Майкъл Конъли
Трафик (21)

Глава XXI

Бош настоя да шофира и поясни, че не иска да оставя каприса на паркинга, защото не бил негов. Не обясни обаче, че искаше да е близо до пистолета си, лежащ все още в багажника. Докато прекосяваха площада, те отпратиха с махване децата, протегнали ръце към тях.

В колата Бош попита:

— Как ще установим самоличността без отпечатъци?

Агила взе папката от седалката.

— Приятелите и жена му ще разгледат снимките.

— В къщата му ли отиваме? Мога да взема отпечатъци и да ги отнеса обратно в Лос Анжелис, за да ги погледне специалист. Така ще потвърдим самоличността.

— Не е къща, детектив Бош, а барака.

Бош кимна и запали колата. Агила направляваше пътя му на юг до булевард „Ласаро Карденас“, по който за кратко поеха на запад, преди да свият пак на юг по улица „Канто Родадо“.

— Отиваме в бедняшкия квартал — каза Агила. — Известен е като Ciudad de los Personas Perdidos. Град на изгубените души.

— Това е значението и на татуировката, нали? Духчето? Изгубени души.

— Да, така е.

Бош се замисли за миг, след което попита:

— Далече ли е от „Града на изгубените души“ до „Светци и грешници“?

— Този квартал също е в югозападната част. Не е далеч. Ще ви го покажа, ако желаете.

— Да, вероятно.

— Има ли някаква причина, поради която питате?

Бош си спомни предупреждението на Корво да не вярва на местните полицаи.

— Просто ми е любопитно — отвърна той. — Става дума за друг случай.

Веднага се почувства виновен, че не беше откровен с Агила. Той бе полицай и Хари чувстваше, че заслужава да бъде смятан за чист до доказване на противното. Според Корво обаче не беше така. Известно време след това караха мълчаливо. Отдалечаваха се от града и от успокояващото движение, от сградите. Търговските центрове, магазините и ресторантите отстъпваха място на все повече бараки и картонени колиби. Край пътя видя хладилна камера, служеща за нечий дом. Хората, които подминаваха, седяха на ръждясали двигатели и петролни варели и зяпаха колата с кух поглед. Бош се мъчеше да не отмества очи от прашния път.

— В участъка ви викат Чарли Чан. Защо?

Попита го предимно защото бе нервен и смяташе, че един разговор можеше да му отвлече вниманието от смущаващото и неприятно пътуване.

— Да — потвърди Агила. — Причината е, че съм китаец.

Бош се извърна и го погледна. В профил можа да надникне зад очилата и да види леко дръпнатите му очи. Вярно беше.

— По-точно, отчасти. Един от дядовците ми е бил такъв. В Мексикали има голяма китайско-мексиканска общност, детектив Бош.

— Разбирам.

— Мексикали е основан в началото на века от компания, занимаваща се със земите край река Колорадо. Те притежавали огромни площи земя от двете страни на границата и се нуждаели от евтина работна ръка за прибиране на памука и зеленчуците им. Основали Мексикали от другата страна на границата, точно срещу Калексико. Предполагам, че поне според плана е трябвало единият да е като огледално отражение на другия. Докарали десет хиляди китайци, всичките мъже, и вече имали град. Град на компанията.

Бош кимна. Никога не беше чувал историята, но му се стори интересна. Беше видял много китайски ресторанти и надписи, докато караше през града, а не си спомняше да е срещнал много азиатци.

— Всички ли са останали? Китайците, искам да кажа — рече той.

— Да, повечето. Ала както казах, десет хиляди китайци. Никакви жени. Компанията не би го позволила. Смятали, че така ще се забави работата. По-късно дошли и жени. Но в повечето случаи мъжете си взимали съпруги от мексикански семейства. Кръвта се смесила. Обаче както вероятно сте забелязали, голяма част от културата се е запазила. Ще се насладим на някое китайско ястие следобед, нали?

— Да, разбира се.

— Полицейската професия до голяма степен си е останала приоритет на чистите мексиканци. Няма много като мен в щатската полиция. Ето защо ми викат Чарли Чан. Другите ме смятат за аутсайдер.

— Мисля, че зная как се чувствате.

