Джуд Деверо
Изкусителката (18)

Седемнадесета глава

Три дни продължаваше непосилният поход на Крис и Пилар. Почти не ядяха, нямаха почивка и нито миг за себе си. Нощем завързваха ръцете им за някой клон високо над главите, от което сънят ставаше невъзможен. Не им бе разрешено и да разговарят. Всяка сутрин ги вдигаха с ритници, омотаваха ги с въжетата и отново тръгваха на североизток. Вечерта на първия ден единият се появи с още един кон, вероятно откраднат отнякъде, и жертвите бяха преместени върху него.

Въпреки изтощението си Крис се опитваше да запомни от къде минават, но на втория ден похитителите й завързаха очите, оставяйки Пилар да я придържа, ако конят хлътне в някоя дупка. Следобед завързаха и нейните очи.

Макар че двете не си проговаряха, постепенно свикнаха да разчитат една на друга. В началото Крис беше изпълнена с враждебност към спътницата си. Пренебрегваше помощта й, стараеше се да не се докосва до нея, изпитваше неприязън към самото й присъствие.

Пилар бързо разбра резервираността й и изобщо не й се натрапваше до момента, в който Крис, без да иска, се свлече от седлото и се хвана с две ръце за нея, за да се задържи.

— По-лесно ще е, ако не сме врагове — прошепна Пилар и тази дързост й коства зашеметяващ удар през лицето от единия похитител.

След този инцидент студенината на Крис започна да се топи. Какво толкова има да се ядосва? Единственото, което имаха да делят, беше Тайнън, но той съвършено ясно бе дал да се разбере, че не желае Крис. Каква тогава би могла да бъде вината на Пилар?

Късно през третата нощ мъжете най-после разпрегнаха конете и повлякоха беззащитните си жертви към тъмните очертания на някаква къща. Продължиха да ги теглят и нагоре по стълбите, а когато ръката на Пилар се удари в парапета, те просто я дръпнаха още по-грубо.

— Можем и сами да вървим! — рече през зъби Крис, като прихвана спътницата си през кръста.

Мъжете не казаха нищо, а продължиха по същия начин нагоре и на четвъртия етаж този, който влачеше Пилар свали от стената връзка с ключове, отвори една дъбова врата, почти цяла педя дебела и нещастниците бяха набутани вътре.

В стаята цареше непрогледен мрак, но Крис скоро свикна с тъмнината и постепенно успя да различи очертанията на голямо меко легло насред пода. Простена и с насълзени очи се запрепъва към него.

Когато се събуди на другия ден, слънцето вече клонеше към заник. За момент тя остана неподвижна загледана през малкото прозорче и се съсредоточи върху състоянието на тялото си. Ръцете й бяха целите издрани и ожулени. Където нямаше засъхнала кръв, имаше безмилостни ухапвания от комари.

Крис се завъртя и погледна Пилар, която все още спеше. Запита се дали и тя самата изглежда толкова ужасно. Гарвановочерната коса на Пилар беше сплъстена и рошава, очите й бяха заобиколени от тъмни кръгове, а това, което се показваше от парцаливите й дрехи, беше осеяно с кървави рани.

Пилар се размърда, отвори едно око и промърмори.

— Стига. Махни се.

След това изпъшка и се завъртя на другата страна Крис не продума, но в следващата секунда Пилар отново се обърна с лице към нея.

— Мислех, че съм сънувала. Не е възможно всичко това да е истина, — тя се опита да се надигне на лакти, но падна отново върху възглавницата. — Къде сме? И преди всичко, защо изобщо сме тук? Мислиш ли, че има нощно гърне?

Крис седна в леглото и отпусна глава назад, за да разкърши схванатите си мускули.

— В ъгъла има параван, би трябвало да е там.

— Ще трябва да намеря сили поне за това. — Пилар бавно се изправи на крака.

Крис също стана със залитане и предпазливо направи няколко крачки из стаята.

— Едва ли някога ще се възстановя — въздъхна тежко тя и се опря на стената.

Стаята беше овална, срещу леглото имаше три прозореца, вдясно беше вратата, а вляво — параванът. Друга мебелировка нямаше.

