Колийн Шанън
Нежният звяр (14)

Глава 13

Яркият ден, който настъпваше, беше най-тъжният в живота на Калиста. Слънцето се усмихваше весело, поздравявайки пролетните цветя в градината на Мариан. За първи път от месеци вятърът беше топъл. Ухаеше на нещо ново, живо, но в гърдите на Калиста нямаше надежда.

В гърлото й бе заседнала буца. Седеше на леглото си в къщата на Мариан и гледаше през прозореца. На перваза кацна червеношийка, приветстваща пристигането на пролетта. Калиста почти не я виждаше.

Беше прекалено уморена, за да заспи, и прекалено изпълнена с болка, за да стане и да приветства новия ден. Беше мислила, че всички премеждия са свършили, но сега бъдещето й се струваше толкова мрачно, колкото и миналото. Зарови лице в ръцете си, молейки се, както никога преди не се бе молила.

Усещаше някак си, че Дрейк няма да убие Саймън. Брат й обаче нямаше никакви угризения. Калиста скръсти ръце на гърдите си и потрепери въпреки топлия ден. Трябваше да направи нещо. Но какво?

От фоайето на къщата се чуха гласове. Калиста положи усилие да помръдне натежалите си като олово крайници. Тръгна надолу по стълбите, като се придържаше за парапета. Слезе тъкмо навреме, за да види как Хенри удря плесница на Куотърмейн.

— Изчезвай! Ще ипотекирам имуществото си, за да изкупя дела ти. Ти проваляш всичко, до което се докоснеш.

Мариан махна на един любопитен слуга да излезе и се облегна на стената, наблюдавайки ги угрижено. Изглеждаше облекчена, когато видя Калиста.

Почервенял от гняв, Куотърмейн вдигна юмрук, но Саймън се втурна между двамата мъже.

— Татко, недей. Алекс е единственият приятел, който остана с нас, когато имахме най-голяма нужда от това.

— Заради собствената си изгода. Саймън, не разбираш ли, че Алекс те подтикваше да пиеш, да играеш комар, а сега и да се дуелираш. Това не е животът, който майка ти би искала да водиш.

— Защо? Все пак се е омъжила за теб, нали?

Хенри се олюля след този нечестен удар под кръста, но отново застана здраво на краката си, когато Калиста сложи ръка на рамото му. Тя поклати глава към брат си.

— Саймън, направи това, което смяташ, че трябва да направиш. Но ти казвам едно — ако убиеш Дрейк Кимбал, ще тъгувам за него през целия си живот. И никога повече няма да гледам на теб по същия начин.

Саймън отстъпи назад като опарен, но върху лицето му се изписа решителност.

— Права си. Ще направя това, което трябва да направя. Хайде, Алекс, трябва да се поупражнявам в стрелба.

Хенри се обади:

— Секретарят ми ще ти се обади, Куотърмейн. Ще направим някакъв план да изкупим дела ти.

Куотърмейн сви рамене.

— Когато го направите, ще го обмисля. Ако ми харесва. — Той последва Саймън навън.

Калиста трепна, когато вратата се затръшна след него.

Мариан хвана приятелите си под ръка и ги заведе в салона, където ги настани пред камината. Наля им коняк.

Калиста повдигна учудено вежди към часовника, който показваше единайсет. Мариан сложи свитите си в юмруци ръце на хълбоците.

— Малко е късничко да се приведеш в подходящ вид.

Калиста въздъхна и отпи. Закашля се, когато алкохолът опари гърлото й, но главата й се проясни, когато изпразни чашата.

Хенри обаче не докосна своята. Вдигна я към светлината, наслаждавайки се на златистия блясък. Бузите му пламтяха.

— Не е ли странно, как едно-едничко дело може да промени живота на цяло семейство. Дори и на смъртното си легло ще изплащам греха си, а свети Петър ще ме върне от райските порти, когато отида там, разтворил книгата на живота ми.

Отнесеното изражение на Хенри разтревожи Калиста.

Тя хвана ръката му.

— Никога не е късно да изкупиш греховете си, Хенри. И вече започна. Знам, че направи всичко възможно, за да възпреш Саймън от тази лудост. Не вярвам, че Дрейк ще го убие. Можем само да се надяваме да се случи най-доброто.

Хенри се дръпна, остави чашата си на масата и се изправи.

— Да се надяваме? Глупости! Има едно нещо, което мога да направя, и ще го направя! — Хенри забърза към вратата. Изглеждаше с десет години по-млад. Спря и погледна през рамо към Мариан. — Погрижи се Калиста да не дойде на дуела, Мариан. Това е мъжка работа. — Той затвори вратата след себе си.

Само прислужникът в коридора видя загадъчната усмивка на лицето му, когато отиваше към изхода.

Пребледнялото лице на Калиста се зачерви внезапно. Тя стисна силно страничните облегалки на стола си.

— Ох! Хич не ми харесва, когато говори така. — Скочи на крака. — Мъжка работа, а? Е, да видим какво може да направи една жена.

Мариан я гледаше, изпълнена с предчувствие.

— Калиста, какво можеш да направиш ти?

— Е, определено не мога да седя безучастно, когато мъжът, за когото съм обещала да се омъжа, и братът, когото обичам, са обзети от проклетата си мъжка чест и имат намерение да се изпозастрелят.

Мариан изгледа приятелката си, но изведнъж лицето й се озари от разбираща усмивка.

— А, разбирам… Как беше, Калиста? Дракона толкова ли е добър, колкото изглежда?

— Защо никога не си ми казвала колко хубаво нещо е сексът? — Калиста се обърна и я погледна. — Разказала си ми само за основните неща.

— Защото с всеки човек е различно. Жената не получава истинско удоволствие, ако сърцето й не участва така, както и тялото. Следователно много зависеше от това, за кого ще се омъжиш.

Лицето на Мариан стана тъжно. Калиста знаеше, че си спомня за скъпия си покоен маркиз.

Калиста се обърна към вратата.

— Но него няма да го изгубя, както изгубих Хийт. Мариан, ще ми заемеш ли каретата си? Трябва да отида на едно посещение.