— Ще дойде момент, детектив Бош, в който ще можете да ми вярвате. Търпеливо ще изчакам да обсъдим другия случай, за който споменахте.

Бош кимна, почувства неудобство и се помъчи да се концентрира върху шофирането. Скоро Агила му посочи тесен черен път, минаващ през центъра на бедняшкия квартал. Имаше панелни постройки с равни покриви, на чиито входове висяха одеяла. Към тях бяха направени пристройки от шперплат и алуминиеви листове. Наоколо бяха разпилени боклуци и разни останки. Изпити и изнемощели хора се мотаеха и се заглеждаха по каприса с калифорнийски номера, когато той минаваше край тях.

— Спрете до сградата с изрисуваната звезда — насочи го Агила.

Бош видя звездата. Беше нарисувана на ръка върху панелната стена на едно от жалките жилища. Над звездата бе изписано „Personas Perdidos“, а отдолу бяха надраскани думите: „Honorable Alcalde y Sheriff“^[1].

Той паркира пред бардака и зачака още инструкции.

— Ако сте си помислили, че е кмет или шериф, нито едно от двете не е вярно — поясни Агила. — Арнолфо Муньос де ла Крус е просто човек, който тук би могъл да се нарече умиротворител. Възстановява реда в едно място на безредие. Или поне се опитва. Шериф е на „Града на изгубените души“. Той ни насочи към изчезналото лице. Ето къде е живял Фернал Гутиерес-Льоса.

Бош излезе с папката за Хуан Доу. Докато заобикаляше каприса отпред, повторно прокара ръка по якето си над кобура. Това бе подсъзнателно движение, което правеше винаги, когато работеше върху случай и излизаше от колата. Този път обаче, след като не усети успокояващия допир на оръжието, той болезнено осъзна, че е невъоръжен чужденец в чужда страна. Не можеше да извади своя „Смит и Уесън“ от багажника в присъствието на мексиканеца, поне докато не го опознаеше по-добре.

Агила удари глинената камбанка, която висеше до входа на постройката. Врата нямаше. Само одеяло, провесено на летва, която бе закована хоризонтално в горната част на отвора. Някой отвътре извика „Abierto“^[2] и те влязоха.

Муньос беше нисичък мъж с много тъмен тен и с прошарена коса, вързана на опашка отзад. Не носеше риза и така се виждаха шерифската звезда, татуирана в дясната част на гърдите му, и духчето, изрисувано отляво. Мъжът погледна първо Агила, сетне любопитно се взря в Бош. Агила представи колегата си и обясни на Муньос защо бяха дошли. Говореше достатъчно бавно, за да може Бош да разбира. Агила помоли стареца да хвърли поглед на едни снимки. Това озадачи Муньос за миг, но после Хари измъкна направените в моргата фотографии от папката и мексиканецът разбра, че снимките бяха на мъртвец.

— Това Фернал Гутиерес-Льоса ли е? — попита го Агила, след като му остави достатъчно време да ги разгледа.

— Той е. — Муньос отмести поглед.

Бош едва сега се огледа. Едностайната барака много приличаше на голяма затворническа килия. Имаше само най-необходимото. Едно легло, гардеробче с дрехи, пешкир, закачен на облегалката на стар стол, свещ и чаша с четка за зъби, сложена върху картонената кутия до кревата. Носеше се лоша миризма и той се почувства неудобно, че е нахлул вътре.

— Къде е бил домът му? — попита Бош колегата си на английски.

Агила погледна към Муньос и каза:

— Съжалявам, че сте загубили приятеля си, господин Муньос. Ще поема задължението да уведомя съпругата му. Знаете ли дали си е у дома?

Муньос кимна и отвърна, че жената си била у тях.

— Бихте ли дошли с нас, за да ни помогнете?

Мексиканецът кимна пак, взе от леглото една бяла риза и я облече. После отиде до вратата, вдигна завесата над отвора и я задържа, за да минат.

Бош първо отиде до багажника на каприса и извади от куфарчето си инструментите за взимане на отпечатъци. После се спуснаха още надолу по прашната улица до една шперплатова барака с брезентен навес отпред. Агила докосна лакътя на Бош.

