Стивън Ериксън
Лунните градини (28)

22.

Велики гарвани!

Като насмешка зла е

гракът ви прокълнат

над спомени и случки

зад черните криле пометени.

 

Деня пръснете,

нощни пряпорци,

и сенките ви нека раздерат

невинността на светлината.

 

Велики гарвани!

Прииждат облаците ви със тътен,

от сила вихрена понесени,

свистяща в изнурителния път

от никъде за другаде.

 

Деня пръснете,

нощни пряпорци,

и сенките ви нека раздерат

невинността на светлината.

 

Велики гарвани!

Да, тракат клюновете остри

и лее се потта

на гнет и отчаяние —

да, тракат костите

на днешната закана.

 

Да, виждам блясъка

в очите ви, смеха им,

що всичко живо заскрежил е —

илюзия, че ще отминете —

и ние спираме и зяпваме нагоре,

проклинаме студените ви ветрове

и знаем пътят ви все тъй

кръжи над нас

отново и отново —

чак до сетний час.

 

„Гарвани“

Коллит (р. 978)

Раест беше извадил от битката два от черните дракони. Останалите два кръжаха високо в небето, а Силана Червенокрилата бе отлетяла и се бе скрила зад хълма. Джагътският тиран знаеше, че страда — мощта на неимоверната й жизнена сила изтичаше.

— А сега — процеди той през раздраните си устни, — тя ще умре.

Плътта на Раест бе разкъсана от злата мощ на драконите, мощ, която кипеше от челюстите им като огнен дъх. Крехките му жълти кости бяха изпотрошени. Единственото, което все още го държеше прав и му даваше сила да се движи, бе неговият Лабиринт Омтоуз Феллак.

След като Финнест се озовеше в ръцете му, щеше да възобнови това свое тяло, да го изпълни с живеца на здравето. И той бе близо до целта си. Още една редица хълмове и градските стени щяха да се видят, и единственото, което щеше да остане между Раест и още по-голямата му мощ, щяха да са градските укрепления.

Битката бе опустошила хълмовете, всичко бе изпепелила в смъртоносния сблъсък на Лабиринти. И Раест бе изтласкал драконите. Слушал бе писъците им на болка. Със смях бе изхвърлил облаци пръст и камъни в небесата, за да ги заслепи. Въздухът бе запалил на пътя на техния полет. Облаците бе изпълнил с огън. Чувстваше колко е хубаво да е жив отново.

Вървеше и продължаваше да превръща земята наоколо в пустош. Само с едно рязко извиване на главата си бе срутил каменния мост над широката плитка река. Там бе имало стражева постройка и войници с железни оръжия — странни същества, по-високи от Имасс, ала той бе усетил, че лесно може да ги пороби. Само че точно тези хора Раест унищожи, та да не го разсейват в битката му с драконите: Беше срещнал още един, облечен като тях и яхнал кон. Уби и мъжа, и коня, подразнен от натрапчивата им поява.

Загърнат в пращящия огън на магиката си, Раест се изкачи по склона на хълма, зад който преди минути бе изчезнала Силана, и предчувствайки поредната засада, сбра мощта си, стиснал юмруци. Но ето, че стигна билото, без никой да му се опълчи. Избягала ли беше? Той вдигна глава към небето. Не, двата черни дракона си бяха там, а между тях — Велик гарван.

Раест спря и погледна към долината. Там чакаше Силана; червената й груба кожа бе прошарена с черно, по тежко дишащата й гръд имаше влажни рани от изгаряне. Свила криле, тя го гледаше от дъното на долината, клекнала до потока, който с мъка лъкатушеше покрай обрасли с калина брегове.

Джагътският тиран се изсмя дрезгаво. Тук тя щеше да умре. Отсрещната страна на долината представляваше нисък рид, зад който, засиял в мрака, се простираше градът, пазещ неговия Финнест. Щом го видя, Раест спря. Дори джагътските градове от ранни времена щяха да изглеждат нищожни пред него. А каква бе тази синьо-зелена светлина, надмогваща мрака със своята постоянна и непоколебима решителност?

Загадки се криеха тук. И той жадуваше да ги открие.

— Силана! — извика Раест. — Елейнт! Давам ти живота! Бягай, Силана. Само веднъж ще проявя милост. Чуй ме, елейнт!

Червеният дракон го изгледа спокойно; очите й сияеха като фарове. Не помръдна, нито му отговори.

Раест закрачи към нея, изненадан, че Лабиринта й вече го няма. Поражение ли бе това? Изсмя се отново.

И както приближаваше, небето отгоре изведнъж се промени, изпълни се с непонятна лъскавина, като на живак. Градът долу изчезна, заменен от разкаляни, пометени от вятъра поля. Далечните назъбени хребети на планините се издигнаха масивни, неиздълбани още от ледени реки, ярки и диви в своята младост. Стъпките на Раест се забавиха. „Това е Древна гледка, гледка още преди да е имало Джагът. Кой ме е примамил тук?“

— Леле, леле…

Очите на Тирана рязко се сведоха надолу, за да видят смъртния, застанал пред него. Раест огледа странното му облекло — дрипавото избеляло червено палто с широки, омазани от храна маншети, торбестите протрити панталони, боядисани в нелепо розово, и широките черни кожени ботуши. Мъжът извади кърпа и изтри потта от челото си.

— Почитаеми сър — изхъхри той, — но вие изобщо не сте се състарили!

— В тебе има Имасс — изскрибуца гласът на Раест. — Езикът, на който мълвиш дори, повтаря гърления им говор. Дошъл си да пълзиш в нозете ми ли? Или си мой поклонник, жаден за награда?

— Уви — отвърна мъжът, — грешите дълбоко, сър. Круппе — този жалък и немощен смъртен, който стои пред вас — не се кланя никому, било то Джагът или бог. Такива са нюансите на този нов век, че от едно нищожество сте съкрушен, до незначителност сте сведен във вашите велики битки от жалкия Круппе, в чийто сън позорно сте попаднал. Круппе стои тук пред вас, та да може погледът ви да се взре в благия му лик в последните мигове преди тъжната ви кончина. Какво великодушие на Круппе, предвид дадените обстоятелства.

Раест се изсмя.

— И преди съм газил в сънища на смъртни. Вярваш, че си господарят тук, ала грешиш. — И вдигна ръка и от нея изригна зла сила. Магията погълна Круппе, лумна мрачно и заглъхна, без да остави от него дори жалка троха.

Вляво от Раест проговори глас:

— Грубовато, заявява Круппе. Разочароваща е таз припряност.

Джагътът рязко се обърна и присви очи.

— Каква е тази игра?

Мъжът се усмихна.

— Е, играта на Круппе, разбира се.

Звукът отзад предупреди Раест, ала твърде късно. Обърна се… и огромният кремъчен меч изпращя в лявото му рамо, раздра пътека, от която изпукаха ребра, и се вряза дълбоко в гърдите и гръбнака. Ударът повлече Тирана надолу и настрани. Раест се просна и късове от тялото му се пръснаха около него. Той зяпна невярващо Т’лан Имасс.

