Колийн Шанън
Нежният звяр (12)

Глава 11

Дрейк разрови жаравата и сложи още дърва. Протегна ръцете си над огъня. Когато пламъците осветиха лицето му, той се извърна и загледан в някаква точка над главата си, каза:

— Няма да те затормозявам с подробности от детството си, но то, в общи линии, беше щастливо. Почти не си спомням майка си, като се изключи това, че баща ми ставаше все по-мрачен с всяка изминала година от смъртта й. Докато не срещна Мери Ралей.

Калиста се вцепени. Погледът й се спря на лицето му. Той не я гледаше, сякаш разголването на душата му беше толкова болезнено за него, колкото и за нея — да го слуша.

Сините му очи бяха загледани някъде далеч, когато той продължи тихо:

— Спомням си я добре. Много приличаше на теб, само че беше по-нежна, малко по-пълна и винаги се смееше. Тя правеше баща ми щастлив, както никой друг преди не бе успявал. Беше получил разрешението на баща й да се ожени за нея, когато тя срещна Хенри Стантън — по-младия партньор на баща ми в начинанието им в Източна Индия. И уж негов най-добър приятел. — Той спря за миг. — Ти спомняш ли си ме оттогава?

Тя само поклати глава.

Той сви рамене, за да прикрие разочарованието си.

— Когато през онази първа нощ, когато те видях в Самърлий, ти казах, че приличаш на майка си, все още си те спомнях като малко дете. Беше много любвеобилна и весела, с пламтящи червени коси и зелени като пролетта очи. Обичах да те друсам на коленете си и очаквах с нетърпение деня, в който щях да те нарека моя сестра.

— Но Хенри никога не ми е казвал, че…

Прекъсна я дрезгав смях.

— Без съмнение, се е страхувал да произнесе името Кимбал, а камо ли да му бъдат задавани въпроси, свързани с него. Искал е споменът за мен и баща ми да остане завинаги погребан в морето. Но аз оцелях. Тогава не го знаех, но първата намеса в живота ми от страна на Хенри Стантън щеше да следва все същия модел — каквото имахме ние, той го искаше. Първо майка ти и теб. После Жълтата роза. И най-накрая — живота ни.

Грозните факти бяха прекалено много за Калиста. Тя покри ушите си с ръце, но не можеше да отъждестви любящия си втори баща с това отмъстително същество, което бе направило всичко това. Тя обичаше и двамата мъже. Как бе възможно…

Дрейк пристъпи към нея и нежно, но решително махна ръцете от ушите й.

— Изслушай ме, защото ще го кажа само веднъж. Баща ми не знаеше нищо в деня, в който отплавахме за Индия, но Хенри вече бе убедил майка ти да избяга с него в Гретна Грийн и да се омъжи за него. Като сватбен подарък Хенри й дал Жълтата роза, която откраднал от баща ми. Спорили за разпределението на печалбата от няколко експедиции. Без съмнение, Хенри, като най-малък син с малко налични пари, завиждал за богатството на баща ми и по-големия му дял от печалбата. Така, когато пристигнал камъкът, който баща ми купил от Индия, Хенри го взел и казал, че въобще не е пристигал.

— Но откъде знаеш всичко това? Ако е само слух…

Горчивият му поглед я прекъсна.

— Най-добрият агент на Хенри в Индия водеше атаката срещу кораба ни, която трябваше да изглежда като пиратска. Той каза всичко това на баща ми, преди да го убие. Баща ми умря, защитавайки мен. Запречи вратата на каютата с тялото си, когато те я разбиха. — Дрейк спря и потърка очите си, сякаш пареха. — Баща ми видя какво става и се заключи заедно с мен в каютата ни. Прегърна ме и ми каза никога да не забравям, че съм Кимбал, да си върна и да предам на бъдещите поколения това, което ни беше откраднато. Когато вратата на каютата започна да поддава, той ме накара да се закълна, че ще накарам Хенри Стантън да си плати за предателството. И ми каза още какво трябва да направя, за да оцелея.

Калиста отново се отпусна на стола. Когато Дрейк спря за миг, тя каза:

— И какво беше това? Как е възможно такова малко момче да надвие толкова много хора?

— Скочих в морето, преди да са успели да ме хванат. Стреляха няколко пъти след мен, но аз знаех как да плувам под вода. Стигнах до кораба им, който беше закотвен съвсем близо. Когато изпратиха лодки след мен и не откриха и следа от тялото ми, решиха, че съм се удавил. Откраднаха всичко ценно от кораба ни и го изгориха. — Изражението му беше доказателство за това, колко ясно е и сега всичко случило се пред очите му.

Сърцето й ускори своя ход толкова, че тя едва успя да каже:

— Но как…

— Изкатерих се по веригата на котвата им и прекарах следващите два дни в трюма на кораба, затънал в смърдяща вода до глезените, а около мен непрекъснато тичаха плъхове. За щастие, корабът спря в един малък арабски град, преди да умра от жажда.

Спокойният тон, с който го каза, вледени Калиста. Неспособна да остане седнала, тя стана и отиде да сгрее ръцете си на огъня.

— Но пък, за нещастие, двама от наетите пирати ме хванаха, когато се опитвах да се измъкна. Не знаеха кой съм, нито колко важно е да бъда убит. Решиха, че ще вземат за мен добра цена на робския пазар. Продадоха ме на един богат турски търговец. Тогава бях на десет години.

Калиста стисна машата с две ръце и към гърлото й се надигна жлъчка. Колкото и да беше невинна, все пак знаеше за странните извращения, които някои възрастни мъже вършат с малки момчета.

— Но аз не се оказах добра играчка, както се бе надявал търговецът. Тъй като винаги се борех срещу неговите… желания, той ме продаде на султана. Обучаваха ме за евнух и щяха да ме кастрират, когато един от синовете на султана започна да ме харесва и ме поиска за свой личен роб.

Тя вече трепереше, но сухият му тон правеше образите в съзнанието й още по-ужасяващи. Тя седна отново, коленете й отказаха да й служат. Мили Боже, знаеше, че е преживял ужасни неща, но това…

Той махна с трипръстата си ръка.

— Отрязаха ми два пръста, когато се опитах да открадна пари, за да си купя билет за Англия. Докато станах на петнайсет, вече се бях опитвал да избягам три пъти, въпреки суровите наказания с камшик, които ми налагаха всеки път, когато ме хващаха. Султанът обаче изгуби търпение с мен и ме хвърли в затвора.

Чертите на Дрейк омекнаха, когато погледна към подутото лице на Клайд.

