Джуд Деверо
Изкусителката (15)

Четиринадесета глава

Крис влезе вътре и видя, че в този момент Оуен се качва на каретата. Лайънел атакуваше с ръждясала брадвичка някакво дръвче, а Юнити и очарователната Пилар простираха на двора.

Крис се изкъпа и се преоблече, като не преставаше да мисли за утрешното заминаване. Нямаше да спори повече с Тайнън. Може би в края на краищата наистина не е нейна работа какво прави Оуен с парите на племенника си, ако изобщо прави нещо нередно.

Докато се решеше пред огледалото тя се сети, че всъщност е сама в къщата и че сега е идеалният момент да надникне в кабинета на Оуен.

Качи се на горния етаж, отвори няколко врати и накрая го откри. Бюрото беше отрупано с папки, а в ъгъла имаше голям дървен шкаф с още документи и всевъзможни бумаги. Тя нямаше представа какво точно търси, но почна да рови в шкафа и да разлиства книжата. Тъкмо извади дебелата папка с надпис „Даяна Ескридж“ и в коридора се чуха гласове, единият от които беше на Оуен Хамилтън.

Крис огледа трескаво стаята. Имаше само един прозорец, който зееше отворен. Като се стараеше да не поглежда надолу, тя прекрачи перваза и пристъпи внимателно по корниза на фасадата. Издърпа полата си в мига, когато вратата на кабинета се отвори. Крис плътно притисна гръб към стената и затаи дъх.

— Пътуването беше повече от отвратително — рече отвътре непознат мъжки глас — Сигурен ли си, че разполагаш с цялата информация? Той ли е?

— Няма никакво съмнение. Като ти разкажа какво ми костваше, ще се увериш, че друг не може да бъде. Самюъл Дайсън е името, нали?

Крис леко приклекна, за да приближи глава до прозореца. Безпогрешната й интуиция й подсказваше, че ще последва нещо важно.

— Ами малкото копеленце? Подписа ли Лайънел?

— Чакай само да затворя тоя прозорец, че тук вече е пълно с народ и човек никога не знае къде кого ще свари.

Крис се долепи до стената, а Оуен хлопна прозореца и го затвори. Сега вече връщане назад нямаше. Отгоре бяха покривът и небето, а под краката й имаше три етажа.

Двамата мъже стояха в кабинета около час — най-дългия час в живота й. Крис долавяше смътно гласовете им, но думи не чуваше само шум от отваряне и затваряне на чекмеджета и шкафчета. Стоеше, без да смее да помръдне, като придържаше с ръце роклята си, за да не я развее вятърът пред стъклата.

Най-после двамата излязоха и Крис се впусна към прозореца, но той беше здраво залостен.

— Е, сега вече я наредихме… — изпъшка на глас и шумно въздъхна.

Какво оправдание би могла да измисли?

Завъртя се, за да се размърда, но кракът й се подхлъзна и тя сграбчи с две ръце корниза. Дланите й се ожулиха, а кръвта нахлу в главата й. Крис предпазливо се облегна назад и бавничко се изправи. Цялата трепереше, краката й бяха изтръпнали, но не смееше дори да диша. Остана така още известно време и изведнъж чу някакъв странен шум долу. Не се осмели да надникне, а просто продължи да стои замръзнала до стената в очакване на участта си. След малко в корниза опря някаква стълба. Или ще бъзе спасена или разкрита.

Облекчението й, когато видя да изниква главата на Тайнън, беше неимоверно.

— Как разбра, че съм тук? — попита развълнувано тя.

Той долепи пръст до устните си и й подаде ръка. После я обгърна през кръста, помогна й да стъпи върху стълбата и тръгна пръв надолу. Когато най-после Крис усети твърдата земя под краката си, тя го прегърна силно и прошепна:

— Толкова ме беше страх, Тайнън!

— Страшното ще почне, когато Хамилтън разбере за какво си дошла тук — подхвърли той, докато се откопчваше от ръцете й. — Хайде да се махаме, че ще ни видят.

Крис се обърна и мерна някаква сянка, която се скри зад ъгъла.

— Тай! — извика тя. — Там има някой!

— Това е Лайънел. Той ми каза къде си. Ела насам.

