Колийн Шанън
Нежният звяр (13)

Глава 12

Калиста ритна вратата, за да я затвори, и започна да вика слугите. Двама лакеи занесоха Дрейк в големия салон и го сложиха на едно дълго канапе. Калиста изтича нагоре по стълбите, за да вземе чантичката си с медицински принадлежности, процеждайки през зъби:

— Извикайте арабския доктор… Мисля, че се казваше Хасан.

Прислужникът хукна да изпълни заповедта й.

Калиста отново се върна долу и изми лицето на Дрейк. Почти не можеше да види чертите му през мъглата от сълзите си, но паниката й понамаля, когато видя, че куршумът само бе одраскал слепоочието му. Тя пусна кървавия парцал в купата с вода и зарови лице върху гърдите му. Ударите на сърцето му я успокояваха.

Ако той не беше толкова силен, тя нямаше сега да е изправена на прага на бедността.

Ако той не беше толкова силен, тя нямаше да го обича с цялото си сърце.

Когато той се размърда, тя изтри сълзите с ръкава си и се надигна. На лицето й грееше усмивка.

Той премига, после хвана главата си.

— Ох! Ти ли ме удари?

Устните на Калиста се изпънаха, но очите й бяха весели.

— Защо мислиш за това?

Дрейк я погледна, после се надигна.

— Някой стреля по мен. — Той трепна и отпусна глава на гърдите си, сякаш вратът му не можеше да понесе такъв огромен товар. — Изглежда, твоят знаменит партньор се е отказал от опитите си да ме победи честно.

— Това изненадва ли те? Аз бих си помислила, че следващото, което ще направи, е да нахълта в дома ти. — Калиста се зачуди защо това предизвика усмивка на устните му, но Хасан и Клайд влязоха в стаята, преди да е успяла да попита.

Клайд пребледня, когато погледна кръвта по главата и ризата на Дрейк.

Хасан спокойно премери пулса му. Погледна в очите му, после разгледа раната на слепоочието и затвори чантата си.

— Тази твоя дебела английска глава отново ти спаси живота. — Той наклони глава на една страна. — Сега ще имаш еднакви белези от двете страни. Много интересно.

Дрейк се втренчи в него, но Хасан спокойно скръсти ръце на гърдите си.

Клайд се отпусна на един стол. В очите му се четеше: „Нали ти казах!“

Калиста се изправи решително.

— Това не може да се остави така. Ще изпратя някого за властите.

Дрейк трепна и хвана главата си с ръце.

— Този, който се опита да ме убие, отдавна е избягал, а и няма да успеем да го свържем с Куотърмейн, дори и да го открием. Не. Ще се справя с това, когато аз реша, както аз искам.

Калиста въздъхна тихо.

— Както искаш. Изглежда си най-добър, когато работиш сам. — Тя се обърна, но спря, когато той извика след нея.

— Калиста! Моля те, почакай. — Той се изправи. — Аз… Благодаря ти за загрижеността. При тези обстоятелства едва ли бих могъл да очаквам нещо повече. — Пое си дълбоко въздух. — И моля те, не затваряй игралния дом заради мен. Не съм го искал, няма и да го поискам.

Тя се обърна бързо.

— Но… Не разбирам. Това не е ли завършекът на плана ти? Да ни изхвърлиш на улицата? Особено след като аз няма да… — Тя млъкна и погледна към другите двама мъже.

Хасан я наблюдаваше с интерес, Клайд — с някакво предчувствие, изписано на лицето му. Дрейк изскърца със зъби.

— Това е последният път, когато отварям дума за това. Не мога да ти позволя да останеш без средства за препитание. — Той й се поклони леко и лицето му се изчерви при това конфузно признание. — Желая ти приятна вечер. Съжалявам за клюките, които ще плъзнат след тазвечерните ми думи. Ако пуснеш обява във вестниците, сигурен съм, че игралният ти дом отново ще се напълни. Повече няма да ти създавам грижи. — Той се обърна и излезе.

Усмихнат, Хасан се поклони на Калиста, взе чантата си и последва Дрейк, поглеждайки през рамо към Клайд.

Клайд поклати глава и му махна с ръка. Хасан излезе.

Калиста се взираше в нищото, а в главата й отекваше едно изречение: Повече няма да ти създавам грижи… Повече няма да ти създавам грижи. Значи я оставяше на мира. Но защо го правеше, след като победата му щеше да бъде пълна, когато си вземеше дома, който бе построил баща му?

Калиста се стресна, когато Клайд хвана отпуснатата й ръка. Дори не бе забелязала, че той е още тук.

Той промълви:

— Благодарен съм, че възрастта не е забулила напълно разсъдъка ми.

Калиста премига объркана.

— Знаех, че си е намерил майстора с вас — каза просто Клайд. — Ако не е прекалено нахално от моя страна, бихте ли ми отговорили на един въпрос?

Калиста затвори очи и извърна глава. Знаеше какво ще я попита, преди да го е казал.

— Обичате ли го?

Думите излязоха от сърцето й, тя нито искаше, нито можеше да ги спре.

— С цялото си сърце.

Клайд въздъхна дълбоко.

— Хвала на Бога. Тогава трябва да отидете при него. Не се и съмнявам, че веднага ще поръча поканите… — Той млъкна, когато тя не се обърна, а остана така, привела рамене, с гръб към него.

— Не е толкова просто. Представяте ли си скандала, ако се омъжа за него? — Но можеш да спиш с него и никой няма да разбере, обади се един гласец вътре в нея, който й се искаше да послуша. Тя се обърна и Клайд видя измъченото й лице. — Що се отнася до мен, малко ме е грижа, но Саймън и Хенри…

— Да, някога. Но вече не — обади се един любим глас откъм вратата. Хенри влезе в стаята. Движеше се бавно, но изглеждаше решителен. — Слугите дойдоха да ме извикат, когато някой е стрелял по Дрейк. Той добре ли е?

