Майкъл Конъли
Трафик (25)

Глава XXV

В неделя сутринта Бош се обади на номера, даден му от Рамос, от телефонния автомат в един ресторант на име „Casa de Mandarin“ в центъра на Мексикали. Остави името си и номера, затвори и запали цигара. Две минути по-късно телефонът иззвъня. Беше Рамос.

— Que pasa, amigo?^[1]

— Нищо. Искам да погледна снимките на престъпници, които имате, забрави ли?

— Вярно, вярно. Знаеш ли какво, ще те взема на път за натам. Дай ми половин час.

— Напуснах хотела.

— Тръгваш си, така ли?

— Не, просто напуснах хотела. Обикновено постъпвам така, когато някой се опитва да ме убие.

— Какво?

— Някой с пушка, Рамос. Ще ти разкажа. Както и да е, засега не съм отседнал никъде. Ако искаш да ме вземеш, намирам се в ресторант „Мандарин“ в центъра.

— След половин час. Искам да разбера за това.

Те затвориха и Бош се върна на масата, където Агила все още довършваше закуската си. И двамата бяха поръчали бъркани яйца с лютив доматен сос и кълцан кориандър, а за гарнитура имаха пържени кнедли. Храната бе много добра и Бош я бе изял бързо. Винаги го правеше след безсънна нощ.

Снощи, след като се насмя, отивайки си от „Инвайробрийд“, той се срещна с Агила в малката му къща край летището и мексиканският детектив му съобщи какво бе открил в хотела. Администраторът не могъл да даде почти никакво описание на мъжа, наел стая 504; казал само, че на бузата под лявото му око били татуирани три сълзи.

Агила не беше попитал Бош къде е бил. Сякаш знаеше, че няма да получи отговор. Вместо това му предложи канапето в оскъдно обзаведения си дом. Хари прие, но не заспа. Прекара нощта, втренчил се в прозореца. Обмисля нещата, докато през тънките бели пердета не проникна синкавосива светлина.

През повечето време мислите му бяха заети с Луциус Портър. Представяше си как трупът на детектива лежи върху студената стоманена маса, гол и восъчнобял, а Тереса Корасон го разпаря с ножиците. Помисли си за миниатюрните кръвоизливи, които тя щеше да открие в роговиците на очите му — доказателство за задушаване. Спомни си и онези случаи, когато бе в моргата заедно с Портър, за да наблюдават как правят аутопсии на други хора и как улеите на масата се напълват с тяхната плът. Сега на масата беше Луциус с парче дърво под врата, държащо главата му назад в очакване на хирурга. Точно преди зазоряване мислите на Хари се объркаха от умората и във въображението си изведнъж видя, че на стоманената маса беше самият той, а Тереса стоеше наблизо и подготвяше инструментите си за аутопсията.

Тогава седна и потърси цигарите си. Освен това си обеща, че никога няма да се озове на онази маса. Не и по този начин.

— Отделът за борба с наркотиците? — обади се Агила, след като побутна чинията си настрана.

— А?

Мексиканецът кимна към пейджъра на колана му. Току-що го бе забелязал.

— Да. Поискаха да си го сложа.

Бош беше убеден, че трябва да му вярва и че Агила бе заслужил доверието му. Не му пукаше за мнението на Рамос или на Корво. През целия си живот бе живял и работил по обществения калъп. Надяваше се обаче, че е преодолял мисленето по калъп, че взима свои решения. Щеше да разкаже на мексиканеца как стояха нещата, когато му дойдеше времето.

— Тази сутрин ще ходя там, за да погледна едни снимки и материали. Да се срещнем по-късно.

Агила се съгласи и каза, че ще отиде до съдебния център да оправи документите, потвърждаващи смъртта на Фернал Гутиерес-Льоса. Бош искаше да му каже за лопатата с новата дръжка, която видя в „Инвайробрийд“, но се отказа. Смяташе да съобщи само на един човек за проникването там.

Известно време и двамата мълчаха; американецът пиеше кафе, а мексиканецът чай. Накрая Хари попита:

— Виждал ли си някога Сорильо лично?

— Да, отдалеч.

— Къде? На коридите?