— Сеньор Муньос и аз ще се заемем с жената. Ще я изведем навън. Вие влезте, съберете отпечатъците, които са ви нужни, и направете каквото там още е необходимо.

Муньос извика името Марита и след няколко секунди една ниска жена надникна иззад бялата найлонова завеса за баня, закачена на входа. Щом видя Муньос и Агила, тя излезе. Бош разбра по лицето й, че вече знаеше новината, която мъжете бяха дошли да й съобщят. При жените винаги беше така. Хари си спомни първата вечер, когато видя Силвия Мур. Тя също знаеше. С всички тях бе така. Подаде папката на Агила, в случай че жената желаеше да погледне снимките, и се шмугна в стаята, споделяна преди от нея и Хуан Доу.

Мебелировката вътре бе оскъдна. Дотук нищо изненадващо. Дюшек персон и половина лежеше върху дървена платформа. От едната му страна имаше самотен стол, а от другата бюро, направено от дърво и кашони. В гардеробчето висяха само няколко дрехи. Задната стена на помещението представляваше голямо парче необработен алуминий, върху което бе изписана марката на бира „Текате“. Там бяха закрепени рафтове от дървени летви, а отгоре им имаше кутийки от кафе, кутия пури и други дреболии.

Бош чуваше как жената плаче тихичко пред бараката и как Муньос се опитва да я утеши. Бързо огледа стаята, като се мъчеше да реши кое място е добро за взимане на отпечатъци. Даже не бе сигурен дали трябваше да го прави. Сълзите на жената като че ли потвърждаваха самоличността.

Той се приближи до рафтовете и с нокът отвори кутията за пури. Вътре имаше мръсен гребен, няколко песос и една игра домино.

— Карлос? — извика той.

Агила мушна главата си покрай найлоновата завеса.

— Попитайте я дали е пипала скоро тази кутия. Като че ли е била на мъжа й. Ако е негова, ще пробвам да взема няколко отпечатъка.

Хари чу как отвън въпросът бе зададен на испански и как жената отговори, че никога не е докосвала кутията, защото била на мъжа й. С помощта на ноктите си Бош я премести върху импровизираното бюро. Отвори чантата с инструменти и извади малък спрей, шишенце черен прах, четка с черни косми, широка ролка безцветно тиксо и тесте картончета с размери осем на тринайсет. Сложи всичко това на леглото и се залови за работа.

Взе спрея и пръсна четири пъти от разтвора нинхидрин върху кутията. След като капчиците се разсеяха, той си извади цигара, запали я и прокара все още горящата клечка над ръба на кутията на около пет сантиметра от повърхността. Нагряването оформи няколко отпечатъка в нинхидрина. Бош се надвеси над бюрото и ги проучи, търсейки пълни образци. Имаше два такива. Махна капачката на шишенцето с черния прах и леко нанесе с четката част от него върху отпечатъците, при което ясно очерта изпъкналите ивици и разклонения. Сетне откъсна малка лепенка, притисна я към единия отпечатък и я вдигна. Залепи тиксото на едно бяло картонче с размери осем на тринайсет. Същото направи и с другия отпечатък. Вече имаше два хубави образеца, които да отнесе със себе си.

Тогава Агила влезе в стаята.

— Открихте ли отпечатъци?

— Два. Надявам се да са негови, а не нейни. Но това май не е от голямо значение. Жена му, изглежда, също го разпозна. Тя погледна ли снимките?

Агила кимна и отвърна:

— Настояваше. Претърсихте ли стаята?

— За какво?

— Не зная.

— Поогледах. Няма кой знае какво.

— Взехте ли отпечатъци от кутиите за кафе?

Бош погледна към рафтовете. На тях имаше три стари кутии от кафе „Максуел Хаус“. После рече:

— Не, реших, че са изпъстрени с нейни отпечатъци. Не ми се ще да й взимам отпечатъци, за да я изключа при сравняването. Не си заслужава да я подлагам на това.

Агила кимна, ала изглеждаше озадачен.

— Защо са им на един беден мъж и жена му три кутии кафе?