Крис запристъпва внимателно към единия прозорец. Накъдето поглед стигаше, се простираше гъста гора, непознала човешки крак.

— Бягството оттук е просто детска игра — подхвърли намръщено Пилар, като заобиколи паравана и впери очи във върховете на дърветата. Изведнъж се обърна към Крис И попита: — И аз ли изглеждам толкова ужасно?

— Доста по-ужасно — отговори съвсем сериозно Крис.

Пилар въздъхна и се върна в леглото.

— Имаш ли представа какво означава всичко това?

— Никаква — каза Крис иззад паравана. — Надявах се, че поне ти ще знаеш нещо.

— Струва ми се, че ти си по-наясно от мен. Тайнън е имал основания да стане градинар на Хамилтън, а така и нищо не ми обясни.

— Искаш да кажеш, че просто ти е свирнал и ти си хукнала след него?

— Дължах му услуга, по-точно няколко услуги. Виж какво, ще се заяждаме ли или ще се опитаме заедно да се измъкнем от тук?

Крис се облегна на стената и заяви категорично:

— Нямам причина да се карам с някого заради Тайнън. Можеш да си го задържиш. За мен той не съществува, — тя се направи, че не забелязва иронията в очите на Пилар и продължи: — Всъщност аз съм репортерка, псевдонимът ми е Нола Далас…

— Нола Далас? Онази Нола Далас? Дето все си търси белята, че след това да я опише във вестника.

— Същата — глухо отвърна Крис.

Пилар й протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Значи това е една от твоите лудории и всеки момент ще се появи нашият спасител?

Крис се усмихна горчиво и й разказа всичко от намирането на преобърнатия фургон с телата на Даяна и Уитман Ескридж до последните думи на Тайнън.

Пилар слушаше внимателно, обгърнала коленете си с ръце. Когато Крис свърши, тя поклати замислено глава.

— Мисля, че Тай е открил нещо. Няколко пъти излиза посред нощ и един път донесе някаква дебела книга. Чете до сутринта, но после не я видях.

— Какво пишеше в нея?

— Цифри. Като в оная тетрадка на Ред.

— Искаш да кажеш сметките на…

— Да, на публичния дом, в който работех.

Пилар я погледна изпитателно и Крис примигна смутено. Естествено Тайнън ще си избере за жена или за каквото там я имаше, някое от момичетата на Ред. Тя с усилие на волята се върна към разговора в момента.

— Може би затова са ни отвлекли. Тайнън е отмъкнал някакви важни документи на Хамилтън или пък… Чувала ли си за Дел Матисън?

— Ха, че кой не го е чувал?

Устата на Крис се изопна в едва забележима черта.

— Той ми е баща.

— Съжалявам — рече Пилар, но не й личеше да съжалява особено. — Щом си дъщеря на Матисън, значи си богата. Може би са ни отвлекли за откуп.

— Това ми хрумна и на мен. Баща ми винаги е умирал от страх да не ме отвлекат, готвачката ни казваше, че е защото имал много врагове. Та аз съм свикнала с тази мисъл.

— А в такъв случай аз защо съм тук? Да не би за да ти прислужвам?

— Знам ли? Обаче се надявам, че тия похитители все пак ще благоволят да ни нахранят по някое време.

— И да донесат малко топла вода. Имам три пръста мръсотия по себе си.

Пилар едва бе изрекла това и отвън се чу шум. Масивната врата се отвори. Зад нея стояха загадъчните злодеи, а до тях — две наплашени жени с табли в ръце. Мъжете махнаха на пленничките да отстъпят до стената докато им се сервира. След храната бяха внесени големи кани с топла вода и накрая две рокли бяха метнати върху леглото заедно с кутия шивашки принадлежности.

Едната жена поизостана, опря гръб в касата на вратата и изрече с разширени от ужас очи:

— Довечера трябва да сте с тези рокли. Ако не са ви по мярка, можете да ги преправите.

Тя припряно се обърна и излезе, а едрият мъж затвори вратата и резето щракна.

— Първо обяда или банята? — попита Крис.

— И двете едновременно.

Те се спуснаха към таблите и водата, и докато с едната ръка се поливаха, с другата пълнеха лакомо устите си.