А сянката на Круппе надвисна над лицето на Раест и погледът на Тирана срещна влажните очи на смъртния.

— Без клан е той, разбира се. Неокован и необвързан, ала древният зов все пак властва над него — за негов ужас. Представи си изненадата му, когато се разбере. Онос Т’уулан, Мечът на Първата империя, отново е повикан от кръвта, що нявга е стопляла крайниците му, сърцето му, живота му — преди толкова векове.

Т’лан Имасс проговори.

— Странни сънища те спохождат, смъртни.

— Много изненади притежава Круппе, дори за самия себе си.

— Чувствам в това призоваване — продължи Онос Т’уулан — ръката на Хвърляч на кости.

— Не ще и дума. Пран Чоул от клана Къг Ейвън, от Крон Т’лан Имасс, мисля, че така се наричаше.

Раест се надигна от земята, придърпа магията около тялото си, за да опази целостта на пръсналите му се части, и изсъска:

— Никой Т’лан Имасс не може да ми устои.

— Съмнително твърдение — рече Круппе. — Но все пак ето, че и той е включен в този подвиг.

Джагътският тиран се изправи и видя висока, загърната в мрак фигура, извисила се от коритото на потока. Обърна се към приближаващото се привидение и викна:

— За Гуглата ми напомняш. Нима Странникът на Смъртта все още е жив? — Навъси се. — Но не. Нищо не усещам от теб. Ти не съществуваш.

— Може би — отвърна фигурата с дълбок тих глас, намекващ за съжаление. — Но ако е така — продължи той, — значи не съществуваш и ти. И двамата сме от миналото, джаг. — Фигурата спря на петнайсет стъпки от Раест и покритата й с гугла глава се извърна към дракона. — Нейният господар очаква появата ти, джаг, ала чака напразно, и затова трябва да ни благодариш. Той, виж, би нанесъл смърт, от която избавление няма, дори за същества като теб.

Главата се обърна и мракът под гуглата изгледа отново Тирана.

— Тук, в съня на един смъртен, ние носим край на съществуванието ти.

— В този век няма никой, който да може да ме надвие — изсумтя Раест.

Фигурата се изсмя с гробовен грохот.

— Глупак си ти, Раест. В този век дори един смъртен може да те убие. Приливът на игото се е обърнал. Сега боговете са роби, а смъртните са наши господари… макар да не го знаят.

— Е, значи си бог? — Раест се навъси. — Щом е така, дете си ти за мене.

— Бях някога бог — отвърна фигурата. — Почитаха ме като К’рул и външният ми образ беше Обелискът. Създателят на пътища съм аз — значение намираш ли в тая древна титла? Раест отстъпи назад и вдигна отсечените си длани.

— Невъзможно — изхриптя гласът му. — Та ти пое в Селенията на Хаоса… върна се там, където си роден — теб вече те няма между нас…

— Както казах, нещата се промениха — отвърна кротко К’рул. — Имаш избор, Раест. Онос Т’уулан може да те унищожи. Не си способен да разбереш какво означава името на Меча — нему няма равен на света. Можеш позорно да паднеш под оръжието на един Имасс или можеш да ме придружиш, защото в едно си приличаме с теб. Изтекло ни е времето и Портите на Хаоса ни чакат. Какъв е изборът ти?

— Ни едното, ни другото, Древни. — С тих и кух смях Раест се срина и разбитото му тяло се пръсна.

К’рул килна глава.

— Друго тяло ли си намери?

Круппе извади носната си кърпа и каза:

— Леле.

 

 

Калам махна рязко с ръка и Паран се сниши. Устата на капитана беше пресъхнала. Нещо сбъркано имаше в тази градина. Зачуди се дали не е само от умората, която изпитваше. Самият въздух на градината дразнеше сетивата му. Стори му се, че вижда как тъмнината пулсира, а и направо вонеше на гнило.

Калам посегна за ножовете си. Паран се напрегна, но не можа да види нищо освен убиеца. Дърветата бяха твърде много и нагъсто, а светлината бе твърде оскъдна. Някъде напред примигваха фенери, а хората се бяха струпали на терасата. Но цивилизацията изглеждаше на хиляди левги. Капитанът имаше чувството, че е попаднал сред някакво първично присъствие, което бавно и тежко дишаше около него.

Калам му даде знак и Паран се шмугна в сенките вдясно. Присви се и запристъпва безшумно към мястото, където допреди няколко мига стоеше убиецът. Пред тях като че ли имаше някаква поляна или сечище. Не можеше обаче да е сигурен, нито можеше да забележи нещо нередно. Но усещането за нещо сбъркано се бе усилило и го глождеше в черепа. Направи още една крачка. В средата на поляната имаше нещо — издялан блок, като олтар, а пред него стоеше дребна жена, почти като призрак в тъмното. Беше с гръб към Паран.

Само миг след това зад нея се озова Калам и ножовете блеснаха в ръцете му. Той вдигна ръце и замахна.

Движението на жената бе мълниеносно — единият й лакът се заби в корема на убиеца, тя се извъртя и коляното й се стовари в слабините му. Калам изрева, залитна назад и тупна тежко на земята.

С меч в ръце Паран се втурна на поляната.

Жената го видя и изхленчи уплашено:

— Не! Моля ви!

Момичешкият глас го спря. Калам се надигна и изпъшка.

— По дяволите, Сори. Не очаквах да те видя. Бяхме решили, че си мъртва.

Жената изгледа боязливо приближаващия се Паран, после попита Калам:

— Би трябвало да ви познавам, нали? — И щом Паран се приближи, вдигна уплашено ръка и отстъпи крачка назад. — Но… аз ви убих! — Простена и падна на колене. — Вашата кръв е на ръцете ми! Помня го!

Гняв лумна в душата на Паран. Той вдигна меча и застана над нея.

— Почакай! — изсъска Калам. — Задръж, капитане. Тук нещо не е наред.

С огромно усилие убиецът се надигна и понечи да седне на каменния блок.

— Недейте! — извика момичето. — Не го ли усещате?

— Аз — да — изръмжа Паран и свали меча. — По-далече от това нещо, ефрейтор.

Калам се отдръпна и промърмори:

— Мислех, че само аз съм сбърканият.

— То изобщо не е камък — каза младата жена. Лицето й, само допреди миг изкривено от терзание, се беше отпуснало. — Дърво е. — Изправи се и погледна Калам в очите. — И расте.

Някакво подозрение обзе Паран.

— Момиче, ти помниш ли ме? Знаеш ли кой съм?

Тя го погледна намръщено и поклати глава.

— Познавам Калам. Стар приятел, струва ми се.

Убиецът сякаш се задави от нещо, окашля се и поклати глава.

Жената посочи дървения блок.

— Виждате ли? Пак расте.

Двамата погледнаха. Ръбовете на блока изведнъж се замъглиха, издуха се и помръднаха, и всичко свърши, но за Паран бе ясно, че странното нещо вече е по-голямо.

— Има си корени — добави момичето.

Паран се окопити и заповяда:

— Ефрейтор, оставаш тук с нея. Няма да се бавя.

