Джейн Арчър
Непокорна страст (6)

Четвърта глава

Здрачаваше се, когато ключът най-сетне отново се превъртя. Джейк бързо влезе в каютата, очевидно доволен от себе си и застана до бледата млада жена, която седеше върху койката му, увита с одеялото до шията.

— Побързайте, побързайте, мила моя. Трябва да тръгваме.

— Но аз не мога да отида никъде. Нямам какво да облека.

— Е, не се сещам за нищо, освен да ви увия в едно одеяло и да ви изнеса навън. Какво ще кажете?

Александра го погледна ужасено, като си представи как би изглеждала появата й по този начин в един изтънчен плантаторски дом.

— Никога — процеди тя.

— Скъпа моя, наистина се държите много неразумно, като се има предвид настоящото ви положение — продължи жизнерадостно Джейк, като отиде до сандъка си и започни да рови из него, докато накрая измъкна едно голямо вълнено одеяло в ярки цветове.

— Мисля, че това ще свърши работа — обърна се Джейк към нея.

— Не се приближавайте до мен с това нещо — извика тя и понечи да скочи от койката.

Но Джейк беше твърде бърз за нея и я уви хубаво в одеялото, преди да й остане време за повече възражения. Големите й, блестящи, зелени очи го гледаха укорително, но капитанът само се ухили.

— Може би това е най-безопасният начин да ви опазя — заяви Джейк, като седна на един стол с Александра в скута си.

— Как смеете да се държите по този начин с мене — запелтечи тя от ярост.

— Знаете ли, може би ще сте доста хубава, ако някога се измиете. Би трябвало да се видите. Представлявате интересна гледка. Освен това е казано, че много мъже намират техните съкровища в океана — завърши замислено той, след което се наклони напред и леко я целуна по малкото й, фино носле.

Александра направи гримаса на отвращение, което предизвика силен смях у Джейк.

— Мила моя, трябва да кажа, че определено не сте южнячка.

— Благодаря на Бога за това!

— Нека запазим тази възможност за друг път. Сега трябва да тръгваме. Знаете, че ни очакват.

— Как можете да ме водите някъде в такъв вид?

Джейк й се усмихна, стана и, носейки я на ръце, се насочи към вратата.

— Бих ви отнесъл навсякъде, Алекс.

Отварянето на вратата го затрудни, докато накрая му помогна Морли, който задържа вратата, така че Джейк да може да изнесе навън пленницата си.

— Погрижи се за каютата ми, Морли. Преди ме нападна и сега каютата е в пълен безпорядък. Човек не би предположил, че в нея има толкова сили.

— Не, капитане. Не изглежда твърде добре и това е самата истина. Погрижете се да се отнасят добре с нея — сериозно рече Морли и се усмихна окуражително към Александра.

— О, разбира се, че ще се погрижат. Ще се погрижат. Керълайн е там и…

— По-добре намери някой друг — промърмори Морли почти на себе, докато влизаше в каютата на капитана.

За първи път след бурята Александра вдишваше хладния, чист въздух и отново виждаше земя. Радваше се, че вече не е в търбуха на кораба.

Докато Джейк я пренасяше по палубата, всички моряци обърнаха глави към тях. Над кораба надвисна почти злокобна тишина и по тялото й пролазиха тръпки. Спомни си с каква сила бяха казани думите, който се отнасяха до нея и се зачуди дали наистина е в безопасност.

— Студено ли ви е? — попита Джейк.

— Не, не. Само… сигурен ли сте, че тези мъже…

— Те се подчиняват на заповедите ми. С мен ще бъдете в безопасност.

Александра кимна и отпусна глава върху силното му мускулесто рамо. По някаква причина се чувстваше в безопасност в ръцете му, докато той я носеше към въжената стълба. Във водата ги очакваше малка лодка.

Джейк застана за миг до перилата, гледайки надолу, към моряка, който придържаше лодката.

— А сега не се плаши, Алекс. Всъщност не е толкова високо.

Преди да разбере какво има всъщност предвид, той я пусна в ръцете на мъжа под него. Не й стана нищо, но се разгневи. Изгледа Джейк, който чевръсто слизаше надолу по въжетата, след което скочи в лодката до нея.

— Не беше чак толкова зле, мила, нали?

Беше твърде гневна, за да говори. Отвърна поглед и се загледа към хоризонта.

— Погледнете водата, Алекс. Виждала ли сте някога толкова чиста, толкова красива вода?

Александра неохотно погледна към спокойната, гладка повърхност на водата, която отразяваше последните лъчи на залязващото слънце и се усмихна, щом видя какво има предвид Джейк. Беше красиво. Гневът й изчезна така бързо, както се беше появил.