Крис пое след него по тясната пътечка между дърветата, която водеше към малка колиба. Тайнън отиде да скрие стълбата в шубраците и Крис забеляза, че по ризата му има кръв.

— Тай, ранен ли си?

— От тебе е — поясни той и обърна ръката й с дланта нагоре. — Влез да те измия и да ми разкажеш какво правеше на прозореца.

— Подслушвах — заяви тя. Колибата представляваше една-единствена стая с голямо двойно легло. — С Пилар тук ли живеете?

— Да — отговори той и поля ръката й с вода от канчето и в ъгъла.

— Отдавна ли я познаваш?

— От години.

— И й се доверяваш?

— От една черга сме. Не мърдай, искам да разгледам ръката ти.

— От една черга. Искаш да кажеш, че и тя е престъпница?

— Естествено. Способна е да обере и шерифа.

— Сериозно!

Все тъй надвесен над ръката й. Тайнън вдигна очи да я погледне.

— Не е било много умно от твоя страна да влизаш в кабинета на Хамилтън. Ако беше надникнал през прозореца…

— Обаче си струваше. Беше с някакъв мъж, който нарече Лайънел… Извини ме: „малкото копеленце“. Интересуваше се дали Хамилтън го е накарал да подпише някакви документи. Според теб това какво би трябвало да означава.

Тайнън и извади бинт от една кутия и измърмори:

— Преди всичко, че се е видял с Лайънел. Той си е точно малко копеленце.

— А защо тогава ти е казал къде съм. Ох, щипе!

— Стои мирна. Ей сега свършвам. С Лайънел си имаме уговорка.

— Но той пред всички каза, че ти обираш банки.

— Не е глупаво момчето. Седни, ще ти сипя малко мляко, пък и аз трябва да пийна нещо.

— Защо Лайънел не ме е издал, а е дошъл при теб? — Крис се пресегна към чинията на масата. — Кой е правил тези курабии?

— Пилар. Колкото до Лайънел, откак му размахах камшика пред лицето, е просто ангелче.

Крис върна обратно курабията. Ръцете й трепереха и тя посегна към уискито на Тайнън. Той пък отпи от млякото и придърпа чинията към себе си.

— Утре тръгваме — съобщи той, без да поглежда Крис.

— И ще оставим Лайънел на произвола на съдбата.

— Той не е твоя грижа.

— Чувал ли си името Самюъл Дайсън?

— Не съм и не сменяй темата. Заминаваме утре.

— А ако Ашър не се съгласи? Ще бъдем двама срещу един.

— Прескот може да си седи където ще. Изобщо не ме интересува, но ние с теб тръгваме.

— Сами? — попита замислено Крис и прекара пръсти по ръба на чашата.

Тайнън я дръпна от ръцете й и я надигна.

— Време е да се връщаш. Кажи, че си паднала и си се ударила в някакъв остър камък.

Крис не помръдна и бавно отхапа от една курабийка. Когато беше с Тайнън й се искаше времето да спре.

— Как е гърбът ти? — попита тя.

— Все по-добре благодарение на нежните грижи на Пилар. Крис, отивай си!

Тя го изгледа тъжно и после сведе виновно глава.

— Не трябваше да те изоставям тогава. Трябваше да дойда с теб в затвора.

— Трябваше, трябваше… Късно е да се разкайваш — той се изправи. — Още не съм свършил в градината, прибирай се в стаята и престани да си търсиш белята.

— Може би ме съветваш да се заключа заедно с Ашър?

— Щом си сигурна, че няма да умреш от скука…

Той нахлупи шапката си и излезе. Крис хвърли последен поглед на стаичката, подслонила Тайнън и Пилар и неохотно се отправи към къщата. Слънцето беше изчезнало и във въздуха миришеше на дъжд.

— Буря иде — чуваше се гласът на Юнити от кухнята, а Крис влезе вътре и готвачката веднага попита: — Какво ти има на ръката?

Крис се огледа и срещна бездънните черни очи на Пилар. Нищо чудно, че Тайнън я харесва толкова. Прекрасна е.

— Порязах се — окопити се Крис.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — обади се Пилар. — Току-що направих билков чай.

— Не — отсече Крис и се почувства още по-неловко.

— Нещо ми се видиш бледа — намеси се Юнити. — Казах аз на мистър Оуен, че не трябва да работиш навън. Много си дребна, за да стоиш на слънце.

