Колийн Шанън
Нежният звяр (4)

Глава 3

— Ако искаме да привлечем подбрана клиентела, това е най-доброто място. Нали така, Саймън? — каза Хенри.

— Да. Защо, по дяволите, винаги трябва да си такъв инат, Листа?

Защото един от нас трябва да бъде. В главата й нахлу споменът за прегръдката й с Дрейк Херик. Тя спусна още по-ниско качулката си, доволна от тъмнината. Не протестира повече, защото не искаше да бъде лицемерна. Освен това зарът беше хвърлен. Тя се усмихна мрачно. В този случай — буквално.

Калиста прие подадената й от Хенри ръка на слизане от каретата и се спря пред металната ограда, за да огледа къщата отвън. Градината беше занемарена, входната врата имаше нужда от боядисване, няколко от керемидите на покрива липсваха. Но въпреки това сградата изглеждаше царствена.

— Говори се, че самият Иниго Джоунс е проектирал къщата, ако може да се вярва на адвоката, който ни я предложи — обясни Хенри, отваряйки входната врата с огромен ключ. Когато тя повдигна въпросително вежди, той добави: — Трябва да върна ключа утре, когато му представя предложението ни.

— Куотърмейн видя ли къщата?

— Възнамерявах да му я покажа утре сутринта.

— Защо се предлага за продан?

Когато влезе в коридора, Калиста се обърна. Не виждаше напуканите стени, нито подушваше мириса на мухъл и застояло, виждаше просторните стаи, осветени от хиляди свещи, чуваше дрънчене на зарове и шумолене на карти. Наистина, това място щеше да бъде чудесен игрален дом.

— С мебелировката ли се продава? — попита тя и тръгна нагоре по стълбите.

— Да. Още едно предимство. Не съм огледал всичките мебели, но някои от тях са повече от подходящи.

Калиста забеляза, че по стените покрай стълбището има по-светли правоъгълници, и реши, че там е имало картини.

— И защо наследникът на Кимбал я продава?

— За да плати дълговете си. Когато Брайън Кимбал и синът му загинаха, именията преминаха в ръцете на далечен братовчед, който не разбирал много от подобни неща. Задлъжнял и сега е принуден да продава, опитвайки се да запази поне именията със земя.

Колко тъжно. Саймън беше влязъл в кабинета до главния вход и свиреше на пианото. То беше разстроено и музиката звучеше някак зловещо, отеквайки в празната къща като марш на човешката глупост. Но пък Калиста едва ли можеше да обвинява наследника на Кимбал за това, че не разбирал много от управление на имоти.

Знаеше малко за Брайън Кимбал, но майка й винаги го бе почитала и съжаляваше за участието си в скандала, който бе довел до смъртта му. Сигурно е бил горд мъж. Няма съмнение, че би го заболяло, ако види лондонската си къща, принадлежала на семейството му в продължение на векове, продадена на човека, когото е мразил повече от всичко на света.

Калиста разгледа горните два етажа. Последният беше определен за прислуга и за склад. Тя и Хенри огледаха внимателно всички стени и греди, но не видяха и следа от влага или мухъл.

— Покривът явно е здрав — каза с облекчение Калиста и се обърна. Чу се пращящ звук. Тя коленичи и разгледа полите на роклята си. Беше се закачила за една треска.

— Вдигни фенера, за да виждам, ако обичаш, Хенри.

Хенри го направи и докато се опитваше да се освободи, Калиста забеляза, че треската всъщност е част от счупена дървена рамка. Картината беше обърната с лицето надолу върху една маса. Подпирайки се на масата, тя се изправи. Рамката падна на пода, вдигайки облак прах.

Калиста се закашля и размаха ръка пред лицето си. Хенри също се закашля. Разтревожена, тя пристъпи напред и разбра, че причината не е в праха. Наклони глава и погледна портрета.

Висок мъж с лице, прекалено силно, за да е красиво, и тяло, прекалено мускулесто за благородник, стоеше на стъпалата към къщата. Едната му ръка беше върху главата на ловно куче, а в другата държеше ръката на тъмнокоса миниатюра на самия себе си на около осемгодишна възраст. Художникът явно не беше много добър, което обясняваше защо картината не е била продадена, но въпреки това беше уловена силата на възрастния и лицето на детето, изпълнено с обожание, обърнато към бащата.

Калиста погледна към долната част на картината и не се изненада, когато видя надписа: „Това, което имам, го задържам.“ Без съмнение, девизът на Кимбал.

Тя извърна поглед към бледото лице на втория си баща.

— Това е Брайън Кимбал, нали?

