Джуд Деверо
Изкусителката (19)

Осемнадесета глава

Тайнън беше прилепил гръб о бялата стена на къщата сякаш с надеждата да се слее с нея. Ашър явно нямаше желание да му търси дрехи и изобщо не бързаше. По едно време на Тайнън му идеше да му запуши устата с ресните дълги три педи или с везаните лампази. Най-накрая успя да го убеди, че нормалните дрехи са и в негов интерес.

Тайнън предпазливо надникна зад ъгъла. Като се увери, че улицата е пуста, той притича до коритото за коне и натопи глава вътре. Докато се обливаше, се сети за подмятанията на Ашър относно аромата на френския талк, с който щедро бе поръсена косата му и скръцна със зъби.

Тъкмо се изправяше, когато усети и безпогрешно различи хладното дуло на пистолет, опрян в тила му.

— Казвай си молитвата, защото се прощаваш с тоя свят.

— Лестър Чанри — рече Тайнън и се обърна да погледне мъжа.

Той беше мършав и върлинест с дълга до раменете рижава коса. Веждите и миглите му бяха толкова светли, че изобщо не се виждаха върху обсипаното с лунички лице. Ризата му беше яркочервена и на гърдите му висеше наниз от едри индиански мъниста, а в косата му бяха вплетени сребристи конци.

— Лестър, радвам се да те видя. Всъщност точно за теб говорех преди малко.

— Обзалагам се, че си разправял как надупчи брат ми.

— Но това беше нещастен случай.

Лестър притисна Тайнън до стената.

— Ти го уби и сега ще си платиш.

— Не бях аз и ти го знаеш.

— Шерифът и бездруго те търсеше и като нищо си стрелял по брат ми. Тъй или иначе, сега ти ще платиш за него. Готов ли си да умреш?

— Само ако обещаеш, че ще ме погребеш в новия ми костюм.

Чак сега Лестър огледа бляскавата премяна. Тайнън следеше внимателно изражението му.

— Откъде си забърсал тия парцали? — попита Лестър със страхопочитание.

— Един човек плати с живота си за тях. Ще ми обещаеш, нали?

— Ами… Защо не ми ги продадеш? Падам си по такива хубосии.

— Да ти ги продам? Че за какъв дявол са му на мъртвец пари? Какво ще кажеш да се спазарим? Аз ще ти ги подаря, а ти ще ме пуснеш.

Лестър го блъсна отново до стената.

— Ще ти светя маслото и ще си ти взема.

— Кръвта ми е ужасна. Само лекичко да се порежа докато се бръсна и такава кръв руква… Костюмът ще стане целият на лекета и изобщо няма да може да се облече, освен това още нищо не знаеш за коня.

— Кон ли? Какъв кон? Ако ме лъжеш Тайнън, ще ти…

— Лестър, аз се боря за живота си. Ако не ме убиеш, ще ти подаря този бял костюм и един бял кон с бяло седло.

— Бяло седло? — ахна Лестър. — Не съм виждал бяло седло. Тайнън, ако се опитваш да ме…

— Само мръдни тоя патлак и ще те заведа при коня, дори ще ти подпиша разписка. Всичко ще е съвсем законно. Ако пък решиш да ме застреляш, ще получиш някакъв си наквасен с кръв парцал, знаеш как подгизва кожата и после как се спича. И никога няма да пипнеш коня. Ще го намери някое хлапе и ще препуска върху единственото бяло седло в целия свят. Казах ли ти за малките сребърни парички по оглавника?

Няколко минути Лестър обмисля думите на Тайнън, а той разпери ръка, за да размърда пищните ресни.

— Добре, приемам, но само да ме изиграеш, ще те…

— Да изиграя един Чанри? Лестър, ако бях такъв глупак, отдавна да съм на оня свят. Хайде, да тръгваме — той въздъхна тежко. — И без това ще ми е толкова трудно да се простя с този прекрасен костюм.

