Стивън Ериксън
Лунните градини (27)

21.

Щом светлината разцъфтя от мрака,

очите ми съзряха сред полята

на драконите войнството, понесено

като вълна от вятъра

пред пламъка на вечността.

В очите им съзрях столетия,

светът като на карта беше разчертан

по всяка тяхна люспа блеснала.

Струеше чародейството от тях,

като диханието звездно,

и аз разбрах тогава

че драконите са дошли сред нас…

 

„Аномандарис“

Фишър (р. ?)

Храстите в градината тънеха в призрачни сенки. Адюнкта Лорн се надигна и изтупа пръстта от дланите си.

— Намери жълъд. — Усмихна се на себе си. — И го посади.

Някъде отвъд гъстия градински лес си подвикваха слуги и притичваха в последни приготовления. Тя затъкна полите на наметалото си в колана и тихичко се шмугна под дърветата. След миг черната стена се появи пред очите й.

Зад стената минаваше задънена улица, задръстена с нападали сухи листа и клони от високите градини от двете й страни. Влизането й — а сега и излизането — се беше оказало лесно. Тя се изкатери по грубия каменен зид.

Скочи — чу се тихото дращене на скършени клони и смачкани листа — сред сенки, дълбоки като в градината. Оправи наметалото си, отиде до входа на уличката, облегна се на ъгъла, скръсти ръце и загледа с усмивка тълпите по широката улица.

Оставаше й да изпълни още две задачи, след което трябваше да напусне града. Едната обаче можеше да се окаже неизпълнима. От присъствието на Сори нямаше и помен. Може би наистина беше мъртва. Предвид всички обстоятелства, това май беше единственото обяснение.

Загледа се в човешкото море, в кипящите покрай нея вълни от лица. Скритата в тези празнични тълпи лудост я притесни, особено резервираната сдържаност на градските стражи. Замисли се за покварата на ужаса, стаена в това множество от лица, и как почти всяко лице изглежда някак познато.

Даруджистан се замъгли в ума й, превърна се в стотици други градове, всеки от които изникна от миналото й като в шествие. Радост и страх, болка и смях — хилядите изражения се сливаха в едно, звуците стигаха до слуха й неотделими един от друг. Нищо вече не можеше да различи, лицата ставаха безизразни, звуците се вливаха в рев на история, лишена от смисъл.

Лорн прокара длан по очите си, олюля се, отстъпи назад и се присви в сенките на уличката. „Тържество на нищожеството. В това ли се превръщаме всички накрая? Чуй ги!“ Само след няколко часа градските кръстовища щяха да се взривят. Стотици щяха да умрат на мига, други хиляди — след тях. Сред руините на пръсналите се камъни и сриналите се сгради щяха да се озоват тези лица, вкочанени в изражения между радостта и ужаса. И смъртта им щеше да породи звуци, безнадеждни викове, заглъхващи с отминаването на болката.

Виждала ги беше всичките тези лица. Познаваше ги всичките, познаваше гласовете им, звуци, тънещи в тресавището на човешките чувства, звуци с ясна и чиста мисъл и звуци, потръпващи колебливо в бездната между двете. „Това ли е — зачуди се тя — наследството, което оставям? А един ден няма да бъда нищо повече от поредното лице, замръзнало в смъртта и почудата.“

Лорн тръсна глава, но това не помогна. Изведнъж със смазваща яснота осъзна, че се прекършва. Разпукваше се адюнктата, рухваше бронята на името и лустрото от мраморното му величие. Титла толкова безсмислена, колкото и жената, която я носеше. Императрицата — просто поредното лице, което бе виждала някъде преди, маска, зад която някой се криеше от тленността.

— Няма полза от криенето — прошепна тя и изгледа намръщено сухите листа. — Никаква полза.

Оставаше й една изпълнима задача. Да намери Монетодържача. Да го убие и да вземе Монетата на Опонн. Да вземе добра отплата за намесата му в имперските дела — императрицата и Тайсхрен щяха да се погрижат за това.

Задачата изискваше съсредоточаване — да насочи острите си сетива към един-единствен знак. Знаеше, че това ще е последният й ход. Но щеше да успее. Смъртта от ръцете на провала бе нещо немислимо. Лорн погледна към улицата. От земята се надигаше сумрак и загръщаше тълпите. Далече на изток изтътна гръм, ала небето все още бе чисто, без намек за дъжд. Тя опипа оръжията си и промълви:

— Мисията на адюнктата почти приключи.

 

 

Круппе се надигна от масата си в хана и се опита да закопчае последното копче на палтото си. Не успя, отпусна отново корем и въздъхна отегчено. Е, добре поне, че палтото беше почистено. Оправи маншетите на новата си риза и излезе от почти празната вече кръчма.

Последния час беше прекарал седнал на масата си, външно замислен за съвсем незначителни неща, макар че в главата му се бе оформила схема, породена от неговия Талант, и тя много го безпокоеше. Това, че Мийзи и Ирилта бяха изтървали Крокъс и момичето, наместваше всичко във фокус — като при повечето неволни слуги на боговете, свършеше ли играта, свършваше и животът на слугата. Монетата можеше да се заложи в едно-единствено наддаване, но да хвърчи безразборно насам-натам беше твърде опасно. Късметът можеше да изостави Крокъс тогава, когато щеше да му е нужен най-много, и това можеше да струва живота на момчето.

— О, не, не — промърмори Круппе над халбата си. — Круппе не може да позволи това. — И все пак схемата на успеха му убягваше. Чувстваше се убеден, че е покрил всички възможни заплахи, свързани с момчето, или че по-скоро някой много се старае да опази Крокъс — това поне схемата го показваше. Изпитваше натрапчивото подозрение, че този „някой“ не е той самият, нито никой от агентите му.

Трошачът на кръгове се беше появил отново и Круппе продължаваше да е убеден, че усилията на Търбан Орр да го улови ще се окажат безполезни. Змиорката знаеше как да си пази хората. Всъщност на Трошача на кръгове му беше време да се оттегли, заради собствената му безопасност — и Круппе смяташе да отнесе добрата вест още тази нощ, на празненството на лейди Симтал. След всичките тези години Трошачът на кръгове заслужаваше поне това.

Схемата също така му казваше нещо, което вече знаеше: собственото му прикритие беше изчерпано. Заклинанието, което беше хвърлил върху Мурильо, нямаше да се съхрани задълго, а не беше и необходимо. Само за този ден Круппе бе поискал свобода на действие. След това… е, нещата щяха да продължат така, както продължат — а същото се отнасяше и за срещата му с Барук.

Ако нещо го притесняваше, то бе внезапното прекъсване на схемата в главата му. След тази нощ бъдещото приличаше на празен лист. Явно събитията бяха стигнали до трудна завръзка и тя щеше да се реши, знаеше Круппе, на празненството у лейди Симтал.

