Джейн Арчър
Непокорна страст (21)

Деветнадесета глава

Дрънчейки шумно със съдовете из мръсната кухня, Александра мърмореше под носа си. Не че някой щеше да я чуе. Всички бяха излезли. Сега беше съвсем сама в хасиендата. Джейк я принуди да напусне леглото, веднага щом приключиха. Александра бързо облече дрехите си за езда, защото нямаше време да потърси нещо по-подходящо в багажа.

И, като капак на всичко, Джейк дори внесе чантите й в стаята си. Чувстваше се толкова объркана. Как щеше да обясни ситуацията на чичо му? Защо Джейк се държеше толкова лошо към нея? Показа й набързо кухнята и й обясни как да сготви боб. Боб! Беше понаучила нещо за готвенето в плантацията, но тук храната беше съвсем различна. Дори има нахалството да й каже, че започва работа на мястото на Роза — мексиканката, която беше работила в кухнята преди нея. Предполагаше, че също така е използвал Роза в леглото!

Бавно разбърка боба, щом завря, след това реши, че не може да направи нищо повече. Кухнята се нуждаеше от почистване, но не можеше да го направи, докато беше облечена в дрехите си за езда. Не бяха подходящо облекло за хасиенда. Без съмнение скоро щеше да ги съсипе, ако започнеше да чисти с тях. Е, не можеше да направи нищо друго, освен…

Съблече костюма си за езда, сгъна го и внимателно го сложи върху една от чантите. Остана по тънкото си бельо, наслаждавайки се на прохладата и свободата след стегнатите дрехи. Просто нямаше да облича нищо друго. Мъжете щяха да закъснеят и никой нямаше да я види. Имаше време да се изкъпе и да се облече, преди някой да се е завърнал. Доволна от плана си, Александра притича боса в кухнята.

„Мъжете — помисли си тя, като огледа помещението, — нямат никаква представа как трябва да изглежда една кухня“. Не че имаше голям опит, но беше научила доста от Ейба. Почисти рафтовете и започна да подрежда продуктите. Работата беше тежка и мръсна, но й доставяше удоволствие. Най-сетне бобът омекна. Александра го свали от огъня и постави друг голям съд с вода, за да може да се изкъпе, след като приключи с почистването.

Погледна навън и откри, че денят почти е отминал — скоро слънцето щеше да залезе. Стори й се, че чу някой да се движи отвън, но беше още рано за Ламар или Джейк. Поколеба се, ослуша се, но не чу друг шум. Огледа стаята. Блестеше от чистота. Отметна един кичур коса от потното си лице и вдигна очи към вратата.

Замръзна. На вратата стоеше мъж, който с усмивка на мургавото си лице разглеждаше почти голото й тяло. Беше слаб, облечен в тъмни панталони, високи ботуши, тъмночервена риза, а на врата му, хлабаво завързана, висеше тъмносиня кърпа. Лицето му беше засенчено от периферията на огромно сомбреро. Беше се облегнал на касата на вратата и нахално я оглеждаше с блестящите си черни очи, с ръка поставена близо до револвера, увиснал на бедрото му.

Можеше да бъде описан само с една дума — опасен. Александра се разтреперя и за първи път пожела Джейк да не беше я оставял сама. Този мексиканец я ужасяваше.

— Няма да те нараня, cihca^[1]. Чух за кавалерийския патрул и за хубавата лейди, която са придружили дотук. Такова съобщение може да събуди мъжкото любопитство, нали? А ти си една хубава gringa^[2], нали? Както виждам, Джейк вече е успял да вкуси от прелестите ти.

— Не знам за какво говорите. Дошла съм да посетя чичо му, Ламар Джермън.

Суровите му, черни очи отново се плъзнаха по тялото й, след това се върнаха към бледото й лице.

— Може би, малката ми, може би, но аз познавам този hombre. Ти си жената на Джейк.