На лицето на Клайд се изписа враждебност.

— Да, но не благодарение на вас.

— Това не е моя работа, уверявам ви.

— Не, но вие задвижихте всичко това с вашата алчност и ревност.

Единственото, което каза Хенри за свое оправдание, беше едно уморено:

— Грях, за който платих скъпо и прескъпо. Първо изгубих моята Мери, после изгубих дома си, земите си, богатството си. Последното с помощта на господаря ви. Кога ще спре тази омраза?

Думите му сякаш отпушиха бент у Калиста. Тя изведнъж пристъпи между двамата мъже. Болката и отчаянието бяха изчезнали от лицето й и то беше озарено от някакво вътрешно щастие. Тя вдигна ръка.

— Сега! Тази омраза ще спре сега.

Двамата мъже я погледнаха.

— Тази вечер Дрейк разкри пред всички кой е — каза Калиста на Хенри. — Не спомена името ти, въпреки че всички се досетиха, че става въпрос за теб. Тази вечер той ми каза — след като Куотърмейн изпрати хора да го убият… — гласът й заглъхна от натрупаните емоции — че няма да поиска правата си над тази къща. Че можем да продължим с игралния дом.

Очите на Хенри се разшириха.

— Но защо?

Двамата погледнаха към Клайд, очаквайки някакво обяснение за това, как врагът им се бе превърнал в техен благодетел.

Той се усмихна. Гневът му бе изчезнал след думите на Калиста.

— Само една сила във вселената може да надвие омразата. — Той кимна към Калиста. — А тази красива млада жена е истински пример за това във всичко, което прави.

Когато погледна към дъщеря си, върху лицето на Хенри се изписаха много чувства — гордост, объркване, разбиране, неодобрение и най-накрая — примирение. Той протегна ръце към нея.

— Обичаш ли го, дъще?

Тя ги хвана.

— Да, Хенри, обичам го. Толкова, колкото ти си обичал майка ми.

— Тогава иди при него. Въпреки действията му, от днес нататък никога повече няма да му пожелая злото. Давам ви благословията си. Аз ще те заведа до олтара на сватбата.

Калиста го прегърна, запечатвайки мига с целувка.

— Благодаря ти, Хенри. Чувствам се така, сякаш отново имам истински баща.

Хенри я прегърна в отговор, сякаш изведнъж бе разбрал, че собствените му действия бяха застрашили двайсетте години на добри дела, с които се бе опитал да компенсира най-грозната постъпка в живота си.

Клайд й предложи ръката си.

— С удоволствие ще ви придружа, милейди.

Калиста пое ръката му и тръгна с него, без да се обръща назад.

Бъдещето я зовеше.

 

Алекс Куотърмейн наблюдаваше от сенките как Клайд помага на Калиста да се качи в каретата. Саймън се олюляваше до него, пиян до козирката.

Куотърмейн присви очи, за да прикрие злобата си, когато каза:

— Проклятие, сестра ти отново отива при Хе… Кимбал!

Саймън погледна към каретата.

— Глу… глупачка.

— Хм. Това може да предизвика още по-голям скандал, да провали бизнеса ни.

Саймън се намръщи, направи крачка след каретата, препъна се и щеше да падне, ако Куотърмейн не го бе хванал.

— Трябва да се направи нещо. — Саймън се ухили. — По-късно. — И повърна.

 

Ръката на Дрейк трепереше, докато той си наливаше третата чаша коняк. Болката в главата му постепенно намаляваше, но от това болката в сърцето му ставаше по-силна.

— Слабак такъв — каза на себе си.

Седеше тук сам, целта на живота му бе изпълнена наполовина, а пред него стоеше само съжаление.

Ако бе осъществил плановете си, поне щеше да изпита задоволството да види Хенри Стантън опозорен, треперещ на студа, гладен. Такъв, какъвто беше Дрейк преди толкова години.

В съзнанието му се появи един образ, едно лице, което беше прекалено одухотворено, за да бъде ангелско. И въпреки това в тези зелени очи гореше доброта, разтопяваше нещо студено и твърдо в сърцето му. Твърдата буца на омразата, заседнала в гърдите му, бе омеквала с всяка нейна усмивка. Сега се бе стопила напълно.

Но това само го тормозеше.

Изведнъж чу познато стържене. Клайд се връщаше откъм задната врата, помисли си, но само се отпусна на възглавниците. Не искаше дори старият му приятел да го вижда в това състояние.

В миналото поне бе имал някаква цел, която да го води; сега седеше тук сам. Да, знаеше, че е направил каквото трябва, но не се чувстваше по-щастлив.

Тя никога нямаше да дойде при него.

Може и да му беше благодарна, но как би могла да обича мъжа, който причини толкова беди на семейството й? Може би някой ден щеше да му даде трохите от уважението си, когато възстановят богатството си чрез игралния дом.

Трохите не бяха достатъчни. Стисна венецианската чаша толкова силно, че тя изпука. Остави я на масата и хвана главата си с ръце.

— Калиста — изстена. Името й прозвуча наполовина като молитва, наполовина като проклятие.

И тя като по чудо се появи, сложила хладната си ръка на челото му. Мислейки, че я сънува, той се облегна на нея с въздишка. Но когато чу гласа й, тих и отекващ в тъмнината, кръвта нахлу в главата му и му призля.

— Тук съм. Никога повече няма да те напускам. — Ръката й нежно приглади назад разрешената му коса.

Той протегна ръка. Страхуваше се да повярва. Докосна мека, жива плът. Дрейк изстена и я сложи в скута си.

— Мили Боже, само ако знаеш как копнеех за теб.