И ето че Круппе влезе в Благородническия квартал и кимна възпитано на самотния страж, застанал на пост до рампата. Мъжът се навъси, но си замълча. Празненството щеше да започне след тридесет минути и Круппе смяташе да е един от първите гости. Устата му се напълни със слюнка при мисълта за всички сладкишчета, пресни и пълни с топли сладки сиропчета. Той извади маската си изпод палтото и я погледна усмихнато. Може би между всички присъстващи единствен Върховният алхимик Барук щеше да одобри тънката ирония на този гробовен образ. Е, добре. Един бе повече от достатъчно, като се вземеше предвид кой е. В края на краищата Круппе не беше лаком, нали?

Стомахът му изръмжа в отговор.

 

 

Крокъс се загледа напрегнато в потъващия в мрак хоризонт на изток. Нещо подобно на мълнии проблясваше от време на време отвъд хълмовете, всеки път по-близо от предишния. Ала тътенът, който бе започнал още рано следобеда и все още продължаваше, звучеше някак не както трябва, не беше като обичайния дъждоносен гръм, понесъл се с грохот по земята. Някак крехък изглеждаше. А облаците, появили се над хълма, имаха зловещия, болезнен цвят на охра — и приближаваха към града.

— Кога тръгваме? — попита Апсалар. Беше се облегнала на стената до него.

Крокъс тръсна глава, за да се отърве от тягостното безпокойство.

— Сега. Вече се стъмни достатъчно.

— Крокъс? А какво ще направиш, ако Чалис Д’Арл отново те предаде?

Едва можеше да види лицето й във вечерния сумрак. За да го уязви ли му каза това? Не можеше да се разбере по гласа й.

— Няма — отвърна й той, сам убеждавайки се, че го вярва. — Повярвай ми. — И се обърна към стълбището.

— Вярвам ти.

Крокъс трепна. Как успяваше това момиче да придава лекота на всяко нещо? Гуглата да го вземе дано, той самият не си вярваше. Разбира се, не познаваше Чалис добре. Бяха говорили само веднъж. А ако наистина вземеше да извика стражите? Е, щеше да се погрижи поне Апсалар да избяга. Хвана я за ръката.

— Слушай. — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, но той продължи: — Ако нещо се обърка, иди в хана „Феникс“. Разбра ли? Намери Мийзи, Ирилта или приятелите ми Круппе и Мурильо. Кажи им какво се е случило.

— Добре, Крокъс.

— Хубаво. — Той пусна ръката й и промърмори: — Жалко, че нямаме фенер. — И пристъпи в тъмното, като протегна едната си ръка напред.

— Защо? — попита Апсалар и се плъзна покрай него. Взе ръката му и го поведе надолу. — Аз виждам. Само не пускай ръката ми.

Щеше да му е трудно, дори да го желаеше, осъзна той. Тези твърди мазоли по малката й длан. Напомняха му за онова, на което беше способна, макар че това като че ли не го притесняваше.

Широко отворил очи, без да вижда нищо, Крокъс се остави да го поведат надолу по стълбите.

 

 

Капитанът на домашната охрана на Симтал изгледа Уискиджак и хората му с нескрито презрение.

— Мислех, че всички сте баргасти. — Пристъпи пред Тротс и заби пръст в широките му гърди. — Ти ме накара да повярвам, че всички са като теб, Ниганга.

От Тротс се изтръгна басово заплашително ръмжене и капитанът отстъпи крачка назад, а ръката му посегна към сабята.

— Капитане — намеси се Уискиджак, — ако всички бяхме баргасти…

Тясното лице на мъжа се извърна намръщено към него.

— … изобщо нямаше да можете да си позволите да ни наемете — довърши с хладна усмивка сержантът. И се озърна към Тротс. „Ниганга? Гуглата да ме вземе дано!“ — Ниганга е помощник-командирът ми, капитане. Е, къде искате да застанем на пост?

— Оттатък фонтана — отвърна началникът. — Ще сте с гръб към градината, която, хм, напоследък е доста запустяла. Не искаме някой от гостите ни да се изгуби в нея, така че много учтиво ги връщате. Разбрано? И като казвам „учтиво“, казвам го най-сериозно. Поздравявате всеки, който ви заговори, а ако възникне спор, насочвате ги към мен, капитан Стилис. Аз ще обикалям, но всеки охранител от къщата може да ме намери.

Уискиджак кимна.

— Разбрано, сър. — Обърна се да огледа взвода си. Фидлър и Хедж стояха зад Тротс, и двамата изпълнени с нетърпение. Малът и Бързия Бен бяха още на улицата, свели глави в тих разговор. Сержантът ги изгледа намръщено — забеляза как магьосникът му трепва при всеки гръм откъм изток.

Уискиджак изчака, докато капитан Стилис си тръгне, и отиде при Бързия Бен и Малът.

— Какво има?

Бързия Бен изглеждаше уплашен.

— Не забеляза ли гръмовете и светкавиците, сержант? — отвърна Малът. — Не е буря. Разказът на Паран, изглежда, е верен.

— Което значи, че нямаме много време — каза Уискиджак. — Чудно, защо адюнктата не се появява — мислиш ли, че се чуди как да избяга?

Малът сви рамене.

— Не разбираш ли? — попита Бързия Бен, вдиша дълбоко и продължи: — Онова същество там се бие с някого. Става дума за големи магии, само че се приближава, което значи, че печели. А това значи, че…

— Че сме в опасност — довърши Уискиджак. — Добре, засега действаме според плана. Стига, Бен. Назначиха ни точно където искахме. Сигурен ли си, че Калам и Паран могат да ни намерят?

Магьосникът простена с досада.

— Оставихме им упътвания, сержант.

— Добре. Да тръгваме. През къщата, и си отваряйте очите.

 

 

— Сякаш се кани да спи още няколко дни — каза Калам, надигна се от леглото на Кол и се обърна към капитана.

Паран потърка зачервените си очи и каза уморено:

— Сигурно му е дала нещо и не сте видели.

Калам поклати глава.

— Казах ви, сър, нищо не му е дала. Всички пазеха да не стане нещо такова. Взводът все пак има чест. Трябва да тръгваме.

Паран се надигна с усилие. Беше изтощен и знаеше, че ще е просто излишно бреме.

— Но ще се появи в онова имение — настоя той, докато запасваше меча си.

— Е — отвърна Калам от вратата, — двамата с вас нали точно там отиваме? Появява се и я измъкваме — нали това искате.

— Точно в момента — каза Паран, след като излязоха от стаята, — съм в такава форма, че ролята ми в битката ще е много кратка. Смятай ме само за изненадващия фактор, за единственото, което тя няма да очаква, единственото, което ще я накара да се спре за секунда. — Погледна го в тъмните очи. — Постарай се тази секунда да е важна, ефрейтор.

Калам се ухили.

— Ясно, сър.

Когато минаха покрай тезгяха, Скърви ги изгледа нащрек.

Калам изруга ядосано, извъртя се, изпъна ръка и го сграбчи за яката. Издърпа го през тезгяха и изръмжа:

— Писна ми да чакам! Предаваш следното съобщение на Майстора на убийците. Все ми е едно как. Просто го направи, и то бързо. Съобщението е: най-голямата оферта за договор в живота на Майстора ще го чака при задната стена на имението на лейди Симтал. Тая нощ. Ако Майсторът на гилдията си заслужава името, тогава може би — само може би — работата няма да се окаже толкова трудна за Гилдията. Предай това съобщение, дори ако трябва да викаш по покривите, или ще се върна тук и душа да ти е яка.

