Стивън Ериксън
Лунните градини (11)

5.

И ако този мъж те види в своя сън,

как се полюшваш

в посърналата нощ на Фандърей

на здравия дървесен клон

и сянката ти се таи

над въжената примка,

тогаз от вятъра на неговия дъх

ще потреперят вкочанените ти крайници

във някакво подобие на бяг…

 

Родено от мълвата

Фишър (р. ?)

907 година на Третото хилядолетие

Фандърей в годината на Петте бивни

Две хиляди години от рождението на Даруджистан, града

В съня си дребничкият дебел мъж се видя как напуска град Даруджистан през портата „Двата вола“ и поема към залязващото слънце. Дрипавите поли на избелялото му червено палто заплющяха от припряната му походка. Нямаше представа колко дълго трябва да върви. Краката вече го боляха.

На този свят имаше нещастия и имаше нещастие. В моменти на съвест той поставяше световните грижи над своите. За щастие, припомни си той, такива моменти бяха редки, а този, каза си, не беше от тях.

— Уви, един и същи сън движи тези многопръсти сечива под тез омекнали колене. — Въздъхна. — Все един и същи сън. — И така си беше. Виждаше пред себе си слънцето, яхнало далечния връх на хълма, като меден диск през пушливата мъгла. Краката му го носеха по криволичещата улица на бедняшкия Джадроуби, с колибите и съборетините от двете страни, присвити под сгъстяващия се здрач. Старци, загърнати в мръсните жълтеникави дрипи на прокажени, клечаха около огньовете наоколо и се смълчаваха, когато минеше покрай тях. Облечени по същия начин жени, застанали около разкаляните кладенци, спираха, преди да продължат нескончаемото топене на котки — смешен ритуал, чийто смисъл бе непонятен за забързалия се край тях мъж.

Той мина по моста над река Майтен, мина през заглъхналите пастирски биваци на Джадроуби и излезе на открития път, ограден от двете страни с лозя. Там се позадържа — мислеше за виното, което щяха да дадат натежалите от сок гроздове. Но сънищата продължиха да го носят със собствената си инерция и мисълта се отнесе по своя път.

Разбираше, че умът му е в бягство — че бяга от обречения град зад гърба му, че оставя тъмното, унило петно в небето; но че най-вече бяга от всичко, което знае, и от всичко, което е самият той.

За някои талантът, който притежаваха, намираше излаз в хвърлянето на кости, в гадаенето по лопатки или в четенето на Фатида на Драконовата колода. Колкото до Круппе, на него подобни превземки не му трябваха. Силата на откровението беше в главата му и той не можеше да го отрече, колкото и упорито да се стараеше. Зад стените на черепа му кънтеше като траурна песен пророчество и отекваше в костите му.

Той замърмори под нос.

— Разбира се, това е сън, бягство насън. И си мислиш, че този път наистина ще се спасиш. Никой не може да те нарече глупак, Круппе, в края на краищата. Дебел, мързелив и немарлив, да; склонен към крайности, наистина, муден донякъде — със сигурност. Но глупак — не. Над главите ни са се струпали едни времена, в които мъдрият трябва да избира. А не е ли мъдро да прецениш, че животът на другите е по-маловажен от собствения ти? Мъдро е, и то много, разбира се. Мъдър си, Круппе, м-да.

Спря, за да си поеме дъх. Хълмовете и слънцето пред него не изглеждаха по-близо. Такива бяха сънищата, като забързалата се към пълнолетието младост, стръмен път, по който никой не може да се върне — но кой спомена за младост? Или за една определена младост?

— Със сигурност не и ти, мъдрий Круппе! Твоят ум скита, изтерзан от нещастните ти ходила, които са уморени, не, изтъркани са от този безразсъден вървеж. Вече са ти излезли пришки, несъмнено. Лявото стъпалце плаче за топлия мазен балсам. Другарчето му се включва в хора. Ах! Каква жалка тирада! Какъв отчаян хленч! Престанете да се оплаквате, мили крилца на полета. Колко далече е слънцето, прочие? Само ей там, отвъд хълмовете, да, Круппе знае. Не повече, със сигурност. Да, сигурно като непрестанно въртяща се монета — но кой спомена за монети? Ох, ох, Круппе заявява, че е невинен!

Вятър полъхна в съня му от север и донесе миризмата на дъжд. Круппе почна да закопчава изтърканото си сетре. Прибра корема си в усилие да намести последните две копчета, но успя да напъха в илика само едното.

— Дори насън — простена той — вината все се налага.

Замига срещу вятъра.

— Дъжд? Но годината току-що започна! Нима напролет вали дъжд? Ох, никога досега не си се занимавал с такива досадни въпроси, Круппе. Може би този мирис не е нищо повече от дъха на езерото? Да, наистина. Въпросът е решен. — Той примижа към тъмната грамада облаци над Лазурното езеро.

— Трябва ли да бягаш, Круппе? Не! Ами че къде ти е гордостта? Достойнството ти? Неведнъж ти показваха лицата си в сънищата ти. Никакъв подслон ли няма по този път? Ах, стъпалата ти са се нацепили, петите ти са се разкървавили! Я, какво е това?