Александра се изчерви силно. Усещаше прекалено силно собствената си голота и похотливите очи на този мъж.

— Ако не възразявате, бих искала да се преоблека. Джейк и Ламар ще се върнат скоро и ако ги изчакате…

— Не съм дошъл при тях, сеньорита. Дошъл съм при тебе, а ти правиш задачата ми по-лесна.

— Е, видяхте всичко, което сте искали да видите. А сега се махайте! — просъска Александра, забравяйки в гнева си за револвера му.

— О, показваш характер! Много хубаво. Допадаш ми. Джейк няма да има нищо против да те сподели с мен. В края на краищата аз споделях Роза с него, докато накрая не я изхвърли.

— Роза ли? — попита Александра, усещайки как в стомаха й се събира студена топка.

— Да, разбира се, Роза. Тя работеше тук като готвачка и прислужница. Беше жена на Джейк за известно време, докато не й се насити.

— Е, не знам нищо за това. Случило се е, преди да дойда и изобщо не ме засяга.

— А трябва да те засяга, cihca. Джейк отне моята жена. Сега аз ще отнема неговата. Тогава ще сме квит.

— Не!

— Говориш прекалено много, малката — рече мексиканецът и тръгна към нея.

Александра отстъпи, като го гледаше войнствено, след това изпищя и се втурна към коридора. Чу как шпорите му задрънчаха, щом я последва. Изведнъж Александра се спъна в една черга и падна тежко на коравия под в голямата стая. Опита се да се надигне с пъшкане, но мексиканецът вече беше я настигнал. Грабна ръцете й, притисна ги високо над главата, след което разтвори краката й и я притисна към пода. Александра продължаваше да пищи. Все някой трябваше да я чуе.

Мъжът зареди цветисти ругатни на мексикански и английски и я удари през лицето.

Със свободната си ръка започна да опипва с опитни движения тялото й, едва прикрито от ризата. Александра се гърчеше под него, опитвайки се да се освободи. Мексиканецът я хвана по-здраво. Ръцете я заболяха, но продължи опитите си го ритне, да го ухапе или одраска.

— Ти си една дива котка, нали, cihca? — дрезгаво рече той. Свободната му ръка се пресегна към токата на колана и започна да я разкопчава. Погледът му не се откъсваше от зелените й, големи очи, пълни с омраза. — Така е по-добре. Харесва ми. Де да можеше и Роза да се съпротивлява така.

Изведнъж в стаята се чуха тихи, отмерени стъпки, но преди мексиканеца да реагира, Джейк каза с нисък, спокоен глас:

— На твое място не бих мърдал, Пекос.

Мъжът над Александра се напрегна, стисна челюсти, но нито един мускул не помръдна. Очевидно беше разбрал колко близо се намира до смъртта, щом видя студените, сини очи на Джейк и черното дуло на четиридесет и петкалибровия револвер, насочен към него.

— Жената, върху която си се качил, е моя. Можеш да продължиш, ако не искаш да излезеш жив оттук.

Александра никога не бе чувала такова мъртвешко спокойствие в нечий глас. Тя също не помръдваше, защото се боеше, че Джейк може да застреля и нея, ако му дадеше само и най-малкия повод. Мъжът над нея се промени напълно. Вече не беше толкова сигурен, макар да чувстваше кипящия в него гняв.

— Нямам желание да умирам, gringo. Само исках да взема това, което по право ми принадлежи.

— Приеми, че отиваш по дяволите, ако го направиш. А сега много бавно, много спокойно хвърли пистолета си ето тук и не се опитвай да хитруваш.

Александра лежеше и наблюдаваше мъжете, почти без да вярва на очите си. Наистина ли ставаше така? Нима мъжете наистина разрешаваха проблемите си с оръжие? Къде беше законът? Мъжът бавно, внимателно измъкна револвера си от кобура и го метна в краката на Джейк.