Прибра меча и влезе в храсталаците. Скоро се озова пред тераса, пълна с гости. Вляво се издигаше фонтан, обкръжен с мраморни колони, на разкрач разстояние една от друга.

Капитанът видя, че Уискиджак и хората му са се подредили в редица на десетина стъпки от края на градината, с лице към терасата. Изглеждаха напрегнати. Наведе се, взе един сух клон и го скърши.

При звука и шестимата се обърнаха. Капитанът даде знак на Уискиджак и Малът и отстъпи назад в дърветата.

Сержантът прошепна нещо на Бързия Бен, взе със себе си лечителя и отиде при капитана.

— Калам намери Сори — каза им Паран. — Момичето не е наред, сержант, и не мисля, че е преструвка. В един миг помни, че ме е убила, после не помни. После решава, че Калам й е стар приятел. И като че ли в нея има още нещо.

Малът изсумтя.

Уискиджак хвърли бърз поглед към струпаните гости и попита:

— И какво е това „още нещо“?

— Не знам. Но е гадно.

— Добре. — Сержантът въздъхна. — Иди с капитана, Малът. Прегледай Сори. Някаква връзка с Гилдията на убийците? — попита той Паран.

— Все още не.

— Тогава значи трябва да действаме — каза Уискиджак. — Пускаме Фидлър и Хедж. Доведи на връщане и Калам, Малът. Трябва да поговорим.

 

 

Никой не се изпречи на пътя на Ралик, докато минаваше през голямата зала към главния вход. Извръщаха се лица и замираха разговори, и се подхващаха отново, щом подминеше. Дълбока до кости умора беше обзела убиеца, по-голяма, отколкото можеше да се очаква от загубената кръв от вече изцерената рана. Умора повече емоционална, отколкото физическа.

Спря се, като видя ставащия от стола Круппе — свалената му маска се полюшваше в дебелата му ръчичка. Лицето му бе лъснало от пот и в очите му се четеше страх.

— С право си се уплашил — каза Ралик. — Ако знаех, че ще си тук…

— Тишина! — сряза го Круппе. — Круппе трябва да помисли!

Убиецът се намръщи, но си замълча. Никога не беше виждал Круппе без обичайната му любезна фасада и това, че изглеждаше развълнуван, дълбоко го обезпокои.

— Върви си по пътя, друже — каза изведнъж Круппе със странен глас. — Съдбата ти те очаква. Нещо повече, този нов свят като че ли е добре подготвен за такъв като Раест, все едно каква плът е облякъл.

Ралик се намръщи още повече. „Дебелакът май се е натряскал.“ Въздъхна, обърна се и мислите му отново се върнаха на онова, което бе постигнато тази нощ. „Сега какво?“ — зачуди се Ралик. Толкова неща бяха свършени, за да се стигне до този момент. И успехът сякаш бе затъпил острия фокус на мислите му. Ралик никога не беше проявявал преданост към благородни каузи и тази сегашна мания да поправи едно зло се бе оказала в известен смисъл нищо повече от приемане на ролята, която се полагаше на самия Кол. Изиграл бе ролята на инструмента на волята на Кол, осланяйки се на вярата, че самият Кол ще върне волята си.

„А ако не стане?“ Ралик се намръщи още повече и прекърши този въпрос в ума си, преди да е повел мислите му в търсене на отговор. Както бе казал Барук, време беше да се прибира.

Но преди да стигне до изхода, една жена със сребърна маска го докосна по рамото. Стреснат, той се обърна да я погледне. Дълга кафява коса обкръжаваше гладката безлика маска; очните прорези не разкриваха нищо от онова, което се криеше зад тях.

— От доста време бях любопитна — промълви тя. — Ала сега разбирам, че е трябвало да те наблюдавам лично, Ралик Ном. Смъртта на Оцелот можеше и да се избегне.

Погледът на убиеца помръкна.

— Воркан.

Тя леко кимна.

— Оцелот беше глупак — сопна се Ралик. — Ако договорът с Оцелот е одобрен от Гилдията, ме очаква наказание.

Тя не отвърна.

Ралик чакаше.

— Не си от приказливите, Ралик Ном.

Той й отговори с мълчание.

Воркан се изсмя тихо.

— Казваш, че очакваш наказание, все едно че вече си се примирил със смъртта. — Погледът й се измести от него към тълпата на терасата. — Съветник Търбан Орр притежаваше защитна магия, но ето, че тя не му помогна с нищо. Любопитно. — Като че ли премисли нещо, след което кимна. — Уменията ти са нужни, Ралик Ном. Ела.

Той примигна, но когато жената бавно закрачи към градината, тръгна след нея.

 

 

Крокъс — държеше Чалис здраво — свали маската си. Тя го позна и се ококори.

— Ако писнеш — предупреди я хрипливо Крокъс, — ще съжаляваш.

Беше успял да я издърпа на десетина крачки в храстите, преди тя да го спъне. Бяха се поборили, но накрая той надви.

— Искам само да поговоря с теб. Няма да те нараня, Чалис, заклевам се. Освен ако не опиташ нещо, разбира се. Сега ще си махна ръката. Моля те, не пищи. — Опита се да разчете намерението в очите й, но видя само страха. Засрамен, вдигна ръката си.

Тя не писна, но само миг по-късно Крокъс съжали, че не го бе направила.

— Проклет крадец такъв! Когато баща ми те хване, жив ще те одерат! И то ако Горлас не те намери пръв. Само да ми направиш нещо, ще те варят бавно на…

Крокъс отново затисна устата й. Ще го дерат? Що го варят?

— Кой е тоя Горлас? — попита я ядосано. — Някой некадърен началник? Значи си ме предала все пак!

Тя го зяпна.

Крокъс вдигна отново ръката си.

— Не съм те предала. За какво говориш?

— Онзи убит пазач в двора ви. Не го направих аз, но…

— Разбира се, че не си ти. Баща ми нае гледачка. Жена е убила онзи пазач, слуга на Въжето. Гледачката беше толкова ужасена, че не остана да си вземе парите! Сега ме пусни, крадецо.

Той я пусна и седна на тревата. Загледа се в дърветата.

— Не си ме предала? А Мийзи? А стражите пред къщата на чичо Мамът? А гонитбата?

Чалис стана и отупа сухите листа от кожената си пелерина.

— Какви ги дрънкаш? Трябва да се връщам. Горлас ще ме търси. Той е първият син на дома Толиъс, тренира за майстор дуелист. Ако те види с мен, ще загазиш.

Той я изгледа тъпо.

— Чакай! — Скочи на крака. — Чуй ме, Чалис! Забрави го този тъпак Горлас. Догодина чичо ми ще ме представи официално. Чичо Мамът е известен книжник.

Чалис завъртя очи.

— О, я слез на земята. Книжник? Някакъв дъртак с оцапани от мастило ръце, дето минава през стени — има ли власт домът му? Влияние? Домът Толиъс има и власт, и влияние, и всичко останало. Пък и Горлас ме обича.

— Но аз… — Млъкна и извърна очи. А сигурен ли беше? Не. Впрочем, имаше ли значение? Какво искаше той от нея всъщност?