Напред се виждаше кръстопът. А точно отвъд него, на ниското възвишение, клечеше схлупена постройка. Светлина от свещи кървеше през процепите на капаците на прозорците.

Круппе се усмихна.

— Разбира се, хан. Дълъг път, не ще и дума, значи трябва да има и място, където умореният пътник да похапне и да отдъхне. Такъв като теб например, Круппе, съсипан странник, извървял толкова левги.

Той забърза напред.

Голо дърво бележеше кръстопътя. От един дебел клон висеше и скрибуцаше нещо дълго и увито в зебло, вятърът го полюшваше. Круппе го погледна съвсем бегло и го подмина. Стигна до пътеката и започна да се изкачва.

— Лоша преценка, да, Круппе. Хановете за изморения пътник не бива да клечат по хълмове. Проклятието на катеренето е в това, че разбираш колко много още катерене те чака. Да, ще трябва да се направи бележка на собственика. След като си наквасиш гърлото със сладък ейл, хапнеш сочно месце и печени зеленчученца и чисти превръзки увият намазаните ти с мехлем крачета. Тия благинки трябва да дойдат преди приказката за калпавия избор на място, който забелязваш тук, Круппе.

Монологът му заглъхна, заменен от пъшканията по стръмната пътека. Когато стигна до вратата, Круппе беше толкова задъхан, че даже не си направи труд да вдигне глава и да погледне, а само бутна прогнилото дърво и то се люшна навътре с жалния хленч на ръждясалите панти.

— Уви! — извика той, докато изтупваше ръкавите на палтото си. — Само една пенлива половница и… — Гласът му замря, щом огледа няколкото мръсни лица, извърнати към него. — Позакъсал е алъш-веришът май — измърмори под носа си Круппе. Мястото наистина беше хан — или може би някогашен хан, отпреди сто години. — На дъжд мирише навън — рече той на неколцината просяци, свили се около дебелата свещ, поставена на пръстения под.

Един от мъжете му кимна и каза:

— Ще те изслушаме, несретнико. — Махна към празната сламена рогозка. — Разполагай се и се порадвай на компанията ни.

Круппе вдигна вежди.

— Аз, Круппе, съм дълбоко поласкан от поканата ви, ваше великолепие. — Сведе глава и пристъпи напред. — Но моля ви, не мислете, че няма какво да предложа на това височайше събрание. — Седна на пода, изпъшка от усилието и погледна в лицето заговорилия го. — О, Круппе ще сподели хляба си с вас. — Извади от единия си ръкав малък ръжен самун. В другата му ръка се появи нож. — И приятели, и странници го знаят Круппе, човека, дето сега седи пред вас. Жител е на бляскавия Даруджистан, тайнствената перла на Дженабакъз, сочния грозд, узрял за беритба. — Извади бучка козе сирене и се усмихна широко на хората пред себе си. — А туй е неговият сън.

— Така е — кимна говорителят на просяците и старческото му лице се набръчка от усмивка. — Особеният ти вкус винаги ни е носил надежда, Круппе. И апетитът ти към пътешествията винаги ни е радвал.

Круппе сложи ръжения самун на пода и го наряза.

— Круппе винаги ви е смятал просто за отражения на самия себе си, половин дузина Гладове, впрочем. И все пак, при всичките си нужди, към какво подтиквате вие своя господар? Да зареже бягството си и да се върне, разбира се. Черепчето на човек е твърде ценна кухина, за да я владее заблудата — но Круппе с дългия си опит ви уверява, че всяка заблуда е рожба на ума и там тя се храни, докато добродетелите вехнат от глад.

Говорителят взе парче хляб и се усмихна.

— Може би ние сме твоите Добродетели.

Круппе помълча и огледа сиренето в ръката си.

— Мисъл, над каквато Круппе не е разсъждавал досега, вмъкнала се в мълчаливото наблюдение на тази буца сирене. Но уви, има опасност темата да се изгуби в лабиринта на подобна семантика. Нито могат просяци да избират, стане ли дума за сирене. Вие сте се върнали и Круппе знае защо, и вече го е обяснил с възхитително самообладание.

— Монетата се върти, Круппе, все още се върти. — Лицето на говорителя вече не беше весело.

Круппе въздъхна и подаде бучката сирене на мъжа, който седеше вдясно от него.

— Круппе го чува — призна той уморено. — Иска или не — чува го. Безкрайно бръмчене, което кънти в главата му. И при всичко, което Круппе е видял, при всичко, което подозира, че е, той си е просто Круппе, човек, който би предизвикал боговете в собствената им игра.

— Може би ние сме твоите Съмнения — каза говорителят, — срещу които ти никога не си се боял да се изправиш, както и сега. При все че се стремим да те върнем, при все че настояваме да се бориш за живота на Даруджистан, за живота на многото свои приятели, а и за живота на младостта, в чиито нозе ще падне Монетата.