 

Докато слизаше по стълбите. Крис всячески се стараеше да повдигне роклята, за да прикрие малко повече от бюста си, но уви, шивачът явно бе целял точно обратното. Тя хвърли поглед на Пилар. Беше дори по-разголена, отколкото Крис смяташе за възможно.

На първия етаж мъжете внезапно се оттеглиха и двете жени се озоваха в просторна стая с масивни мебели тапицирани с коприна. Обзаведена беше само с няколко стола и масичка до стената, но обстановката изглеждаше пищна.

Вляво имаше врата и Крис веднага се втурна към нея. Беше заключена. Тя посегна към прозореца и в този миг зад гърба й се разнесе глас:

— Уверявам ви, мис Ескридж, всички изходи са затворени.

— Вие! — Тя рязко се завъртя.

— Мислех, че вече сте се сетили — каза Бейнард Дайсън. — След онова преследване из къщата и после в гората, още от самото начало трябва да сте знаели, че отвличането е мое дело.

— Но аз следях Оуен. Не вас — прошепна едва чуто Крис.

— Как бих могъл да съм сигурен в това? Ще ми правите ли компания на вечеря?

Без да иска, Крис отстъпи уплашено назад.

— С удоволствие. И двете сме толкова гладни — намеси се Пилар и прегърна Крис, а другата си ръка промуши под лакътя на Дайсън.

Крис остави на нея да поддържа разговора, за да спечели време и да възвърне самообладанието си, а Дайсън ги поведе към трапезарията.

Тя си даде сметка, че трябва да потисне инстинктивната си неприязън към този човек, иначе не би могла да постигне нищо и нямаше да разбере връзката му с Хамилтън и Лайънел. Когато Дайсън й предложи стол, тя вече бе външно спокойна.

Тримата се настаниха — Дайсън в единия край на дългата маса, Крис — в другия, а Пилар по средата. След като вечерята бе сервирана, страховитият мъж погледна Крис и попита:

— Какво беше всичко това у Хамилтън? Какво се опитвахте да научите?

Крис не бързаше да отговори. Преди всичко трябваше да подразбере какво знае той. В никакъв случай не биваше да се издава.

— Баща ми… — тя поднесе вилицата към устата си и бавно задъвка.

— Да, знам, че баща ви се е самоубил, но пък нека не забравяме, че съпругът ви има пръст в тая работа.

Така, значи Дайсън я мисли за Даяна Ескридж.

— Ние с Уит… — тя наведе глава и успя да изцеди само една сълза. — Аз го обичам истински, но баща ми… — Погледна Дайсън през мокрите си мигли и забеляза, че той я наблюдава с нескрито раздразнение, а устните му, се бяха свили презрително.

„Добре, нека ме мисли за кротка и боязлива душица.“

Пилар я стрелна с няколко смаяни погледа, после заби нос в чинията си.

— Какво искахте да откриете у Хамилтън? — настояваше Дайсън.

— Братовчед ми Лайънел беше в опасност. Исках само да помогна… Защо сме отвлечени? Какво ще правите с нас? Аз просто се опитвах да помогна на Лайънел. А Пилар няма нищо общо с това.

Дайсън започна да се храни.

— Чувствайте се като мои гости. За съжаление не мога да ви пусна на свобода, но докато сте тук ще имате абсолютно всичко, от което се нуждаете.

— Но защо сме тук?

Дайсън я изгледа продължително, без да отговори.

— Ще дойдат да ни търсят — наруши тишината Пилар.

— Да не би да искаш да кажеш, че оня твоят ще пристигне тук и ще ме нападне с някоя лопата?

Крис понечи да каже нещо, но се спря навреме и промърмори:

— Все някой ще тръгне да ни търси.

Дайсън остави вилицата и се облегна назад.

— Над сто мои хора охраняват пътищата оттук до имението на Хамилтън. Издал съм заповед да се стреля на месо по всеки, който спомене нещо за вас или за мен. Уверявам ви, никой няма да стигне до тази къща.