 

Клайд седеше в канцеларията си. Ръцете му трепереха леко, докато помагаше на Дрейк да почисти любимите си пистолети. Перлените дръжки и сребърният обков не можеха да прикрият смъртоносното им предназначение.

— Защо позволи на момчето да те въвлече в това?

Дрейк разгледа цевта.

— Куотърмейн щеше да ме направи за смях пред цял Лондон, ако бях отказал. След време ще приемат мен и Калиста, но не и ако съм заклеймен с печата на страхливците, в добавка към останалите ми грехове.

— Но как ще убиеш брата на лейди Калиста? А доколкото знам, той също е добър стрелец.

Дрейк сложи първия пистолет в кобура и взе втория от ръцете на Клайд.

— Няма да умра сега, когато най-после имам истинска причина да живея.

Клайд затвори очи в безмълвна молитва. Дрейк го наблюдаваше, а по устните му играеше тънка усмивка.

— Достатъчно, стари приятелю. Разкажи ми за Нортър и приятелите му, след като властите ги вкараха в затвора.

Зъбите на Клайд се оголиха в съвсем не християнска усмивка.

— Допусна грешката да се опита да ги подкупи… в мое присъствие. Гневният им вой можеше да се чуе на другия бряг на Темза.

— И къде държат Нортър?

— Под охрана от драгуни в полицейския участък, заедно с хората му. След процеса ще ги преместят в Нюгейт. Ако Куотърмейн смята да прави нещо, трябва да го направи сега.

— И си сигурен, че Куотърмейн е отишъл в участъка и е попитал за престъпленията им с молба, като добър гражданин, да получи стоките си обратно?

— Такова е било извинението му, според дебелия съдия. Той е наистина добър човечец. Вече е много по-приятелски настроен, след като му достави най-търсения лондонски престъпник. Изгаря от желание да отговаря на всичките ми въпроси.

— И ти позволи да видиш Нортър?

Клайд кимна.

— Нортър е побеснял. Явно мисли, че Куотърмейн му е заложил капан, убеждавайки го да излезе от укритието си, за да се отърве от него. Изпълнен е с мисълта за отмъщение.

— Отлично. Върни се при съдията и му намекни леко, но така, че да си помисли, че идеята е негова, да сложи по-силна охрана на килията на Нортър. Ако оцелея, следващата стъпка на Куотърмейн ще е да убие човека, който може да докаже, че Алекс Куотърмейн не е идеалният гражданин, какъвто се опитва да се изкара. — Дрейк огледа втория пистолет — И ще падне в собствения си капан. Няма да е много щастлив в Нюгейт.

На вратата на магазина се почука силно.

Клайд се изправи бързо.

— Няма ли да се упражняваш днес? Ще ме изчакаш ли? Ще ти помогна да поставиш мишените.

Дрейк пъхна втория пистолет в кобура и ги заключи в една каса.

— Не са ми необходими упражнения за това, което смятам да направя.

Клайд се намръщи, но чукането се повтори и той тръгна надолу по стълбите. Отвори вратата и изръмжа:

— Не можете ли да четете? Затво… — Той млъкна изведнъж, вперил поглед в човека на стъпалото.

Дрейк надзърна над рамото му, също толкова изненадан.

Хенри Стантън, граф Суонлий, убиец на бащата на Дрейк, се поклони леко, вдървено.

— Добър ден, Кимбал. Мога ли да ви обезпокоя с кратка визита?

Дрейк отвори широко вратата.

— Мога да кажа едно за вас, Хенри Стантън. Вие все още ме изненадвате, което доста рядко се случва на останалите хора.

Клайд погледна между двамата мъже, но те се държаха вежливо, макар и нетопло. Свивайки рамене, той тръгна да си върши работата.

Хенри влезе и затвори вратата с крак.

— Приемам го като комплимент. От това, което разбрах, през живота си сте видели неща, за които повечето хора само могат да мечтаят.

— Или да се страхуват — допълни сухо Дрейк. В студения му тон се доловиха нотки от предишната неприязън, но той отстъпи назад и махна с ръка. — Какво мога да направя за вас?

— Не го заслужавам, но можете да ми помогнете да превърна сина си в мъж.

Дрейк се отпусна на един стол и махна на Хенри към друг.

— Откъде знаете, че не възнамерявам да го превърна в труп?

Хенри не реагира на предизвикателството. Просто наклони леко глава настрани, загледан в силното лице на Дрейк.

— Мътните го взели, толкова много ми напомняте за баща си. Ех, онези времена, когато работехме заедно в Индия! Преди… — Той промени тактиката си, когато видя как Дрейк се напряга. — Калиста не смята, че възнамерявате да убиете момчето ми, нито пък аз. Моля ви… Не, умолявам ви… да ми позволите да стана ваш секундант.

Устата на Дрейк увисна.

— Срещу собствения ви син?

— Не мога да измисля по-добър начин да стана жив пример за безсмислието на отмъщението. Омразата и ревността за малко не ме унищожиха. Не мога да позволя същото да се случи и на Саймън. Ако ме види там, до вас, може би шокът ще му помогне да осъзнае колко го е подвел Куотърмейн.

— О, ще се почувства предаден и ще ви намрази до края на живота си.

Само преди месец, дори само преди две седмици, Дрейк щеше да се възползва от това предложение, доволен да види как между бащата и сина зейва пропаст. Но сега не беше необходимо дори да затваря очи, за да види пред себе си лицето на Калиста. Щеше да посвети целия си живот на това върху лицето й да грее щастлива усмивка.

Този мъж беше направил от Калиста жената, която той обичаше. И само поради тази причина Дрейк почти бе готов да му прости.

— Не, Хенри. Вашето предложение е чест за мен, но това ще разбие сърцето на Калиста.

Хенри бавно се усмихна.

— Знам, че не възнамерявате да го убиете.

— Оставете мен и намеренията ми. Може да смятате проблема си за решен, Стантън. Може би никога няма да доживея да ви тормозя като ваш зет. Дочух, че синът ви е добър стрелец.

Хенри стана и отиде при Дрейк. Дракона бавно се изправи срещу врага, който сега се бе превърнал в съюзник. Когато Хенри протегна ръка, Дрейк я пое без никакво колебание.

