Стивън Ериксън
Лунните градини (7)

1.

По камъните стари на този път

кънтеше с желязото

на черните копита, с барабанения тътен,

когато видях го да възлиза

от морето сред хълмовете, напоени с кръв;

със заника дойде, момче сред екота

на синове и братя, все в редици

на воински пълчища дойде и ме подмина,

седнала на камъка изтрит, бележещ

левга сетна в края на деня —

и стъпките му изкрещяха всичко,

което да узная трябваше

за него на пътя от камък —

момчето крачи,

нов воин, ново

пламенно сърце, неохладено още

на желязо твърдо.

 

Майчино ридание

Аноним

1161 г. от Съня на Бърн

103 г. на империята Малазан

7 г. от царуването на императрица Ласийн

— Бутай и тегли — редеше старицата, — ей тъй си знае наш’та императрица, досущ като боговете. — Наведе се на една страна и се изхрачи, после извади мръсна дрипа и отри с нея сбръчканата си уста. — Трима мъже и двама сина съм проводила на рат.

Блесналите очи на рибарското момиче се взираха в подминаващата ги с грохот колона конници — то почти не слушаше вещицата. Дъхът на момичето се бе учестил до скоростта на великолепните коне. Усещаше, че лицето й гори, и червенината му нямаше нищо общо с жегата. Денят гаснеше, червеното петно на слънцето се смъкваше над дърветата вдясно, а морската въздишка пред лицето й изстиваше.

— Ей така си беше и по време на императора — не спираше да фъфли вещицата. — Гуглата дано да пече на шиш душицата на кучия му син. Глей само, моме. Ласийн им меша кокалите с най-отбраните от тях. Хе, че тя с неговите ги омеша, ми тъй я!

Рибарското момиче кимна вяло. Както се полагаше за простолюдие, изчакваха встрани от пътя: старицата — превила гръб под грубия чувал, пълен с ряпа, момичето — с тежък, закрепен на главата кош. От време на време старата жена местеше чувала от едното си костеливо рамо на другото. Заради ездачите, запълнили пътя, и урвата край него — свършваща далече долу в назъбените скали, нямаше къде да го остави.

— Кокалите им меша, рекох. Кокали на мъже, на синове, на жени и щерки. Все й е едно. Все й е тая на императрицата. — Бабата отново се изплю. — Трима мъже и двама сина, по десет петака на годинка. Пет по десет, та педесе. Педесе петака на годинка са студена дружка, моме. Студено зиме, студено в постелята.

Рибарската щерка отри праха от челото си. Светлите й очи пробягваха по минаващите войници. Строгите лица на момците гледаха право напред. Малкото яздещи жени седяха изправили високо снага и изглеждаха по-свирепи и от мъжете. Залезът мяташе червени отблясъци по шлемовете им и те блестяха така, че очите й се насълзиха.

— А ти си щерката на рибаря — рече старата жена. — Виждала съм те на пътя, че и долу на брега. Баща ти съм го виждала на пазара. Без една ръка е горкият, нали? И тя ще да е отишла в торбата с кокали на оная, а? — Посече с едната си ръка и кимна. — Мойта къща е първата на пътеката. С парите, дето ми ги дава, си купувам свещи. По пет свещи паля всяка нощ, пет свещи за дружки на старата Ригга. Уморена ми е къщата, пълна с уморени неща, и аз съм едно от тях, моме. Какво носиш в тоя кош?

Девойката бавно осъзна, че са й задали въпрос. Отклони вниманието си от войниците и се усмихна на старицата.

— Прощавай, но конете много тропат.

Ригга повиши глас:

— Попитах какво носиш в тоя кош?

— Връв. Ще стигне за три мрежи. До утре трябва да изплетем една. Тате загуби едната — нещо в дълбоките води отмъкнало и нея, и целия улов. Илгранд лихварят си иска парите, дето ни зае, и утре ни трябва улов. Добър улов. — Отново се усмихна, забърса с поглед войнишката колона и въздъхна: — Нали са чудесни?

Костеливата ръка на Ригга замахна, вкопчи се в гъстата коса на момичето и я дръпна силно.

Момичето писна. Кошът на главата му се люшна и се смъкна на едното му рамо. Девойката посегна обезумяла да го задържи, но беше много тежък — стовари се на земята и се пръсна.

— Ай! — изпищя момичето и понечи да се смъкне на колене. Но Ригга го дръпна и извъртя рязко главата му.

— Ще ме слушаш, моме! — Киселият й старчески дъх изсъска в лицето на момичето. — Империята я поска тая земя от сто години. Ти си родена в нея. Аз не съм. Когато бях на годините ти, Итко Кан беше страна. Веехме знаме и си беше нашето. Свободни бяхме, моме.

На момичето му прилоша от дъха на Ригга и то стисна очи.

— Ей тая истина да я запомниш, моме, че инак Булото на лъжите ще те заслепи, докле си жива. — Гласът на Ригга забръмча монотонно и момичето изведнъж се вкочани. Ригга, Риггалай Прорицателката, вещицата на восъка, дето живи души напъхва в свещи и ги гори. Души, погълнати от огън… От думите на Ригга навяваше смразяващият тон на пророчество. — Тая истина да помниш. Аз съм последната, която ще ти проговори. Ти си последната, която ще ме чуеш. Тъй сме свързани аз и ти, над всичко друго.

Пръстите на Ригга се вкопчиха още по-здраво в косата на момичето.

— Отвъд морето императрицата е забила ножа си в девствена пръст. Сега кръвта иде на прилив и ще те помете под себе си, чедо, ако не си отваряш ушите. Меч ще ти сложат в ръката, хубав кон ще ти дадат и ще те пратят отвъд това море. Ала сянка ще загърне душата ти. Сега ме чуй! Това го зарови дълбоко! Ригга ще те опази, щото ние сме свързани, ти и аз. Но само туй мога да сторя, разбра ли? Господаря, дето от Тъмата е роден, да подириш, че неговата десница ще те освободи, макар че той няма да го знае…

— Какво става тук? — изрева мъжки глас.

Ригга вдигна очи към пътя. Един от конниците беше забавил ход. Прорицателката пусна косата на момичето.

То се надигна и залитна. Един от камъните на пътя се откърти под крака му. Ездачът вече отминаваше. Подир него изтрополи друг конник.

— Я остави хубавелката на мира, дърто — изръмжа той и докато минаваше покрай тях, се наведе от седлото и замахна. Тежката, покрита с железни люспи ръкавица изпращя в главата на Ригга, завъртя я и тя се строполи.

Кокалестото й тяло се стовари върху бедрата на момичето и то изпищя. Червена слюнка потече от устата на старата жена. Хлипайки, момичето запълзя назад по чакъла и избута с крака тялото на Ригга. После се надигна на колене.

Нещо от пророчеството на Ригга сякаш заседна в главата му — тежко като камък и от светлина скрито. Разбра, че не може да възстанови и дума от това, което бе казала Прорицателката. Пресегна се и сграбчи вълнения шал на Ригга. После много внимателно обърна старицата по гръб. Кръв беше оцапала едната страна на главата й, стичаше се зад ухото. Още кръв се бе размазала по покритата с бръчки брадичка и беше зацапала устата й. Очите й се бяха вторачили в небето. Слепи.

Момичето се дръпна, останало без дъх. Огледа се отчаяно. Войнишката колона бе отминала, оставяйки след себе си само прах и заглъхващия тропот на конски копита. Ряпата на Ригга се беше пръснала на пътя. Между отъпканите глави имаше и пет лоени свещи. Момичето вдиша хрипливо прашния въздух, избърса носа си и погледна своя кош.

— Свещите ги остави — замърмори то със странен, непривично хриплив старчески глас. — Вече си заминаха, нали? Само мешане на кости. Зарежи ги. — Запълзя към купчините връв, изпадали от счупения кош, и когато заговори отново, гласът й пак беше млад и нормален. — Трябва ни връвта. Ще се трудим цяла нощ и ще я направим. Тате чака. Стои сега пред вратника, гледа към пътя и чака да си дойда.

Спря и потръпна. Слънчевата светлина почти се беше скрила. Необичаен мраз кървеше от сенките, които вече се стичаха като вода през пътя.

— Ето го, почва се — тихо процеди момичето с глас, който не беше неговият.

И една ръка в мека ръкавица падна на рамото й. Тя се дръпна и се присви уплашено.

— Спокойно, момиче — заговори й мъжки глас. — Свършила е. Вече нищо не може да се направи за нея.

Рибарската щерка вдигна очи. Над нея се беше надвесил мъж, загърнат в черно, с лице — скрито в сянката на качулката.

— Но той я удари — промълви момичето с детски тънък гласец. — А трябва мрежи да плетем, двамата с тате…

— Я първо да те вдигнем — каза мъжът и дългите му пръсти я подхванаха под мишниците. Вдигна я без усилие. Обутите й в сандалки крака се люшнаха за миг във въздуха, преди да я пусне да стъпи на земята.