— Значи искате откуп? — изпусна се Крис.

— Че кой ще ми даде откуп за вас двете? — подхвърли той, сякаш отговорът живо го интересуваше.

— Пари — никой — обади се тихо Пилар, — но може би ще се намери човек, готов да заплати с живота си. Ще ни открият, където и да сме.

Дайсън безцеремонно разходи очи по тялото на Пилар и след малко заяви:

— Може и така да е. Имаме време, ще видим. Нали? Сега се опасявам, че не мога да ви отделя повече време. Ще ви заведат отново горе и там ще чакате.

— Какво ще чакаме?

— Да реша съдбата ви.

Дайсън се изправи и излезе. Крис бързо загъна няколко парчета месо в една салфетка и ги мушна в джоба си. В следващата секунда на прага се появиха двамата мъже и ги поведоха обратно по стълбите.

— Е, какво научихме, освен това, че ако го ядосаме, се прощаваме с вечерята? — попита Пилар, щом останаха сами в стаята си. — Мислиш ли, че наистина е пратил сто души да пазят пътищата или само си приказва?

Крис гледаше през прозореца и се опитваше да прецени колко ли би могло да бъде разстоянието до земята.

— Мисля, че този човек е способен на всичко. Ох, защо сме тук! — извика отчаяно. — Не знае кой е баща ми, значи не се надява на откуп. По едно време ми хрумна, че иска една от двете ни, затуй сме с тези рокли, но като че ли и това не представлява интерес за него. Какво би могло да бъде?

— Знаеш ли нещо, което той да не знае, но би желал да научи?

— Естествено — сопна се Крис. — Решил е, че знам къде е златото на инките. Ако е искал да научи нещо, тогава защо не ни попита?

— Но той май се вълнуваше само дали според нас Тайнън е по петите ни — рече замислено Пилар. — Да не би пък да иска да се добере до Тайнън?

Крис стисна зъби и отново впери поглед навън.

— Досега единствените хора, които са се интересували от Тайнън, са представителите на закона. Съмнявам се, че Дайсън възнамерява да го арестува заради някоя от простъпките му през тази седмица.

— Ти наистина си му много ядосана. Какво толкова ти е направил?

— Подигра се с мен, нищо повече — Крис седна на леглото. — Смятам, че ако Дайсън искаше да устрои клопка на Тайнън, щеше да измисли някой много по-лесен начин. Щеше например да го покани на пикник, където той щеше да се прояви още преди да е минал и един час. Струва ми се, че Дайсън знае кой е баща ми и ние сме тук именно за откуп. И тогава стоте стрелци си идват на мястото, защото Дайсън не би искал никой да го възпрепятства.

— Но все пак това не обяснява моето участие.

— Така си е. Пилар, дали ако завържем тия чаршафи един за друг, ще стигнат до земята?

— Да не си полудяла! — Тя се приближи до прозореца. Не ги ли виждаш онези с пушките? Да не си мислиш, че те ще ти махат с ръка, докато се спускаш по чаршафите?

— Не и ако е през нощта.

— Крис — започна кротко Пилар, — нека изчакаме баща ти да плати парите и тогава ще бъдем свободни.

— Ти се надяваш, че Дайсън ще ни освободи, за да го обвиним после в отвличане?… Не, той няма да допусне това. Ще си получи парите, но няма да рискува да го издадем — тя спря и се втренчи в Пилар. — В момента, в който получи откупа от баща ми, ще ни убие. Дотогава ще ни държи живи, в случай че баща ми поиска някакво доказателство, че сме здрави и читави.

Пилар бавно приседна на леглото.

— И според теб с колко време разполагаме?