— Знам. — Тя хвана главата му и нежно целуна белезите от двете страни на челото му. — Стига толкова болка и мъка. От днес започваме всичко отначало.

Дрейк запали лампата, защото искаше да види очите й.

Тя го гледаше със спокойствие, което изтри и последните остатъци от съмнението му. Тези очи го преследваха още от мига, в който бе погледнал в невинните, доверчиви очи на едно дете, до този момент, когато една зряла жена го гледаше с… Затаи дъх. Страхуваше се да повярва в желанието, което виждаше там, но когато тя хвана брадичката му и прилепи устните си към неговите, истината го завладя с пълната си сила. По друго време щеше да се замисли над иронията — отмъщението беше евтина цена за подобно щастие.

Но сега съзнанието му бе изпълнено с по-примитивни истини.

Това бе предопределено да стане.

Това беше правилно.

Нищо повече не можеше да застане между тях.

Дрейк се отпусна. Страхуваше се дори да отвърне на целувката й, да не би да я изплаши. Тя усети колебанието му и удвои усилията си, плъзгайки език по ъгълчетата на устните му. От гърлото му се надигна стон, но той продължаваше да стиска устни. Хвана я през кръста, колебаейки се дали да я притисне по-близо, или да я отмести от себе си.

Още не бяха женени. А той я уважаваше прекалено много, за да я обезчести, особено след всичко, което бе изстрадала заради него. Или поне така си казваше. Но мъжествеността му не приемаше съветите на разума и вече издуваше панталоните му. Беше минало толкова много време, откак за последен път беше с жена, а да има точно тази жена…

По челото му изби пот, но той успя да се изправи и да я сложи на канапето, отстъпвайки назад от изкушението. Поклати глава, когато тя се опита да стане.

— Не, Калиста. Поне веднъж в живота си ще направя това, което е правилно. Ще се оженим с всичкия блясък и тържественост, които мога да си позволя, и ти ще станеш моя в господарската спалня на нашата къща, не тук, в леговището на Дракона. Дракона и начинът му на живот умряха тази вечер с повторното раждане на Дрейк Кимбал и аз не искам никакви спомени за онова време да вгорчават новото ни щастие.

Тя само го погледна със зелените си като пролетта очи. Той пристъпи към нея, но се олюля, после се спъна в крака на един стол. Чу тихия й смях, но когато се обърна, нея я нямаше.

Чу шумоленето на коприна и вдигна поглед. Тя се изкачваше към спалнята му. Никога не я бе виждал да се движи по-бързо. Какво възнамеряваше да прави?

Той си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. Къде, по дяволите, беше Клайд Имаха нужда от някой, който да присъства, за да им попречи да направят това, което и двамата искаха най-много на света. Проклет да е! Какво стана с набожността му сега, когато имаше най-голяма нужда от нея?

Дрейк отиде до едно огледало, завърза косата си и си облече сакото, решен да я заведе в къщата на Мариан веднага щом слезеше долу. Тъкмо оправяше вратовръзката си, когато някакъв шум привлече вниманието му.

Видя в огледалото това, за което мечтае всеки мъж. Извърна се.

Калиста ровеше в огъня. Беше разпънала една меча кожа пред камината.

Той обаче нямаше нужда от затопляне. Калиста беше облечена — всъщност почти облечена — с онази нощница, която й бе купил, за да я дразни. Бялата дантела беше изрязана ниско, почти падаше от раменете й и плътта й надничаше отвсякъде. Огънят осветяваше малкото, оставено на въображението му. Беше като мечта, превърнала се в действителност.

Притежаваше ли достатъчно смелост, за да я приеме?

Тя пристъпи безшумно към него, толкова близо, че усети топлината на тялото й. Не го докосна. Просто го гледаше с тези огромни нейни очи, които винаги го караха да мисли за нов живот. Слабините му отговориха на зова на природата. Тя се усмихна леко, когато видя реакцията му.

Започна бавно, една по една, да сваля дрехите му. Изумен, той я наблюдаваше с широко отворени очи. Ролите им този път бяха разменени. Сега тя го манипулираше. И с всяко нейно движение здравият разум си отиваше, както и мъжката му гордост.

Тя свали сакото му и го пусна в краката им.

— Ако аз те научих какво означава любовта, ти ме научи какво означава желанието. Няма да постъпиш добре, ако сега ме отхвърлиш.

След това тя разкопча ризата му, разтвори я и зарови лице върху гърдите му.

— Не ме интересуват блясъкът и тържествеността. Предпочитам да се оженим със специално разрешение веднага щом стане възможно. Що се отнася до смъртта на Дракона…

Сега започна да разкопчава панталоните му, да гали долната част на корема му, но без да го докосва там, където той копнееше да го докосне. Цялото му тяло се вцепени.

Усмивката й беше малко кисела, когато каза тихо и дъхът й погали лицето му:

— Подходящо е да сложим край на съществуването му тук, където започна всичко. Аз, например, ще тъгувам за него и ще се надявам, че толкова почтеният Дрейк Кимбал ще ми позволява да виждам моя звяр от време на време.

Калиста обви ръце около врата му и нежно, но настойчиво придърпа главата му към своята, докосвайки устните му. Съблече ризата му. Целува го, докато ръцете, които се опитваха да я отдалечат от него, трепнаха и легнаха върху раменете й, после я притиснаха по-близо.

Последните остатъци от решителността му изчезнаха, когато езикът й се плъзна между отворените му устни. Той изстена и я притисна към себе си, отговаряйки на дразнещия й език със страст, която промени нежността на прегръдката им.

До този миг тя успяваше да запазва самообладание. Но сега истинската сила на желанието, което бе сдържал толкова дълго, разчупи бента на въздържанието му. Истинска вълна от страст избухна от него и я заля.