— Тя пада тази нощ — каза Круппе. При тези негови думи шестимата просяци кимнаха, въпреки че наблягаха най-вече на хляба и сиренето. — Е, да приеме ли тогава предизвикателството Круппе? Какво са боговете, в края на краищата, ако не съвършените жертви? — Той се усмихна, вдигна ръце и размаха пръсти. — За Круппе, чиято слабост на ръцете е сравнима единствено със слабостта на ума му? Съвършени жертви на самоувереността, твърди Круппе, вечно заслепени от арогантността, вечно уверени в своята непогрешимост? Не е ли чудно, че са оцелели толкова дълго?

Говорителят кимна и отговори с уста, пълна с хляб и сирене.

— Може би сме твоите Дарби тогава. Похабени, между другото.

— Възможно е — каза Круппе с присвити очи. — Но ето, че говори само един от вас.

Просякът помълча, за да преглътне, после се изсмя и очите му блеснаха на светлината на свещта.

— Може би на другите тепърва им предстои да намерят своя глас, Круппе. Чакат само заповедта на своя господар.

— Може — въздъхна Круппе и се приготви да става, — но Круппе е пълен с изненади.

Говорителят го погледна.

— Връщаш се в Даруджистан?

— Разбира се — отвърна Круппе и се изправи с тежко пъшкане. — Той само поизлезе замалко, да подиша нощен въздух, толкова по-чист извън тесните стени на града, не си ли съгласен? Круппе трябва да се упражнява, да изостря своите бездруго удивителни способности. Една разходка насън. Тази нощ — заяви той, пъхнал палци в колана си — Монетата пада. Круппе трябва да заеме мястото си в центъра на нещата. Той се връща в леглото си, нощта още е млада. — Очите му пробягаха по просяците. Всички сякаш бяха придобили тежест, здравословен червендалест цвят по извърнатите към него лица. Круппе въздъхна доволно. — За мен, казва Круппе, беше удоволствие, господа. Следващия път обаче нека спретнем ханче, което да не е на върха на хълм. Разбрано?

Говорителят се усмихна.

— О, Круппе, Дарбите не се придобиват лесно, нито Добродетелите, нито Съмненията лесно се преодоляват, а Гладовете винаги са стимул за катерене.

Круппе го изгледа с присвити очи и промърмори:

— Круппе е малко по-умен.

Излезе и кротко затвори вратата. Върна се по пътеката, стигна до кръстопътя и се спря пред увитата в зебло фигура, полюшваща се на клона. Сложи юмруци на кръста си и я огледа.

— Знам кой си — каза той ведро. — Ти си последното отражение на Круппе, за да се допълни в съня му тази редица от лица пред него, които са самият Круппе. Или така поне си склонен да твърдиш. Ти си Смирение, но както всеки знае, за Смирение няма място в живота на Круппе, запомни това. Тъй че ще си останеш тук. — С тези думи той отмести погледа си към великия град, огрял небето на изток в синьо и зелено. — Ах, тази великолепна огнена перла Даруджистан, дом е тя за Круппе. И това — добави той, след като тръгна отново — е точно така, както трябва да е.

 

 

От пристана покрай брега на езерото, нагоре по стъпаловидните тераси на кварталите Джадроуби и Дару, между храмовите комплекси и благородническите имения, та чак до върха на хълма Величие, където се събираше градският съвет, плоските покриви, сводестите фронтони, конусовидните кули, камбанариите и платформите на Даруджистан бяха скупчени в такова хаотично изобилие, че само главните улици не бяха вечно затулени от слънцето.

Факлите, очертаващи по-често използваните улички, бяха кухи пръти, стиснали камъните от пемза с пръсти от почерняло желязо. Захранван през старите, проядени медни тръби, газът със съсък бълваше огнени топки покрай шуплестите камъни — треперлив пламък, който мяташе синя и зелена светлина. Газът се извличаше от огромните пещерни кухини под града и преминаваше през огромни клапи. За тези съоръжения се грижеха Сиволиките, мълчаливи мъже и жени, които се движеха като привидения под настланите с каменни плочи градски улици.

От петстотин години диханието на газа беше захранвало поне един от градските квартали. Въпреки че тръби се бяха разкъсвали от разбушували се пожари и огнени езици бяха изригвали на стотици стъпки в небето, Сиволиките бяха издържали — късаха оковите и изправяха на колене своя невидим дракон.

Под градските покриви съществуваше един долен свят, вечно окъпан в синкаво сияние. Такава светлина бележеше главните булеварди и оживените тесни и криви пасажи на градските пазари. В града обаче над двайсет хиляди улички, широки едва колкото да мине през тях двуколка, оставаха в сянка, нарушавана единствено от някой понесъл факла гражданин или от фенерите на Градската стража.

Денем покривите бяха светли и горещи под жежкото слънце, отрупани с пърхащите знамена на домашния бит, съхнещи на езерния вятър. Нощем звезди и луна огряваха един свят, оплетен с празни простори за пране и хаотични сенки.

