Джейн Арчър
Непокорна страст (26)

Двадесет и четвърта глава

Джейк се смъкна от коня и притича, като се снишаваше, към лагера, който Джайлс и Стен бяха изоставили. Разрови все още горещата пенел от лагерния огън и прецени, че едва ли имат преднина повече от час-два. За първи път разбра, че Александра е изпаднала в беда, щом намери двата коня, които се връщаха назад по следите си. Мустангът беше тръгнал обратно към „Бар Джей“ и кавалерийският кон го беше последвал. Сега ги водеше със себе си, завързани за мустанга си.

Късно сутринта Джейк остави за малко стадото, за да види как е Александра. Мислеше, че ще е в безопасност, но не знаеше как ще постъпи Пекос. Той се беше измъкнал жив и съществуваше възможност да се върне за Александра.

Това беше първата му мисъл, когато откри, че хасиендата е празна и Александра я няма. Все пак беше странно, че нямаше следи от борба и беше взет само един кон. Не можеше да я остави в ръцете на Пекос или някой от бандитите му. Написа кратка бележка на Ламар, за да му съобщи, че тръгва след нея. Добави, че ще се опита да настигне стадото по пътя към Сан Антонио. Не можеше да понесе мисълта, че ще изостави стадото в такъв критичен момент, но знаеше, че Ламар и каубоите могат да тръгнат без него.

Едва привечер започна да се съмнява в предположението си. Следата водеше на изток, към залива, а не на юг към Мексико. В това нямаше никаква логика.

Попадна на двата коня по мръкнало и бързо провери подковите им. Това бяха двата коня, които беше следил през целия ден, но сега бяха без седла. Още бяха разгорещени и заменени от дългия, труден ден. Видя кавалерийското клеймо на единия кон и разпозна в другия един от собствените си мустанги. Разбра, че Александра е тръгнала с младия лейтенант. В кръвта му се надигна нещо тъмно и зловещо. Погледът му проблесна свирепо в тъмната нощ. Трябваше на всяка цена да ги открие.

Но какво ли се беше случило с тях? Защо бяха пуснали конете? Най-накрая първоначално обзелият го кипящ гняв отстъпи място на тревогата за безопасността на Александра. Продължи бързо напред, като привърза двата коня за своя, в случай че по-късно му потрябват.

Следите свършваха при лагера. От следите и остатъците разбра, че двама други мъже са очаквали през целия ден лейтенанта и Александра. Джейк забеляза кървави петна по земята. Проследи ги и откри тялото на лейтенанта в един мескитов гъсталак.

Картината се изясняваше. Александра му беше казала, че я преследва един мъж от Ню Йорк — Стен, а също и Джайлс. Двамата се бяха обединили, за да я заловят. Бандитите не биха отишли толкова далеч на изток, а тук нямаше стада, които да примамват крадците на добитък. Сигурно бяха Стен и Джайлс.

В него се надигна мрачна решителност. Проклет да е, ако позволи на двамата мошеници да отвлекат Александра, само за да вземат богатството й. Стадото можеше да почака. Трябваше да ги настигне, преди да са се добрали до Корпус Кристи и да са отплавали обратно за Ню Орлиънс.

Бързо привърза тялото на лейтенанта за седлото на кавалерийския кон. Нямаше защо да оставя нещастното момче на лешоядите. Той само беше се опитал да помогне на Александра и беше убит, заради усилията си.

Метна се на мустанга си и поведе двата коня след себе си. Отново тръгна по следите, твърдо решен да настигне групичката преди зазоряване.

В гърдите му бушуваше ледена ярост. Пришпорваше коня си, за да застигне ездачите пред себе си. Не познаваха прерията и Тексас, а той знаеше как да се движи през тази местност, като извлича от конете всичко, на което са способни. Яздеше, а в мислите си виждаше зелените очи на Александра, понякога нежни и усмихнати, друг път студени и сурови, но винаги привързани към него. Тя винаги беше с него, независимо от настроението си. Почти можеше да почувства гъстата й, мека коса в ръцете си, гъвкавото й, стегнато тяло под своето. Ето затова всъщност се беше върнал в хасиендата. Искаше да я помоли да дойде с него заедно със стадото, независимо колко глупаво и безразсъдно изглеждаше. Не можеше да разсъждава или да действа разумно, когато ставаше дума за Александра.