— Простете ми — каза просто Хенри. — Ако времето можеше да се върне назад, бих дал живота си, за да го сторя. И до ден-днешен скърбя за баща ви. Кълна се.

Дрейк му вярваше. И последните сенки напуснаха сърцето му. Дрейк стисна силно ръката му, после я пусна.

— Добре. В такъв случай трябва да знаете, че съм наследил умението му да търгува. Изчакайте тук. — Дрейк хукна нагоре по стълбите, после бързо се върна. Подаде на Хенри някакъв документ. — Днес купих игралния дом „Уелкъм“ за огромна сума. Сам виждате, че нотариалният акт е на ваше име и това на Саймън, при условие да получавам една четвърт от приходите, които ще ми се изплащат годишно, дори след като покупната цена бъде изплатена. — Дрейк пъхна нотариалния акт в ръката на Хенри.

Хенри се взираше в документа, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Дрейк се покашля.

— А другото условие е да ми продадете семейната ми къща за сумата, за която сте я купили.

Когато Хенри вдигна поглед, очите му бяха влажни.

— Но тя е ваша и можете да си я вземете законно, без да плащате и петак.

Дрейк сви рамене.

— Не ми струва кой знае колко, но е достатъчно, за да запазя мира в семейството си. Що се отнася до Калиста, май трябва официално да поискам ръката й.

Хенри се усмихна.

— Не се напрягайте чак толкова. Тя е зрял човек, а по-самостоятелно момиче никога не е живяло на земята. Но ако става въпрос за моето мнение, имате благословията ми. Тя има нужда от силен мъж.

Благословия, не просто съгласие. Дрейк скри задоволството си с бързо кимване.

— Добре. А сега, когато всичко е уговорено, бихте ли обядвали с мен в „Кингс Хед“! Малко любезно държане пред обществото ще поукроти клюкарите.

Хенри пъхна нотариалния акт в джоба си.

— За мен ще е удоволствие, ако ми позволите да платя сметката.

— Глупости. — Дрейк отвори вратата пред Хенри. — Мое задължение е да подпечатам сделката.

Продължаваха да спорят дружелюбно, когато влязоха в заведението, едно от най-популярните в Лондон, любимото убежище на доктор Самюъл Джонсън. Разговорите замряха, когато двамата мъже влязоха. Тези, които не го бяха виждали без маска, се взираха в Дрейк дори когато поиска маса, представяйки се с истинското си име. Започнаха оживени разговори, които замлъкнаха веднага щом отношенията между двамата мъже бяха обяснени на незнаещите.

Така посетителите на „Кингс Хед“ бяха уведомени за последните подробности от най-новия скандал. Нима беше истина, че дъщерята на Стантън ще се омъжи за сина на човека, с когото той бе постъпил толкова ужасно? Не, по-скоро лъв ще легне в овча кошара.

Всички се взираха в тях, докато Дрейк правеше знак на една хубавка слугиня и поръча най-доброто вино. Плътният червен цвят улови слънчевата светлина и мъжкият им смях превърна виното в рубини, а не в кръв.

Отвън, на онова място, което чака всички човешки души, ангелът на смъртта разочаровано размаха криле и излетя, за да потърси по-слаба плячка.

Застанал на райските порти, свети Петър се усмихна и отбеляза нещо в тефтера си.

 

Калиста спря пред църквата „Сейнт Пол“ където я бе изпратил прислужникът на доктор Джонсън, след като отиде у тях. Очевидно Джонсън бе дошъл тук за погребението на някой приятел. Не й беше приятно да го безпокои, но времето я притискаше прекалено много, за да се съобразява с условностите. Тя стоеше пред огромната сграда, извисяваща се с величественост, която само велик архитект като сър Кристофър Рен можеше да постигне.

Мислеше си, че като види последния земен път на един човек, ще се поуспокои, но точно обратното — видя истинска ирония в това да се срещне с доктор Джонсън на едно погребение с надеждата да предотврати друго.

Най-после мъже и жени с траурни одежди започнаха да излизат от църквата. Чуваше се погребална музика от орган, но Калиста се опита да не обръща внимание на потискащото й въздействие, докато оглеждаше тълпата за доктора.

Най-накрая го зърна — слизаше бавно по стълбите, подпирайки се на бастуна си. Изтича към него.

— Добър ден, сър. Може ли да поговоря с вас?

Джонсън се обърна стреснат. Погледна към любопитните зяпачи, после хвана ръката на Калиста и я поведе към каретата на Мариан.

— Понякога независимостта ви става прекалено дръзка, дете. Една красива млада девойка никога не бива да се приближава към мъж сама, пък бил той и старец, пред толкова много други хора. Но от лицето ви виждам, че не е необходимо да ви казвам точно това.

Калиста бързо каза:

— Наистина не съм искала да ви поставям в неудобно положение, сър, но трябва да говоря с вас. Малко ме е срам отново да искам помощта ви, но въпросът е на живот и смърт.

По обърканото лице на Джонсън започна да се появява разбиране.

— А, говорите за дуела на брат ви с младия Кимбал.

Сега беше ред на Калиста да премига учудено.

— Нима вече се е разчуло?

— Този Куотърмейн обикаля кафенетата цял ден, поне така ми казаха. — Джонсън не прикри неодобрението си. — У този човек няма никаква изисканост, но ако историята е вярна, не мога да кажа добри думи за никой от тези дебелоглави младежи.

Калиста погледна към хората, които бавно минаваха покрай тях, очевидно напъвайки се да подочуят нещо.

— Може ли да говорим някъде насаме?

Джонсън погледна часовника си. Когато стомахът на Калиста изкъркори силно точно в този стратегически момент, Джонсън се усмихна.

— Наел съм частна трапезария в „Кингс Хед“. Искате ли да дойдете с мен на обяд? — Той кимна на кочияша. — Прислужникът може да ви служи за придружител.

Калиста се опита да си спомни кога бе яла за последен път. Лицето й се обля в руменина, когато си представи как бе яла резенчета портокал от пръстите на Дрейк.

— Ще се срещнем там.

И така се случи, че Калиста Ралей, която скоро щеше да стане Кимбал, обядва само през една стена от бъдещия си съпруг и баща си, без да знае за присъствието им. Калиста успя да прикрие нетърпението си, докато Джонсън се наслаждаваше на телешкото си с бира.