— Баща ми ще обърне света да намери парите, които поиска Дайсън… — тя замълча, защото сълзите я задавиха. Може би вече никога нямаше да види баща си, може би нямаше да види нищо освен тази стая с прозорците към непроходимата гора и дебелата дъбова врата. — Парите ще бъдат тук толкова бързо, колкото може да препуска най-бързият кон. Ако в деня, в който ни отвлякоха на север, Дайсън е изпратил писмо до баща ми на юг, значи имаме два дни, докато парите пристигнат тук.

— Два дни! Но това означава, че Тайнън може да се появи още тази нощ.

— Не бихме могли да рискуваме — Крис стисна ръката на Пилар. — Искаш ли да дойдеш с мен или предпочиташ да останеш тук с надеждата, че ще се върна с подкрепление.

— Искам и двете да стоим тук — отговори Пилар, после въздъхна. — Добре, оставам. Може би ще успея да прикрия отсъствието ти.

— Ако Дайсън разбере, че ме няма, кажи му, че ти си Кристиана Матисън и той ще те остави на мира, докато получи парите. Сега ще ми помогнеш ли с чаршафите.

— Щом трябва — примирително каза Пилар и с ужас установи, че ръцете й треперят. — Щом трябва, ще ти помогна.

 

Като влязоха в Сикуона. Тайнън даде знак на Ашър да спре.

— Ти върви напред. Иди в големия бар надолу по улицата и седни на някоя маса в ъгъла. Поръчай си бира и ме чакай. Не прави нищо друго. Не говори с никого. Разбра ли?

— Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

— Извади си пистолета, дръж го под шапката си и чакай. Искам да си готов, когато започне стрелбата.

— Каква стрелба? Как можеш да бъдеш сигурен, че ще има стрелба?

— А ти не си ли сигурен? Хайде, готов ли си?

Ашър кимна и пое по дългата прашна улица към центъра на градчето. Когато отвори вратата на бара отвътре излетя някакъв човек и се строполи в краката му.

— И да не си стъпил повече тук! — викна след него дебел мъж с престилка през кръста.

Ашър го изчака да се върне зад бара и влезе. Повъртя се малко, докато играчите на покер освободиха масата в дъното, и се премести там с бирата. После свали шапката си и предпазливо скри пистолета под нея.

Беше се облегнал назад притворил очи, но изведнъж почувства раздвижване и разбра, че Тайнън вече също е вътре. Значи наистина го очакваха.

Тайнън си поръча двойно уиски и още при първата глътка към него се присламчи някаква жена, плъзна ръка по гърба му и се облегна на рамото му.

— Ще черпиш ли едно? — попита мазно-мазно. Ашър застана нащрек, като си даваше вид, че е съсредоточен в халбата на масата, но всъщност се опитваше да попие всяка подробност. Вдясно седеше дебел мърляв каубой, който бавно посягаше към револвера си.

„Махни се, сладурано!“ — опита се да й внуши Прескот.

Тайнън леко се дръпна настрани и я погледна.

— Миличка, ще ми се да те почерпя много повече неща. Дали ще може да се уреди?

Лицето й разцъфна в широка усмивка и чак очите й се скриха.

— Хайде, иди горе, аз първо ще си наквася устата. Веднага се качвам.

Проститутката огледа тържествуващо конкуренцията, повдигна мръсната си рокля в червено и черно, после тръгна по стълбите. Щом стигна до средата, Тайнън се обърна към бармана и рече на висок глас:

— Трябва ми информация. Знаеш ли къде да открия Бейнард Дайсън?

Настъпи затишие пред буря, което трая не повече от секунда и тогава започна стрелбата.

Тайнън наблюдаваше обстановката в огледалото над бара, завъртя се рязко, наведе се и прати куршум в корема на каубоя близо до Ашър. Прескот скочи, извади пистолета и повали мъжа, надвесен от горната галерия. След това обърна масата и се скри зад нея, като раздаваше куршум на всеки, прицелил се в Тайнън, който отстъпваше към вратата. Малко преди да я достигне, на един от прозорците се показа някаква глава. Ашър се изправи и викна с всички сили:

— Тайнън!