Паран зяпна ефрейтора, но толкова беше уморен, че не можа и да се смае. Само можа да изпъшка:

— Губим си времето.

Калам стисна Скърви още по-здраво и го изгледа с гняв. После изръмжа:

— Дано не си прав. — Пусна гостилничаря и хвърли на тезгяха шепа сребърници. — Това ти е за неприятностите.

Излязоха от хана.

— Още ли изпълняваме заповеди, ефрейтор?

Калам изсумтя.

— Наредено ни е да направим офертата от името на императрицата, капитане. Ако договорът бъде приет и убийствата станат, Ласийн ще трябва да плаща, все едно дали сме извън закона, или не.

— Един изкормен град, за да го окупира Дужек с войската си, а императрицата да плаща. Това ще я задави, Калам.

Ефрейторът се ухили.

— Проблемът си е неин, не е мой.

Сиволиките се движеха през шумната тълпа като привидения и палеха газовите фенери. Някои здраво подпийнали хора ги прегръщаха и ги благославяха. Сиволиките, скрити под гуглите си и безлики, само им кимваха в отговор и продължаваха по пътя си, щом ги пуснеха.

Калам ги зяпаше навъсен.

— Нещо не е наред ли, ефрейтор? — попита Паран.

— Просто нещо ме гложди. Не мога да разбера какво е. Обаче има нещо общо с тия Сиволики.

Капитанът сви рамене.

— Палят фенерите. Е, продължаваме ли?

Калам въздъхна.

— Защо пък не, сър.

 

 

Лъскавата черна карета, теглена от два сиво-кафяви жребеца, бавно се движеше през гъстото множество. На десетина стъпки пред нея крачеха двама от домашната охрана на Барук и проправяха път с прибраните си в ножниците оръжия, когато виковете и ругатните не вършеха работа.

В тапицираната с плюш карета празничният рев на тълпите се процеждаше като далечен прилив, заглушен от магиите на алхимика. Той седеше, отпуснал брадичка на гърдите си, и очите му — скрити в сянката на веждите и полупритворени — наблюдаваха замислено седящия срещу него Тайст Андий. Рейк не беше продумал нито дума, след като се върна в имението няколко минути преди уговорения час за тръгване.

Главата на Барук пулсираше от болка. Някаква властна магия тресеше хълмовете на изток и запращаше ударни вълни, биещи в ума на всеки маг наоколо като облечени в метални ръкавици юмруци. Източникът му беше съвсем ясен. Обитателят на гробницата се приближаваше и при всяка своя стъпка срещаше отпора на Тайст Андий на Аномандър Рейк. Явно предсказанието на Мамът се бе оказало твърде щедро: оставаха им не дни, а часове.

Но въпреки ожесточения сблъсък на Лабиринтите, въпреки неоспоримия факт, че мощта на Джагътския тиран превъзхождаше силата на маговете на Рейк — че обитателят на гробницата настъпваше неумолимо: надигаща се буря на Омтоуз Феллак, която никой и нищо не можеше да спре — въпреки това Господарят на Лунния къс си седеше спокойно на меката седалка, изпънал крака и отпуснал облечените си в ръкавици ръце в скута си. Маската на кадифената седалка до него беше изключителна, макар и ужасяващо грозна. В по-добри времена видът й сигурно щеше да развесели Барук и той щеше да оцени майсторската й изработка, но точно сега всеки път, щом я погледнеше, го обземаше подозрение. Тайна някаква беше заключена в тази маска, нещо, издаващо мъжа, който щеше да я носи. Но тази тайна му убягваше.

 

 

Търбан Орр нагласи на лицето си маската на ястреб и спря пред широките стъпала, водещи към главния вход на имението. Чу тропота на приближаващия се към входа екипаж и се обърна. От прага зад гърба му се чуха стъпки, после се чу гласът на лейди Симтал:

— Щеше да е по-добре, ако бяхте наредили на слугите ми да ме предупредят за пристигането ви, съветник. Позволете ми удоволствието да ви придружа до главната зала. — И сложи ръка върху неговата.

— Един момент — промърмори той, взрял се във фигурата, която излизаше от каретата. — Екипажът е на алхимика, но това едва ли е Барук, нали?

Лейди Симтал погледна и ахна:

— Гневът на Трейк да ме порази дано! Кой ли може да е това?

— Гост на Барук — сухо каза Орр.

Тя стисна болезнено ръката му.

— Зная за привилегията му, съветник. Кажете ми, точно този виждали ли сте го?

Орр сви рамене.

— Маскиран е. Откъде да знам?

— Колко души познавате, Търбан, които да са седем стъпки високи и да носят двуръчен меч на гърба? — Примижа към новодошлите. — Тази бяла коса… смятате ли, че е част от маската?

Съветникът не отговори. Само изгледа слизащия зад непознатия Барук. Маската на алхимика бе проста, вярно, инкрустирана със сребро, но едва прикриваща очите. Очевидно отхвърляне на всякаква двойственост. Търбан Орр изпъшка — най-после разбра, че подозренията му за влиянието и властта на алхимика са верни. Погледът му се върна на непознатия. Маската му изобразяваше черен дракон, лъскаво черна и със сребърни контури; изражението на дракона изглеждаше някак… лукаво.

— Е? — настоя лейди Симтал. — Цяла нощ ли ще стоим тук? А жена ви къде е, впрочем?

— Болна е — отвърна той разсеяно й се усмихна. — Дали да не се представим на госта на алхимика? Между другото, изказах ли вече комплиментите си за костюма ви, мадам?

— Не сте.

— Черната пантера ви отива, милейди.

— Разбира се, че ми отива — отвърна тя сприхаво, докато Барук и гостът му се приближаваха към тях по каменната алея. Пусна ръката му и пристъпи към тях. — Добър вечер, алхимик Барук. Добре сте дошли — добави Симтал към маскирания като черен дракон мъж. — Представянето ви е смайващо. Познаваме ли се?

— Добър вечер, лейди Симтал — отвърна с поклон Барук. — Добър вечер, съветник Търбан Орр. Позволете да ви представя… — поколеба се, но Тайст Андий беше твърд по този въпрос — лорд Аномандър Рейк, гост на Даруджистан. — Алхимикът изчака да види реакцията на съветника.

Търбан Орр кимна сдържано.

— От името на Градския съвет сте добре дошъл, лорд Аномандър Рейк.

Барук въздъхна. Аномандър Рейк, име, познато на поети и книжници, но не и на съветници, явно.

Орр продължи:

— Щом сте лорд, предполагам, че титлата е свързана със земя? — За малко да отстъпи назад, когато драконовата маска се извърна към него. Две тъмносини очи се приковаха в неговите.

— Земя ли? О, да, съветник, имам титла. Само че титлата ми е почетна, дадена ми е от моя народ. — Рейк погледна над рамото на Орр към помещението зад широко разтворените врати. — Лейди, празничната вечер, изглежда, вече е започнала.

