Джуд Деверо
Изкусителката (7)

Шеста глава

След спонтанния танц Ашър беше изпълнен с въодушевление и ентусиазъм. По едно време дори започна да си пее, Крис се присъедини и се получи превъзходен дует.

Тайнън седеше до тях, дялкаше някаква пръчка, не се включи, но и не си тръгна. Както пееше, долепила буза до лицето на Ашър, на Крис й хрумна, че може би Тайнън никога не е участвал в подобно веселие.

Следобедът вече преваляше, а никой не мислеше за тръгване. Най-накрая самата Крис предложи да събират багажа.

Тайнън хвърли пръчката, пусна ножа си в джоба и бавно тръгна към конете. Като мина покрай Крис, се спря, погледна я в очите и тихо каза:

— Беше много приятно. Наистина.

— Къде си живял като малък? — бързо попита тя.

— Не където се пее. Той харесва ли ти?

— Разбира се. Нали ти сам няколко пъти изтъкна, колко е симпатичен? Също така желаеш да стоя настрана от теб, значи трябва да си доволен. Най-после успях да ти угодя.

Тайнън впери очи в нея както никой мъж досега. По цялото й тяло запълзяха тръпки.

— Така е, да — рече той рязко и отдалечавайки се, за малко да се сблъска с Ашър.

— Какво става? — попита той — Тайнън изглежда ядосан. — Да не би да се е случило нещо, което аз да не знам?

— Мистър Прескот, изобщо нямам представа какво знаете и какво не знаете.

— Крис, считам се длъжен да ви дам някой и друг съвет. Тайнън не е от мъжете, които… Всъщност искам да кажа, вие сте… Не ми харесва това, че той проявява интерес към вас.

— Интерес ли?

— Когато баща ви му каза, че сте от Монтгомъри, той попита дали става въпрос за град.

— А вие знаете ли?

— Знам само, че това е родът на майка ви. Хората като Тайнън нямат семейства, нямат дори имена.

— Мистър Прескот — започна с леден глас Крис, — и на двама ни ще е по-добре, ако не изразявате на всеослушание мнението си за мистър Тайнън. В края на краищата, познавам ви еднакво дълго и не виждам причина да имам повече доверие на вас, отколкото на него — при тези думи тя се качи на коня си и през останалата част от деня яздиха безмълвно, а тя постоянно усещаше върху себе си замисления поглед на Ашър.

Следващите два дни не си дадоха и миг почивка. На три пъти се наложи да секат падналите дървета и изгнилите пънове. Веднъж пък спряха, за да изчакат дървосекачите да проправят проход през един огромен ствол, запречил пътя. Нощем се строполяваха върху постелките и на часа заспиваха. Поне Крис така предполагаше за Тайнън, който както обикновено спеше отделно.

Вечерта на втория ден Ашър отново я целуна. Яздеха един до друг, той пак я разпитваше за работата й. Извини се за казаното по адрес на Тайнън и я увери, че думите му са били продиктувани единствено от тревога за нейната сигурност. Като се стъмни Ашър й предложи да се поразходят, и щом се отдалечиха на няколко метра от лагера, възкликна колко е красива русата й коса в мекия здрач и поиска разрешение да я целуне. Крис се съгласи. Беше се целувала с твърде малко мъже и не беше сигурна какво точно се очаква от нея.

Ръцете на Ашър я обгърнаха, придържаха я леко, целувката му беше топла и приятна и нямаше нищо общо с изгарящите устни на Тайнън. Крис не почувства нищо особено, не изпита желание да се притисне жадно до него и да се отдаде на непознатото усещане за страстта.

— Какво, по дяволите, правиш, Прескот — разнесе се гласът на Тайнън и Ашър рязко се дръпна назад. — Мислех, че сте се загубили и какво заварвам? Да награбваш мис Матисън!…

— Не съм я награбил. Поисках разрешение… — Ашър млъкна, почервенял от яд. — Какво изобщо ти влиза в работата?…

— Работата ми е да отведа мис Матисън при баща й.

— Започвам да мисля, че това не е единствената ти задача.

— Връщайте се в лагера — изкомандва Тайнън — Крис, веднага!

Тя се подчини и ги остави насаме. Малко по-късно дойде Ашър и й се ухили доволно.

— Понякога подчинените си забравят мястото и човек трябва да им го напомня.