Чак сега тя видя втория мъж, по-нисък и също облечен в черно. Стоеше на пътя, с гръб към тях, гледаше натам, накъдето бе отминала войнишката част. Заговори — с тънък като тръстика глас.

— Не беше кой знае какъв живот — рече й, без да се обръща към нея. — Дребен талант, отдавна изцеден от Дара. О, сигурно щеше да може да се справи още веднъж, но така и няма вече да го разберем, нали?

Рибарската щерка пристъпи, залитайки, към чувала на Ригга и взе една свещ. Надигна се изведнъж, с втренчен поглед, и се изплю на пътя.

Главата на по-ниския рязко се извърна към нея. Под качулката сякаш танцуваха само сенки.

Момичето се присви и отстъпи крачка назад.

— Хубав живот беше — прошепна то. — Вижте, имаше си тия свещи. Пет. Пет за…

— Некромантика — прекъсна я ниският.

По-високият до нея промълви:

— Виждам ги, дете. Зная какво значат.

Другият изсумтя:

— Вещицата е държала пет крехки души. Дреболия. — Килна глава на една страна. — Мога да ги чуя. Зоват я.

Очите на момичето се напълниха със сълзи. Неизречима мъка сякаш се надигна от някакъв черен камък, заседнал в ума й. Тя избърса бузата си.

— Вие откъде дойдохте? — попита изведнъж. — Не ви видяхме на пътя.

Мъжът до нея погледна настланото с чакъл платно.

— От другата страна бяхме — отвърна й с лека насмешка. — Чакахме. Също като теб.

Другият се изкиска.

— От другата страна, вярно. — Обърна се към пътя и вдигна ръце. Спусна се мрак и момичето вдиша рязко. Силен, раздиращ звук изпълни за миг въздуха и когато мракът се стопи, очите на детето се ококориха.

Седем едри Хрътки клечаха около мъжа на пътя. Очите им грееха жълти — и всички се бяха обърнали в същата посока като мъжа. Чу го как изсъска:

— Жадни сме, а? Вървете тогаз!

Хрътките затичаха безшумно по пътя. Господарят им се обърна и каза на мъжа до нея:

— Нещо, което да погризе ума на Ласийн. — И се изкиска отново.

— Трябва ли да усложняваш нещата? — отвърна другият с досада.

Ниският се вкочани.

— Те виждат колоната.

Килна глава. Нагоре по пътя се чу уплашено конско цвилене. Мъжът въздъхна.

— Взе ли решението си, Котильон?

Другият изсумтя насмешливо.

— Щом използва името ми, Амманас, значи току-що си решил вместо мен. Вече едва ли можем да я оставим тук, нали?

— Можем, разбира се, приятелю. Само че без дъх.

Котильон погледна момичето и рече тихо:

— Не.

Рибарската щерка прехапа устна. Стиснала свещта на Ригга, тя отстъпи още крачка назад и ококорените й очи зашариха от единия мъж към другия.

— Жалко — каза Амманас.

Котильон като че ли кимна, после се окашля и рече:

— Ще отнеме време.

В отговора на Амманас се прокрадна насмешка.

— А ние разполагаме с време, нали? Истинското възмездие е в бавното, предпазливо дебнене на жертвата. Забрави ли болката, която тя ни причини? Гърбът на Ласийн вече е опрян в стената. Може да се сгромоляса и без нашата помощ. Къде му е удовлетворението в това?

Отговорът на Котильон беше хладен и сух.

— Винаги си подценявал императрицата. Оттам идват сегашните ни затруднения… Не. — Посочи щерката на рибаря. — Тази ще ни потрябва. Ласийн събуди гнева на Лунния къс, а ако това не е гнездо на оси — здраве му кажи. Разчетът на времето е съвършен.

Смътно долетя конско цвилене и писъци на мъже и жени — звуци, които разкъсаха сърцето на момичето. Очите й пробягаха към вкочанената фигура на Ригга край пътя, после — към приближаващия се към нея Амманас. Помисли да побегне, но краката й бяха омекнали и трепереха безпомощно. Той пристъпи и като че ли я огледа, въпреки че сенките под качулката му си останаха непроницаеми.

— Рибарска щерка си, нали? — попита я с благ тон.

Тя кимна.

— Имаш ли си име?

— Стига! — изръмжа Котильон. — Не е някоя мишка под лапата ти, Амманас. Освен това аз я избрах и аз ще реша с какво име да я нарека.

Амманас отстъпи и каза:

— Жалко.

Момичето вдигна умолително ръце.

— Моля ви — примоли се то на Котильон, — нищо не съм направила! Баща ми е беден човек, но ще ви плати всичко, каквото може. Аз съм му нужна, както и връвта — той ме чака! — Усети, че се е подмокрило, и седна на земята. — Не съм направила нищичко! — Прониза я срам и тя прибра ръце в скута си. — Моля ви.

— Нямам друг избор, дете — рече Котильон. — В края на краищата ти знаеш имената ни.

— Но не ги знаех, докато не ги казахте! — проплака момичето.

Мъжът въздъхна.

— След това, което става на пътя в момента, ще те разпитват. Неприятно. А някои много добре знаят имената ни.

— Виждаш ли, моме — добави Амманас и потисна кикота си, — ние двамата не трябваше сега да сме тук. Има имена, но има и имена. — Махна на Котильон и добави със смразяващ глас: — С баща й също трябва да се оправим. Хрътките ми?

— Не — отсече Котильон. — Ще живее.

— Как тогава?

— Подозирам — каза Котильон, — че алчността ще стигне, след като плочникът се омете. — Следващите му думи бяха пълни със сарказъм. — Сигурен съм, че ще се справиш с тази магия, нали?

Амманас се изкиска.

— Пази се от сенки, носещи дарове.

Котильон отново се обърна към момичето. И вдигна ръце настрани. Сенките, които бяха крили чертите му, се разсипаха от тялото му.

Амманас заговори и думите му стигнаха до ушите на момичето сякаш от безкрайно далече.

— Идеална е. Императрицата никога няма да може да я проследи, няма да може и да предположи дори. — Гласът му се извиси. — Не е чак толкова лошо, моме, да си пионка на един бог.

— Бутай и тегли — бързо промълви момичето на рибаря.

При странната й реплика Котильон се поколеба за миг, после сви рамене. Сенките наоколо се завихриха и я погълнаха. Бяха хладни. Умът й се отнесе надолу в мрака. Последното, което усети, бе мекият восък на свещта в дясната си ръка и как сякаш той започна да се издува в стиснатия й юмрук.

 

 

Капитанът се намести в седлото си и погледна жената, която яздеше до него.

— Затворили сме пътя от двете страни, адюнкта. Местният трафик е преместен навътре в сушата. Досега дума не е изтекла. — Отри потта от челото си и примижа от болка. Вълнената шапка под шлема му беше ожулила челото.

— Нещо не е наред ли, капитане?

Той поклати глава и примижа към пътя.

— Шлемът се е разхлабил. Предния път, когато го носех, имах повече коса.

Адюнктата на императрицата не отвърна.

Жаркото предобедно слънце правеше бялата прашна повърхност на пътя почти ослепителна. Потта се стичаше по тялото му, а рачата опашка на шлема му го щипеше по врата. Кръстът вече го беше заболял. Години бяха минали, откакто за последен път се беше качвал на кон, и прешлените на гръбнака му пукаха с всяко подрусване на седлото.

Всякаквите там титли отдавна бяха престанали да го карат да се стяга. Но това беше адюнктата на императрицата, ръката на Ласийн, живото продължение на имперската воля. Последното, което капитанът желаеше сега, бе да се покаже слаб пред тази млада и опасна жена.

Пътят лъкатушеше по дългия полегат склон. Вляво от тях подухваше солен вятър и свиреше в листата на напъпилите дървета. Към пладне вятърът щеше да задиша жежък като фурна и да донесе вонята на калните плитчини. А слънчевият зной щеше да притури и още нещо. Капитанът се надяваше дотогава да се е прибрал в Кан.

Постара се да не мисли за мястото, през което минаваха. Това го оставяше на адюнктата. През годините служба на империята беше видял предостатъчно, за да знае кога да залости всичко дълбоко в черепа си. Този път беше един от тях.

Адюнктата заговори:

— От дълго ли сте зачислен тук, капитане?

— Да — сухо отвърна мъжът.

Жената помълча, после попита:

— От колко?

Той се поколеба.

— Тринайсет години, адюнкта.

— Били сте се за императора значи.

— Тъй вярно.

— И сте преживели чистката.

Капитанът я изгледа накриво. И да усети погледа му, тя не го показа. Очите й останаха вперени напред. Седеше леко в седлото, ножницата на дългия й меч бе окачена високо под лявата й ръка — беше готова за конна битка. Косата й или беше подрязана късо, или бе прибрана под шлема. Жилава жена, прецени капитанът.

