Джейн Арчър
Непокорна страст (2)

II.

Александра Кларк нервно кръстосваше всекидневната на втория етаж и нетърпеливо очакваше завръщането на стария си приятел Олаф Торсен. Той закъсняваше от следобедната си разходка и Александра изпитваше безкрайно притеснение. Щом не се завърна навреме, тя се качи на втория етаж, така че да може да поглежда за познатата фигура, приближаваща се с ленива походка по улицата, но тя все още не се появяваше.

Искрено се безпокоеше за Олаф. Напоследък тримата й втори братовчеди — Уилям, Уинчел и Уилтън Кларк, отправяха зле прикрити заплахи към стария човек, които не можеше да отмине със свиване на рамене, както правеше Олаф, или поне да се престори, че не се тревожи.

Олаф я беше съветвал да се омъжи само за човек, когото обича. Едва издържаше да бъде в една стая с послушните, надути младоци, които тримата братовчеди й представиха като подходящи кандидати за женитба. Да се омъжи за тях — как ли пък не!

Да, безпокоеше се за Олаф. Беше се присмял на предложението й някой да го придружава през цялото време. За своите седемдесет години Олаф беше силен, здрав като бик и едва ли би позволил да го ударят.

Къде ли се губеше Олаф? Вече закъсняваше. Дръпна завесите и погледна през прозореца, сърцето й странно подскочи при вида на тълпата, която се събираше на близкото кръстовище — точно там, където Олаф обикновено пресичаше улицата, завръщайки се у дома. Паниката я сграбчи, но не можеше да повярва, че сцената, която виждаше, има нещо общо с Олаф. За всичко бяха виновни нервите й. Напоследък бяха толкова обтегнати.

Въпреки това, с изкривено от болка лице, Александра пусна завесата, изтича бързо в стаята си, грабна пелерината си и се спусна надолу по стълбите към входната врата на дома си. По-късно не можеше да си спомни как е стигнала до насъбралата се тълпа на улицата, помнеше само отчаяното биене на сърцето си и настойчивото желание да бъде при тези хора, за да се убеди сама, че с Олаф не се е случило нещастие.

Тълпата продължаваше да се събира. Разбута ги грубо, като се опитваше да достигне центъра на кръга. Щом забелязаха бледото й лице и отнесения й поглед, които явно показваха, че има нещо общо със случилото се, хората се отдръпнаха встрани и й направиха път да мине. Най-накрая Александра отмести и последния човек, който препречваше пътя й, и в гърлото й се надигна тих стон при вида на онова, което някак си очакваше, че ще види, но до последния момент не искаше да го признае пред себе си.

— Олаф — тя коленичи край превитото тяло, покрито с прах и кал. — Олаф, толкова съжалявам. Грешката е моя — каза тя задавано, докато сълзите се стичаха по бузите й. Взе главата му в скута си и за първи път забеляза, че е стар, изглежда изморен, а също така и смъртен.

— Александра… — дрезгаво прошепна той.

Александра отмахна назад косите му и започна да го милва по слепоочията, като се приведе по-близо до лицето му.

— Александра, трябва да избягаш. Не се бави. Те или ще убият и теб, или ще те принудят да се омъжиш за някой от тях. Пази се от Стен… Луис. Той е много опасен — прошепна Олаф, след което слабо се закашля. С всяка секунда лицето му ставаше все по-сиво, но въпреки това Александра не искаше да повярва, че ще я напусне. Та той беше всичко, което имаше, всичко, което някога бе имала.

— Обичах те като моя внучка, както моя внук, когото никога не съм виждал. Върви, Алекс, върви в Ню Орлиънс. Намери дъщеря ми, внука ми. Може би те ще успеят да ти помогнат. Върви, докато все още можеш. Скрий се от фамилията, поне докато навършиш пълнолетие — слабо промълви той с трескаво блестящи очи.

Едва го виждаше, защото сълзите премрежваха погледа й, но знаеше, че винаги ще чува думите му.

— Обещай ми, обещай ми, че ще отидеш! Още сега. Върви в Ню Орлиънс и намери семейството ми. Кажи им, че винаги съм ги обичал и че съм бил… един стар глупак.

— Не! Не, Олаф, никога не си бил глупав, а аз… аз обещавам всичко, само не ме напускай.