След като изтри устата си, той сгъна внимателно салфетката до чинията си и впери поглед в нея.

— А сега, какво искате да направя?

— Саймън ви уважава неимоверно. Ако дойдете с мен на мястото на дуела, може би…

— Да разбирам ли, че искате да разубедя брат ви да не се бие? — Джонсън се намръщи.

— Знам само, че разговарях и със Саймън, и с Дрейк, но и двамата не искат да ме послушат.

— Това, което искате, е невъзможно, дете. Тук става дума за чест. Мога ли да попитам кой отправи предизвикателството?

— Саймън.

Джонсън сякаш малко се поотпусна.

— Радвам се да разбера, че преценката ми не се оказа погрешна, в крайна сметка. Не мога да си представя по-голяма провокация от това Кимбал да извика брат ви на дуел. Дрейк Кимбал очевидно много ви обича, точно както и вие него.

Калиста отпусна ръце в скута си и кимна.

— И всичко това е още по-ужасно сега, когато баща ми и Дрейк се отказаха от враждата. Куотърмейн е подстрекателят за този дуел, затова смятам, че с малко убеждаване Саймън може да се откаже от подобен незаконен начин да уреди такъв дребен спор.

Джонсън поклати глава, преди още да е свършила.

— Дуелите, които се извършват в името на честта, са по-малко незаконни от войните, в които толкова непознати умират в битка. Не, дете мое. Ако брат ви е предизвикал Дрейк, младият Кимбал няма друг избор, освен да се бие. Няма да се бие от жестокост, а в самозащита, за да избегне петното, което ще му лепнат, ако не го направи, както и да предотврати отлъчването си от обществото. Подобни цели са достойни за уважение, макар и средствата да не са. Не мога да се намесвам.

Калиста се отпусна назад в стола си.

— В такъв случай Дрейк може да умре утре сутринта.

— Откъде знаете, че брат ви няма да е този, който ще бъде ранен?

— Дрейк няма да стреля по него. — Калиста се изправи. — Благодаря за обяда, сър. Повече няма да ви безпокоя.

Джонсън стана с неприсъща за него бързина, когато тя тръгна към вратата.

— Къде ще се проведе дуелът? И кога?

Калиста му каза, не смеейки да се надява, че той ще промени мнението си. Писателят кимна, без да казва нищо повече. Калиста излезе в тесния коридор, но трябваше да се отдръпне зад един ъгъл, за да направи път на двама келнери. И надзърна в главната зала.

Огледа тълпата с пълно безразличие, но изведнъж се вцепени, вперила поглед в една от централните маси.

Дрейк. И Хенри. Наслаждаваха се на обилен обяд и бутилка вино. Калиста направи крачка към тях, но си спомни, че ресторантът е привилегия на мъжете, и се върна обратно. Джонсън, учуден от странното й поведение, излезе и надникна над рамото й. Загледаха се в двамата мъже, задълбочени в дружелюбен спор.

— Значи се оказахте права. Те наистина са се сдобрили.

Очите на Калиста се замъглиха от сълзи. Успя да кимне бързо, преди да излезе през задната врата. Каретата на Мариан я чакаше. Беше прекалено разстроена, за да забележи замисленото изражение на Джонсън, който наблюдаваше двамата стари врагове.

По време на краткото пътуване до дома на Мариан Калиста се взираше, без да вижда, навън през прозореца, преследвана все по-често от спокойното изражение на Хийт, докато лежеше в ковчега.

Тогава бе смятала, че никога повече няма да изпитва чувства, още по-малко, че отново ще се влюби. Но тогава беше млада и гъвкава. Сега, като зряла жена, знаеше с абсолютна сигурност, че ако Дрейк умреше, желанието й за живот щеше да си отиде заедно с него. А да го изгуби по този начин, заради някаква си глупава чест, е, това не можеше да понесе.

Но какво можеше да направи? Не можеше самата тя да вземе пистолет… Калиста затаи дъх. Сърцето й ускори ритъма си.

Може и да стане. Ако обществеността дочуеше нещо, тя щеше да бъде опозорена, но трябваше да рискува.

 

Гробището Хемпстед се намираше на висок хълм, подобен на плато, с изглед към Темза. Това беше любимото място за дуели на джентълмените в продължение на векове. Какво по-добро място да убиваш от едно гробище? Толкова много аристократична кръв бе пролята тук, че беше истинско чудо, че тревата не беше синя.

Зората все още не бе надвила нощта. В пет и трийсет няколко светли ивици предизвестиха появата й, но все още беше тъмно.

По пътя нагоре към хълма изтрополиха колела на карета. Една самотна фигура скочи от каретата, изтича към сянката на огромен дъб и махна на кочияша да си върви. Тежкото наметало прикриваше човека, но една бяла ръка улови последния лъч на луната, когато извади пистолет от колана си, за да го провери.

Минаха двайсет минути, преди да се появят още три карети. Дрейк, Хасан и Клайд слязоха от едната, Хенри Стантън от втората, и най-накрая — Саймън, Куотърмейн и… доктор Самюъл Джонсън, от третата.

Дрейк съблече наметалото си и сложи на лицето си черна маска. Беше облечен в черно от главата до петите, но въпреки това високата му фигура се очертаваше ясно на фона на сивото небе.

Саймън също беше облечен в черно. Лицето му образуваше блед овал над черната риза. Двамата противници се поздравиха безмълвно. Саймън сякаш се олюляваше леко. Куотърмейн му каза нещо грубо и Саймън щракна с пръсти, за да привлече вниманието.

После, намръщен, Куотърмейн се срещна с Клайд в средата на полянката.

— Вашите оръжия?

Клайд му показа пистолетите.

— Избираме пистолети. Разстояние — трийсет крачки.

— Трийсет? Двайсет е по-обичайно.

Клайд не си направи труда да отговори. Като предизвикана страна, те бяха в правото си да избират условията. Куотърмейн занесе пистолетите при Саймън и му каза нещо. Саймън кимна и изтри челото си с ръкав.

Куотърмейн даде на Дрейк единия от пистолетите, а другия подаде на Саймън. Хенри и Джонсън стояха отстрани, недалеч от големия дъб, и наблюдаваха мрачно сцената Хасан, извикан в ролята на лекар, изглеждаше объркан от този европейски ритуал.