В тази нощ един младеж вървеше покрай конопените въжета и през смътните сенки. Полумесецът горе сечеше пътя си през тънки облаци като божи ятаган. Младежът беше облечен в оцапана със сажди дрипа, увита около тялото му, лицето му беше скрито по същия начин, само с процеп за очите, които оглеждаха близките покриви. На гърдите му беше пристегнат широк колан с джобове и халки, държащи сечивата на занаята му: намотки медна тел, железни клинове, три триончета, всяко увито в промазана кожа, пчелен клей и сплескана буца восък, кълбо рибарска корда, кама с тънко острие и нож за мятане, и двете прибрани в кании под лявата мишница.

Носовете на меките обувки на крадеца бяха намазани с катран. Докато вървеше по плоския покрив, той внимаваше да не отпуска тежестта си на пръстите и черният битум на покривната настилка оставаше почти недокоснат. Младежът стигна до ръба на сградата и погледна надолу. На три етажа под него се виждаше градинка, смътно осветена от четири газени лампи, поставени по ъглите на покритото с плочи дворче, в средата на което имаше фонтан. Пурпурно сияние обгръщаше зеленината покрай стените на дворчето и пробягваше по водата, ромонеща по няколкото тераски до плиткия басейн на фонтана. На пейка до фонтана седеше потънал в сън пазач, копието му бе положено на коленете му.

Имението Д’Арл беше любима тема за обсъждане сред по-висшите кръгове на благородническото съсловие на Даруджистан, най-вече поради качествата на най-младата дъщеря на фамилията, вече на възраст, подходяща за женитба. Много бяха нейните ухажори, много бяха даровете от скъпоценни камъни и дрънкулките, които сега пребиваваха в спалнята на младата девица.

Докато тези приказки минаваха за най-сладкия хляб сред по-горните кръгове, малцина от простолюдието им обръщаха внимание, когато слуховете се процедяха чак долу, до техните среди. Но се намираха и такива, които се вслушваха с голямо внимание в тях, смълчани и потънали в собствените си мисли, и в същото време — странно жадни за най-малките подробности.

С поглед, вперен в задрямалия в градинката пазач, Крокъс Младата ръка се замисли за това, което предстоеше. Ключът бе в откриването кои точно от десетките и десетки стаи на имението са покоите на девицата. Крокъс не обичаше да залага на предположения, но беше установил, че мислите му, носещи се почти изцяло по инстинкт, се движат по своя собствена логика, когато трябваше да реши подобни неща.

Най-горният етаж със сигурност трябваше да е за най-младата и красива дъщеря на Д’Арл. И с балкон с изглед към градинката.

Той насочи вниманието си към стената точно под себе си. Три балкона, но само един, вляво от него, беше на третия етаж. Крокъс безшумно се плъзна по покрива, докато не прецени, че е точно над терасата, после отново погледна надолу.

Десет стъпки, най-много. От двете страни на терасата се издигаха изкусно резбовани колони от боядисано дърво. Между тях се изпъваше арка с формата на полумесец, на ръка разстояние под него, за да дооформи красивата рамка. Крокъс хвърли последен поглед към спящия пазач — той не беше помръднал и копието му като че ли нямаше намерение да падне всеки момент и да издрънчи по камъните, — след което бавно се смъкна по стената.

Намазаните му с катран обуща се лепнаха сигурно за колоната. Места за хващане имаше много, тъй като резбарят беше издълбал твърдото дърво дълбоко, а и боята се беше олющила от слънцето, дъжда и вятъра. Младежът се смъкна по колоната и стъпалата му докоснаха перилото на балкона, където то се съединяваше със стената. Миг след това той се присви на гледжосаните плочки в сянката на масичката от ковано желязо и отрупания с възглавнички стол.

Никаква светлина не се просмукваше между крилата на плъзгащата се врата. Две тихи стъпки го отведоха до нея. Само един миг оглед и той видя каква е ключалката, извади едно от фино наточените триончета и се залови за работа. Звукът, който издаваше инструментът, беше нищожен, не повече от шумоленето на рачи крак. Фин инструмент, рядък и скъп. Крокъс беше извадил късмет, че си имаше чичо, който се главичкаше с алхимия и заради това му трябваха магически закалени сечива, когато сглобяваше шантавите си механизми за кондензиране и филтриране. Още по-хубавото беше, че вечно разсеяният му чичо имаше навика да си оставя нещата неподредени.

След двайсет минути зъбите на триончето отрязаха последния задържащ болт. Младежът прибра инструмента си, изтри потта от дланите си и открехна вратата.

Надникна предпазливо в стаята. В сивия сумрак успя да различи големия балдахин с четирите пилона вляво. Около него се спускаше мрежа против комари и свършваше на купчини по пода. Отвътре се чуваше равното дишане на спящ човек. Стаята беше изпълнена с аромата на скъп парфюм, нещо екзотично, вероятно от Калоуз.

Точно срещу него имаше две врати, едната открехната — водеше към баня; другата бе внушителна, от обкован с желязо дъб и с огромно резе. До стената вдясно имаше гардероб и масичка за гримиране, над която имаше три лъскави сребърни огледала, свързани с панти. Средното беше закрепено за стената, а другите две бяха под ъгъл над масичката, за да предлагат безкраен низ от възхитителни личица.