— Тогава не го знаех, но онзи черен ден, в който ме заведоха в тази смърдяща дупка, щеше да се окаже един от най-щастливите дни в живота ми. Защото там се запознах с Клайд, нали разбираш? За тези пет години се бях превърнал почти в такъв дивак, каквито бяха господарите ми. Синът на султана ме бе научил как да си служа с нож и меч, как да убивам и да дера животни, как да намирам вода в пустинята и още много полезни неща. За латинския, изкуствата и науката не знаех почти нищо, само онова, което бях научил в Англия преди толкова много години… и което се опитвах да забравя. Спомените само правеха оцеляването ми още по-трудно.

Дрейк отново разрови жаравата и кимна към Клайд, който продължи разказа:

— Аз бях осъден до живот, защото видях дъщерята на султана без фередже. Без да искам, разбира се, защото бях в харема само за да го рисувам. Бях пътувал сам из Изтока в продължение на две години и възнамерявах да стана монах, когато се върна. Бях в затвора от повече от година, когато дойде Дрейк. — Усмивката на Клайд беше едновременно замечтана и тъжна. — Той беше като дива котка, съскаше от ярост и се кълнеше да отмъщава. В началото малко се страхувах от него, особено когато ми открадна храната. Но когато той ме видя да чета книгите си, които бяха единственото удоволствие, което ми позволяваха тъмничарите, той започна да задава въпроси. В началото не му отговарях, защото любопитството му ме дразнеше. Само след година обаче той бе научил наизуст всички книги, които имах. Започнахме да ги разменяме с останалите затворници. Позволяваха ни да се разхождаме веднъж дневно в двора на затвора и до времето, когато избягахме след две години, Дрейк говореше идеално арабски, латински, италиански, португалски, френски и испански, както и малко немски.

— Повече, отколкото бих могъл да науча в Итън, а и учителят ми беше къде-къде по-интересен — вметна Дрейк.

Клайд се поклони.

— Прекарвахме времето си, обсъждайки класиците, математика, други науки. Когато аз се разболях тежко, той решил, че трябва да ме измъкне. Моето желание да се измъкна бе понамаляло с течение на годините, но Дрейк… Е, Дрейк никога не се отказва.

Сякаш беше необходимо да й се напомня. Когато Дрейк отново разрови огъня, оставяйки тишината да продължи, тя почти изграчи:

— Как избягахте?

— Тъмничарят ни беше сменен от стар пияница, който беше много небрежен. Един ден, докато се връщахме от разходката на двора, му откраднах ключовете.

— И той не разбра ли?

— Бяхме в крайната килия, а аз ги взех, след като ги бе пуснал в джоба си. Изчаках, докато се стъмни, след това отключих всички килии. Знаех, че ще им е по-трудно да ни открият сред толкова много други затворници.

Клайд го изгледа шеговито.

— И все още беше достатъчно млад, за да пуснеш всички, дори онези, които не му харесваха.

Дрейк сви рамене.

— Скрихме се под една камара одеяла в каруца, която излизаше от затвора. После откраднах каруцата и дрехите на каруцаря и закарах Клайд, който вече беше много болен, в един арабски град на Червено море. Там се запознахме с Хасан.

Клайд измърмори:

— И като му позволих да ми спаси живота, май допуснах най-голямата си грешка. Сега той си мисли, че му принадлежа.

Усмивката на Дрейк беше кратка и меланхолията отново се възцари върху лицето му.

— Когато Клайд се пооправи, аз се присъединих към екипажа на един пиратски кораб. Бях на осемнайсет, но изглеждах по-възрастен, а и последните осем години ме бяха закалили. Станах капитан след по-малко от три години. Когато дойде подходящо време, аз взех своя дял, отидох в Бомбай и започнах по-малко рискованата, но по-доходоносна кариера на търговец. Учудващо е какви неща могат да кажат хората пред други хора, за които смятат, че не разбират езика им. Огромната част от богатството си съм спечелил по честен начин, Калиста, чрез търговия. Кълна се.

Калиста въздъхна дълбоко, но не можа да се въздържи да не попита:

— А… жени? Защо никога не си се оженил?

Очите на Дрейк потъмняха, почти добиха цвета на индиго. Той се поколеба, после каза просто:

— Не исках обвързване, което щеше да ме направи слаб. Онези години ме научиха на един урок, който баща ми бе опитал — и се провали — да внуши на един разглезен млад аристократ.

Калиста трепна и каза тихо:

— Силните оцеляват, слабите страдат.

Той кимна.

— Нещо, към което и ти си се придържала, бих казал.

Тя трябваше да извърне очи от пронизващия му поглед.

— Защо си чакал толкова дълго, преди да се върнеш в Англия?

— Всъщност моите хора изкупуваха дълговете на Хенри от години. А и знаех, че в деня, в който стъпя на тази земя, животът ми никога вече няма да е свободен.

Калиста затаи дъх. Нима той започваше да разбира, че живот, посветен на отмъщение, е живот, обвързан с вериги?

Когато видя учудването й, той добави:

— Щом веднъж си върнех земите и името, трябваше да се откажа от приключенския живот. Дължа го на баща си.

Когато върху лицето на Калиста се изписа разочарование, той отиде до нея, взе отпуснатите й ръце и ги погали.

— Сега разбираш, че съм имал достатъчни основания за действията си, които на теб може и да ти се струват безсърдечни. Баща ми умря, за да оцелея аз и да се погрижа справедливостта да възтържествува. Това е последното нещо, което той поиска от мен. Ти не би ли направила същото, ако беше на мое място?

Калиста притвори очи, за да не вижда това сериозно, скъпо лице, но той не й позволи да го отбегне.

— Моля те, Калиста, опитай се да разбереш.

Чувствайки се ужасно, тя го отблъсна и се изправи.

— Разбирам прекрасно! Искаш одобрението ми за преследването на човека, който ти е причинил всичко това. Може би той заслужава всичко, което си му сторил, и дори повече. Ти почти ни унищожи и дори това не е достатъчно, за да компенсира двайсетте години от живота ти, които той ти е откраднал. — Тя се приведе леко. — Но знай това: никога не мога да обичам мъж, чийто основен принцип е омразата, без значение колко основателна е причината за нея. Тя разяжда всичко, до което се докоснеш, и ще разяде всичко, което бихме могли да постигнем заедно. Никога няма да изградя щастието си върху нещастието на Хенри.

Лицето му стана безизразно и тя знаеше, че го е наранила. Хубаво, каза си, докато тичаше към вратата, неспособна повече да сдържа риданията си.

Но не плачеше за себе си.

Не можеше да успокои онова бедно малко момче. Що се отнася до мъжа, е, той нямаше нужда от нея. Той беше от закалено желязо, точно както я бе предупредил Хенри. Всеки път, когато се опитваше да се приближи до него, той я разстройваше.

Никога повече! Но всяка стъпка й се струваше като миля и дълбоко вътре в себе си тя знаеше, че се отдалечава от единствената си надежда за щастие.