Хенри погледна към дървото, откъдето се чу тихо шумолене, но то спря и той изгуби интерес.

Когато двамата мъже заредиха пистолетите си, Клайд извади бяла кърпичка от джоба си.

— Първа кръв ще е достатъчна.

— До смърт — провлече Саймън.

Клайд не му обърна внимание.

— Първа кръв. — Той вдигна кърпичката.

— Почакайте! — Хенри пристъпи напред и извади нещо от джоба си. — Няма отново да те моля да оттеглиш предизвикателството си, Саймън, но трябва да знаеш, че Дрейк Кимбал е станал наш партньор в нов игрален дом, с дял от една четвърт. От нас иска единствено да му позволим да купи къщата на прадедите си на цената, която сме платили за нея.

Саймън пъхна пръст в ухото си, сякаш не можеше да се довери на слуха си.

— Не мога да повярвам.

— Искам още да знаеш, че не одобрявам този дуел дотолкова, че предложих на Дрейк да му стана секундант. Той ми отказа, но не от омраза към мен, а защото се притесняваше за това, как ще реагираш ти. — Хенри отстъпи назад. — А сега, продължи, щом се налага, но тук става дума за нашата кръв — отмъщение, смърт и безчестие се предават от едно поколение на следващото. Ако Дрейк може да прости моя грях, сигурен съм, че ти можеш да простиш неговия.

Хенри спокойно се върна при Джонсън, но скри треперещите си ръце в джобовете на палтото.

Саймън погледна към Хенри, после към неподвижната фигура на Дрейк, към неодобрителното изражение на Джонсън и най-накрая — към Куотърмейн.

— Алекс?

— Хенри ще направи всичко, за да се измъкне от споразумението ни, Саймън. Включително да прости на човека, който постъпи по този начин с теб — открадна всичко, което имаш, дори сестра ти. И въпреки това — изборът е твой. — Куотърмейн кръстоса ръце на гърдите си, но гневът му заради новото начинание на Дрейк се издигаше над него като пара.

Очите на Саймън търсеха увереност, която никой не му предлагаше. Той извади една бутилка от джоба си и отпи голяма глътка. Затвори бутилката и я прибра.

— Да продължаваме.

Раменете на Хенри хлътнаха. Джонсън изцъка с език. Куотърмейн се усмихна.

А Дрейк? Дрейк зае позиция, обърнал гръб към Саймън, с ръка върху дръжката на пистолета.

Под дъба се чу тих стон. Когато бялата кърпичка падна и двамата мъже започнаха да броят едновременно, една бяла, нежна ръка насочи пистолета иззад листата. Дрейк правеше големи крачки, Саймън — малки.

— Петнайсет… Шестнайсет…

Устните на Джонсън се движеха, докато той броеше наум заедно с дуелистите. На двайсет някакво шумолене в дърветата го накара да се обърне. Небето бе просветляло и Джонсън видя слабото проблясване на стомана. На двайсет и пет той посегна към тази ръка, насочила пистолета към краката на Саймън.

Джонсън дръпна силно крехката китка. Калиста, цялата в черно, се показа иззад дървото. Очите й се бяха разширили от страх.

— Не! Просто искам да го раня, да дам шанс на Дрейк…

— Двайсет и девет…

— Шшт. Не го разсейвай, дете. — Джонсън я прегърна през раменете и внимателно измъкна пистолета от ръката й, когато дуелистите стигнаха до трийсет.

В настъпилата тишина оживя най-страшният кошмар на Калиста. Тя зарови лице в рамото на Джонсън, неспособна да гледа. Изви се вятър и между двамата мъже се надигнаха сухи листа, пречейки им да виждат. Саймън присви очи, вдигна пистолета си, пое си дълбоко въздух, прицели се, но беше очевидно, че сърцето не му позволяваше да го направи.

Междувременно, Дрейк се обърна настрани, вдигна сигурно ръка и изчака да види какво ще направи Саймън. Когато младежът стисна по-силно пистолета, за да стреля, Дрейк се обърна още по-настрани, започна да натиска спусъка на своя пистолет, и разпери широко ръка, за да не уцели.

Двата пистолетни изстрела изтрещяха едновременно. Дрейк се препъна назад и изпусна оръжието.

Калиста изпищя. Хасан погледна двамата мъже, взе чантата си и забърза към Дрейк, който стискаше ръката си.

Саймън потърка очи и се втренчи в противника си. Прокара ръка по тялото си, сякаш не можеше да повярва, че е невредим, после се обърна, за да види какво бе уцелил Дрейк — един надгробен паметник. Отново се обърна към Дрейк.

Изражението му се промени чак когато погледна към най-добрия си приятел.

Устните на Куотърмейн бяха стиснати разочаровано, когато Хасан вдигна ризата на Дрейк и почисти драскотината.

— Не е нищо сериозно, но все пак кърви — каза Хасан със своята напевна интонация.

Калиста изтича към Дрейк.

Хенри се облегна на едно дърво, коленете му бяха омекнали от облекчение. А Джонсън гледаше към Куотърмейн със зле прикрито отвращение.

Куотърмейн се обърна и отиде до каретата си. Без дори да попита Саймън как ще се прибере, той заповяда на кочияша си да побърза. Никой не се сбогува с него.

Сваляйки маската си за последен път, Дрейк погали бузата на Калиста, но очите му срещнаха тези на Клайд над главата й. Кимна леко. Клайд се качи на каретата на Дрейк и последва Куотърмейн.

Дрейк въздъхна и потърка брадичката си в косите на Калиста.

— Лисичка. Казах ти да стоиш настрана.

Калиста не спираше да обхожда тялото му с ръце. Когато най-после се увери, че наистина му няма нищо, тя отстъпи от него и видя, че Джонсън пъха пистолета й в колана си. Калиста му се усмихна с благодарност. Ето, че отново я бе спасил от едно глупаво, отчаяно дело. Тя отиде при него, без да знае, че Дрейк е видял какво бе направил. Дрейк се намръщи.

Калиста не забеляза.