— Добре. Дотук добре, Пекос. А сега внимателно измъкни ножа и не забравяй, че мога да те застрелям много бързо. Онзи нож, който държиш в десния си ботуш.

Мексиканецът се намръщи, но започна бавно да движи ръката си към ботуша си. Нима наистина този мъж имаше и нож, освен пистолета? Александра не можеше да повярва в диващината на тази страна. След секунда сребристото острие проблесна за миг пред очите й, преди да бъде хвърлено до револвера.

— Така е добре. Може би все пак ще те оставя жив, Пекос. Стани бавно, много бавно. Внимавай да не докосваш моята жена повече. Не искам вече никой мъж да докосва тази жена.

— Нито пък аз — промърмори мексиканеца, докато бавно се изправяше над Александра.

— Алекс, не мърдай, докато не ти кажа — заповяда Джейк. Знаеше, че мексиканеца е хитър и опасен. Не искаше да сграбчи Александра, за да се защити. Това можеше да доведе до смъртта й. — За твое сведение, Пекос, Роза дойде тук, за да търси работа. Сама поиска да влезе в леглото ми. Аз просто й направих услуга.

— Разбира се, gringo, а ти я наричаш…

— Никак не я наричам. Казвам ти фактите. Тя се върна при семейството си. Нека сложим край на тази история. Вече е приключена. Както виждаш, живея с друга жена. Роза е твоя. Нека приключим дотук.

— Може би за теб е лесно да забравиш, hombre, но аз съм мъж, а Роза е моята годеница.

— Махай се, Пекос. Не искам повече да виждам в „Бар Джей“ нито теб, нито твоите amigos. Искам да приключа с тази история. Роза не значи нищо за мен. Тя е твоя. Ако те убия, няма да успееш да се порадваш дори на малките наслади, които предлага.

Мексиканецът почервеня и с мъка се сдържа да не нападне Джейк, докато бавно излизаше от стаята. Спря на вратата, обърна се и погледна първо Александра, а след това Джейк.

— Не сме свършили, gringo. Ти обезчести Роза. Няма да го забравя. Пак ще чуеш за нас.

След това изчезна така бързо, както се беше появил.

Джейк бързо отиде до вратата и изчака известно време, за да се убеди, че си е тръгнал. Александра предпазливо стана от пода и се загърна с едно индианско одеяло. Щом тропотът на конските копита заглъхна в далечината, Джейк прибра револвера си в кобура и бавно се върна при Александра. Сините му очи я гледаха сурово. Спря пред нея, дръпна одеялото от раменете й и го хвърли настрана. Все още беше облечена само в ризата си. Цялата беше в прах и мръсотия от следобедното чистене, но въпреки това непокорно вирна брадичка.

— Това ли е всичко, което носиш, Алекс? — попита Джейк.

— Беше горещо. Чистих в кухнята — започна тя, усещайки как гневът й се надига след отминалата опасност. — Каза, че ще бъда сама. Този мъж искаше да ме изнасили!

Джейк се изсмя с дрезгав глас.

— Проститутката си е проститутка. Може би в публичния дом си можела да стоиш без дрехи, но в моя дом трябва да си облечена прилично, скъпа.

— Е, това облекло беше подходящо за чистене. Не мога да чистя, облечена в атлаз и коприна, нали? Изглежда си забравил, че не съм предполагала, че ще заема мястото на Роза, онази мексиканска кучка. Не съм блудница…

Джейк я зашлеви, а звукът от шамара проехтя няколко пъти като изстрел в стаята, преди да заглъхне.

— Роза не е кучка. Единствената кучка тук си ти. От теб могат да се очакват само неприятности и нищо друго.

Александра се опита да го издере с ноктите си. Яростта туптеше в главата й, пред очите й всичко изглеждаше червено и горещо. Искаше да му причини болка, така както той я беше наранил и както винаги я беше наранявал. Но Джейк беше бърз и хвана китките й, изви ръцете й назад и я дръпна към себе си, така че гърдите й се притиснаха в тялото му.