— Възможно е, те изобщо да не знаят коя съм — обади се Крис, като си поемаше дъх между два залъка. — Може да ме мислят за Даяна Ескридж и цялата тази история да е свързана с плана на Оуен да убие племенника си. Сигурно така смята да спечели време, за да го приведе в действие.

— Но това все още не обяснява защо са взели и мен. Аз не знаех абсолютно нищо.

— Да, но похитителите сигурно смятат, че си наясно с всичко, след като си прекарвала всяка нощ е Тайнън — Крис с усилие изрече последните думи. Не че продължаваше да изпитва някакви чувства към Тайнън. През нощта в хижата той злобно стъпка сърцето й, но самата мисъл, че е изгубила не й даваше мира.

— Ако е тъй — говореше замислено Пилар, — значи те са отвлекли и Тайнън. Дали пък не е някъде тук заедно с онзи русокосия?

— Ашър? Не мога да си представя какво биха могли да искат от него. Той дойде само защото Даяна Ескридж трябваше да има и съпруг.

— Едно е ясно — аз нищо не мога да проумея. — Май предпочитам да са те отвлекли заради парите, а мен — заради… Не, честно, нищичко не разбирам. Не притежавам нищо, от което някой би могъл да се интересува.

Пилар стоеше загледана пред прозореца. Единствено дългата й черна коса, спускаща се на едри вълни чак до кръста, прикриваше стегнатото й закръглено тяло. Крис я погледна крадешком и си помисли, че Пилар притежава едва ли не всичко, което би желал един мъж.

— Аз съм тук заради парите, а ти — защото единият от двамата се е влюбил в теб — рече под носа си Крис, като се стараеше да потисне завистта и обидата.

Пилар мълчаливо продължи да се мие.

Когато най-накрая се почувстваха сити и чисти, те се заеха с роклите.

— Не е точно в мой стил — скептично заяви Крис, като вдигна едната.

Над талията дантелите бяха повече от плата.

— Няма какво да ме гледаш, никога не съм носила такова нещо. Твоята е прекалено дълга и предполагам на някои места ще трябва се постесни.

Крис въздъхна, защото Пилар беше съвършено права.

— Може би си тук, защото пасваш на роклята.

— Хайде, стига, давай да почваме.

— Само на бюста ще отнеме цели часове! — намуси се Крис.

Те шиха, докато слънцето се скри съвсем и през прозорците нахлу плътният здрач на гората. Облякоха се на лунната светлина. Нямаха свещ, нито гребен или бижута, но най-вече нямаха представа закъде се приготвят.

Когато дъбовата врата зейна, те бяха готови доколкото това беше възможно при затворническите условия. Крис не си даваше сметка, че трепери като лист, докато Пилар не промуши незабележимо ръката си в нейната.

Единият мъж изтика Крис навън, след това хвана и Пилар и те тръгнаха надолу по стълбите.

 

— Как разбираш накъде да яздиш? — провикна се Ашър, като правеше всичко възможно да не изостава в гонитбата с вятъра.

Тайнън изобщо не се обърна, а продължи бесния галоп на югоизток. Намали скоростта чак щом стигнаха някакво селище състоящо се от палатки, издигнати в педя лепкава кал, което в никакъв случай не би могло да се нарече „град“.

Той спря коня си пред няколко палатки, скупчени една до друга, на най-голямата от които пишеше просто „Жени“. Отпред двама мъже се въргаляха в калта — явно тренираха за състезание по борба. Конят на Ашър отскочи уплашено, когато те се търкулнаха към него. Докато Прескот го усмиряваше, Тайнън се шмугна вътре. Ашър побърза да го последва.

Първият човек, когото видя, щом влезе, бе Тайнън, облакътен на бара, сякаш не е мърдал оттам цял живот. Тук-таме по масите бяха насядали мъже и играеха комар. Тай наблюдаваше един от тях, който веднага се набиваше в очи с бродираното със сърма елече, в което бяха затъкнати два пистолета с кокалени дръжки.

Ашър си поръча бира, но точно след първата глътка играта приключи и мъжът се втренчи в Тайнън.

— Мислех, че си в затвора по една или друга причина.

— Излязох по същата причина. Идвам да ми върнеш услугата.