Тай се обърна, стреля и главата мигом изчезна, но в същия момент Ашър усети режеща болка в крака. Успя да долази до прикритието си, но всички дула бяха насочени към него, а изходът беше на няколко крачки. Той седна, за да зареди оръжието и погледна как кръвта му блика от раната. Тогава се чу смъртоносното щракване от затвор на пушка и на прага разкрачен застана Тайнън.

— Който мръдне, е мъртъв! Прескот, ела насам — изкомандва той.

Докато Ашър се измъкваше между масите, Тайнън стреля в ъгъла и на пода изтрополя нечий изпуснат револвер.

— Търся Бейнард Дайсън и искам да разбера къде е. Прикривай ме — добави тихо на Ашър.

В бара бяха останали само четирима, без да се броят петте тела, другите се бяха разбягали още при първия гърмеж.

— Ей, ти! — Тайнън насочи пушката си към един висок мъж с белег на челото. — Ти ще си първият. След две секунди ще си останал без левия си глезен, ако не ми кажеш веднага къде да търся Дайсън. Говори!

Пръстът му се размърда върху спусъка.

— Имението му е на десет мили в северна посока — заекна високият. — Но там никой не може да припари.

— Това си е моя работа.

Тайнън започна да отстъпва заднишком, а Ашър вървеше пред него и наблюдаваше тълпата, която се струпваше на улицата. Конете им ги чакаха отпред.

— Препускай колкото сили имаш! — викна Тайнън и пое на север към гората.

Ашър галопираше бясно след него и си мислеше, че явно и тази местност му е позната, но като навлязоха сред дърветата, Тайнън на няколко пъти спря и се огледа.

— Май не си бил из този край — обади се Ашър, като се изравни с него.

— Иначе щях да знам къде живее Дайсън. Слизай, там някъде трябва да е.

— Кое? Къде сме?

— Време е да се появят посрещачите.

— Кой? — попита отново Ашър, но не получи отговор, Тайнън скочи на земята и откачи торбата от седлото.

Прескот стисна зъби от болка и внимателно стъпи, като се облегна на коня.

— Дай да ти видя крака — рече Тай и Ашър седна на тревата.

След кратък, но внимателен преглед той извади от торбата бутилка уиски.

— Ще щипе, но е най-доброто средство против оловното отравяне. Не е толкова зле, куршумът само се е плъзнал и те е опърлил. Ще мине бързо, но ще боли.

Аш едва не изрева, когато Тайнън поля зейналата рана, по все пак успя да се овладее.

— Не ти ли се е случвало досега? — подхвърли с едва забележима усмивка чернокосият.

— Тази седмица — не.

Час по-късно двамата лежаха, опрели глави на дърветата. По едно време Ашър чу някакъв звук и погледна към Тайнън, но той му даде знак да мълчи. Прескот се направи на заспал, обаче през леко отворените си клепачи наблюдаваше заинтригуван привлекателната жена, която се промъкваше безшумно към Тайнън. Той бе нахлупил шапката върху лицето си, но щом непознатата се надвеси над него, я събори в скута си.

— Пусни ме! — изпищя тя.

— Хайде, Бел, не може все още да си ми толкова сърдита — подхвърли развеселено Тайнън.

— Ще ми се да те заколя със собствените си ръце — изсъска тя, като се мъчеше да го одере, но Тайнън стискаше китките й без особено усилие.

— Знаеш, че нямам нищо против теб, но как да позволя да продадеш онова момиче на дебелака. Ами то беше едва на тринадесет години.

— Можеше да я спасиш и без да изпотрошаваш заведението ми. Останах без пукната пара. Трябваше пак да се връщам на улицата, за да платя ремонта.

Тайнън зарови лице в косата й.

— Обзалагам се, че си натрупала цяло състояние.