— Да, на арената. Папата често присъства, за да гледа своите бикове. Той обаче има ложа под козирката, която е запазена за него всяка седмица. Аз съм си позволявал само билети за слънчевата страна на стадиона. Ето защо съм го наблюдавал от голямо разстояние.

— Той е за биковете, а?

— Моля?

— Отива да види как биковете му побеждават, а не тореадорите, нали?

— Не. Отива да види как биковете му ще умрат достойно.

Бош не беше сигурен какво означаваше това, но го пренебрегна.

— Искам да отида днес. Можем ли да влезем? Ще ми се да седя в ложа, близо до тази на Папата.

— Не зная. Скъпи са. Понякога не успяват да ги продадат. А дори и тогава ги държат заключени…

— Колко струват?

— Страхувам се, че ще ти трябват поне двеста американски долара. Много е скъпо.

Бош извади портфейла си и отброи двеста и десет долара. Остави десетачката на масата за закуската и побутна останалите по избелялата зелена покривка към Агила. Хрумна му, че мексиканският детектив изкарваше по-малко пари за шестдневна работна седмица. Щеше му се да не бе взел така лесно решението, което би струвало на Агила часове внимателно обмисляне.

— Вземи ни ложа близо до Папата.

— Сигурно разбираш, че с него ще има много хора. Той ще бъде…

— Искам просто да му хвърля един поглед, това е. Само ни уреди ложата.

После те напуснаха ресторанта и Агила каза, че ще повърви до площада, който бе на две пресечки от тях. След като той си тръгна, Хари остана пред ресторанта, за да изчака Рамос. Погледна часовника си и видя, че е осем часът. Трябваше да бъде в кабинета на Ървинг в „Паркър сентър“. Питаше се дали заместник-началникът вече бе предприел дисциплинарни мерки срещу него. Вероятно щеше да го сложи зад някое бюро веднага щом се върнеше в града.

Освен… Освен ако не се върнеше с всички разрешени случаи в малкия си джоб. Само така имаше шанс при Ървинг. Знаеше, че трябва да напусне Мексико едва след като си оплете кошницата напълно.

Хрумна му, че беше глупаво да стои като мишена на тротоара пред ресторанта. Влезе пак вътре и застана до входната врата, оглеждайки се за Рамос. Келнерката се приближи, поклони се усърдно няколко пъти и се отдалечи. „Сигурно заради трите долара бакшиш“ — помисли си той.

На Рамос му бе нужен почти час, за да дойде. Бош реши, че не иска да бъде без кола, затова се разбра с агента да кара след него. Тръгнаха на север по „Лопес Матеос“. На кръговото кръстовище при статуята на Хуарес се отклониха на изток в някакъв квартал със складове без надписи. Свиха в една уличка и паркираха зад сграда, която беше изподраскана с графити. След като слезе от разбрицания си шевролет „Камаро“ с мексикански номера, Рамос крадешком се огледа.

— Добре дошъл в скромното ни федерално управление — рече той.

Вътре беше подобаващо тихо за неделя сутрин. Нямаше никой друг. Рамос запали лампите и пред Бош се откриха няколко реда бюра и шкафове с рафтове. В дъното имаше две хранилища за оръжия и двутонен сейф от Синсинати за съхраняване на веществени доказателства.

— Добре, нека видя с какво разполагаме, докато ми разказваш за снощи. Значи си сигурен, че някой се е опитал да те очисти?

— Единственият начин да съм по-сигурен е да ме бяха застреляли.

Лейкопластът, който Бош бе лепнал на врата си, беше закрит от яката му. Имаше лепенка и на дясната си длан, но тя също не се забелязваше. Той разказа на Рамос за изстрела в хотела, без да пропусне нищо, включително и факта, че е открил гилза в стая 504.

— Ами куршумът? Възстановим ли е?

— Предполагам, че още си стои в таблата на леглото. Не се мотах много там, за да проверя.

— Да, басирам се, че си изприпкал да предупредиш мексиканското си приятелче. Бош, кога ще поумнееш? Може и да е добър човек, ама не го познаваш. Може пък той да е скроил цялата работа.

— Всъщност, Рамос, аз наистина го предупредих. После обаче излязох и направих каквото искаше.

— За какво говориш?