Мъжът кимна, после се доближи до бара и поръча две уискита. След това сниши глас:

— Какво искаш?

— Информация.

— Скъпичко е.

— Вече съм си платил. Познато ли ти е името Бейнард Дайсън?

Мъжът се задави и почна да кашля, после погледна Тайнън.

— Стой настрана от него. Лош човек е той, много лош.

— Взел е нещо мое и възнамерявам да си го прибера обратно. Къде мога да намеря този Дайсън?

— Тури му пепел. Каквото и да ти е задигнал, не си струва да му излизаш насреща.

Тайнън помълча малко, отпи от уискито и попита:

— Ще ми отговориш ли или ще се правиш на бавачка?

— Тайнън, много се радвам, че те познавам. Ще ти пращам цветя на гроба, обещавам. Но за Дайсън знам съвсем малко, и то само от слухове. Земите му са някъде на север. Наблизо има град, наречен Сикуона, там трябва да са чували повече. Поразпитай и по пътя, но рискуваш да ти отвърнат с куршум в главата, най-вероятно в тила. Тоя тип не обича да е в устата на хората. Не търпи някой да се бърка в живота му — той гаврътна чашата. — Какво ти е отнел?

— Дъщерята на Дел Матисън.

Другият подсвирна.

— Матисън срещу Дайсън! Война на войните. Пази си кожата, Тайнън. Дайсън е пуснал пипала навсякъде, има си хора готови да убият всеки, изпречил се на пътя му. По-добре кажи на Матисън сам да организира търсенето на дъщеря си.

— Той вече ме е наел. Благодаря ти, Франк. Считай, че повече не ми дължиш нищо.

При тези думи Тайнън се обърна и излезе навън. Прескот изля в устата си последната глътка бира и го последва.

Тайнън го чакаше отпред и каза, без да поглежда към него:

— Чу Франк и сега е моментът да се откажеш. Дори да оцелееш, вече никога няма да си съшият.

— И да загубя дъщерята на Дел Матисън — попита Ашър, миг преди един куршум да изсвисти край главата на спътника му.

Тайнън се хвърли на земята, събаряйки с ръка и Прескот. Той обаче се оказа неподготвен и лицето му се захлупи в калта. Изправи се на колене, като се бършеше и ругаеше, но в този миг покрай тях свирна втори куршум и той отново легна по очи. От палатката се разнесоха викове и тропот.

Ашър погледна към Тайнън, който държеше главата си нависоко, а в дясната ръка стискаше пистолет. Зад тях се чу глас:

— Обзалагам се, че е работа на Дайсън.

Ашър се обърна и видя Франк, който беше клекнал пред входа на палатката също с насочен пистолет.

— Стойте така, аз ще ида да погледна — обади се той, после изчезна и след минута извика: — Водят проститутки. До една девици.

Тайнън изкрещя на Ашър да се махне и още щом той се изтърколи настрани от пътеката, комарджиите се изсипаха навън с буйни възгласи. Прескот продължаваше да се озърта смаяно на всички страни, но Тайнън го повлече зад палатката и докато Ашър се чудеше какво ще правят вътре, се появи с конете.

— Хайде! — рече припряно. — Качвай се!

Пришпори коня си с все сила и пое на север, Прескот го последва и скоро разбунтувалият се, потънал в кал град остана далеч назад. Яздеха тъй бързо, че засъхналата кал се отлепваше от телата им и се ръсеше зад тях. Към обяд Тайнън рязко свърна в едва забележимата пролука между дърветата и продължи по тясната пътека, която водеше към някакво възвишение. Скоро заваля и двамата нахлупиха шапките си ниско над челата.

Беше вече почти тъмно, когато Тайнън спря и скочи от коня.

— Наблизо има нещо като пещера — извиси глас, за да надвика дъжда. — Ще пренощуваме в нея.

След няколко минути вече седяха край малък огън, на който се варяха кафе и боб.

— Мислиш ли, че ще успеем да я намерим? — попита Ашър, като разравяше с пръчка жаравата.

— Възнамерявам да успея.

Той се беше облегнал на седлото и както винаги шапката скриваше ясните му сини очи.

— Ако Дайсън иска пари, той няма да навреди на Крис, нали?

— Както и на Пилар.