 

Дрейк я гледаше как си отива, прикривайки паниката си. Колко глупаво от негова страна да смята, че разказът му ще промени нещо. Разбира се, тя беше лоялна към Хенри и така и трябваше да бъде. Но все пак, ако беше дошла при него, може би щеше да остави нещата така, както си бяха — полузавършени. Удари с юмрук по стената.

— Тя никога няма да предпочете мен пред Хенри.

— Лейди Калиста е лоялна до мозъка на костите си. В противен случай нямаше да я обичаш.

Дрейк се втренчи в Клайд и отвори уста, за да отрече, но Клайд повдигна вежди, предизвиквайки го да излъже. Дрейк се обърна към огъня. Отново разрови въглените.

— В такъв случай сме в задънена улица. Мога единствено да довърша всичко и така да приключа.

— Ако това искаш. — Клайд взе шапките им. — Но сега е още студено, за да ги изгониш на улицата.

— Нали имат Самърлий.

— За колко дълго, след като нямат пари да го поддържат?

Когато стигнаха до магазина на Дрейк половин час по-късно, Дрейк все още спореше, но спря по средата на изречението, когато отвори вратата. Магазинът беше обърнат с краката нагоре. Касата с бижутата беше разбита, всички скъпоценности — изчезнали. Сребърните съдове, статуите — нямаше нищо. Дори се бяха опитали да вземат леглото, но не бяха успели да го изнесат през вратата. По скъпото дърво личаха дълги драскотини.

— Проклет да е! Куотърмейн стои зад всичко това.

Дрейк хукна нагоре по стълбите, страхувайки се от най-лошото. По тайната врата личаха драскотини от нож, но, слава Богу, не бяха успели да я отворят.

Клайд го последва по-бавно. Въздъхна с облекчение пред затворената врата.

— Веднага ще наема охрана.

— Това няма да е необходимо. Сам ще се справя. — Дрейк се усмихна. — Когато дойдат следващия път, ще бъда готов.

Калиста го караше да се чувства слаб.

Но с това знаеше как да се справи.

 

В късния следобед Калиста се събуди тъжна в леглото си у Мариан. Обърна се към прозореца и се загледа навън. Денят беше сив. Имаше доста неща да свърши, за да се подготви за вечерта, но още не беше готова да застане пред света и злобата му. Сълзите рукнаха отново, но тя се насили да ги преглътне.

Животът й бе изграден върху подвижни пясъци. Ако Хенри беше способен на подобна алчност, тогава нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Беше го наблюдавала, след като го пренесоха у Мариан. Спеше дълбоко и цветът на лицето му отново бе станал нормален.

Но за колко дълго? От това, което й бе известно, лекарят на Дрейк сигурно го тровеше бавно. Жаждата му за отмъщение сигурно никога нямаше да се засити. Как бе възможно да обича такъв мъж?

Но зад затворените й очи изникна един образ. Образът на малко момче, облечено в дрипи, с окървавен от камшика гръб, опитващо се да преглътне сълзите и страховете си. Очите й се навлажниха. Отново се замисли как е възможно Хенри да е бил толкова безскрупулен. Искаше й се да прегърне това отчаяно момче и да го защитава, но неговото място сега бе заето от един силен мъж.

Мъж, който държеше съдбата им в обезобразените си ръце.

А един ранен звяр беше нещо доста несигурно. Тъй като мразеше Хенри толкова много, тя винаги щеше да се страхува, че някой ден омразата му ще се обърне и към нея.

Калиста стисна пулсиращата си от болка глава. За миг й мина мисълта да се върне в Самърлий. Нека се оправят двамата, тя не можеше да издържа повече.

Отметна завивките си с намерението да опакова малкото си вещи. Когато посегна към куфара си, смарагдът от пръстена на ръката й премига като предупреждение. Тя се загледа в наследството си, останало й от сър Уолтър Ралей. Той бе приел доброволно смъртта, оставайки верен на идеалите си до края.

И тя трябваше да направи същото. Никога нямаше да си прости, ако изоставеше Хенри. А Дрейк… Е, Дрейк беше направил своя избор, но тук, в Лондон, поне можеше да го вижда от време на време.

— Идиот! — Звукът на собствения й глас й даде сили.

Тя тръгна уверено по коридора към стаята, в която бяха преместили Хенри.

Той беше буден и се взираше през прозореца навън. Когато чу тихите й стъпки, той се обърна нетърпеливо. Потупа леглото, канейки я да седне, после се намръщи, когато видя изражението й.

— Какво има, скъпа?

Калиста разгледа сбръчканото му лице, търсейки в него някаква следа от чудовището, което бе опропастило живота на Дрейк и бе убило Брайън Кимбал. Но видя само грижовния баща, който представляваше за нея целия й свят, откак умря майка й.

— О, Хенри — прошепна тя. — Как е възможно да си го направил?

Той очевидно веднага схвана какво има предвид. Ръцете му трепереха, когато придърпа завивките чак до шията си.

— Задавал съм си този въпрос много пъти в течение на годините. Когато Мери почина толкова скоро след сватбата ни, аз си казах, че Господ ме е наказал за греховете ми. Бях откраднал щастието си, следователно не можех да му се наслаждавам. В онази тъмна нощ до леглото й аз се заклех, че през остатъка от живота си ще върша само добрини, че ще бъда пример за теб и Саймън, но Бог не я пожали. Сега само ангелите чуват смеха й.

Калиста видя влагата в очите му. За първи път, като зряла жена, тормозена от собствените си възможности за избор, тя разбираше силата на любовта му към Мери Ралей. Той не се бе оженил за Мери, за да направи напук на Кимбал, както явно си мислеше Дрейк. След смъртта й преди осемнайсет години, той не бе поглеждал друга жена.

Той преглътна сълзите.

— А това, за което най-много съжалявам, е, че ти трябва да платиш за греховете ми. Това копеле! Нищо, което съм направил, не може да оправдае това.

— Никога ли не си се замислял как едно десетгодишно момче е успяло да оцелее и да се превърне в Дракона?

Хенри преглътна още разпалени думи.

— Казал ти е, така ли?

— Да. И мисля, че и ти трябва да знаеш.

Хенри извърна глава.

— Не искам.

— Жалко, защото ще ти разкажа.

Калиста мрачно преразказа историята на Дрейк, наблюдавайки как главата на Хенри се обръща бавно, как ужасът изпълва очите му и как накрая те изразяваха само чувство за вина.

— Не знаех, че е жив — прошепна той, когато тя свърши. — Кълна се. Ако знаех, щях да го потърся. — И най-накрая, съвсем тихо, добави: — Нищо чудно, че ме мрази толкова.

Нищо чудно, наистина. Калиста реши, че е време да остави Хенри да се пържи в собствения си сос. Тя се изправи и отиде до вратата, където спря и погледна строго към леглото.