Шепнейки името й, той се надвеси над нея, а устните му я водеха през малката сексуална прелюдия на напредването и оттеглянето. Език, устни, ръце я молеха, обожаваха я и искаха още, макар че тя отговаряше. Слабините му се притискаха към нейните, устните му пиеха нектара на нейните.

Коленете й омекнаха. Със стон, който би я изплашил, ако го обичаше по-малко, той я грабна на ръце и я понесе към стълбата.

Сложи я на леглото и посегна към това, което бе останало от дрехите му. Тя извърна глава.

Той замръзна.

— Искаш ли да спра?

Огромните й очи погледнаха първо лицето му, после широките, голи гърди и се спряха върху подутината, която панталоните едва прикриваха. Раменете й потрепериха от въздишката й. Тя се отпусна назад и вдигна ръце.

Той въздъхна бавно. Понечи да се освободи от панталоните си, но очите й се разшириха. Той се спря точно навреме. По дяволите, не знаеше какво трябва да прави с една девица, особено с жена, за която беше достатъчно само да го погледне косо, за да се възбуди. Наведе се над нея, чувствайки се като идиот, отчаяно опитващ се да си възвърне самообладанието.

Тя се изкикоти.

— За първи път те виждам да се колебаеш. Или пък може би не ти харесвам?

Той се отпусна върху нея, притискайки я към леглото с тялото си, за да го почувства.

— Знаеш достатъчно за мъжете, за да разбираш, че нямаше да съм в това състояние, ако не ми харесваше.

— Тогава какво чакаш?

Дрейк хвана прекрасното й лице.

— Скъпа моя, за една девица първият път винаги е болезнен, а когато ме целуна долу, аз почти изгубих самообладание. Трябва да карам бавно и внимателно.

— Тогава защо не ме оставиш аз да водя?

Той се опули. Дълбоко в зелените й очи проблесна искра. Всеки момент щеше да избухне пожар. Той го разбираше, дори и тя да не можеше. Как бе възможно тези невинни ръце да го галят, без да реагира. Но пък как въобще можеше да й откаже нещо?

Преглътна.

— Както искаш.

Тя го блъсна леко и го накара да легне. Панталоните му се плъзнаха още малко надолу. Той знаеше, че космите по слабините му се виждат, но сега тя водеше играта.

Изглежда, не й беше трудно да разбере правилата. Тя коленичи върху него и бавно започна да гали силния му врат. После продължи надолу по мускулестите му ръце и отново се върна нагоре, над гърдите. Всеки мускул от тялото му заповядваше да я вземе, да сложи край на това изтезание, но той бе очарован от изражението й, затова лежеше неподвижно, позволявайки й да си играе с него.

Засега.

Тя го галеше очарована. Въздъхваше, открила нещо ново, при всяка извивка на тялото му.

— Ако извадиш нож и започнеш да режеш, кой знае какво можеш да откриеш — изстена Дрейк. — Кълна се, че ще ме боли по-малко от сега.

Ръцете й спряха върху зърната на гърдите му.

— Не мога да се въздържа. Очарователен си.

И тя продължи изследването си, въртейки с пръсти зърната му. Дрейк положи огромно усилие, за да не извие тялото си от сладката болка, която го разтърсваше. Зърната му се втвърдиха и нежното й докосване беше повече, отколкото можеше да понесе.

Тя се наведе, за да целуне плоския му корем. Мускулите се стегнаха, но той успя да се въздържи. Жената, която бе желал сякаш от началото на света, сега беше в леглото му.

И той не можеше да направи нищо.

Дължеше й това малко отмъщение, но, о, боят с камшик му се бе сторил по-поносим. Слабините му вече крещяха за освобождение. Беше толкова погълнат от битката със самия себе си, че машинално надигна хълбоци, когато тя посегна към панталоните му. Те се плъзнаха надолу. Тя седеше настрани между краката му, толкова близо до това, което го правеше мъж. Трябваше само да я повдигне малко нагоре…

Дрейк сподави проклятието си и се опита да брои отзад напред на всички езици, които знаеше. Но тогава тя го докосна. Гърбът му се изви назад, когато жадната му плът подскочи в топлите й ръце.

Тя се стресна и се дръпна назад. Той положи усилие да не мърда, въпреки че никоя сила на земята не можеше да го накара да се отпусне. Този път трябваше да я погледне. Когато легна мирно, страхът в очите й намаля. Тя нежно го хвана с ръка и го погледна срамежливо. Той прехапа устни, но успя да се въздържи.

След като той не помръдна, тя стана по-настойчива, галейки го с удоволствие, което не знаеше, че може да изпитва.

— Как можеш да си толкова мек тук? Както аз — тук. — Тя вдигна отпуснатата му ръка към гърдите си.

— О, Боже! — възкликна той. — Целуни ме или ме убий. — Той хвана закръглената плът през плата и започна леко да я мачка.

Тя изстена и за първи път погледна лицето му внимателно. Понечи да слезе от него.

— Причинявам ти болка.

Той я хвана за раменете. Хлабавата нощница се плъзна към талията й, разкривайки гърдите й с всичката им прелест. От гърлото му се надигна тихо стенание, когато хвана гърдите й с ръце. Тя се вцепени, наблюдавайки го така, сякаш разбираше, че всеки момент ще се случи нещо. Но тогава той вдигна глава и езикът му започна да гали кадифените връхчета на гърдите й.

Сега беше неин ред да се извие. И без това учестеното й дишане се превърна в отчаяно задъхване. Той захапа едното зърно, докато се втвърди, после се нахвърли към другото.

— Сега разбираш ли болката ми? — попита той, прилепил устни до кожата й.

Тя се изви при докосването му и отвърна дрезгаво:

— Да. И знам какво да направя, за да й сложа край.

— Така ли? — Той се отпусна назад, предизвиквайки я.