Крокъс се промуши в стаята и бавно се протегна, за да отпусне мускулите след напрежението, в които ги беше държал последния половин час. Погледът му се плъзна към масичката за гримиране и той запристъпва на пръсти към нея.

 

 

Имението Д’Арл беше третото по най-високата част на булевард „К’рул“, който се изкачваше по първия от хълмовете на вътрешния град до широк кръгъл двор, обрасъл с бурени и осеян с полузаровени долмени. Срещу този двор се издигаше храмът на К’рул с древните си каменни зидове, нашарени с дантела от пукнатини и обрасли с мъх.

Последният монах на Древния бог беше умрял преди поколения. Квадратната камбанария, която се издигаше над вътрешния двор на храма, пазеше архитектурния стил на един отдавна умрял народ. Четири розови мраморни стълба бележеха ъглите на високата платформа, все още крепяща стръмния покрив със страни, покрити с потънали в зеленикава патина бронзови плочи.

Камбанарията се издигаше над десетина плоски покрива на къщи, принадлежащи на знатни фамилии. Една такава постройка се беше прилепила до една от грубите стени на храма, а през покрива й се беше проснала тежката сянка на кулата. На покрива се беше присвил убиец с оцапани с кръв длани.

Тало Крафар от клана Джъриг Денат вдиша няколко пъти и дъхът със съсък изпълни дробовете му. Потта бе набраздила челото му с кални вадички и капеше от месестия му клюнест нос. Опулените му тъмни очи се бяха вторачили в дланите му, защото кръвта, която ги беше оцапала, беше неговата собствена.

Задачата му тази нощ беше „Скитник“ — да патрулира по градските покриви, които, с изключение на някой случаен крадец, бяха неприкосновено владение на убийците, пътят, по който можеха да обикалят града незабележими. Задачите им бяха свързани с някои неофициални дейности — или с продължаването на някоя кръвна вражда, или с наказването за измяна. Съветът управляваше денем, под погледа на гражданството; Гилдията властваше нощем, без да оставя свидетели. Така си беше открай време, откакто Даруджистан се бе издигнал на бреговете на Лазурното езеро.

Тало тъкмо пресичаше някакъв съвсем безобиден покрив, когато една стрела на арбалет го удари в лявото рамо със силата на ковашки чук. Ударът го отхвърли назад и той падна и дълго се взира зашеметен в загърнатото в рехава облачна пелена небе. Чудеше се какво е станало. Накрая, след като изтръпналостта постепенно отстъпи място на адската болка, се изви на една страна. Металната стрела го беше пробола, беше изхвърчала от рамото му и сега лежеше върху намазаните с катран плочи на няколко стъпки от него. Той се претърколи няколко пъти, докато не се добра до окървавеното парче желязо.

Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че стрелата не е на крадец. Беше изхвърлена от оръжие на професионален убиец. След като този факт си проби път през обърканите мисли на Тало, той се надигна с мъка на колене, после стана и залитайки се добра до ръба на сградата.

Смъкна се в някаква задънена уличка. От раната му зашуртя кръв. Той изохка, приклекна и се замисли. Тази нощ беше започнала война между наемните убийци. Но кой водач на клан бе толкова глупав, че да си въобрази, че може да оспори властта на Воркан в Гилдията? Тъй или иначе, трябваше да се върне в гнездото на своя клан, стига да можеше. Щом стигна до този извод, той се затича.

Тъкмо се беше шмугнал в сенките на третата уличка, когато по гръбнака му полазиха ледени тръпки. Тало затаи дъх и замръзна на място. Усещането, което го бе пронизало, беше безпогрешно като инстинкт: някой го дебнеше. Той погледна плувналата в кръв предница на ризата си и разбра, че няма надежда да надбяга преследвача си. Онзи, който го дебнеше, несъмнено го беше видял да влиза в уличката и сега го държеше на прицел. Най-малкото, на негово място Тало щеше да го отиграе точно така.

Трябваше да обърне играта, да постави капан. А за това му бяха нужни покривите. Тало огледа близките сгради. На две улици вдясно от него беше храмът на К’рул. Погледът му се прикова в тъмния силует на някогашната камбанария. „Там!“

Катеренето го беше довело почти до безсъзнание и сега той се беше присвил в сянката под камбанарията. Усилията бяха изтласкали от рамото му ужасяващо количество кръв. Беше виждал кръв и преди, разбира се, но не толкова от собствената си, и то наведнъж. За първи път се замисли сериозно дали няма да умре. Ръцете и краката му бавно изтръпваха и той знаеше, че ако се задържи тук по-дълго, изобщо няма да може да слезе. Изпъшка тихо и се надигна. Стрехата беше само на няколко крачки, но той не издържа и се смъкна на колене.