Той продължаваше да се взира в портрета и не отговори. Изражението му разтревожи Калиста, защото там прочете съжаление, неудоволствие и копнеж.

— Хенри, какво има?

Той се стресна и свали фенера. Тръгна към вратата, която водеше към жилищните помещения.

— Нищо. Хайде, скъпа.

Калиста обаче не можеше да остави портрета да се валя в праха. Подпря го внимателно на масата, този път с лицето нагоре. Погледна го още веднъж, преди светлината да изчезне. Дори когато сенките заляха това силно лице, връзката между баща и син продължаваше да личи.

Тя забърза след Хенри.

— Хенри, това е Кимбал, нали?

— Да.

Неизвестно защо, сега, когато най-после видя лицето на мъжа, за когото някога е била сгодена майка й, тя се почувства като натрапница. Ако този мъж беше жив, той със сигурност не би я посрещнал с отворени обятия, а още по-малко би допуснал Хенри в дома си.

Докато слизаше по стълбите, тя си представи къщата, оживена от детския смях на момчето, играещо с кучето, благосклонната усмивка на бащата, който оставя книгата си, за да прегърне сина си. Едно щастие, което щеше да свърши с кръв, обагрила Индийския океан…

— Калиста! Отговори ми. — Хенри стисна ръката й.

Калиста премига и осъзна, че вече се намира в антрето.

— Какво каза?

— Попитах дали одобряваш?

Внезапно почувствала студ, Калиста се уви по-плътно в наметалото си.

— Аз… аз не съм сигурна. Сега някак си ми се струва нередно да купим тази къща, след като видях лицето на мъжа, комуто е принадлежала.

— Глупости. Няма да намерим нищо по-добро. Младият негодник е толкова затънал, че ще успеем да я купим на много изгодна цена.

— Но дали можем да си я позволим? Как възнамеряваш да платиш нашата част?

Ръката на Хенри се стрелна към иглата за вратовръзка на врата му. Дори на слабата светлина на свещите диамантът блестеше ярко.

— Хенри, не!

Ръката му се отпусна.

— Изгубих твоето състояние. Единственото, което мога да направя сега, е да продам всичко ценно, което имам, за да се опитам да ти го върна.

Калиста се замисли дали да не му каже за облога, но реши да не го прави. Утре Хенри щеше да е прекалено зает с Куотърмейн, за да продаде камъка. А ако тя успееше, щеше да изпита истинско удоволствие да му каже, че сама е спечелила необходимите пари. Пет хиляди лири трябваше да стигнат за тяхната част от сделката.

Тя прикри прозявката си с ръка.

— Хайде да се тревожим за това, когато му дойде времето. Уморена съм. Мисля, че вече стана много късно, за да пътувате до Самърлий. Знам, че се инатиш толкова само от гордост. Остани да пренощуваш у Мариан.

Саймън излезе от кабинета.

— Права е, както винаги, татко. Утре имаме много работа. — Той помогна на сестра си да изгаси всички свещи и фенери, после й отвори вратата.

Калиста се усмихна.

— Тъй като познавам Мариан, сигурна съм, че ви е приготвила легла.

Наистина, Калиста познаваше много добре Мариан.

 

 

На следващата сутрин, когато Хенри и Саймън излязоха, тя откри, че Мариан, на свой ред, също я познава отлично.

— Калиста — каза тя, преглъщайки парче кифла, — рожденият ти ден наближава, а аз видях една чудесна рокля в магазина на мадам Жозет. — Невинни сини очи премигваха към Калиста над изящната порцеланова чаша за чай.

Но този път щедростта на Мариан нямаше да я размекне. Приятелката й искаше тя да изглежда добре тази вечер. Мариан знаеше, че роклите на Калиста са с една година назад от модните тенденции, но беше прекалено изискана, за да го каже направо.

— Много мило от твоя страна, Мариан, но вече направи толкова много за мен. — Калиста остави своята чаша на масата, преструвайки се, че не чува въздишката на Мариан.

— Толкова много исках да изляза да пазарувам с теб. Напоследък рядко идваш в града.

— С удоволствие ще те придружа, но няма да ми купуваш нищо.

Мариан си взе парченце портокал. Деликатно облиза устните си и добави непринудено:

— Роклята е червена. Поръбена с кожа. Много е подходяща.

Калиста бутна чашата си.

— Не е честно! Ти знаеш колко обичам червеното.

— Определено. Знам също така колко много ти прилича. — Мариан наклони глава, загледана в приятелката си. — А това наистина е странно. С тези твои червени коси цветовете би трябвало да се смесват ужасно, но пък някак си това подчертава тена ти. Намеква за истинския ти характер.

— Пример, за който ще видиш съвсем скоро, ако не престанеш. — Калиста направи присмехулна гримаса.