Калиста се надигна. Все още разкрачена над него, тя се отпусна на колене. Вдигна ръце и свали нощницата, разкривайки великолепното си тяло. Той я поглъщаше с поглед, а сърцето му биеше толкова силно, че почти не я чуваше.

Тя изпъна дългия си, изящен крак до неговия и ги сравни.

— Най-накрая сме равни. — Това привлече вниманието му. Тя го изгледа предизвикателно. — Поне когато и двамата сме голи. Разбира се, ако искаш да докажеш мъжкото си превъзходство, можем да си разменим местата.

Той хвана един кичур от косите й и придърпа лицето й към своето, като отново се вцепени, когато усети влагата й върху тялото си. Трябваше да си поеме въздух, преди да отговори:

— Аз съм глина в божествените ти малки ръце, лисичке, и ти го знаеш. Ти печелиш.

Задържайки погледа й, той я притисна по-близо, по-близо. Леко я докосна между краката, усещайки, доволен, влагата.

Тя беше почти толкова нетърпелива, колкото и той. Обзе го радост, която не произлизаше само от тялото му. Тази нощ бе започнало нещо, което нямаше да спре, докато са живи.

Време бе да запечатат връзката. Точно когато хълбоците му докоснаха нейните, я чу да казва:

— Не, скъпи, и двамата печелим.

И тя продължи да го доказва, целувайки го дълбоко, като едновременно придърпваше ръцете му към хълбоците си, за да й помогне да намери правилния ъгъл. Той я намести леко, усети я как надига ханша си и го отпуска. При първото докосване от стиснатите му челюсти се изплъзна тих стон. Калиста се поколеба, после изви хълбоците си. Очите й се разшириха, когато усети как внушителната му мъжественост търси това, за което бе създадена. Той влезе съвсем леко, но я заболя.

Тя спря, смръщена, но тогава видя изражението върху лицето му. Главата му беше отметната назад, очите — затворени, устните — стиснати. Калиста прехапа устни, надигна се леко и се отпусна с цялото си тегло.

От гърдите й се надигна писък, но Дрейк се надигна на лакти и го улови с устни, оставайки неподвижен, за да й даде време да свикне. Никога устните му не са били толкова нежни. Напрежението го напускаше, докато се наслаждаваше на най-интимното нещо, което някога бе преживявал. Защото, когато го правеше с Калиста, участваше не само тялото, но и сърцето му.

Той промълви между целувките:

— О, скъпа моя Атина, мъдра, войнствена, целият съм твой. И тук ми е мястото. — Той гризна леко ухото й и добави с гърлен смях: — И тук мога и да остана завинаги.

Болката изчезна заедно с думите му, позволявайки на Калиста да разбере истинската същност на интимността. Тя стегна мускулите си, без да може да повярва, че е възможно така да стиска с тайния център на тялото си.

Дрейк за малко не се задави и отново се отпусна назад.

Калиста се усмихна.

— Това ти харесва, нали? — Направи го отново. — И на мен.

Усети някакво странно напрежение в долната част на корема си. Опита се да го поеме по-дълбоко, но пак не й беше достатъчно. Какви вълшебни неща правеше мъжествеността му. Ако бе знаела какво изпуска, щеше да го направи много по-рано…

Дрейк държеше здраво хълбоците й, отказвайки се от собствената си нужда да проникне още по-навътре в нея. Но когато тя започна да се вдига и отпуска върху него, като едновременно свиваше мускулите на влагалището си, очите му се отвориха рязко.

— Спри!

Тя се отпусна върху него. Задъхваше се.

— Защо?

Дрейк махна косите й от потното чело.

— Защото ми доставяш удоволствие, по-голямо от това, което мога да понеса.

Онази тънка усмивчица, която винаги го подлудяваше, разтегна устните й.

— Добре.

И тя започна отново, движейки се още по-бързо. Косите й се развяваха около раменете, гърдите й подскачаха.

Петите на Дрейк се забиха в леглото. Болката нарастваше, нарастваше и излизаше от контрол, но той усещаше, че ъгълът не е подходящ. Хвана я за хълбоците и я надигна.

Калиста едва успя да каже:

— Какво… — преди той да я отпусне отново върху себе си.

Пулсирането бе станало по-силно и тя се извиваше от нуждата да го облекчи, когато той я метна по гръб, разтвори краката й и притисна твърдата глава на желанието си към нея. Но не влезе, а просто я подразни леко, движейки се нагоре-надолу по нея.

Тя потрепери, когато той вдигна коленете й и стъпалата й стъпиха на леглото. Така тялото й образуваше нещо като люлка за хълбоците му и той се триеше в най-чувствителната част на тялото й. Калиста се опита да го накара да влезе в нея, но той само тихо се засмя. Все още триейки се в нея, наведе глава към гърдите й и започна да ги целува, докато тя не полудя.

Извиваше се под него, от устните й излизаха почти неразбираеми думи. Той пое с устните си тихите й стонове и ги направи свои дори когато я облада отново. Нежно, бавно, се сля с нея, карайки я да почувства непоносимата интимност, която само любовниците познават.

Калиста затаи дъх, когато той я изпълни. Сантиметър по сантиметър, докато се убеди, че вече не може да поеме повече. И въпреки това, някак си, той продължаваше да влиза по-дълбоко.

От какво се бе страхувала. Не можеше да си спомни, но спря да мисли, докато удоволствието нарастваше. Тя затвори очи, когато онова странно пулсиране започна отново. Този път обаче нямаше да й бъде отказано.

Нито пък на него.

Той бавно излезе, спря на входа й само за да проникне отново дълбоко. Наблюдаваше лицето й с очи, в толкова тъмен нюанс на синьото, че бяха почти черни. Явно можеше да чете някакъв скрит език, който тя не можеше да изрази с думи, защото се движеше точно така, както тя искаше.