Задъхваше се, но избута от ума си всякакви мисли за провал. Оставаше му само да се спусне по вътрешната стена на храма до двора, а после да се покачи по спиралното стълбище на камбанарията. Две задачи. Две простички задачи. А скриеше ли се в сенките на камбанарията, можеше да следи всички покриви наоколо. И гонителят му щеше да му влезе в мерника. Тало се спря да опипа арбалета на гърба си и трите стрели, прибрани в колчана на лявото му бедро.

Изгледа с ярост мрака наоколо и прошепна:

— Който и да си, кучи сине, ще ми паднеш.

И запълзя по покрива на храма.

 

 

Ключалката на кутията с накити се оказа съвсем проста. Десет минути след като се озова в стаята, Крокъс я беше опразнил. Малкото богатство — накити от злато, скъпоценни камъни и перли — вече кротуваше в кесийката, вързана за колана му.

Той приклекна до масичката и опипа последния си трофей. „Това ще го задържа.“ Трофеят представляваше небесносин копринен тюрбан със златни пискюли, явно предназначен за предстоящото празненство. Той пъхна тюрбана под мишница и се надигна. Погледът му се плъзна към леглото и той се приближи до него.

Ситната мрежа скриваше очертанията на фигурата, полузаровена под меките завивки. Още една стъпка и той се озова до края на завесата-мрежа. От кръста нагоре момичето беше голо. Червенина изби по бузите на крадеца, но той не извърна очи. „Кралице на сънищата, колко е красива!“ На седемнайсет години Крокъс беше видял достатъчно курви и танцьорки, за да не се разтреперва пред женски прелести, но въпреки това погледът му се задържа. После той се отдръпна с гримаса и пристъпи към вратата на терасата. Миг по-късно се озова навън. Вдиша дълбоко хладния нощен въздух. В пелената от мрак горе няколкото звезди светеха достатъчно ярко, за да разкъсат мътилката на облаците. Не облаци, а пушек, понесъл се над езерото от север. Мълвата за падането на Пейл под ботуша на империята Малазан беше на езиците на всички от два дни.

„А ние сме следващите.“

Чичо му беше казал, че Съветът напоследък трескаво продължава да обявява неутралитет в отчаяните си усилия да отдели града от вече унищожения съюз на Свободните градове. Но малазанците, изглежда, не ги слушаха. „А и защо да ги слушат? — беше попитал чичо Мамът. — Армията на Даруджистан е само жалка шепа синчета на благородници, които не правят нищо друго, освен да обикалят по Курварската улица, стиснали бляскавите си мечове…“

Крокъс се качи на покрива и застъпва безшумно по плочките. Пред него имаше друга сграда, плоският й покрив бе на по-малко от шест стъпки. Крадецът се спря на ръба, погледна към уличката на трийсет стъпки надолу — приличаше на локва от мрак, после скочи на другия покрив.

Вляво от него се издигаше грубият силует на кулата на камбанарията на храма на К’рул, възлест като костелив юмрук, забит в нощното небе. Крокъс посегна към кесията на колана си и опипа с пръсти възела. Остана доволен, че е стегната добре, провери и тюрбана, напъхан под колана. Всичко беше наред. Тръгна безшумно по покрива. Чудесна нощ, наистина. Крокъс се усмихна.

 

 

Тало Крафар отвори очи. Огледа се, замаян и объркан. Къде се намираше? Защо се чувстваше толкова слаб? Споменът се върна и от устните му се изтръгна стон. Беше му причерняло и се беше облегнал тук, на този мраморен стълб. Но какво го беше събудило? Убиецът огледа покривите долу. Ето там! Някаква фигура се движеше по плоския покрив на една от сградите, няма и на петдесет стъпки от него.

„Сега, кучи сине. Сега!“ Той вдигна арбалета си и опря единия си лакът в колоната до себе си. Вече беше заредил оръжието си, макар да не помнеше, че го е правил. От това разстояние нямаше начин да не улучи. След секунди преследвачът му щеше да е труп. Тало оголи зъби и се прицели внимателно.

 

 

Крокъс беше стигнал до средата на покрива и едната му ръка опипваше меката коприна на тюрбана, сгънат до сърцето му, когато една монета издрънча в краката му. Той инстинктивно се наведе и я хвана. Нещо изсъска във въздуха точно над главата му, той погледна сепнато нагоре и веднага залегна, чул трясъка на строшена керамична плоча на двайсет стъпки от себе си.

Изстена, внезапно осъзнал с какво се е разминал, и запълзя да се скрие. Ръката му автоматично прибра монетата под колана.

 

 

Тало изруга. Не вярваше на очите си. Сниши арбалета и зяпна надолу към фигурата объркан — и инстинктът му за дебнеща опасност го предупреди отново. Той се извърна рязко и видя застаналата пред него с вдигнати ръце, загърната в плащ фигура. После ръцете се смъкнаха рязко надолу и две дълги ками се забиха в гърдите му. Убиецът изпъшка за последен път и издъхна.

 

 

До ушите на Крокъс достигна стържещ звук и той рязко се извърна към камбанарията. Някаква черна фигура между колоните се преви на две, прекатури се от ръба и тупна на петнайсет стъпки от него. Миг след това до нея издрънча арбалет. Крокъс погледна нагоре и зърна между колоните силует — два дълги ножа блестяха в ръцете му. Фигурата сякаш го гледаше.

