Джейн Арчър
Непокорна страст (19)

Седемнадесета глава

Тексас! Наистина ли беше безкраен, както изглеждаше? Александра заслони очи и се загледа в далечината. Искаше й се да има върху главата си нещо по-подходящо от малката модна шапчица, кацнала върху къдриците й. Независимо колко дълго пътуваха, докъдето й стигаха очите се виждаше безкрайна еднообразна картина равна, суха, прашна земя, обрасла с треви, мескитови храсти и трънаци. Не приличаше на нищо, което бе виждала преди. За голяма изненада, в този горещ, сух климат процъфтяваше изобилен живот — множество дребни животни, а така също големи стада от говеда и мустанги.

Дори добрите коне и удобното женско седло не можеха да я спасят от болката в мускулите, докато продължаваха да яздят все по-навътре и по-навътре в Тексас, към ранчото „Бар Джей“. Александра хвърли поглед към спътниците си. Те седяха изправени на конете и изглеждаха неуморими, но в края на краищата бяха от кавалерията на Съединените щати, привикнали с дългите часове на седлата. Но не и Александра! А гърбът й, все още незаздравял напълно, не допринасяше много за удобството й.

Към ранчото „Бар Джей“ я придружаваха четирима войници: лейтенант Блейк, един сержант и двама доброволци. Успя да получи помощта им в Корпус Кристи — пристанището, в което слезе от кораба от Ню Орлиънс. Споменът за Луизиана върна мислите й назад.

Спомни си как остави бедния кон да забави ход, след като тя и Ейба се бяха измъкнали от Джайлс и от плантацията на Джермънови. Остави изтощеното животно да измине с бавен ход почти целия път до Ню Орлиънс. Пътуването бе дълго и болезнено. След няколко спирания най-накрая пристигнаха, точно когато над града се разпукваше зората.

За щастие Ейба познаваше Ню Орлиънс и настоя тя и Александра да останат при нейни познати в негърския квартал. Там щяха да са в по-голяма безопасност. Едва ли Джайлс щеше да се досети да ги търси там. Къщата беше малка и пренаселена, но на Александра й се стори като рай.

Щом отвориха банките Александра с неохота телеграфира в Ню Йорк да й изпратят пари. Сега Стен Луис със сигурност щеше да тръгне по петите й. Единствената й надежда беше, че щом веднъж напуснеше Ню Орлиънс, Стен Луис и Джайлс Джермън едва ли щяха да успеят да я проследят в огромния Тексас.

И така, тя рискува, поиска пари от банката си и потърси билет до Корпус Кристи, най-близкото пристанище до ранчото „Бар Джей“ в Южен Тексас. Имаше късмет. Една шхуна се готвеше да отплава след три дни, така че имаше достатъчно време да получи парите.

Преди да тръгне, даде на Ейба пари, за да й купи някакви дрехи, като специално й поръча да бъдат подходящи за езда и ботуши. Не посмя сама да тръгне по магазините, да не би да я открият Джайлс или мадам Льоблан.

Ейба отсъства през целия следобед, но накрая се завърна с множество пакети и кутии. Изглежда или не бе пожелала, или не бе успяла да й купи поне една семпла рокля. Всичките рокли бяха луксозни и скъпи, но нямаше време да се пазарува отново, така че Александра поблагодари на Ейба, доволна, че изобщо има някакви дрехи, които да вземе със себе си.

Остави коня и файтона на негърското семейство, което й помогна. На Ейба даде значителна сума пари, с които да успее да отиде на север.

Престоят на кораба й подейства добре. Пътуването беше приятно и спокойно. Свежият, солен въздух прочисти духа й от гнилата влага на умиращия Юг и й подейства като изцеление. Беше в една каюта с няколко жени от Севера, които се бяха отправили към Тексас, за да се присъединят към съпрузите си — войници, намиращи се във форта в Браунсвил. В Корпус Кристи жените щяха да бъдат посрещнати от военен отряд, така че те увериха Александра, че ще бъде много по-безопасно да пътува с тях, вместо да се опитва да наеме несигурни водачи.