— Не съм! — кресна отново Бел, — но сякаш започна да се отпуска. — Е, посъбрах някой и друг долар. Ти какво правиш тук? И на всичкото отгоре разпитваш за Дайсън! Май ти е омръзнал животът.

— Просто искам да го намеря. Да знаеш нещо за него?

— Не толкова, че да си рискувам кожата. Той за какво ти е?

— Отвлякъл е Крис Матисън — намеси се Ашър. — Позволете да се представя, мадам. Ашър Прескот. На вашите услуги — той повдигна шапката си.

Бел се опита да се освободи от Тайнън, но той продължаваше да я стиска здраво.

— Добре — въздъхна тя, — кажи какво искаш от мен, но, Тайнън, предупреждавам те, че нещата, които правя за теб станаха прекалено много.

— На жените най им обичам туй, че винаги знаят как да ти услужат.

Изведнъж Бел се стегна и го погледна намръщено.

— Крис ли каза? Жена значи, а? Тайнън, ако си въобразяваш, че ще тръгна да ти помагам да намериш друга…

Той я целуна, за да млъкне.

— Баща й ме е наел да я върна при него, но Дайсън я отвлече. Всичко е само бизнес.

— Тогава най-добре я остави там, където е. След като Дайсън се е позабавлявал с нея, вече за нищо няма да става.

Тайнън сви вежди.

— От личен опит ли говориш?

— Видях една жена, дето беше минала през ръцете му. Той не обича жени. Всъщност, той не обича никого. Имението му е наблизо, но май не стои много-много в него. Доста често пътува на изток и, Бога ми, не ми е ясно защо му е изобщо да се връща в тая дупка тук. Има пари да живее където пожелае.

Тайнън я пусна, но тя продължи да седи в скута му.

— Чух, че търгувал из тоя район — рече той.

— Според слуховете той има пръст във всяка мръсотия през последните години, но никой нищо не може да докаже и шерифът изпитва ужас от него.

Тайнън помълча, а след малко попита:

— Каква му е охраната?

— Най-добрата. Къщата се пази денонощно, има и кучета, които ще те разкъсат преди да гъкнеш.

— Някой успял ли е да проникне вътре?

— Че кой ще е толкова луд да пробва?

— Бел, познаваш ли някой, дето е влизал в къщата?

Тя наведе глава, въздъхна и отвърна:

— Честно казано, миналата година ходих там. Бяхме с още няколко момичета… Тайнън, изобщо не искам да си спомням какво стана онази нощ.

— Бел! — той я прегърна силно. — Дайсън е отвлякъл едно момиче и сега то стои затворено при него. Ние с Прескот сме дошли да го освободим. Нужна ми е помощ. Ако ми кажеш всичко, което си спомняш за разположението на къщата, ще съм ти истински благодарен.

Бел се дръпна назад.

— Нищо не заслужаваш след онова, дето го свърши в заведението ми… Ама все пак ще ти помогна — тя го погледна изкусително. — Правя го само заради спомените от Сан Антонио. Сещаш ли се?

— Всеки ден — усмихна се той. — Те са ми мерилото за хубаво прекарване. — Тайнън се обърна към Прескот. — Имаш ли лист? Бел ще ни нарисува скица на къщата.

Ашър закуцука към торбата си, а Тайнън положи Бел на тревата до себе си. След около час двамата отново бяха на конете. Бел вдигна очи към Тайнън.

— Между другото, вчера някакъв тип разпитваше за теб из града.

— Как изглеждаше?

— Дълъг, кльощав, рижав. Ръката му беше превързана и едва ходеше. Май много му се искаше да те види.

Тайнън се наведе към нея и устните му се разходиха по лицето й.

— Кажи му, че си ме видяла на четиридесет мили оттук.

— Ще си помисля. Ако дойдеш да поискаш прошка, задето опропасти заведението ми…

— Може и да дойда.

Тайнън й се усмихна, после пое на север към имението на Дайсън.