— Благодаря ви, че дойдохте, сър. Ако не бяхте вие…

— Е, да, всичко това накара кръвта ми да закипи, заклевам се. Не бях виждал изгрева много отдавна. — Джонсън гледаше към слънцето, което тъкмо се показваше над хоризонта. Прозина се. — И хич няма да ми липсва обикалянето на бирариите.

Очите на Калиста се разшириха.

— Да не би да сте прекарали нощта със Саймън?

— Да. Срещнахме се и обсъдихме всичко, освен дуела, но успяхме да изпием доста бира през това време. — Джонсън погледна невинно в усмихнатите й очи.

Нищо чудно, че Саймън беше полупиян. Калиста направи реверанс.

— За първи път съм доволна, че Саймън обича чашката.

Джонсън се хвана за главата.

— А аз не съм.

Калиста се засмя. Погледна към брат си. Той разговаряше сериозно с Хенри. Хенри го побутна леко.

Саймън глуповато пристъпи към сестра си. Имаше вид на съвсем малко момченце.

— Извинявай, Листа. Сигурно си бях изгубил ума. Но Алекс ме убеди, че това наистина е въпрос на чест. Къде отиде той?

— В ада, да се надяваме — отвърна Дрейк и застана до тях. Обърна се така, че Саймън да види кръвта върху ръкава му. — Доволен ли си?

Саймън се изчерви.

— Притеснен. Благодаря ти, че не стреля по мен, след като те предизвиках така. Явно съм грешал по отношение на теб.

— Беше истинско магаре и добре го знаеш — рязко каза сестра му. — Убедена съм, че заради вас двамата тази сутрин ми се появиха първите бели косми. — Тя хвана здравата ръка на Дрейк. — А сега можем ли да се прибираме вкъщи?

Дрейк я целуна по бузата.

— Завързахме коня ми в подножието на хълма, в случай че се наложи да ползваме друг транспорт. Ще дойда да обядвам с теб, а ти ще ми разкажеш как така се озова тук и какво възнамеряваше да правиш. Но първо имам да свърша една работа.

— Но, Дрейк…

Дрейк обаче я заведе до каретата на Хенри.

— Облечи най-хубавата си рокля и погледни обявите в сутрешния вестник. Днес сигурно ще имаш посетители.

Калиста разсеяно докосна обърканите си коси.

Над главата й Хенри кимна одобрително към Дрейк, който намигна, сякаш прочел мислите му.

Наистина беше необходим силен мъж, за да се справи със силна жена…

Хенри помогна на Калиста да се качи в каретата, останалите също се настаниха.

Започна оживен разговор за възможностите на Уилкс да спечели изборите за кмет. Калиста беше прекалено изтощена, за да вземе участие. При едно подскачане на каретата Жълтата роза изскочи от деколтето й и премига в настъпващата светлина на деня.

Хенри се наведе, хвана камъка и го обърна. По лицето му пробягаха различни чувства. Калиста посегна да разкопчее огърлицата, но Хенри поклати глава.

— Не, Мери би искала ти да го задържиш. Не мога да измисля по-подходящ собственик. Този камък символизира връзката между двете ни семейства — Хенри пусна камъка и се отпусна на седалката.

Калиста стисна ръката му и се облегна, за да позволи на слънцето да погали лицето й. А на гърдите й Жълтата роза улавяше всеки лъч и блестеше, изпълнена с надежда.

 

Дрейк се смръщи от болка, докато слизаше от коня си пред полицейския участък. Каретата му се намираше в една странична уличка, а до нея — каретата на Куотърмейн. Той явно бе разбрал, че Дрейк ще се погрижи Нортър да проговори пред властите. Куотърмейн нямаше друг избор, освен да действа веднага.

Дрейк влезе през задната врата на грозната сграда. Един войник стоеше на пост в склада, пълен с щайги и амуниции. Той препречи пътя на Дрейк.

— Ей, това не ти е улица, че да се раз…

— Няма значение. Пусни джентълмена — чу се познат глас.

Пълният съдия влезе в стаята, последван от Клайд.

— Нали ви казах, че ще дойде — каза Клайд.

Войникът отстъпи назад, но не сваляше подозрителния си поглед от Дрейк.

Съдията хвана Дрейк за ръката и го поведе по коридора към редица от заключени килии.

— Изглежда, отново се оказахте прав, сър. Мистър Куотърмейн дойде току-що и помоли да разговаря със затворника.

Дрейк понечи да отговори, но съдията сложи пръст на устните си и влезе на пръсти в стаята за надзирателя непосредствено до една от килиите. Тихо, внимателно, отвори една дупчица в стената и надзърна.

На масата имаше старомоден рог за слушане. Дрейк го взе и долепи широката му част до дървената стена. Ако се напънеше, можеше да чуе части от разговора.

От Куотърмейн:

— … Няма доказателство… помогна в Нюгейт, ако… нищо.

Нортър говореше по-високо:

— Вече се съгласиха да помолят съда за снизхождение, ако им разкажа всичко. Копеле такова, твоят беше виновен, че излязох от скривалището си. Увери ме, че ще бъда в безопасност. А Херик бил съвсем безобиден, така ми каза. Трябваше да ги поведа… Всъщност — поведох ги — направо в затвора. А сега се махай оттук, преди да прибавя към греховете си още едно убийство.

Куотърмейн мълча толкова дълго, че Дрейк започна да изпитва безпокойство. Чудеше се какво ще направи. Нямаше да използва ножове или пистолети, тъй като Куотърмейн щеше да е последният човек, видял Нортър жив. Не, щеше да го направи по някакъв специален начин, за да не могат да го хванат.

— Разбирам — най-после каза тихо Куотърмейн. — Трябваше да се опитам да те разубедя, нали разбираш. А сега трябва да побързам, за да си опаковам багажа за дълго пътуване на континента. Но наистина съжалявам, че те заловиха, и ще те помоля да изпием по едно, в името на старото приятелство.

Дрейк чу докосването на стъкло в метал. Той остави рога и направи знак на съдията, който виждаше, но не чуваше какво става в килията.

— Отрова — изсъска Дрейк.

Тази единствена дума накара дребния човек да се раздвижи учудващо бързо за пълнотата му. Той махна на войниците, които пазеха коридора, и извади бързо ключа за килията от джоба си. Влетяха вътре в момента, в който Куотърмейн подаваше на Нортър чаша уиски, докато в другата ръка държеше своята.