Продължаваше да държи ханша й в ръце, оставяйки я подчинена на волята му, но тя разбираше на някакво примитивно ниво, че той е също роб, както и тя.

Дишането им ставаше все по-ускорено с всяко движение. Изгубиха всякаква представа за собствените си тела, устните им ги сляха в едно диво същество, борещо се да достигне края. Калиста усети как той се втвърдява още повече в нея.

Погледът й, изпълнен с живот, срещна неговия, когато тя инстинктивно се вкопчи в него за последен път. Тя изкрещя тихо, когато напрежението достигна връхната си точка и нещо разтърси цялото й същество. Дрейк изстена и натисна силно, усещайки най-дълбоката част на утробата й, за да й даде обратно живота, който бе накарала да се възроди в него.

Когато тя затвори очи, за да се наслади на това разтърсващо, могъщо удоволствие, Дрейк каза дрезгаво:

— Не! Погледни ме, Калиста.

Тя послушно отвори очи. В най-интимното положение, в което могат да се намират мъж и жена, Дрейк я благослови с течността на тяхното взаимно удовлетворение, като я гледаше в очите. Ако беше извикал от покрива на Уестминстър, че тя е негова, чувството за собственост, което изпитваше, не би било по-голямо.

А независимата Калиста, която се бе заклела никога да не оставя съдбата си в ръцете на който и да било мъж, му се отдаде с цялото си същество. Защото най-после бе разбрала основния урок на живота — истинските любовници получават само като дават.

Когато Дрейк се отпусна върху нея, тя го прегърна. От очите й се стичаха сълзи на щастие. Той усети влагата по бузите си и се надигна разтревожен.

— Причиних ли ти болка.

— Не. Просто никога не съм знаела… Не съм знаела, че може да е толкова…

Без да изпитва срам, той й позволи да види влагата в собствените му очи, преди да сложи главата й на гърдите си. Започна да гали косите й, докато телата им отново се успокоиха, после каза:

— Спал съм с много жени през живота си, Калиста, но никога не съм правил любов. Сега вече го разбирам. Да, ти си красива, но духът ти е този, който ме кара да се чувствам задоволен. Съжалявам, че ти причиних болка.

Калиста го целуна по устата, после скочи на крака и сложи ръце на хълбоците си.

— Е, няма ли да ми дадеш да ям? Не мога да живея само от любов.

Кобалтовият му поглед омекна, докато се плъзгаше по тялото й.

— Момиче, ако не покриеш това тяло, ще вечеряме първо на масата на любовта.

Усмихната, Калиста взе неговата нощница, облече я и запретна ръкавите й.

Той се намръщи присмехулно.

— А аз какво ще облека?

Беше неин ред да го огледа.

— Не се обличай с моята нощница… — Тя млъкна стресната, когато видя кръвта по члена му. Докосна и себе си.

Лицето му стана по-нежно откогато и да било.

— Най-хубавият подарък, който можеш да ми направиш. Ще му се радвам до края на живота си. А аз имам само едно скромно нещо, което да ти подаря, но място за сравнение няма.

Той отиде до скривалището си и извади нещо.

Жълтата роза блестеше в ръката му и намигаше, обещаваше щастливи дни.

— Моля те официално да станеш моя съпруга и искам да ти дам това.

Тя се втренчи в него и през ума й минаха епизоди от историята на камъка. Но умоляващият му поглед я накара да затвори очи. Тежкият камък се отпусна между гърдите й под нощницата му. Тя разтвори деколтето, за да види колието върху кожата си. Нощницата се отвори.

Дрейк я гледаше в дългото огледало и дишането му отново се учести. Колко пъти бе мечтал да я види така? Думите сами излязоха от устата му. Думи, които никога не бе възнамерявал да признае, дори на нея:

— Смятам, че е подходящо ти да носиш този камък, който е бил купен, после откраднат от любов към майка ти. Отне ми много време, но най-после разбрах какво е подтикнало Хенри да направи това, което направи.

Тя затаи дъх, когато докосна камъка.

— Обичал е майка ти с цялото си същество, така, както аз обичам теб. Би направил всичко, за да я спечели. — Гласът му стана толкова тих, че тя почти не го чуваше. — Точно както ще направя аз, с всичката си власт, за да те направя щастлива и да бъдеш в безопасност. Отмъщението за малко не ме погуби, но ти наистина успя да превърнеш един ранен звяр в щастлив мъж. Ти си моя, Калиста Ралей. Нищо и никога повече няма да застане между нас. От този ден нататък ще се посветя само на доброто.

Калиста погледна отново към камъка. Той вече не изглеждаше безжизнен и студен. Беше взел от топлината на тялото й, блестеше с радостта от бъдещето й. Червата на Калиста изкъркориха, но учудващо, тя изпитваше друг, по-дълбок глад. Бавно съблече нощницата и вдигна брадичка, за да го погледне в очите.

— Приемам. Хенри ни даде благословията си, така че вече нищо не стои на пътя ни. Не ме е грижа какво мисли обществото.

Дрейк премига изненадано, но тогава ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Каза тихо:

— Почти съм в състояние да съжалявам Хенри Стантън, защото знам от собствен опит за силата, която жените от рода Ралей имат върху нас — бедните безпомощни мъже.

Калиста притисна хълбоците си към нарастващата твърдост в слабините му.

— Безпомощни?

— Безпомощни да ви устоят, дори и да го искат. — Дрейк я обърна, притискайки тялото си в нейното. Доволната й въздишка накара ноздрите му да трепнат. Докосна с устни гърдите й. — Калиста, боли ли те.

— Да, малко.

Той се отдръпна, разочарован, но тя само го хвана за ръката и го заведе до леглото.

— Но това е нещо като язденето, не мислиш ли? Колкото повече яздиш, толкова по-добре се чувстваш.