— О, Моури — простена крадецът и побягна.

 

 

Странните очи на ловеца проследиха притичващия към ръба на покрива на отсрещната сграда крадец. После убиецът вдигна глава, подуши въздуха и се намръщи. Порив на сила току-що беше протрил тъканта на нощта, като пръст, подал се през изгнила дрипа. И през цепнатината беше дошло нещо.

Крадецът стигна до отсрещния край на покрива и изчезна. Убиецът изсъска заклинание на език, по-стар от камбанарията и от храма, език, който не беше чуван в тази земя от хилядолетия, след което скочи от кулата. Беше загърнат плътно в магия и спускането му от покрива беше бавно и контролирано. Приземи се като перце върху плочките.

От тъмата горе се появи втора фигура, с плащ, разперен като черно крило, и кацна до първата. После трета, също толкова безшумно, се приземи на покрива, промълви някаква команда и тръгна. Другите двама си казаха нещо, след което последваха първия, като този след него зареди арбалета си.

 

 

Десет минути по-късно Крокъс се облегна на стръмния покрив на къщата на един търговец, за да си поеме дъх. Никого не беше видял и нищо не беше чул. Или убиецът не го беше преследвал, или той самият бе успял да се изплъзне от него. В ума му се върна силуетът, застанал в камбанарията. Висок, твърде висок, може би шест и половина стъпки, и слаб.

Младият крадец потръпна. На какво се беше натъкнал? Един убиец едва не го прониза, а после той самият беше убит. Война в Гилдията? Ако беше това, покривите се превръщаха в твърде рисковано място.

Крокъс се надигна уморено и се огледа.

В другия край на стръмния покрив изпука плоча. Крокъс се извърна рязко и видя втурналия се към него убиец. Само един поглед към двете блеснали ками, и крадецът скочи към ръба на покрива и се метна в тъмното.

Отсрещната сграда беше много далече, но Крокъс беше избрал мястото си за отдих на позната територия. Докато пропадаше в сенките, протегна ръце и зашари с пръсти във въздуха. Телта го закачи под лактите, дланите му се плъзнаха отчаяно, сграбчиха я и той увисна на двайсет стъпки над уличката.

Макар повечето простори, изпънати над градските улички, да бяха тънки конопени въженца, на които не можеше да се разчита, имаше опънати и телове. Поставени от крадци още отпреди поколения, те бяха здраво вързани за стените. Денем Маймунският път, както го наричаха крадците, не изглеждаше по-различно от всеки друг простор, окичен с прани ризи и долни дрехи. След залез-слънце обаче идваше времето за същинското му предназначение.

С ожулени и парещи длани Крокъс започна да се придвижва по телта към отсрещната стена. Погледна боязливо нагоре и замръзна. На ръба на покрива пред него стоеше втори ловец и грижливо се прицелваше с тежък древен арбалет.

Крокъс се пусна. Металната стрела избръмча точно над главата му. Зад него и долу изтрещя прозорец. Падането му бе прекъснато от първия от няколкото простора, който оплете крайниците му и го залюля, преди да се скъса. Сякаш след цяла вечност разкъсващи кокалите тласъци и плющене на въжета и телове, режещи през дрехите му и протриващи кожата му, той най-после успя да скочи на каменната настилка на улицата, залитна и падна. Главата му се удари в близката стена.

Зашеметен, Крокъс се надигна. Погледна нагоре. Колкото и замъглен да беше погледът му от болка, успя да види фигурата, спускаща се сякаш в забавено движение точно над него. Очите на крадеца се разшириха. „Магьосничество!“

Обърна се и закуцука по уличката. Стигна до ъгъла, забърза по Широката улица и отново свърна в друга странична уличка. Щом се озова в сянката й, спря и подаде предпазливо глава, за да надникне. Една стрела изсвистя и се заби в тухлата до лицето му. Той отскочи назад, обърна се и побягна.

Чу над себе си плясък на разперен плащ. В бедрото го жегна пареща болка и го накара да залитне. Друга стрела изсвистя покрай рамото му и издрънча по камъните. Болката мина толкова бързо, колкото се появи, и той продължи да тича. В края на задънената уличка се виждаше осветеният вход на жилищна сграда. Една старица седеше на каменните стъпала и пуфкаше лула. Очите й светнаха, щом видя приближаващия се крадец. Крокъс профуча покрай нея нагоре по стъпалата, а тя изтупа лулата си в подметката на обувката си. По камъните се разхвърчаха искри.

Крокъс бутна вратата и скочи вътре. Спря се за миг. Пред него се изпъваше тесен, слабо осветен коридор, в дъното имаше стълбище, отрупано с деца. Той затича по коридора. Откъм завесите на вратите от двете страни на коридора се носеше какофония от шумове: хорска крамола, бебешки рев, тракане на тенджери и тигани.

