурильо има такава голяма уста.

Мъжът поклати глава.

— Твоят съмишленик не е разкрил нищо. Нито ти. Това си е работа на Змиорката. Е, какво искаш?

— Нищо.

— Добре. — Непознатият кимна, сякаш бе очаквал този отговор и е доволен от него. — Между другото, усилията на Търбан Орр да прокара прокламацията бяха… възпрепятствани. За неопределен срок. Змиорката иска да ти благодари за неволната роля, която изигра в това. Все едно, съветникът проучва други възможности. Следят го отблизо. Оттук и щастливото ни откритие, което е в същината на съобщението на Змиорката до теб. Снощи под Деспотския барбикан Търбан Орр се е срещнал с представител на Гилдията на убийците — само по себе си това си е истински подвиг от негова страна, като имаме предвид колко трудно е човек да намери приятелите ти. Все едно, Търбан Орр е уредил контакт. — Мъжът изчака, докато Ралик се съвземе от слисването, след което продължи: — Контактът е уреден от Търбан Орр, както казах, но не за него самия. По-скоро лейди Симтал е решила, че смъртта на Кол трябва да е толкова факт в реалния свят, колкото е на книга.

— Кой? — попита дрезгаво Ралик. — Кой е бил свръзката?

— Ще стигна и до това. Първо, поръчката е била приета, защото заплащането е сериозно. Знаят, че Кол в момента е извън Даруджистан. Просто го чакат да се върне.

— Името на убиеца.

— Оцелот. — Мъжът стана. — Змиорката ти желае успех във всички начинания, Ралик Ном. Така свършва съобщението. Лека вечер. — Обърна се да си тръгне.

— Чакай.

— Да?

— Благодаря ти — каза Ралик.

Непознатият се усмихна и си тръгна.

Убиецът зае мястото му и опря гръб на стената. Махна на Сълти, вече приготвила кана бира и халба. Тя притича. Зад нея, с малко по-ленива стъпка, се приближиха Ирилта и Мийзи. Двете се настаниха, без да питат, всяка стиснала халба в ръка.

— Всички още дишат — каза Ирилта и вдигна чашата си. — Е, наздраве.

Мийзи също вдигна своята и двете отпиха по една яка глътка. После Мийзи се наведе над масата.

— Някаква вест за Круппе и момчето?

Ралик поклати глава и каза:

— Може и да не съм тук, когато се върнат. Кажи на Мурильо да продължава, ако не се появя и ако… се случат други събития. А ако това се случи, предай му, че очите на нашия човек все още са отворени. — Вдигна халбата си и я пресуши наведнъж. После стана. — И не ми пожелавай късмет.

— А успех? — попита Мийзи и на широкото й лице се изписа тревога.

Ралик кимна. И излезе от гостилницата.

 

 

Аномандър Рейк криеше нещо. Барук беше сигурен в това. Гледаше умислено огъня в камината, стиснал в едната си ръка чаша с козе мляко и комат хляб. Защо Тайст Андий беше позволил на имасеца да влезе в гробницата? Задал беше вече този въпрос на седящия до него лорд, но май нямаше да получи скоро отговор. Вместо това единственото, което получи от Рейк, беше дразнещото му самодоволство. Барук отхапа от сухия комат и той изхрущя между зъбите му.

Рейк изпружи крака към огъня и въздъхна.

— Странно време за вечеря.

— Цялото ми време е объркано напоследък — отвърна с пълна уста Барук. После отпи от млякото.

— Представа нямах, че Господарят на Сянката и Опонн са се намесили в събитията — каза Рейк.

Барук усети погледа му, но продължи да гледа в огъня.

— За Опонн се досещах — рече той. — Но нищо определено.

Рейк изсумтя.

Барук отпи още една глътка.

— Траеш си. Е, и аз ще направя същото.

— Това до нищо няма да ни доведе — сряза го Рейк.

— Твоите гарвани са видели как жената и Т’лан Имасс са влезли в гробницата. Още ли вярваш, че ще се провалят?

— А ти? — отвърна Рейк със същия тон. — Доколкото си спомням, това беше твоята позиция по въпроса, Барук. Доколкото засягаше и засяга мен, все едно ми е дали ще успеят, или не. И в двата случая ще има бой. Подозирам, че си си представял, че ще се намери начин той да се избегне. Очевидно разузнаването ти за империята Малазан е доста слабо. Ласийн познава само едно нещо и това е силата. Няма да обръща внимание на властта тук, докато тя не се разкрие, и тогава ще те удари с всичко, което й е подръка.