Мариан скри доволния си, гърлен смях зад салфетката.

— Просто искам да направиш мен и дома ми горди тази вечер. А след като вече си пълнолетна, не е неподходящо да се облечеш в червено.

— А е още по-подходящо за новата ми професия — каза Калиста, без да се замисля.

Мариан плесна с ръце и се изправи.

— Чудесно! Знаех си, че няма да устоиш.

— Но, Мариан… — Калиста още протестираше, когато пристигнаха в магазина.

 

 

Точно в седем, Калиста чу гласове долу. Притисна с ръце корема си, но от това само й стана по-зле.

— Сигурно съм полудяла. Ами ако изгубя?

— Ами ако спечелиш? — парира я Мариан. — Дрейк Херик, трябва да те предупредя, не е свикнал да губи.

— Едва ли може да ми направи нещо повече от това, което вече ми причини.

Мариан повдигна въпросително вежди при тези смели думи.

— Думи на невинно момиче, което не знае нищо за силните мъже. — После, усмихната, добави лукаво: — Но тъй като предполагам, че и Дрейк Херик знае малко за силните жени, може би си е намерил майстора.

— Мариан — каза Калиста и се поклони дълбоко на приятелката си. — Винаги си заядлива, но този път те обожавам за думите ти. Да се надяваме ли, че ще ни донесат късмет?

На вратата се почука и Мариан извика:

— Кажи на мистър Херик, че слизаме веднага.

— Много добре, милейди. — Слугата се отдалечи.

На вратата Мариан хвана ръката на Калиста, прекрасното й лице вече беше съвсем сериозно.

— Калиста, дори и да загубиш, искам да знаеш, че нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това ти, Хенри и Саймън да се пренесете при мен.

Гърлото на Калиста се сви. Подобни приятели човек среща само веднъж в живота. Ако си разменяха местата, тя би направила същото за Мариан. А точно за това, че Калиста я обичаше толкова много, не можеше да се възползва от нея. Не, ако последният им отчаян опит пропадне, най-добре щеше да бъде да се научат да живеят като селяни. Тя поклати безмълвно глава, но прегърна приятелката си.

Мариан въздъхна.

— Много добре тогава, повече няма да ти говоря за това. Поне ми позволи да ти купя роклята. Знаех, че много ще ти отива. — Мариан отвори вратата и посочи коридора.

Калиста послушно излезе и се завъртя. Наистина се чувстваше прекрасно в роклята и знаеше, че изглежда добре. Пудрата беше нещо, което Калиста използваше само в изключителни случаи, затова косите й, прибрани в изящен кок, украсен с червена роза от кадифе, още повече засилваха впечатлението за жив пламък.

Черният й корсет беше поръбен с черна дантела и перли. Деколтето разкриваше красивата вдлъбнатина между гърдите й, когато си поемаше въздух, и прилично скриваше всичко, когато издишаше.

Мариан се усмихна.

— Ако не му отвлечеш вниманието с тази рокля, значи е направен от желязо. Но за всеки случай…

Мариан тръгна с Калиста към стълбите, хлътна в своята стая и бързо излезе обратно.

— Това ми е едно от любимите украшения.

Калиста го разгледа. Беше ветрило от черна коприна, с избродирана червена роза.

— Не е скъпо. Моля те, задръж го. Толкова много подхожда на роклята ти.

— Благодаря ти, Мариан. Не бих могла и да мечтая за по-добра приятелка.

Когато слязоха долу, се насочиха към салона. Там беше сложена малката маса за карти, която Мариан използваше, когато имаше гости. Тя направи знак на Калиста да изчака и прошепна на Колтър:

— Обяви името й, когато кажа „готов“.

Мариан влезе в салона.

Калиста я чу да казва:

— Добър вечер, мистър Херик. Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Никога не пия, когато играя.

— Много добре. Ако сте готов…

Колтър отвори широко двойната врата.

— Лейди Калиста Антония Ралей.

Вдигнала ветрилото като щит, Калиста влезе в стаята. Мариан беше подредила свещниците така, че да осветяват предната част на помещението, където бе сложена масата за игра, и Калиста премига в неочакваната светлина.

Когато очите й привикнаха, тя видя, че Дрейк Херик е някак странно вцепенен. Усещаше погледа му върху себе си, но и тя затаи дъх, защото също не можа да прикрие интереса си. С ботуши и бричове, той създаваше силно впечатление, но в официално облекло беше… невероятен. Всичко върху него — от златния часовник до скъпите бели копринени чорапи и сапфирени копчета за ръкавели, беше по последна мода.