— Свърши ли огледът? — попита тя. — Питах ви за чистката, наредена от императрица Ласийн след преждевременната кончина на предшественика й.

Капитанът стисна зъби и наведе брадичка да придърпа каишката на шлема — не беше имал време да се обръсне и тя го жулеше.

— Не всички бяха убити, адюнкта. Хората на Итко Кан не са толкова буйни. Нямаше ги при нас онези размирици и масовите екзекуции като в другите части на империята. Ние просто си седяхме на задниците и изчаквахме.

— Разбирам — каза с лека усмивка адюнктата, — че не сте от знатно потекло, капитане.

Той изсумтя.

— Ако бях от знатно потекло, нямаше да съм оцелял дори и тук, в Итко Кан. Това и двамата го знаем. Заповедите бяха изрични и дори и канските глупаци не посмяха да не се подчинят на императрицата. — Той се навъси. — Не, само нагоре по ранговете, адюнкта.

— Последното ви назначение?

— В равнините Уик.

Продължиха известно време мълчаливо; подминаваха оставените на пост войници. Дърветата вляво отстъпиха място на ниски храсталаци, морето зад тях показа покритата си с бели гребени шир. Адюнктата пак заговори:

— Този район, дето го държите… Колко стражи сте поставили?

— Хиляда и сто — отвърна капитанът.

Тя извърна глава и хладният й поглед се вледени под ръба на шлема.

Капитанът се вгледа в лицето й.

— Касапницата стига на половин левга от морето, адюнкта, и на четвърт левга в сушата.

Жената замълча.

Наближиха билото. Там се беше струпало множество войници, други чакаха по склона на хълма. Всички се бяха обърнали към тях и ги гледаха.

— Пригответе се, адюнкта.

Жената загледа хората, наредени в шпалир покрай пътя. Знаеше, че са корави мъже и жени, ветерани от обсадата на Ли Хенг и Уикските войни в равнините на север. Но нещо се беше утаило в очите им, зачервени и влажни очи. Гледаха я с копнеж, който й се стори смущаващ, сякаш бяха гладни за отговор. Докато минаваше покрай тях, успя да потисне порива си да им заговори, да им предложи каквито можеше утешителни думи. Дарбите й обаче не й принадлежаха, както не бяха й принадлежали никога. В това отношение с нищо не се отличаваше от самата императрица. Щом наближиха билото, чу отвъд него крясъци на чайки и врани — извисяваха се в оглушителен писклив хор. Без да обръща повече внимание на войнишкия шпалир, адюнктата подкара коня си право напред. Капитанът я последва. Стигнаха до билото и погледнаха надолу. Пътят се спускаше на около една пета от левгата, след което отново започваше да се изкачва нагоре към морския нос.

Хиляди чайки и врани бяха осеяли земята, изсипваха се на рояци в рововете и ниския сух пирен и прещип. Земята под това кипнало бяло и черно море беше еднакво червена. Тук-там се виждаха оголени конски скелети и проблясваше желязо.

Капитанът развърза шлема си, смъкна го бавно от главата си и го окачи на седлото.

— Адюнкта…

— Казвам се Лорн — прекъсна го тихо жената.

— Сто седемдесет и пет мъже и жени. Двеста и десет коня. Деветнайсети ескадрон на Осма кавалерия на Итко Кан. — Гърлото на капитана се стегна за миг. Той погледна Лорн. — Мъртви. — Конят под него се дръпна подплашен, усетил сякаш лъха отдолу. Капитанът дръпна грубо юздите и животното се укроти, с разширени ноздри и дръпнати уши; трепереше под седлото. Жребецът на адюнктата не помръдна. — Всички са били с извадени оръжия. Всички са се били с онова, което ги е нападнало. Но всички мъртви са наши.

— Брега долу огледахте ли? — попита Лорн, без да откъсва очи от пътя.

— Никакви следи от десант — отвърна капитанът. — Никакви следи никъде, нито към морето, нито към сушата. А има и още мъртъвци. Фермери, селяни, рибари, обикновени пътници. Всички разкъсани, с откъснати крайници — деца, стока, кучета. — Млъкна и извърна глава. — Четиристотин мъртъвци — процеди през зъби. — Не сме сигурни за точния им брой.

— Разбирам — промълви безчувствено Лорн. — И никакви свидетели?

— Нито един.

Към тях отдолу по пътя яздеше мъж, привел глава към ухото на коня, сякаш го уговаряше да мине през касапницата. Пред него с крясък излитаха подплашени птици и кацаха отново над плячката си, щом ги подминеше.

— Кой е този? — попита Лорн.

— Лейтенант Гъноуз Паран — изсумтя капитанът. — Нов е в частта ми. От Унта.

Очите на Лорн се присвиха. Младежът беше стигнал до края на ниското и се беше спрял да даде заповеди на работните групи. После отново се изправи в седлото и погледна нагоре към двамата.

— Паран. От дома Паран.

— Е, да. Златна кръв в жилите и така нататък.

— Извикайте го тук.

Капитанът махна с ръка и лейтенантът срита коня. След малко дръпна юзди пред началника си и отдаде чест.

И той, и конят бяха покрити с кръв. Ята мухи и оси бръмчаха около тях на облак. Лорн не видя в лицето на лейтенант Паран младостта, която му се полагаше. И все пак не беше трудно човек да задържи погледа си върху това лице.

— От другата страна огледа ли, лейтенант? — попита капитанът.

Паран кимна.

— Да, сър. В подножието на носа има малко рибарско селище. Десетина колиби. Трупове във всички, с изключение на две. Повечето лодки, изглежда, са се върнали, макар че кеят е празен.

Лорн се намеси.

— Лейтенант, опишете ни празните колиби.

Той прогони с ръка заплашващата да го ужили по лицето оса, преди да отговори.

— Едната е над брега, малко встрани от пътя. Смятаме, че е била на една старица, която намерихме мъртва на пътя, на около половин левга южно оттук.

— Защо?

— Адюнкта, вещите в колибата бяха на стара жена. Освен това, изглежда, е имала навика да пали свещи. Лоени свещи. Старицата на пътя е била с чувал, пълен с ряпа и няколко лоени свещи. Лойта тук е скъпа, адюнкта.

— Колко пъти минахте през бойното поле, лейтенант?

— Достатъчно, за да привикна, адюнкта — отвърна той с гримаса.

— А втората празна колиба?

— Тя, изглежда, е била на някакъв мъж и момичето му. Близо е до линията на прилива, срещу празния кей.

— И никаква следа от тях?

— Никаква, адюнкта. Разбира се, продължаваме да намираме тела — по пътя, както и из полята наоколо.

— Но не и по брега.

— Не.

Адюнктата се намръщи. Не пропусна да забележи, че двамата мъже я гледат напрегнато.

— Капитане, що за оръжия са убили войниците ви?

Капитанът се поколеба, после извърна намръщения си поглед към младия лейтенант.

— Ти от доста време се мотаеш тук, Паран. Да чуем твоето мнение.

Паран отвърна със стиснати в горчива усмивка устни.

— Естествени оръжия, сър.

Капитанът усети, че му се повдига. Беше се надявал, че греши.

— Какво значи „естествени оръжия“? — попита Лорн.

— Зъби, предимно. Много големи, много остри зъби.

Капитанът се окашля и каза:

— В Итко Кан не е имало вълци от сто години. Във всеки случай, наоколо няма леш…

— Вълци са били — настоя Паран. — Големи като мулета. Няма дири, адюнкта. Едно валмо козина няма.

— Значи не са били вълци — каза Лорн.

Паран сви рамене.

Адюнктата си пое дъх, задържа го и бавно въздъхна.

— Искам да го видя това рибарско селище.

Капитанът понечи да си сложи шлема, но адюнктата поклати глава.

— Лейтенант Паран ще е достатъчен, капитане. Бих ви посъветвала междувременно да поемете охраната лично. Мъртвите трябва да се приберат колкото може по-скоро. Всички свидетелства за погрома трябва да се заличат.

— Разбрано, адюнкта — отвърна капитанът. Надяваше се, че е прикрил облекчението си.

Лорн се обърна към младия благородник.

— Е, лейтенант?

Той кимна и смуши коня си.

Чак когато птиците започнаха да се пръскат от пътя им, адюнктата неволно завидя на капитана. Хранещите се с леш твари разкриха пред нея килим от броня, потрошени кости и месо. Въздухът беше горещ, подпухнал и гъст. Видя войници, още с шлемове — вратовете им бяха прегризани сякаш от някакви огромни, ужасяващо яки челюсти. Видя разкъсани ризници, смачкани щитове и ръце, изтръгнати от раменете. Не издържа и се втренчи в морето, безсилна да обхване с ума си мащабите на жестоката касапница. Жребецът й, отгледан от най-добрите раси в Седемте града, боен кон, обучен и свикнал с кръв, бе изгубил гордата си непокорна стъпка и пристъпваше боязливо по каменната настилка.