— „Инвайробрийд“. Снощи влязох там.

— Какво? Бош, ти луд ли си? Не съм ти казвал да…

— Стига де, не се ебавай с мен. Наприказва ми всички онези глупости снощи, за да науча какво е нужно за разрешаването на обиск. Не ме будалкай. Тук сме сами. Зная, че искаше точно това и го получи. Запиши ме като информатор.

Рамос крачеше нервно пред шкафовете. Добре си играеше ролята.

— Слушай, Бош, трябва предварително да съм упълномощил всеки информатор, с който работя. Така че информацията ти няма да се приеме. Не мога…

— Направи така, че да се приеме.

— Бош, не…

— Искаш ли да разбереш какво открих там, или предпочиташ да забравим за това?

Въпросът накара агента да млъкне за малко.

— Вашите нинджи… Как им викахте, ТЕИЕ? В града ли са вече?

— ТЕУЕ, Бош. Да, пристигнаха снощи.

— Хубаво. Ще се наложи да се задействаш. Видяха ме.

Бош забеляза как лицето на агента помръкна. Той поклати глава и се отпусна на един стол.

— Мамка му! Откъде знаеш?

— Имаше една камера. Забелязах я твърде късно. Измъкнах се, но някакви типове дойдоха да огледат. Не биха могли да ме познаят, бях с маска. Ала все пак знаят, че някой е влизал.

— Добре, Бош, не ми оставяш много възможности. Какво видя?

Най-после. Рамос признаваше незаконното претърсване, одобряваше го. Сега вече последствията нямаше да се стоварят върху Бош. Той му разказа за капака в пода, скрит под камарата табли за насекоми в залата за облъчване.

— Не го ли отвори?

— Нямаше време, но и иначе не бих го направил. Проверявах тунели във Виетнам. Всеки скрит капак в земята си беше чиста клопка. Хората, които дойдоха, след като се измъкнах от фабриката, пристигнаха с кола, а не през тунела. Това веднага ти показва, че в тунела може да има капан.

После той обясни на Рамос, че молбата за заповед за обиск, за разрешение или както там му викаха в Мексико, трябва да включва заявка за конфискуване на всички инструменти и отпадъците от кошчетата за боклук.

— Защо?

— Защото това, което ще намерите, ще ми помогне да приключа един от случаите, заради които дойдох тук. Има също доказателство за заговор за убийство на служител на закона — това съм аз.

Рамос кимна и не поиска по нататъшно обяснение. Не го интересуваше. Той стана, отиде до един от шкафовете и измъкна две големи черни папки. Бош седна на едно празно бюро и агентът остави папките пред него.

— Това са известните лица, свързани с Умберто Сорильо. Разполагаме с малко биографични данни за някои от тях. За други знаем само от наблюдения. Може дори да нямаме имената им.

Бош отвори първата папка и се вгледа в снимката в горната част. Беше мъгляво увеличение с размери двайсет на двайсет и пет на фотография, заснета при наблюдение. Рамос каза, че това е Сорильо, за което и Бош се бе досетил. Черна коса, брада, напрегнат втренчен поглед от тъмните очи. Бе виждал това лице и преди. По-младо, без брада и с усмивка вместо втренчения празен взор. Остарялото лице на момчето, снимало се с Калексико Мур.

— Какво знаете за него? — попита той Рамос. — Нещо за семейството му?

— Нямаме информация за такова. Не че сме се ровили много. Пет пари не даваме откъде е дошъл, интересува ни само с какво се занимава сега и какво е намислил.

Бош обърна пластмасовата страница и заразглежда снимките, направени при арест или наблюдение. Рамос се върна при бюрото си, сложи един лист в пишещата машина и затрака.

— Изготвям документ о показанията ти на таен информатор. Ще заобиколя някак си правилата.

След като прегледа около две трети от първата папка, Бош намери мъжа с трите сълзи. Имаше няколко негови снимки (от арести и от наблюдения), направени от всякакъв ъгъл в продължение на годините. Видя как лицето му се променяше с прибавянето на сълзите: от усмихнат пуяк той се бе превърнал в закоравял престъпник. Според кратките биографични данни се казваше Освалдо Арпис Рафаелильо и беше роден през хиляда деветстотин петдесет и втора. Трите му престоя зад решетките били за убийство като малолетен, убийство като пълнолетен и притежание на наркотици. Бе прекарал половината си живот по затворите. Досието го характеризираше като предан до живот човек на Сорильо.

