Майкъл Конъли
Трафик (6)

Глава VI

Сякаш детективското бюро се бе превърнало в аквариум и той бе единственият във водата. Трябваше да се отърве от любопитните очи, които го наблюдаваха. Бош взе купчината сини папки и излезе на паркинга през задния вход. После бързо се върна в участъка през пропуска, премина късия коридор покрай ареста и се качи в хранилището на втория етаж. Наричаха го апартамент за младоженци заради походните легла в ъгъла. Неофициално спално помещение за полицаи. Вътре имаше стара масичка за кафе, телефон и тишина. Всичко, от което се нуждаеше.

Днес стаята беше празна. Бош остави папките на земята и махна от масата вдлъбната броня от кола, маркирана като веществено доказателство. Подпря я на натрупани една върху друга кутии с папки, до които имаше счупена дъска за сърф, също веществено доказателство. Сетне се залови за работа.

Хари гледаше втренчено тридесетсантиметровата камара от папки. Паундс бе казал, че досега отделът разполага с шейсет и шест убийства за тази година. Като се вземеше предвид разпределянето на работата и двумесечното отсъствие на Хари заради раната, Портър вероятно бе получил четиринадесет от случаите. Осем все още бяха неразкрити, което значеше, че той се е справил с шест. Не беше лош резултат предвид случайното естество на убийствата в Холивуд. Навсякъде по света по-голямата част от жертвите познават убиеца си. Той е от хората, с които се хранят, пият, спят и живеят. Ала Холивуд беше различен. Нямаше никакви правила. Съществуваха само отклонения, извращения. Тук непознати убиваха непознати. Мотивите изобщо не бяха задължителни. Жертвите се появяваха в тесни улички, по банкети на магистрали, из шубрачестите склонове на Грифит парк, в торби, изхвърлени като боклук в контейнерите зад някой ресторант. Едно от отворените разследвания на Хари бе за труп на части — всяка една оставена на площадка от аварийното стълбище в шестетажен хотел на „Гауър“. Това не предизвика голямо недоумение в бюрото. Излезе виц, че за щастие жертвата не била отседнала в „Холидей ин“. Той бе петнайсететажен.

Изводът беше, че в Холивуд едно чудовище можеше лесно да се влее в човешкия поток. Просто още една кола на претъпканата магистрала. И някои винаги щяха да ги хващат, а други винаги щяха да остават непроследими, ако не се броеше кръвта, която оставяха след себе си.

Портър бе докарал нещата до шест на осем, преди да напусне. С този резултат нямаше да си спечели похвали, но все пак това означаваше, че още шест чудовища са отстранени от потока. Бош си даде сметка, че може да изравни баланса на Портър, ако успее да разреши един от осемте случая. Съсипаното ченге щеше поне да си иде с равен брой отворени и приключени разследвания. Не му пукаше за Паундс и за желанието му да разкрият още един случай до новогодишната нощ. Не изпитваше преданост към шефа си, а и не вярваше, че поставянето на човешки животи в таблици и схеми и анализирането им сочи нещо. Реши, че ако се заеме с тази задача, ще го направи заради Портър. Майната му на Паундс!

Той избута папките в задния край на масата, за да има място да работи. Реши набързо да хвърли по един поглед на всички случаи и да ги раздели на две купчини — такива, които могат да се приключат бързо, и други, по които не може да се направи нищо за кратко време.

Прегледа ги в хронологичен ред, като започна с някакъв свещеник, удушен на деня на Свети Валентин в кабинка на обществена баня в Санта Моника. Свърши след два часа. Бе сложил само две от сините папки при възможните за разрешаване случаи. Единият бе отпреди месец. Жена била завлечена от автобусна спирка „Лас Палмас“ в тъмния вход на затворен магазин за холивудски сувенири, където била изнасилена и намушкана. Другият случай касаеше труп на мъж, намерен преди осем дни зад денонощен ресторант на „Сънсет“, недалеч от сградата на Съюза на режисьорите. Жертвата била бита до смърт. Бош се спря на тези два, защото те бяха най-скорошни, а опитът бе насадил у него твърдото убеждение, че случаите по обясними причини стават по-трудни за разплитане с всеки изминал ден. Който и да беше удушил свещеника, вече нямаше защо да се притеснява. Хари знаеше, че убиецът почти със сигурност няма да бъде хванат.

