Джейн Арчър
Непокорна страст (28)

Двадесет и шеста глава

Идеален ден за женене, мрачно си помисли Александра, докато Ейба оправяше красивата й, бяла булчинска рокля. Слънцето грееше ярко, а хладният ветрец повяваше през отворения прозорец, но Александра не се радваше. Всъщност беше се надявала, че ще завали. Дъждът повече щеше да подхожда на мрачното й настроение.

— Сигурна ли си, че си добре, дете? — попита Ейба, наблюдавайки загрижено Александра. — Скръбта за друг мъж не е най-добрия начин да започнеш брака си.

— Знам, Ейба, но бебето ми трябва да има име.

— Има нещо в този човек…

— Той е единственият, когото имам — прекъсна я Александра.

Бяха прекарали една натоварена седмица. Пазаруваха за сватбата и за бебето. Гощаваха се с най-различни вкусни ястия и си разказваха за всичко, което бяха преживели, след като се разделиха в Ню Орлиънс. Не говореха много за бъдещето, а когато ставаше дума за него, централната тема беше бебето — единствената им връзка с миналото.

— Е, искаше ми се да те видя по-щастлива, мила. Но времето лекува. Винаги е така — заяви Ейба, доволна от вида на Александра.

— Надявам се, Ейба, надявам се.

— Време е, дете. След като сме се заловили с нещо, по-добре да приключваме. Бебето няма да чака никакви свещеници, когато реши, че е време да се появи на този свят.

— Да — разсмя се Александра, — обзалагам се, че моето бебе няма да ги чака.

Пое дълбоко дъх и се насочи към вратата. Ейба я последва, облечена в шумоляща копринена пола.

Стен чакаше в салона на долния етаж, облечен подобаващо за случая. Венчавката беше предстояща и беше станал нервен. Ами ако Александра откаже в последния момент? Ами ако й прилошее? Ами ако се случи нещо непредвидено? Толкова дълго бе чакал този миг, че просто му се искаше да я хване за косата, да я завлече пред олтара и да приключи с всичко. Нежностите можеха да почакат за по-късно. Всички тези приготовления го изнервяха, а Александра се държеше още по-хладно, откакто беше открила Ейба. Докато крачеше напред-назад си каза, че веднага след сватбата трябва да се отърве от тази жена.

Видя, че Александра се приближава към него, следвана от Ейба. Забрави за чакането. Цялата му нервност изчезна при появяването й. Помисли си, че никога не я е виждал по-красива, но така мислеше при всяка тяхна среща.

Приближи се до нея и й целуна ръка. Александра остана безразлична към любезността му. Почувства нервността й. Сякаш беше някъде далеч от него. Е, всъщност нямаше значение. Щеше да се омъжи за него, независимо от настроението си. Той самият преживя твърде много, уби твърде много мъже, за да я изгуби в този момент. Александра просто се боеше от мисълта за женитбата. Щеше да се погрижи за това. Не трябваше да й оставя повече време за размисли.

— Хайде, Александра, време е — каза той, като й предложи ръка.

Каретата се придвижваше бързо по улицата, отнасяйки бързо тримата си пътници към църквата. Всичко изглеждаше някак нереално на Александра, макар да чувстваше тежките ръце на Стен върху своята. Улиците бяха изпълнени с хора, които бързаха, заети със своята работа. Не можеха да знаят, а и едва ли щяха да се заинтересуват, че щеше да се омъжи за човек, когото не обичаше или че сърцето й се късаше от любов по мъжа, загинал от ръката на годеника й. Но тя не можеше да не мисли за него. О, Джейк, защо не можеш да застанеш до мен?

Каретата продължаваше да се движи безмилостно, доближавайки ги все повече и повече към параклиса. Свещеникът нямаше да ги чака. Стен нямаше да я чака. Само Александра искаше да задържи бързо приближаващия миг, в който щеше да застане със Стен Луис пред олтара. Докато седеше и мислите й скачаха в търсене на изход, досущ пеперуда, която се блъска в прозорец, каретата зави и спря пред входа на малка каменна сграда, близо до величествена църква.

Стен се обърна към нея и се усмихна.

Не можеше да понася победоносното му изражение. Александра извърна поглед към улицата. Измъчените й очи се разшириха при вида на една самотна мъжка фигура, която се виждаше в далечината. Сърцето й сякаш спря за миг, след това започна да бие бързо и всеки удар отекваше в ума й — Джейк, Джейк, Джейк!

Ръката й сама затвори устата й, за да заглуши името, което искаше да изкрещи. Нямаше никакъв Джейк. Той беше мъртъв. Имаше само Стен Луис!

Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Очите й блестяха от сълзи и болка, а сърцето й щеше да се пръсне. Не можеше да си поеме дъх.

— Александра, идваш ли? — нетърпеливо попита Стен.

Опита се да превъзмогне замайването си. Стен беше слязъл от каретата и протягаше ръце към нея. Беше време. Трябваше да отиде с него. Защо й трябваше да поглежда към онзи самотен мъж, който се приближаваше с широки крачки. Джейк беше мъртъв.

— Александра!

— Да. Да. Идвам, Стен — прошепна тя.

Почувства как Стен хваща ръката й. Дали онзи мъж все още я наблюдаваше? Не трябваше да се обръща. Не трябваше!

Високите, резбовани врати на параклиса се разтвориха и Стен я въведе в светата обител. Вътре беше прохладно. Вървяха един до друг, а Ейба ги следваше. Пътят до олтара й се стори невероятно къс.

Свещеникът и жена му бяха усмихнати, сивокоси хора, които им кимнаха окуражително, щом ги видяха, че се приближават. Отнякъде се появиха цветя. Александра ги държеше в ръка и вдъхваше аромата на цветовете. Колко ли дълго щяха да останат свежи?

Говореха шепнешком. Не можеше да чуе думите им. Дали самотният мъж все още беше отвън?

Стен държеше ръката й. Неговата длан беше гореща, а нейната — студена. Чувстваше близостта на Ейба от дясната си страна. Не можеше да почувства Стен, който стоеше от лявата й страна. За нея той не съществуваше. Жената на свещеника им се усмихваше с топли очи. Свещникът отвори библията. Започна да говори. Какво казваше? Като че ли не можеше да го чуе.

Зад тях се чу шум. Вратата на параклиса се отвори. Чуха се стъпки. Сърцето й подскочи. Наложи си да гледа свещеника.

Той гледаше някъде зад тях. Лицето му беше смутено. Намръщи се леко, преди да се върне към библията. Изкашля се, преди да продължи четенето.

— И ако има някой човек, който може да представи причина, поради която този мъж и тази жена не могат да се свържат в свещен брак, нека да говори сега или завинаги да мълчи.

Тишина.

Сърцето й заби по-бързо. Параклисът беше тих. О, Господи, моля те, нека да има някаква причина! Има причина, има много причини. Не мога да се омъжа за този човек. Той уби моя любим. Как мога да се омъжа за него? Никой ли няма да каже нещо?

Тишина.

Свещеникът отново се изкашля, погледна покрай тях и продължи с обреда.

— Александра?

Нейното име! Свещеникът беше спрял да говори. Александра го погледна. Какво искаше от нея?

— Вземаш ли този мъж…

Ето това е. Нейният отговор. Трябваше да се съгласи. Бяха само две думи. Две къси думи, които щяха завинаги да я свържат със Стен Луис. Две малки думи, които щяха да я направят съпруга на Стен.

Свещникът гледаше към нея. Стен гледаше към нея. Александра отвори уста. Какви бяха думите?

— Аз… аз…

— Не го взема! — изгърмя един познат глас в задната част на параклиса.

— Джейк! — извика Александра, а сърцето й заби така, сякаш щеше да се пръсне от щастие.

Но докато се обръщаше да види любимия си, Стен бръкна в джоба си. Беше дошъл подготвен. Измъкна пистолета си докато се обръщаше. Свещеникът го видя и посегна да го спре. Движението му закачи пръста на Стен, който вече беше на спусъка.

Последва изстрел. Куршумът се заби в ръката на свещеника. Бликналата червена кръв напръска бялата рокля на Александра. Съпругата му изпищя и се хвърли към падналия човек.

Стен пренебрегна ранения и продължи движението си. Револверът му все още димеше, а в следващия патрон се криеше живота на Джейк.

Но Джейк беше готов.

Ръката му беше спокойна, а очите му сурови. Стреля само веднъж. Беше нужен само един-единствен изстрел. Куршумът на Джейк се заби в гърдите на Стен и го отхвърли назад към олтара. Стен падна назад, докато животът му го напускаше. Сивите му очи ги погледнаха объркано, а после се затвориха, за да не видят нищо повече.

Александра се втурна към Джейк и се хвърли в обятията му, а по лицето й се стичаха щастливи сълзи.

Наистина ли беше жив? Нима беше истина? Погледна сериозното му, мъжествено лице. На слепоочието му се виждаше пресен розов белег. Александра прекара пръсти по него. Да, беше истина!

Джейк я притисна към себе си.

— Обичам те, Александра! Обичам те!

Александра нетърпеливо притисна устни към неговите.

Вече нищо не можеше да ги раздели.