— И ти просто чакаш да стане това? — Барук се навъси. — Ето как рухват градовете. Ето как умират хиляди хора. Това май няма никакво значение за теб, Аномандър Рейк? Стига ти да спечелиш накрая?

На тънките устни на Господаря на Лунния къс заигра лека усмивка.

— Много точна преценка, Барук. В този случай обаче Ласийн иска да получи Даруджистан непокътнат. А аз смятам да й попреча. Но унищожаването на града само за да не стане нейната би било твърде лесно. Това можех да го уредя още преди седмици. Не, искам Даруджистан да си остане така, както е. И при това — извън ръцете на Ласийн. Виж, това би било победа, алхимико. — Сивите му очи се бяха приковали в Барук. — Иначе нямаше да търся съюз с теб.

Алхимикът се намръщи.

— Освен ако не замисляш предателство.

— Барук — тихо заговори Рейк, — както знае всеки командир с дълъг опит, измяната ражда измяна. Веднъж извършена, все едно дали срещу враг, или срещу съюзник, тя се превръща в законен избор за всеки твой подчинен, от най-низшия редник, стремящ се към повишение, до личните ти адютанти, охрана и офицери. Моят народ знае за съюза ни с теб, алхимико. Ако те предам, едва ли бих останал задълго Господар на Лунния къс. И с право.

Барук се усмихна.

— Че кой би могъл да оспори властта ти, Рейк?

— Каладън Бруд например — отвърна моментално Рейк. — А и моите четирима магове-убийци. Дори Силана, обитателката на най-дълбоките пещери на Луната, може да реши да ме осъди. Мога и още да измисля, Барук, още много.

— Значи страхът те държи, Сине на Тъмата?

Рейк се намръщи.

— Към тази титла се придържат глупците, които смятат, че съм достоен да ме почитат като бог. Не я обичам, Барук, и повече не желая да я чувам от теб. Дали ме държи страхът? Не. Колкото и мощно нещо да е страхът, той не може да ме принуди. Дългът. — Очите на Лунния господар бяха помръкнали. — Ти имаш дълг към своя град, Барук. В недрата на Лунния къс живеят последните Тайст Андий на този свят. Ние умираме, алхимико. Никоя кауза не изглежда достатъчно велика, за да върне на моя народ жаждата за живот. Опитвам се, но вдъхновението никога не е било най-големият ми талант. Дори тази империя на Малаз не може да ни накара да се вдигнем, за да се защитим — докато не се свършат местата, където можем да избягаме.

— И въпреки това мрем на този континент. По-добре да е от меч. — Отпусна ръцете си в скута. — Представи си един умиращ дух, докато тялото продължава да живее. Не десет години, не и петдесет. А тяло, което продължава да живее петнайсет, двайсет хиляди години.

Рейк стана. Погледна алхимика и се усмихна с усмивка, която прониза сърцето на смълчания Барук като нож.

— Така, дългът е това, което ме държи, и въпреки това сам по себе си дългът е кух. Достатъчно ли е да се съхранят Тайст Андий? Просто да се съхранят? Дали да не вдигна Лунния къс високо в небесата, където да продължим да живеем далеч от всякакъв риск и всяка заплаха? Какво ще съхранявам тогава? История или определена гледна точка. — Той сви рамене. — Историята е свършила, Барук, а гледната точка на Тайст Андий е тази на незаинтересоваността, на стоицизма и на кроткото, пусто отчаяние. Тези дарове достатъчно ценни ли са за света, за да бъдат съхранени? Не мисля.

Барук трудно можеше да намери отговор. Всичко, което му описваше Аномандър Рейк, беше за него почти непонятно и в същото време болезненият му вик стигаше до сърцето на алхимика.

— И все пак — промълви той, — ето, че ти си тук. Съюзник на жертвите на империята. Сам ли си в това, Аномандър Рейк? Одобрява ли го твоят народ?

— На тях им е все едно — отвърна Рейк. — Те приемат заповедите ми. Следват ме. Служат на Каладън Бруд, когато им го поискам. И мрат в калта и в горите на земя, която не е тяхна, във война, която не е тяхна, заради хора, които се ужасяват от тях.