— Хенри, мислил ли си, че когато Кимбал предяви претенции към собствеността си, ще ни вземат игралния дом?

Малкото цвят от бузите му изчезна, той пребледня като платно.

Калиста затвори тихо вратата, чувствайки мрачно задоволство, че авторът на тази шекспирова трагедия щеше да си плати по емоционален, ако не физически, начин за стореното от него.

А що се отнася до това, защо наказанието на баща й й се струваше толкова заслужено, тя не искаше да мисли. Не и когато толкова много препятствия стояха между нея и Дрейк.

Калиста искаше да се разсее, затова слезе долу, за да потърси Мариан. Откри я в салона, намръщена над няколко ветрила.

Мариан й се усмихна за поздрав.

— Добър ден, поспаланке. Дойде тъкмо навреме. — Мариан вдигна едно изящно ветрило от синя дантела, обшито с перли. — Това много ще подхожда на сапфирената рокля, която ти поръчахме.

— Мариан, ще престанеш ли да ме засипваш с подаръци? Вече достатъчно направи за мен.

Мариан потупа канапето до себе си.

— Няма да се откажа, докато не си върна старата Калиста. Тази жена, която ръководи игралния дом, е обкръжена от прекалено много мрачно достойнство.

Калиста седна, но смехът й не беше сърдечен.

— Ако не е това достойнство, сигурно ще закрещя.

Мариан остави ветрилото. Върху пълничкото й, миловидно лице се изписа тревога.

— Калиста, тази сутрин ходих в магазина на Херик, за да разгледам мебелите.

— И защо, за Бога? — Ако Мариан бе купила мебели за игралния дом, те щяха да бъдат върнати незабавно.

— Не се дръж така с мен, момичето ми. Просто искам да сменя мебелировката на една от стаите за гости. А сега, преди да ме прекъснеш толкова грубо, щях да ти кажа, че магазинът е разтурен. Херик не беше там, но онзи мил човек, управителят му, се опита да отклони въпросите ми. — Мариан сви рамене, показвайки по този начин колко неуспешен е бил опитът му. — Но тъй като аз настоявах, той призна, че мислят, че Куотърмейн е наел хора, които да ги ограбят. А лицето му… О, изглеждаше така, сякаш го е ритнал Парис. Знаеш ли какво се е случило?

Калиста уморено отпусна глава на облегалката на канапето.

— Куотърмейн. Заповядал е да отвлекат Клайд, за да му изтръгнат признания за Дрейк — да признае кой е, какъв е и т.н. Не се съмнявам, че той стои също и зад кражбата в магазина. Куотърмейн няма да се спре пред нищо, за да злепостави Дрейк.

— И да спечели теб.

— Освен ако няма по-зловещи мотиви.

Това накара Мариан да млъкне, но за съвсем малко:

— Да не би да искаш да кажеш, че Куотърмейн ще се опита да го убие?

— Прекалено голям страхливец е, за да го направи. Но може да се опита да плати на някого, за да го убие. — Калиста стана и започна да крачи от камината до канапето и обратно. — Трябва да предупредя Дрейк.

— О, съмнявам се, че Дракона ще се изненада от тази новина. Без съмнение сигурно вече се е подготвил. Няма защо да се тревожиш за него. А сега… кое от тези ветрила искаш?

Започнаха да спорят кой трябва да плати за двете, които Калиста си избра, когато се чу раздвижване при входната врата. Развълнуваният разговор на някакво конярче с Колтър бе последван от силно тропане.

— Но, сър! Това е най-хубавият кон, който някога съм виждал. Трябва да извикате дамата.

— Лейди Калиста е още в леглото, глупаче — отвърна Колтър. — Заведи този звяр в обора.

Калиста изтича във фоайето.

— Будна съм, Колтър. Какво има? — Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Тя заобиколи вратата, надявайки се, молейки се… И замръзна на мястото си. — Парис — прошепна. После по-силно: — Парис!

Тя прескочи двете стъпала към двете момчета, които се опитваха да удържат буйния жребец. Ушите на коня се изправиха, когато чу гласа й. Той изцвили тихо и се успокои веднага щом тя хвана юздата му и го погали нежно.

— Казаха ни да ви дадем тази бележка — каза едно от момчетата и й подаде един измачкан плик.

Калиста го пое така, сякаш беше от чисто злато. Ръцете й трепереха, докато четеше:

Мир. От всичките ми съжаления, най-голямото е да виждам разочарованието ти спрямо мен. Той е прекрасно животно и почти те заслужава. Мисли за мен, докато го обучаваш за първото му надбягване. Ще заложа много на него.

Твой, Дрейк.

Калиста натъпка бележката в джоба си и прегърна лъскавия врат на коня. Тъкмо когато се откажеше от Дрейк, той правеше нещо такова. Дали някога щеше да го разбере?

 

Щеше ли някога да я разбере, зачуди се Дрейк, когато влезе тази вечер в игралния дом и чу смеха й. Когато я видя за последен път, тя беше толкова унила, а сега сияеше, докато се здрависваше с доктор Джонсън, който стоеше пред него в редицата от посетители.

Роклята й беше светлосиня, с бяла дантелена фуста. Косите й отново не бяха напудрени, в разрез с модата, и падаха на свободни къдрици по голите й рамене. Ветрилото в ръката й подхождаше на синята коприна.

Тя беше такова олицетворение на щастието, че той за малко не се върна обратно. Беше дошъл, за да види резултатите от плана си, само за да прекрати спора със самия себе си. Тя нямаше да го направи слаб, по дяволите! И въпреки това, когато я видя, в ушите му отново прозвучаха думите на Клайд.

— Дрейк, обичам те като роден син, знаеш, но искам да ти кажа, че този път грешиш.

Тази вечер, докато Дрейк се обличаше, Клайд му бе казал:

— Ти си оцелял и просперирал, като си създавал планове и си ги следвал. Наистина, Хенри Стантън заслужава това наказание, плода на семето, което пося преди толкова години. — Клайд изтупа раменете на сакото му. — Но Калиста Ралей не го заслужава. Наранявайки нея, нараняваш себе си. Никога няма да я спечелиш, причинявайки зло на тези, които обича.

— Точка. Никога няма да я спечеля. Тя няма да се омъжи за мен, защото не ме обича, въпреки това, което твърди. — Дрейк видя в огледалото скритата усмивка на Клайд и се извърна към него. — Престани да мърмориш, по дяволите! Ще направя това, което съм обещал, пък каквото ще да става. — Дрейк изтича надолу по стълбите и извика през рамо: — И помни — влизай в скривалището ми само откъм алеята.

Клайд го последва надолу като гузна съвест. Когато Дрейк отвори вратата, Клайд бе направил последната си забележка.

Тази забележка сега отекваше в ушите на Дрейк, докато гледаше към жената, която обичаше.