Нощта отминаваше, а Джейк се приближаваше все повече и повече към тримата ездачи пред себе си. Започна да се зазорява и прерията се обагри в розово от първите слънчеви лъчи. Скоро щяха да спрат за почивка. Трябваше да спрат. Не бяха привикнали да прекарват дълги часове на седлото като него. Тогава щеше да ги спипа.

Разбра, че са наблизо, щом забеляза, че следата се променя. Ездачите бяха спрели, сякаш да обсъдят какво да правят по-нататък. Бързо се огледа. Да, той също видя какво бяха избрали. Една мескитова горичка наблизо предлагаше добро място за лагеруване. Ето там са отишли. Добре! Лесно щеше да се промъкне до тях.

Продължи да язди, после зави на север, докато лагерът се изгуби от очите му. Завърза трите коня за един бодлив храст. След това бързо се отправи крадешком към лагера. Щом чу гласовете им, залегна. Не искаше да рискува да бъде забелязан.

Пропълзя оставащото разстояние до мескитовия гъсталак. Денят обещаваше да бъде горещ и ясен. Джейк вдигна глава и огледа лагера. Челюстите му се стегнаха, щом видя Александра на земята, близо до лагерния огън със завързани пред себе си ръце. Джайлс беше наблизо, безупречно облечен в дрехи за езда. Беше нервен и крачеше напред-назад. Другият мъж, по-слаб и по-стар, сигурно беше Стен. Седеше на петите си близо до огъня, пиеше кафе и наблюдаваше Александра.

Джейк се изправи и с гъвкава, безшумна походка влезе в лагера с готов за стрелба револвер.

Александра вдигна глава и се ококори, без да вярва на очите си, щом видя Джейк да стои насреща — висок, як и смъртно опасен.

Джайлс забеляза сепването на Александра и се обърна. Изруга и посегна за пистолета си. Фаталната му грешка беше, че пренебрегна извадения четиридесет и петкалибров револвер на Джейк. Куршумът се заби в гърдите на Джайлс, а силата на смъртоносния му удар го отхвърли назад.

Но преди да отекне ехото от първия изстрел на Джейк, преди той отново да успее да стреля, в ръцете на Стен се появи пистолет. Стен стреля. Александра изпищя, щом видя кръвта, която бликна от главата на Джейк. Пистолетът му изгърмя и куршумът се заби в твърдата, отъпкана земя. Джейк залитна. Падна на колене. За миг погледът му срещна очите на Александра. След това очите му се затвориха и Джейк падна на земята, все още стиснал револвера си в ръка.

Александра продължаваше да пищи, а гласът й прорязваше безмилостно хладния утринен въздух.

Изправи се на крака, без да откъсва очи от Джейк, без да престава да пищи.

Стен й удари силен шамар. Александра падна по гръб. От устните й потече кръв. Писъците й преминаха в хленч, но очите й оставаха приковани в Джейк.

Стен се наведе и грубо я изправи, като я хвана за разранените, подути китки. Приближи се до лицето й и я подразни:

— Тук свършва историята за двамата герои. Проблемите ми са напълно решени. Вече си моя, скъпа Александра.

— Не! Не, Стен. Мразя те.

Стен се разсмя дрезгаво, след което я повлече към очакващите ги коне.

— Не виждам смисъл да губим повече време тук. В Ню Йорк ни чакат по-хубави неща.

— Не, Стен. Можеш да вземеш компанията. Не ме засяга. Само ме остави тук — изпъшка Александра, а очите й все още не можеха да се откъснат от останалото зад тях, неподвижно тяло на Джейк.

— Преди много време ти казах, че ще се оженя за теб. И ще го направя. Отиваме в Ню Йорк.

Вдигна я и стовари изтръпналото й тяло на седлото.

„Късно вечерта — помисли си той — ще бъдем в Корпус Кристи.“ Оттам щяха да наемат шхуна до Ню Орлиънс. След като веднъж излезеха от Тексас, нямаше да има повече безпокойства. Лешоядите щяха да свършат работата си с тези двамата. Само щяха да му помогнат да изпълни плана си. Бързо разседла коня на Джайлс и с един хубав удар по задницата го изпрати да тича из прерията.