Барук се наведе към него.

— Тогава защо? Защо правиш всичко това?

В отговор Рейк се изсмя горчиво. След малко обаче мрачната му насмешка се стопи и той заговори:

— Една почетна кауза струва ли нещо в тези дни? Има ли значение дали сме я заели? Бием се не по-зле от всеки човек. Умираме редом с хората. Наемници на духа. И дори тази монета едва ценим. Защо? Все едно защо. Но никога не изменяме на съюзниците си. Знам, че си загрижен, че не попречих на онзи Т’лан Имасс да проникне в гробницата. Вярвам, че Джагътския тиран ще бъде освободен, Барук. Но по-добре сега, докато аз съм до вас, отколкото в някое друго време, когато няма да има никой, способен да се противопостави на джагъта. Ще вземем тази легенда и ще очистим живота от нея, алхимико, и тя никога повече няма да тревожи сънищата ви.

Барук се вторачи в Тайст Андий.

— Толкова ли си убеден, че ще можеш да унищожиш джагъта?

— Не. Но когато той свърши с нас, силите му ще бъдат много смалени. Тогава ще се падне на други — на вашия Кабал всъщност. Тук нищо не е сигурно, Барук. Този факт, изглежда, особено терзае вас, човеците. Няма да е зле да се научите да го приемате. Напълно е възможно да се окажем способни да унищожим Джагътския тиран, но дори това ще послужи на плановете на Ласийн.

Алхимикът се изуми.

— Не разбирам.

Рейк се усмихна.

— Когато свършим с това, ние ще бъдем много обезсилени. И тогава ще дойдат силите на империята. Тъй че, както виждаш, и в двата случая тя печели. Ако нещо я притеснява, това е вашият Кабал Т’орруд. За вашите възможности тя нищо не знае. Ето защо агентите й търсят Воркан. Ако Майсторът на Гилдията приеме контакта, това ще реши проблемите, които й създавате.

— Все пак — разсъди Барук — тук са намесени и други фактори.

— Опонн — заяви Рейк. — Това е опасност за всеки, който е замесен. Нима смяташ, че Опонн се интересува от съдбата на един град на смъртни? От хората му? Съсредоточаването на сила е това, което интересува Опонн, вихрушката, където играта става гадна. Дали ще се пролее безсмъртна кръв? Това е въпросът, за чийто отговор жадуват боговете.

Барук заби поглед в чашата си с козе мляко.

— Е, това поне сме го избегнали, досега. — Отпи.

— Грешиш — каза Рейк. — Принудителното оттегляне на Сенкотрон от играта беляза първото проливане на безсмъртна кръв.

Барук за малко щеше да се задави с млякото. Остави чашата и зяпна Тайст Андий.

— Чия?

— Две Хрътки умряха от моя меч. Мисля, че това изкара Сенкотрон от равновесие.

Барук се отпусна в стола си и затвори очи.

— Значи залогът се е вдигнал.

— Толкова високо, колкото Лунния къс, алхимико. Е, какво още можеш да ми кажеш за този Джагътски тиран? Доколкото помня, каза ми, че искаш да се посъветваш с авторитет.

Барук отвори очи и хвърли парчето хляб в огъня.

— Тук има един проблем, Рейк. Надявам се, че ти би могъл да ми обясниш какво се е случило. Моля — каза той и стана, — ела с мен.

Рейк го последва. Тази нощ не носеше меча си. За Барук широкият гръб на Господаря на Лунния къс изглеждаше някак недовършен, но той все пак беше благодарен, че оръжието го няма.

Изведе Рейк от стаята и го поведе по централното стълбище към стаите долу. В първата от тези подземни стаи имаше тесен нар, а на нара лежеше старец. Барук му го показа.

— Както виждаш, като че ли спи. Казва се Мамът.

Рейк го погледна учуден.

— Историкът?

— Освен това е Върховен жрец на Д’рек.

— Това обяснява цинизма в писанията му — каза усмихнат Рейк. — Червеят на есента отглежда нещастници.

Барук беше изненадан, че този Тайст Андий е чел „Истории“ на Мамът, но пък защо не? Един живот, който продължава хиляди години, предполагаше необходимостта от някои странични занимания, разбира се.

— И тъй — каза Рейк и закрачи към леглото, — Мамът спи дълбок сън. Какво го е предизвикало? — Наведе се над стареца.