— И засрамен ще стои Сатаната, ще чувства колко ужасна е добротата и ще вижда добродетелта в прекрасното й тяло…

— Милтън, „Изгубеният рай“ — промърмори Дрейк на себе си.

Мъжът зад него го побутна напред. Дрейк гледаше как Калиста поздравява доктор Джонсън.

— Надявам се, че тази прекрасна пролетна вечер ви се отразява добре, сър — каза тя и направи лек реверанс към любимия си писател.

— Така, както се очаква за човек на моята възраст. Обещанието за очарователната ви компания би ме вдигнало и от смъртното ложе, кълна се. — Добрият доктор й целуна ръка.

Калиста се засмя.

Един мускул върху челюстта на Дрейк затрептя при този щастлив звук.

— О, сър, ако говорите така на всички дами, е истинско чудо, че брачният капан не е щракнал още веднъж.

Джонсън се наведе към нея и прошепна високо:

— Радостта от живота е в разнообразието, мило дете. — Той погледна назад през рамо, после отново към Калиста. — С изключение на онези случаи, когато истинската любов споходи двама щастливци.

Калиста се изчерви, когато очите й срещнаха погледа на Дрейк. Тя вдигна ветрилото до лицето си и го размаха. Усмихнат, Джонсън продължи към трапезарията. Калиста предложи ръката си на Дрейк.

— Добре дошъл, мистър Херик. Радваме се на присъствието ви.

— Ние? — повтори Дрейк.

Погледна към студеното изражение на Куотърмейн. Той погледна през него, после продължи да разговаря с човека пред себе си. Дрейк се зачуди къде ли е Хенри.

Калиста ядоса Куотърмейн, когато дръпна Дрейк от редицата гости и го заведе в една празна зала за игра на карти. Гледаха се дълго един друг, после Калиста призна:

— Много се радвам, че дойде. Що се отнася до изненадата ти, много е щедра, но ще ти върна Парис след няколко дни. Ти го купи честно, а аз вече не разполагам с достатъчно пари, за да го обучавам. Похарчихме всичко за откриването на игралния дом.

Тя наклони глава на една страна, наблюдавайки го внимателно.

Дали тя знаеше какво възнамерява да прави? Конят можеше да бъде единственият й източник на доходи съвсем скоро…

— Няма смисъл да го държа при себе си. Той не се подчинява на моите жокеи. Всъщност е доста буен. Мисля, че му липсва някой. — Той я огледа от горе до долу и добави: — За първи път в живота си ревнувам от кон. Обсипа ли го с милувки?

Калиста се усмихна.

— Точно това направих.

— Радвам се да видя, че цветът се е върнал върху страните ти. Но ако възнамеряваш да го вземеш да спи при теб, ще трябва да си намериш по-голямо легло. — Погледът му я прониза.

Тя не се засмя, както очакваше Дрейк. Всъщност очите й потъмняха в онова изражение, което винаги го възбуждаше.

— Ти имаш едно достатъчно голямо, доколкото си спомням.

Той преглътна.

— Не е достатъчно голямо за мен и него.

Съблазнителните й устни се разтеглиха в усмивка.

— Кой е казал нещо за Парис?

Дрейк премига. Тъкмо протягаше ръка към нея, когато откъм вратата се чу противен глас:

— Не смятах, че си толкова зле възпитана, че да изоставиш уважаваните си гости заради този… нехранимайко, Калиста.

Куотърмейн влезе в стаята.

Калиста стисна зъби, но запази спокойното си изражение.

— Сигурна съм, че мога да отделя няколко минути, за да поговоря с приятел.

Куотърмейн изсумтя.

— Приятел? Той иска само едно нещо от теб.

Калиста тръгна към Куотърмейн и когато стигна до него, спря и го потупа с ветрилото по бузата.

— Същото, каквото и ти, както си давал да се разбере неведнъж. — Тя погледна между двамата мъже, сякаш се опитваше да реши, после отвори ветрилото и скри лицето си. — Тъй като вече съм пълнолетна, мога сама да направя избора си, слава Богу. Избирам… — Тя млъкна, а очите й танцуваха над синята коприна на ветрилото.

Дрейк знаеше, че тя ги дразни, но очите на Куотърмейн се разшириха в очакване. Направи една крачка към нея.

Тя свали ветрилото.

— Избирам масата за вист тази вечер. Радостта от живота е в разнообразието, както казва добрият доктор. — Тя изчезна, съпроводена от шумоленето на роклята си.

Куотърмейн погледна мрачно след нея. Очевидно се бе ядосал.

Дрейк се изсмя грубо.

— Май ти натри носа, а?

Изцъклените сини очи на Куотърмейн го изгледаха с презрение.

— И аз не видях пръстена ти на ръката й.

Дрейк скръсти ръце и се облегна на стената.

— Още не.

— Никога. Тя никога няма да бъде твоя, проклето копеле.

Дрейк разглеждаше съсредоточено върха на обувката си.

— О, да. Забелязвал съм го и преди у теб.

Куотърмейн се опита да се престори на безразличен, но любопитството надделя.

— Какво?

— Че ти харесват неща, които не ти принадлежат. Може би затова ти и Стантън се разбирате толкова добре.

Тъй като Куотърмейн просто го наблюдаваше високомерно, Дрейк добави:

— Или може би трябва да наричаме нещата с истинските им имена, особено като се има предвид настоящата ситуация, като кажем, че си изключителен крадец, който наема други да му вършат мръсната работа, но взема повече, отколкото му се полага.

Дрейк се зарадва, когато Куотърмейн стисна ръце в юмруци. Направи крачка към него, забеляза очаквателната му стойка и отстъпи.

Дрейк щракна с пръсти.

— Жалко. Един добър бой понякога оправя човек.

Той се върна отвън. Трябваше само да последва тълпата, за да открие масата на Калиста. Играчите се бяха наредили толкова плътно, че той трябваше да остави всяка надежда да придърпа още един стол.

Но забеляза, че на масата на Куотърмейн има едно празно място. Дрейк седна там. В главата му се оформяше план. Куотърмейн го изгледа.

— Вече започнах да раздавам.

— Тогава започни отначало. Има ли някой против да увелича залозите?

Останалите играчи погледнаха към мъжа с черната кадифена маска, очевидно искаха да видят очите му. Усмивката на Дрейк обаче беше ясна. В светлината на свещите зъбите му светеха като на хищник.

— На колко? — попита един смелчага.

— Какво ще кажете за хиляда лири за точка?

Мъжете ахнаха. Дори смелият младеж премига изненадано.

— Сигурно се шегувате.

Вместо да отговори, Дрейк извади една банкова разписка от джоба си и я попълни бързо, обръщайки я така, че всички да видят изписаната сума — петдесет хиляди лири. Това беше три пъти повече от годишния доход на повечето от присъстващите.