— Да. — Тя се засмя. — Хайде, да се включим в празненствата.

Барук отново въздъхна с облекчение.

 

 

Мурильо бе длъжен да признае, че избраната от Круппе маска му стои идеално. Въпреки безпокойството си усети, че неволно се хили под пернатата маска на паун. Стоеше пред отворената врата към вътрешния двор и градината, с бокал леко вино в едната ръка; другата му ръка бе пъхната под колана.

Ралик се беше облегнал на стената до него, скръстил ръце. Неговата маска беше на катлински тигър, стилизирана така, че да наподобява образа на бог Трейк. Мурильо знаеше, че убиецът е отпуснал тежестта си на стената по-скоро от умора, отколкото от леност. И отново се зачуди дали работата няма да падне върху неговите плещи. Изведнъж убиецът се стегна и се взря във входа срещу тях.

Мурильо се надигна на пръсти, за да види. Ето го там, ястреба.

— Да, това е Търбан Орр — прошепна той. — С кои е?

— Със Симтал — изръмжа Ралик. — И с Барук, и с някакъв чудовищен тип с драконова маска… въоръжен.

— С Барук? — Мурильо се изсмя нервно. — Дано да не ни познае. Само за секунда ще сглоби всичко.

— Все едно — отвърна Ралик. — Няма да ни спре.

— Може и да си прав. — След което Мурильо изтърва чашата си. — Кълна се в морните стъпки на Гуглата!

Ралик изсъска през зъби.

— Проклятие! Виж го само! Тръгва право към тях!

 

 

Лейди Симтал и Търбан Орр се извиниха и оставиха за малко Барук и Рейк сами. Около тях се движеха хора, някои кимаха почтително на Барук, но всички се държаха на разстояние. Цялата тълпа се струпа около Симтал в подножието на витото стълбище и всички я заразпитваха нетърпеливо за Аномандър Рейк.

Към Барук и спътника му се приближаваше някакъв тип. Нисък, закръглен, облечен в изтъркано червено палто, стиснал мазни сладкиши в двете си ръце, мъж с маска на херувим; отворените му червени устни бяха оплескани с трохи и крем. Пътят му към тях се натъкваше на препятствие след препятствие и шишкото ги преодоляваше, като се кланяше и мърмореше извинения при всеки завой и извивка.

Рейк явно го беше забелязал, защото каза:

— Изглежда нетърпелив, а?

Барук се изкиска.

— Работил е за мен. А и аз съм работил за него. Аномандър Рейк, виждаш пред себе си онзи, когото наричат Змиорката. Той е супершпионинът на Даруджистан.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Круппе стигна до тях задъхан.

— Майстор Барук! Каква изненада, че ви виждам! — Херувимското лице огледа Рейк от глава до пети. — Косата е изключителна, сър. Превъзходна. Казвам се Круппе. Круппе Първи.

— Това е лорд Аномандър Рейк, Круппе.

Круппе закима енергично и преглътна.

— Ама разбира се! Е, трябва да сте доста свикнали с такова високо положение, сър. Круппе завижда на онези, които могат да гледат отвисоко на всички останали.

— Лесно е да се излъжеш — отвърна Рейк, — ако гледаш на онези отдолу като на дребни и незначителни. Рискът на високомерието, така да се каже.

— И Круппе може да го каже, ако каламбурът е преднамерен. Но кой би могъл да възрази, че жребият на дракона е далеч извън компетентността на простосмъртните? Круппе може само да си представи възбудата на полета, воя на високите ветрове, зайците, притичващи долу, щом сянката ти погали жалките им мозъчета.

— Но, скъпи Круппе, та това е само маска — въздъхна Барук.

— Такава е иронията на живота — заяви Круппе, вдигнал над главата си едната си пълна с пасти шепа, — че човек се научава да не вярва на очевидното и вместо това се поддава на коварни подозрения и погрешни заключения. Но виж, подведен ли е Круппе? Може ли една змиорка да плува? Ехей, та тези мътни привидно води са дом за Круппе, а очите му са широко ококорени от удивление! — Поклони се дълбоко, като опръска с трохи и крем Рейк и Барук, след което продължи нататък, без устата му да спира: — Сега пък е наред проучване на кухнята, защото Круппе подозира, че…

— Същинска змиорка, наистина — каза развеселено Рейк. — Урок е за всички нас, нали?

— Съгласен съм — промърмори Барук. — Искам да пийна нещо, извини ме.

 

 

Търбан Орр стоеше с гръб към стената и оглеждаше пълната с гости зала. Беше му трудно да се отпусне. Последната седмица се беше оказала изтощителна. Все още чакаше потвърждение от Гилдията на убийците, че Кол е мъртъв. Не им беше присъщо толкова много да се бавят с изпълнението на договор — забиването на нож в гърба на някакъв жалък пияница едва ли беше толкова трудно.

Издирването на шпионина в собствената му организация беше стигнало до задънена улица, но той продължаваше да е убеден, че такъв мъж — или жена — съществува. За кой ли път, и особено след убийството на Лим, беше разбрал, че ходовете му в Съвета се блокират от противоходове, твърде замъглени, за да може да посочи с пръст конкретното лице. Но прокламацията му беше провалена.

Стигнал бе до това заключение тази сутрин. И предприе действия. В този момент най-довереният му и способен вестоносец яздеше по търговския път и сигурно прекосяваше хълмовете Джадроуби и гръмоносната буря там точно в този момент, на път за Пейл. Към империята. Търбан Орр знаеше, че малазанците идат. Никой в Даруджистан не можеше да ги спре. А и Лунният господар беше победен веднъж, при Пейл. Защо пък сега да стане другояче? Да, дошъл бе моментът да си осигури собственото положение след имперската окупация. Или — още по-добре — някой още по-висок сан, като награда за съдбоносната му подкрепа.

Очите му се спряха на един пазач, застанал до спиралното стълбище. Човекът му се стори някак познат — не толкова лицето, колкото стойката му, положението на раменете. Дали обичайният му пост не беше в палатата „Величие“? Не, униформата му беше на редови, докато в палатата „Величие“ пазеха мъже от елитната гвардия. Търбан Орр се намръщи още по-силно зад маската на ястреб. След това стражът намести каишката на шлема си и Търбан Орр ахна и облегна гръб на стената, целият разтреперан. Деспотският барбикан! През всички онези нощи, нощ след нощ — години наред — този страж беше наблюдавал среднощните му срещи със съюзници и агенти. Ето го шпионина!

Той се изправи и ръката му напипа дръжката на сабята. Нямаше да остави място за никакви въпроси и при Гуглата да вървят деликатностите на Симтал — при Гуглата да върви цялото това празненство. Искаше отмъщението му да е бързо и незабавно. Нямаше да позволи на никого да го спре. Приковал с очи нищо неподозиращия страж, Търбан Орр пристъпи напред.

Блъсна се в нечие здраво рамо и залитна. Към него се обърна едър мъж с маска на тигър. Орр изчака да му се извинят, но му отговориха с гробно мълчание. Той пристъпи покрай мъжа.

Ръката на непознатия го пресрещна и плисна вино върху гърдите му.