Качи се на коня си, погледна назад към Александра и тънките му, жестоки устни се изкривиха в усмивка.

Александра едва успяваше да се задържи на седлото, докато Стен неуморно я водеше към Корпус Кристи през горещата, суха местност. Цялото тяло я болеше, но тази болка не можеше да се сравни с болката в сърцето й. В мига, в който видя Джейк изправен в лагера — толкова горд, толкова неустрашим, толкова предизвикателен — Александра разбра, че го обича безумно. Искаше да се хвърли в ръцете му и да му каже, че би отишла навсякъде с него, стига само да я вземе. А сега беше мъртъв, изгубен завинаги. Разбра, че го е обичала от самото начало, но упоритата й гордост не й бе позволила да го признае. О, сега беше толкова късно!

А той дойде при нея. Беше изоставил стадото си, за да дойде при нея. Можеше да означава само едно — той също беше разбрал, че я обича. Бе дошъл да я спаси и да я отведе обратно, за да бъде с него докато прекарват добитъка до Ейбилийн. Щеше да тръгне с него. Щеше да преодолее с радост всички трудности, само и само да бъде с него. Но сега Джейк беше мъртъв. Мъртъв! Сякаш животът изтичаше от нея. Вече не съществуваше нищо нито за нея, нито за Джейк.

Не, напротив! Тя имаше бебето, тяхното бебе. Детето на Джейк растеше в нея. Усмихна се нежно на себе си. Щом бе преживяло последните няколко дни и нощи, значи искаше да живее. Беше силно и смело като Джейк, като самия Тексас. Тя щеше да продължи да живее, за да роди детето. То беше наследството на Джейк. Можеше да продължи да живее с мисълта, че част от Джейк е все още жива в нея.

Денят отново премина в нощ, но те продължаваха да пътуват. Конете бяха изморени и отпаднали като ездачите си. Александра се отпусна напред в седлото. Бореше се със съня, който я завладяваше. Боеше се, че може да падне от коня и да нарани детето, което растеше в нея. И продължаваше да язди, преодолявайки болката, безсънието, болезнените спомени.

Скоро започна да се усеща разликата във въздуха. Приближаваха океана — Корпус Кристи. Надушваше соления морски въздух, чувстваше влагата му върху кожата си. Колко различно бе тук от сухия, прашен въздух на Южен Тексас.

Преди да влязат в града, Стен спря коня си, за да се изравни с Александра.

— Ще те развържа, но не се опитвай да избягаш, защото такъв опит може да се окаже много болезнен за теб. Не ми причинявай неприятности. Разбра ли?

Александра кимна безмълвно. Гърлото й беше сухо и я болеше.

Стен бързо преряза въжето и го хвърли на земята.

— А сега ще яздиш до мен. Тук сигурно е голяма навалица. Не казвай нищо на никого. Ако си отвориш устата, обещавам ти, че всичко, което си преживяла досега, ще ти се стори приятно.

Отново тръгнаха напред. Навлязоха из прашните улици на Корпус Кристи. Стен яздеше право към единствения добър хотел в града. Спряха пред входа. Вътре беше почти тъмно. Само една лампа светеше на бюрото на съдържателя. Александра се облегна на бюрото. Стен натисна звънеца. Изчака малко. След това нетърпеливо позвъни още няколко пъти. Най-сетне собственикът слезе по стълбите с намръщено лице.

— Дамата е изморена. Цял ден сме яздили. Искаме стая за една нощ — каза Стен.

— Трябва да платите предварително и да се разпишете тук — каза мъжът, като бутна към Стен тежката, подвързана с кожа книга за регистрация.

Александра го видя, че написа „Мистър и мисис Смит“.

„Винаги е предпазлив, дори в Тексас“ — помисли си тя. Не искаше да започнат да го преследват заради убитите мъже, когато се върнеше в Ню Йорк. Точно в стила на Стен, точно в стила на предпазливия, пресметлив Стен Луис.

Парите бяха платени, имената на посетители записани. Съдържателят му подаде ключа от стаята и тръгна по стълбите пред тях.

Щом влязоха в стаята, Стен заяви:

— Излизам, за да подготвя утрешното пътуване, Александра. Мисля, че си достатъчно изморена, за да не ми създаваш неприятности.