— Ще правиш каквото ти казвам, Александра. Ти ми принадлежиш — навъсено рече той, усещайки как чувствата му се разпалват в отговор на треперещото й тяло, притиснато към него.

— Не! Никога няма да ти принадлежа, звяр такъв! — извика Александра и се опита да го ритне.

Джейк изруга, вдигна я на ръце и излезе от стаята. Отнесе я в спалнята си, ритна с крак вратата и се запъти към леглото. Хвърли я върху него и заговори:

— Ти си моя, Алекс, и добре го знаеш. Ще ти го докажа още веднъж, след като паметта ти е толкова къса.

— Не! Не, Джейк! — замята се Александра, щом силните му ръце сграбчиха ризата й и я раздраха.

Джейк бързо легна при нея, разтвори краката й и мушна коленете си между бедрата й. Гневът от спречкването с Пекос ръководеше действията му. Разкопча панталоните си, без да помисли за чувствата на Александра.

Александра видя неговата надигнала се мъжественост, готова да я насили и отново извика.

— Не! Не по този начин, Джейк.

Не можеше да понесе, когато я докосваше, ръководен от гнева си или от желанието да си отмъщава.

Александра се замята, опита се да му се противопостави, но Джейк бързо изви ръцете й зад гърба й и дръпна бедрата й към себе си, така че мекотата й се разкри, изцяло зависима от желанията му.

Нима Александра никога нямаше да почувства, че е негова? Сякаш му отвръщаше само когато бяха в леглото, изгубила напълно контрол над себе си. През останалото време не можеше да повярва, че напълно е заличил другите мъже от паметта и тялото й. Дори тук, в неговия дом, бе дошъл друг мъж и почти бе успял да му я отнеме. А дали беше се съпротивлявала?

Джейк гневно навлезе в нея. Знаеше, че й причинява болка, защото беше суха и стегната, но искаше да го направи точно по този начин. Искаше да й причини болка заради другите мъже, заради неспособността си да я завладее. Проникна дълбоко и я чу как вика. А след това, щом пламтящото желание го обзе, забрави за мотивите си. Кръвта нахлу в главата му. Не можеше да мисли. Можеше да се съсредоточи единствено върху буйния глад, който го караше отново и отново да прониква в нея, за да заличи следите от другите веднъж завинаги. И да я направи своя.

Изведнъж почувства промяната в нея. Вече не се противеше. Напротив, притискаше го към себе си с настойчивост, равна на неговата. Беше мека и влажна отвътре, и му позволяваше лесно да се плъзга в нея. Впи устни в нейните, езикът му навлезе в устата й, докато членът му се забиваше в мекотата й. Беше негова! Тя му принадлежеше. Тя също го желаеше. Знаеше го, чувстваше как се отдава, как го приема. Започна да се движи с по-резки и бързи тласъци, водейки и двамата към върха, който заличи реалността, оставяйки само един чист, свободен съюз на двете им тела.

Отдръпна се от нея. Александра простена и се притисна към него. Внезапно всичките спомени се завърнаха. Джейк прокле и нея, и себе си, заради нуждата си от тялото й. Отблъсна се от нея и бързо седна. Спря за миг, за да си поеме дъх, но не я погледна, докато не се изправи и не закопча панталоните си. Знаеше, че ако само за миг зърне гъвкавото й отдаващо се тяло, отново щеше да отстъпи. Без значение колко силно възнамеряваше да я нарани, сякаш всеки път умираше по малко, щом потънеше в нея. Какво ставаше с него? Никога преди не бе изпитвал такъв глад за някоя жена.

— Стани и се облечи, Алекс. Време е за вечеря. Искам да видя как готвиш. Струва ми се, че кухнята не ти е толкова позната, колкото спалнята.

