Майкъл Конъли
Трафик (30)

Глава XXX

Бош излезе от къщата, взря се в сумрака за Агила и накрая забеляза, че той стоеше до арестантите и гвардията. Осъзна, че мексиканецът вероятно се чувстваше повече аутсайдер тук и от самия него.

— Тръгвам след джипа, който видяхме. Мисля, че беше Сорильо.

— Готов съм — отвърна Агила.

Преди да са успели да помръднат, Корво се приближи към тях тичешком, ала не за да ги спре.

— Бош, пратих Рамос в хеликоптера. Това е всичко, което мога да отделя.

Мълчанието, което последва, бе разкъсано от шума, идващ от другата страна на хасиендата, където перките на хеликоптера започваха да се въртят.

— Вървете! — извика Корво. — Иначе той ще тръгне без вас.

Те заобиколиха тичешком сградата и се качиха обратно на местата си в „Рис“. Рамос бе отпред с пилота. Летателният апарат рязко се издигна и Бош забрави за предпазния колан. Беше прекалено зает със слагането на шлема и уреда за нощно виждане.

През екранчето все още не се виждаше нищо. Никакъв джип. Никакъв беглец. Отправяха се югозападно от обитаемия център на ранчото. Докато наблюдаваше как жълтата земя се движи през стъклата за нощно виждане, Хари осъзна, че още не е информирал Агила за смъртта на капитана му. „След като свършим тук“ — реши той.

След две минути се натъкнаха на джипа. Беше паркиран в горичка от евкалиптови дървета и високи храсти. Или голямо колкото камион бодливо растение се бе разпростряло върху него, или някой го бе покрил с бодли като оскъдна маскировка. Джипът бе на около петдесет метра от оградите за добитъка и обора. Пилотът включи прожекторите и „Рис“ започна да кръжи. Нямаше и следа от шофьора. Нито помен от Сорильо. Докато надничаше между предните седалки, Бош забеляза как Рамос посочи на пилота с палец надолу и хеликоптерът започна да се спуска. Светлините бяха изключени и докато очите на Хари привикваха, имаше чувството, че пропадат в дълбините на някоя черна дупка.

Най-сетне той усети сблъсъка със земята и мускулите му леко се отпуснаха. Чу спирането на мотора и остана само свистенето и бумтенето на перките, въртящи се на свободен ход. През прозореца виждаше западната страна на обора. Отсам нямаше никакви врати и прозорци и той мислеше, че могат да се приближат при едно разумно прикритие, когато чу Рамос да крещи:

— Какво, по дя… Дръж се!

Последва силен удар и хеликоптерът рязко се наклони, след което започна да се плъзга. Бош погледна през прозореца и успя да види само, че бяха блъснати отстрани. Джипът. Някой е бил скрит в джипа. Ските за кацане на „Рис“ накрая се закачиха за нещо в земята и летателният апарат се преобърна. Когато видя, че все още въртящите се перки се забиха в пръстта и се разтрошиха, той покри лицето си и се сви. Сетне почувства, че тежестта на Агила се стоварва върху му и чу викове откъм пилотската кабина, които не можа да дешифрира.

Хеликоптерът се клати в това положение едва няколко секунди, след което последва друг мощен удар, този път челен. До него долетя шум от разкъсване на метал, пръсване на стъкло и стрелба.

После всичко утихна. Бош усещаше как земните вибрации замират с бързото отдалечаване на джипа.

— Май го улучих! — изкрещя Рамос. — Видя ли?

Хари можеше да мисли само за уязвимостта им. Следващият удар вероятно щеше да дойде отзад. Щяха да открият огън по тях, без да са в полезрението им. Помъчи се да достигне своя „Смит и Уесън“, ала ръцете му бяха заклещени под Агила. Най-сетне мексиканският детектив започна да се свлича от него и двамата неуверено застанаха приведени във вече обърнатата настрани кабина. Бош посегна нагоре и опита да отвори вратата, която сега се намираше над тях. Тя се плъзна почти до средата, преди да заяде в нещо — отпорено парче метал. Свалиха шлемовете си и Хари излезе пръв. После Агила му подаде противокуршумните жилетки и го последва.