— Не чакай погребението ми, Алекс. Върви още сега. Избягай докато все още можеш, преди те да са те впримчили и да са направили от теб една от тях. Докажи, че си дъщеря на баща си. Докажи… — искаше да продължи той, но дъхът му като че ли замря, а очите му потъмняха и погледът му бавно започна да гасне. След това се отпусна безжизнен в ръцете й. Александра го прегърна и се разрида от мъка.

При все че сърцето й беше като парче лед, умът й гореше от думите му. Бяха убили Олаф, бяха го убили, за да се доберат до управлението, мислеше си тя. Е, щеше да им покаже. Щеше да отиде. Щеше да избяга в Ню Орлиънс. Щом в последните мигове от живота си Олаф я беше помолил да му обещае нещо, нямаше сила на този свят, която да й попречи да не изпълни обещанието си.

И все пак, как щеше да открие тези, които никога не беше виждала, които бяха напуснали Ню Йорк преди двадесет и пет години? Но трябваше да ги намери. Беше обещала. И се радваше, че Олаф най-сетне беше простил на дъщеря се, че се е оженила за южняк и го е последвала в Луизиана. Веднъж Олаф й беше разказал как неговата единствена дъщеря, Елинър, се влюбила в Джермън, един джентълмен от Юга, от Луизиана, докато той бил по работа в Ню Йорк. Оженили се почти веднага, макар Олаф да не одобрил избора й. Но те били толкова влюбени един в друг, че нищо не можело да попречи на щастието им или на решението им да бъдат заедно, докато един ден Джермън получил известие от плантацията си в Луизиана, че баща му е болен. Налагало се спешно да се върне в къщи. Боял се, че Елинър не трябва да пътува, защото била бременна, така че тя се съгласила да остане в Ню Йорк при баща си, докато се роди бебето. Тогава съпругът й щял да дойде и да ги отведе в плантацията си, близо до Ню Орлиънс.

Елинър смело приела раздялата, като се утешавала с мисли за тяхното дете и за съвместното им бъдещето. Преместила се при баща си и зачакала вест от Джермън. Но вест все не идвала, нито пък получавала отговори на собствените си писма. Минало известно време и се родило бебето — син, но все още нямало вест от съпруга й в Луизиана. Олаф я съветвал да забрави мъжа, който я изоставил. Най-накрая тя била толкова отчаяна, че след един спор с Олаф избягала в Луизиана, за да търси съпруга си, когото обичала, като взела и сина им Джейкъб със себе си. Олаф никога повече не чул за тях, а гордостта му не позволила да ги потърси.

И сега, след всичките тези години, след кървавата Гражданска война, дали все още бяха живи? Дали ще успее да ги открие? Александра притисна тялото на Олаф по-близо към себе си, като си мислеше, че щом той поиска от нея да отиде при тях, да ги открие, значи тя трябва да го направи. И смъртта на Олаф нямаше да остане ненаказана. Щеше да си отмъсти. Щеше…

Изведнъж нечии силни ръце дръпнаха Александра нагоре. Тя се обърна бързо и очите й проблеснаха заплашително.

— Стентън Луис? — изненадано рече тя. — Какво правиш тук? — виждайки го до себе си, Александра изведнъж си припомни думите на Олаф за този странен, студен човек — опасен и безсърдечен. Наистина би трябвало да се пази от него, но всъщност тя никога не му беше вярвала.

— Идвах да те видя, Александра, когато забелязах вълнението на улицата. Дойдох да предложа услугите си, но открих теб. И Олаф — бавно добави той с равнодушен глас.

Александра го погледна несигурно. Отговорът му беше твърде спокоен, твърде уместен. Не му вярваше.

— Олаф… Не знам… — започна тя, усещайки как сълзите й пресъхват, а тялото й се вцепенява. Вече не се чувстваше топла и енергична, а студена и безжизнена, като Олаф. Но въпреки това имаше мисия и трябваше да бъде много внимателна, много предпазлива, ако искаше да я изпълни успешно.

— Ще те отведа у вас, Александра. Не трябва да стоиш тук на улицата, с всички тези хора. Щастие е за тебе, че минавах наблизо.

— Но Олаф…

— Ще се погрижа за всичко необходимо. А ти не можеш да направиш нищо повече — властно рече той, като я издърпа от Олаф, извън кръга от зяпачи, към каретата си.

— Но какво се случи? Не видях…

— Не си ли видяла какво се е случило? — бързо попита той.