Бош също видя, че с малко късмет може бързо да приключи двата най-пресни случая. Ако успееше да установи самоличността на мъжа, намерен зад ресторанта, после тази информация можеше да го отведе до семейството, приятелите и колегите му, а по всяка вероятност и до мотива за убийството и може би до убиеца. Или ако успееше да открие къде е била намушканата жертва, преди да отиде на автобусната спирка, можеше да научи къде и как я е видял убиецът. Не беше сигурен с кой случай да се захване и реши да прочете внимателно и двете папки. Като се водеше обаче от теорията на вероятностите, взе решение първо да прегледа докладите за най-скорошното убийство. Трупът, намерен зад ресторанта, бе най-топлата следа.

От пръв поглед се набиваха в очи нещата, които докладът не съдържаше. Портър не беше взел окончателния вариант на протокола от аутопсията, затова Бош трябваше да разчита на сбитите сведения на следователя и на записките на Портър от аутопсията, в които пишеше само, че жертвата е била бита до смърт с „тъп предмет“ — полицейски термин, означаващ почти всичко.

Жертвата, приблизително петдесет и пет годишна, бе вписана като Хуан Доу №67. Номерът бе поставен, защото се предполагаше, че е латиноамериканец и бе шейсет и седмият неидентифициран такъв, намерен мъртъв в окръг Лос Анжелис през тази година. Не били открити никакви пари, портфейл или други принадлежности освен дрехите, произведени в Мексико. Единственият ключ към самоличността му бе татуировка в горната лява част на гърдите. Тя представляваше едноцветен контур на нещо като призрак. В папката бе приложена полароидна снимка. Бош я разгледа за няколко секунди и реши, че синьото пухче, приличащо на Каспар^[1], бе много старо. Мастилото беше избледняло и се бе замазало. Хуан Доу №67 си бе направил татуировката като младеж.

В доклада на Портър пишеше, че трупът е бил намерен в 1,44 сутринта на осемнадесети декември от полицай, който не бил на работа. Въпросният полицай, вписан само под номер на значката, отивал за ранна закуска или късна вечеря, когато при контейнера край кухненската врата на ресторантчето „Яйца за всички“ видял труп.

П/С № 1101 съвсем скоро бил съобщил код седем и паркирал зад мястото с цел да влезе вътре и да се нахрани. Жертвата била забелязана от източната страна на контейнера за смет. Тялото лежало по гръб; главата сочела на север, а краката на юг. Ясно се виждали тежки наранявания и П/С уведомил дежурния началник, че е нужно да бъде изпратен човек от отдел „Убийства“. П/С не видял други лица в близост до контейнера преди или след откриването на трупа.

Бош прелисти папката за сводка от тогавашния дежурен служител, ала такава нямаше. След това разгледа другите снимки. На тях се виждаше трупът на мястото, където е намерен, преди специалистите да го откарат в моргата. Забелязваше се, че черепът на жертвата е бил разцепен от яростен удар. Имаше още рани по лицето и засъхнала черна кръв по врата и по цялата тениска на мъжа, някога бяла. Ръцете лежаха разтворени от двете му страни. На увеличени фотографии само на ръцете Бош забеляза, че два от пръстите на дясната ръка са огънати назад със сложни фрактури — класически наранявания при самоотбрана. Освен раните впечатление правеха и грубите и покрити с белези ръце, чиито мускули изпъкваха. Бил е някакъв работник. Какво ли е правел в тясната уличка зад ресторанта в един часа сутринта?

Следваха свидетелски показания, взети от служители на „Яйца за всички“. Всички бяха мъже, което се стори погрешно на Бош, защото бе ял в това заведение няколко пъти рано сутринта и помнеше, че масите винаги се обслужваха от келнерки. Портър явно бе сметнал, че техните показания не са важни, и се бе концентрирал само върху кухненския персонал. Всички разпитани твърдяха, че не са виждали жертвата жива или мъртва.

Над едни от показанията Портър бе надраскал звездичка. Бяха на готвач, който казваше, че е дошъл на работа в един часа и е минал точно от източната страна на контейнера, за да влезе през кухненската врата. Не бил видял никакъв труп на земята, а бил сигурен, че щял да го види, ако го е имало. Това бе помогнало на Портър да постави часа на убийството в четирийсет и пет минутния интервал между идването на готвача и това на полицая, намерил трупа.

Имаше и разпечатки от лосанджелиската полиция, индекса за националната престъпност, калифорнийското министерство на правосъдието и службата за имиграция и натурализация, които бяха направили компютърни проверки на отпечатъците на жертвата. И четирите бяха с негативен резултат. Не разполагаха с отпечатъци, които да съответстват на тези. Хуан Доу №67 оставаше с неизвестна самоличност.