Джейк се разсмя, щом видя гневното й изражение и бързо излезе от стаята, преди да му е отговорила.

Александра бързо стана от леглото. Щеше да му покаже, че не е разглезена проститутка. Щеше да се научи да готви. Нямаше да бъде чак толкова трудно. Толкова жени готвеха. Просто щеше да се научи и да му докаже, че греши. Разбира се, ако тялото й не я предаваше всеки път, когато попаднеше в ръцете му, той едва ли щеше я счита за блудница. Но щом я докоснеше, губеше контрол над себе си.

Александра въздъхна и се приближи към шкафа. За щастие беше донесла кофа чиста вода в стаята, защото сега вече нямаше да успее да вземе желаната баня. Бързо се изми от главата до петите. Започна да търси из чантите нещо подходящо. Нямаше нищо подходящо. Най-накрая реши да облече роклята, която обещаваше най-голяма прохлада — дълбоко изрязана, от мека, зелена коприна. Облече се, усещайки силно как дрехите подчертават красотата й. Прибра косата си, без да я сплита и реши, че е готова. Беше направила всичко, което беше по силите й.

Отиде в кухнята. Не знаеше какво да поднесе с боба, тъй като нямаше необходимите продукти за царевичен хляб — единствения хляб, който беше научила да прави от Ейба. Знаеше как се прави кафе. Сложи го да се вари. Реши да поднесе и малко сушено говеждо месо.

Сложи кафето да се вари, отиде в голямата стая и започна да подрежа масата. Докато шеташе нагоре-надолу, влезе Ламар, облечен в тъмни панталони и свободна синя риза. Сега приличаше повече на джентълмен от Юга, ако не се обръщаше внимание на загрубелите му ръце и загорялото му лице.

— Добър вечер, Александра — поздрави я той. Приближи се към нея с усмивка на удоволствие, която преобрази лицето му.

— Здравей, Ламар — колебливо отвърна Александра.

Ламар остана до нея, продължавайки да се усмихва, без да може да откъсне очи от съвършеното й тяло, което роклята разкриваше толкова съблазнително. Не беше чудно, че Джейк е луд по нея — наистина беше изключителна красавица. Бузите й се бяха зачервили, а в очите й се забелязваше промяна. Изглеждаха уморени, а движенията и бяха забавени, почти сънени. Явно Джейк отново бе правил любов с нея. Поклати глава, като си мислеше, че тази млада жена едва ли щеше да оцелее, ако племенникът му продължаваше постоянно да я вкарва в леглото си. Но не изглеждаше нещастна. Какво ли всъщност изпитваше към Джейк? Не знаеше, но можеше да прочете всички признаци на задоволеност по хубавото й лице. Но всъщност жените никога не бяха обвинявали Джейк в липса на мъжественост.

— Не знам какво да правя с вечерята — заговори Александра, прекъсвайки мислите на Ламар.

— Какво, мила?

— Вечерята. Джейк ми каза да сготвя, но не можах да намеря нищо. Всъщност нямам много опит в готвенето, но Джейк настоя, така че…

— Сигурен съм, че всичко ще е наред. Тук сме свикнали да ядем почти всичко. Преди в кухнята работеше една мексиканка, но след като Джейк се върна от Ню Орлиънс, тя напусна — изведнъж осъзна, че думите му съдържат неизречен намек. Джейк спеше с Роза, но когато се върна, не й обръщаше никакво внимание, така че тя напусна. Оттогава в хасиендата цареше бъркотия, но нямаха нито време, нито желание да се занимават с чистене.

— Имаш предвид Роза?

Ламар кимна неспокойно.

— Предполагам, че Джейк ти е казал за онзи мексиканец, Пекос — продължи Александра.

— Да, каза ми.

— Грешката не беше моя — отбранително рече тя.