Все пак Калиста обърна по-малко внимание на добрия му вкус, отколкото на начина, по който носеше всичко това — като някой, роден сред сапфири и коприна. А още по-впечатлителни бяха мъжките форми, които прилепналите дрехи разкриваха. Тъмносиньото сако подчертаваше масивните му рамене. Краката му сякаш бяха безкрайно дълги — от добре оформените глезени, през силните прасци, до черните му копринени бричове, обвили мускулестите му бедра. На снежнобялата му вратовръзка блестеше игла със сапфири и диаманти. От ръкавите му излизаше изящна дантела. Ръкавиците му този път бяха бели и дори липсващите му пръсти не можеха да развалят впечатлението, което създаваше. Бледосинята му маска представляваше дракон повече забавен, отколкото страшен.

Устните му — единственото, което разкриваше маската — се разтеглиха в саркастична усмивка.

Той знаеше, че тя му се възхищава. Калиста махна с ветрилото си и направи дълбок реверанс, непрекъснато повтаряйки си, че нищо хубаво няма да излезе, ако този мъж я привлича. Империята на Дрейк Херик съществуваше благодарение на способността му да се възползва от слабостта на други хора. Точно тази вечер тя не биваше да го забравя.

— Добър вечер — каза спокойно Калиста.

Той се поклони.

— Мога ли да се осмеля да кажа, че изглеждате прекрасно?

Калиста прикри лицето си с ветрилото така, че само очите й се виждаха.

— Мога ли да се осмеля да кажа същото и за вас? Много по-добре изглеждате в синьо, отколкото в черно.

— А червеното ви прилича много повече, отколкото сивото.

Доволна, че гостът им има всичко, от което се нуждае, Мариан се обърна и към двамата:

— Желая ви късмет. — И затвори тихо вратата.

Дрейк помогна на Калиста да седне до покритата със зелено сукно маса. Дъхът му опари тила й, когато каза:

— Но трябва да си призная, че най-много ми харесвате така, както ви видях първия път.

Калиста стисна юмрук, но бързо го отпусна. Нека се шегува с нея. Вече никога нямаше да я види в подобно облекло. Нямаше да му позволи да я извади от равновесие. Тази вечер тя беше светска жена.

Сви ветрилото си и го остави настрани.

— Ще започваме ли?

— Разбира се. — Той седна срещу нея и столът изскърца под тежестта му. — Очевидно не е необходимо да определяме стойността на всяка игра, след като залогът вече е известен. Ако искате, можем да направим така — който има повече точки след шест раздавания, печели.

— Съгласна съм.

— Хубаво. Ще съм щастлив, ако раздавате първа.

Калиста кимна царствено.

— Благодаря.

В пикета този, който раздава, винаги има предимство, защото противникът му трябва да обяви пръв. Калиста размеси и раздаде картите с лекота, която накара очите на Дрейк да се присвият, но той подреди своите карти, без да каже нищо. Ръцете му бяха толкова големи, че недъгът му въобще не личеше. Лекотата, с която боравеше със засегнатата ръка, я наведе на мисълта, че произшествието се е случило доста отдавна. Свела поглед, наблюдавайки го през миглите си, Калиста видя, че той пренареди само три от картите си.

Явно имаше опит и това започна да я тревожи. В пикета, когато са останали осем карти, а ръцете са обявени и се разиграват, не е трудно да разбереш какво има противникът. По тази причина, Калиста също подреди комбинациите си, оставяйки боите така, както бяха раздадени.

Погледна изплашено картите си. Лошо начало. Имаше три валета, две дами и асо купа, останалите шест карти бяха осмици, деветки и десетки. Но поне имаше три последователни малки купи.

Дрейк свали само три карти при положение, че можеше да свали най-много пет. Още един лош знак. Калиста свали всичко, освен картинките и последователните малки купи. Изтегли асо, последното вале и — учудващо — десетка, вале и поп купа. Едва успя да скрие усмивката си. Седем последователни карти от една боя беше нещо доста необичайно.

Дрейк уверено обяви „последователност и комбинация“. Явно смяташе, че последователните му карти от боята са печеливши, както и комбинацията.

Калиста се замисли, сякаш се колебаеше, но вътрешно ликуваше. Като се вземеше предвид, че у нея имаше всички видове карти, с изключение на седмици, неговата комбинация явно беше от седмици. Валетата й щяха да ги бият. Когато драконовските му очи блеснаха, тя каза.

— Точка и последователност. Седем купи.

— Наистина — Той разпери още картите си. — Е, аз имам само шест кари, значи тук печелиш. Този път. Комбинацията?

— Четири валета.

— Аз имам четири седмици, значи и точката, и последователността са твои.