Когато пристигнаха в Корпус Кристи, Александра се чувстваше по-щастлива и сигурна, и беше възвърнала до голяма стенем предишното си самочувствие. Сега оставаше да изпълни обещанията, дадени на Олаф и Елинър. Както се очакваше, войниците посрещнаха жените и бяха повече от щастливи да включат Александра в групата си. Имаше няколко каруци, в които да се качат жените, а така също и достатъчно място за куфарите им и за военните доставки, които бяха пристигнали с шхуната. Докато пътуваха към Браунсвил, разположен в края на Тексас, близо до Мексиканската граница, Александра се чувстваше в пълна безопасност. Получи уверенията на майора, че ще й осигури специална охрана, тъй като нямаше да минат през ранчото „Бар Джей“. Четирите дни път към Браунсвил бяха дълги, горещи и прашни, но в замяна на това тя се радваше на компанията на останалите жени и на очевидното възхищение на войниците. Особено внимание към нея проявяваше лейтенант Блейк. Винаги беше близо до нея, за да й помогне и да направи по-удобно пътуването й. Майорът дори му позволи да я придружи до ранчото „Бар Джей“. Александра се чувстваше напълно спокойна в присъствието на лейтенанта.

Изведнъж мислите й се върнаха към настоящето. В далечината съзря кирпичена постройка. Дали това не беше най-сетне ранчото „Бар Джей“? Равнинните прерийни земи й изглеждаха еднакви.

— Това е хасиендата на ранчото „Бар Джей“, мис Александра — заяви лейтенант Блейк, поглеждайки красавицата, която яздеше до него. Съжаляваше, че Александра не отива с останалите от групата към Браунсвил. Но смяташе, че едва ли една толкова красива жена би се задържала дълго в пустошта на Южен Тексас. Тук нямаше нищо, освен полумъртви от глад южняци, които бяха избягали в Тексас след войната и хиляди диви говеда и мустанги. Не, това място определено не беше за такава фина дама като мис Александра Кларк, но решението й да дойде тук беше непоклатимо. Най-сетне бяха успели да я доведат дотук невредима, но ако не пожелаеше да остане, щеше да бъде щастлив да я отведе обратно при другите.

— Не прилича на нито една постройка, която съм виждала — каза Александра, изучавайки кирпичената постройка. Поне не беше колиба, но трудно можеше да се нарече къща. Постройката беше в испански стил, с плосък покрив и входна врата с извит свод. Сградата подхождаше на местността. Цветът й се сливаше с околността, а формата й приличаше на еднообразната, равна местност. Слънцето припичаше. Вече беше горещо, твърде горещо за майски ден. Александра се зачуди дали тук изобщо става студено, дори през зимата.

— Съгласен съм, мадам. Вероятно сте привикнали на много по-хубави — рече лейтенант Блейк.

— Може би по-хубави, но не толкова практични — замислено отвърна Александра.

Лейтенант Блейк изсумтя, мислейки си, че тя едва ли има представа къде е попаднала. Индианците бяха почти укротени, но мъжете в Тексас бяха диви и необуздани. Предполагаше се, че фортът в Браунсвил трябва да контролира и охранява района, но при тези обширни земи военните не можеха да сторят много. Мис Александра беше една невинна млада дама, която едва ли разбираше къде отива и не изглеждаше достатъчно силна, за да се справи с трудностите, типични в тези земи. Но инатът й беше равен на красотата й, а решението й сама да се увери в разказите изглеждаше непоклатимо, помисли си той. Е, след един месец щеше да се моли някой да я отведе оттук до някое по-цивилизовано място.

Спряха пред входа на хасиендата. Лейтенант Блейк сложи длан върху ръката на Александра, облечена с ръкавица и каза:

— Помнете, че ако имате нужда от помощ, винаги можете да я получите при мен, мис Александра. Ако дойдете в Браунсвил ще имате приятели. Запомнете това, моля ви.

Александра обърна поглед към лицето му. Загледа се в силния му профил и в напрегнатите му кафяви очи.

— Благодаря за любезността, лейтенант Блейк. Благодаря ви, че ме доведохте тук. Ако наистина ми потрябва помощ или реша да напусна ранчото „Бар Джей“ няма да забравя, че имам приятели в Браунсвил.

— Хей, приятели, какво ви води насам? — поздрави ги нечий глас.