— Разбира се. Нашите каубои и бандитите на Пекос не се обичат много. Изглежда, че не могат да устоят нито на говедата, нито на жените ни. Но нека това не те безпокои, Александра. Можем да се справим с Пекос и неговите hombres.

— Добре, Ламар. Няма да се безпокоя.

— Добре. Джейк ще дойде след минута. Можеш да сервираш, ако искаш. Тъкмо се миеше, когато влизах.

Александра кимна и се върна в кухнята. Изсипа боба в една голяма купа и го отнесе на масата. Сложи сушеното говеждо и чашите с кафе. Привършваше, когато Джейк влезе в стаята.

Изгледа я от главата до петите и се ухили.

— Дали тази рокля няма да е по-подходяща за някоя проститутка от Ню Орлиънс? Значи си тръгнала да се забавляваш, а не да работиш, нали?

Александра се изчерви силно.

— Ако това е най-доброто, което си донесла, ще трябва да потърсим нещо по-подходящо.

Александра му обърна гръб, решена да не се поддава на гнева си.

— Започвай да ядеш, Джейк — намеси се Ламар. — Споровете пречат на храносмилането.

След първата хапка двамата мъже първо погледнаха изумени към Александра, после се спогледаха и направиха гримаса. Чуха се странни звуци, щом започнаха да дъвчат. Александра ги изгледа озадачено.

Изведнъж двамата скочиха и хукнаха навън. След малко се върнаха, като се смееха сърдечно. Александра погледна първо единия, после другия с още по-озадачен вид. Какво ставаше?

Ламар заговори пръв, след една голяма глътка кафе, с която изплакна устата си.

— Ммм, изми ли боба, Александра? Махна ли камъчетата и бучиците пръст?

— Не — погледна го с изненада Александра. — Джейк ми каза да го сложа във вода и да го варя дълго. Това е всичко, което направих.

— Ха, дори не съм си представял, че си толкова глупава, та да не го измиеш. Нямаш ли капчица разум? — разгорещено попита Джейк, след това отново се разсмя. Ламар се присъедини към смеха му.

Това беше прекалено! Александра погледна двамата мъже, чувствайки как с всяка секунда гневът й нараства. След това се изправи. Изгледа Джейк с блестящите си, зелени очи.

— Не знам нищо за готвенето. Вече ти казах. Ще се науча, но няма да успея, ако някой не ми помогне. Ако искаш прилична храна, по-добре си намери някой, който знае да готви. Аз… аз… — гласът й секна за миг, но после отново набра сила. — Не знам как да готвя и ти го знаеш. Отивам да си легна. Можеш да правиш каквото искаш с тази помия — завърши тя и понечи да излезе от стаята.

— Александра! — спря я студеният глас на Джейк.

Тя се поколеба за миг, после се обърна. Очите му приличаха на два твърди сини кристала върху загорялото му лице. Александра се втренчи в него, чувствайки как вътрешно кипи от гняв. Вече бе видяла подобно изражение на лицето му при спречкването с мексиканеца. Беше способен да бъде безмилостен.

— Какво? — попита го тя с твърд глас.

— Изхвърли този боб. Измий нов и го сложи да ври. Утре ще трябва да ядем нещо. Тази вечер ще минем със сушено говеждо. И сложи малко сол и сушено месо в боба.

— О, Джейк, изморена съм. Не ме интересува храната. Искам да остана сама поне за малко — нещастно отвърна Александра, но още докато го казваше разбра, че не би могла да не му се подчини. Щеше да я принуди да направи каквото искаше от нея. Беше много по-силен. Колко мразеше силата му!

— Направи каквото ти казах, Алекс — каза той с твърд, студен глас.

Без да вдига очи към мъжете, Александра уморено започна да събира паниците, опитвайки се да запази чиста хубавата си рокля. Отиде няколко пъти до кухнята и обратно, за да разчисти масата. Мъжете се бяха настанили в големите кресла и пиеха уиски. Не беше честно, просто не беше честно да я кара да работи толкова много, мислеше си тя, докато внимателно чистеше боба. Но щеше да се научи да готви!