Тя спокойно обяви точките си, опитвайки се да бъде благосклонна, тъй като той нямаше какво да обяви. Дрейк записа точките й на лист хартия, после започнаха разиграването.

Тук той спечели, тъй като имаше повече силни карти, но в края на играта Калиста все още водеше много.

Той подреди картите и ги разбърка, използвайки недъгавата си ръка най-вече за опора, но някак си не изглеждаше, че се затруднява.

— Играеш доста добре. За жена.

— Както и ти. За мъж.

Той се усмихна леко.

— Не позволяваш на никого да има последната дума, а?

— На никого. — Погледна го спокойно.

— Знаеш ли старата поговорка: „Гордостта идва преди падението.“

— Така е. И аз обичам народните мъдрости. Знаеш ли тази — „О, как падат великите!“?

Ръцете му спряха за миг подреждането, после започна да раздава.

— Колко мило, че ме намираш велик.

— Велик в дразненето — промърмори тя.

— Какво?

Калиста разпери картите пред себе си като щит, отказвайки да се заяжда. Опитът му да я ядоса нямаше да успее. Повтаряше си това непрекъснато през следващите три раздавания, които спечели той. Преднината й се стопи, той дори поведе с четири точки.

На петото раздаване надеждите й се увеличиха. Раздаде си четири аса, три валета и три десетки. Ако имаше късмет при тегленето, можеше да успее да оправи нещата…

— Картбланш — каза той.

О, не! Това означаваше, че той няма силни карти и печели моментално десет точки, преди дори да започне разиграването. Тя го погледна. За кой ли път й се прииска да види човека под маската.

Той отвърна на погледа й и тя изпита неприятното чувство, че може да чете мислите й. Отказа се от изкушението да го предизвиква, защото не беше отмъстителна. Освен това, колкото и пороци да имаше той, тя не смяташе, че би мамил. Затова кимна и зачака да свали своите карти.

Той свали пет и изтегли още толкова.

Добре. Това беше недостатъкът на картбланш. Въпреки че автоматично печелиш точки, ти остава много малко възможност за маневри по време на играта.

Тя изтегли две карти. За нейно голямо удоволствие, това бяха вале и десетка.

Тъй като тя бе раздавала, той обяви първи.

— Точка и последователност. Пет пики.

— О, Боже! Вече имаш двайсет и пет точки.

Маската му не можеше да прикрие задоволството му… нито пък разочарованието му, когато тя каза:

— Три четворни комбинации. Четирийсет и две точки за мен.

Устните му се свиха, но отбеляза точките върху листа, без да казва нищо. Той започна с малка пика, която тя взе с валето. Калиста изтегли асата си, но той имаше достатъчно карти от всяка боя, за да защити дамите и поповете си. В края на раздаването имаше седем ръце, като с това резултатът му от тази игра ставаше четирийсет и две точки. Тя бе спечелила четири ръце и общият й сбор ставаше четирийсет и седем. Сега му водеше с една точка в общия сбор.

Явно бяха равностойни противници. Тя усети, че той си мисли същото, дори преди да е заговорил:

— Импас — каза тихо той и вдигна поглед от картите, разпилени по масата. — Това се случва често, когато играят равностойни играчи.

Изкушението беше неустоимо.

— Не знаехте ли, сър, че както казва нашият най-нов гений — „Всяко действие си има равно по сила противодействие.“ — Е, това си беше хубаво заяждане.

Но не дотам, както разбра съвсем скоро.

Ръцете му, размесващи картите, изведнъж спряха.

— Да не би да сте последователка на Нютон?

— Аз съм последователка на всичко, което обогатява познанията ми, и така осмислям съществуването си.

— Сигурен съм.

Тя не се поласка от учудването в гласа му и остана още по-малко поласкана, когато той продължи:

— Но, наистина, трябва да продължите цитата.

Тя се опита да разтвори ветрилото си, но недъгавата му ръка покри нейната.

— „Действията на две тела едно спрямо друго са винаги равни и насочени в противоположна посока.“

Тя по-скоро почувства, отколкото видя как очите му се втренчват в деколтето й. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, но така гърдите й изпъкнаха още повече. Издърпа ръката си изпод неговата.

— Наистина, едно тяло започва да се противопоставя най-силно, когато си има работа с невъзпитани мъже. Ще продължим ли играта?

— Но нима сме спирали, скъпа моя? Не знаехте ли?

Калиста се усети точно преди отново да си поеме дълбоко въздух. Почти се задави от ярост и тупна с крак под масата. Когато успя да се успокои, каза:

— Раздавайте, ако обичате.