От хасиендата към тях бавно се приближаваше един мъж. Александра го погледна, усещайки, че е дошъл нейният ред. Обърна поглед към лейтенанта, който бързо скочи от седлото, за да й помогне да слезе от коня. Ръцете му се задържаха на слабия й кръст по-дълго, отколкото беше необходимо, но Александра просто не го забеляза, тъй като вниманието й изцяло беше насочено към приближаващия се мъж.

— Е, казвайте какво е притрябвало на армията? — заговори провлечено мъжът, като застана до Александра и лейтенант Блейк и хвърли недружелюбен поглед към войниците, с присвити на силната светлина очи.

— Не сме дошли за нещо специално, сър — любезно отвърна лейтенант Блейк. — Придружаваме мис Александра Кларк до ранчото ви.

— Така ли? — бавно рече мъжът, а вниманието му се съсредоточи върху Александра. — „Каква хубава жена — истинска красавица“, помисли си той, оглеждайки я бързо от главата до петите. Но какво ли търсеше тук?

Александра се втренчи в мъжа, напълно забравяйки доброто си възпитание. Той излъчваше аристократичност, при все, че беше облечен доста странно — плътно прилепнали панталони, риза с отворена яка, ботуши с високи токове, а на врата му беше завързан червен шал. На главата си имаше шапка с огромни размери с нахлупена ниско периферия, под която святкаха чифт остри, черни очи, които внимателно я преценяваха.

— Е? — попита той, продължавайки да наблюдава Александра.

— Дойдох да се видя с Джейкъб Джермън и чичо му, Ламар Джермън.

Изражението на лицето му не се промени, но устните му леко потрепнаха.

— Ха, какво ли би могло да накара една млада янки да измине целия този път, за да види двама hombres^[1] като тях.

— Казвам се Александра Кларк — изчерви се Александра. — Току-що идвам от плантацията на Джермънови в Луизиана.

Мъжът стисна устни, но това не беше от приятелство или удоволствие.

— И какво от това?

Изглежда, че разговорът нямаше да е лесен. А всъщност какви основания имаше да се надява, че ще я посрещнат с отворени обятия? Но вече беше тръгнала и за нея нямаше връщане назад. Беше стигнала твърде далеч, за да се откаже.

— Елинър… — започна Александра.

— Елинър ли? — бързо я прекъсна мъжът, а чертите му се смекчиха за миг, след което лицето му отново стана студено и безизразно.

— Изпрати ме да се срещна със сина й и чичо му. Тя е мъртва.

Мъжът се обърна и направи няколко бързи крачки към хасиендата по отъпканата прашна земя. От устата му се заредиха ругатни. Юмруците му се свиваха и отпускаха, сякаш му бяха нужни много усилия, за да се овладее. Миг по-късно се върна обратно и бутна шапката си назад.

— Добре дошла в „Бар Джей“, мис Кларк. Щом сте приятелка на Елинър, значи сте и наша приятелка. Аз съм Ламар Джермън. Можете да ме наричате Ламар, както правят всички. Синът й е тук. По-късно ще можете да се срещнете с него.

Александра се усмихна в отговор, а сърцето й затупка облекчено. Бяха я приели!

— Значи оставате, мис Александра? — попита лейтенант Блейк разочарован.

Александра вдигна глава към него, след това обърна очи към Ламар Джермън.

— Да, ще постоя… ако ме приемат.

— Добре дошла сте — кимна Ламар, — но трябва да ви предупредя, че всички, които живеят в „Бар Джей“ сами се грижат за себе си. Не е подходящо място за жени. Тук няма да ви хареса.

— Да, разбирам. Ще направя каквото е необходимо, но, виждате ли, Елинър на смъртното си легло ме помоли да дойда тук. Искам да ви кажа някои неща и най-вече искам да поостана известно време тук — каза Александра с тих, умолителен глас, а зелените й очи се навлажниха.

— Щом Елинър ви е изпратила и сте изминали дългия път до Тексас, значи сте знаели къде отивате. Не, отново ви предупреждавам, Тексас не е място за една жена. Не и за жена като вас!

Александра отново се изчерви, но този път от гняв.

— Мистър Джермън, не съм дете. Знам какво правя. Дадох дума на Елинър и винаги изпълнявам обещанията си.