— Какво искаш от мене всъщност? — попита Чалис.

Той заби поглед в краката си. После вдигна очи.

— Другарство? — попита я той колебливо. — Приятелство? Но какво говоря? Аз съм крадец! Обирам жени като теб!

— Точно така — сопна се тя. — Тогава защо да се преструваме, че е другояче? — Лицето й омекна. — Крокъс, няма да те издам. Ще си остане наша тайна.

За много кратък миг той се почувства като дете, погалено по главичката и утешено, и при това му хареса.

— Преди теб — с усмивка добави тя — никога не бях срещала истински уличен крадец.

Приятното чувство изчезна, заменено от пристъп на гняв.

— Дъх на Гуглата! — озъби се той. — Истински? Та ти не знаеш какво е истинско, Чалис. Никога ръцете ти не са се оцапвали с кръв. Никога не си виждала умиращ човек. Но така и трябва да бъде, нали? Мръсотията я оставете на нас, свикнали сме.

— Тази нощ видях да умира човек — промълви Чалис. — И не искам никога повече да виждам. Ако това означава „истинско“, тогава не го искам. Оставям го за теб, Крокъс. Довиждане. — Обърна се и си тръгна.

Крокъс зяпна след нея. Думите й отекваха в главата му.

Съкрушен, той се обърна към градината. Дано поне Апсалар да беше там, където я беше оставил. Само това му липсваше, да се наложи да я търси.

 

 

Малът се закова на място още щом излезе на поляната. Паран стисна ръката му. Погледите им се срещнаха.

Лечителят поклати глава.

— Повече няма да приближа, сър. Онова, което обитава там, е проклятие за моя Лабиринт Денъл. И то… ме усеща… жадно. — Изтри потта от челото си и вдиша разтреперан. — По-добре доведете момичето тук.

Паран пусна ръката му и затича през поляната. Дървеният блок беше станал вече голям колкото маса, обрасъл с жилави клони, и покрит с ръбести дупки. Земята около него изглеждаше подгизнала от кръв.

— Ефрейтор — прошепна той, смразен от ужас. — Прати момичето при Малът.

Калам сложи ръка на рамото на девойката и й каза с тон на добричък чичо:

— Не бой се, дете. Хайде, иди. След малко ще дойдем и ние.

— Добре. — Тя се усмихна и тръгна към лечителя, застанал в края на поляната.

Калам потърка четинестата си брада и я проследи с очи.

— Не бях виждал Сори да се усмихва. Какъв срам.

Загледаха как Малът заговори тихо на момичето, после опипа с длан челото му.

Паран килна глава и каза:

— Бурята спря.

— Да. Дано да значи това, което искаме да значи.

— Някой я спря. Споделям надеждата ти, ефрейтор. — За капитана обаче надеждата бе нищожна. Нещо приближаваше. Той въздъхна. — А все още не е била и дванайсетата камбана. Не мога да го повярвам.

— Чака ни дълга нощ — каза убиецът; даваше да се разбере, че на него също ужасно му липсва оптимизъм. И изсумтя — Малът беше извикал изумено и им махаше. — Идете вие — каза убиецът.

Объркан, капитанът го изгледа намръщено. После отиде при лечителя и Сори. Очите на момичето бяха затворени, сякаш бе изпаднало в транс.

Малът го каза направо.

— Обсебването си е отишло.

— Това и аз го разбрах — отвърна Паран и изгледа момичето.

— Но има и още нещо — продължи лечителят. — В нея има още някой, сър.

Паран вдигна вежди.

— Някой, който е бил там през цялото време. За мен е непонятно как е оцелял с присъствието на Въжето. И сега съм изправен пред избор.

— Обясни.

Малът се наведе, намери една пръчка и задраска някакви фигури по земята.

— Този някой е предпазвал ума й, действал е като филтър на алхимик. През последните две години Сори е вършила неща, които биха могли да я подлудят, ако ги помнеше. Това присъствие и в момента се бори с тези спомени, но има нужда от помощ, защото не е толкова силно като преди. То умира.

Паран приклекна до него.

— Значи смяташ да му предложиш тази помощ?

— Не съм сигурен. Вижте, сър, не му знам намеренията. Не знам какви ги крои, не мога да разчета шарката, която се опитва да направи. Ако му помогна и се окаже, че това, което иска, е абсолютен контрол? Ами тогава момичето отново ще бъде обсебено.

— Значи смяташ, че присъствието е предпазвало Сори от Въжето само за да може отново да скочи и да я обладае?

— Така погледнато, звучи безсмислено — отвърна Малът. — Но това, което не ми излиза от главата, е защо иначе ще се посвети толкова дълбоко това присъствие? Тялото, плътта му я няма. Ако напусне момичето, няма къде да иде, сър. Може да е някое любимо същество, близка или нещо такова. Личност, пожелала да се пожертва изцяло. И това е възможно.

— Близка? Значи е жена?

— Била е. Проклет да съм, ако знам какво е сега. Единственото, което улавям от него, е тъга. — Лечителят погледна Паран в очите. — Това е най-тъжното същество, което съм срещал, сър.

Паран го изгледа и се надигна.

— Аз няма да ти дам заповед какво да направиш, лечителю.

— Но?

— Но каквото и да излезе, викам да го направиш. Дай му каквото му трябва, тъй че да може да направи каквото иска.

Малът издиша, хвърли пръчката и се изправи.

— Моят инстинкт казва същото, сър. Благодаря.

Калам извика от поляната:

— Хайде стига! Покажете се.

Двамата бързо се обърнаха и видяха, че той гледа към дърветата вляво от тях. Паран стисна Малът за ръката и го придърпа в сенките. Лечителят повлече със себе си и Сори.

На поляната излязоха две фигури — жена и мъж.

 

 

Крокъс изпълзя през храстите и гнилата шума. Като за градина беше доста обрасло и диво. Гласовете, които бе чул, докато търсеше Апсалар, вече бяха съвсем близо — и той видя двама мъже и някаква жена със сребърна маска. И тримата гледаха някакъв странно мъглив дървен пън насред поляната. Той бавно издиша. Единият мъж беше Ралик Ном.

— Нещо зло има в това — каза жената и се дръпна назад. — Глад някакъв.

Едрият чернокож мъж до нея изсумтя.

— Не бих спорил с вас, Майсторе. Но каквото и да е, не е малазанско.

Крадецът се ококори. „Малазански шпиони? Майсторът на Гилдията? Воркан!“ С привидно безразличие към странните неща, ставащи около нея, жената се обърна към Ралик.

— Как ти действа това, Ралик?

— Не ми действа.

— Я го приближи тогава.

Убиецът сви рамене и отиде до чворестия пън. Мъгливото му потръпване секна.

Воркан въздъхна облекчено.

— Ти май му попречи, Ралик. Любопитно.

Мъжът изсумтя.

— Отатаралска прах.

— Какво?

— Натрих я в кожата си.

Воркан го зяпна.

Очите на чернокожия се присвиха.

— Аз те помня, убиецо. Свадата ни, когато се опитахме да се свържем първия път. Онази нощ, с атаката отгоре.