Миризмата на гориво витаеше във въздуха. Придвижиха се към смачканата предница на хеликоптера, където Рамос, стиснал пистолет в едната ръка, се мъчеше да се измъкне през дупката, появила се на мястото на предния прозорец.

— Помогни му — каза Бош. — Аз ще те прикривам.

Той извади пистолета си и се завъртя във всички посоки, но не забеляза никого. Тогава видя паркирания джип на мястото, където го бе зърнал от въздуха, все още покрит с бодили. Нямаше никаква логика. Освен…

— Пилотът е заклещен — рече Агила.

Хари надникна в пилотската кабина. Рамос осветяваше с фенерче пилота, чиито руси мустаци бяха боядисани с кръв. В горната част на носа му имаше дълбок разрез. Очите му бяха разширени, а контролното табло се бе разбило върху краката му.

— Къде е радиостанцията? — попита Бош. — Тук ще ни трябва помощ.

Рамос отново пъхна горната част на тялото си през прозореца на пилотската кабина и измъкна портативната радиостанция.

— Корво, Корво, обади се. Имаме спешен случай. — Докато чакаше отговор, агентът се обърна към Бош: — Можеш ли да повярваш? Това шибано чудовище изскочи от нищото. Не знаех какво, по дя…

— Какво става? — прекъсна го гласът на Корво от радиостанцията.

— Получи се нещо непредвидено. Трябва ни медицински хеликоптер. Инструменти. „Рис“ е разбит. Коркоран е заклещен вътре. Има наранявания.

— … сто на катастрофата?

— Не е катастрофа бе, човек. Един гаден бик го атакува на земята. Разбит е и не можем да извадим Коркоран. Намираме се на сто метра североизточно от развъдния център, от обора.

— Стойте там. Изпращам ви помощ.

Рамос закачи радиостанцията на колана си, пъхна фенера под рамо и зареди наново пистолета си.

— Да образуваме триъгълник около хеликоптера и да си отваряме очите за тая гад. Знам, че я уцелих, обаче хич не й пролича.

— Не — каза Бош. — Ти и Агила ще застанете от двете страни и ще чакате помощ. Аз ще проверя обора. Сорильо ще…

— Не, не и не. Няма да стане така, Бош. Не ти командваш нещата. Ще чакаме тук и когато помощта…

Той спря по средата на изречението и се завъртя на триста и шейсет градуса. Тогава и Бош осъзна, че го чува. Или по-скоро го чувстваше. Ритмично потреперване на земята, което се усилваше. Бе невъзможно да се определи посоката. Наблюдаваше как Рамос се въртеше с фенера и описваше кръгове. Чу, че Агила каза:

— Ел Темблар.

— Какво? — изкрещя Рамос. — Какво?

След това бикът се появи в полезрението им. Огромното черно животно връхлиташе към тях, без броят им да го разколебае ни най-малко. Това бе негова територия и то щеше да я защитава. В този миг на Хари му се стори, че бикът идваше от тъмнината — едно видение на смъртта с наведена глава и с нащърбени рога. Той беше на по-малко от девет метра, когато си набеляза определена мишена. Бош.

В едната си ръка той стискаше пистолета си, а в другата защитната жилетка, на която с жълта светлоотразителна лепенка беше изписана думата ПОЛИЦИЯ. В секундите, с които разполагаше, Бош осъзна, че жълтото бе привлякло вниманието на животното и го бе превърнало в цел. Стигна и до заключението, че пистолетът е безполезен. Не можеше да повали чудовището с куршуми. Бе прекалено голямо и мощно. Нужен беше идеален изстрел по подвижна мишена. Ако го ранеше като Рамос, нямаше да го спре.

Пусна оръжието и вдигна жилетката.

Той чу викове и изстрели от дясната си страна. Беше Рамос. Бикът обаче не се отвърна от него. При приближаването на животното Бош замахна с жилетката надясно и лунната светлина се отрази в жълтите букви. Когато бикът бе в непосредствена близост, той я пусна. Чудовището, като неясно черно очертание в мрака, удари жилетката, преди да се е отделила от ръката му. Той се опита да отскочи встрани, ала една от масивните плешки на животното го перна и го повали.