Александра помисли, че в гласа му прозвучаха нотки на изненада и задоволство, но не беше сигурна. Спряха до каретата му и продължиха да разговарят.

— По-добре, че не си видяла, Александра. Прегази го една преминаваща карета.

— О, не! Те ли ти казаха.

— Някои от хората са били свидетели. Кочияшът не спрял, дори не се върнал да помогне. Никога няма да разберем кой е бил.

— Не — неопределено рече тя и вече не се съмняваше, че приятелят й е бил убит от нейното собствено семейство.

Стен Луис помогна на Александра да се качи в каретата, след което сам скочи до нея. Изминаха късото разстояние до дома й мълчаливо. Подаде й ръка и бързо я преведе по няколкото стъпала към голямата и разкошна къща — демонстрация на богатството на собствениците, което Александра считаше за съвсем излишно. След като я придружи до слабо осветената гостна и я настани на едно малко канапе, той позвъни на прислугата. Александра вътрешно не беше съгласна с това, че той се разпореждаше в дома й, но остана безмълвна.

Скоро прислужницата се завърна с две питиета, поставени върху тежък сребърен поднос. Стен ги взе, приближи се към Александра и седна до нея на канапето. Прислужницата дискретно затвори вратата, като ги остави сами.

— Ето, Александра, изпий това — тихо каза той, като й подаде чашата.

— Наистина не искам…

— Изпий го. Имаш нужда.

Александра взе кристалната чаша и само докосна течността с устни. Пареше. Бренди! Отпи още малко. Подейства й затоплящо и успокояващо. Започна да идва на себе си, но дори брендито не можеше да стопи леда в сърцето й.

— А сега, Александра… — заговори Стен, като се наклони към нея.

Александра вдигна очи и изненадано видя лицето му съвсем близо до своето. Сивите му очи излъчваха такава сила, каквато тя не си беше представяла за възможна. Дръпна се назад, без да може да познае в това лице Стен Луис.

— Александра — започна отново той, — няма нужда да се безпокоиш за Олаф. Ще се погрижа за погребението. Вече не е нужно да се безпокоиш за нищо.

Александра отклони погледа си, а сърцето й затупа бързо. Знаеше, че ще каже още нещо и не искаше да слуша тези думи. Интуитивно никога не беше вярвала на Стен, никога, дори преди Олаф да й разкаже за него — че е незаконен син на Селест, сестрата на братовчедите Кларк; как тя е била изнасилена на четиринадесет години; как неговото раждане бе убило младата му майка.

При тези обстоятелства семейство Кларк беше избрало компромисно решение и даде на детето моминското фамилно име на баба му — Луис. Но Стен винаги беше пренебрегван, презиран, принуден да се бори за положението си и непрекъснато да доказва на какво е способен, за да компенсира ниското си обществено положение, за разлика от много други хора. Работеше повече от другите, учеше по-бързо, издигаше се по-бързо на постовете в компанията, докато накрая стана дясната ръка на Олаф при управлението на фирмата. И все пак, макар Олаф да разбираше какво движи Стен и го кара да полага такива изключителни усилия, морският капитан винаги усещаше в него нещо обезпокоително и нечестно, което се таеше зад съзнателното трудолюбие и работливост на Стен. И Александра го беше почувствала още като малко момиче. Може би сивите му очи бяха прекалено настойчиви? Дали тогава не бяха я гледали така внимателно, както сега?

Понечи да стане, но неочаквано се оказа в плен на желязната хватка на ръката му. Погледна към нея, след това вдигна очи към решителното му лице. Беше странно лице, без бръчки, с гладката бледа кожа, плътно изпъната върху издадената структура на костите. Единственият белег на възрастта беше сребристосивата коса, тук-таме прошарена с естествения й пясъчен цвят. Откакто го помнеше, косата му имаше този сребристопясъчен цвят, който в съчетание с пронизващите сиви очи му придаваше вид на вълк.

— Моля те, Луис, ръката ме боли — тихо каза тя.

— Съжалявам, Александра. Не исках да те нараня — рече той и отпусна пръстите, макар да остави ръката си върху нейната. — Искам само да ти помогна, както винаги съм се опитвал. Моментът не е най-подходящ да обсъждаме онова, което възнамерявам да ти кажа, но липсата на време налага този разговор.

— О! — възкликна тя, едва ли разбирайки, че е казала нещо.