Ралик кимна.

— Е — продължи малазанецът, — изненадан съм, че си оцелял.

— Той крие много изненади — каза Воркан. — Е, ефрейтор Калам от Подпалвачите на мостове, вашата покана за разговор стигна до мен и аз приех. Преди да започнем обаче, ще ви бъда благодарна, ако останалите от групата ви също се включат. — Обърна се към дърветата вдясно.

Главата на Крокъс се въртеше — Подпалвачите на мостове! — но още малко и щеше да се пръсне, когато видя двамата мъже да излизат от сенките, с Апсалар между тях. Изглеждаше упоена, очите й бяха затворени.

Единият мъж каза:

— Майсторе на Гилдията, позволете да ви се представя: капитан Паран от Девети взвод. — Вдиша дълбоко и продължи: — По този въпрос обаче Калам е упълномощен да говори от името на империята.

Воркан отново се обърна към чернокожия.

— Тогава разговорът е започнал.

— И двамата знаем, Майсторе, че Градският съвет не е истинската власт на Даруджистан. И тъй като вие също не сте, стигнахме до заключението, че градските магове действат задкулисно и основният им интерес е да съхранят статуквото. Които и да са те, умеят да се крият добре. Значи можехме да решим просто да избием всеки маг в града, но щеше да отнеме много време и щеше да е ненужна касапница. Вместо това, Майсторе на Гилдията, империята Малазан предлага договор за главите на истинските управители на Даруджистан. По сто хиляди златни джаката. За всеки. Освен това Империята ви предлага мантията на градската власт, съпътствана от титлата Върховен юмрук и всички произтичащи от това привилегии. — Той скръсти ръце.

Воркан помълча, след това каза:

— Императрица Ласийн предлага да ми заплати деветстотин хиляди джаката?

— Ако това е сумата, да — потвърди Калам.

— Кабалът Т’орруд е могъща сила, ефрейтор. Но преди да ви отговоря, искам да науча за съществото, което се приближава от изток. — Лицето й се стегна. — Пет дракона му се опълчиха за малко, предполага се, от Лунния къс. Стигам до извода, че майстор Барук и неговият Кабал са сключили споразумение със Сина на Тъмата.

Калам сякаш се стъписа, но бързо се съвзе.

— Майсторе на Гилдията, приближаващата сила не е наше деяние. Бихме приветствали нейното унищожение от ръцете на Сина на Тъмата. Колкото до скрития ви въпрос, аз бих приел, че съюзът между Тайст Андий и Кабала ще се обезсмисли със смъртта на членовете на Кабала. Не ви молим да убиете Господаря на Лунния къс.

Паран се окашля.

— Майсторе на Гилдията, Лунният къс и империята Малазан са имали сблъсъци и преди. Шаблонът подсказва, че Синът на Мрака е по-вероятно да се оттегли, отколкото да се противопостави сам на нас.

— Точно така — съгласи се Воркан. — Ефрейтор Калам, нямам никакво желание да губя живота на моите убийци в подобно начинание. Само убиец, който е Върховен маг, би могъл да се надява на успех. Следователно приемам договора. Убийствата ще извърша аз. А колкото до плащането…

— Ще бъде доставено по Лабиринт след изпълнението на поръчката — заяви Калам. — Сигурно вече знаете, Майсторе, но самата императрица беше убиец преди. Тя спазва правилата. Златото ще се плати. Титлата и управлението на Даруджистан ще ви бъдат дадени без колебание.

— Прието, ефрейтор Калам. — Воркан се обърна към Ралик. — Започвам веднага. Ралик Ном, задачата, която ти възлагам сега, е жизненоважна. Прецених странната ти способност да спираш растежа на това… това зло нещо. Инстинктите ми подсказват следното: не бива да му се позволи да продължи да расте. Ти ще останеш тук и по този начин ще го държиш в стазис.

— Колко време? — изпъшка той.

— Докато се върна. През това време ще проуча защитите му. А, и още нещо: действията на Оцелот не бяха одобрени от Гилдията. Екзекутирането му изпълни преценката на Гилдията досежно полагащото му се наказание. Благодаря, Ралик Ном. Гилдията е доволна от теб.

Ралик отиде до странния пън и седна на него.

— До скоро — каза Воркан и тръгна през поляната.

Крокъс загледа тримата малазански шпиони, които си зашепнаха нещо сред поляната. После един от мъжете хвана Апсалар за ръка и я поведе през дърветата към задната стена. Останалите двама, капитанът и ефрейтор Калам, гледаха Ралик.

Убиецът се беше хванал за главата и опрял лакти на коленете си, гледаше в земята.

Калам въздъхна и поклати глава. Миг след това двамата тръгнаха към терасата.

Крокъс се поколеба. Част от него го подтикваше да изтича на поляната и да се нахвърли върху Ралик. „Да убият маговете? Да предадат Даруджистан на малазанците?“ Как можеше да позволи такова нещо? Но не помръдна от мястото си, защото го обзе страх, че всъщност не знае нищо за този човек. Щеше ли да го послуша? Или щеше да му забие нож в гърлото? Нещо не му се рискуваше.

Ралик не помръдваше. После се надигна, точно срещу мястото, където лежеше скрит Крокъс.

Крадецът простена.

Ралик му махна.

Крокъс бавно се приближи.

— Добре се криеш — каза Ралик. — И извади късмет, че Воркан не си свали маската — не може да вижда много добре през нея. Е, значи чу?

Крокъс кимна. Очите му бяха приковани в нещото, което неволно бе нарекъл пън. По-скоро приличаше на дървена къщичка. Дупките по стените му спокойно можеха да минат за прозорци. За разлика от Воркан, той долавяше в него не глад, а по-скоро някаква настойчивост и почти безсилие.

— Преди да си ме обвинил, ме изслушай внимателно, Крокъс.

Крадецът извърна очи от дървения блок.

— Цял съм слух.

— Барук може би все още е на празненството. Трябва да го намериш и да му кажеш точно какво се случи. Кажи му, че Воркан е Върховен маг… и ще ги избие всички, освен ако не се съберат и не се защитят заедно. — Убиецът сложи ръка на рамото на Крокъс. Момчето трепна и го погледна с боязън. — А ако Барук си е тръгнал, намери Мамът. Видях го преди малко. С една маска на звяр с бивни.

— Чичо Мамът? Ама той е…

— Той е Върховен жрец на Д’рисс, Крокъс, и е член на Кабала Т’орруд. Хайде, побързай. Няма време за губене.

— Искаш да кажеш, че ти ще останеш тук ли, Ралик? Просто ще седиш на тоя… тоя пън?

Усмивката на убиеца повехна.

— Воркан каза истината, момче. Каквото и да е това, изглежда, аз го задържам. Барук трябва да научи за тази шашма. Разчитам на усета му повече, отколкото на Воркан, но засега ще й се подчиня.

За миг Крокъс се поколеба; мислеше за Апсалар. Сигурен беше, че са й направили нещо — а ако й бяха навредили, щяха да си платят. Но пък… Чичо Мамът? Воркан се канеше да убие чичо му? И той погледна твърдо Ралик.