— Това би трябвало да покрие всичките ми загуби. Ако имам такива.

— Това е лудост! — извика един по-възрастен джентълмен. — Банката ще приеме ли такъв висок залог?

Всички се обърнаха към Куотърмейн. Красивото му лице беше замръзнало от изненада, но сега бавно се стопяваше от яростта.

— С удоволствие.

Всички играчи се надигнаха от масата.

— Прекалено е богат за мен — каза някой.

— Ненормални, всички са ненормални — добави друг, изпълнен с недоумение.

Дори младежът дръпна стола си.

— Баща ми ще ми отреже главата.

Останаха само Дрейк и Куотърмейн, вперили поглед един в друг над зеленото сукно на бойното поле. Когато Куотърмейн започна да раздава, Дрейк каза:

— Между другото, искам да ми дадеш лична гаранция. Този игрален дом не може да покрие подобен дълг, както и двамата знаем.

Куотърмейн имаше вид, сякаш ще се задави от ярост, но тъй като имаше толкова много зяпачи, той само кимна леко и надраска една разписка за дълг.

Дрейк се отпусна и взе картите си. Без съмнение, най-лошите карти, които някога му се бяха падали. Куотърмейн спечели раздаването с лекота.

И така продължи до края на първия сет. В края му Дрейк беше с четирийсет точки назад. Куотърмейн разбираше от карти, а и късметът очевидно беше на негова страна. Дрейк спря, за да отпие от виното си, виждайки зле прикритата радост на противника си.

С всяко ново раздаване тълпата около масата се увеличаваше. Но когато Дрейк усети един познат парфюм, почувства как хората правят път на някого и късметът започна да се променя. Знаейки, че Калиста стои тук, без още да я е видял, той вдигна поглед и й намигна.

Устните й трепнаха в усмивка, но тя сграбчи облегалката на стола. Кокалчетата на пръстите й побеляха. Загриженост за него или за игралния дом, чудеше се Дрейк.

— Още десет точки и ще се наложи да поиска допълнителна гаранция — подразни го Куотърмейн.

Дрейк прикри прозявката си.

— Както искаш. А аз пък имам една молба.

— Да?

— Бих предпочел да раздава мис Ралей.

Куотърмейн се вцепени.

— Не.

Калиста седна между двамата мъже.

— Да.

Тя спокойно размеси картите, но един по-внимателен наблюдател би забелязал, че ръцете й треперят леко.

Куотърмейн се надуваше като пуяк, после въздъхна дълбоко. Събра картите си с мрачно изражение.

Дрейк прикри задоволството си от хубавата ръка. Всичките четири аса бяха в него, както и два попа. Обявяването му беше смело, но все пак приемливо. Куотърмейн кимна вдървено. Трябваше да обяви по-ниско. И все пак загуби.

От този момент нататък преднината на Куотърмейн започна да се топи. Пет точки, десет, трийсет и тогава, с последното раздаване от последния сет, Дрейк поведе с десет точки. Куотърмейн отпи голяма глътка от виното си, изтри потното си чело и събра картите си.

В залата беше толкова тихо, че се чуваше шумоленето на картите. Зяпачите наблюдаваха, погледите им се стрелкаха от единия към другия играч, към напрегнатото лице на Калиста, после обратно.

Дрейк подреди картите си в недъгавата ръка без видимо усилие и прехапа устни. Не беше много добре. Все пак, ако изиграеше картите си добре, можеше да спечели ход и да изиграе дългата боя от кари. Започна с ниско каро, карайки Куотърмейн да мисли, че боята му не е силна. Стратегията свърши работа. До края на играта Дрейк водеше с двайсет точки.

Калиста внимателно изчисли резултата и го показа на Куотърмейн.

— Дължиш на мистър Херик двайсет хиляди лири.

Куотърмейн стисна челюсти и дръпна стола си назад.

— Секретарят ми ще се обади на твоя.

Дрейк кимна.

— Благодаря.

Куотърмейн тръгна нанякъде и Калиста го чу да вика:

— Саймън! Ела тук!

Разпозна леките, бързи стъпки на брат си.

Външната врата се отвори и затвори. Калиста погледна към Дрейк. В очите й се четеше тревога. Когато останалите играчи се разпръснаха, обсъждайки странната игра тази вечер, тя дръпна стола си назад.

— Обичаш предизвикателствата, нали?

Дрейк сви рамене.

— Петдесет хиляди за мен са нищо. Струваше си риска да сложа това копеле на мястото му.

— Гордостта ти ще бъде причината за падението ти някой ден. — С побелели устни, тя бързо се отдалечи.

Никой не чу мрачните думи на Дрейк:

— Но не днес.

Той отиде в трапезарията, надявайки се да успокои бунтуващия си стомах с малко храна. Доктор Джонсън тъкмо приключваше с вечерята си. Дрейк се поколеба леко, когато го видя, но старецът му махна весело. Дрейк въздъхна и отиде при него, знаейки, че след тази вечер докторът вече нямаше толкова да се радва на компанията му.

Наистина, цялото общество сигурно ще го заклейми след това, което щеше да стане тази нощ. Беше ли права Калиста? Дали гордостта не ръководеше живота му, а не справедливостта? Дрейк прогони тези мисли и седна до доктора.

— Не играете ли, сър?

— Картите не са един от талантите ми, млади човече.

Дрейк се пошегува:

— Изненадан съм, че има нещо, от което не разбирате.

— Желанието за познание е естествено за човека. Да не би да смятате, че само защото съм стар, това не се отнася за мен? Още не съм за изхвърляне. Ако исках да стана комарджия, все още мога да го сторя. Но просто не искам.

Дрейк побърза да го успокои.

— Не, сър, въобще нямах предвид това. Аз… — Дрейк спря объркан. Напрежението го правеше тромав.

Трябваше да позволи на Клайд да дойде с него. Клайд винаги знаеше какво да му каже, за да го успокои, както и да види правилния ход на нещата. Но той напоследък отхвърляше всички съвети на Клайд. Освен това някой трябваше да наблюдава магазина. Куотърмейн още не беше победен.

Джонсън се отпусна.

— Няма значение, млади човече. Предполагам, че в ума ви има други, по-важни неща от евтините баналности.

Дрейк прикри облекчената си въздишка.

— Благодаря ви, сър. — Той забеляза, че в трапезарията идват все повече и повече хора и го зяпат със смесица от неприязън и любопитство. Пред всички тези погледи нищо чудно, ако се задавеше. — Сър, възнамерявате ли да поостанете?

Джонсън протегна крака си, който очевидно го болеше.

— Не много.

— Мога ли да ви помоля да останете за чаша вино с другите джентълмени?

Пълната бяла ръка на Джонсън намести перуката му.

— Хм, а аз мога ли да попитам защо искате да остана?

— Имам… да казвам нещо и искам да го чуете от мен, а не от клюкарите.