Лорн осъзна, че трябва да разсее с нещо ума си, и го потърси в разговора.

— Лейтенант, вие получихте ли вече назначението си?

— Не, адюнкта. Очаквам да ме назначат в столицата.

Тя повдигна вежда.

— Нима? И как смятате да го уредите?

Паран примижа и се подсмихна.

— Все някак ще се уреди.

— Разбирам. — Лорн замълча. — Благородниците от доста време се въздържат да се стремят към военни назначения: предпочитат да си кротуват, нали?

— Още от първите дни на империята. Императорът не хранеше обич към нас. Докато грижите на императрица Ласийн май са насочени в друга посока.

Лорн изгледа младежа.

— Поемате голям риск, лейтенант. Освен ако арогантността ви не стига дотам, че да предизвикате адюнктата на императрицата. Толкова ли сте уверен в непобедимостта на своята кръв?

— Откога казването на истината е арогантност?

— Все пак сте млад, нали?

Това, изглежда, жегна Паран. По гладко обръснатите му бузи пробяга червенина.

— Адюнкта, през последните няколко часа газих до коленете раздрана плът и съсирена кръв. Бих се с чайки и врани за тела… знаете ли какво правят тези птици? Точно? Дерат късове месо и се бият за тях; тъпчат се с очи, езици и сърца. В ненаситната си алчност налитат на всякаква плът… — Замълча, овладя се и се изправи в седлото. — Вече не съм чак толкова млад, адюнкта. Колкото до „арогантността“, честно казано, все ми е едно. С истината не можеш да си играеш, не и тук, не и сега — вече не.

Стигнаха отсрещния склон. Една тясна пътека вляво водеше надолу към морето. Паран я посочи и смуши коня си.

Лорн го последва — гледаше замислено широкия му гръб, — после вниманието й се насочи към пътя. Той беше тесен и заобикаляше скалите на носа. Вляво пропадаше рязко на шестдесет стъпки надолу. Беше отлив и вълните се разбиваха в рифа на няколкостотин разтега от брега. Долу се виждаха локви, отразили в тъмните си води облачното небе.

Завиха и видяха извита като полумесец пясъчна ивица. Над нея, в подножието на носа, се простираше широк тревист бряг, по който бяха наклякали десетина колиби.

Адюнктата погледна към морето. Лодките се полюшваха, привързани за кейовете. Въздухът над плажната ивица и низината на прилива беше пуст — не се мяркаше нито една птица.

Тя спря коня си. Миг след това Паран я погледна през рамо и направи същото. Тя смъкна шлема си и разтърси дългата си кестенява коса — беше мокра и сплъстена от потта. Лейтенантът я погледна питащо.

— Лейтенант Паран, докладът ви беше добър. — Тя вдиша соления въздух и срещна очите му. — Боя се, че няма да бъдете назначен в Унта. Заповедите си ще получавате от мен, като офицер, назначен в личния ми състав.

Очите му бавно се присвиха.

— Какво е сполетяло тези войници, адюнкта?

Тя не му отговори веднага. Отпусна се в седлото и замислено огледа морската шир.

— Някой е бил тук. Чародей с голяма мощ. Нещо се е случило и вниманието ни е било отвлечено, за да не го разкрием.

Паран зяпна.

— Да избие четиристотин души само за да ни заблуди?

— Ако този човек и дъщеря му са били в морето, приливът щеше да ги върне.

— Но…

— Няма да намерите телата им, лейтенант.

Паран се озадачи.

— Сега какво?

Тя само го погледна и обърна коня.

— Сега се връщаме.

— И само това ли? — Той я зяпна, докато тя обръщаше коня си, после подкара в тръс, за да я догони. — Почакайте малко, адюнкта — каза й, след като се изравни с нея.

Тя го изгледа предупредително. Паран тръсна глава.

— А, не! Щом вече съм в личния ви състав, искам да знам повече за това, което става.

Тя отново си сложи шлема и стегна здраво каишките под брадичката си. Дългата й коса провисна на парцаливи въжета върху имперската й пелерина.

— Е, добре. Както знаете, лейтенант, аз не съм магьосница…

— Не сте — каза Паран хладна усмивка. — Вие само ги издирвате и ги убивате.

— Не ме прекъсвайте. Смятах да кажа, че съм проклятие за чародейството. Това, лейтенант, означава, че макар да не практикувам магия, имам вземане-даване с нея. Така да се каже. Познаваме се с нея, ако така предпочитате. Познавам шаблоните на магьосничеството и са ми познати шаблоните на онези умове, които го използват. В този случай трябваше да стигнем до извода, че клането е пълно и безразборно. Не е нито едното, нито другото. Тук има диря и ние с вас трябва да я открием.

Паран кимна замислено.

— Първата ви задача, лейтенант, е да отидете до близкото тържище… как се казваше?

— Джером.

— Да, Джером. Те познават тази рибарска махала, защото тук са продавали улова си. Поразпитайте, разберете кое от рибарските семейства е включвало баща и дъщеря. Донесете ми имената и описанията им. Използвайте войската, ако местните се окажат опърничави.

— Няма да се опъват — увери я Паран. — Канците са услужлив народ.

Изкачиха се по пътеката и спряха на пътя. Между труповете долу трополяха коли, воловете мучаха и биеха в пръстта накървавените си копита. Войнишки викове се носеха из гъмжилото, а над всичко това кръжеше облак от хиляди птици. Вонеше на паника. В отсрещния край стоеше капитанът, шлемът му висеше на едната му ръка.

Адюнктата се загледа натам с присвити очи.

— Заради тях, дано да се окажете прав, лейтенант.

 

 

Докато капитанът гледаше двамата приближаващи се конници, нещо му подсказа, че спокойните му дни в Итко Кан са преброени. Шлемът в ръката му изведнъж натежа. Той изгледа накриво Паран. Това благородниче пак се беше уредило. „Сто конци го дърпат всяка стъпка по пътя към някое сладко постче в някой мирен град.“

Двамата излязоха на билото и той видя, че Лорн го гледа съсредоточено.

— Капитане, имам една молба към вас.

Капитанът изсумтя. „Молба, в името на Гуглата! Императрицата сигурно всяка сутрин си проверява чехлите да не би тази вече да ги е обула.“

— Разбира се, адюнкта.

Тя слезе от коня си, Паран — също. Лицето на лейтенанта беше равнодушно. Наглост ли бе това, или адюнктата му беше дала повод за размисъл?

— Капитане — започна Лорн, — разбирам, че в Кан се набират войници. От околностите на града ли събирате хората?

— За войската? Най-вече оттам, разбира се. Градските имат много повече, от което да се лишат. Плюс това, те първи чуват лошата вест. Повечето селяни още не знаят, че в Дженабакъз провалът е пълен. И смятат, че гражданите просто са си глезльовци. Може ли да попитам защо питате?

— Можете. — Лорн загледа войниците, разчистващи пътя. — Трябва ми списък на новите наборници. От последните два дни. Тези, които са родени в града, ги забравете, само от външните. И само жените и старците.

Капитанът отново изсумтя.

— Списъкът сигурно ще е кратък, адюнкта.

— Дано, капитане.

— Разбрахте ли какво се крие зад всичко това?

Все така загледана в трескавата дейност по пътя, Лорн отвърна:

— Представа нямам.

„Да бе — помисли капитанът. — Аз пък съм превъплътеният император.“

— Лошо — измърмори той.

— О! — Адюнктата се обърна към него. — Лейтенант Паран вече е в състава ми. Вярвам, че ще направите необходимите размествания.

— Както заповядате, адюнкта. Обичам канцеларщината.

Думите му му спечелиха бегла усмивка, после лицето й отново стана сериозно.

— Лейтенант Паран тръгва веднага.

Капитанът погледна младия благородник и се усмихна така, че усмивката му да каже всичко. Да служиш на адюнктата беше все едно да си червеят на куката. Адюнктата беше куката, а от другия край на кордата беше императрицата. Да се гърчи.

На лицето на Паран се изписа кисела физиономия.

— Слушам, адюнкта. — Той отдаде чест и препусна по пътя.

Капитанът го погледа, докато се отдалечи, после каза:

— Нещо друго, адюнкта?

— Да.

Тонът й го накара да се обърне.

— Бих искала да чуя едно войнишко мнение за сегашните набези на знатното съсловие в имперската командна структура.

Капитанът я изгледа твърдо.

— Не е много ласкаво, адюнкта.

— Продължете.

Капитанът заговори.

 

 

Беше осмият ден на набора и кадрови сержант Араган седеше зад писалището с помътнели очи, докато ефрейторът подкарваше поредното пале от редицата. Тук, в Кан, бяха извадили голям късмет. Риба се лови най-добре в мътни води, беше казала Юмрукът на Кан. Тук само слушат истории. А от историите кръв не ти тече. От историите не огладняваш и не ти се подбиват краката. Когато си млад, миришеш още на свински лайна и си убеден, че в целия проклет свят няма ни едно оръжие, което може да те нарани; единственото, което правят историите, е да те накарат да поискаш да станеш част от тях.