— Смятай, че е направено.

В този миг рев на болка и гняв отекна откъм терасата и разтърси дърветата. Дървеният блок зад тях реагира с взрив от жълти пламъци, а корените му се загърчиха и се издуха.

Ралик избута с все сила Крокъс назад, обърна се вихрено и скочи върху блока. Жълтият огън примига и загасна, а по земята във всички посоки запълзяха пукнатини.

— Тръгвай! — извика Ралик.

С разтуптяно сърце, крадецът се обърна и побягна към имението на лейди Симтал.

 

 

Барук рязко дръпна въжето на камбанката. Кочияшът над него извика. Екипажът закова на място.

— Стана нещо — изсъска той на Рейк. — Проклятие, много рано си тръгнахме! — Премести се до прозореца и го отвори.

— Един момент — каза Рейк спокойно. Бе свъсил вежди и бе килнал глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. — Тиранът — обяви той. — Само че е омаломощен, а маговете ви са достатъчно, за да се справят с него. — Отвори уста да добави още нещо, но се отказа. Тъмно лазурните му очи изгледаха алхимика. — Барук — каза той кротко, — прибери се в имението си. Подготви се за следващия ход на империята — няма да ни се наложи да чакаме дълго.

— Кажи ми какво става — настоя ядосано Барук. — Ще се опълчиш ли все пак на Тирана, или не?

Рейк хвърли маската си на пода между двамата и закопча яката на плаща си.

— Ако се окаже необходимо — да.

По каляската затропаха юмруци и се чуха весели гласове. Тълпата напираше отвсякъде и клатеше каляската. Наближаваше дванадесетата камбана, часът на Възнесението на Богинята на пролетта към небето с лунния изгрев.

Рейк продължи:

— Междувременно градските улици трябва да се разчистят. Предполагам, че желанието ви е да сведете жертвите до минимум, нали?

— Това ли е всичко, което ми предлагаш, Рейк? — Барук махна рязко с ръка. — Да разчистя улиците? Как, в името на Гуглата, да го направим? В Даруджистан има триста хиляди души и сега всички са на улиците!

— Тогава го оставете на мен. Трябва да си намеря някое високо място за наблюдение. Някакви предложения?

Отчаянието на Барук бе толкова силно, че той едва се сдържа да не изругае Аномандър Рейк.

— Камбанарията на К’рул. Една квадратна кула близо до портата за Уори.

Рейк слезе от каляската и каза:

— Ще поговорим отново в имението ти. Ти се подготви с другите. — Огледа тълпата и вдигна глава, сякаш душеше въздуха. — Колко далече е до тая камбанария?

— Триста крачки… не мислиш да ходиш пеш, нали?

— Мисля. Още не съм готов да разтворя Лабиринта си.

— Но как… — Барук онемя, щом Аномандър Рейк показа отговора на въпроса.

С цяла глава, че и повече по-висок от блъскащата се човешка гмеж, Синът на Тъмата извади меча си от ножницата и ревна:

— Ако са ви скъпи душите, сторете път!

Вдигнат нависоко, мечът се пробуди със стон и от острието му блъвнаха вериги от дим. Ужасен звук като от скърцащи колела изпълни въздуха, надигна се хор от стонове, изпълнени с безнадеждност. Тълпата се отдръпна стъписана пред лорд Аномандър Рейк и всяка мисъл за празненство бе пометена.

— Боговете да не дават дано! — прошепна Барук.

 

 

Всичко започна съвсем невинно. Бързия Бен и Уискиджак стряха кротко край фонтана. Наоколо шетаха слуги, защото въпреки пролятата тази нощ кръв и отсъствието на домакинята с наближаването на дванадесетата камбана празничното настроение се усили отново. Скоро при тях дойде капитан Паран.

— Срещнахме се с Майстора на Гилдията. Прие договора.

— Къде ли щяхме да сме, ако я нямаше алчността — изсумтя Уискиджак.

— Току-що забелязах нещо — намеси се Бързия Бен. — Главоболието ми спря. Изкушавам се да привлека Лабиринта си, сержант. Да видя каквото мога.

Уискиджак помисли за миг и каза:

— Давай.

Бързия Бен се скри в сянката на една мраморна колона.

Някакъв старец със страховита маска вървеше право към тях. После една едра дебела жена с наргиле се приближи до стареца. Слугата й я следваше на стъпка зад нея. Дебеланата издуха облак дим и повика стареца.

В следващия миг нощта се пръсна от вълната енергия, изригнала като гейзер между Уискиджак и Паран, и порази стареца в гърдите. Мечът на сержанта се озова в ръката му, той се обърна, а взводният му чародей, завихрил магията си в бесен въртоп, го бутна настрани и се затича към жената.

— Не! — изкрещя Бързия Бен. — Пази се от него!

Паран също бе извадил меча си и оръжието запищя, изпълнено сякаш с ужас.

Зверски гневен рев разцепи въздуха и старецът се обърна вихрено. Пламналите му очи се спряха върху жената и ръката му се вдигна. Рукналата от нея сива като шиста сила изпращя във въздуха.

Замръзнал, невярващ, Уискиджак гледаше как Бързия Бен се хвърля върху жената. Двамата се сблъскаха със слугата и тримата рухнаха на земята един върху друг. Кипящият поток енергия проряза слисаната тълпа — подпалваше всеки, когото докоснеше, и на мястото му оставаше само бяла пепел. Връхлитащата вълна се разклони, като помиташе всичко по пътя си. Сринаха се дървета, камък и мрамор избухнаха сред облаци прах. Гинеха хора, хвърчаха крайници, овъглени трупове рухваха сред рукналата кръв. Стълб енергия изригна бясно към нощното небе, обвит от плътен облак. Друг разтресе имението с оглушителен грохот. Трети запълзя към Паран, който тичаше към стареца. Силата порази меча и той изчезна — заедно с Паран.

Сержантът пристъпи колебливо напред и в този момент нещо тежко го перна по рамото, той залитна и чу как дясното му коляно изпука.

Усети раздиращата се плът и кожа, докато падаше. Мечът му издрънча на камъните. Болката го прониза.

Миг след това две ръце го стиснаха за наметалото.

— Хванах те! — изръмжа Фидлър.

Уискиджак изрева от болка. Сапьорът го повлече по каменната настилка. После тъмнината го обгърна и всичко свърши.

Бързия Бен бе затиснат и в първия миг не можа да си поеме дъх. После ръцете на жената натиснаха раменете му, тя се оттласна от него, надигна се и извика на стареца:

— Мамът! Аникалет араест!

Бързия Бен се облещи, усетил вълната на сила, напираща през тялото й. Въздухът изведнъж замириса тежко на горска пръст.

— Араест! — изрева тя и силата изригна от нея в яростен тласък.

Бързия Бен чу как Мамът изкрещя от болка.

— Пази се, чародей! — обърна се към него жената. — Той е обсебен от Джагът!