Ламар се усмихна леко, като си помисли, че може би е преценил дамата твърде прибързано и че може би ще се окаже достатъчно силна за живота в Тексас. Поне имаше характер и не беше някое хленчещо момиче, което постоянно иска внимание и грижи. Е, времето щеше да покаже, но познаваше един мъж, който направо щеше да пощурее, щом видеше тази жена тук. Да, синът на Елинър нямаше да бъде особено доволен, че тази дама е дошла тук. По дяволите, откакто се върна от Ню Орлиънс Джейк беше толкова кисел и сърдит, че човек не смееше да се доближи до него. Характерът му никога не е бил приятен, но сега непрекъснато избухваше. Е, щяха да го преживеят за известно време. Разбира се, трябваше да я изпратят, преди да са подкарали добитъка към Канзас, но щяха да му мислят, когато дойдеше време. Ламар никога не обичаше да се тревожи предварително — от много грижи човек остарява по-бързо.

— Е, мис Кларк, щом толкова настоявате да се срещнете с него, може би ще успеете да се справите в ранчото „Бар Джей“. Чантите на онзи товарен кон ваши ли са?

Александра се усмихна, показвайки хубавите си бели зъби и пое дъх. Едва ли чантите щяха да имат същия вид, след като ги докоснеха ръце от „Бар Джей“. Нямаше никакво съмнение.

— Да, мои са. Не съм взела много багаж. Не знаех какво може да ми потрябва.

Ламар Джермън кимна, като си помисли, че жените никога не пътуваха с малко багаж, дори когато си мислеха така.

— Разтоварете ги, момчета — намеси се лейтенант Блейк, като хвърли неспокоен поглед към Ламар Джермън. Обърна се към Александра. — Разбирате, че тук няма да има други жени, освен може би мексиканки или индианки. Сигурна ли сте, че искате да останете.

Александра го погледна, а очите й потъмняха.

— Да, сигурна съм.

Чувстваше се по-решена от всякога да остане, особено след като видя, че тези мъже се съмняват дали изобщо ще оцелее. След онова, което бе преживяла и научила, би могла да се справи не по-зле от всеки мъж. „Тексас, място само за мъже!“ Щеше да им покаже!

Мълчаливо наблюдаваше как войниците свалят багажа й. Имаше само две по-големи чанти и една малка, но около багажа се суетяха и тримата мъже. Отнесоха чантите до хасиендата. Спряха пред входа, колебаейки се дали да влязат в къщата на бивши бунтовници.

Лейтенант Блейк забеляза колебанието им, разбра го и мислено изруга. Проклетите бунтовници бяха толкова горди, сякаш бяха по-добри от янките. Да, но Северът беше спечелил войната и беше доказал кой е по-добрият, а Югът сякаш не разбираше или не искаше да приеме този факт.

— Внесете ги вътре, за да не ги пече слънцето — остро заповяда лейтенант Блейк, като погледна Ламар Джермън в очите, очаквайки възражението му.

Ламар само надменно се усмихна.

— Вероятно вие и вашите хора бихте искали нещо разхладително, преди да продължите.

Лейтенант Блейк предпочиташе да откаже, но знаеше, че им предстои дълъг и горещ ден. Прие поканата заради хората си.

— Да, наистина. Благодаря ви.

Александра тръгна пред двамата мъже, разликата между тази страна и плантацията беше очевидна. Тук беше чисто и топлината сякаш действаше хигиенично, така че навсякъде изглеждаше свежо. Сухият въздух й харесваше повече от влажната, знойна топлина на Луизиана. Премина под високата арка, която образуваше входа на дългата кирпичена ограда, заобикаляща хасиендата.

Съвсем изненадващо въздухът в хасиендата беше хладен. Изглежда кирпичите бяха добра изолация срещу горещината и силната слънчева светлина. Влязоха в централното помещение, оскъдно обзаведено с тъмни, масивни мебели, умело изработени в испански стил. Подът беше покрит с пъстроцветни черги, които вероятно бяха мексикански или индиански. Подредбата на къщата я очарова, тъй като се различаваше толкова много от къщите в Ню Йорк или от плантацията. Всеки предмет в стаята имаше някакво практическо приложение и представляваше част от тексаската култура. Намираше се в един мъжки дом, в един мъжки свят. Но й харесваше.