Старицата беше права. Както обикновено. Тези хора не бяха тъпкани от ботуша толкова дълго, че всъщност им харесваше. Какво пък, възпитанието започваше оттук.

Денят беше лош: тукашният капитан изхвърча с гръм и трясък навън с три роти, без да остави след себе си поне един достоверен слух какво точно става. И сякаш, че това не стигаше, ами няма и десет минути след това от Унта пристигна адюнктата на Ласийн — за да се добере дотук, беше използвала един от гадните магически Лабиринти. Въпреки че самият той не я видя, само името й в горещия вятър бе достатъчно, за да го полазят тръпки. Убийцата на магове, скорпионът в джоба на императрицата.

Араган се загледа намръщено в писалището. Ефрейторът се окашля и той вдигна глава.

Новобранката, застанала пред него, го стъписа. Той отвори уста — езикът му беше готов да запердаши такава тирада, от която цялата редица младоци щяха да се пръснат като пилци — но само миг след това я затвори и думите останаха неизречени. Указанията на Юмрука на Кан бяха повече от ясни: щом имат две ръце, два крака и глава — взимайте ги. Кампанията за Дженабакъз беше пълен погром. Трябваха свежи попълнения.

Той се ухили на момичето. Напълно отговаряше на описанието на Юмрука. И все пак…

— Е, моме, разбираш, че си се наредила да се включиш във Военноморските сили на Малазан, нали?

Девойката кимна и твърдият й хладен поглед се прикова в Араган.

Лицето на сержанта се вкочани. „Проклятие, едва ли е на повече от дванайсет-тринайсет. Ако ми беше дъщеря…“

„Но защо очите й изглеждат толкова дяволски стари?“ Последния път, когато бе видял нещо подобно, беше извън Леса Мот, на Дженабакъз — вървяха през селска земя, поразена от петгодишна суша и два пъти по-дълга война. Онези състарени очи бяха от глад или от преживяна смърт. Той се навъси.

— Как се казваш, момиче?

— Е, приета ли съм? — попита тихо момичето.

Араган кимна и изведнъж почувства, че черепът му ще се пръсне от болка.

— Назначението си ще получиш в едноседмичен срок. Освен ако нямаш предпочитания.

— Дженабакъзката кампания — моментално отговори момичето. — Под командата на Върховен юмрук Дужек Едноръкия. Войската на Едноръкия.

Араган примига и каза:

— Ще си отбележа. Името ти?

— Сори. Името ми е Сори^[1].

Араган надраска името в тефтера си.

— Свободна си. Ефрейторът ще ти каже къде да отидеш. — Погледна я, когато тя тръгна към вратата. — И измий тая кал от краката си.

Араган продължи да пише, но след миг спря. Не беше валяло от седмици. А и калта наоколо беше по-скоро зелена и сива, не тъмночервена. Хвърли перото и разтри слепоочията си. „Добре поне, че това главоболие престана.“

 

 

Джером бе на левга и половина навътре в сушата, по Стария кански път, предимперска магистрала, рядко използвана след изграждането на горния имперски крайбрежен път. Движението по него напоследък включваше предимно пешаци — местни фермери. Сега само пръснатите по платното развързани и разкъсани вързопи с дрехи, потрошени кошове и стъпкани зеленчуци свидетелстваха за скорошното им преминаване. Едно окуцяло муле, последният страж, надзираващ останките от това преселение, стоеше и гледаше тъпо, нагазило до глезените в чувал с ориз.

Съсипията като че ли не беше от повече от един ден — плодовете и зеленчуците едва започваха да гният в следобедната жега.

Конят го носеше в бавен тръс и пред очите на Паран в сивкавата от прахта омара бавно се откроиха първите постройки на тръжното селище. Никой не се движеше между полупорутените кирпичени къщи; нямаше псета, които да го подгонят с лая си, а единствената кола пред очите му се беше килнала на единственото си останало колело. За да подсили зловещия пейзаж, въздухът бе надвиснал неподвижен, лишен от птичи зов. Паран разхлаби меча в ножницата.

Щом наближи първите постройки, спря коня. Бягството беше станало набързо, в паника. И все пак не видя тела на мъртъвци, нито някакви признаци за насилие, освен явната припряност на онези, които бяха побягнали. Той си пое дъх, бавно издиша и цъкна с език на коня да продължи. Главната улица, всъщност единствената улица на селото, водеше до единствената двукатна каменна постройка: Имперската жандармерия. Ламаринените й кепенци бяха спуснати, тежката обкована врата — залостена. Паран приближи, без да откъсва очи от сградата.

Слезе, върза кобилата на коневръза и отново огледа улицата. Пълно мъртвило. Извади меча си и закрачи към вратата на Жандармерията.

Спря го някакъв тих постоянен звук отвътре, твърде тих, за да може да се чуе от разстояние, но сега, когато застана пред огромната обкована врата, той чу ясно човешко мърморене и настръхна. Изпъна ръката с меча и опря върха му под мандалото. Повдигна го и бутна вратата.

В сумрака вътре пробяга вълна, плясък и лъх на въздух, който донесе до ноздрите му наситения мирис на разлагаща се плът. Той вдиша дълбоко. Устата му внезапно бе пресъхнала.

Взря се. Посрещна го смразяващо тихият шепот на отварящи се да заговорят гърла. Залата беше пълна с черни гълъби — пърхаха и гукаха сред ледена тишина. Сред тях лежаха униформени човешки тела, проснати безразборно по пода между купчините курешки. Пот и смърт изпълваха въздуха, гъст като блатна мъгла. Той влезе. Гълъбите запърхаха, но иначе не му обърнаха внимание: нито един не полетя към вратата.

От сенките към тавана със слепите си очи се взираха подути лица. Бяха посинели, като на удушени. Паран се вгледа в един от войниците и промърмори:

— Доста е нездравословно да носиш тая униформа, а?

„Призоваване на птици с магия за траурно бдение. Черният хумор май не ми допада вече.“ Отърси се и тръгна из помещението. Птиците се отдръпваха тромаво от ботушите му и гъргореха зад него. Вратата към кабинета на капитана зееше. През капаците на прозорците струеше мътна светлина. Паран прибра меча в ножницата и влезе. Капитанът си седеше в стола, с подпухнало лице — на грозни зелени и сини петна.

Младежът помете с ръка влажните черни пера от писалището и зарови в свитъците. Хартията се разпадаше на гнили мазни листа между пръстите му.

„Грижливо премахване на следата.“

Обърна се и излезе вдървено под топлото слънце. Затвори вратата, както несъмнено бяха направили и селяните.

Магията бе поквара, която малцина бяха склонни да разследват. Защото имаше свойството да се разпространява.

Паран отвърза кобилата, яхна я и излезе от изоставеното село. Не се обърна назад.

 

 

Слънцето клечеше на хоризонта, натежало и подпухнало сред петно от пурпурни облаци. Паран едва държеше очите си отворени. Беше изнурителен ден. Ужасен ден. Земята наоколо, доскоро позната и спокойна, се бе превърнала в място, кипнало от мрачно чародейство. Той изобщо не държеше да изкара нощта на открито.

Конят му вървеше мудно, навел глава. Сумракът бавно ги загръщаше. Скован от изтощителните вериги на мислите си, Паран се помъчи да си припомни всичко, което бе преживял от заранта.

Беше се отървал от киселия мълчалив капитан и от гарнизона в Кан, беше получил неочаквано бърз шанс за издигане. Адютант на адюнктата бе повишение, за каквото не можеше и да си въобразява допреди седмица. Въпреки професията, която си бе избрал, баща му, а и сестрите му, щяха да са впечатлени, ако не и смаяни от постижението му. Като толкова много други синове и дъщери на благородни фамилии, той отдавна беше хвърлил око на имперската военщина, жаден за престиж и отегчен от безучастното самодоволство на знатната класа. Да, той жадуваше за нещо повече от разпращането на каруци с вино и надзираването на семейната ферма за породисти коне.

Не беше първият, включил се доброволно в поредния набор, за да улесни по този начин пътя си на подготовка за офицер и домогването до висок пост. Само дето го беше споходил лош късмет, който го отпрати в Кан, където гарнизонът ветерани ближеше раните си вече шеста година. Един неизпитан в битки лейтенант не можеше да се надява на особено уважение, още по-малко ако е със знатно потекло.

Паран подозираше, че след погрома на пътя това вече се е променило. Беше се справил по-добре от мнозина от ветераните — е, в не малка степен с помощта на изключителните качества на коня си. Нещо повече, за да докаже на всички хладнокръвието и професионализма си, доброволно бе поел командването на разследващия отряд.