Сините очи на Джонсън се смекчиха.

— Както желаете.

Дрейк скочи на крака.

— Хубаво. Връщам се веднага.

Джонсън се загледа с любопитство след него.

 

Калиста наплиска зачервеното си лице с вода. Страхуваше се да се върне долу. Хенри беше болен, Куотърмейн и Саймън излязоха и не й оставаше нищо друго, освен да влезе в ролята на домакиня. Къде, за Бога, заведе Саймън Куотърмейн? Внезапното му изчезване не беше добро за безопасността на Дрейк, защото, когато излезе от залата за игра, върху лицето му беше изписано изражение, което Калиста познаваше добре.

Пламтяща омраза.

Дрейк го бе победил — в бизнеса, на карти… в любовта. Куотърмейн не беше от хората, които лесно приемат поражението. Ако трябваше да мами, за да победи, щеше да го направи, както го бе доказал, когато ги принуди да вземат заем или да изгубят дела си.

Калиста отпи малко коняк, закашля се, отпи още. Стряскаше се и от сянката си само защото беше изморена.

Но конякът не можа да стопи буцата в стомаха й. Тя остави чашата, изпъна рамене и отиде до вратата. Тъкмо я отваряше, когато дочу странен, провлечен звук. Тя излезе отвън и видя Дрейк, който влачеше една картина надолу по стълбите.

Тя се вцепени. Цялото й трудно постигнато спокойствие изчезна — той възнамеряваше да се разкрие пред обществото. Както и тя самата, Дрейк не можеше повече да понася това мъчение и щеше да му сложи край.

С разкриването на самоличността му щяха да изгубят средството си за изкарване на прехраната. Беше му отказвала прекалено много пъти и той сега щеше да триумфира с отмъщението си. Калиста се втурна напред, затръшна вратата. От устата й бяха готови да бликнат умоляващи думи, но тя прехапа устни.

Истината я удари като плесница през лицето. Бяха превърнали семейната му къща в игрален дом, те бяха натрапниците, той беше в правото си да ги изгони и да си вземе това, което му се полагаше по рождение.

Фактът, че и последният им петак беше вложен в това място, си беше просто лош късмет, опита се да се убеди тя.

Или добре пресметнат провал?

Калиста си представи как студените ветрове духат през рушащите се стени на Самърлий. Тръгна бавно надолу по стълбите, стиснала здраво парапета. Сърцето й биеше бясно. Трапезарията беше празна, както бе очаквала. Прислугата беше раздала чаши с вино в големия салон.

Калиста надзърна вътре. Дендита с перуки и фракове се бяха събрали пред голямата камина, отпиваха от хубавото вино, разменяха си остроумни забележки.

Отвън простолюдието трепереше на студения пролетен вятър. Калиста потрепери, осъзнала, че може съвсем скоро да се окаже сред тях, макар че не се страхуваше единствено за себе си. Дрейк ровеше в огъня, обърнал гръб на тълпата, по-голямата част от която вече и без това го ненавиждаше. Представителите на цвета на обществото не обичаха да ги правят на глупаци, нито пък щяха да приемат човек с миналото на Дрейк, колкото и синя да беше кръвта му. Дрейк се изправи, подпря се с лакът на камината, точно под портрета, който очевидно бе накарал някой слуга да окачи над камината.

Дори и Калиста да бе имала някакви съмнения относно целта му, сега те изчезнаха напълно. Почувства го в решителността, която се излъчваше от него, в начина, по който стоеше пред семейното си огнище. Калиста влезе вътре, вдигнала високо глава, въпреки скандализираните погледи на някои от по-възрастните джентълмени. На жените не беше позволено да присъстват на този изключително мъжки ритуал.

Страхът й понамаля, когато забеляза доктор Джонсън, седнал на почетното място — голямо кресло до камината. Може би неговото влияние щеше да попречи нещата да станат прекалено отвратителни. Той вдигна поглед и я видя. Тя стискаше ветрилото си толкова силно, че разкъса нежната коприна. Джонсън погледна към извисяващата се фигура на Дрейк, после отново към Калиста и й се усмихна съчувствено.

Нямаше свободни места, затова Калиста прекоси салона и седна на пода пред Джонсън. Той докосна рамото й и съчувствието му й даде малко сили.

След всичко това, каза си, щеше да започне нов живот. Никога повече нямаше да се налага да вижда Дрейк Кимбал. Не можа да го погледне, когато започна, но видя, че Саймън и Куотърмейн влязоха в салона, погледнаха портрета и се спряха до вратата.

— Много от вас сигурно са се чудили защо един възрастен мъж се разхожда из Лондон, сякаш е на маскарад. — Дрейк се засмя. — Не съм го правил по свой избор, уверявам ви.

Калиста забеляза, че Саймън изглежда объркан, но погледът на Куотърмейн шареше от лицето на Дрейк към портрета и на лицето му постепенно се изписваше истински ужас.

— Много е просто — не можех да разкрия кой съм, защото се бях посветил на една цел, която ме ръководеше още от малко момче. Цел, която всички вие, в известен смисъл, сте преследвали. — Дрейк спря, изчаквайки напрежението да се повиши, после добави тихо: — Справедливост. Баща ми беше убит от един представител на вашата класа.

Стаята се изпълни с тих шепот. Джонсън сграбчи рамото на Калиста.

Един от по-възрастните джентълмени изсумтя с недоверие:

— Ако всичко това се е случило, когато сте били малък, как е възможно да знаете кой е убил баща ви? Нима убиецът ви е стиснал ръката, преди да свърши работата си?

Дрейк не обърна внимание на скептицизма и презрението.

— Не, но открадна две изключително ценни неща от баща ми, след това изпрати доверения си съветник да свърши мръсната работа. Този мъж каза на баща ми истината, за да го подразни — в мое присъствие — преди да го прободе в сърцето.

— Глупости — изграчи някой. — Но е доста забавно. Продъл… — Той спря бързо, изплашен от втренчения поглед на Дрейк.

— Едва оцелях. Прекарах седем години като роб на турския султан, преди да успея да избягам и да спечеля пари в Индийския океан. — Дрейк спря, наблюдавайки публиката си.

Калиста се бе обърнала на една страна и беше с лице към него, но той не я погледна нито веднъж.

Дори любопитството на най-големите циници от присъстващите вече беше възбудено. Някои от по-възрастните започнаха да шепнат имената, от които Калиста се страхуваше.

— Стантън. — Бързи погледи заваляха върху нея и Саймън.

Други казваха:

— Кимбал. Трябва да е синът на Кимбал. Мислех, че е мъртъв.

Калиста стисна ветрилото си толкова силно, че ребрата му се изпочупиха. Дрейк щеше да оправдае тези подозрения всеки момент, унищожавайки и малкото репутация, която бе останала на семейството им. Като чу следващите му думи обаче, очите й се разшириха.