— Идиот! — сопна се Търбан Орр. — Аз съм съветник Търбан Орр!

Дръпни се от пътя ми.

— Знам кой си — тихо каза мъжът.

Орр заби пръст в гърдите му.

— Не сваляй тази маска, за да не разбера кой си след това.

— А аз дори не забелязах маската ти — отвърна с ледено спокойствие мъжът. — Предполагам, че се подведох по носа ти.

Съветникът присви очи и изсъска:

— Бързаш да умреш, така ли? — Ръката му се сви около дръжката на сабята. — Е, ще изчакаш малко. В момента трябва да…

— Не чакам никого — каза Ралик Ном. — Най-малкото фукльо, който се прави на мъж. Ако ти стиска за дуел, да го направим сега и да не си губим времето в празни приказки.

Разтреперан от гняв, Търбан Орр отстъпи, погледна непознатия в очите и попита:

— Как се казваш?

— Не си достоен да чуеш името ми, съветник.

Търбан Орр вдигна ръце и се обърна към тълпата.

— Чуйте ме, гости! Неочаквано забавление за всички вас! — Разговорите замлъкнаха и всички се извърнаха към съветника. Той продължи: — Някакъв си глупак предизвика честта ми, приятели. А кога е позволявал Търбан Орр подобно оскърбление?

— Дуел! — извика някой възбудено.

Орр посочи Ралик Ном.

— Този мъж, толкова дързък, че да носи лика на Трейк, скоро ще е мъртъв. Вижте го сега, приятели, както той ви гледа — и знайте, че той вече е мъртъв.

— Я стига си дрънкал — изръмжа Ралик.

Съветникът смъкна маската от лицето си и се видя студената му усмивка.

— Ако можех да те убия хиляда пъти — каза той, — нямаше да ми стигне. Ще трябва да се задоволя само с веднъж.

Ралик свали маската си и я хвърли на пътеката на стълбите. Изгледа Търбан Орр с безстрастни, тъмни очи.

— Свърши ли с правенето на вятър, съветник?

— Без маска и все пак непознат — намръщи се Орр. — Така да бъде. Намерете си секундант. — Хрумна му нещо, обърна се към тълпата и затърси с поглед. Някъде в дъното забеляза маската, която търсеше — маска на вълк. Изборът му на секундант можеше да му донесе политически облаги, стига мъжът да приемеше. А и в тази тълпа щеше да е глупак да откаже на Орр. — Колкото до мен — заяви той високо, — ще го приема като висока чест, ако съветник Истрайсиън Д’Арл приеме да бъде мой секундант.

Вълкът зяпна. До него стояха две жени, едната почти момиче. Съпругата на Д’Арл беше облечена като забулена жена от Калоуз, докато момичето бе избрало — много дръзко — оскъдното облекло на баргастка девица-воин.

— Честта е за мен — избоботи Истрайсиън според ритуала и пристъпи напред.

Чувство на триумф обзе Търбан Орр. Спечелването на най-могъщия му враг в Съвета беше нещо, което щеше да хвърли в паника половината присъстващи съветници. Крайно доволен от сполучливия си ход, той се обърна към безименния си противник.

— А вашият секундант?

В залата настъпи тишина.

 

 

— Нямам много време — промълви лейди Симтал. — В края на краищата, като домакиня на това празненство…

— Е твое задължение — промърмори мъжът пред нея — да задоволиш гостите си. — Посегна с ръка и отметна кичура коса от челото й. — А това е нещо, което съм сигурен, че можеш да направиш, и то добре.

Тя се усмихна и пристъпи към вратата. Дръпна резето и отново се обърна към мъжа.

— Половин час, може би.

Мъжът отиде до леглото й хвърли ръкавиците си.

— Убеден съм, че тези трийсет минути ще са наистина приятни, всяка — повече от предишната.

Лейди Симтал пристъпи към него.

— Предполагам — прошепна тя, след като го прегърна и придърпа лицето му към устните си, — че вече нямаш друг избор, освен да кажеш на вдовицата Лим тъжната новина. — Докосна устните му със своите и езикът й пробяга по брадичката му.

— Ммм? Каква тъжна новина?

— О, че си си намерил много по-добра любовница, разбира се. — Езикът й стигна до ухото му. Изведнъж тя се отдръпна и го погледна в очите. — Чу ли?

Той я прегърна и я привлече към себе си.

— Какво да чуя?

— Колко тихо стана изведнъж долу. Май трябва да…

— Излезли са в градината, несъмнено — увери я мъжът. — Минутите текат, мадам.

Тя се поколеба, но допусна грешката да му позволи да притисне тялото си в нейното. Очите й се разшириха и дъхът й се учести.

— Ах — прошепна тя, — но какво правим все още в тези дрехи?

— Добър въпрос — изръмжа Мурильо и двамата се смъкнаха в леглото.

 

 

В тишината, последвала въпроса на Търбан Орр, Барук усети, че е готов да пристъпи напред. Макар много добре да знаеше какво предстои, все пак изпита непреодолимо желание да го направи. Ралик Ном беше дошъл тук, за да поправи една ужасна несправедливост. Нещо повече, той бе негов приятел, по-близък дори от Круппе или Мурильо — и въпреки професията си, почтен човек. А Търбан Орр беше последната връзка на лейди Симтал към същинската власт. Ако Ралик го убиеше, тя щеше да претърпи поражение.

Връщането на Кол в Съвета беше нещо, което Барук и маговете на Т’орруд желаеха с цяло сърце. А смъртта на Търбан Орр щеше да е огромно облекчение. От този дуел зависеше много повече, отколкото можеше да си представи Ралик. Алхимикът оправи халата си и пое дълбоко дъх.

Една силна ръка го стисна за рамото и преди Барук да е успял да реагира, лорд Аномандър Рейк пристъпи напред и заяви високо:

— Предлагам услугите си като секундант. — И срещна погледа на Ралик.

Убиецът изобщо не погледна към Барук, а прие предложението на Рейк със сдържано кимване.

— Може би двамата непознати се познават — озъби се Търбан Орр.

— Никога не сме се срещали — каза Рейк. — Но инстинктивно споделям неприязънта на този човек към безкрайното ви дърдорене, съветнико. Поради което желая да избегна дългите дебати кой да бъде секундантът на този господин. Продължаваме ли по процедурата?

Търбан Орр тръгна към терасата, последван от Истрайсиън Д’Арл. Барук се обърна, за да тръгне след тях, но усети до себе си познат енергиен контакт. Извърна се рязко и отстъпи назад, ужасен.

— Мили богове, Мамът! Откъде намери тази отвратителна маска?

Очите на стареца срещнаха погледа му за миг и се извърнаха притеснено.

— Точна интерпретация на лице на Джагът, надявам се — промълви той. — Макар че бивните са може би късички.

Барук се овладя.

— Е, успя ли най-после да намериш племенника си?

— Не — отвърна Мамът. — И това дълбоко ме безпокои.

— Е — изсумтя алхимикът, докато излизаха на терасата, — да се надяваме, че късметът на Опонн все още е на страната на момчето.