Версията на пикет, която играеха, носеше названието Рубикон. Разглеждайки картите от това последно, съдбоносно раздаване, Калиста разбра, че играта е наречена така неслучайно. На масата нямаше купчини гвинеи, нито банкноти, но имайки предвид стойността на Парис и имението, както и на петте хиляди лири, Калиста сякаш чуваше шума на реката под краката си.

Както Цезар, тя или щеше да пресече Рубикон и да продължи завоеванията си, или щеше да се удави. Но определено нямаше връщане назад. Премига и съсредоточи вниманието върху картите си.

Имаше четири купи, като й липсваше една, за да има последователност, две десетки, две дами, една осмица, деветка и две аса. Реши да рискува и свали десетките, заедно с останалите ниски карти. Ако в четирите, които изтегли, беше и правилната купа, щеше да има последователност от пет купи — отлично начало. Изтегли картите от тестето, поглеждайки бавно всяка от тях.

Сърцето й се сви. Не изтегли липсващата й купа. Все пак изтегли дама и асо — печеливша комбинация, освен ако той нямаше попове и валета. Беше изтеглила и карти от другите бои, за да защитава дамите си. Може би четирите купи и двете комбинации щяха да бъдат достатъчни. Съдейки по разпределението, неговите карти сигурно също не бяха особено добри. Тя се поколеба, но той чакаше.

— Четири точки и две тройни комбинации — обяви тя.

Огромната му ръка стисна здраво картите.

— Колко големи са комбинациите ти?

— Аса и дами.

Очите му се втренчиха в нея иззад маската. Прекрасните му мъжествени устни трепнаха, но той каза тържествено:

— Четворна последователност и две тройни комбинации. — Той изчака, докато тя се сви на стола си, после добави: — Попове и валета.

Гласът му беше приятен като ароматизирана вана, но Калиста бе заложила твърде много, за да се отпусне спокойно в нея.

— Изглежда, сме равностойни — каза студено тя.

— Засега. — Усмивката му стана още по-широка.

Но не задълго, помисли си тя. Свали едно от асата си. Спечели и с трите аса, разбира се, но картите бяха разпределени равномерно и той спечели три попа, плюс едно асо, което очевидно беше изтеглил. Това правеше точките му с една повече от нейните и така общият резултат ставаше равен.

Тя преглътна, опитвайки се да намокри пресъхналото си гърло. Челото й се покри със ситни капчици пот. Извади една дантелена кърпичка от ръкава си и изтри лицето си. Тя беше на ред.

— Топло ли ви е, скъпа, или сте нервна?

Тя го изгледа.

— Малко ми е топло, но тъй като скоро свършваме…

— Така ли?

Голямата му ръка махна един кичур от зачервената й буза с нежност, в която й се прииска да повярва, но не можеше.

— Ще оцелея.

Той наклони глава, изучавайки я.

— Жена с вашия ум и красота е предопределена за нещо повече от оцеляване. Не искате ли да оправдаете обещанието, което дават тези прекрасни пламтящи коси? — Той остави картите си и отново протегна ръка към нея.

Тя дръпна главата си.

— Ще правя това, което искам. — Тя свали една дама, която беше най-високата останала карта от боята си. Спечели ръката само за да изгуби десетката си, която той взе с валето.

И така продължи, докато у Калиста остана само една карта — купа. Тя беше на ход. Ако беше сметнала правилно, това беше последната купа и щеше да спечели ръката, което щеше да направи точките й шест. Хвърли десетката купа на масата. Той се усмихна и пусна своята седмица каро.

И двамата погледнаха към купчината карти пред другия.

Шест ръце. По равно.

— Още едно раздаване.

Сърцето на Калиста подскочи, но тогава си спомни. Устните й се разтеглиха в усмивка.

— Не е така. Аз спечелих последната ръка, забравихте ли? И затова получавам точка. — Вдигна поглед към него.

Той се дръпна назад, сякаш стреснат, после поклати глава като уморен дракон в леговището си.

— Проклятие, права сте, забравих! — Изчисли внимателно точките отново, после блъсна листа. — Печелите. С една проклета точка.

Раздразнението му поласка нараненото й самолюбие достатъчно, за да бъде благосклонна:

— А сега искате ли нещо за пиене? — За първи път тази вечер усмивката й беше искрена.

Той вдигна поглед от листа с резултата. Тя усети как се плъзга по деколтето й.

— Да, но това, което жадувам, го няма на масичката.

Предизвикателствата, които досега си разменяха като дуелисти, най-после разстроиха нервите й. Ушите й пламнаха, но тя не можеше в момента да измисли подходящ отговор. Разгледа го, чудейки се какво бе направило този мъж толкова ожесточен и толкова предизвикателен. Той отвърна на погледа й, но тази проклета маска й пречеше да разгадае мислите му, камо ли чувствата му.