— Човек сигурно вечно може да гледа в нея.

— Може би — тихо каза Джейк.

Скоро приближиха брега и Джейк скочи в плитката вода, след което отново вдигна Александра на ръце, все едно че тя нямаше никакво тегло. Очакваше ги карета, върху чиято капра търпеливо седеше стар кочияш. Той мълчаливо се спусна долу и им помогна да се качат в каретата. Скоро бавно се движеха по тесния, прашен път.

Във вътрешността на каретата беше хладно и мрачно. Сякаш бяха затворени в някакъв техен собствен свят.

— Корабът ви… много ли е повреден? — попита Александра.

— Достатъчно.

— За колко време мислите, че можете да го поправите?

— Достатъчно дълго.

— Наистина, Джейк. Колко време ще останем тук?

— Вероятно достатъчно дълго.

Повече не се опита да завърже разговор, тъй като явната му неохота да разговаря не вещаеше нищо добро.

Когато достигнаха целта си, нощта вече беше паднала. Александра доби само беглата представа за един тучен, зелен остров със странни аромати и звуци, които бяха навсякъде покрай нея. Никога не беше виждала нещо подобно, но все пак й се струваше, че природата не е враждебна към нея. Дали най-сетне щеше да бъде в безопасност?

Щом кочияшът спря каретата пред голяма, тъмна сграда, Джейк скочи и понечи да я вземе на ръце. Александра се поколеба, отдръпвайки се назад. Как щеше да бъде приета? Как би могла да бъде приета в нейното положение?

Но Джейк не възнамеряваше да допусне някой да попречи на решението му, така че почти грубо я сграбчи в ръцете си. Докато крачеше с Александра на ръце към къщата, тихо прошепна на ухото й:

— Няма да позволя никой да ви навреди, Алекс. Помнете, вие сте под моя закрила.

Притисната към топлината на гърдите му, Александра потрепери и се стегна в очакване.

Каквото и да беше очаквала, то не беше красивата жена, която притича по верандата на къщата към Джейк.

— Джейк! Джейк, скъпи, най-сетне дойде.

На няколко крачки от тях жената изведнъж спря, без да може да разбере какво е това тяло, което Джейк носи на ръце. Хубавите й, тъмни очи станаха мрачни, а пълните й, чувствени устни се нацупиха.

— Каза, че ще доведеш някого, Джейк, но не очаквах…

— Керълайн, не казвай нито дума повече, докато не се погрижа за тази жена. След това ще ти обясня. Но ако сега кажеш дори само една дума, никога няма да ти кажа нищо.

Керълайн млъкна внезапно и го последва, като й се налагаше да подтичва, за да настига широките му крачки.

Александра скри лице в ризата на Джейк, чувствайки се смутена и загрижена. Но това беше само началото. Докато Джейк се изкачваше с големи крачки към верандата, от сенките изникна друга фигура. В ръката си държеше висока чаша с някаква напитка.

— Джейк! Радвам се да те видя, стари приятелю. Съжалявам, че си имал неприятности, но се радвам, че те са те насочили към нас. Какво, по дя… — възкликна той, щом съзря товара в ръцете на Джейк.

— Не казвай нито дума, Хейуърд, или Джейк никога няма да ни разкаже — тихо каза Керълайн, щом се изравни с двамата мъже.

Всички побързаха да влязат в къщата. Във фоайето Джейк погледна нагоре към широкото стълбище.

— Всичко ли е готово, както наредих?

— Разбира се, Джейк, скъпи — отвърна Керълайн с глас, от който капеше мед.

— Добре, тогава сам ще се погрижа за нея.

— Какво ще направиш? — попита Керълайн по-скоро обезпокоена, отколкото възмутена.

Джейк тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Пригответе ми едно питие, щом сляза долу.

Джейк откри вратата, която търсеше, блъсна я с крак и влезе в голямата стая, претрупана с мебели. В един люлеещ се стол седеше едра, чернокожа жена.

— Здравей, Леона — фамилиарно я поздрави Джейк, като се приближи с товара си към нея.

— Ха, това не е ли самият мистър Джейк. Чаках да видя тайната ти — каза тя, като се усмихна широко, опитвайки се да види Александра по-добре. — Винаги си обичал тайните. Да, сър, винаги.

— Имам нужда от помощта ти. Улових тази изненада в океана.

Очите й се разшириха и Леона недоверчиво погледна към Александра.

— Измъкнал си това чудо от океана? Нали не е морско създание, мистър Джейк? — загрижено попита тя.