— А, да, чистачката. Виждах я няколко пъти в кухнята.

Тайнън вдигна глава и впери поглед в тила на Ашър, но не продума. След малко се изправи, взе канчето с боба от огъня и го сипа в двете чинии. После наля и кафето.

— Предполагам имаш някакъв план — подхвърли Прескот. — Искам да кажа, знаеш как да спасиш Крис. Ако нещо се случи с нея, целият гняв, на който е способен Дел Матисън, ще се стовари върху теб.

— А ти ще се простиш със зестрата.

— Крис е очарователна млада дама, може би доста своенравна понякога, но от това тя нищо не губи. Пък и не разбирам, защо да не поема ръководството на имението, след като тя е единственото дете и е съвсем ясно, че не проявява интерес към него — той изгледа строго Тайнън. — Не се залъгваш, че тя ще се омъжи за теб, нали? С парите на Матисън може да си намери много по-свестен…

— По-добре ще е, ако пазиш мнението си за себе си. Сега гаси огъня и заспивай. Сутринта тръгваме.

Когато обаче Тайнън сложи ръка върху устата на Ашър и го събуди, утрото бе още много далеч. Той не отговори на въпросителния му поглед, само му направи знак да го последва навън. Дъждът продължаваше да ръми безспир.

— Колко е часът? — прозина се Ашър.

— Може да бъде и последният ни час, ако не се махнем по най-бързия начин. Преди малко тук се навърташе някой.

— Нищо не съм чул.

— Тогава ти си стой, аз обаче тръгвам.

Ашър огледа черната гора наоколо и послушно се качи на коня. През целия ден не си дадоха нито миг почивка и Прескот яздеше в просъница. Чак когато настъпи непрогледна нощ, Тайнън спря пред плевнята на някаква къща, а Ашър премига сънено, не вярвайки на очите си.

— Разпрягай коня — заповяда Тайнън, — освен ако не ти се спи върху него.

Ашър се подчини и с олюляваща се походка поведе коня към обора, сипа му овес и сено, после слепешката последва Тайнън навън. Беше толкова изтощен, че нямаше сили да се възпротиви, когато Тайнън се качи по някакви стълби и стъпи на покрива, след това изтича приведен в другия край и скочи върху съседната къща. Ашър тръгна след него, като се благодареше, че е прекалено тъмно и не вижда земята.

Тайнън стъпи на четвъртия покрив, наведе се над една капандура, извади от джоба си ключ, отвори я и се пъхна под нея. После изчака Ашър и продължи надолу по стълбите. След това пое по дълъг коридор и отвори третата врата вляво.

В леглото се надигна млада жена и премига сънливо.

— Алис, това е Ашър. Нуждае се от легло.

Спящата се зави отново и се обърна на другата страна.

Тайнън побутна Ашър вътре и затвори след него, после продължи нататък по коридора и влезе в друга стая, Ред тъкмо пристягаше халата си.

— Стори ми се, че чух шум.

— Защо е толкова тихо? — попита Тай с ръка върху бутилката с уиски.

— Четирима мъже пристигнаха и започнаха да стрелят накъдето им видят очите. Като си тръгнаха, реших, че ще е по-добре да затворя заведението. Тай, тебе търсеха.

Тайнън пресуши чашата на един дъх.

— Вече два дена ме преследват. Имаш ли нещо за ядене?

Ред извади от едно шкафче хляб и сирене.

— Предполагах, че можеш да се появиш, но не бива да оставаш тук, Тай — тя приседна на дивана. — О, Господи, какво си направил този път? Надявах се, че поне в началото ще кротуваш.

— Аз не им трябвам. Просто искат да ми попречат да намеря Крис — отвърна той с пълна уста.

Ред рязко вдигна глава.

— Малката лъжкиня? Аз й се доверих, а тя взе, че те изостави в затвора, въпреки че си абсолютно невинен…

— Каквото и да е направила, моят дълг е да я заведа при баща й.

— Като рискуваш собствения си живот?

Тай не отговори, а се съсредоточи върху храната. След малко подхвърли:

— Да имаш свободно легло? Сложих Прескот при Алис.

— Легни в моето. Тази нощ повече няма да мога да мигна. Коя искаш? Миналия път с Лиора се чувствахте отлично.