— Никога ли не спите бе, хора! — викна Крокъс, без да се спира. Децата по стълбището се пръснаха встрани от пътя му и той започна да взима по две стъпала наведнъж. На горния етаж спря пред една врата от масивен дъб. Отвори я и нахълта в стаята.

Старецът, седнал зад солидното дъбово писалище, вдигна за миг очи, после продължи да драска нещо по едно смачкано парче пергамент.

— А, Крокъс, добър вечер — подхвърли той разсеяно.

— И на теб, чичо — въздъхна Крокъс.

На рамото на чичо Мамът клечеше малка крилата маймунка — бляскавите й полубезумни очи проследиха как младият крадец профуча през стаята до прозореца срещу вратата. Крокъс бутна кепенците и се качи на перваза. Отдолу имаше занемарена, гъсто обрасла с храсталаци градина, потънала в сенки. Точно под него се издигаше самотно дърво. Той погледна клоните, после стисна рамката на прозореца и се наведе назад. Пое си дълбоко дъх и скочи.

Докато летеше в празното, чу точно над себе си изненадано пъшкане, после — дивашко стържене по камък. Миг след това някой се срина долу в градината. Заврещяха котки и нечий глас изруга и изпъшка.

Крокъс се впи в приведения клон. Отмери подскачанията на жилавото дърво и изпъна крака, щом клонът го дръпна нагоре. Обувките му се лепнаха за един перваз и се задържаха. С пъхтене той се люшна на него и пусна клона. Удари се в дървените капаци. Те изхвърчаха навътре и Крокъс ги последва с главата напред, срути се на пода; претърколи се и скочи на крака.

Чу шум в другата стая на жилището. Скочи и се засили към вратата за коридора, отвори я и се измъкна навън тъкмо когато някакъв дрезгав глас изруга зад гърба му. Крокъс изтича до другия край на коридора, където една стълба водеше към капака за тавана.

Скоро се озова на покрива. Присви се в тъмното и се опита да си поеме дъх. Парещата болка в бедрото и към кръста му се върна. Той посегна да разтрие удареното и напипа нещо твърдо и горещо. „Монетата!“ Понечи да я измъкне изпод колана.

Точно в този момент чу рязко изсвистяване, глух удар и го шибнаха каменни парчета. Залегна и видя как една метална стрела отскочи от покрива, преметна се през ръба и се завъртя във въздуха. От устните му се изтръгна тих стон и той заситни по покрива към другия край. Щом го стигна, скочи, без да се спира. Десет стъпки по-надолу имаше навес, на който успя да стъпи. Железните пръти, които държаха платното, се огънаха, но го задържаха. Оттам му оставаше само бързо спускане до улицата.

Крокъс притича до ъгъла, където от мръсните прозорци на една тромава постройка струеше мътно жълта светлина. Над вратата висеше дървена табела с избледняла картина на мъртва птица с щръкнали към небето крака. Крадецът се втурна по стъпалата и бутна вратата.

Светлината и шумът вътре го обляха като балсам. Той тръшна вратата след себе си и се облегна на нея. Затвори очи, смъкна от лицето и главата си маскировъчния плат и се видя дългата му до раменете черна коса — подгизнала от пот, — гладките му черти и светлосините му очи.

Когато посегна да изтрие потта от челото си, някой тикна в ръката му халба. Крокъс отвори очи и видя забързаната покрай него Сълти, понесла в едната си ръка табла с калаени чаши. Тя го погледна през рамо и се ухили.

— Тежка нощ, а, Крокъс?

Той я погледна, после каза задъхано:

— А, не. Нищо особено.

Вдигна халбата към устните си и отпи дълбоко.

 

 

Един ловец стоеше на ръба на покрива срещу паянтовата гостилница „Феникс“ и гледаше към вратата, през която току-що бе минал крадецът. Арбалетът в ръцете му бе отпуснат.

След малко дойде и вторият ловец, спря до него и прибра двата си дълги ножа в каниите.

— Какво стана с теб? — тихо попита първият ловец на родния си език.

— Скарахме се с една котка.

Двамата помълчаха малко, после първият ловец въздъхна загрижено.

— Много е сбъркано, за да е естествено.

Другият кимна и каза:

— Значи и ти си усетил отварянето.

— Асцендент… се намеси. Твърде предпазлив, за да се покаже напълно обаче.

— За съжаление. Доста години минаха, откакто за последен път убих асцендент.

Двамата заоправяха оръжията си. Първият ловец зареди арбалета и пъхна в колана си още четири метални стрели. Вторият извади ножовете си и грижливо ги почисти от потта и мръсотията.

Чуха някой да се приближава зад тях, обърнаха се и видяха командира си.

— Той е в хана — каза вторият ловец.

— Няма да оставим свидетели на тази тайна война с Гилдията — добави първият.

Командирът погледна към вратата на хана, после се обърна към ловците.

— Не. Развързаният език на един свидетел може да ни е от полза.

— Някой помагаше на изтърсака — каза замислено първият ловец.

Двамата прибраха оръжията си. Първият погледна към хана и попита:

— Кой го защити според теб?

— Някой с чувство за хумор — изръмжа вторият.