— Знам — изръмжа той, обърна се по корем и се надигна на ръце и колене. Видя, че Мамът лежи на земята и маха немощно с ръка. Погледът на чародея се плъзна натам, където бе стоял Уискиджак. Колоните около фонтана бяха изпопадали, а сержанта го нямаше никакъв. Всъщност не се виждаше никой от взвода. По терасата на грозни купища се въргаляха рухнали тела. Всички оцелели бяха избягали.

— Мамът се съвзема — каза отчаяно жената. — Нищо не ми остана, чародей. Трябва да направиш нещо, нали?

Той я зяпна.

 

 

Паран залитна, подхлъзна се в калта и се изтърколи по обраслия с гъст ракитак бряг. В небето над него изтрещя гръм. Той се надигна. Мечът Шанс, нажежен, стенеше в ръката му. Наляво от него се простираше плитко езеро, свършващо при далечните, засияли в смътно зелено планински ридове. Надясно блатата продължаваха оттатък хоризонта. Въздухът беше хладен, наситен със сладникавата миризма на гнило и торф.

Той треперливо пое дъх и загледа бушуващата над него буря. Облаците, тъмни и гърчещи се в предсмъртна агония, мятаха зъбати мълнии. Вдясно от него отекна грохот и той рязко се обърна. На около хиляда крачки се бе появило нещо. Капитанът примижа. Издигаше се над блатните треви като оживяло дърво, чворесто и черно, дърпаше от влажните недра корените си и ги мяташе настрани. Появи се още една фигура и застъпва гъвкаво около него — държеше кафяв нащърбен меч. И явно отстъпваше, докато чворестото, наподобяващо човешка фигура туловище бълваше към нея зловонни вълни сила. Приближаваха се към него.

Чу зад себе си клокочене и се обърна.

— Дъх на Гуглата!

От водите на езерото се издигаше къща. Блатна трева и кал се смъкваха от грубите каменни стени. Пред очите му зейна огромен тъмен каменен вход и изсъска пара. Второто ниво на постройката имаше окаян вид — беше разнебитено, тук-там дяланите камъни се бяха срутили и се виждаше скелетът на дървените греди.

Нов взрив отново привлече вниманието му към двете сражаващи се фигури. Вече бяха много по-близо и Паран можеше ясно да различи фигурата с двуръчния меч. Т’лан Имасс. Въпреки страховитата ловкост, с която въртеше оръжието с цвят на халцедон в ръцете си, съществото отстъпваше. Нападащото го същество беше високо, жилаво и с плът като дъб. От долната му челюст стърчаха бляскави бивни и то крещеше вбесено. Отново удари Т’лан Имасс и го отхвърли на петнайсетина крачки. Той се претърколи в калта и се спря почти в краката на Паран.

Капитанът зяпна в бездънните му очи.

— Азатът все още не е готов, смъртни — проговори Т’лан Имасс. — Твърде млад е, за да може да затвори онова, що предизвика появата му — Финнеста. Когато Тиранът избяга, подирих силата му. — Понечи да стане, но не успя. — Защити Азата — Финнестът иска да го унищожи.

Паран вдигна очи и видя, че привидението гази през блатото към него. „Да го защитя?“ От това? Изборът му бе отнет. Финнестът изрева, пращяща вълна от енергия се понесе към него и Паран размаха Шанс.

Мечът се вряза в енергията. Незасегната, силата го помете и връхлетя Паран. Заслепен, той изкрещя, щом лютият мраз го прониза и разби мислите и сетивата му. Невидима ръка стисна душата му. „Мой!“ Думата отекна в главата му, триумфираща и пълна с диво тържество. „Ти си мой!“

Паран пусна Шанс и се смъкна на колене. Чуждата воля стискаше душата му. Можеше само да се покори. От дълбините изплуваха частици съзнание. „Инструмент, нищо друго. Всичко, което направих, всичко, което преживях — само за да стигна до това.“

И чу някъде дълбоко в себе си звук, и звукът се повтори и потрети, и ставаше все по-силен. „Вой!“ Мразът на кръвта, изпълнил всяка част на тялото му, се разпадна. Искри топлина, зверска и неукротима, пронизаха студа. Той отметна глава и воят стигна до гърлото му. И когато изригна, Финнестът залитна назад.

„Кръв на Хрътка! Кръв, която никой не може да пороби…“ Паран се втурна срещу Финнеста. Мускулите му се изпълниха с болка, щом в тях потече съкрушителната сила. Връхлетя върху съществото, събори го и заудря с юмруци коравата му като дъб плът, зъбите му се забиха в кората на лицето му. Финнестът се опита да го изтласка от себе си, но не можа, запищя и замаха отчаяно крайници. Паран започна да го ръфа.

Една ръка го стисна за яката и го издърпа от разкъсаното тяло. В безумна ярост Паран се опита да се обърне и да сръфа стисналото го за врата същество, но Т’лан Имасс го разтърси и викна:

— Спри!

Капитанът примигна.

— Спри! Не можеш да унищожиш Финнеста. Но го задържа. Достатъчно. Сега Азатът ще го прибере. Разбра ли?

Паран се смъкна в калта и пламъците в очите му угаснаха. Погледна към Финнеста и видя как корени и влакнести пипалца се занадигаха от влажната земя, за да загърнат разкъсаната твар и да започнат да я дърпат в жвакащата кал. След миг Финнестът изчезна.

Т’лан Имасс пусна Паран, отстъпи и го изгледа.

Паран изплю кръвта и треските от устата си и обърса устни с ръка. После се наведе и си прибра Шанс.

— Проклетият късмет се обърна — изломоти той, докато прибираше меча в ножницата. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Имасс?

— Много си далече от дома, смъртни.

 

 

Миг след това Паран отново се появи, олюля се полузаслепен на терасата и рухна. Бързия Бен се навъси. „Дъх на Гуглата! Какво му стана?“

От Мамът се изтръгна свирепо джагътско проклятие. Старецът се надигна, разтреперан от гняв, и изгледа чародея изпод вежди.

— Пробудете Седемте в мен! — изрева Бързия Бен, изпищя, щом седемте Лабиринта се разтвориха в него, и болезненият писък се понесе над връхлитащите през терасата вълни енергия.

Вълните се стовариха в обсебения от Джагът и той вдигна ръце пред лицето си. Тялото на Мамът повехна под грохота на яростната атака. Плът се разкъса, засвяткаха пламъци и се забиха в него. Рухна на колене и бесният въртоп се завихри. Мамът нададе вой и вдигна юмрук, но той бе само овъглена кост. Юмрукът се сгърчи и един от Лабиринтите на Бен се затръшна. Юмрукът помръдна отново.

Бързия Бен клюмна.

— Изчерпах се.

Деръдан се вкопчи в плаща на магьосника.

— Чуй ме, чародею!

Още един Лабиринт угасна. Бързия Бен поклати глава.

— Изчерпах се.

— Чуй ме! Онзи човек — ей онзи там — какво прави той?

Бързия Бен вдигна глава и ревна с внезапен ужас:

— Дъх на Гуглата!

На десетина крачки от него Хедж се беше присвил, само главата и раменете му се показваха зад пейката. Очите му лъщяха с магически блясък, познат на чародея, а ръцете му стискаха огромен арбалет, насочен право в Мамът.