Тази вечер Тайнън не се прибра, а на сутринта мълчеше и упорито отбягваше Крис.

Идеше й да закрещи от възмущение заради тайнствеността на цялото това отвличане. Имаше толкова неясни неща!

Защо баща й е настоял да минат през мъгливата гора? Каква би могла да бъде причината? Не може да не се е досещал, че Хю Ланиър ще ги чака в засада. Защо е наел този господин, който не го бива, ни да кладе огън, ни да се справи с условията в гората? Защо Тайнън в един момент я тласка в ръцете на Ашър, а в следващия се държи като ревнив любовник?

На другия ден Тай им даде почивка. Крис се зае да му помага за багажа и няколко пъти се опита да го заговори, но на всичките й въпроси той отговаряше едносрично.

— Какво става с теб? — изсъска по едно време тя. — От снощи не си ми продумал. Да не би да ми се сърдиш заради Ашър?

— Вашите отношения не ме засягат — лаконично заяви той, докато разседлаваше конете. — Аз съм само водач. Нищо друго.

— Обаче именно ти постоянно ни намираш обща работа! Все: „Прескот вземи мис Матисън и идете за дърва“, „Мис Матисън, защо не наловите малко риба за обяд? Прескот ще се радва да ви придружи“… Е, ако аз реша да го целуна, нима всъщност не изпълнявам твоята цел?

— Нямам никакви подобни цели. Между другото, защо не седнеш някъде? Защо постоянно се навърташ край мен? Човек не може да има и миг спокойствие…

Очите й се наляха със сълзи. Тя едва не се затича към огъня. Тайнън извика след нея, но Крис не се обърна.

Докато вечеряха, й се стори, че Тайнън прави опит да срещне погледа й, но тя не вдигна глава. Малко по-късно го чу да се отдалечава от лагера.

Крис извади от торбата си бележник, писалка и мастило и уведоми Ашър, че ще се разходи и ще пише в дневника си, после пое в посока, обратна на тази, накъдето се бе отправил Тайнън.

Отдалечи се повече отколкото възнамеряваше. Гневът му истински я бе засегнал и огорчил. Въпросът, какво върши в момента и как ще живее живота си ставаше все по-неотложен.

Странно какво неудържимо влечение изпитва към Тайнън. Никога дотогава не се бе излагала така заради мъж. Крис, крайно време е да се стегнеш! — скастри се наум.

Мина време и светлината започна да гасне. Крис приседна на един пън до пътеката, за да попълни дневника си. Може би, ако всички незначителни подробности от това мистериозно пътуване се подредят една до друга, отговорите сами ще дойдат. Писалката й бягаше по листа, думите се нижеха и Крис не усети, как отлитат минутите. Изля душата си на хартията. Разказа както за мъжа, който бе толкова мил с нея. Така и за другия, който сякаш мечтаеше тя да пропадне вдън земя.

Беше се сгушила под преплетените клони на дървета, обгърнат от плътен слой мъх и наподобяващи навес, и в първия момент не усети ледените капки. За миг въздухът захладня и от небето рукна пороен дъжд. Тя скочи да си събере нещата и изпусна писалката. Наведе се да опипа в шумата, но почвата под краката й поддаде и Крис полетя надолу по склона. Успя да сграбчи някакъв корен и остана да виси на него. Едрите капки проникваха до мозъка на костите й, ръцете й отмаляваха, не можеше да види нищо, нито небе, нито земя.

— Тайнън! — простена шепнешком. Дъждът поглъщаше и заглушаваше гласа й. — Тайнън! — изкрещя с все сила.

Пръстите й започнаха да се хлъзгат. Тя си наложи да запази присъствие на духа. Опита се да мисли трезво. Само да може да погледне, какво е разстоянието до земята… Нищо чудно да е по-малко от педя. Извъртя се, за да надзърне под себе си, но надигащата се мъгла скриваше всичко. Едната й ръка изтръпна и се отпусна надолу. Крис напрегна мускулите си, залюля се и след неколкоминутна борба успя да се хване отново. Усещаше как кожата на дланите й се свлича. Изви тяло и размаха крака, за да се закачи за коренището, но не й достигнаха някакви си десетина сантиметра.

— Ах, защо всички жени от рода Монтгомъри са толкова ниски! — изпъшка ядосано.

Изведнъж затаи дъх, защото й се стори, че чува някакъв шум.