В камината изпука дърво, пламъците се разгоряха по-силно, разрушавайки магията на загадъчния му поглед. Калиста се надигна уморено, разтривайки слепоочията си.

Чу дрънчене на стъкло. Той пъхна в ръката й чаша коняк. Тя сбърчи нос, но намокри устните си, преди да остави чашата на масата.

— Благодаря.

Чуха се тихи стъпки и Мариан се показа на една от вратите.

— Свършихте ли? Кой спечели?

— Аз. Разбира се.

Мариан се ухили, преди задълженията й на домакиня да й напомнят, че би трябвало да съчувства на изгубилия гост. Тя отвори широко вратата и влезе.

— Калиста има много силна памет.

Смях разтърси фигурата му.

— Аз също, мадам. Аз също. — Той внезапно хвана ръката на Калиста и я целуна.

Топлината на устните му пропълзя нагоре по ръката й и зачерви бузите й. Ръката й изтръпна и тя едва успя да се въздържи да не я дръпне.

— Прекрасна вечер, милейди. Ще очаквам друга подобна… ъъ… среща скоро. Ще кажа на адвоката си да напише чек и да ви го изпрати утре, заедно с нотариалния акт на имението. Къде да му кажа да ги изпрати?

Калиста се поколеба, но Мариан хвана ръката на приятелката си.

— Тук, разбира се.

Калиста беше прекалено уморена, за да спори.

Дрейк се поклони над ръката на Мариан.

— Благодаря за гостоприемството.

— Заповядайте отново, когато пожелаете, сър.

Той издаде някакъв звук, който можеше да бъде и на съмнение, и на удоволствие, после кимна на двете и тръгна към вратата.

Чуха хладния глас на Колтър:

— Приятна вечер, сър. — Икономът затвори рязко входната врата.

Калиста се трогна от очевидната му лоялност спрямо нея, но коленете й още трепереха. Стаята отново взе обичайните си размери. Тя се отпусна на канапето, триейки потното си чело.

— Е! Ще ми се да бях могла да остана. — Мариан дръпна ветрилото от ръката на Калиста и го развя пред лицето си. — Топлината в тази стая едва ли се дължи на огъня.

Калиста не си направи труда да отрича очевидното.

— Къде е Хенри?

— Още не се е върнал.

Входната врата се отвори. Показа се въодушевеното лице на Саймън.

— Листа? Къде си?

Калиста се надигна. В този момент часовникът удари полунощ.

— Тук съм — извика тя.

— Кой беше този в черната карета? — попита Хенри зад сина си.

Калиста се поколеба, но призна:

— Дрейк Херик.

Хенри трепна, сякаш го бяха ударили. Попита тихо:

— И какво, за Бога, търсеше тук?

Тонът му не успя да заблуди Калиста.

— Беше ограбен.

Изражението на Хенри стана още по-злокобно.

— Казах ти да не си имаш работа с него. Той е опасен, особено за теб.

— Този път обаче загуби.

Хенри все още изглеждаше ядосан, но Саймън нетърпеливо запита:

— И какво спечели ти?

— Не много. — Калиста прикри прозявката си с ръка. — Само нотариалния акт за Самърлий и пет хиляди лири.

Победният вик на Саймън отекна в цялата къща.

Хенри се усмихна леко, търсейки стол.

— Не знам дали да те целуна, или да те нашляпам. Той сигурно е побеснял.

— Едно просто „Благодаря“ ще свърши работа.

Той й изпрати въздушна целувка.

— Гордея се с теб. Ти си достойна наследница на сър Уолтър Ралей. Петте хиляди лири ще са достатъчни за депозит. Куотърмейн харесва къщата. Ще сключим сделката утре.

 

 

Калиста се наслаждава на победата си в продължение на една седмица, преди светът й отново да се срути…

Част от стария покрив на къщата в Самърлий падна. Достатъчно доказателство, ако въобще беше необходимо, че петте хиляди лири нямаше да бъдат достатъчни, за да се поддържа имението. Което означаваше, че игралният дом беше единственият им начин да печелят пари в брой. Калиста прикриваше неудоволствието си от това, че щеше да е принудена да работи с Куотърмейн, и се зае с подреждането на къщата.

Беше в кабинета и бършеше прах, когато чу, че входната врата се отваря. По паркета се чуха забързани стъпки.

Калиста напъха един непокорен кичур в кока си и излезе навън достатъчно бързо, за да види как Саймън тича нагоре по стълбите като обезумял.

— Какво има?

Хенри беше пребледнял. Тя изтича към него, хвана го за ръката и го бутна на един стол. Той стисна главата си с ръце.