— Да се надяваме — промърмори Мамът.

 

 

Когато тълпа възбудени гости се изсипа от залата и се струпа на терасата, Уискиджак се ококори.

Фидлър притича до него.

— Това е дуел, сержант. Оня с петното от вино на ризата е единият — съветник Орр. Никой не знае кой е другият. Ей го там, с онзи едър мъж с маската на дракон.

Сержантът се беше облегнал, скръстил ръце, на една от мраморните колони до фонтана, но щом видя високата фигура с драконовата маска, едва не падна във водата.

— Кълна се в топките на Гуглата! — изруга той. — Позната ли ти е тази дълга сребърна коса, Фидлър?

Саботажникът се намръщи.

— Лунният къс — изсумтя Уискиджак. — Това е магът, който стоеше на онзи портал и се сражаваше с Тайсхрен. — Избълва впечатляващ списък от ругатни и добави: — И не е човек.

Фидлър изстена.

— Тайст Андий. Намерил ни е, кучият му син. Пада ни се!

— Млъкни. — Уискиджак вече се съвземаше от слисването си. — Предай на всички, че ни вика капитан Стилис. Отстъпвай към дърветата — и с ръка на оръжието. Действай!

Фидлър тръгна. Къде, в името на Гуглата, бяха Калам и Паран, между другото? Улови погледа на Бързия Бен и му махна да се приближи.

— Фид ми обясни — прошепна на ухото му Бързия Бен. — Аз май няма да мога да помогна много, сержант. Обитателят на гробницата излъчва много гадни вълни. Главата ми всеки миг ще се пръсне. — Усмихна се плахо. — Само се огледай. Можеш да различиш всички магове по болнавите им изражения. Ако всички можехме да стигнем до Лабиринтите си, щяхме да сме наред.

— Защо не го направите?

Магьосникът отвърна с гримаса:

— Оня Джагът ще ни засече като сигнален огън. И ще унищожи по-слабите. Макар и от толкова далече, ще ни съсипе. И ще настъпи ад.

Гостите на терасата направиха място на участниците в дуела.

— Разбери се с Хедж и Фидлър — нареди Уискиджак, без да откъсва очи от Тайст Андий. — Да спретнат нещо в случай, че всичко се скапе. Тогава това имение трябва да пламне и да гори дълго. Ще ни трябва отвличане, за да можем да взривим мините по пресечките. Ако са готови, кимни ми.

— Разбрано. — Бързия Бен изчезна в навалицата.

Уискиджак изсумтя изненадан, когато някакъв младеж, облечен като крадец, чак до маската на лицето, се шмугна покрай него.

— Извинете — промърмори младежът и се смеси с тълпата.

Сержантът зяпна след него, след което хвърли поглед към градината. Как изобщо бе успял да мине този младеж между тях? Сигурен беше, че са блокирали гората. Намръщи се и разхлаби меча си в ножницата.

 

 

Крокъс нямаше никаква представа какъв костюм ще носи Чалис Д’Арл и се бе примирил, че ще я търси дълго. Беше оставил Апсалар при задната стена и вече се чувстваше гузен. Все пак тя като че ли го прие добре — макар и по начин, който го накара да се почувства още по-зле. Защо трябваше да се държи толкова мило?

Едва успя да помисли колко странно се е подредила тълпата гости, докато търсеше с очи нечия глава на височината на гърдите на другите. Оказа се, че не е нужно — костюмът на Чалис Д’Арл изобщо не я прикриваше.

Беше се озовал между двама едри пазачи. Срещу него, на двайсетина стъпки, без никой да скрива гледката му, стоеше Чалис с някаква по-възрастна жена, за която Крокъс реши, че трябва да е майка й. Вниманието и на двете несъмнено беше приковано в един висок строг мъж, който говореше с друг мъж, който пък нахлузваше на ръката си ръкавица. Крадецът бавно осъзна, че всеки момент ще започне дуел.

Крокъс се пъхна между двамата стражи и изви врат, за да види другия дуелист. Отначало помисли, че е гигантът с драконовата маска и двуръчния меч на гърба. Но после видя Ралик Ном. Очите му бързо се стрелнаха към първия дуелист. Познато лице. Той сръга пазача до себе си.

— Това съветник Търбан Орр ли е?

— Същият, сър — отвърна му пазачът със странно напрегнат тон. Крокъс вдигна глава и видя, че лицето на мъжа е плувнало в пот — стичаше се на порой изпод островърхия му шлем. Странно.

— А лейди Симтал къде е? — небрежно попита той.

— Няма я никаква — отвърна пазачът с явно облекчение. — Иначе щеше да спре това.

Крокъс кимна.

— Е, Ралик ще спечели.

Пазачът го изгледа с пронизващ поглед.

— Вие го познавате?

— Ами…

Някой го потупа по гърба, той се обърна и се озова срещу едно безумно ухилено херувимско лице.

— Виж ти! Крокъс! Момко мили! Много изобретателен костюм си облякъл!

— Круппе?

— Как позна? — отвърна Круппе и изрисуваното дървено лице се извърна към пазача. — О, любезни ми сър, имам удоволствието да ви предам едно писмо. — Круппе тикна малък свитък в ръката на мъжа. — Комплименти от ваша стара тайна почитателка.

Крокъс се ухили. Тия пазачи винаги вадеха късмет с благородните дами.

Трошачът на кръгове взе свитъка и смъкна копринената връзка.

Вече на няколко пъти беше усетил погледа на Търбан Орр. Първо в централната зала, където съветникът сякаш всеки момент щеше да тръгне право към него, както и сега, докато останалите спореха кой да бъде съдията на дуела.

Молеше се Ралик наистина да убие Търбан Орр. Чувстваше как страхът вече разтърсва тялото му и затова зачете писмото на Змиорката с треперещи ръце.

Дойде часът Трошачът на кръгове да се оттегли от активна служба. Кръгът е поправен, верни ми приятелю. Макар никога да не си виждал Змиорката, ти беше нейната най-предана ръка и си заслужил отдих. Не мисли, че Змиорката просто те отстранява. Змиорката не постъпва така. Печатът най-долу на този пергамент ще ти осигури път до град Давран, където верни слуги на Змиорката са се приготвили за пристигането ти, като са купили имение и законна титла на твое име. Скоро ще заживееш в друг свят, с неговите собствени игри.

Довери се на новите си слуги, приятелю, в това, както и във всякакви други проблеми.

Слез още тази нощ до давранския търговски кей на Крайезерна. Там потърси кораба „Енскалейдър“. Покажи печата на когото и да е от екипажа — всички те са слуги на Змиорката. Дойде часът, Трошачо на кръгове. Кръгът е поправен. Сбогом.

 

 

Барук вдигна ръце вбесен и изрева:

— Стига! Аз ще съдя този дуел. Присъдата за победа ще дам аз. Приема ли се от двете страни?

Търбан Орр кимна. Това беше още по-добре и от приемането на Истрайсиън да бъде неговият секундант. Това, че Барук щеше да го обяви за победител в дуела, щеше да е успех само по себе си.

— Аз приемам.

— Аз също — каза Ралик.