На гърба на папката бяха бележките, които Портър си бе водил по време на аутопсията. Самата аутопсия била направена чак във вторник, Бъдни вечер, поради обичайния запас от случаи, чакащи патолога. Даде си сметка, че последното служебно задължение на Портър може да е било да наблюдава разрязването на още един труп. Той не се върна на работа след празника. Вероятно е знаел, че няма да го направи, защото бележките му бяха оскъдни. Просто една страница с няколко нахвърляни мисли. Някои Бош не можеше да разчете. Други разбираше, ала те бяха безсмислени. Но почти в края на страницата Портър бе оградил съкратена бележка, която гласеше:

ННС — 12 до 6 сл.

Бош знаеше какво означава това. Въз основа на степента на изстиване на черния дроб и други показатели на тялото настъпването на смъртта вероятно е било между обяд и шест часа следобед, не по-късно. Нямаше логика. Така настъпването на смъртта се изтегляше минимум седем часа и половина преди намирането на жертвата, а това не се връзваше с готвача, който не бе видял никакъв труп край контейнера в един.

Тези противоречия бяха накарали Портър да огради бележката. Това означаваше, че Хуан Доу №67 не е бил пребит зад ресторанта. Следователно е бил убит някъде другаде близо половин ден по-рано и после е бил изхвърлен там.

Той извади от джоба си тефтерче и започна да съставя списък на хората, с които искаше да говори. Първи в списъка беше лекарят, извършил аутопсията. Хари се нуждаеше от пълния протокол. После си отбеляза да проведе по-подробен разговор с Портър. След него вписа името на готвача, защото Портър бе написал само, че той не е видял труп, докато е отивал на работа. Нямаше нищо по въпроса дали готвачът не е видял някой друг или нещо необичайно в уличката. Отбеляза си също да провери сервитьорките, които са били дежурни онази сутрин.

За да завърши списъка си, Бош трябваше да вдигне слушалката и да се обади на дежурния офицер.

— Искам да говоря с единайсет-нула-едно — каза Бош. — Бихте ли потърсили на таблото, за да ми кажете кой е?

Отново попадна на Клайнман. Той отвърна:

— Много смешно, умнико.

— Кое? — попита Бош, ала в този момент му просветна. — Кал Мур ли е?

— Беше Кал Мур. Беше.

Хари затвори и множество мисли веднага атакуваха ума му. Хуан Доу №67 е бил намерен един ден преди Мур да се регистрира в „Убежището“. Опита се да проумее какво означаваше това. Мур се препъва в труп на тясна уличка рано една сутрин. На следващия ден той се настанява в мотел, пуска климатичната инсталация и допира двете цеви на пушката в лицето си. Посланието, което оставя, е както просто, така и загадъчно:

„Разбрах какъв съм.“

Бош запали цигара и задраска №1101 от списъка си, но продължи да съсредоточава мисълта си върху тази последна информация. Изпитваше нетърпение и тревога. Повъртя се на стола, сетне стана и започна да обикаля около масата. Постави Портър в новополучената ситуация и я обмисли от няколко страни. Стигаше до един и същ сценарий: Портър получава повикване по случая Хуан Доу №67. Очевидно му се е наложило да говори с Мур на мястото, където е намерен трупът. На другия ден Мур изчезва. Следващата седмица Мур е намерен мъртъв, а после Портър обявява, че си търси доктор, за да се пенсионира. Прекалено много съвпадения.

Той вдигна слушалката и набра номера на масата на детективите по убийствата. Вдигна Едгар и Хари го помоли да се пресегне и да потърси в тефтера му домашния номер на Портър. Едгар му го продиктува и попита:

— Хари, къде си?

— Защо, „Деветдесет и осем“ ли ме вика?

— Не. Преди няколко минути се обади човек от отряда на Мур. Каза, че те търси.

— Така ли, и защо?

— Хей, Хари, само предавам съобщението, а не върша работата ти вместо теб.

— Добре, добре. Кой се обади?

— Рикард. Помоли ме само да ти кажа, че имали нещо за теб. Дадох му номера на пейджъра ти, защото не знаех дали ще се върнеш скоро. И така, къде си?

— Никъде.

Той затвори и набра номера на Портър. Телефонът звънна десет пъти. Хари остави слушалката и запали нова цигара. Не знаеше какво да мисли за всичко това. Възможно ли бе Мур просто да се е препънал в трупа, както пишеше в доклада? Възможно ли бе той да го е изхвърлил там? Бош не разполагаше с никакви улики.

— Никъде — повтори той на стаята, пълна с кутии.