Беше се справил добре, въпреки че нарядът се оказа… труден. Слушал беше писъци, докато обикаляше през труповете, писъци, които излизаха някъде от собствения му череп. Очите му се бяха приковавали във всевъзможни странни подробности — нелепата извивка на някое тяло, необяснимата усмивка на някой мъртъв войник — но най-трудното за понасяне бяха конете: покрити с кървава пяна ноздри и муцуни — признак за преживян ужас — и ужасни рани. Гордите доскоро животни бяха оплескани с черно-жълта пяна и изпражнения и лежаха сред лъскавия килим от кръв и късове червена плът. Доплака му се — за конете.

Размърда се притеснено на седлото. Дланите му бяха потни. Дотук бе разчитал на самоувереността си. Ала сега, когато мислите му се връщаха към онази ужасна сцена, онова, което винаги се беше крепило стабилно и невъзмутимо в ума му, вече пелтечеше, свиваше се боязливо и заплашваше да го извади от равновесие. Пренебрежението, което бе проявил към ветераните от отряда си, смъкнали се безпомощно на колене край пътя и повръщащи само жлъчка, сега му отвръщаше с жестока мъст. А ехото, догонващо го от сградата на Жандармерията в Джером като последен удар върху вече изтерзаната му душа, се надигна отново, за да го изскубне от защитната вцепененост, която все още го крепеше донякъде.

Насили се и се стегна. Беше казал на адюнктата, че младостта му си е отишла. И други неща й беше казал, без страх и без притеснение, без онази предпазливост, която му бе внушавал баща му, станеше ли дума за многоликата империя.

Сякаш от много далече, в ума му се върнаха две стари, много стари думи: Живей кротко. Тогава бе отхвърлил този възглед; и продължаваше да го отхвърля. Но ето, че адюнктата го бе забелязала. И сега той се зачуди за първи път: редно ли беше да изпитва гордост. Онзи закоравял от жестоки боеве командир отпреди толкова много години, на стените на Крепостта на Мок, щеше да се изплюе в краката му с презрение, ако го видеше сега. Момчето вече не беше момче, а мъж. „Трябваше да се вслушаш в думите ми, момче. Виж се сега.“

Кобилата изведнъж спря и копитата й затъпкаха объркано разровения път. Паран посегна към меча и се огледа неспокойно в сумрака. Пътят минаваше през оризови ниви, а най-близките селски колиби бяха горе, на стотина крачки от пътя. При все това насред пътя стоеше някаква фигура. Човешка.

Откъм нея полъхна студен ленив дъх, от който ушите на кобилата се дръпнаха назад, ноздрите й се разшириха и тя потръпна.

Фигурата — на мъж, ако се съдеше по ръста — беше цялата в зелено: зелено наметало със зелена качулка, бледозелена туника и ленен клин над боядисаните в зелено кожени ботуши. Зад тънкия колан беше пъхнат само един дълъг нож — предпочитаното оръжие на воините на Седемте града. Ръцете на мъжа, смътно сиви на предвечерната светлина, проблясваха, отрупани с пръстени — пръстени на всеки пръст, под и над кокалчетата. Мъжът вдигна едната си ръка — стискаше глинено шише.

— Жадни ли сме, лейтенант? — Гласът му беше тих и странно мелодичен.

— Имам ли някаква работа с вас? — попита Паран, без да пуска дръжката на дългия си меч.

Мъжът се усмихна и смъкна качулката си. Лицето му беше издължено, кожата изглеждаше светлосива, очите му бяха тъмни и дръпнати. Изглеждаше около трийсетгодишен, въпреки че косата му бе побеляла.

— Адюнктата ме помоли за малка услуга — рече той. — Гори от нетърпение да чуе доклада ви. Аз трябва да ви придружа… бързичко. — Разклати шишето в ръката си. — Но първо — отдих. Цяло пиршество нося в джобовете си — много по-добро, отколкото може да предложи едно мърляво канско село. Елате да седнете с мен, ей тука, край пътя. Ще си поговорим сладко, докато зяпаме безгрижно как селяците се трудят неуморно. Казвам се Топър^[2].

— Чувал съм това име — каза Паран.

— Няма начин да не сте — отвърна Топър. — Уви, това съм аз. Кръвта на Тайст Андий се блъска в жилите ми, търси изход, несъмнено, от по-простосмъртния човешки поток. Моя е ръката, която отнема живота на кралското родословие на Унта — крал, кралица, синове, дъщери.

— Братовчеди, втори братовчеди, трети бра…

— Заличавайки всякаква надежда, м-да. Такова ми е задължението като Нокът с ненадмината сръчност. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми.

— А той беше?

— Жаден ли сте?

Паран се намръщи, но слезе от коня.

— Не казахте ли, че адюнктата иска да стигнем бързо?

— О, лейтенант, ще побързаме. Но след като си напълним търбусите и побеседваме с изтънчена вежливост.

— Според това, с което сте известен, изтънчеността стои много ниско в списъка на уменията ви, Нокът.

— Тя е една от най-ценните ми черти, но напоследък рядко имам възможност да я упражнявам, лейтенант. Вие, разбира се, ще отделите от скъпоценното си време, след като ще ви придружавам, нали?

— Каквато и уговорка да има между вас и адюнктата — каза му Паран, след като се приближи, — тя си е между вас. Аз не ви дължа нищо, Топър. Освен омраза.

Нокътят клекна край пътя и заизважда от джобовете си пакети, а след тях — и две кристални чаши. После извади тапата на бутилката.

— Стари рани. А на мен ми обясниха, че сте хванали по друг път, оставили сте зад гърба си досадните, бутащи се с лакти тълпи благородна сган. — Наля двете чаши с вино с кехлибарен цвят. — Вече сте едно с тялото на империята, лейтенант. То ви командва. И вие реагирате безпрекословно на волята му. Вие сте малка частица от един от мускулите на това тяло. Ни повече, ни по-малко. Времето за стари омрази отдавна е минало. Тъй че… — той остави бутилката на земята и подаде едната чаша на Паран — да вдигнем наздравица за новото начало, Гъноуз Паран, лейтенант и адютант на адюнкта Лорн.

Паран се намръщи, но взе чашата. Отпиха.

Топър се усмихна и извади копринена кърпа, за да попие устните си.

— Ето, виждате, че не е толкова трудно, нали? Мога ли да ви наричам с избраното ви прозвище?

— Паран е достатъчно. А вие? Каква титла се полага на командира на Нокътя?

Топър отново се усмихна.

— Ласийн продължава да командва Нокътя. Аз й помагам. В това отношение също съм нещо като адютант. Можете да ме наричате с прозвището ми, разбира се. Не съм от тези, които държат на формалностите след определена точка от запознанството.

Паран седна край разкаляния път.

— И преминахме ли вече тази точка?

— И още как.

— Как го решаваш?

— Ех. — Топър почна да развива пакетите и да вади сирене, хлебчета и плодове. — Запознанствата си ги правя по един от два възможни начина. Свидетел сте на втория.

— А първият?

— В тези случаи нямам време за изискани представяния, уви.

Паран развърза шлема си и го смъкна уморено.

— Държиш ли да чуеш какво открих в Джером? — попита той и оправи с ръка черната си коса.

Топър сви рамене.

— Ако изпитваш нужда.

— Може би е по-добре да изчакам аудиенцията си с адюнктата.

Нокътят се усмихна.

— Започваш да се учиш, Паран. Никога не предлагай с лека ръка знанието, с което разполагаш. Думите са като монети — струва си да ги къташ.

— Докато не умреш върху купчина злато — каза Паран.

— Гладен ли си? Мразя да се храня сам.

Паран прие къшей хляб.

— Е, адюнктата наистина ли е нетърпелива, или си тук по други причини?

Нокътят се усмихна и се надигна.

— Уви, изисканият разговор приключи. Пътят ни се отваря. — И се обърна към пътя.

Паран също се извърна и видя как във въздуха се раздира нещо като завеса и от пролуката се изсипва мъглива жълта светлина. „Лабиринт, тайните пътища на магьосничеството.“

— Дъх на Гуглата!

Въздъхна. Мъчеше се да се отърси от внезапно обладалия го мраз. През процепа успя да зърне сивкава пътека, притисната от двете страни от ниски стени и засводена отгоре от непроницаема мъгла с цвета на охра. Въздухът нахлу през портала като поет дъх и показа, че пътеката е от пепел — невидими течения завихриха бясно нагоре прашни вихрушки.

— Ще трябва да свикваш с това — каза Топър.

Паран хвана юздите на кобилата и окачи шлема си на седлото.

— Води.

Нокътят го изгледа одобрително и пристъпи в Лабиринта.

Паран го последва. Порталът зад тях се затвори и пътеката отпред се удължи. Итко Кан беше изчезнал, а с него — и всякакви признаци на живот. Светът, в който бяха навлезли, беше пуст като смъртта. Могилите, ограждащи пътеката като стени, се оказаха грамади от пепел. Въздухът беше наситен и гъст, с метален привкус.

— Добре дошъл в имперския Лабиринт — с лека насмешка каза Топър.