— Няма да споменавам имена — каза уморено Дрейк. — Но тази шарада вече ми омръзна. Време е да заема полагащото ми се място между вас и да си върна името на баща ми.

Като магнит, портретът на силния мъж и красивото малко момче привлече погледите на присъстващите.

Доктор Джонсън беше този, който зададе разумния въпрос:

— И предполагам, имате доказателство за това?

Дрейк спря тъкмо когато бе посегнал да развърже маската си. Кимна с уважение към доктора и извади свитък документи от джоба си, хвърляйки ги в скута на Джонсън.

Шумоленето на хартията беше единственият звук, който се чуваше в залата, докато Джонсън разглеждаше документите. След това ги остави встрани.

— Копие на свидетелството за раждане на Дъруд Алистър Кимбал, 1742 г., Лондон, Англия. И завещанието, оставящо всичко на него, плюс копие от документа за титлата на Кимбал.

Измежду по-младите джентълмени се надигна шепот, защото те също започваха да разбират. Всички погледи се спряха върху бледото лице на Калиста, после огледаха стаята, оценявайки стойността на ремонта, който Стантън, без да знае, бе направил в дома, който най-големият му враг щеше да си поиска обратно. Какъв прекрасен скандал!

Отказът на Дрейк да посочи виновника не можа да заблуди никого.

Джонсън каза просто:

— Интересно, без съмнение, но тези документи биха могли да са подправени или откраднати. Как да сме сигурни, че вие наистина сте Дъруд Кимбал?

Дрейк се усмихна и свали маската си.

Залата се изпълни със смаян шепот. Джонсън също изглеждаше изненадан, взирайки се от портрета към лицето на Дрейк, огрявано от огъня.

Дори Калиста се изуми от приликата. Един по-млад, по-твърд Брайън Кимбал сега се взираше в тях.

Когато всеобщата изненада понамаля, мненията на тълпата започнаха да се разделят.

— Доста гадно поведение, ако питате мен — каза високо един стар джентълмен. — Трябваше да се представи веднага щом е стъпил в Англия, а не да тормози така Стантън.

Хенри Стантън беше харесван от обществото; Кимбал — не.

Един по-млад мъж се обади:

— Много алчно от негова страна — да вземе единственото нещо, което притежават, когато той има толкова много. Но от това, което съм чувал за Кимбал старши — кръвта вода не става.

Обади се и друг младеж:

— Е, няма да похарча и петак от издръжката си тук. Игралният дом ще бъде затворен. Дявол да го вземе този мъж. — Той се изправи, махна леко с ръка, обърна гръб на Дрейк и излезе.

Куотърмейн хвърли последен гневен поглед към откритото лице на Дрейк, преди също да излезе. Изумен и засрамен, Саймън го последва.

Много други джентълмени тръгнаха към вратата, но един суров глас ги закова по местата им:

— Кой е грешният тук, ако мога да попитам? Този млад мъж, или човекът от вашата черга, който го е осъдил на робство? — Джонсън се изправи, подпря се на бастуна си, а сините му очи горяха със силата на убежденията му.

Дрейк се бе обърнал към огъня, но Калиста разпозна по гърба му, че е напрегнат.

Дендито, което беше най-близо до вратата, сви рамене:

— Всъщност това сега няма никакво значение. Върнал си го е тъпкано на Стантън — открадна от него, заплаши живота му. Дори… — Дендито погледна към пребледнялото лице на Калиста и млъкна.

Тя знаеше какво говорят слуховете. Едноседмичното й отсъствие все още беше предмет на разгорещено обсъждане сред обществото, а собственическото отношение на Дрейк спрямо нея тук, в игралния дом, не помогна за спирането на клюката.

— Значи да отвърнем на злото със зло, така ли? Винаги е по-лесно да вършиш лошо, отколкото добро. — Джонсън въздъхна уморено — Правете каквото искате. Що се отнася до мен… — Той се обърна и сложи ръка на рамото на Дрейк. — Аз казвам, че отмъщението е горчива билка, която трови готвача така, както и бульона. Направете това, което ви диктува съвестта ви, млади човече.

Дрейк продължаваше да не вдига поглед, когато Джонсън протегна ръка към Калиста. Тя се изправи и сложи треперещата си ръка върху неговата. Само неговата опора й даде сили да мине по този коридор, от двете страни, на който в нея се впиваха любопитни погледи. Джентълмените им направиха път.

Дрейк погледна над тълпата към отдалечаващата се фигура на Калиста. Един по-внимателен наблюдател би забелязал отчаянието в сините му очи, но той стоеше, без да мърда. Хората тръгнаха към вратата. Чак когато всички си отидоха, Калиста и Джонсън излязоха от една странична стая. Изключително спокойна, тя го изпрати до външната врата.

Стъпила на стъпалото, тя каза:

— Вие отново бяхте моят спасител, сър. Как мога да ви се отблагодаря?

— Като отговорите на любопитството ми. Тази фантастична приказка истина ли е?

Калиста се поколеба, но кимна.

— Но баща ми се разкайва истински и освен това е имал причини да направи това, което е сторил.

Джонсън изглеждаше тъжен. Целуна ръката й.

— Какъвто и да е краят на всичко това, надявам се, че и друг път ще имам щастието да бъда във вашата компания.

Калиста направи реверанс.

— Ще се погрижа за това. — Тя му махна, когато каретата се отдалечи.

Може би ще дойда да прося до вратата ви, каза си тя, но топлата й усмивка беше искрена. Тя обаче замръзна на устните й, когато Дрейк излезе от къщата.

Чувстваше се странно да го вижда без маска. Но въпреки това Калиста знаеше, че по време на седмицата, прекарана при него, бе виждала истинския човек много по-често, въпреки че никога не сваляше маската си. Този безжалостен лорд с открито лице й се струваше истински непознат. Протегна му ръка от чиста любезност.

— Аз… Ще започна да събирам багажа ни утре.

Той не прие ръката й.

— Когато съм готов да ви накарам да се изнесете, ще ви уведомя.

Калиста вдигна брадичка под ледения му син поглед. А беше толкова топъл някога…

— Както желаете. Приятна вечер. — Тя се обърна, преди да е изгубила самообладание.

— Калиста, аз…

Тя сграбчи отчаяно вратата, неспособна да понесе съжалението в гласа му. И тогава се случиха едновременно три неща.

Той се обърна и посегна към рамото й, за да я спре; чу се пистолетен изстрел толкова близо, че тя подуши и мириса на барут; Дрейк тежко се отпусна върху нея.

Калиста се обърна, ужасена, и го хвана. Облегна се на вратата, тя се отвори и те паднаха вътре в къщата. Кръвта от лицето му се стичаше по ръцете и лицето й като сълзи.