— Ще се погрижа до три дни погребението да е приключило, Александра. След четири дни ще сме женени.

— Какво? — рязко издърпа ръката си. — Да не си луд? Не! Сто пъти не! — изкрещя тя със стиснати юмруци, като го гледаше с яростен поглед.

— Не ме отхвърляй толкова бързо, Александра — продължи Стен, без да показва, че е забелязал гнева й, а гласът му прозвуча приспивно, успокоително, докато я наблюдаваше как стои срещу него, с гърди, които се повдигаха и спускаха от вълнение. Не можа да потисне представата за нежната й, топла плът, когато най-сетне легнеше до него.

— Да не те отхвърлям ли? Отказвам ти, сега и завинаги! Махай се от дома ми — изсъска тя, а очите й блеснаха от ярост.

„Господи, та тя е красива!“ — помисли си той, а на глас заяви:

— Знам какво се е случило между теб и момчетата на братовчедите Кларк. Не те обвинявам, че не си пожелала да се омъжиш за някой от тях, но твой съпруг трябва да бъде само член на фамилията. Знаеш го много добре. От мен ще излезе добър съпруг, Александра. Не съм толкова стар, че да не мога да те направя щастлива и ще бъда нежен към теб, ако ми позволиш. Няма да се налага да се безпокоиш за нещо. Аз ще се грижа за всичко. Не би могла да желаеш по-добър съпруг, а аз реших, че ще те имам, още когато беше дете. Разбирам те напълно. Мога да те направя щастлива.

— Ти си планирал цялата тази история, нали — по типичния за теб студен, пресметлив начин? — попита тя, започвайки да прозира истината.

Стентън се засмя дрезгаво.

— Бих направил всичко, за да те имам, Александра, и най-сетне моят миг настъпи. Нямаш избор, скъпа.

Александра прекоси няколко пъти стаята, като се опитваше да се успокои дотолкова, че да измисли как да се отърве от присъствието му. Най-накрая се обърна към него:

— Мистър Луис, дори да се оженим, не е редно да се венчаем още на следващия ден след погребението на Олаф.

— Наричай ме Стен. По-подходящо е, защото скоро ще ти бъда съпруг. Слуховете ще затихнат. И без това не ме безпокоят.

— Няма да бъдеш мой съпруг нито като Стен, нито като мистър Луис — гневно извика Александра, като тропна с крак по скъпия вносен килим.

Стен се усмихна самодоволно, приближи се към нея и постави ръце на раменете й. Александра се опита да се измъкне, но той безмилостно стегна хватката си. Прехапа устната си, разярена от увереността му.

— За тебе аз съм единствен, Александра. Другите са твърде млади, за да те оценят, а освен това не ти давам право на избор. Ще се омъжиш за мен след четири дни.

Стен наклони лицето си към нея, но тя го отблъсна, изпаднала в отчаяние от затягащата се прегръдка.

— Грешиш, мистър Луис. Нямаш никакви права върху мен и няма да успееш да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Не ме заплашвай, Александра. Не ме принуждавай да те нараня. Ще те имам по един или друг начин — дрезгаво каза той и притисна устните си към нейните.

Александра стегна устни, без да отговаря на целувката му, като несъзнателно стисна с отчаяна сила челюстите си. Почувства, че се задушава и в ума й се стрелна мисълта за бягството. Не би могла да отплува с някой от корабите на компанията. Трябваше да наеме отнякъде малка шхуна, която да я отведе надолу покрай брега, към Ню Орлиънс. Малък съд, който не би могъл да бъде проследен, за какъвто Луис дори не би си помислил. Трябваше да изтегли пари от банката, да опакова дрехите си, да наеме шхуната. И то за три дни. Но можеше да бъде направено. Трябваше да бъде направено!

Смутен и раздразнен, Стен Луис най-сетне отдели лицето си от нейното, а очите му светнаха заплашително. Отдалечи скованото й тяло от своето.

— Знам, че не си толкова студена, Александра, макар и да си неопитна. Може би просто трябва да бъдеш научена. Ще се радвам аз да съм ти учителят — каза той, а сребристите му очи похотливо заблестяха. — Би ли искала още сега да вземеш първия урок?