Пак взе телефона и набра кабинета по съдебна медицина. Каза си името и помоли да го свържат с доктор Корасон, временния главен лекар. Отказа да съобщи на телефонистката каква е целта на обаждането. Почти минута в слушалката цареше мъртвило, след което се обади доктор Корасон.

— Прекъсваш ме по средата на нещо важно — каза тя.

— Весела Коледа и на теб.

— Извинявай.

— За аутопсията на Мур ли става дума?

— Да, но не мога да говоря за това. Какво ти трябва, Хари?

— Току-що наследих един случай и в доклада към него няма протокол от аутопсията. Опитвам се да разбера кой го е извършил, така че няма да се откажа от едно копие.

— Хари, не е нужно да търсиш главния съдебен лекар за това. Можеше да попиташ който и да е от следователите, които седят тук наоколо на задниците си.

— Да, ама те не са толкова мили към мен.

— Добре, побързай. Кажи ми името.

— Хуан Доу №67. Датата на смъртта е осемнадесети. Аутопсията е била на двадесет и четвърти.

Тя не каза нищо и Бош реши, че проверява някаква схема с разписанието.

— Да-а — съгласи се тя след половин минута. — На двадесет и четвърти. Бил е Саласар, но него сега го няма. В отпуска е. Беше последната му аутопсия за този месец. Замина за Австралия. Там е лято.

— По дяволите!

— Не се тревожи, Хари. Всичко е при мен. Сали очакваше Лу Портър да се отбие днес, за да го вземе. Той обаче изобщо не дойде. Как така наследи случая?

— Лу се оттегля.

— Господи, не е ли малко прибързано? Какво е… Почакай малко. — Не му даде възможност да потвърди, че ще я почака. Този път я нямаше повече от минута. Когато се обади пак, гласът й звучеше по-пискливо. — Хари, наистина трябва да вървя. Знаеш ли какво, искаш ли да се срещнем след работа? Тогава ще съм прегледала всичко и ще ти кажа с какво разполагаме. Току-що си спомних, че има нещо интересно в този случай. Саласар дойде при мен, за да иска одобрението на специалист.

— Какъв специалист?

— Ентомолог — лекар, занимаващ се с насекоми. Сали откри мушички.

Бош вече знаеше, че личинки не биха се появили в тяло, мъртво най-много от дванайсет часа. А и Саласар не би имал нужда от ентомолог, за да ги разпознае.

— Мушички — повтори той.

— Да. При анализа на стомашното съдържание и носните секрети. В момента обаче нямам време да го обсъждам. Четирима нетърпеливи мъже ме чакат в залата за аутопсии. А само един от тях е мъртъв.

— Предполагам това означава, че живите са Ървинг, Шийхан и Частайн — тримата мускетари.

Тя се засмя и рече:

— Позна.

— Добре. Кога и къде искаш да се срещнем? — Погледна часовника си. Беше почти три.

— Да кажем към шест? — предложи тя. — Така ще имам време да свърша тук и да хвърля един поглед на протокола за твоя Хуан Доу.

— Там ли да дойда?

Пейджърът му започна да пиука. Той го изключи с добре тренирано движение на дясната ръка.

— Не, чакай да помисля — отвърна тя. — Можеш ли да ме чакаш в „Червеният вятър“? Там можем да изчакаме да отмине пиковият час.

— Ще бъда там — съгласи се Хари.

След като затвори, той погледна номера, изписан на пейджъра, разбра, че е на уличен автомат, и го набра.

— Бош? — попита някакъв глас.

— Същият.

— Аз съм Рикард. Работех с Кал Мур. Отрядът BANG, сещаш ли се?

— Да.

— Имам нещо за теб.

Бош не каза нищо. Усети, че космите по ръцете му започват да го сърбят. Опита се да свърже името Рикард с физиономия, ала не можа. Наркоченгетата работеха в необичайно време и бяха отделна категория хора. Не знаеше кой е Рикард.

— Или май трябваше да кажа, че Кал остави нещо за теб — наруши Рикард тишината. — Искаш ли да се срещнем? Но не в участъка.

— Защо?

— Имам си причини. Можем да поговорим за това, когато се видим.

— Къде?

— Знаеш ли едно заведение на „Сънсет“, „Яйца за всички“? Ресторантче със свястна храна, а и хипитата не висят тук.

— Знам го.

— Хубаво. Ние сме в последното сепаре отзад, точно преди вратата на кухнята. Единствената маса с негър в заведението. Това съм аз. Отзад в уличката има паркинг.

— Зная. Кои сте „вие“?

— Целият екип на Кал е тук.

— Там ли висите постоянно?

— Да, преди да атакуваме улиците. До скоро.