В съседната стая Ламар без особен успех се опитваше да разбере какво става с Джейк.

— Не мислиш ли, че си малко груб с нея, Джейк?

— Стой настрана, Ламар. Алекс е моя работа.

— Може би, но…

— Не искам да го обсъждам. Кога мислиш, че ще имаме достатъчно голямо стадо, за да тръгнем?

— Ами, може би след около три седмици, дори по-скоро. Дотогава би трябвало да имаме към две хиляди глави. Няма да можем да се справим с повече, а пътят ще бъде дълъг, може би най-дългият, които сме изминавали досега.

— Да. Дано този Маккой в Ейбилийн да не ни е излъгал. Каза, че всички стада са добре дошли в Канзас и за агента му ще е по-добре, ако ни очаква — заплашително рече Джейк.

— Там ще бъде. В края на краищата той е човека, който продължи железопътната линия до онова място, наречено Ейбилийн. Ако успеем да откараме стадото до Чизхолм Трейл, ще имаме добър пазар за добитъка си, както тази година, така и през следващите.

— Трябва да се справим. Можем да продадем говедата в Сан Антонио по три долара на глава, но защо да не ги откараме до Ейбилийн и да вземем по четиридесет?

— Прав си. Времето е подходящо. Северът се нуждае от говеждо месо. Ако стигнем до Чизхолм Трейл, значи сме успели. Ще имаме достатъчно пари да направим това ранчо дяволски хубаво.

— Имаме най-добрите каубои в района — опитни, сигурни, готови да тръгнат с нас. Мустангите ни биха могли да бъдат по-добри, но просто ще трябва да ги дресираме.

— Сложи по петнайсет мили на ден за стадото. Ако успеем да тръгнем в началото на юни, трябва да сме там през септември.

— Няма причина да не тръгнем дотогава. Сигурен съм, че ще сме готови.

— Какво ще правиш с Алекс? Не може да тръгне на път с нас. Няма да оцелее с нас. Освен това не знаеш на какво ще попаднем — индианци, крадци на добитък, Бог знае още какво.

— Остави тази грижа на мен. Ще се погрижа за нея, щом му дойде времето — раздразнено отвърна Джейк и стана. — Лягам си. Утре ни чака дълъг ден.

— Джейк?

— Да.

— Ами Пекос. Мислиш ли, че ще ни причини някакви неприятности?

— За онзи глупак ще е по-добре да не го прави.

— Въпреки това ще гледам да не се отдалечавам много от Александра.

— Би било добре — каза Джейк, кимна на Ламар и отиде в кухнята.

Всичките му мисли сега бяха насочени към Александра. Тя беше единственото нещо, което можеше да го накара да забрави ранчото и най-важното — прехода с говедата. Погледна в кухнята и лицето му се отпусна. Седеше на едно малко столче, отпуснала глава в скута си пред паницата с боб и спеше. Все още носеше смешната си рокля. Джейк доля вода на боба. Вдигна Александра на ръце, но тя не се събуди. Беше толкова мъничка и лека, че за миг му се прииска да не беше се държал така грубо с нея. Не беше привикнала към този живот, дори не го искаше, но след това си спомни каква е и сърцето му се вкамени.

Отнесе я в стаята си, тихо затвори вратата и внимателно я остави на леглото. Разкопча дрехите й, мислейки си, че трябва да й намери по-подходящи. Докато я събличаше, Александра тихо изпъшка, разбуди се за малко и му се усмихна. След това се сви на кълбо под завивката и заспа отново. Джейк бързо свали дрехите си и легна при нея. Притегли към себе си малкото й, топло тяло. Почувства познатото напрягане в слабините си, но не се опита да я събуди. Просто изви тялото си по нейното, вдъхвайки сладкия й аромат и скоро сънят го обори.