От земята видя бика да свърва вляво като надарен атлет и да се насочва към Рамос. Агентът продължаваше да стреля и Бош виждаше как луната се отразява в гилзите, изхвърчащи от пистолета му. Но куршумите не спряха атаката на животното. Даже не я забавиха. Хари чу как пълнителят на оръжието се изпразни и как Рамос продължи да натиска спусъка на празен ход. Последният му вик беше неразбираем. Бикът го удари ниско в краката и после вдигна животинския си окървавен врат, изстрелвайки го във въздуха. Рамос като че ли се премяташе на забавен кадър, преди да падне на главата си и да остане безжизнен.

Бикът се опита да спре устрема си, ала инерцията и получените куршуми най-сетне го направиха неспособен да контролира огромната си тежест. Главата му се наклони и той се преобърна по гръб. После се изправи и се приготви за ново нападение. Бош пропълзя до пистолета си, взе го и се прицели. Ала предните крака на животното се огънаха и то рухна. След това бавно се обърна на едната си страна и остана да лежи неподвижно, с изключение на неувереното издигане и спадане на гърдите му. Сетне и то спря.

Агила и Бош едновременно се спуснаха към Рамос. Надвесиха се над него, но не го преместиха. Той лежеше по гръб, а очите му все още бяха отворени и по тях се бе спекла пръст. Главата му беше отпусната под неестествен ъгъл. Вратът му, изглежда, бе изцяло счупен при падането. В далечината чуваха единия от хеликоптерите, който летеше към тях. Бош се изправи и видя как прожекторът му кръстосваше полупустинната местност и ги търсеше.

— Влизам в тунела — рече Бош. — Когато кацнат, последвай ме с подкрепление.

— Не. Идвам с теб. — Агила го каза по начин, който не подлежеше на обсъждане. После се наведе, измъкна радиостанцията от колана на Рамос и взе фенера. Даде радиостанцията на Бош и добави: — Кажи им, че отиваме и двамата.

Хари се свърза с Корво.

— Къде е Рамос?

— Току-що го загубихме. Аз и Агила влизаме в тунела. Предупреди гвардията при „Инвайробрийд“, че минаваме отдолу. Не искаме да ни застрелят.

Той изключи радиостанцията, преди Корво да успее да отговори, и я пусна на земята до мъртвия агент. Другият хеликоптер вече бе почти над тях. Те изтичаха към обора с вдигнати и заредени оръжия и бавно се придвижиха край стената до входа, където видяха, че вратата беше отворена. Достатъчно широко, за да мине един човек.

Двамата влязоха и се приведоха в тъмнината. Агила зашари с лъча на фенерчето. Оборът приличаше на пещера, а от двете му страни от край до край се редуваха отделения. В дъното бяха струпани клетки, използвани за превозване на биковете до арената, и същински кули от бали сено. Бош забеляза, че по средата на тавана минаваха редица лампи. Огледа се и откри, че електрическият ключ бе близо до плъзгащата се врата.

След като оборът бе осветен, те тръгнаха по пътеката между двата реда с отделения, като Бош вървеше вдясно, а Агила — вляво. Всички отделения бяха празни. Биковете бяха пуснати да обикалят из ранчото. Видяха отвора на тунела едва когато стигнаха до края на пътеката.

В ъгъла бе паркиран камион с подемен механизъм, чиито зъбци държаха копа от множество бали сено на метър над земята. На мястото, където бе стояла копата, сега в бетонния под зееше широка метър и двадесет дупка. Сорильо, или който там е бил беглецът, беше вдигнал балите с товароподемния механизъм, ала не бе имало кой да ги спусне на мястото им, за да прикрие пътя за бягство.

Бош се приведе, приближи се към ръба на дупката и погледна надолу. Видя стълба, която отвеждаше до един осветен коридор на около три метра и половина под земята. Той погледна към Агила.

— Готов ли си?

Мексиканецът кимна.