— Искам само леглото. Жени не — заяви Тайнън, докато отново пълнеше чашата си, и не забеляза учудения поглед на Ред.

— Добре, така да бъде. Свали си дрехите да ги дам за пране.

Той се съблече и се мушна под завивките. Ред приседна до него и го погали по косата докато той се унасяше, след това докосна с устни челото му и излезе на пръсти.

— Тайнън! — извика тревожно Ред, като влетя в стаята. — Пак са дошли!

Тай скочи от леглото.

— По дяволите! Къде ми е панталонът?

— Пере се. Спал си само три часа, но трябва да изчезваш веднага. Долу шестима мъже питат за теб.

Тайнън прокара ръка през косата си.

— Три часа! Дайсън не си губи времето.

— Дайсън! — повтори тя. — Ти си тръгнал след Дайсън?

— Нямам нужда от приказки, Ред, а от дрехи. Дай ми да облека нещо!

— Трябваше да извикам шерифа да те затвори и да те спаси от самия теб.

Преди Тайнън да успее да отговори, в стаята нахълта още една жена и съобщи с погнуса:

— Той умря. Казахме му, че няма да се справи с три наведнъж — тя млъкна и се втренчи в Тайнън. — Господи не знаех, че си тук!

— Няма да е задълго — отсече Ред и избута жената навън, след това побърза да затвори вратата. — Вече всички ще знаят къде си и… — лицето й изведнъж се оживи. — Чакай, седни и не мърдай. Хрумна ми нещо.

Ред изчезна навън, а Тайнън нервно се заоглежда из стаята.

Тя се върна след малко с някакви бели дрехи в ръка.

— Този, дето умря, беше някакъв пътуващ артист и това няма да му е нужно повече.

Ред вдигна във въздуха пищен кожен костюм с ресни от раменете до пояса. Панталонът беше със сърмени лампази, осеяни с мъниста и пайети, а на шапката бяха пришити огромни изкуствени диаманти.

Тайнън не си направи труда да го погледне, само измърмори:

— Казах ти да ми намериш нещо да облека, иначе ще трябва…

— Ето!

Ред му подхвърли лъщящите одежди, но Тайнън ги остави да паднат на пода.

— За нищо на света. Трябва ми…

— Чакай, Тай. Онези долу са шестима, а може да има и още. Рейчъл рече, че по покривите видяла пушки. Ако излезеш просто ей така, с теб е свършено. Но те очакват теб, а не някакъв дебел дърт циркаджия.

— Няма да облека това — заяви Тайнън и седна на леглото.

— Предпочиташ да умреш?

— Да, но в собствените си дрехи. Да не би да искаш да ме погребат с тия пискюли?

Ред обърна очи към тавана.

— Не съм чувала подобна глупост. Тай, миличък, помисли малко! Как ще спасиш онова момиче, ако те застрелят? Облечеш ли това, ще си излезеш най-спокойно през парадния вход. Тия стъкълца така ще ги заслепят, че изобщо няма да се сетят да погледнат лицето ти. Освен това, още не си видял всичко. Има бели ботуши, сребърни револвери с бели дръжки и дори сребърни патрони. Костюмът просто няма грешка.

Тай седеше на леглото и мускулите на челюстта му играеха нервно.

— Ако сега долу те убият, ти гарантирам, че за погребението си ще бъдеш маскиран именно ей това.

— Надявам се Матисън ще оцени, какво ми коства връщането на дъщеря му.

— Хайде на работа. Трябва да сложим някоя и друга възглавничка под костюма.

Около час по-късно момичетата посрещнаха Тайнън с бурен кикот. Ашър седеше в един фотьойл, с Алис в скута и пушеше дебела пура.

— Ама ти отива, Тайнън!… — подметна той. — Този костюм е шит специално за тебе.

Ред стисна ръката на Тайнън, която лежеше върху блестящата дръжка на сребристия револвер и приглади косата му, обилно поръсена с талк, за да е в тон.

Възглавничка беше пришита на корема му, така че той беше увиснал над белия колан и почти скриваше огромната лъскава катарама.

Лиора прекара ръка по таза му и подхвърли:

— Жалко, вече всичко е скрито.