Барук пристъпи до него.

— Точно това е странното. Признавам, че малко разбирам от земна магия. Д’рисс е Лабиринт, който никога не съм изследвал. Извиках Мамът, както ти казах, и щом дойде, го помолих да ми каже всичко, което знае за Джагътския тиран и гробницата. Той просто седна и затвори очи. Все още не ги е отворил и оттогава не е изрекъл и една дума.

Рейк се изправи.

— Приел е много сериозно молбата ти, както разбирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Както предположи, той е отворил своя Лабиринт Д’рисс. Потърсил е отговор на въпроса ти с доста, да се изразим така, преки средства. И сега нещо го е хванало в капан.

— Тръгнал е по Лабиринта към гробницата на Джагътския тиран? Стар глупак!

— В съсредоточена магия Телланн, да не говорим за Омтоуз Феллак на Джагът. Отгоре на всичко и една жена, притежаваща отатаралски меч. — Рейк скръсти ръце. — Няма да се съвземе, преди Т’лан Имасс и мечът да са напуснали гробницата. А дори тогава, ако не побърза, пробуждащият се джагът може да го вземе.

Костите на Барук се смразиха.

— Да го вземе? Да го обсеби?

Рейк кимна мрачно.

— Върховен жрец е, нали? Би могъл да се окаже много полезен за джагъта. Да не говорим за достъпа, който Мамът може да му осигури към Д’рек. Барук, знаеш ли дали този тиран е способен да пороби богиня?

— Не знам — прошепна Барук, погледна блажено отпуснатото тяло на Мамът и на челото му изби пот. — Десембрий да не дава дано.

 

 

Старицата седеше на стъпалата на сградата под слънцето на късния следобед и тъпчеше издълбаната си от мек камък лула със сушени листа от италби. На дървените стъпала до нея стоеше малък покрит бронзов мангал. Пръчките за подпалка стърчаха от дупките около купата. Старата извади една и я поднесе към лулата си, след което я хвърли на улицата.

Мъжът, крачещ в другия край на улицата, видя сигнала и прокара пръсти през косата си, Трошачът на кръгове се чувстваше близо до паниката. Тази обиколка по улиците беше твърде рискована. Преследвачите на Търбан Орр бяха наблизо — усещаше ги с ужасяваща сигурност. Рано или късно съветникът щеше да си припомни многобройните си срещи под Деспотския барбикан и пазача, стоял там на пост всеки път. Това негово нагло самопоказване можеше да провали всичко.

Той зави на ъгъла, излезе отново от полезрението на старицата и продължи още три карета, докато не се озова срещу хана „Феникс“. Две жени безделничеха на входа, кикотеха се на някаква своя шега.

Трошачът на кръгове пъхна палци под колана на меча си и придърпа ножницата на бедрото. Бронзовият й връх изстърга в камъка до него. После измъкна ръцете си и продължи към Крайезерната. „Е, и това свърши.“ Оставаше му само още един последен контакт, който вероятно щеше да се окаже излишен, но той щеше да изпълни заповедите на Змиорката. Нещата се приближаваха към развръзка. Не очакваше, че ще остане жив задълго, но дотогава щеше да направи каквото трябва. Какво повече можеше да се иска от него?

 

 

При входа на хана „Феникс“ Мийзи сръга с лакът Ирилта.

— Това е — измърмори тя. — Тоя път ти покриваш отзад. Както обикновено.

Ирилта се намръщи и кимна.

— Тръгвай.

Мийзи слезе по стъпалата и зави на улицата. Повтори в обратна посока маршрута на Трошача на кръгове, докато не стигна до жилищната сграда. Видя старицата, която лениво наблюдаваше уличните минувачи. Когато Мийзи влезе в полезрението й, старицата извади лулата от устата си и я почука в тока на обувката си. По камъните се пръснаха искри.

Това беше сигналът. Мийзи стигна до ъгъла, зави надясно и влезе в сляпата уличка, минаваща по дължината на сградата. На една трета по уличката се отвори врата и тя влезе в смътно осветена стая, с открехната в другия й край врата. Някой се криеше зад първата врата, но Мийзи дори не го погледна. Мина през втората врата и се озова в един коридор. Оттук трябваше само да вземе тичешком стълбите.