— Александра, господа, моля седнете — любезно рече Ламар, посочвайки столовете.

Това, че той се обърна към нея с малкото й име, изненада Александра, но тя не възрази — накара я да се почувства между свои.

— Не, благодаря ви. Нямаме време — твърдо отвърна лейтенант Блейк. — Трябва незабавно да се присъединим към групата си.

— Разбира се. Разбирам ви. Един момент, моля.

Ламар се върна след малко, носейки поднос с чаши и бутилки.

— Налейте си, господа — каза той, поставяйки подноса на масата. — Ще се погрижа да напоят конете ви, докато вие се освежите.

Лейтенант Блейк подаде на Александра чаша вода. Александра бързо я пресуши и му се усмихна признателно. Лейтенантът замислено изпи водата си, като я наблюдаваше. Само ако можеше да остане сам с нея, преди да си тръгне!

Обърна се рязко към войниците си.

— Момчета, ако сте готови, вървете да се погрижите за конете. След малко тръгваме.

Изненаданите войници го погледнаха, допиха чашите си и излязоха.

Лейтенант Блейк се обърна към Александра и се усмихна.

— Мис Александра, моля ви, станете.

Тя го погледна учудено, след това се подчини на молбата, без ни най-малко да разбира младия лейтенант.

— Няма да ме забравите, нали? — попита тихо той, като взе ръката й в своята.

— Разбира се, че няма да ви забравя, лейтенант Блейк — отговори Александра.

— Добре. Аз няма никога, никога да ви забравя, Александра — прошепна той и я притегли към себе си.

Александра се изчерви от гняв. Всъщност лейтенантът възнамеряваше да я целуне. Нима искаше заплащане за услугите си?

— Ще дадете ли една целувка на войника, който ви обожава? — попита той с умолително изражение, придърпвайки я в обятията си.

Александра потисна гнева си — нещо, което преди никога не успяваше да направи — и му се усмихна нежно, отпускайки се леко в ръцете му. Знаеше, че ако започнеше да се противи, войникът щеше да стане още по-настойчив, както показваше досегашният й опит. Целувката му нямаше да продължи дълго, а след това завинаги щеше да изчезне от живота й.

Лейтенант Блейк не можеше да повярва на щастието си. Събра смелост и притисна плътно тялото й към себе си, за да усети твърдите й гърди. Наистина беше същински ангел. Докосна леко устните й. Откри, че са меки, податливи и, неспособен повече да се контролира, притисна силно устата си към нейната. Забрави всичко, напълно погълнат от тази пленителна жена. А тя също го желаеше. Можеше да го почувства.

— Лейтенанте! — нечий остър, властен глас раздра тишината на стаята. — Ако сте приключили с младата дама, предлагам да напуснете. Вашите хора са готови. Знаете, че янките не са добре дошли в „Бар Джей“.

Лейтенант Блейк се отдръпна рязко от Александра. Обърна се, намръщи се и с изненада чу стона, който се откъсна от гърдите й. Видя смаяното лице на мъжа, който ги гледаше.

— Не! О, не! — извика Александра, вперила поглед в суровите, сини очи. — Джейк?

— Самият аз, Алекс — рече той със сурово изражение, а сините му очи станаха почти сиви, докато я наблюдаваше. — Моля да ме извините, сър — обърна се той към лейтенанта. — Не се досетих, че получавате възнаграждение затова, че сте придружил дамата дотук. Ще се върна, щом привършите.

Джейк им обърна гръб и понечи да излезе от стаята.

— О, не, Джейк! — извика Александра и се опита да се втурне след него, но лейтенантът я сграбчи за ръката, точно в момента, когато Джейк се обръщаше.

— Искаше да кажеш нещо, Алекс?

— Аз… не разбирам.

— А аз разбирам много добре онова, което видях. Не разбирам, обаче, какво правиш тук, в „Бар Джей“.

— Дойдох да видя Джейкъб Джермън. Ти какво правиш тук?

Лейтенантът смутено премести поглед от единия към другия. Изглежда се познаваха, но очевидно не изпитваха особени приятелски чувства един към друг. Ръката му собственически обгърна кръста на Александра.

Джейк отметна глава назад и се разсмя с дрезгав, подигравателен глас. Погледна отново към Александра и очите му се плъзнаха по тялото й.