— Така, готов си — каза с гордост Ред, — но ти трябва настроение. Като пристигна тук собственикът на дрехите, очите му искряха. На излизане трябва да е същото.

— Ммм… искам да ти заискрят очите — изкиска се в ухото му Лиора.

— Няма време сега — прекъсна я Ред. — Мистър Прескот, готов ли сте?

— Напълно.

— Тогава ще му помогнете да излезе, защото, Тай, ти си толкова пиян, че едва вървиш.

Той кимна навъсено.

— Конят готов ли е? — попита Ред.

— Какъв кон?

— Като го видиш, веднага ще го познаеш — ухили се Ашър. — Повярвай ми, ще го познаеш.

Ред стисна лакътя му.

— Миличък, искам да те виждам и занапред, а това е единствения начин да се измъкнеш. Хайде, целувай ме и тръгвай.

Тайнън я прегърна, целуна я по бузата и излезе съпровождан от дрънченето на ослепително лъснатите шпори. Преди да слезе по стълбите, извади двата револвера, завъртя ги в ръце и гръмна в тавана.

— По-страшен съм от тигър и два пъти и по-бърз — ревна той и момичета се увесиха по раменете му.

Тайнън хвана едно през кръста и го млясна звучно, после изстреля един куршум във въздуха, а втори — надолу, към масата с насядалите мъже. Две халби бира се пръснаха и някакви едър каубой скочи на крака и посегна към кобура си.

Ашър махна с ръка към него, после кимна на Тайнън.

— Пиян е, не виждаш ли? Беше случайно.

— Ти по-добре го разкарай от тука — изръмжа другия.

— По-силен съм от гризли и по-хитър от лисица…

— Хайде, мечо, да се махаме.

Ашър го избута към вратата.

— Стрелец съм, ловец, ездач и…

Той отново се прицели в масата с каубоите, сред които бяха и хората на Дайсън, но Ашър го удари по ръката и куршумът се заби в пищната гръд на жената от картината над бара.

— По-строен съм от бор, по-гъвкав от ела, но жените ще умрат за мен, щото твърд съм кат скала — провикваше се от улицата Тайнън.

— Качвай се на скапания кон — изсъска Ашър, — преди да са ни направили на решето.

Тай се метна върху бялото седло на белия жребец, изправи се на стремената и се понесе в галоп, развявайки буйни ресни. Продължаваше да пее и да крещи, като от време на време се обръщаше и стреляше във въздуха. Мъжете, скрити по покривите наскачаха да видят какво става и куршумите изсвистяха на косъм от главите им.

Прескот яздеше отзад и си мислеше, че сигурно е по-бял и от костюма на Тайнън, но стрелците от покрива не заподозряха нищо и отвърнаха с бурни възгласи, като радостно размахваха пушките си.

Ашър задиша спокойно чак когато оставиха града на няколко мили зад гърба си. Изведнъж Тайнън се изгуби сред дърветата. Той го настигна и го завари трескаво да тършува в торбата на седлото.

— Какво има?

— Все си мислех, че ще се намерят някакви други дрехи. По дяволите!

— Че тези ти вършат отлична работа. Усети ли, че за малко да застреляш един от преследвачите?

— Аз преброих единадесет. Ти колко видя?

— Какво да съм видял?

— Защо мислиш, че вдигнах толкоз шум? Исках всички да излязат да видят сеира. Вътре седяха двама, на покрива имаше петима, а после още двама се появиха иззад ъгъла. Давам им два часа, за да осъзнаят как съм ги изиграл. Значи дотогава трябва да се отърва от тия боклуци и най-вече от този екземпляр — той погледна невярващо снежнобелия кон с розови очи. — Все едно да скриеш планина в къщичка за кукли. Хубаво щеше да е да накараме някого да се премени с тия дрешки, че хората на Дайсън да погнат него и да спестим още малко време.

— И къде ще намерим такъв идиот? — изсумтя Ашър. — Пък и ще привлечем вниманието. Най-добре да ги изгорим. Няма втори, който да облече това.

— Кой знае — рече Тайнън, като слезе на земята и се обърна да развърже ресните, заплетени в стремето. — Светът е пълен с какви ли не типове…