 

 

Апсалар — Сори, както я знаеха доскоро — не се беше впечатлила особено, когато за пръв път видя Даруджистан. По някаква необяснима за нея причина, въпреки възбудата и нетърпеливото очакване, всичко й се стори прекалено познато.

След като върнаха коня на Кол в конюшнята, Крокъс, без да губи време, я поведе към дома на чичо си. Пътуването им до града, а след това и по оживените улици се беше оказало за Крокъс същинска вихрушка от непрекъснати поводи за смут. Тази жена умееше да го хваща неподготвен и сега единственото му желание беше да я предаде най-сетне в ръцете на някой друг и да се свърши.

И все пак, ако случаят наистина беше такъв, защо тогава се чувстваше толкова окаяно?

Крокъс излезе от библиотеката и се върна в хола. Моби изцвърча и изплези червеното си езиче от писалището. Без да му обръща внимание, Крокъс застана пред Апсалар, която се бе разположила в по-хубавия от двата стола — в неговия стол естествено.

— Не разбирам. Както изглежда, излязъл е и не се е връщал поне от два дни.

— Е? Толкова необичайно ли е това? — попита небрежно Апсалар.

— Необичайно е — изръмжа намръщен той. — Нахрани ли Моби, както те помолих?

Тя кимна.

— Гроздето, нали?

— Да. — Той скръсти ръце. — Странно. Може би Ралик знае нещо по въпроса.

— Кой е Ралик?

— Един убиец, мой приятел — небрежно отвърна Крокъс.

Апсалар скочи и ококори очи.

— Какво има? — учуди се Крокъс и пристъпи към нея. Момичето определено изглеждаше уплашено. Огледа се, сякаш очакваше едва ли не някой демон да изскочи от пода или от бюфета, но всичко в стаята си беше както трябва — само дето беше малко по-разхвърляно. По вина на Моби, реши той.

— Не знам — отвърна тя и въздъхна, след като се поуспокои. — Все едно, че си спомних нещо. Но така и не стигна до ума ми.

— О. Ами, можем да…

На вратата се почука.

Лицето на Крокъс светна и той тръгна към нея.

— Може пък ключовете да си е забравил.

— Беше отключено — изтъкна Апсалар.

Крокъс отвори вратата.

— Мийзи! Какво пра…

— Тихо — изсъска му дебелата жена, нахълта покрай него и затвори вратата. Погледът й се спря върху Апсалар и очите й се разшириха. После тя се обърна отново към Крокъс. — Добре, че те намерих, момко! Нали никого не си виждал, откакто си се върнал?

— Ами, не. Ние току-що…

— Един коняр — каза намръщено Апсалар и изгледа Мийзи. — Да сме се срещали някъде?

— Тя си е изгубила паметта — обясни Крокъс. — Но да, прибрахме коня на Кол в конюшнята.

— Защо? — попита строго тя, но тъкмо когато Крокъс се канеше да отговори, продължи: — Все едно. Конярят не би трябвало да създаде проблем. Е, имаме късмет.

— По дяволите, Мийзи — каза Крокъс. — Какво става?

Тя го изгледа.

— Онзи пазач в градината на Д’Арл, дето си го убил. Получили са името и описанието ти. Не ме питай как. Но Д’Арл говорят за Високите бесилки, когато те хванат.

Крокъс пребледня, после рязко извърна глава към Апсалар. Отвори уста да заговори, но се отказа. Не, тя наистина не помнеше. Но трябваше да е била тя. Смъкна се в стола на Мамът.

— Трябва да те скрием, момче — каза Мийзи. — И двама ви. Но ти не се безпокой, Крокъс, двете с Ирилта ще се погрижим за вас, докато се уреди нещо.

— Не мога да го повярвам — прошепна той, зяпнал в стената отсреща. — Предала ме е, проклета да е!

Мийзи погледна въпросително Апсалар и тя каза:

— Само предполагам, но според мен е момиче на име Чалис.

Мийзи затвори очи.

— Чалис Д’Арл, дворцовото сладурче напоследък. — Лицето й омекна от съчувствие. — Ох, момче. Такава била работата значи.

Той се сепна и я изгледа ядосано.

— Вече не е.

Мийзи се усмихна.

— Добре. Засега — продължи тя, скръстила ръце на гърдите си, — ще изчакаме тука, докато падне нощта, а после ни чакат покривите. Не се безпокой, ще оправим нещата, момко.

Апсалар стана.