От Хедж се изтръгна безсловесен крясък.

Магьосникът извика и за втори път се хвърли към жената. Докато летеше във въздуха, чу познатото „шшат!“ от сапьорския арбалет.

 

 

Старата кръжеше над равнината, където доскоро бе стоял Джагътският тиран. Беше стигнал на петдесетина крачки до Силана, а след това бе изчезнал. Но не в полет през Лабиринт, а с по-окончателно изчезване, по-абсолютно и поради това — много по-обаятелно.

Беше славна нощ, битка, която си струваше да се запомни, пък и краят й изобщо не се оказа край.

— Възхитителна загадка — изграчи тя. Старата знаеше, че присъствието й е нужно другаде, но не й се искаше да си тръгне. — Такива ужасни енергии видях! — Тя се изсмя. — Презирам това разсипничество. Чиста глупост! Ех, а сега остават само въпроси, въпроси!

Извърна глава нагоре. Двата соултейкън Тайст Андий на нейния господар кръжаха над нея. Никой не искаше да си тръгне, преди да се разкрие съдбата на Джагътския тиран. Бяха си спечелили правото да го видят — но Старата подозираше, че отговорите така и няма да дойдат.

Силана нададе пронизителен вик, след което се надигна от земята и Лабиринтът, дал начало на полета й, блъвна силна, остра миризма. Главата й се извърна на запад и тя нададе втори вик.

Старата запляска бясно с криле и прелетя ниско над раздраната земя. Издигна се отново в небето и видя това, което бе видяла Силана. Изграчи от радост и предчувствие… и изненада.

— Ето, иде! Най-после иде!

 

 

Щом Бързия Бен затвори очи, и последният му Лабиринт се срина. Той се бухна в жената и ръцете й го обгърнаха здраво. Тя изпъшка и също падна повлечена от инерцията му.

Взривът изкара въздуха от дробовете му. Камъните под тях подскочиха и лумналият огън и рояци отломки изпълниха света и заличиха всичко. И настъпи мъртва тишина.

Бързия Бен се надигна. Погледна натам, където доскоро бе стоял Мамът. Каменните плочи ги нямаше, на тяхно място до рухналия фонтан зееше широка и дълбока димяща яма. От стареца нямаше и помен.

— Скъпи чародею — измрънка жената под него. — Живи ли сме още?

Бързия Бен я изгледа и каза:

— Ти си затвори Лабиринта? Умно.

— Затворих го, да, но неволно. Защо да е умно?

— Морантските муниции са земни оръжия. Отворените лабиринти привличат взривната им сила. Тиранът е мъртъв. Заличен е.

И тогава Хедж се озова до него, с разпрана кожена шапка и обгорена буза.

— Добре ли сте? — изохка той.

Чародеят го зашлеви.

— Идиот такъв! Колко пъти трябва да…

— Ама е мъртъв, нали? — сопна се обидено Хедж. — Какво толкова — една димяща дупка в земята — най-добрият начин да се оправим с магове, нали?

Капитан Паран се надигна треперещ на засипаната с отломки тераса, огледа се и погледът му се спря на чародея.

— Уискиджак къде е?

— В гората — отвърна Хедж.

Паран залитна.

— То пък и от теб една полза — измърмори Хедж.

— Бързак!

Магьосникът се обърна и видя приближаващия се Калам. Убиецът спря на ръба на кратера и рече:

— Долу мърда нещо.

Пребледнял, Бързия Бен се надигна и помогна на вещицата също да се изправи.

Приближиха се до дупката.

— Невъзможно! — изпъшка чародеят. В дъното на ямата се оформяше човешка фигура. — Мъртви сме. Ако не и по-лошо.

Трясък откъм дърветата привлече вниманието им и тримата замръзнаха. Обгърнати в странна мъгла коренища се изтръгваха от храсти и трева и жадно пълзяха към кратера.

Обсебеният от Джагът се надигна, разпери ръце и ги размаха.

Корените се увиха около съществото и то заврещя от ужас.

— Азат едиейрман! Не! Взехте ми Финнеста… но оставете мен! Моля ви! — Пипалата настъпваха жадно и се увиваха около крайниците му. Силата на Омтоуз Феллак се затърчи в паническо усилие да се измъкне, ала напразно. Корените повалиха ужасната твар и я повлякоха към градината с писъци.

— Азат? — прошепна слисан Бързия Бен. — Тук?

— Не. Готова съм да се закълна — каза пребледнялата Деръдан. — Казано е, че се надигат…

— Щом силата неокована застраши живота — довърши вместо нея чародеят.

— Знам къде е — каза Калам. — Бен, тоя Джагът ще се измъкне ли?

— Не.

— Е, значи с него приключихме. А с Азата?

Бързия Бен клюмна.

— Зарежи, Калам.

— Е, аз трябва да си ходя — каза припряно Деръдан. — И отново ви благодаря, че два пъти ми спасихте живота.

И хукна към имението.

Дойде и Фидлър. Изглеждаше замаян.

— Малът се грижи за сержанта — рече той, докато стягаше връзките на торбата си. — Е, да тръгваме — подкани той Хедж. — Град имаме да гърмим.

— Уискиджак ранен ли е? — попита Бързия Бен.

— Счупил си е крака — отвърна Фидлър. — Много лошо.

Деръдан извика изненадано от другата страна на фонтана и всички се обърнаха. Беше се спънала в някакъв облечен в черно хлапак, който, изглежда, се беше крил зад фонтана. Момчето скочи като заек и побягна към имението.

— Смятате ли, че е чул нещо? — зачуди се Фидлър.

— И да е чул, едва ли го е разбрал — отвърна Бързия Бен. — Ще почвате ли с Хедж?

— Гърмим го до небето — ухили се Фидлър.

Двамата сапьори провериха за последно снаряжението си и се обърнаха към двора.

Междувременно Калам беше отишъл до ямата и навъсено надничаше вътре. От раздраните й стени стърчаха стари медни тръби и от тях швиртеше вода. Странно защо споменът за Сиволиките изведнъж просветна в главата му. Убиецът се наведе, видял, че от една от тръбите не тече вода. Подуши въздуха, после легна на земята, опипа тръбата и изпъшка:

— Оссерк!

После стана и попита Бързия Бен:

— Къде са?

Магьосникът го изгледа тъпо.

— Кои?

— Сапьорите, кои!

— Току-що тръгнаха.

— Бегом към задната стена, боец! — викна убиецът ефрейтор. — Намери останалите — Паран е поел командването. Кажи му да се изтеглят. Намерете някое място, дето го знам. Ще се видим там.

— Къде отиваш?

— След сапьорите. — Калам избърса потта от челото си. — Извади картата на града, когато можеш, Бързак. — Очите на убиеца бяха пълни със страх. — Провери легендата. Поставили сме мини на всяко кръстовище. Там са главните каверни… не разбираш ли? — Махна с ръка. — Сиволиките! Газът, Бен!

Калам се обърна и хукна към къщата.

Бързия Бен зяпна след него. Газът? Очите му се облещиха.

— Всички ще хвръкнем в небето — прошепна той. — Целият проклет град!