— Колко приятно.

— Изкован със сила от… каквото там е било преди. Постигано ли е някога такова нещо? Боговете само могат да кажат.

Тръгнаха.

— Доколкото разбирам — заговори Паран, — нито един бог не претендира за този Лабиринт. Така можете да избегнете събирачите на пътната дан, пазачите на порти, стражите на невидимите мостове и всички останали, за които разправят, че обитават Лабиринтите в служба на безсмъртните си господари.

Топър изсумтя.

— Значи си представяш, че Лабиринтите са толкова претъпкани? Какво пък, суеверията на невежите винаги са забавни. Струва ми се, че ще се окажеш приятен спътник в тази кратка разходка.

Паран замълча. Хоризонтите отвъд грамадите от пепел изглеждаха близки, смътно различима сплав от охрено небе и сиво-черна повърхност. Пот изби и потече под плетената му ризница. Кобилата му изпръхтя тежко.

— Ако случайно се чудиш — каза след малко Топър, — адюнктата в момента е в Унта. С помощта на този Лабиринт ще преминем разстоянието — около триста левги — само за няколко кратки часа. Някои смятат, че империята е станала твърде голяма, някои дори си въобразяват, че далечните й провинции са извън обхвата на императрица Ласийн. Както току-що научи, Паран, подобни убеждения могат да се поддържат само от глупци.

Кобилата изпръхтя отново.

— Да не би да те засрамих толкова, че да онемееш, лейтенант? Искрено съжалявам, ако съм се подиграл с невежеството ти…

— Риск, с който ще трябва да се примириш — отвърна Паран.

Следващите няколко хиляди крачки мълчание бяха за Топър.

Смътната светлина бе неизменна и нямаше как да се различат отминаващите часове. На няколко пъти се натъкваха на места, където дигите от пепел бяха разбъркани, сякаш по тях с тътрене беше преминало нещо грамадно, широки следи водеха в сумрака. На едно такова място намериха тъмно петно и пръснати наоколо като монети брънки от тежка верига. Топър внимателно огледа околността.

„Май не е толкова безопасно, колкото се опита да ми внуши. Тук витаят странни същества и съвсем не са дружелюбни.“

Не се изненада, че веднага след това Топър ускори крачка. Скоро стигнаха до някаква каменна арка. Личеше, че е построена наскоро, и Паран забеляза, че базалтът е от Унта, от имперските кариери край столицата. Стените на семейното му имение бяха от същия лъскав сиво-черен камък. В средата на арката, високо над главите им, се виждаше увенчана с дълги нокти ръка, стиснала кристален глобус: гербът на империята Малазан.

Отвъд арката цареше мрак.

Паран се окашля.

— Стигнахме ли?

Топър рязко се извърна към него.

— Отвръщаш на любезността с арогантност, лейтенант. Няма да е зле да изоставиш благородническата наглост.

Паран се усмихна и махна с ръка.

— Води, придружителю.

Топър завихри наметалото около себе си, пристъпи през арката и изчезна.

Кобилата се дръпна, щом Паран я подведе към арката, и отметна глава. Той се опита да я успокои, но без полза. Накрая се метна на седлото, стисна юздите, насочи кобилата към арката и заби шпорите в хълбоците й. Животното се понесе напред и скочи в пустошта.

Пред тях избухна взрив от светлина и цветове и ги погълна. Копитата на кобилата се приземиха с трясък и пръснаха във всички посоки нещо, което трябваше да е чакъл. Паран я спря и примига, преди да обгърне с поглед сцената около себе си. Просторна зала с таван, блеснал от златния обков, със стени, отрупани с гоблени, и с десетки стражи в пълно снаряжение — приближаваха се към него от всички страни.

Стъписана, кобилата отстъпи встрани и просна Топър на пода.

Едно от копитата изтропа точно до главата му. Изпращя още чакъл — само че не беше никакъв чакъл, забеляза Паран, а камъчета от мозайка. Топър се надигна и изгледа с яд лейтенанта.

Стражите, изглежда, се подчиниха на някаква неизречена заповед, защото бавно се отдръпнаха на позициите си до стените. Паран бързо откъсна очи от Топър. Пред него се издигаше подиум, увенчан с трон от сплетени кости. А на трона седеше императрицата.

В залата цареше пълна тишина, нарушена само от пращенето на полускъпоценни камъни под копитата на кобилата. С гримаса, Паран се смъкна от седлото и уморено изгледа седящата на трона жена.

Ласийн с нищо не беше се променила от последния път, когато се бе оказал толкова близо до нея: простовата и груба, с къса сплъстена светла коса над синкаво невзрачно лице. Кафявите й очи го гледаха присвити.

Паран намести колана на меча си, събра длани и се поклони.

— Императрице.

— Виждам — провлече Ласийн, — че не си се вслушал в съвета на командира преди седем години.

Той примигна изненадано. Тя продължи:

— Разбира се, той също не се вслуша в съвета, който му дадох аз. Чудя се, кой бог ви събра двамата на онзи парапет — готова съм да му отслужа служба в признание на чувството му за хумор. Нима си представяхте, че Имперската арка свършва в конюшните, лейтенант?

— Кобилата ми се опъваше и не искаше да премине, императрице.

— И с основание.

Паран се усмихна.

— За разлика от мен, тя е с потекло, известно със своята интелигентност. Моля приемете покорните ми извинения.

— Топър ще те заведе при адюнктата. — Тя махна с ръка и един от стражите пристъпи да хване юздите на кобилата.

Паран отново се поклони и се извърна с усмивка към Нокътя.

Топър го поведе към една от страничните врати.

— Тъпак! — сопна се той, след като вратата звучно се тръшна след тях, и бързо закрачи по тесния коридор. Паран не направи никакво усилие да го догони и го принуди да чака в другия край, завършващ с вито стълбище. Лицето на Топър беше потъмняло от яд. — Какво беше това за парапета? Значи и друг път си я срещал. Кога?

— След като тя се въздържа да обясни, мога само да последвам примера й — отвърна Паран. И изгледа стъпалата с двата фронтона над тях. — Значи това трябва да е Западната кула. Кулата на Праха…

— Най-горният етаж. Адюнктата те чака в покоите си — други врати няма, така че няма да се загубиш, просто продължаваш, докато не стигнеш горе.

Паран кимна и започна да се изкачва.

Вратата на стаята на самия връх на кулата беше открехната. Паран потропа възпитано по нея и пристъпи. Адюнктата седеше на пейка в другия край, с гръб към широк прозорец. Крилата му бяха отворени и пропускаха червеникавия блясък на изгрева. Обличаше се. Паран се спря смутен.

— Не държа на благоприличието — каза адюнктата. — Влез и затвори вратата.

Паран изпълни заповедта. Огледа се. Стените бяха покрити с овехтели гоблени. Каменните плочи на пода бяха застлани с кожи. Мебелите — оскъдни — бяха стари. Напанска изработка, груби, без никакво изящество.

Адюнктата стана и навлече кожената си ризница. Косата й блесна под червената светлина.

— Изглеждаш уморен, лейтенант. Сядай.

Той се огледа, намери стол и блажено се отпусна в него.

— Следите бяха скрити грижливо, адюнкта. Хората, останали в Джером, едва ли ще проговорят.

Тя пристегна последната каишка.

— Освен ако не пратя некромант.

Паран изсумтя.

— Свидетелства на гълъби… Мисля, че тази възможност е била предвидена.

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Извинете, адюнкта. Изглежда, че вестителите на смъртта са били… птици.

— И ако трябва да погледнем през очите на мъртвите войници, няма да видим нищо повече. Гълъби, казваш?

Той кимна.

— Любопитно. — Тя замълча.

Той я изгледа продължително.

— Аз стръв ли бях, адюнкта?

— Не.

— А навременната поява на Топър?

— Съвпадение.

Паран замълча и затвори очи. Главата му се замая. Не си беше дал сметка колко е уморен. Мина време, преди да осъзнае, че тя му говори. Тръсна глава и се изправи.

Адюнктата стоеше пред него.

— Изтрай малко и ще поспиш, лейтенант. Тъкмо ти обяснявах какво бъдеще те очаква. Няма да е зле да обърнеш внимание. Ти изпълни задачата си според указанията. Всъщност оказа се доста… издръжлив. Погледнато външно, аз съм приключила с теб, лейтенант. Ще те върнат в офицерския корпус, тук в Унта. Ще последват много назначения, с които ще преминеш официалното си обучение. Колкото до службата ти в Итко Кан, там не се е случило нищо особено, разбираш ли ме?

— Да.

— Добре.

— Но какво все пак се случи там, адюнкта? Нима ще изоставим разследването? Нима ще се примирим, без да узнаем какво точно е станало и защо? Или само аз съм този, който трябва да остане в неведение?