При тези думи и намека, който съдържаха, Александра усети, че я заливат вълни на ярост и отвращение. Зашлеви го с цялата си сила. С удоволствие видя как белите следи от пръстите й бавно започват да почервеняват. След това срещна очите му — очи на бесен вълк и отстъпи назад, за първи път истински изплашена. Във вида му вече нямаше нищо човешко, докато погледът му похотливо се плъзгаше по тялото й. Усмихна се, оголвайки зъбите си и рече:

— Постъпи много глупаво, Александра. Предполагам, че сега ще трябва да ти предам нещо повече от първи урок. Аз съм твоят господар и ще се научиш да ми се подчиняваш изцяло, без значение какви са чувствата ти. И никога, никога вече не ме удряй. Може би няма да успея да се овладея, както днес, и мога сериозно да нараня хубавото ти тяло. Но всъщност ние все още не знаем колко прекрасно е то, нали?

Сега Александра не се отдръпна, твърдо решена да не му показва страха си.

— Ти си луд. Напълно побъркан. Махай се от дома ми и никога вече да не си стъпил тук!

Стен се изсмя, а гласът му прозвуча като вълчи вой. Рязко се завъртя на пети. Тя недоверчиво го изгледа как бързо прекосява стаята и спира пред вратата. Ключът се превъртя в бравата, а звукът сякаш изпълни цялата стая. Александра се почувства безпомощна — усещане, което не бе изпитвала досега. Това чувство я отвращаваше, а той — дори още повече.

С усмихнато лице като озъбен вълк, той се обърна и тръгна към нея. Александра се втурна и посегна към шнура на звънеца. Слугите щяха да се отзоват на повикването й. Но Стен я изпревари и попречи на отчаяния й зов за помощ.

— А сега, Александра, струва ми се, че не гориш от желание да получиш първия си урок. Не искаш ли да научиш нещо ново?

Тя се загърчи в ръцете му, опитвайки се да се измъкне и замята глава на всички страни.

— Не можеш да направиш това. Махай се оттук! Пусни ме, звяр такъв!

Но яростта й като че ли го възбуждаше още повече, сякаш опитомяваше дива котка, а не си играеше с питомно котенце. Сграбчи ръцете й в желязна хватка с едната си ръка, а с другата дръпна косите й. Златисточервените къдрици се разпиляха надолу по раменете, падайки тежко чак до бедрата й. Очите му просветнаха, щом втренчи в тях замаяния си поглед, докато ръката му се скри под гъстата коса. Александра се опита да го ритне, но се спъна в полата си, изгуби равновесие и политна към него, подпирайки се на гърдите му.

— Така е по-добре, мила — каза той с глух глас, заравяйки лице в гъстата й, разкошна коса.

— Пусни ме, чудовище такова! — изкрещя тя, опитвайки се да се отскубне от него, защото топлината на тялото му сякаш опари голата кожа през дрехите й. Самата му близост беше задушаваща, омразна.

— Никога няма да те пусна, Александра. Ти си моя и аз ще те убедя в това още сега — веднъж и завинаги. А след това наистина ще бъдеш моя, изцяло моя.

— Не! Не, мраза тя! — изкрещя тя безпомощно в ръцете му, но продължи да се бери с всички сили. Блъскаше го, риташе го, докато най-сетне и двамата изгубиха равновесие и тежко се строполиха на пода. Опита да се претърколи встрани от него, като се мяташе яростно, но той се тръшна върху нея, като издърпа ръцете й над главата. Остана прикована под него, неспособна да избяга, но все още продължаваше да се мята и да се гърчи безпомощно под него.

— Спри, Александра! — гневно заповяда той, а лицето му се превърна в сурова маска на страстта и решителността. — Не мърдай.

— Не! Никога! — извика тя, като мяташе главата си.

В стаята прозвуча силна плесница. Лицето на Александра пламна от болка там, където Стен я беше зашлевил с цялата си сила. Загледа го вцепенена, чувствайки се сякаш отделена от тялото си, докато сивите му триумфиращи очи похотливо се местеха по тялото й. Нямаше нужда повече да държи ръцете й, тъй като след съкрушителния удар Александра не можеше да помръдне.

Разкъса корсажа й и пълните й, съблазнителни гърди се разкриха напълно. Наведе се задъхано над нея, а дишането му се учести. Диво сграбчи гърдите й в шепи и ги стисна жестоко, преди гладно да ги покрие с устата си.