— Ето, открих го — рече Бош.

Рамос дойде при него. Той също го позна.

— Казваш, че бил в Лос Анжелис и премахвал ченгета?

— Да. Поне едно. Според мен може да се е справил и с първото. Смятам, че освен това е очистил и един „куриер“ от конкуренцията. Един хаваец, Джими Капс. Той и едното ченге са били удушени по един и същ начин.

— С мексиканска примка, нали?

— Точно така.

— Ами общият работник? Онзи, който според теб е пречукан във фабриката за вредители?

— Може да ги е убил всичките. Не зная.

— Този Арпис има дебело досие. Да, излезе от пандиза едва преди година. Той е хладнокръвен убиец, Бош. Един от основните хора на Папата. Изпълнител на волята му. Всъщност хората тук го наричат Алвин Карпис. Сещаш ли се, онзи убиец с автомата от тридесетте? Бандата „Ма Баркър“? Арпис бе прибран за две убийства, ала казват, че това изобщо не е достатъчно. В действителност е очистил повече хора, отколкото можеш да преброиш.

Бош се взря в снимките и попита:

— Това ли е всичко, което имате за него? Само тези неща?

— Някъде има още, но не ти трябва да знаеш повече. Много от информацията е непотвърдена и е от рода на „той каза“ или „тя каза“. Основното, което се говори за Ал Карпис, е, че когато Сорильо правел първите си ходове към върха, този тип е бил сам на фронтовата линия и му е вършел черната работа. Всеки път, щом на Сорильо му потрябвал човек да свърши нещо, обръщал се към приятеля си Арпис от бедняшкия квартал. Той щял да свърши работата. А както казах, окошарили го само два пъти. За останалите вероятно си е платил свободата.

Хари започна да записва част от биографичните данни в едно тефтерче. Рамос продължаваше да говори:

— Тези двамата идват от един квартал на юг оттук. Казва се…

— „Светци и грешници“.

— Да, „Светци и грешници“. Някои от местните полицаи, на които вярвам само колкото да ги използвам, казват, че Арпис имал истинска слабост към убийството. В квартала си имали приказка: „Quien eres?“ Тоест какъв си? Било като предизвикателство. Нали схващаш, означавало „на чия страна си?“ С нас ли си, или против нас? Светец или грешник? А когато Сорильо взел властта, използвал Арпис, за да извади от строя хората, които били срещу тях. Местните твърдят, че след като пречуквали някого, те разпространявали новината из квартала. El descubrio quien era. Което значи…

— Той разбра какъв е.

— Именно. Било добра реклама и карало местните да минават на негова страна, в случай че наистина се замесвали в бизнеса. За да го постигнат, те оставяли бележка върху трупа. Убивали някого, написвали „Той разбра какъв е“ или нещо подобно и го забождали на ризата му.

Бош нито каза, нито записа нещо. Още едно парче от мозайката пасна на мястото си.

— Понякога човек все още го вижда изписано с графити из квартала — рече Рамос. — То е част от легендата, заобикаляща Сорильо. Част от това, което го прави Папата.

Хари най-сетне затвори тефтера си и се изправи.

— Получих каквото ми трябваше.

— Добре. Пази се, Бош. Нищо не гарантира, че няма да опитат пак, особено ако задачата е поверена на Арпис. Искаш ли да се пошляеш тук днес? Безопасно е.

— Не, ще се оправя. — Той кимна и направи крачка към вратата. После пипна пейджъра на колана си. — Ще ми се обадите ли?

— Да, ще участваш. Корво пристига за акцията, така че искам да съм сигурен, че си насреща. Къде ще бъдеш по-късно днес?

— Не зная. Май ще я карам като турист. Ще посетя историческото дружество, ще отида на борба с бикове.

— Само имай търпение. Ще ти се обадим.

— Дано.

Тръгна към колата си, без да спира да мисли за бележката, намерена в задния джоб на Кал Мур:

„Разбрах какъв съм.“