Крис тъй и не бе успяла да разбере какво общо може да има ръстът със слънцето, но постоянно се намираше някой да й го каже.

— Май ще пийна малко чай — каза колебливо.

— Пилар е направила курабийки. Хапни си, много са хубави.

— Да, вече ги опитах — изтърва, без да иска и погледна към чернокосата. Пилар като че ли й кимна едва забележимо.

— Всъщност — продължи Крис — ще взема наистина да полегна. Не се чувствам съвсем добре.

Тя тръгна нагоре към стаята си, но я застигна гласът на Оуен:

— Даяна, можеш ли да дойдеш за малко? Искам да те запозная с един човек.

Крис беше сигурна, че става въпрос за мъжа от кабинета и се зарадва, че ще има възможност да го види. В мига обаче, в които зърна лицето му, тя се смрази и краката й отказаха да се подчиняват. Още от пръв поглед беше ясно, че този човек е замесен в нечисти игри. Беше висок, тъмнокос и някога може би дори е бил красив, но носът му беше изкривен вследствие на счупване, а веждата му разсечена на две от голям белег. И въпреки всичко в никакъв случай не изглеждаше грозен, но за Крис просто бе нетърпимо да стои в една стая с него.

— Не се стеснявай, Даяна — успокои я Оуен. — Това е моя приятел мистър Бейнард Дайсън. Ще ни погостува няколко дни.

— Приятно ми е да се запознаем — обади се той. — Оуен ми разказа за преждевременната смърт на баща ви. Моите съболезнования.

— Благодаря — рече тихо Крис и заотстъпва назад, после показа бинтованата си ръка и добави: — Порязах се, не се чувствам съвсем добре и ако не възразявате, ще се кача в стаята си.

Тя хукна нагоре, без да даде възможност на двамата мъже да протестират. Затвори вратата след себе си и се облегна на нея.

Допреди малко не беше сигурна, че обвиненията към Оуен имат някакво основание. Но след като видя този негов приятел, вече не изпитваше съмнения. Тук се вършеше нещо недобро.

Крис едва не подскочи, като чу гласове в коридора пред стаята. След малко те се отдалечиха към кабинета на Оуен и тя лекичко открехна вратата.

— Предлагам да тръгнем след половин час — каза Дайсън. — Единствено в гората можем да бъдем сигурни, че ще сме сами.

Крис веднага затвори и грабна костюма си за езда. Този шанс не биваше да се изпуска. Тя се облече, слезе на пръсти по стълбите и излезе в градината през музикалния салон. Прокрадва се в конюшнята, където момчето приготвяше двата коня и незабелязано пристъпи навътре. Оседла светкавично една черна кобила и я поведе към дърветата.

Спотаи се там, като не откъсваше очи от пътеката, по която трябваше да минат Оуен и Дайсън. Най-после те се появиха и Крис тръгна след тях. Яздеха бавно и разговаряха. Оуен явно показваше имението, защото ръкомахаше в различни посоки. В продължение на четири мили напредваха така, пресякоха един поток, свиха по тясна пътечка и изведнъж се изгубиха от погледа й. Дърветата се сгъстиха и ставаше все по-опасно да не налети на двамата мъже. Крис напрегна слух и успя да различи говор. Скочи на земята, завърза кобилата и тръгна приведена по посока на звука.

Само след няколко крачки се сниши в тревата. Оуен и Бейнард се бяха облегнали на едно дърво.

— Кога ще се срещна със Сам? — попита Бейнард.

— Скоро. Не искам неприятности в къщата.

— Лайънел ти стига, а? Не съм виждал по-отвратително хлапе.

— Нали? Никой няма да съжалява, когато го сполети участта му. Погледни всичките тези гори. Догодина по това време ще бъдат мои.

— Как смяташ да го направиш?

— Братовчед му ще го направи. Ескридж хич не е вчерашен, обрал е тъста си, подтикнал го е към самоубийство, след това му е изял парите, бие глуповатата си женичка. Никой няма да се учуди, че е способен и на убийство.

— Ами жена му?

Двамата се спогледаха.

— Тя си изпълни ролята. Ще почваме ли? Искам да приключим с това, преди да завали.

За ужас на Крис те като по команда закрачиха към нея. Тя зарови лице в тревата, като си повтаряше, че не е възможно да знаят, че е тук, но вече усещаше как тревата се огъва под краката им.