Обърна се и излезе от стаята, като я заключи отвън.

Александра чу как неясните му стъпки се отдалечават по коридора. Всъщност нищо нямаше значение за нея. Сънят я погълна, за да й донесе дълбоката забрава, за която копнееше.

Навън все още беше тъмно, когато Стен се приведе над нея с лампа в ръка, за да я вижда по-добре. Светлината и присъствието му я събудиха. Александра се размърда, мислейки си, че й се иска вечно да остане в леглото.

— Събуди се. Продадох конете и купих билети за една шхуна, която отива до Ню Орлиънс. Това беше най-доброто, което можах да намеря. Ще бъдеш в една каюта с няколко други жени. Ще можеш да си починеш по пътя. Ставай. Не трябва да закъсняваме.

— О, Джейк. Аз…

Гневът на Стен избухна. Удари я силно по лицето. Александра просто остана да лежи, усещайки как я обзема вцепенение.

— Никога, никога не ме наричай отново с неговото име. Чуваш ли, Александра? — свирепо изсъска той, приведен над изнуреното й тяло.

Тогава Александра си спомни. Сънуваше Джейк и без да съзнава, бе промълвила името му.

— Разбра ли ме? — изсъска отново Стен, като сграбчи отпуснатото й тяло и го разтърси.

— Да. Да, Стен.

— Добре. А сега ставай. Шхуната вдига котва призори. Дотогава трябва да сме на борда.

Александра се надигна. Сякаш в тялото й се забиха хиляди игли. Стен стоеше отстрани и я наблюдаваше. Изпъшка от досада. Взе една бутилка и чаша и седна до нея. Наля чашата догоре и я поднесе до устните й.

— Пий! Евтиното уиски ще те ободри. Изпий го всичкото.

Александра се подчини. Взе чашата с треперещи ръце и я поднесе към устните си. Стен измъкна чашата от ръцете й и наля уискито в гърлото й. Александра преглътна и се задави от парещата течност. Щом изпи цялата чаша, Стен наля и на себе си. Изпразни чашата и остави шишето настрана.

Върна се при Александра и я вдигна на крака. За миг стаята се разлюля пред очите й, но се почувства по-добре. Тялото вече не я болеше толкова. Пълната чаша уиски на гладен стомах я удари право в главата.

— Така е по-добре — рече Стен, хвана я за ръката и я поведе към вратата. — Няма да разговаряш с пътниците. Престори се, че ти е лошо или нещо подобно. Не искам да имам неприятности с тебе.

— Добре, Стен — несигурно отвърна тя, усещайки как краката й треперят.

Слязоха по стълбите. Стен хвърли ключа на бюрото на съдържателя, хвана здраво ръката на Александра и я поведе навън. Докато вървяха, не поглеждаше встрани. Александра едва успяваше да го следва.

Най-накрая стигнаха кея. Случилото се след това й приличаше повече на кошмар, отколкото на истина. Стен я качи на борда и я настани в една стая с три други жени, които спяха. Те само промърмориха недоволно, докато Стен неволно се буташе в леглата им, за да настани Александра. Тя се отпусна на леглото си както беше облечена и потъна в дълбок сън, който продължи през цялото пътуване, с изключение на кратките будни моменти, когато спазмите на стомаха й търсеха облекчение. Ядеше малко. Спеше през повечето време.

В Ню Орлиънс се наложи Стен да я свали на ръце на кея. Беше толкова отслабнала, че не можеше да вдигне глава. Отидоха в най-добрия хотел в Ню Орлиънс. Стен я внесе на ръце. Във великолепното фоайе на хотела Александра се почувства притеснена от мръсния си, раздърпан вид, но всъщност беше цяло щастие, че изобщо е жива след всичко преживяно. Стен я отнесе по стълбите до една просторна, луксозна стая и внимателно я остави на леглото. Александра се огледа удивена. С изненада откри, че напълно е отвикнала от подобен лукс.

— Александра, аз излизам. Имам доста работа, преди да тръгнем. Ще се обадя да ти изпратят храна и гореща вода. Ще се върна веднага щом мога. Не се опитвай да избягаш междувременно — спря за миг и погледна пребледнялото й, изпито лице и отпуснатото и тяло. — Всъщност, мисля, че няма нужда да се притеснявам, че ще избягаш. Не вярвам, че можеш да станеш.