Тя го бутна на леглото и го яхна.

Мина доста време, преди най-после да вечерят.

 

Тъкмо приключваха вечерята си от хляб, сирене и плодове, когато откъм входа на тайното стълбище се чу тихо скърцане. Дрейк се вцепени.

— Тук са. Облечи се.

Той я побутна пред себе си към стълбите за спалнята, но върху лицето му не беше изписан страх, а очакване.

— Кой е тук — Калиста бързо навличаше дрехите си.

— Хората на Куотърмейн.

Дрейк облече ризата си, обу се и отново изтича долу.

Калиста го последва по-бавно. Когато стигна до последното стъпало, видя, че той пъха пистолет в колана на панталоните си и спокойно зарежда голяма пушка. Калиста пребледня.

— Не е ли по-добре просто да се махнем?

— Отдавна съм се научил, че когато бягаш от чакалите, те те изяждат. Трябва да си осигурим безопасност. Очаква ги голяма изненада. — Дрейк издърпа едно тежко бюро пред вратата на тайния коридор, точно когато се чуха тежки стъпки. — Калиста, ела зад мен. Знаеш ли как да зареждаш мускет?

— Не.

— Знаеш ли как да стреляш?

— Да, това го знам.

Дрейк й подаде пушката и сложи друга в скута си, за да я зареди.

— Пълна е с едри сачми. Просто я насочи към вратата, но не стреляй, преди да се покажат няколко човека. — Дрейк наклони глава и се ослуша.

Чу се далечният звук на затваряща се врата в другия край. Обяснението за странната му усмивка дойде, когато зад затворената врата се чу глуха експлозия. Отекнаха викове, после един мъж, облечен в черни дрехи, с белези от шарка по лицето, влетя в стаята.

— Приготви се — каза спокойно Дрейк.

Калиста си пое дълбоко въздух, за да успокои треперенето на ръцете си, подпря мускета на бюрото и се прицели. Още трима мъже се появиха след първия. Бързаха да избягат от дима и праха, изпълнили тайния коридор. Калиста натисна спусъка. Оръжието ритна и тя се облегна назад, но се съвзе достатъчно, за да вземе друг мускет.

Беше уцелила, но виковете на мъжете бяха не само от болка, а и от ярост, защото беше очевидно, че раните им са повърхностни. Прозвуча още един изстрел след командата на Дрейк.

Дрейк се изправи спокойно, насочил два пистолета към мъжете.

— Връщайте се обратно. — Той изгледа четвъртия човек и се усмихна. — За мен е чест, мистър Нортър. Не съм и предполагал, че сам ще си омърсите ръцете. Никога не съм и допускал, че ще напуснете малката си крепост. Все пак властите в Лондон ви преследват.

Феликс Нортър бутна грубо един от хората си и излезе на светло. Загледа се в откритото лице на Дрейк и премига. Но когато Дрейк размаха пистолета, той спря и се озъби:

— Ти си като котка, но току-що изтече и последният ти, девети живот.

— О, нима? — Дрейк погледна часовника си и отново размаха пистолета. — А сега се върни обратно като добро малко момче. Можеш да дойдеш, за да си поиграем, когато съм готов за това.

Лицето на Нортър почервеня от гняв. Той протегна ръка към ботуша си, но се изправи, крещейки, когато Дрейк простреля ръката му.

Димът забулваше лицето на Дрейк, когато той каза тихо:

— Моля, опитай отново. — Вторият пистолет беше насочен към сърцето на Нортър.

Пребледнял, Нортър се върна в коридора, бутайки хората си назад. Дрейк внимателно пристъпи напред, затвори вратата с крак и сложи резето. После избута тежкото бюро пред вратата и сложи още няколко мебели.

— Това ще ги задържи, докато дойде Клайд. Другият край на коридора е блокиран от развалини.

Калиста облегна мускета на стената и изтри потното си чело.

— Кой е този? И как си разбрал, че ще дойде?

— Феликс Нортър. Този, който отвлече и измъчва Клайд, или, иначе казано, съдружникът на Алекс Куотърмейн.

Калиста погледна към вратата. Всичко си идваше на мястото.

— Той е стрелял по теб.

— Той или някой от хората му. Но не след дълго всички ще се озоват в Нюгейт. — Дрейк топна една кърпа в кана с вода и изтри праха от лицето си. — Клайд ще дойде точно в седем, заедно с властите.

— Но как си разбрал, че ще дойдат точно сега? И какво си направил, за да ги хванеш така в коридора?

— Когато опитът им за убийство се провали, трябваше да дойдат тук. Нортър ме мрази почти толкова, колкото и Куотърмейн, но досега не съм знаел колко много е това. Властите ще се радват да го заловят. А капанът е стар пиратски трик. Малък заряд избухна, когато вратата на коридора се затвори отвътре. — Дрейк остави кърпата и я целуна по бузата. — Не смятах, че съществува опасност за теб, иначе щях да те изведа оттук.

Калиста махна с ръка.

— Накарай ги да влязат. Ако бях знаела, че те стоят зад нападението върху теб и Клайд, щях да се прицеля под кръста.

Дрейк се изсмя високо и я прегърна.

— О, красавице моя, какви прекрасни синове ще имаме.

Калиста докосна корема си и се изчерви, сякаш не знаеше, че изминалата нощ може да е посяла плодове в утробата й.

Дрейк сложи ръка върху нейните и очите му потъмняха.

— Изгарям от нетърпение да те видя наедряла с детето ми. — Той я целуна, после решително я махна от себе си, потупвайки я отзад. — Но няма да ме съблазниш отново, прелъстителко, докато не ти стана истински, подходящ мъж.

Калиста вирна брадичка, но косият й поглед беше закачлив.