— Казвам се Апсалар. Радвам се да се запозная с теб, Мийзи. И благодаря, че помагате на Крокъс.

— Апсалар, а? — Усмивката на Мийзи се разшири. — Е, предполагам, че покривите няма да са проблем за теб.

— Никакъв — отвърна тя, кой знае как разбрала, че жената е права.

— Много добре — каза Мийзи. — А сега какво ще кажете да си намерим нещо за пиене?

— Мийзи — попита Крокъс, — да знаеш къде може да е отишъл чичо ми?

— Виж, тук не мога да ти помогна, момче. Представа нямам.

 

 

За старата жена на стъпалата не беше сигурна, но виж, другата долу, която се криеше в сенчестата ниша и наблюдаваше неотлъчно сградата — виж, за тази трябваше да се погрижи. Изглежда, че този Монетодържач си имаше защита.

Серрат не беше особено притеснена. След нейния господар Аномандър Рейк я смятаха за най-опасната между Тайст Андий на Лунния къс. Намирането на момчето — слуга на Опонн — не се беше оказало трудно. След като господарят й беше дал нужните описания, беше лесно да се открие магическият знак на Опонн. Отгоре на всичко тя вече го беше срещала — и то у същото това момче — по покривите преди две седмици. Агентите й бяха проследили онази нощ Монетодържача и го оставиха чак когато влезе в хана „Феникс“ — но само по нейна заповед. Ако тогава беше предположила това, което знаеше сега, присъствието на Опонн щеше да приключи още онази нощ.

Лош късмет, усмихна се Серрат и зае по-удобна позиция на покрива. Подозираше, че са се движили през нощта. Колкото до криещата се долу жена, щеше да се наложи да я премахне. Всъщност едно замъгляващо заклинание и малко повечко сенки и тя много лесно щеше да може да заеме мястото на жената.

Другата жена, вътре с Монетодържача, изобщо нямаше да заподозре. Серрат кимна. Да, точно така щеше да го изиграе.

Но засега трябваше да изчака. Търпението винаги се възнаграждава.

 

 

— Е — каза Мурильо, докато оглеждаше тълпата, — тук ги няма. Което означава, че са с Мамът.

Круппе вдиша дълбоко задимения въздух.

— Ех, цивилизация. Круппе вярва, че преценката ти е точна, приятелю. Щом е така, спокойно можем да поотдъхнем тук, да пийнем и да хапнем за час-два. — След което влезе в гостилницата и закрачи към масата си.

Неколцина стари познайници, насядали на масата, прибраха халбите си и се заизвиняваха ухилени. Круппе им отвърна с поклон и с шумна въздишка се намести на обичайния си стол. Мурильо спря при тезгяха и поговори малко със Скърви, след което отиде при Круппе.

Контето изтупа прахта от ризата си, огледа със съжаление омачканите си от пътя дрехи и каза:

— Душата ми жадува за една хубава баня. Скърви е видял Ралик тук, говорел с някакъв непознат. Оттогава никой не го е виждал.

Круппе махна незаинтересовано с ръка и заяви:

— Ето, че милата Сълти пристига.

След малко на масата вече стоеше кана студена бира. Круппе изтри халбата си с копринената кърпа, после я напълни с пенливото питие.

— Не трябваше ли да докладваме на Барук? — попита Мурильо и изгледа приятеля си.

— Всичко с времето си — отвърна Круппе. — Първо трябва да се съвземем след тежките изпитания. Ами ако Круппе вземе, че си изгуби гласа по средата на въпросния доклад? Каква ще му е ползата на Барук тогаз? — Вдигна халбата си и отпи дълбоко.

Мурильо забарабани нервно по масата с пръсти, очите му не спираха да оглеждат тълпата. После и той наля халбата си.

— Та, след като вече знаеш с какво сме се захванали двамата с Ралик, какво смяташ да правиш по въпроса?

Круппе вдигна вежди.

— Кой, Круппе ли? Ами, само добро, разбира се. Навременна помощ и прочие. Няма нужда да кипим и да фучим, приятелю Мурильо, драги. Непременно продължете каквото сте намислили. Мислете за благоразумния Круппе като за една добра гувернантка.

— Дъх на Гуглата — простена Мурильо и завъртя очи. — Досега се оправяхме чудесно и без твоята помощ, Круппе. Най-доброто, което можеш да направиш за нас, е да не ни се пречкаш. Не се меси.