— Тайнън! Тайнън! Тайнън!

Последният й вик още не беше замрял и Тайнън вече й подаваше ръка. Издърпа я нагоре, а тя се вкопчи в него като животинче в майка си, сключи ръце около врата му и зарови лице в гърдите му. Тайнън заслиза внимателно по склона. Дори и когато стигнаха до равното, Крис продължи да се впива в него с все сила.

— Хайде, слез — каза тихо той, хвана я през кръста и я отпусна на земята.

Крис усети, че краката й се подкосяват. Цялата трепереше.

— Седни тук да си починеш — Тайнън посочи една издадена напред скала и Крис се сгуши под нея на завет от безмилостния дъжд.

Вдигна очи към Тайнън. Беше целият в кал, косата му бе разрошена, сплъстена и мокра, дрехите му бяха залепнали по тялото, зад гърба му се изливаше стихийният порой, но Крис бе невероятно щастлива, че е до него в тоя миг. Никога не бе изпитвала такава радост да види някого. Някак съвсем естествено ръцете й се протегнаха към него. Той дойде по-близо и я притисна тъй силно, че ребрата й изпукаха.

— Знаех, че ще вали. Отидох да приготвя палатките. Мислех, че щом видиш дъжда, ще имаш достатъчно разум да се върнеш обратно. Господи, Крис, ти ще ме съсипеш! Открих те абсолютно случайно!…

Тя беше толкова развълнувана от това, че всичко бе свършило благополучно, че той отново е до нея, че може да го докосне… Очите й се напълниха със сълзи.

— Знаех, че ще ме намериш — устните й обсипаха с целувки врата му. — Сигурна бях още от мига, в който усетих, че почвата се изплъзва под краката ми. Дори не разбрах кога точно заваля. О, Тай…

Той откопчи ръцете й, стисна ги в шепата си и я погледна в очите.

— Моля те, спри. Остави ме на мира. Престани да вървиш след мен, да ме докосваш по най-малкия повод, да се грижиш за мен, да ми мажеш гърба с мехлеми, да ми превързваш раните и да плачеш, когато съм ти ядосан. Не прави нищо. Моля ти се! Недей!

— Но Тай, разбери, за мен няма значение, че си бил в затвора! Може би смяташ, че аз съм от друга класа, но това изобщо не е така. Тай… струва ми се, че вече съм влюбена…

Той запуши устата й.

— Не го казвай. Дори не си го помисляй. Познаваме се само от няколко дни, след още няколко ще се разделим и повече никога няма да се видим.

— Дните не са важни. Знаеш ли колко мъже са искали да се оженят за мен? Получавам предложения по пощата. Като ходя на вечери, поне трима кандидати се изреждат още докато поднасят ордьовъра. Но никога, никой не ме е привличал. А ти, Тайнън, ти си мъжът, който желая!…

Изражението на лицето му се смени няколко пъти. За секунда той се наведе напред, сякаш за да я целуне. Но в следващия миг вече беше под дъжда, с гръб към нея.

— Не разбираш ли, че не мога! Аз не мога да те обичам! Не мога, не мога… Така че ставай! Връщаме се обратно. И ти повече никога няма да се приближаваш до мен!

Той я сграбчи за ръката и я издърпа нагоре по склона. Когато стъпиха на пътеката, тръгна напред и изобщо не я погледна. Край огъня имаше две палатки, а встрани от тях още една — неговата. Като стигнаха до лагера. Тайнън скръсти ръце пред гърдите си мълчешком й посочи нейната палатка и Крис бързо се скри вътре.

Преобличането й отне почти цял час, тъй като сълзите замъгляваха очите й. Те не секнаха през цялата нощ. Как можа да се случи точно това? С единствения мъж, когото някога е обичала.

Утрото най-после дойде. Лицето й беше червено и подпухнало, главата й пулсираше. По едно време Тайнън дойде да й каже, че ще останат в палатките, докато превали, и Крис не намери сили дори да го погледне, само кимна, свела очи.

Към обяд се чувстваше напълно изтощена от безкрайните часове, прекарани в размисъл и сълзи. Но решението й вече се избистряше.

Тя направи малък огън под навеса на палатката и затопли супата, останала от предишната вечер. После се наметна с мушамата, пое дълбоко дъх и излезе навън. Дъждът се лееше като из ведро и съскаше върху нажежения чайник.