Дрейк събори чашата от ръката му и взе тази на Нортър.

— Какво, по дяволите… — изръмжа Нортър. — Аз… — Но гневът му бързо изчезна, когато Дрейк подаде чашата на Куотърмейн.

— За твое здраве — каза глухо той. Куотърмейн се дръпна.

— Как смееш? Сега, когато Феликс не може да пие, би било неучтиво от моя страна…

Нортър явно вече бе проумял истината. Той блъсна Куотърмейн в стената и приближи чашата до устните му.

— Пий, копеле такова. Такъв край много ти подхожда.

Куотърмейн отчаяно извърна глава. Когато пребледня от страх, съдията кимна на войниците, които разтърваха двамата мъже.

Дрейк бръкна в джоба на Куотърмейн и извади една манерка. Разклати я и изля остатъка от течността на пода, после внимателно наля уискито от чашата на Нортър и подаде манерката на съдията.

— Ако имате животни, които трябва да се избавят от нещастния си живот, предлагам да използвате това.

Куотърмейн възвърна самообладанието си, когато войниците блъснаха Нортър на един стол и го задържаха там.

— Ще кажа, че някой от приятелите на Нортър ми е дал манерката.

Дрейк повдигна вежди.

— Очевидно често си имаш работа с крадци и убийци. Но се съмнявам, че в съда ще ти повярват.

Тези думи дойдоха прекалено много на Куотърмейн. Той изръмжа, измъкна пистолета от колана на един изненадан войник и го насочи към Дрейк. Протегна ръка за ключовете.

— А сега — бавно. Ако трябва да избягам от Англия, предпочитам да го направя като убиец, а не като крадец.

Съдията се поколеба, но когато Куотърмейн дръпна предпазителя на пистолета, той му хвърли ключовете. Войниците неохотно хвърлиха оръжията си в коридора.

Куотърмейн им махна да влязат в килията. Дрейк разбра по очите му какво възнамерява да направи. В мига, в който ги заключеше вътре, той щеше да пъхне пистолета през решетката и да стреля.

Дрейк погледна към Клайд. Клайд кимна незабележимо, хвана се за гърдите и стенейки, се строполи на пода.

Това беше достатъчно. Когато Куотърмейн погледна към Клайд, Дрейк сграбчи пистолета му. Куотърмейн се опита да го обърне към него, но Дрейк удари лакътя му в стената. Куотърмейн изстена от болка. Дулото се измести и се насочи към стената на килията.

Тъй като борещите се мъже препречваха вратата, войниците не можеха да достигнат до оръжието си. Погледнаха към съдията, но не се осмеляваха да се приближат до пистолета в ръката на Куотърмейн.

Съдията наблюдаваше съсредоточено борбата.

Никой не забеляза как Феликс Нортър бръкна в ботуша си и извади малък пистолет.

Дрейк печелеше борбата… докато Куотърмейн не удари ранената му ръка. Лицето му се изкриви от болка. Хватката му отслабна, давайки на Куотърмейн достатъчно време, за да се отскубне и да насочи отново пистолета.

Отекна изстрел. Съдията и войниците се приведоха инстинктивно, после всички едновременно се хвърлиха върху Нортър и избиха димящия пистолет от ръката му.

Дрейк хвана оръжието на Куотърмейн, когато то се изплъзна от пръстите му. Куотърмейн се олюля, притискайки с ръка малката дупка в гърдите си, после се строполи на пода.

Изсмя се. Грозен, горчив звук. От устата му изби кръв.

— Винаги съм смятал… че ще умра… в леглото си… — Той присви замъглените си очи към Дрейк.

— Пожъна това, което си посял — мрачно каза Дрейк.

Клайд кимна на ученика си. Беше научил урока си. Главата на Куотърмейн клюмна.

Съдията отстъпи от Нортър и оправи перуката си.

— Какво да правим сега с теб? Ще свидетелствам, че не си го убил при самозащита, но избра страшно удобен момент да го направиш. Страхотно място си избрал, за да скриеш пистолета си. Какво ще кажете вие, сър?

Дрейк сви рамене и лицето му се смръщи, когато болката в ръката го прониза.

— Оставям това във вашите ръце. Благодаря ви, мистър Нортър. Ще следя процеса ви с голям интерес.

Нортър отвърна кисело:

— Ако очаквате благодарностите ми, така и ще си умрете, без да ги получите. Знаех, че ще се опита да ме отрови.

Дрейк се усмихна на очевидната лъжа, но просто се обърна и излезе навън.

Завързаха коня му за каретата, а Дрейк се отпусна на меките седалки, следвайки съвета на Клайд.

Стисна ранената си ръка, разсъждавайки върху превратностите на живота. В един миг Куотърмейн триумфираше, готов да убие най-големия си враг, а в следващия беше мъртъв.

Все пак Дрейк беше доволен, че не се наложи той да го убие. Беше убивал достатъчно, винаги в самозащита, но всичко се бе променило, откак срещна Калиста. За първи път той ценеше живота си. Разликата между него и Куотърмейн някога не беше толкова голяма.

Омразата беше болест, която унищожаваше всичко — и добро, и зло. Животът, основаващ се на отмъщението, беше живот на егоист, посветен на евтината тръпка от победата. И какво щеше да направи, когато изтормозеше Стантън до смърт. Остатъкът от живота му щеше да бъде празен и самотен.

Каквото и да направеше, не можеше да върне баща си.

По-добре беше да създаде наследници заедно с дъщерята на Мери Ралей.

Дрейк въздъхна и сложи маската на лицето си. Заспа с една блажена мисъл. Той също се надяваше да умре в леглото си, до Калиста.

Не, по-добре върху нея.

Устните му се разтегнаха в усмивка. За първи път от много време насам сънят му беше хубав.

 

Сватбата на Дрейк Кимбал и Калиста Ралей щеше да се запомни като едно от най-големите тържества през сезона. Булката, облечена в изящна дантела, обшита с топази, които да подхождат на камъка на шията й, беше прекрасна като принцеса.