Добър въпрос. Бош отиде до рафтовете и свали едната кутия. Нещо вътре издрънча и когато я отвори, намери купчинка песос. Следващата бе около една трета пълна с кафе. Последната беше най-лека. Вътре откри документи, кръщелното свидетелство на Гутиерес-Льоса и свидетелство за брак. Двамата са били женени тридесет и две години. Мисълта за това го потисна. Имаше и полароидна снимка на Гутиерес-Льоса и се виждаше, че с Хуан Доу №67 бяха едно и също лице. Самоличността бе потвърдена. Имаше още и мигновена снимка на жена му. Накрая забеляза и пачка квитанции, хванати с гумено ластиче. Прегледа ги и видя, че всички са за изплащане на малки суми от няколко места — финансите на един общ работник. Предприятията, които не плащаха на наемните си работници в брой, го правеха с чекове. Последните два чека от пачката бяха на стойност шестнайсет долара всеки и бяха издадени от „Инвайробрийд“. Бош ги прибра в джоба и каза на колегата си, че могат да тръгват.

Докато Агила отново изказваше съболезнованията си на вдовицата, Хари отиде до багажника на колата да остави кутията с инструменти и картончетата с отпечатъците, които бе взел. Хвърли поглед над капака и видя, че Агила все още стоеше при Муньос и жената. Той бързо повдигна килимчето от дясната страна на багажника, издърпа резервната гума и грабна своя „Смит и Уесън“. Пъхна пистолета си в кобура и го завъртя на колана си така, че да бъде на гърба му. Якето го прикриваше, но едно набито око, търсещо оръжие, можеше да го съзре. Бош обаче вече не се опасяваше от Агила. Качи се в колата и зачака. Мексиканецът го последва няколко секунди по-късно.

Докато се отдалечаваха, Хари наблюдаваше в огледалото за задно виждане вдовицата и шерифа.

— Какво ще стане с нея сега? — попита той.

— Не ви трябва да знаете, детектив Бош. И преди животът й бе труден. Сега нещастието й само ще нарасне. Смятам, че тя плаче както за изгубения съпруг, така и за себе си. И с право.

Бош караше мълчаливо, докато не излязоха от „Града на изгубените души“ и не се върнаха на главния път.

— Това, което ви хрумна там, беше хитро — обади се той след известно време. — За кутиите от кафе.

Агила не каза нищо. Нямаше нужда. Хари знаеше, че мексиканецът е бил там преди и е видял квитанциите от „Инвайробрийд“. Грена шикалкавеше, а това не се нравеше на Агила, той не го одобряваше или може би просто го беше яд, че не е бил включен в далаверата. Каквато и да бе причината, полицаят насочваше Бош в правилната посока. Агила желаеше той да намери чековете. Искаше Бош да разбере, че Грена е лъжец.

— Ходихте ли до „Инвайробрийд“, за да проверите лично?

— Не — отговори Агила. — Щеше да бъде докладвано на капитана. Не можех да отида там, след като той бе направил съответните запитвания. „Инвайробрийд“ е част от международната търговия. Сключва договори с държавни компании в Съединените щати. Сигурно разбирате, това е…

— Деликатно положение?

— Да, именно.

— Запознат съм с нещата и разбирам. Вие не можете да се опънете на Грена, но аз мога. Къде се намира „Инвайробрийд“?

— Не е далеч оттук. Намира се на югозапад, където местността е предимно равнинна до планинската верига Кукапа. В района има много индустриални концерни и големи ферми.

— А какво е разстоянието между „Инвайробрийд“ и ранчото на папата?

— Папата ли?

— Сорильо. Папата на Мексикали. Струва ми се, че искаше да знаеш за другия случай, по който работя.

Известно време караха в мълчание. Бош погледна встрани и видя, че лицето на Агила бе помръкнало. Забелязваше се дори през очилата. Споменаването на Сорильо вероятно бе потвърдило подозрение, което мексиканският детектив таеше, откак Грена се бе опитал да отклони разследването. Бош вече знаеше от Корво, че „Инвайробрийд“ е точно срещу ранчото, от другата страна на пътя. Въпросът му бе само още една проверка на Агила.

Мина време, преди мексиканецът най-сетне да отговори:

— Страхувам се, че ранчото и „Инвайробрийд“ са твърде близо.

— Чудесно. Покажи ми ги.