Тайнън се беше излегнал в палатката с глава на седлото и четеше книга.

— Нося ти малко супа — тихо рече Крис.

Той се надигна и взе чайника от ръцете й.

— Мога ли да седна?

— Мисля, че няма какво… — той спря, изгледа я съсредоточено и добави: — Всъщност защо не, седни.

— Цяла нощ мислих за това, което ми каза — тя въздъхна. Нямаше смисъл да увърта. Колкото по-бързо го изрече, толкова по-добре. — Така че реших. Но първо искам да ти благодаря, че ми го каза, защото съм сигурна, че не би го казал на всеки — тя сведе очи, за да избегне смаяния му поглед. — Мисля, че в случай като този най-добре е да се говори направо. Аз знам съвсем малко за любовта, тъй като никога не съм я изпитвала. Но неизвестно как и защо, се влюбих в теб и единственото, което желая, е да прекарам живота си с теб. Сега вече се досещам за твоята тайна и не искам да ти прозвучи несериозно — защото аз разсъждавах цяла нощ — за мен тя изобщо не е толкова важна. Никога не съм била с мъж, така че това няма да ми липсва, а колкото до децата, имам приятели в Ню Йорк и винаги можем да си осиновим някое сираче.

Крис млъкна. Тайнън се бе превил на две и се гърчеше. Тя изтръпна. Да не би пък да има и епилепсия?

— Тайнън! — тя се надвеси над него. Господи, той се смее!

Озадачена Крис приседна на пети. Тайнън най-после успя да си поеме въздух и избухна в неподправен, гръмогласен смях.

— Някое сираче!… Не знам какво губя!… — при всяка дума той се тресеше все повече и повече.

Крис стисна зъби.

— Изключително се радвам, че ви доставих такава радост, мистър Тайнън — заяви с леден глас. — Можем ли да считаме, че този разговор не се е състоял? — тя се изправи и тръгна навън.

Тайнън улови края на роклята й. Все още не можеше да си поеме дъх от смях.

— Крис, не се сърди, просто аз…

Той се задави от нов пристъп и тя се замисли как така я е прихванало да се влюби в този шут. Щеше й се земята да се отвори и да я погълне вовеки веков.

— Влез, че ще се намокриш — каза той, като полагаше неимоверни усилия да се овладее, но ъгълчетата на устните му продължаваха да потрепват.

— Благодаря, няма нужда. Пусни ме, искам да си отида в палатката. Не смятам, че с теб имаме какво повече да си кажем.

Той стисна зъби, за да спре конвулсиите на лицето си, хвана я през кръста и я вкара обратно вътре. После я придърпа в скута си. Тя стоеше неподвижна като статуя.

— Крис — започна, когато най-накрая се успокои, — докато съм жив, ще помня това… хм… доста необикновено предложение. Никога не съм чувал подобно нещо. Наистина е изключително благородно от твоя страна.

— Сега мога ли да тръгвам?

— Не, първо ще ме изслушаш. Като ти споменах, че не мога да те обичам, нямах предвид… — той преглътна. Крис още повече се скова. — Нямах предвид някакъв физически недъг. Исках да кажа, че съществуват други причини, поради които не мога да те докосна.

— Но доста често правиш точно това — процеди тя през зъби.

— Понякога не мога да се сдържа, признавам. Но мисълта ми е, че не мога да се любя с теб. Ето това не мога да направя…

— Защото не ме харесваш! Ако бях като Елзи, слугинята на Ланиър, нямаше да имаш никакъв проблем, нали?

— По дяволите!

— Мислех си, че мъжете винаги искат. Така твърдеше майка ми. През целия си живот все се мъча да се отърва от мъжете и сега се предлагам на един, но той представете си, не можел. Ако причината не е в теб и не е в мен, то къде е тогава?

— О, Крис, ще ме подлудиш. В затвора беше по-лесно. Защо се захвана с мен, а не с Прескот?

Крис понечи да се изправи, но ръцете му отново я задържаха.

— Уверявам те, повече няма да те безпокоя — започна тя и в този момент лицето му се приближи до шията й. Крис ясно долавяше топлия му дъх върху кожата си.