Внезапен порив на вятъра от изток разлюля короните на дърветата. Отсам хълмовете изтътна гръм и много от зрителите на терасата се сепнаха. Търбан Орр се усмихна широко и пристъпи в празния кръг. Сухи листа, донесени от вятъра, зачаткаха като кости по каменните плочи.

— Преди да е заваляло — каза той.

Привържениците му сред тълпата се засмяха.

— Разбира се — продължи Орр, — може да се окаже забавно да поудължим играта. Една рана тук, друга — там. Да го накълцам ли на парчета? — Отвърна му нетърпелив хор и на лицето му се изписа фалшиво удивление. — Много сме жадни за кръв, приятели. Нима дамите ще трябва да танцуват върху хлъзгави плочи, щом падне тъмнината? Все пак трябва да се съобразим с нашата домакиня… — А къде всъщност беше Симтал? В отговор въображението му сглоби един образ и Орр се намръщи. — Не — добави той хладно. — Всъщност ще е кратко.

Съветникът извади сабята си и завърза кожените връзки на ръкавицата за кръглия предпазител. После огледа лицата на публиката: търсеше и в този момент дали някой няма да се издаде — имаше приятели, които са врагове, и врагове, които щяха да станат приятели, — играта щеше да продължи и след този момент, но моментът можеше да се окаже повратен. След това щеше да си припомни на спокойствие всяко лице.

Търбан Орр зае стойка за началото на дуела. Противникът му стоеше на десетина стъпки от него, двете му ръце бяха скрити под късия плащ. Гледаше спокойно и едва ли не отегчено.

— Какво значи това? — попита ядосано Орр. — Къде ви е оръжието?

— Аз съм готов — отвърна Ралик.

Барук застана на еднакво разстояние от двамата дуелисти, леко встрани. Лицето му беше пребледняло.

— Коментар от секундантите? — попита той колебливо.

Истрайсиън Д’Арл се окашля.

— С настоящето заявявам, че съм против този дуел, като безсмислен и дребнав. — Изгледа Търбан Орр. — Толкова безсмислен, колкото е и животът на съветника. Ако той умре… — Високият мъж се обърна към Ралик, — домът Д’Арл няма да ви търси възмездие, сър. Освободен сте от тази вина.

Ралик кимна.

Търбан Орр стисна устни. Кучият син щеше да си плати за това, закле се той наум. И се сниши, готов за атака, щом се дадеше знак за началото.

— Изслушахме ви, Истрайсиън Д’Арл — заяви Барук, вдигна пред себе си кърпа и я пусна.

Търбан Орр скочи напред и замахна с едно-единствено плавно движение, толкова бързо, че беше напълно изпънал оръжието си още преди кърпата да падне на плочите. Видя как лявата ръка на противника се изстреля под сабята му, след което се усука нагоре и навън и в свития юмрук блесна къс извит нож. Парирането беше мълниеносно, но Орр го засече, ловко избегна хватката и насочи върха на оръжието отдолу към кръста на опонента си. Не му остана време да забележи втория нож, когато Ралик извърна тялото си настрани и оръжието в дясната му ръка се плъзна в сабята на Орр и я измести. В същия момент убиецът пристъпи напред, лявата му ръка замахна високо и заби острието в шията на съветника. Ралик довърши атаката, забивайки другия нож в гърдите на Орр.

Съветникът се олюля, сабята му издрънча на каменните плочи и той стисна раната на шията си, за да спре бликналата кръв. Движението беше по-скоро рефлекс, тъй като вече издъхваше от раната в сърцето. След миг се строполи.

Ралик отстъпи, вече скрил двата ножа под плаща си.

— Хиляда смърти — прошепна той толкова тихо, че го чуха само Барук и Рейк, — нямаше да ме задоволят. Но ще се примиря с тази.

Барук пристъпи и отвори уста, но замълча, щом видя жеста на Рейк, и се обърна към приближаващия се Истрайсиън Д’Арл.

Мрачните очи на съветника се спряха върху Ралик.

— Бих могъл да заподозра — каза той, — че при този ваш стил бяхме свидетели на професионално убийство. Разбира се, дори Гилдията на убийците не е толкова нагла, че да извърши публично убийство. Следователно нямам друг избор, освен да запазя подозренията за себе си. И да оставим нещата така. Лека вечер, господа. — Обърна се рязко и се отдалечи.

— Мисля — каза Рейк и маскираното му лице се извърна към убиеца, — че двубоят беше доста неравен.

Няколко души се втурнаха и обкръжиха тялото на Търбан Орр. Надигнаха се викове на потрес.

Барук забеляза хладното задоволство, изписало се на лицето на Ралик, и каза:

— Свърши се, Ралик. Прибирай се.

До тях се появи едра закръглена жена в яркозелен, поръбен със злато халат. Беше без маска и се усмихна широко на Барук.

— Здравейте. Интересни времена, нали? — От едната й страна стоеше слуга: държеше поднос с възглавничка и наргиле върху нея.

Ралик отстъпи с лек поклон и ги остави.

Барук въздъхна.

— Здравей, Деръдан. Позволи ми да ти представя лорд Аномандър Рейк. Милорд, вещицата Деръдан.

— Извинете ме за маската — каза й Рейк. — Но най-добре е да не я свалям.

От ноздрите на Деръдан блъвна дим.

— Колегите споделят нарастващата ми тревога, нали? Имам чувството, че наближава буря, и макар Барук да продължава да ни успокоява, предчувствията са си предчувствия все пак, нали?

— Окаже ли се необходимо — каза Рейк, — лично ще се заема със случая. Не съм убеден обаче, че най-голямата заплаха за нас е онази извън градските стени. Подозрение, вещице, нищо повече.

— Мисля — каза предпазливо Барук, — че бихме искали да чуем за тези твои подозрения, Рейк.

Тайст Андий се поколеба, после поклати глава.

— Би било неразумно. Нещата са твърде деликатни, за да ги обсъждаме. Но засега ще остана тук.

Барук изръмжа сърдито, но Деръдан му махна пренебрежително с ръка.

— Вярно е, че Кабалът на Т’орруд не е свикнал да се чувства безпомощен, нали? Вярно е също така, че гъмжи от опасности и всяка може да се окаже лъжлив ход, отвличане, нали? Коварна е императрицата. Колкото до мен, твърдя, че доверието ни е взаимно. — Усмихна се на Барук и добави: — Трябва да поговорим.

Рейк се поклони на дамата.

— За мен бе удоволствие да се запознаем, вещице. — Изгледа ги, докато се отдалечаваха. Слугата с подноса припкаше след вещицата.

 

 

Круппе пресрещна един слуга, понесъл тава, отрупана с лакомства, гребна две шепи каквото му попадна подръка, след което се обърна, за да поднови разговора си с Крокъс. И спря. Момчето беше потънало вдън земя.

Тълпата се беше струпала на терасата, някои гости бяха разгневени, но повечето — само объркани. „Но къде е лейди Симтал?“ — питаха се. Някои, ухилени, сменяха тутакси въпроса с „Не къде, с кого?“ Ново предчувствие беше обзело благородниците. Кръжаха като лешояди в очакване да се появи грешната им домакиня.