— И да оставя своите приятели на произвола на съдбата? Глупости!

Мурильо допи халбата си и стана.

— Аз се прибирам. Ти ако щеш, докладвай на Барук след седмица, все ми е едно. А когато Ралик разбере, че знаеш всичко за плановете ни, Круппе, не бих искал да съм на твое място.

Круппе махна пренебрежително с ръка.

— Виждаш ли Сълти ей там? На подноса й е вечерята на Круппе. Гадните ками на Ралик Ном и още по-гадният му нрав бледнеят пред това пиршество, което иде насам. Е, лека ти вечер тогаз, Мурильо. До утре.

Мурильо го изгледа и изръмжа сърдито:

— Лека ти вечер, Круппе.

Напусна кръчмата през кухненската врата. Щом излезе в задната уличка, към него пристъпи фигура. Мурильо се намръщи.

— Ралик, ти ли си?

— Не — отвърна загърнатата в сянка фигура. — Не бой се от мен, Мурильо. Имам съобщение за теб, от Змиорката. Наричай ме Трошача на кръгове. — Мъжът пристъпи още по-близо. — Съобщението е свързано със съветник Търбан Орр…

 

 

Ралик се придвижваше от покрив на покрив в тъмното. Нуждата от пълна тишина го бавеше много. С Оцелот нямаше да има разговори. Ралик очакваше, че ще има възможност да нанесе само един удар. Пропуснеше ли шанса си, магията на неговия водач на клан щеше да се окаже решаващ фактор. „Освен ако…“

Спря се и опипа кесийката. Преди години алхимикът Барук го беше възнаградил за добра работа с тази торбичка, пълна с червеникава прах. Барук беше обяснил свойствата й да убива магия, но Ралик досега се беше противил да се довери на прахта. Дали бе запазила качествата си толкова време? Щеше ли да надвие силата на Оцелот? Не се знаеше.

Добра се до ръба на един купол. Вдясно от него и отдолу се намираше източната крепостна стена на града. Отвъд нея се виждаше бледото сияние на село Уори. Убиецът подозираше, че Оцелот ще изчака пристигането на Кол при Портата Уори, скрит на един изстрел разстояние. По-добре да го убие, преди да е влязъл в града.

А това в значителна степен ограничаваше възможностите. Удобните за наблюдение места бяха малко, а най-доброто от тях беше хълмът на К’рул. От камбанарията изстрелът с арбалета щеше да е точен, точно когато Кол влезеше през портата. Ралик извади кесийката от торбата си. Каквото и да покриеше прахта, беше казал Барук, щеше да е непроницаемо за магия. Нещо повече, имала и околно въздействие. Но в какъв обхват? „Най-важното — беше казал Барук, и това Ралик го помнеше съвсем ясно, — гледай да не си пръснеш кожата.“ „Отрова ли е?“ — беше попитал той. „Не — бе отвърнал алхимикът. — Прахта променя някои хора. Тези промени обаче не могат да се предвидят. По-добре не рискувай, Ралик.“

От челото му закапа пот. Намирането на Оцелот вече изглеждаше малко вероятно. Смъртта на Кол щеше да провали всичко и да лиши Ралик от последния му стремеж… към какво? „Към човечност.“ Цената на провала беше станала твърде висока.

— Справедливост — сърдито изсъска той. — Това все пак трябва да означава нещо. Трябва!

Ралик развърза кесийката. Бръкна в нея и гребна шепа от прахта. Разтри я между пръстите си. Приличаше на ръжда. „Това ли е?“ — зачуди се той. Може би се беше развалила. Сви рамене и започна да я втрива в кожата си, започвайки от лицето.

— Какви промени? — замърмори той. — Не усещам никакви промени.

Бръкна под дрехите си, докъдето можеше да стигне, и използва останалото от прахта. Самата кесийка отвътре беше оцапана. Той я обърна наопаки, след което я затъкна в колана си. Сега ловът щеше да продължи. Някъде в мрака дебнеше убиец, приковал поглед в Пътя на Джамът, към Уори.

— Ще те намеря, Оцелот — прошепна той, без да откъсва очи от камбанарията на храма на К’рул. — И с магия или не, няма да ме чуеш, няма дори да усетиш дъха ми на врата си, преди да е станало много късно. Заклевам се.

Започна да се изкачва.