— Винаги ще ме вълнуваш. Винаги, разбираш ли? — зашепна той. Не мога да спя спокойно, когато си край мен. Не мога да понасям да те гледам с Прескот. Желая те повече от всичко друго на света. Желая те от мига, в който те видях и те прегърнах. През първите няколко дни изобщо не бях на себе си. Непоносимо ми е да спра да мисля за теб. Усещам близостта ти постоянно. Страх ме е от самия себе си. Страх ме е, че няма да издържа, ще те метна на коня си и ще те отвлека. Този път наистина.

— Но когато ти предлагам да бъда твоя, ти избухваш в смях. Откакто те срещнах, постоянно ми крещиш да се махам. Вече нищо не разбирам. Ти нямаш физически недъг, така ли?

— Ако не беше толкова невинна, дори и сега щеше да се увериш в това. Устните му започнаха да си играят с ухото й и Крис усети как се разтопява. — Ако ние с теб се любим — каза той и продължи да целува врата й, — аз ще…

— Да? — като насън попита тя.

— Ако ние с теб се любим, баща ти ще ме изпрати обратно в затвора.

— О… — Крис бе отметнала глава назад и почти нищо не чуваше. Съзнанието й беше много, много далеч. Изведнъж тя подскочи. — Какво ще направи баща ми?

— Ще ме изпрати в затвора. Крис, чуй ме! Господ ми е свидетел, че не исках да ти казвам това. Сторих всичко възможно да избягна този разговор…

Тя се дръпна и седна до него.

— Искам да чуя всичко отначало.

Тайнън въздъхна, опря се на лакът и впери поглед в нея.

— Излежавах доживотна присъда, но баща ти ме измъкна, за да те върна вкъщи. Права си, той има достатъчно пари и власт да постигне всичко, каквото пожелае. Измъкна ме, но документите са у него. Постави ми условието, че ако те докосна, заминавам обратно в затвора.

— Ще видим тая работа. Баща ми цял живот се опитва да ме командва, но това твърде рядко му се удава. Като се върнем, ще му обясним, че няма право да постъпи с нас по този начин и всичко ще бъде наред.

Тайнън пое ръцете й в своите.

— Но, Крис, погледни истината в очите! Той е напълно прав. Кой баща би желал единствената му дъщеря да си избере за съпруг човек като мен? Аз дори не съм наясно, как да се държа с теб. Не знам как се живее в имение като вашето, дори не знам как бих могъл да стоя дълго време на едно място. От мен съпруг не става и баща ти е разбрал това съвсем навреме — още преди да се запознае с мен. Искаше да е сигурен, че на дъщеря му няма да й се случи нищо, защото и двамата с него знаем, че не съм подходящ жених. Разбираш ли?

— Не — отвърна тя, без да откъсва очи от него, — аз те обичам и…

— Не, не ме обичаш. Просто години наред си била отдадена на работата си и не си имала време за мъже, а сега си решила, че остаряваш, че ти е време да се задомиш и тогава не щеш ли, срещаш мен.

— А защо не съм избрала Прескот?

Тайнън се облегна назад, намигна й и на устните му пропълзя дяволита усмивка.

— По-хубав съм.

Крис се изправи и рече:

— Мисля, че си прав. Наистина съм се заблудила в чувствата си.

Тайнън също стана, хвана я за раменете и се взря в очите й.

— Не се сърди, Крис. При други обстоятелства с удоволствие щях да те придърпам в леглото си, но не искам да се връщам в оня ад, нито пък искам да бъда нечестен с теб. Ти заслужаваш по-добър мъж от мен. Дано някой ден ме разбереш.

— Струва ми се, че те разбирам много по-добре отколкото си мислиш — заяви хладно тя. — Извини ме за нахалството, извини ме, че те преследвах, след като изрично ме помоли да не го правя, извини ме и задето ти се предложих по този начин. В бъдеще ще внимавам и няма да ти давам основания да се страхуваш, че ще се озовеш отново в затвора. Нали това желаеш да чуеш? Мога ли вече да тръгвам?

— Ти си ми ядосана. Не исках да…

— Ядосана съм на себе си и се чувствам невероятно неловко. Никога не съм се държала по този начин и уверявам те, това никога няма да се повтори. С мен повече няма да имате никакви проблеми, мистър Тайнън. Сега, ако не възразявате, бих желала да отида да си почина.

Той се намръщи.

— Но, Крис, разбира се. Наистина оценявам твоя жест, искам да кажа, след като си помислила, че физически не съм способен да…

— Никога няма да узнаем дали е така, нали? — попита Крис и излезе навън.