— Може да сме женени петдесет години, но ти никога няма да си подходящ.

Дрейк отвори уста, за да отговори, но я затвори, когато часовникът удари шест.

— Хайде, трябва да те заведа у вас. Не искам да си тук, когато дойдат властите.

Дрейк й наметна пелерината и я заведе до външната врата на склада.

Излезе с нея на улицата, махна на един файтон и плати щедро на файтонджията.

— Грижете се добре за нея — каза му той и целуна Калиста, преди да я настани вътре.

В този тайнствен час на утрото, когато нощта още не си бе отишла, а денят не бе настъпил, те се загледаха един друг в сивия мрак. Една улична лампа осветяваше сцената, придавайки й още по-загадъчен вид.

Калиста не можеше да се отърси от чувството, че ще се събуди сама в леглото си и всичко ще се окаже само сън. Стисна ръката му.

— Не искам да те оставям. Изведнъж почувствах хлад.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Веднага ще пусна обявите. Ще се оженим, преди да е изтекла седми…

— Херик! — прозвуча като пистолетен изстрел един глас от тъмнината. — Свали мръсните си ръце от сестра ми. — Саймън пристъпи напред, а до него, като сянка на злото, стоеше Куотърмейн.

Дрейк се обърна към кочияша.

— Е, хайде, тръгвай, добри човече.

Калиста скочи от файтона, преди да е тръгнал.

— Няма да стане. — Тя хвана ръката на Дрейк и застана до него, вдигнала гордо брадичка пред брат си и бившия си ухажор. Знаеше, че изглежда като жена, току-що излязла от любовното ложе, но не им дължеше никакви обяснения. — Ами ако ръцете му са върху мен, защото аз съм избрала така, братко?

Саймън отстъпи крачка назад.

— Листа, това не може да е вярно. Той ни отне всичко, което имаме.

— Имал е добър учител — отвърна Калиста, — както и самият Хенри призна. Саймън, време е да забравим миналото. Дрейк и Хенри ще го направят. Защо не и ти?

— Защото никога не мога да вървя с изправена глава в този град, ако този… негодник те опозори дотам, че се ожени за теб. Ако се омъжиш за него, ще опозориш името на Стантън и Ралей. Половината от мъжете в игралния дом снощи ще откажат да го приемат в домовете си. Кажи ми, че си му отказала, Листа.

Вместо отговор, Калиста извади Жълтата роза от деколтето си. Дори от това разстояние, Саймън я разпозна и стисна устни отвратен.

— Прав си, Алекс, той я е омагьосал.

Калиста се загледа в самодоволното изражение на Куотърмейн. Как само го мразеше! Ако можеше, щеше да го извика на дуел. Задоволи се само да го обиди:

— Тези думи ми звучат познато. Колко пъти си го карал да ги повтаря, Макиавели.

Той сви рамене.

— Саймън може да е доста умен, когато си направи труда да използва мозъка си.

Студеният поглед на Дрейк не бе се отмествал от лицето на Куотърмейн.

— Жалко, че не го е използвал по-рано. Защото тогава, може би, щеше да разбере какъв си всъщност.

Саймън свали ръкавицата си.

— Омръзнаха ми обидите ти. Тя все още е моя сестра и аз съм загрижен за репутацията ни, дори тя да не е. Ти очевидно си я опозорил и ще си платиш за това.

Когато Саймън стисна ръкавицата си и я вдигна, Калиста се опита да застане между него и Дрейк. Куотърмейн хвана наметалото й и я издърпа обратно. Тя се бореше да се освободи, но когато успя да го направи, вече беше твърде късно.

Саймън удари бузата на Дрейк с такава сила, че звукът отекна в глухата улица.

— Назови секундантите си, ако въобще можеш да намериш някой, който да застане до теб. Утре сутринта по това време, в гробището Хемпстед. Оръжието — по твой избор.

Дрейк потърка бузата си. Лицето му беше в сянка, но сините му очи блестяха, озарени от свещен огън. За първи път, откак Калиста дойде при него снощи, той отново олицетворяваше прозвището си.

Калиста издърпа ръкавицата от Саймън.

— Да не си полудял. Забранявам ти.

Дрейк внимателно я дръпна и я заведе до чакащия файтонджия.

— Това е въпрос на чест, скъпа. След всичките клюки относно миналото ми и начина, по който съм спечелил богатството си, мислиш ли, че мога да си позволя да ме нарекат страхливец? Искам нещо по-добро за теб и децата ни.

Калиста се притисна към него. Сърцето й биеше до пръсване, изпълнено с ужас.

Горчивият опит й казваше, че току-що намереното щастие почти винаги е кратко.

— Но Саймън е отличен стрелец. Както и ти. Не можеш да го убиеш, Дрейк. Нито пък ще понеса той да те убие. Обичам и двама ви.

Споменът за Хийт, за жизнения му смях, изгубен завинаги след дуела, още я преследваше. Трябваше да спре всичко това!

Той сложи пръст на устните й.

— Не се страхувай. Ще измисля нещо. Довери ми се още веднъж и всичко ще бъде наред.

Той отстъпи назад и кимна на файтонджията. Човекът пришпори конете, очевидно изплашен от странните неща, които вършеха благородниците.

Усмивката на Дрейк изчезна веднага. Огромната воля на момчето, което бе преживяло толкова нещастия, надзърташе сега от очите на мъжа.

— Секундантът ми ще те извика. — Дрейк се уви в наметалото си и потъна в тъмнината. Гласът му се извиси. — И, Куотърмейн… Още недей да се смееш. Феликс Нортър е в затвора. Смятам, че с удоволствие ще посочи човека, който го е наемал в продължение на години… — Гласът на Дрейк заглъхна.

Изчезна.

В настъпващата светлина на утрото Саймън погледна изплашеното лице на Алекс.