— Лейтенант, това е следа, с чието проследяване не бива да се престараваме. Но ще я проследим. И ти ще бъдеш централната фигура в това усилие. Стигнах до извода — може би греша, — че би искал да бъде разкрита, да си свидетел на момента, когато ще дойде възмездието. Греша ли? Може би си видял достатъчно и предпочиташ да се върнеш към нормалното?

Той затвори очи.

— Адюнкта, ще бъда на разположение, когато дойде моментът.

Тя замълча и той усети, че преценява колко струва. Беше превъзмогнал тревогата си и му беше все едно. Беше изразил желанието си; оттук нататък решението бе нейно.

— Ще продължим, без да бързаме. Преназначението ти ще влезе в сила след няколко дни. Междувременно, върни се в бащиното си имение и си почини.

Той стана. Когато стигна до вратата, тя заговори отново:

— Лейтенант, надявам се, че няма да повториш сценката в Тронната зала.

— Съмнявам се, че втория път бих си спечелил толкова смях, адюнкта.

Когато излезе на стълбите, чу нещо като окашляне от стаята зад себе си. Трудно му беше да си представи, че е нещо друго.

 

 

Поведе кобилата си по улиците на Унта. Чувстваше се изтръпнал отвътре. Познатите гледки, хорското гъмжило, гласовете и смесицата от езици го поразиха като нещо съвсем странно и променено, не пред очите му, а по-скоро някъде в онова неведомо място между очите и мислите му. Промяната сякаш беше в самия него и го накара да се почувства изхвърлен и прокуден.

И все пак градът изглеждаше същият: гледките, които се редуваха пред очите му, бяха същите както винаги, и редуването им дори беше същото; нищо не се беше променило. Единствено дарът на знатното потекло беше държал околния свят на разстояние, за да може да го наблюдава отстрани, от позиция, неопетнена от досега с простолюдието. Дар… и проклятие.

Сега обаче Паран крачеше през тази гмеж, без да го пази семейната охрана. Нямаше я вече властта на кръвта и единственото, на което можеше да разчита, бе униформата, която носеше. Не някакъв си там занаятчия, нито уличен амбулант или търговец, а войник. Оръжие на империята, а империята разполагаше с десетки хиляди оръжия като него.

Подмина портата Данъчна рампа и продължи по Мраморен скат, където се появиха първите търговски имения, полускрити от високи зидове. Зеленината на разлистените дървета се смеси с щедрите цветове на боядисаните стени; тълпите намаляха и пред сводестите порти започнаха да се мяркат стражи. Жежкият въздух изгуби вонята на смет и гнила храна, постепенно захладня от невидимите фонтани и по улицата се понесе ароматът на цветя.

Миризми от детството.

Поведе кобилата навътре в Благородническия квартал. Място за дишане, изкупено с история и с купища древни пари. Империята сякаш се стопи назад, далечна и дребнава грижа. Тук фамилии проследяваха родословието си седем века назад, чак до номадските племена, първи дошли на конете си в тази земя от изток. С кръв и огън, както винаги бяха надвивали и покорявали древните родственици на канците, вдигнали поселищата си по този бряг. От конни воини в коневъди, сетне — търговци на вино, на бира и на платове. Древна знат, извоювала властта си със силата на меча, а сега — знат, разчитаща на грамадите струпано злато и на търговски договори, сключвани в стаи с позлата и осветени с маслени светилници коридори, на потайни интриги и подкупи.

Паран си беше представял как ще носи доспехи, за да затвори един кръг, едно завръщане към меча, от който се беше появила фамилията му, силна и свирепа преди толкова много столетия. А баща му го беше осъдил за избора му.

Стигна до познатата задна вратичка в малката задънена уличка, която в някоя друга част на града щеше да е широк булевард. Пазач нямаше, само една тънка верижка на камбана, и той я дръпна два пъти.

Сам в уличката, Паран зачака.

От другата страна мандалото издрънча, някакъв мъжки глас изръмжа ругатня и вратата се открехна със скърцането на старите ръждясали панти.

Паран се озова пред съвсем непознат човек. Мъжът беше стар, с нашарено с белези лице и облечен в многократно кърпена плетена ризница, провиснала до коленете. Плоският шлем на главата му беше очукан, но излъскан до блясък.

Мъжът изгледа Паран от глава до пети с воднистите си сиви очи и изпръхтя:

— Старият гоблен оживя.

— Моля?

Пазачът разтвори вратата широко.

— Вече по-стар, разбира се, но чертите са същите. Добър артист, толкова да уподоби и стойката, и изражението, и всичко. Е, добре дошъл у дома, Гъноуз.

Паран вкара кобилата през тясната врата. Пътеката минаваше между две от външните пристройки на имението и небето просветваше отгоре.

— Не те познавам, войнико — каза той. — Но изглежда, портретът ми е бил добре изучен от стражите. Сигурно е вече някоя мръсна дрипа в бараките ви?

— Нещо такова.

— Как се казваш?

— Гамът — отвърна пазачът. — Служа на баща ви през последните три години.

— А преди това, Гамът?

— Въпроса не съм го чул.

Излязоха на двора. Паран спря и изгледа пазача.

— Баща ми обикновено проучва грижливо биографиите на тези, които взима на работа.

Гамът се ухили и се видяха две редици здрави бели зъби.

— О, направи го той. И ей ме на. Предполагам, че не е била много лоша.

— Ветеран си.

— Дайте да прибера коня ви, сър.

Паран му подаде юздите и огледа двора. Стори му се по-малък, отколкото го помнеше. Старият кладенец, съграден от безименните хора още преди канците, изглеждаше готов да рухне. Никой зидар нямаше да посмее да подмени древните дялани камъни от страх да не си навлече проклятията на разбудените богове. Под самата къща на имението също имаше такива нескрепени с хоросан камъни, дълбоко долу — многобройните помещения, кривите и неравни, негодни подземни тунели.

Из двора сновяха слуги и пазачи. Все още никой не беше забелязал пристигането му.

Гамът се окашля и каза:

— Баща ви и майка ви не са тук.

Паран кимна. По това време трябваше да се грижат за жребчетата в Емалау, селското имение.

— Сестрите ви обаче са тук — продължи Гамът. — Ще поръчам на слугите да разтребят стаята ви.

— Значи е оставена както си беше?

Гамът отново се ухили.

— Е, ще разкараме излишните мебели и сандъци. Мястото за склад все не стига, знаете…

— Както винаги — въздъхна Паран и без повече приказки се запъти към къщата.

 

 

Широката трапезария заотеква от ботушите му, щом закрачи към дългата маса. По пода се разбягаха котки, стреснати от появата му. Той откопча пътното си наметало, метна го на гърба на един от столовете, после седна на дългата пейка и опря гръб на облицованата с дърво стена. Затвори очи.

Минаха няколко минути и го заговори женски глас.

— Мислех, че си в Итко Кан.

Паран отвори очи. Сестра му Тавори, с една година по-малка от него, стоеше до масата, с една ръка, опряна на гърба на бащиния им стол. Грозновата както винаги, с груби черти на безкръвното лице. Червеникавата й коса бе подрязана по-късо от обичайното. Беше порасла, почти колкото него на ръст, не приличаше вече на онова непохватно дете. Гледаше го съвсем безизразно.

— Преназначение — каза Паран.

— Тук? Щяхме да чуем.

„Е да, щяхте, нали? Всички онези лукави подшушвания между свързаните семейства.“

— Непредвидено — отстъпи той. — Но все едно, стана. Само че не съм в Унта засега. Гостувам само за няколко дни.

— Да не са те повишили?

Той се усмихна.

— Дали вложението ще се оправдае, а? Колкото и да е неприятно, все пак трябва да мислим за възможното влияние, нали?

— Уреждането на положението на това семейство вече не е твое задължение, братко.

— Значи вече е твое? Да не би татко да се е оттеглил от ежедневните грижи?

— Постепенно се оттегля. Здравето му се влошава. Да беше попитал, макар и в Итко Кан…

Той въздъхна.

— Още ли се мъчиш да компенсираш липсата ми, Тавори? При това бреме от провали? Не бих казал, че напуснах тази къща на килим от рози, ако си спомняш. Все едно, винаги съм вярвал, че домашните дела ще попаднат в способни ръце…

Светлите й очи се присвиха, но гордостта премълча очевидния въпрос.

— А как е Фелисин? — попита той.

— Учи си уроците. Още не е чула, че си се върнал. Ще е много възбудена, а после ще е съкрушена, като разбере колко кратка е визитата ти.

— Тя ли е съперничката ти вече, Тавори?

Сестра му изсумтя и се обърна.

— Фелисин? Твърде мека е тя за този свят, братко. За който и да е свят, мисля. Не се е променила. Ще се радва да те види.

Той изгледа мълчаливо вкочанения й гръб, докато тя напускаше стаята.

Миришеше на пот — на своята собствена и на кобилата, — на път, на мръсотия и на още нещо… „Старата кръв и стария страх. — Паран се огледа. — Много по-малък, отколкото го помня.“