Бош тръгна пръв. Той се спусна няколко стъпала и след това скочи, като вдигна пистолета си, готов да стреля. Доколкото можеше да види обаче, в тунела нямаше никой. Дори не приличаше на тунел. По-скоро бе нещо като коридор. Достатъчно висок, за да може човек да върви прав, а по тавана минаваше изолационна тръба с кабели, които захранваха лампите в стоманените абажури, поставени на всеки шест метра. Тунелът свиваше леко наляво и затова краят му не се виждаше. Той тръгна по коридора и Агила скочи зад него.

— Добре — прошепна Бош. — Да се придържаме вдясно. Ако има стрелба, аз ще се целя долу, а ти горе.

Агила кимна и те започнаха да напредват бързо в тунела. Хари се мъчеше да се ориентира и смяташе, че се движат на изток и леко на север. Изминаха разстоянието до завоя бързо и след като се притиснаха плътно до стената, те преминаха във втория участък.

Бош осъзна, че завоят бе прекалено широк, за да са все още на една линия с „Инвайробрийд“. Взря се в последната отсечка от тунела и не забеляза никого. Виждаше стълбата на изхода на около петдесет метра пред себе си. Освен това знаеше, че не отиваха в „Инвайробрийд“. Щеше му се да не беше оставял радиостанцията до тялото на Рамос.

— По дяволите! — прошепна той.

— Какво? — попита Агила също шепнешком.

— Нищо. Хайде.

Те тръгнаха пак, като първите двайсет и пет метра изминаха бързо, а после забавиха крачка и предпазливо и безшумно се приближиха към стълбата на изхода. Агила се премести до дясната стена и те излязоха под отвора едновременно, и двамата протегнали нагоре пистолети, а потта се стичаше в очите им.

От отвора над тях не идваше никаква светлина. Бош взе фенера от мексиканеца и насочи лъча към дупката. Видя непокритите наклонени греди на ниския таван на горното помещение. Никой не ги погледна отгоре. Никой не стреля по тях. Въобще, не се случи нищо. Хари се ослушваше за какъвто и да е звук, ала беше тихо. Кимна на Агила да го прикрива и прибра пистолета в кобура си. Започна да се изкачва по стълбата, като в едната си ръка държеше фенера.

Беше изплашен. Във Виетнам да напуснеш един от тунелите винаги означаваше край на страха. Беше като да се родиш отново; човек напускаше тъмнината, за да се спаси и да се озове в приятелски ръце. От мрака към синевата. Но не и сега. Този път беше обратното.

Когато стигна догоре, той пак завъртя лъча наоколо, преди да излезе през отвора, но не видя нищо. Сетне бавно подаде глава от дупката, като костенурка. Първото, което забеляза на светлината на фенера, бяха дървените стърготини, разпилени навсякъде по пода. Подаде се още малко и обхвана останалата част от обстановката. Беше нещо като хранилище. Имаше стоманени рафтове, покрити с триончета, кутии с шкурки, някои ръчни инструменти и дърводелски триони. Върху една група рафтове бяха натрупани дървени щифтове, като различните размери бяха на различни полици. Бош веднага си спомни за щифтовете, прикрепени към двойната тел, с която бяха убити Капс и Портър.

Сега вече се качи в помещението и направи знак на Агила, че е безопасно да го последва. После се приближи към вратата на хранилището. Тя беше отключена и водеше към огромен склад, от едната страна на който имаше редове машини и работни маси, а от другата беше струпан готовият продукт — недовършени мебели, маси, столове, скринове. Осветяваше се от една-единствена крушка, висяща от напречна носеща греда. Това беше нощното осветление. Тогава Агила се приближи откъм гърба му. Бош знаеше, че бяха в „Мекситек“.

В далечния край на склада имаше няколко двойни врати. Едните бяха отворени и те бързо тръгнаха натам. Озоваха се на товарна рампа от дясната страна на задната уличка, по която бе минал предната вечер. В дъното на паркинга имаше локва и Бош видя кални следи от гуми, водещи към уличката. Не се виждаше никой. Сорильо отдавна бе офейкал.