Александра безизразно погледна доволната му физиономия. Не беше способна на чувства или разсъждения. Единственото, което искаше, беше да я остави да лежи. Може би така гаденето щеше да отмине. Замъгленото й съзнание почти не реагира, когато Стен излезе от стаята и я заключи отвън. След малко потъна в дълбок сън.

По-късно я събуди прислужницата, която внесе поднос с храна. Мъже от персонала донесоха гореща вода, за да напълнят ваната. Прислужницата остави подноса, приближи се до Александра и колебливо попита:

— Това ли е всичко, мадам?

Александра отвори очи и втренчи поглед в момичето. Мина известно време преди да разбере какво я питат.

— О, да. Да, това е всичко, благодаря.

Прислужницата направи лек реверанс и побърза да излезе. Останалите я последваха.

За нейна изненада, Александра се почувства по-добре. Вече не й беше толкова лошо. Стомахът й почти се бе успокоил. Би било чудесно да вземе една продължителна, гореща баня.

Започна бавно, внимателно да съблича изпокъсаните си, прашни дрехи. С големи усилия успя да събуе ботушите си. Стана и прекоси стаята. Мярна образа си в огледалото и спря. Не можа да се познае.

Беше слаба, болезнено слаба, а зелените й очи изглеждаха толкова големи, че изпълваха лицето й. Косата й беше прашна и с полепнали сламки. От предишната красавица беше останала само една сянка.

Пренесе подноса с храна до ваната и се отпусна в успокояващата вода. Къпеше се и ядеше по малко, докато водата не изстина, а храната не свърши.

Изплакна косата си и я уви с една хавлиена кърпа. Не можеше да направи нищо повече, докато не намереше гребен. След това подсуши тялото си и се върна в леглото. Скоро сънят отпусна напрегнатите черти на лицето й. Тя отново заприлича на някогашното невинно момиче.

Вече бе тъмно, когато се събуди. Стен тъкмо палеше лампите.

— По-добре ли се чувстваш, Александра? — попита Стен, щом видя, че очите й са отворени.

— Да.

Стен седна на ръба на леглото. Александра се отдръпна от него и придърпа завивката до шията си.

— Успях да купя билети за един параход, който тръгва утре за Ню Йорк.

— Утре?

Очите му потъмняха.

— Няма смисъл да се бавим тук. Ще се възстановяваш, докато пътуваме през океана. Морският въздух ще ти подейства добре. Освен това трябва да се връщам в Ню Йорк. И без това отсъствах твърде дълго. Купих дрехи за двама ни. Разбира се само най-необходимото. Ще можеш ли да се облечеш сама?

Александра кимна.

— Добре. За себе си съм наел отделна каюта. Ще пътуваме под собствените си имена. Не искам да опетня репутацията ти, тъй като отсега нататък името ти ще се свързва с моето. За нещастие — добави той и прекара ръка по голото й рамо, — това налага да сдържам желанията си. Но вярвам, че ще успея да издържа, докато стигнем до Ню Йорк.

Александра вдигна очи към лицето му. Стен се усмихваше жестоко, а сивите му, вълчи очи преценяваха формите й, прикрити от одеялото. Наклони се към нея с горящи очи, но Александра вдигна ръка, за да се предпази. Мисълта, че друг мъж може да я докосва след Джейк, беше отблъскваща. Нещо повече — беше непоносима.

Стен се отдръпна, а очите му потъмняха.

— Значи така ще бъде. Добре. Засега ще останем на това положение, но щом веднъж стигнем в Ню Йорк, ще се наложи да споделяш леглото си с мене.

Александра мълчаливо извърна глава и Стен излезе от стаята, като не пропусна да заключи вратата след себе си.

Александра стана и започна да оглежда покупките, донесени от Стен, Намери онова, което търсеше — гребен. Започна да разресва косата си.

Отне й доста време, за да възвърне предишното й великолепие, но когато привърши, образът й само наподобяваше предишната Александра. Лицето, което я гледаше от огледалото, вече не беше нежно и уязвимо. Зелените очи гледаха строго и решително, с разбиране за живота. Тази Александра би могла да получи онова, което би поискала. Би могла да направлява собствената си съдба. Щеше да се ожени за Стен, за да даде име на детето на Джейк. А след това щеше да дойде времето за отмъщението й.