— Ни най-малко — любезно отвърна той, след което бързо постави Александра на крака и разгърна одеялото.

Леона издаде слаб вик, щом златисточервената коса се разпиля в безпорядък около Александра, а зелените й очи я погледнаха хладно и преценяващо.

— Никога не съм виждала такава коса — заяви Леона, без да вярва на очите си. — Това създание не е от този свят, сигурна съм. По-добре я заведи там, където си я намерил, мистър Джейк.

— Моля ви… — заговори Александра. — Паднах в океана и Джейк ми спаси живота. Това е всичко. Аз съм съвсем нормална или поне ще бъда, ако това, което виждам ето там, е вана.

Изглежда, че този въпрос припомни на Леона за задълженията й.

— Точно това е, а вие със сигурност се нуждаете от нея. Какво се е случило с дрехите ви, дете? Та това е мъжка риза! — погледът й се върна към Джейк и върху лицето й се появи буреносно изражение.

Джейк разпери широко ръце и започна да отстъпва.

— Не е моя вината, Леона. Не е моя наистина. Ще се радвам, ако се заемеш с поправката на повредите.

— Махай се. Имаме да свършим някои женски работи.

Щом Джейк затвори вратата след себе си, Леона насочи вниманието си към Александра.

— Хубава гледка сте, дете. А сега влизайте във ваната, докато потърся нещо, което да облечете. По-висока сте от мис Керълайн, така че ще трябва да преправя нещо.

Александра с благодарност стъпи във ваната, наслаждавайки се на усещането на топлата, ароматна вода, която постепенно обхвана бедрата й, след това гърдите й.

— Ще се радвам да облека каквото ми намерите — каза тя.

— Нито една дама не може да ходи с прекалено къса рокля и това е факт, независимо дали е янки или не.

На това изказване не можеше да се възрази, така че Александра насочи вниманието си към къпането. Затърка кожата си, докато отново доби нормалния си розов, здрав цвят. След това отми морската вода от косата си, докато тя заблестя. Когато излезе от ваната почувства, че е самата тя, с изключение на непривичната слабост от морската болест и студа, който владееше сърцето й.

— След минута сте готова, мила. Със сигурност изглеждате по-добре. Преди приличахте на удавена мишка. Това е една от старите рокли на мис Керълайн, но не знаехме какво да очакваме. По-късно ще потърсим нещо по-добро.

— Тази ще свърши работа. Не ми трябва много.

Известно време и двете останаха мълчаливи. Александра изсуши косата си, докато Леона подгъваше бледозелената рокля. Александра се зарадва, че кройката и цвета на роклята й подхождат. Отново искаше да изглежда добре. Онази жена долу беше хубава и изглежда добре познаваше Джейк. Това, по някаква причина, никак не й харесваше.

Най-сетне Леона наруши мълчанието, като стана и заяви:

— Роклята е готова, така че остава само да я облечете, дете.

Имаше приготвено памучно бельо за Александра. Не беше като фината коприна, с която беше свикнала, но беше удобно и щеше да свърши работа. Беше благодарна, че има нещо, което да облече. Леона ловко облече Александра, след което я отведе да се огледа в едно голямо огледало.

Александра отстъпи крачка назад, понеже за първи път се виждаше облечена в такива меки, разкриващи дрехи. В Ню Йорк винаги беше носила затворени на шията, тежки копринени рокли. Тази рокля беше от тънък памук и деколтето й беше изрязано така, че се разкриваха извивките на гърдите й. Освен това косата й, все още влажна, се спускаше в безредни къдрици до бедрата й, придавайки на вида й чувственост, каквато никога преди не беше забелязвала у себе си. Контрастът беше още по-засилен, защото кожата й беше толкова бледа и изпъната върху костите й от болестта, че очите й изглеждаха по-големи и блестящо зелени на меката светлина в стаята, придавайки й вид на магьосница.

— Много сте хубава. Не е чудно, че мистър Джейк ви обръща специално внимание — каза Леона зад нея. — Но помнете, дете, той принадлежи на Керълайн, а тя не би допуснала никой да застане между нея и любовника й.

Александра рязко се завъртя и погледна към жената, но по кроткото й, тъмно лице не се четеше нищо.

— Аз… едва познавам този човек и не възнамерявам да го опознавам по-добре. Просто помага на една непозната, изпаднала в беда.

Леона се засмя тихо и се насочи към вратата.

— Очакват ви, мила.

— Благодаря. Бяхте много любезна — каза Александра, преди да излезе от стаята, последвана от по-възрастната жена.