Изведнъж, само на около метър, се чу подсвиркване и двамата се заковаха.

— Добър ден — подвикна един незабравим плътен глас и Крис едва не извика от радост. — Тия коне сигурно са ваши, мистър Хамилтън.

— Какво правиш тук? — озъби му се Оуен.

— Юнити ме изпрати на лов за зайци.

Крис надникна през тревата. През рамото на Тайнън наистина бяха преметнати няколко убити зайци.

— А аз ти казах да работиш в градината. Връщай се по най-бързия начин!

— Че да ме застигнат най-лютите клетви на Юнити? — подхвърли небрежно Тайнън. — Ще уловя още някой и друг заек и чак тогава се прибирам — той млъкна, защото небето се раздра от светкавица и последва оглушителен гръм. — А вие като нищо ще си съсипете хубавите дрехи.

Настана напрегната тишина и Крис изтръпна. Във въздуха сякаш вече се долавяше мирис на барут. По лицето й се стекоха първите капки дъжд.

Дайсън се съвзе пръв и предложи да тръгват. Оуен го последва.

Крис се спотаи отново, този път от Тайнън. Но усилието й беше напразно. Щом двамата мъже се скриха от погледа, той я издърпа грубо за ръката.

— Заслужаваш един хубав бой. Знаеш ли, че можеха да те убият, без да им мигне окото?…

— Как разбра, че съм тук?

— Пилар те е видяла и дойде да ми каже. — Той продължаваше да впива пръсти в ръката й. — Хайде, идвай с мен.

— Но конят ми…

Тайнън не й обърна внимание, а я дръпна след себе си. Дъждът се беше усилил и яростно шибаше лицето й и Крис едва виждаше къде стъпва, но беше ясно, че се движат в обратната посока откъдето бе дошла.

— Къде отиваме? — попита по едно време.

— В твоя дом. При баща ти. Омръзна ми да се занимавам с теб. Съкрати ми живота, разбираш ли?

— А какво ще стане с Ашър? Ще убият Лайънел и ще препишат престъплението на Ашър.

— Това си е негова грижа. Моята си ти.

В една долчинка ги чакаше оседлан кон. Тайнън й помогна да го яхне и се качи зад нея.

— Ще можем ли да се върнем оттук?

— Пътят към вас е именно оттук.

Крис се завъртя, обгърна врата му и се вгледа умолително в очите му.

— Тайнън, не можем да изоставим Ашър. Трябва да го предупредим. Моля ти се!

Той не отвърна веднага, а известно време я гледа замислено, после тръсна глава и изруга:

— По дяволите! Предупреждаваш го и веднага след това тръгваме.

Крис го прегръщаше, заровила лице в гърдите му. Той пришпори коня. Пороят се усилваше все повече и повече, животното все по-често затъваше в калта, а и товарът му беше прекалено тежък.

— По дяволите! — изруга гневно Тайнън и чак тогава Крис го пусна и се обърна напред.

Мостчето над потока беше отнесено и водата се пенеше заплашително.

— Ще трябва да се върнем по другия път — каза Крис.

— Реката е придошла, оттам също няма да може да се мине.

Тайнън гледаше сърдито пред себе си, стиснал здраво юздите, а дъждът безмилостно се просмукваше в дрехите им.

— Не е хубаво да стоим така. Бурята се засилва — надвика дъжда Крис.

— Няма къде да отидем — сопна се навъсен Тайнън. — Пътят ни е отрязан, а на север има само непроходима гора.

— Тай, скоро ще се тъмни! Не можем да останем тук цяла нощ. Няма ли някакъв заслон наблизо? Като спре дъждът, ще можем да пресечем реката.

Той мълчеше, вперил поглед в клокочещата вода.

— Тайнън! — Крис разтърси ръката му. — Хайде да се връщаме в гората. Може да се скрием под някоя скала.

— Наблизо има хижа на дървосекачи.

— Ами хайде да тръгваме тогава!

Конят се въртеше нервно в кръг, дъждът се изливаше като водопад, но Тайнън не помръдваше.

— Какво има, за Бога? — викна Крис.

— Ще разбереш съвсем скоро — викна на свой ред Тайнън, след това обърна коня и поеха на север.