— Два тунела — промълви той, неспособен да прикрие унилия си тон.

* * *

— Два тунела — каза Корво. — Информаторът на Рамос ни прекара.

Бош и Агила седяха на столове от недообработен чам и гледаха как Корво крачи напред-назад. Той изглеждаше скапан — като ръководител на операция, изгубила двама човека, един хеликоптер и главната си цел. Бяха изминали почти два часа, откак минаха през тунела.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош.

— Искам да кажа, че поверителният източник е трябвало да знае за втория тунел. Как така знае за единия, а за другия не? Той ни изпързаля. Той остави на Сорильо пътя за бягство. Ако знаех кой е, щях да го обвиня в съучастничество при убийството на федерален агент.

— А не знаеш ли?

— Рамос не сподели с мен това. Даже не намекна кой може да бъде.

Бош започна да диша малко по-леко.

— Не мога да повярвам, мамка му! — ругаеше Корво. — По-добре изобщо да не се връщам. С мен е свършено, приятелю. Свършено… Ти поне имаш убиеца на ченгета, Бош. А аз имам сандвич с лайна.

— Изпрати ли телекс? — попита Хари, за да смени темата.

— Вече е пристигнал. До всички участъци, до всички изпълнители на закона. Това обаче няма значение. Той отдавна е изчезнал. Вероятно ще отиде във вътрешността, ще покротува една годинка и после ще започне пак. Оттам, където е прекъснал. Може да е в Мичоакан^[1] или пък още по на юг.

— Може би е тръгнал на север — предположи Бош.

— В никакъв случай няма да се пробва да мине границата. Знае, че ако го пипнем оттатък, бял ден няма да види. Отишъл е на юг, където е в безопасност.

В завода имаше още няколко агенти с бележници, които съставяха списъци и претърсваха. Бяха открили машина, която издълбаваше краката на масите така, че да могат да се напълнят с контрабандни стоки, да се запушат отново и да се изпратят през граница. Преди това бяха намерили отвора на втория тунел и го бяха проследили до „Инвайробрийд“. Не бе имало никакви експлозиви на капака в пода и те излезли през него. Мястото било празно, с изключение на кучетата отвън. Бяха ги убили.

Операцията беше сложила край на голяма мрежа за контрабанда. Няколко агенти заминаха за Калексико, за да арестуват директора на „Инвайробрийд“ Илай. В ранчото бяха направени четиринадесет ареста. Щяха да последват и други. Ала всичко това не бе достатъчно за Корво или за който и да било. Не и след като имаше мъртви агенти, а Сорильо беше офейкал. Корво бъркаше, ако си мислеше, че Бош ще се задоволи със смъртта на Арпис. Хари искаше и Сорильо. Той беше човекът, заповядал убийствата.

Бош стана, за да не бъде повече свидетел на терзанията на агента. Имаше си достатъчно свои. Агила сигурно бе почувствал същото. И той се изправи и започна да обикаля с равнодушие около машините и мебелите. Всъщност чакаха една от гвардейските коли да ги откара обратно на летището, където бе колата на Бош. Агентите щяха да останат тук доста след изгрев-слънце. Бош и Агила обаче бяха приключили работата си.

Хари наблюдаваше как мексиканският му колега се връща в хранилището и се приближава към входа на тунела. Беше му казал за Грена, при което Агила само бе кимнал. Не реагира по никакъв друг начин. Сега мексиканецът приклекна и заизучава пода така, сякаш дървесните стърготини бяха разпръснати чаени листа, по които можеше да прочете местоположението на Сорильо. След няколко секунди той каза:

— Папата има нови ботуши.

Бош отиде при него и Агила посочи отпечаталите се стъпки в стърготините. Имаше една, която не беше от обувките на двамата детективи. Тя изпъкваше много ясно в праха и Хари разпозна удължения ток на каубойски ботуш. Вътре се виждаше буквата S, стилизирана като извита змия. Краищата на стъпката рязко изпъкваха в стърготините, главата на змията се бе отпечатала ясно.

Агила беше прав. Папата имаше нови ботуши.