— Вижте, сър — намеси се лейтенант Блейк. — Не можете да се отнасяте по този начин с една дама като мис Александра.

— Дама! Наричате я дама? — подигравката в гласа на Джейк беше съвсем явна. — Изглежда и двамата се заблуждавате, но нямам намерение да ви осветлявам по този въпрос.

— Няма да остана, щом ти работиш тук — остро додаде Александра. — Още сега си тръгвам с лейтенанта.

— Така ли? — попита Джейк е такова непроницаемо изражение, че Александра не можа да разбере чувствата му. — Но аз мислех, че си дошла да се срещнеш с Джейкъб Джермън?

Александра се намръщи.

— Да, така е, но дори не съм си помисляла, че ще те срещна. Какво всъщност правиш тук? — гневно запита тя, раздразнена от самодоволния, хладен начин, по който Джейк се отнасяше с нея.

Джейк отново се усмихна и в ъглите на очите му се появиха бръчици.

— Аз живея тук, моя мила Александра. Тук работя.

— Не ти вярвам. Къде е Ламар Джермън? Той ще разясни това недоразумение. Ще те накара да си тръгнеш!

— Кого? Мен? — разсмя се отново Джейк.

— Някой попита ли за мен? — Ламар Джермън пристъпи в стаята. — Чух гласовете ви отвън. Какво става тук? Хората ви чакат, лейтенант.

— Знам, но изглежда, че тук възникна някакво недоразумение. Може би мис Александра ще се върне с мен.

— Така ли? — изненада се Ламар. — Какво става, Александра, нима ранчото вече ви омръзна?

— Какво прави този мъж тук? — избухна гневно Александра, посочвайки Джейк.

— Ами, тук живее.

— Е, значи няма да остана с него. Трябва да го уволните. Сигурно има достатъчно работни ръце. Във всеки случай един морски капитан едва ли е подходящ за работа в едно ранчо.

— Да уволня Джейк ли? Защо? — бързо попита Ламар, като погледна към Джейк, от чието лице нищо не успя да разбере, а след това отново към Александра. — Какво става тук? Изминала сте целия този път, за да го видите, а сега искате да го уволнявам. Не ви разбирам.

„Всички жени означават неприятности, но тази май е по-лоша от останалите“ — помисли си Ламар.

— Не съм изминала целия този път дотук, за да видя него. Дойдох да се срещна с Джейкъб Джермън, сина на Елинър — гневно отвърна Александра.

— Но той не ви ли каза? Той е Джейкъб Джермън.

Александра едва не зяпна от изненада. Над стаята надвисна мъртва тишина. Очите й не можеха да се откъснат от суровия, безмилостен поглед на Джейк. Внезапно се почувства отпаднала. Джейк беше Джейкъб Джермън. Бил е в Ню Орлиънс. Бил е в плантацията, точно преди да я заведат там. Заминал е за Тексас. Разбира се, сега всичко идваше на мястото си. Как е могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа?

— Аз… аз ще си тръгна — слабо рече Александра. — Не мога да остана тук с него.

— Разбира се, че ще си тръгнете — намеси се лейтенант Блейк с успокоителен глас, поддържайки Александра с двете си ръце. — Тук няма място за дама като вас.

— Махнете си ръцете от нея, лейтенант! — каза Джейк с мъртвешки спокоен глас, измъквайки револвера си.

Нямаше да допусне друг мъж да я докосне. Не можеше да го допусне, независимо колко я мразеше. Искаше отмъщение и не можеше да мечтае за по-добра възможност от тази, която му се предоставяше сега. Та тя сама бе дошла в ранчото. Тази малка мръсница не беше научена на тежка работа. Дори се беше представила за изискана дама пред този идиот, лейтенанта.

„Ако лейтенантът не си махне ръцете от нея, ще го убия“ — помисли си Джейк без всякаква логика. Винаги губеше разсъдъка си, когато беше замесена тази жена, и сега отново разбра, че не може да се овладее. Беше глупак. Знаеше, че е глупак, но все пак не можеше да позволи на друг мъж да я докосне. Нямаше да я пусне! Нямаше значение какво е направила. Желаеше я толкова отчаяно, колкото и преди. Проклета да е малката й, измамна душа, но все още я желаеше.