Решението бе взето. Александра се върна в леглото и потъна в спокойния сън на човек, който няма грижи.

Повече нищо не се случи до сутринта на следващия ден, когато я събуди Стен. Беше доста притеснен, че още не се е облякла. Изглеждаше както обикновено в строгия си делови костюм. Подкани я да побърза и излезе от стаята, за да поръча закуска.

Александра започна да се облича припряно. Сложи си бельото, което Стен й беше избрал и облече тъмна, семпла рокля. Прибра косата си на плитка на врата и си сложи една обикновена шапка. Беше й топло с тези дрехи и се чувстваше непривлекателна. Набута излишните дрехи в чантата си, остави я на леглото и слезе при Стен за закуска.

Беше избрал малка маса близо до прозореца, прикрит от тънка, бяла завеса. Току-що бяха сервирали храната. Огледа я критично, докато й помагаше да седне, после кимна одобрително.

Александра започна да си сервира от закуските. Стен я изгледа подозрително, после се усмихна, а сивите му очи доволно проблясваха.

— Човек би помислил, че ядеш за двама — каза той многозначително.

Александра се изчерви и избягна погледа му.

— Доста се учудих, докато пътувахме с шхуната от Корпус Кристи. Никой друг не се разболя от морска болест. Помислих, че е от изтощението, но сега ми хрумна нещо друго. Детето от Джейк ли е, Александра?

Александра тъкмо вдигаше чашата с шоколад и ръката й трепна.

— Понякога се случва, както знаеш — промърмори тя.

Стен кимна, без усмивката да слиза от лицето му.

— Не бих могъл да съм по-доволен, колкото и да те изненадва това. Разбираш ли, сега трябва да се омъжиш за мен по своя воля, ако не искаш детето да се роди копеле. А ние знаем какво се случва с копелетата, нали? Едва ли семейство Кларк биха изтърпели още едно, нали?

Александра спокойно срещна погледа му. Стен си мислеше, че прави хитър ход, като използва бременността й, докато всъщност направо падаше в ръцете й.

— Да, не биха го изтърпели.

— Значи ще се омъжиш за мен, за да дадеш име на детето си, по липса на други причини?

— Може би — отговори Александра, като се опита да прикрие нетърпението си.

— Трябва да помниш. Александра, че нито един почтен мъж не би се оженил за теб, ако разбере за детето.

Александра сведе глава, след това отново го погледна, мислейки си колко сладко ще бъде отмъщението й.

— Кажи, ще се омъжиш ли за мен?

— Не те обичам, Стен.

— По дяволите! Това никога не е имало значение за мен. Изобщо не е важно. А ти се нуждаеш от мен. Да, за Бога, този път ти се нуждаеш от мен. Би трябвало да ме молиш да се оженя за теб. Но аз съм добър. Сам те моля да се омъжиш за мен, Александра. Ще го направиш ли?

Александра въздъхна, след това заяви съвсем ясно.

— Да, мисля, че ще го направя, Стен Луис.

Стен се усмихна на победата си и взе вилицата.

— Яж. Ню Йорк ни очаква.

Приключиха закуската си в пълно мълчание. Стен я придружи до очакващия ги отвън файтон. Багажът вече беше натоварен от портиера. Александра хвърли един прощален поглед към огрения от светлината на утринното слънце Ню Орлиънс. Изглеждаше по-красив и романтичен от преди. Този път не беше нито гладна, нито я преследваха, но по някаква причини й липсваше предишния оптимизъм. Младостта й беше останала някъде по пътя.

Стигнаха на кея. Придружиха ги с големи церемонии до каютите им. Знаеше, че това пътуване ще бъде съвсем различно от предишното. Стен я остави сама в приятна, чиста каюта. Александра седна на койката. Помисли си, че независимо от това колко хубаво щеше да бъде това пътуване, на края му не я очакваше Джейк. Срещна го при първото си пътуване и вече нищо не можеше да я накара да забрави Джейк и онова, което бяха преживели заедно.

Любов. Страст. И едно дете. Щеше да направи така, че детето й никога да не изпита болките, които тя беше понесла. А Джейк щеше завинаги да остане в сърцето и в ума й. И в тяхното дете.