— Проклет да е Куотърмейн! Безскрупулно копеле.

Калиста коленичи пред него. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

— Какво е станало?

— Казал е на адвоката зад гърба ми, че ще платим за къщата в брой, и вече е платил своя дял. Трябва да намерим още седем хиляди лири или ще изгубим петте, които внесох по-рано тази седмица.

Калиста покри устата си с ръка, но не успя да сподави възклицанието си.

— Знаех си, че не можем да му имаме доверие.

Саймън крачеше напред-назад из стаята.

— Не мога да повярвам — повтаряше той. — Той ми е приятел.

Калиста скочи на крака.

— Той не знае значението на тази дума. Какво ще правим сега?

Хенри вдигна глава и сложи ръка на блестящия жълт камък до гърлото си.

— Ако продадем това и твоя смарагд, ще успеем да съберем част от парите. Ами ако…

Калиста поклати глава, преди да е продължил.

— Не. Никога вече няма да заложа Самърлий. Ако всичко останало се провали, поне ще имаме къде да живеем.

— Или къде да бъдем засипани от развалини — промърмори Саймън.

— И чия е вината за това? Би трябвало да избираш приятелите си по-внимателно.

Те се втренчиха един в друг. Еднакви зелени погледи.

Хенри се изправи уморено, но властно.

— Ще се опитам да поговоря с някои от моите приятели. Може би ще успея да постигна нещо. — Той повлече крака обратно към антрето. — Елате с мен, деца.

— Можеш да продадеш Парис — напомни й Саймън, преди да излязат от кабинета. — Сега ще си прекалено заета в игралния дом, за да имаш време да го обучаваш.

Калиста отвори уста, за да спори, но се спъна в една надигната дъска от паркета. Саймън я сграбчи за кръста и тя не можа да падне.

— Този спор е безсмислен. Трябва да се справим някак си. Винаги сме успявали. — Вече беше твърде късно, когато през ума й мина, че не беше отрекла възможността да продаде Парис.

Когато след няколко дни за първи път отиде да поязди Парис, откри, че оборът е празен. Взе назаем една кобила от съседите и препусна към Лондон, но беше закъсняла. Когато Саймън най-после се появи у Мариан посред нощ, беше пиян както от вино, така и от гордост.

Когато само подсвирна тихо в отговор на въпроса й, тя го хвана за раменете и го разтърси.

— Къде си го завел, Саймън? Отговори ми!

— Лиш… ъъ… Лис…

Калиста го пусна и той се олюля.

— Листингс Ливъри? — Тази конюшня си беше спечелила репутацията на най-добрия доставчик на конска плът в града. Често организираха частни търгове. — Парис продаден ли е вече — Моля те, Боже, не! За нея Парис беше много повече от обикновен кон. Той й напомняше за щастливото й детство толкова, ако не и повече, колкото й напомняше самото имение Самърлий.

Саймън потупа джоба си.

Калиста бръкна вътре и извади банковата разписка. Четири хиляди лири. Затвори очи, но продължаваше да вижда подписа. Черната драсканица беше уверена и зловеща като автора си. Отвори очи.

Дрейк Херик.

Проклет да е. Можеше да си позволи всеки състезателен кон в Англия, дори самия Еклипс. Но искаше Парис поради една-единствена причина — тя и Хенри ценяха коня повече като член на семейството, отколкото като животно. Едно по едно, Херик купуваше всичко, което тя ценеше. Но Парис, закле се тя, нямаше да остане у него. Калиста се втурна нагоре по стълбите и грабна наметката си. Пъхна разписката в джоба си.

Мариан я посрещна в коридора. Помагаше на олюляващия се Саймън да влезе в салона.

— Къде отиваш толкова късно?!

— Няма значение. Не знам кога ще се прибера. — Тя излезе бързо навън. Не чака дълго, когато пред нея спря файтон. — Ню Бонд Стрийт. „Херик Импортърс“.

Ако имаше късмет, Херик щеше да се съгласи на още една игра. Ако не, оставаха й само Самърлий и самата тя, с което да залага.

И знаеше кой залог ще поиска той.

Истинският избор беше кое е по-важно за нея. Добродетелността й, която щеше да бъде поставена под въпрос в мига, в който застане начело на най-новия лондонски игрален дом, или Парис?

Сама в тъмното, тя си спомни силата, която излъчваше всяка от чертите на Дрейк, изтънчената му целувка. Той притежаваше някакъв странен магнетизъм, който надвиваше страха и отвращението.

Калиста знаеше, че частица от нея копнее за най-лошата съдба, която можеше да я сполети.

Но пък дали не беше най-добрата?