— Веднага се махайте, лейтенант, и никога вече не се връщайте. Дамата е дошла при нас и ще остане тук. — Джейк стисна здраво оръжието си.

Лейтенант Блейк се поколеба. Желаеше Александра, но животът му беше по-скъп. Можеше да разчете хладното изражение, изписано на лицето на Джейк — без съмнение този мъж би го убил, ако не си тръгнеше. Сега щеше да остави Александра, но нямаше скоро да забрави нито нея, нито този Джермън. Браунсвил не беше чак толкова далеч.

Лейтенантът отстъпи от Александра, отскубвайки се от ръцете й, които се бяха вкопчили в дрехите му. Взря се в отчаяните й очи.

— Този човек е насочил оръжие срещу мен, мис Александра. Не мога да ви взема с мен.

— Но аз не искам да остана. Не можете да ме изоставите просто така.

— Не мога да ви взема, а хората ми никога не биха зарязали жените си заради една млада дама, която е променила решението си.

— Връщам се с вас. Няма да остана.

— Отстранете се, лейтенант — заплашително рече Джейк, продължавайки да държи пистолета си насочен към него и пристъпи към Александра. Дръпна я грубо настрани. Знаеше, че я заболя. Искаше да я нарани и това не беше последната болка, която щеше да почувства, мислеше си мрачно той. Близостта и предизвика познатото напрягане в слабините му. Как бе възможно толкова силно да му влияе? Прокле слабостта си.

— Пусни ме, Джейк — прошепна Александра на човека, който я притискаше към себе си. — Ще се махна. Никога вече няма да се връщам. Само ме пусни.

— Не — отсече Джейк, без да прибира оръжието си, като погледна към лейтенанта, който излизаше от стаята.

Александра се дръпна рязко, опитвайки се да се освободи. Трябваше да избяга! Не можеше да остане тук с този мъж, под един и същи покрив.

— Пусни ме! — изсъска тя.

— Стой кротко, Алекс — разсмя се Джейк, — или ще застрелям лейтенанта още сега. Това ще ти хареса ли?

Александра веднага спря да се съпротивлява и вдигна разтревожен поглед към него. Наистина щеше да го направи. Усещаше го по стегнатото му тяло. Искаше да застреля лейтенант Блейк. Не, не можеше да причини смъртта на нещастния лейтенант. Отпусна се в ръцете на Джейк, твърдо решена да не се поддава на гнева.

— А сега се качвайте на коня и се махайте оттук, лейтенант. Дори не си помисляйте да се върнете за Александра. Тя ми принадлежи и ще убия всеки мъж, който се опита да ми я отнеме.

— Добре, Джермън, сега си ме хванал на тясно, но не мисли, че това е краят на историята.

— Не! Всичко е наред, лейтенант Блейк. Не се връщайте заради мен. Не бих искала да ви убие. А той ще го направи, сигурна съм — тихо рече Александра.

— Мога сам да се грижа за себе си, мис Александра. Не се безпокойте — отвърна лейтенант Блейк. Помисли си, че тя наистина се безпокоеше за него, щом се подчини на Джермън, за да запази живота му. Каква ли беше историята на тези двама души? Би дал много, за да узнае.

— Лейтенанте — рече най-накрая Ламар, — моля ви, повярвайте ми, че дамата ще бъде добре. Тя ни е роднина и Джейк винаги е считал, че е длъжен да я защитава. Често се карат. Но всичко това са семейни истории, както виждате. Повярвайте, всичко е наред.

Лейтенант Блейк обходи с поглед присъстващите. Вече не знаеше на кого да вярва. Първоначално Александра беше казала, че идва да се срещне с Джейкъб Джермън, но не знаеше, че той и Джейк са едно и също лице. Не познаваше и така наречения си чичо. Не приличаха на джентълмени. Историята се оказа твърде сложна за него. Никога не бе виждал такава темпераментна фамилия. Е, по-добре да се маха оттук, преди да е станало късно.

— Не знам на кого да вярвам, но си тръгвам. Нямам друг избор. Но помнете какво ви казах, мис Александра — рече той и се насочи към вратата.

— Лейтенанте — обади се Джейк със спокоен глас, — по-добре вие запомнете какво ви казах.