Усмихнат блажено зад херувимската си маска, Круппе бавно вдигна очи към терасата над вътрешния двор тъкмо навреме, за да види тъмния женски силует зад щорите. Облиза лепкавата захар от пръстите си и млясна с устни.

— Има мигове, промърморва Круппе, когато целомъдрието, породено от въздържанието, се оказва благодат, не, източник на огромно облекчение. Скъпи Мурильо, приготви се за буря.

 

 

Симтал дръпна две от дъсчиците на щорите, погледна надолу и каза:

— Оказа се прав. Наистина всички са излезли навън. Странно, при тази идваща буря. Май трябва да се облека. — Върна се при леглото и започна да събира дрехите си, пръснати по пода. — А ти, Мурильо? Не мислиш ли, че спътникът ти долу ще се чуди къде си, скъпи любовнико?

Мурильо смъкна крака на пода и навлече клина си.

— Не мисля.

Симтал го изгледа с любопитство.

— Ти с кого дойде?

— С един приятел. — Той сви рамене и започна да закопчава ризата си. — Едва ли го познаваш.

В този момент вратата се разтвори с трясък. Облечена само по бельо, Симтал извика стъписано. Очите й с гняв изгледаха високия мъж в къс плащ, застанал на прага.

— Как смеете да влизате в спалнята ми? Веднага излезте или ще извикам…

— Двамата стражи, които патрулираха в коридора, са напуснали, мадам — каза Ралик Ном, влезе и затвори вратата. После погледна Мурильо и добави: — Я се обличай по-бързо!

— Напуснали? — възкликна Симтал.

— Верността им беше откупена — каза убиецът. — Урок, който добре са усвоили от самата вас.

— Ако запищя, ще дойдат други.

— Но не го правите — ухили се Ралик. — Защото сте любопитна.

— Не смейте да ми посягате — изсъска Симтал. — Търбан Орр ще ви убие!

Убиецът пристъпи още една крачка напред.

— Дойдох само да поговорим, лейди Симтал. Няма да пострадате, колкото и да сте го заслужили.

— Да съм го заслужила? Та аз дори не ви познавам!

— Както и съветник Лим — отвърна кротко Ралик. — А тази вечер същото би могло да се каже и за Търбан Орр. Добре, че пропуснахте дуела, мадам. Беше неприятно, но необходимо. — Изгледа твърдо пребледнялата жена. — Позволете да обясня. Предложението на Търбан Орр за договор с Гилдията на убийците вече е прекратено официално. Кол е жив и връщането му в този дом вече е осигурено. С вас е свършено, лейди Симтал. Търбан Орр е мъртъв.

Обърна се, излезе и затвори вратата.

Мурильо бавно се надигна. Погледна Симтал в очите и видя нарастващия в тях ужас. Тя вече бе лишена от връзките си с властта и доскорошната й сигурност се беше сринала. Пред очите му тя се сви, ръцете й се притиснаха към корема, коленете й омекнаха. С лейди Симтал беше свършено.

Мурильо извади от канията украсената си с бижута кама и я хвърли на леглото. И без дума повече напусна стаята с пълното съзнание, че е последният човек, който я вижда жива.

В коридора обаче спря и промълви:

— Моури! Не съм скроен за това. — Замисълът да се стигне дотук беше едно; стигането бе друго. Не беше и помислял какво ще изпита. Чувството за справедливост му беше пречило, онзи бял пламък, който не можеше да пренебрегне, нито да превъзмогне. Чувството за справедливост го беше изкусило и сега той се зачуди какво бе изгубил току-що, замисли се за смъртта, която усещаше да се загнездва в него. Съжалението, идващо така невъзвратимо след смъртта, заплашваше да го смаже. — Моури — отново прошепна той, почти като в молитва, — май убих себе си. Жив ли съм?

 

 

Крокъс се скри зад мраморната колона, без да откъсва очи от нисичката баргастка девица-воин, седнала на ръба на фонтана. Все едно, при Гуглата да вървят проклетите стражи в края на дърветата. Той беше крадец, нали? Освен това всички изглеждаха доста разсеяни.

Изчака за най-подходящия момент и когато той дойде, притича към сенките между първата редица дървета. Зад него не се чу тревожен вик, нито заповед да спре. Крокъс се шмугна в тъмното, обърна се и се присви. Да, тя продължаваше да седи там, с лице към него.

Той вдиша дълбоко, после се изправи. Държеше камъче. Погледна пазачите и изчака. След половин минута реши, че моментът е настъпил. Направи крачка напред и хвърли камъчето във фонтана.

Чалис Д’Арл подскочи, огледа се и изтри капчиците вода от гримираното си лице.

Сърцето му се сви, щом погледът й се плъзна покрай него и след това тя извърна глава на другата страна.

Крокъс замаха отчаяно с ръка. Това беше. Сега щеше да разбере на чия страна е. Затаи дъх и й махна отново.

Чалис го видя, стана и затича към него.

Приближи се и примижа.

— Горлас? Ти ли си? Цяла вечер те чаках!

Крокъс замръзна. А после, без да мисли, се хвърли напред и затисна с ръка устата й, а с другата я прегърна през кръста. Чалис изписка тихичко, опита се да го ухапе по ръката, почна да се бори, но той я повлече в тъмната градина. И се зачуди: „А сега какво?“

 

 

Трошачът на кръгове се облегна на мраморния стълб в главната зала на имението. Гостите се бяха струпали около тялото на Търбан Орр, спореха шумно и сипеха празни закани. Въздухът над градината бе натежал от мирис на кръв.

Той изтри очи, мъчейки се да успокои сърцето си. „Свърши се. Кралице на сънищата, приключих. Вече мога да отдъхна. Най-сетне да отдъхна.“ Изправи се бавно, пое си дълбоко дъх, намести меча на кръста си и се огледа. Капитан Стилис не се виждаше никакъв, а залата беше почти празна освен няколкото слуги пред входа на кухнята. Лейди Симтал все още я нямаше и объркването се усилваше от липсата й.

Трошачът на кръгове за последен път погледна към гостите в градината, после закрачи към изхода. Докато подминаваше дългата маса, отрупана с остатъци от сладкиши, чу тихо похъркване. Още една стъпка и се озова в края на масата, и видя един дребен дебел мъж, седнал в стар, тапициран с плюш стол. Оцапаната херувимска маска скриваше лицето му, но Трошачът на кръгове видя затворените очи, а носовото похъркване, придружаващо издигането и спадането на гърдите, бе шумно и постоянно.

Пазачът се поколеба, после поклати глава и продължи. Отвъд портите вече го чакаха улиците на Даруджистан и свободата. И след като вече бе направил първите си крачки към нея, нищо не можеше да го спре.

„Изпълних своя дял. Поредният безименен непознат, който не можа да избяга от лицето на тиранията. Гугло скъпа, вземи нещастната му душа — сънищата му свършиха, прищявката на един убиец сложи края им. Колкото до собствената ми душа, е, ще трябва да почакаш малко.“

Мина през портите и усмивката неканена се плъзна на устните му.