Очите на младоженеца, който би трябвало да изглежда строг в черното си копринено сако, бяла вратовръзка и бели бричове, блестяха толкова силно, че благородничките, които никога не го бяха виждали, открито завиждаха на Калиста. Той беше богат като Крез и красив като принц. Тази Ралей, въпреки скандалите, в които се замесваше непрекъснато, беше истинска щастливка.

Най-видният от гостите беше един писател. Той остана дълго след като повечето си бяха заминали. Когато всички си тръгнаха, освен Саймън, Хенри и Мариан, които останаха в големия салон в градската къща на Кимбал, доктор Джонсън се приближи към щастливата двойка.

Дрейк пиеше шампанско, а очите му гледаха Калиста, изпълнени с неизказано обещание. Тя се изчерви и изтупа въображаема прашинка от рамото си. Дрейк се наведе и целуна топлата й кожа.

Не беше я докосвал от онази нощ преди месец, когато тя укроти Дракона в собственото му леговище. Беше й казал, че наследникът им ще бъде заченат в дома на родителите му, в същото легло, в което бе заченат и той.

Калиста се обърна и се усмихна, защото издутината в панталоните му доказваше намеренията му. Тя се радваше, че нейният арогантен Дракон не бе изчезнал напълно. Не беше настоявал да му обясни странното поведение на Джонсън, но знаеше, че очаква да му каже какво се бе случило на гробището. Ако изчакаше достатъчно, може би той щеше да забрави. Поне така се надяваше. Глупавата й постъпка я тормозеше и единственото, което искаше, беше да я забрави.

Но Дракона имаше отлична памет.

— Прекалено рано е, за да си уморена. Чаках достатъчно дълго.

Калиста видя някаква сянка и отблъсна Дрейк, изчервявайки се още по-силно. Погледна към доктор Джонсън.

— Мога ли да ви предложа още нещо за пиене, сър?

— Не, дете, достатъчно ми е само да ви гледам.

Калиста извърна смутено поглед, но Дрейк само се ухили на разбиращия поглед на доктора.

Джонсън остави един пакет в скута на Калиста.

— Мисля, че ще е най-добре да го отворите насаме.

Калиста докосна хубавата хартия. Знаеше, че Дрейк е изпълнен с любопитство. Ако това беше онова, което предполагаше, щеше да се налага да дава обяснения. Отвори кутията. Наистина, вътре лежеше пистолетът й, но под него имаше подписан от автора екземпляр на „Скиталецът“, както и книга с псалми.

Дрейк се загледа в странния подарък.

— Какво е това, за Бога?

— Много добър избор на думи, Кимбал — каза Джонсън. — Защото Бог ви остави възможност да избирате между насилието и благочестието. Просто исках да знаете, че одобрявам избора ви.

Дрейк се загледа след тях, когато Джонсън помоли Калиста да го изпрати.

На вратата докторът се наведе, за да я целуне по бузата.

— Много ви обичам, дете. Оставям на вас да изберете дали да му кажете откъде взех пистолета, но ще ви дам съвет — направете го. Няма да навреди на отношенията ви, ако той знае колко много го обичате.

Докторът тръгна по пътя си, подсвирквайки си. Щастието им наистина много го радваше.

Думите му все още отекваха в съзнанието на Калиста след час, когато най-после останаха сами. Калиста се оттегли, за да облече нощницата си. Беше прехапала нерешително устни.

Когато влезе в голямата спалня, Дрейк се беше излегнал на леглото, облегнат на лакът. Беше само по риза, а по устните му играеше прелъстителна усмивка. До него беше сложен някакъв пакет.

Сърцето на Калиста ускори ударите си само от вида му. Най-после беше неин. Когато той потупа леглото, тя седна до него. Понечи да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Дрейк, аз… Е, просто мисля, че трябва да знаеш… — Тя си пое дълбоко въздух и довърши бързо: — Доктор Джонсън ми върна пистолета, защото ме хвана, че се опитвам да стрелям в краката на Саймън по време на дуела, за да му попреча да се прицели добре в теб.

Дрейк се вцепени.

Калиста заби поглед в скута си, засрамена, докато той подбираше думите си.

Когато най-сетне проговори, гласът му беше дрезгав от натрупаните емоции.

— Обичаш ме толкова много?

Калиста го прегърна.

— Ти си моят живот. Обичам те повече от водата, от въздуха, от слънцето…

Той заглуши думите й с целувка. Калиста понечи да съблече ризата му, но той се отдръпна. Вече беше неимоверно възбуден, но само се размърда неспокойно и й подаде пакета.

— Първо отвори това. — Погледът му шареше по гърдите й над дълбокото деколте на нощницата. — Побързай.

Калиста разкъса хартията с треперещи ръце. Извади отвътре една книга. И ахна. Кожената подвързия беше изключително мека. Върху предната корица имаше портрет на нея и Дрейк. В ръцете й беше драконовата му маска, а той закопчаваше на шията й огърлицата с Жълтата роза. Ъглите на книгата бяха инкрустирани с рубини, диаманти и бисери. Тя отвори тежкия том и видя, че вътре е описана историята на Красавицата и Звяра. По-нататък имаше родословно дърво, където тя трябваше да напише имената на предшествениците им, а след това — празни страници, в които децата им да опишат собствените си съдби.

Очите й се замъглиха. Не би могъл да й направи по-скъп подарък. Сякаш държеше любовта им в ръцете си, съкровище, което беше още по-скъпо, защото бе спечелено трудно.

Дрейк я придърпа към гърдите си и притисна бузата й към сърцето си.

— Обичам те, красавице моя. Никога повече няма да мразя и да убивам. Вече приключихме една глава от книгата, но все още не сме постигнали истинската дълбочина на това, което можем да си дадем един на друг. — Той я целуна — нежно, дълбоко.

И ето, върху леглото, където едно малко момче бе видяло за последен път баща си в дома на предците си, те прогониха завинаги духовете от миналото. Може би някъде в отвъдното можеше да се чуе доволна въздишка. Сигурно някъде там Брайън Кимбал беше доволен, че синът му и дъщерята на Мери Ралей намериха любовта, която беше отказана на него.

Но Дрейк и Калиста Кимбал бяха прекалено заети с бъдещето си, за да се замислят за миналото…