Зашеметената Александра чувстваше как в безумието си хапе със зъби внезапно напрегналите се зърна. Сякаш сънуваше кошмар, в който беше само зрител. Не беше възможно да й се случи такова нещо.

След това Стен се спусна още по-надолу, като разкъса полата и фустите, които му пречеха, и ги метна през стаята. Сега само ризата й прикриваше голотата й. Разкъса и нея и започна да се задъхва, докато ръцете му шареха по голото й тяло, опипваха го, стискаха, изследваха всяка извивка и вдлъбнатинка по него. Не оставяше нито едно място недокоснато.

Александра потрепери механично, все още зашеметена от удара му, докато мъжките ръце за първи път се допираха до нежното й, девствено тяло.

В гърлото му се надигна приглушено ръмжене, щом грубо разтвори краката й, притискайки ги настрани с колене. Като дивак, като прегладнял звяр сграбчи бедрата й и грубо ги дръпна нагоре. Обхвана мекотата й с устата си, опипа я с устните й и изведнъж вмъкна език във влажната й топлина.

Александра изпъшка, установявайки, че все още може да чувства. Дори прекалено силно. Отвратена, яростна, изплашена, тя се опита да го отблъсне, но тялото й вече не се подчиняваше на командите на разума й.

Изведнъж той се отдръпна, повдигна тялото си над нейното и замря само за секунда, преди да потопи твърдата си, пулсираща мъжественост в нейната мекота. За миг дъхът на Александра секна. След това силно изстена. Сребристосивите очи на Стен, потъмнели от желание, се впиха в зелените й очи, сякаш искаха да я хипнотизират, докато горещият му, твърд член се притискаше настойчиво към нейната девственост, сякаш търсеше потвърждение. Стен й се усмихна злобно, доволен от себе си и каза:

— Виждаш ли, Александра, вече ми принадлежиш.

След това се гмурна дълбоко, разкъсвайки естествената й защита, за да я направи жена. Александра изпищя от болка. Стен покри устата й с устни и вмъкна езика си, запълвайки я цялата. С няколко бързи, но все пак яростни движения, Стен изля семето си в Александра, оставяйки по този начин дълбока следа в нея.

Изправи се и бързо закопча панталоните си. Александра остана да лежи почти агонизираща на пода на салона, отвратена от това, което току-що се беше случило в собствения й дом. И от Стен Луис, сам той заченат при изнасилването на майка си. Как можа да го стори!

Нямаше сили дори да покрие голотата си. Лежеше безжизнена, без чувства, като че ли той й бе отнел нещо повече от девствеността — като че ли беше похитил душата й.

— Виждаш ли, мила, наистина си моя — заяви Стен. — Надявам се, че следващият ми урок ще бъде приет по-разумно, но винаги помни кой е господарят в семейството. Знай, че ще получа това, което искам от тебе, ако се наложи дори със сила!

— Махай се — слабо прошепна Александра.

— Скоро ще се махна, любима моя Александра. Твоето тяло е дори по-хубаво, отколкото можех да си представя. Никога няма да позволя на друг мъж да го докосне.

При тези думи Александра опита да се покрие, но кракът му грубо затисна ръката й. Изстена от болка.

— Не още, красавице моя. Не съм ти се нагледал.

— Моля те, върви си. Просто ме остави сама — рече Александра, Чувствайки как студът, започнал със смъртта на Олаф, прониква в цялото й тяло.

— А сега ме изслушай. Изслушай ме внимателно! Ще се оженим на другия ден след погребението на Олаф Торсен, защото няма друг почтен мъж, който би се омъжил за тебе. Всички биха очаквали и биха търсили девственица. А ти, мила, вече не си.

— Махай се! Махай се, животно такова — просъска тя, надигайки се леко, щом силата и гневът й започнаха да се завръщат.

— Сега си тръгвам, щом искаш — иронично се усмихна той, — но помни, че си моя, Александра, и никога не го забравяй.

При тези думи той пресече стаята, отключи вратата и тихо я затвори след себе си.

Александра нещастно се сви върху килима, но сълзите на облекчението не идваха. Вече не можеше да плаче, не можеше да чувства нищо. От студения й гняв се роди решителност.

— Не, Стентън Луис — каза си тя на глас, — все още не познаваш жена си. Няма да бъда твоя, нито сега, нито в бъдеще! Никога няма да се омъжа за тебе, нито за някой друг мъж! Не и по този начин.