Майкъл Конъли
Трафик (26)

Глава XXVI

Нужни му бяха трийсет минути, за да мине границата. Колоната коли започваше почти километър преди сиво-кафявия граничен пункт. Докато чакаше и напредваше с по няколко метра при придвижването на една-две коли напред, монетите и еднодоларовите му банкноти се свършиха, тъй като армия от селяни се изреди край прозореца му. Те протягаха шепи или продаваха евтини вехтории и храна. Много от тях измиха предното стъкло с мръсните си парцали без позволение, а сетне протегнаха ръце за монети. Всяко следващо измиване замазваше все повече стъклото и накрая му се наложи да включи чистачките и да напръска прозореца с вода от колата. Когато най-сетне се добра до контролно-пропускателния пункт, граничният патрул, носещ огледални слънчеви очила, само му махна да продължи, след като видя значката, и му подвикна:

— Отбийте вдясно и си измийте предното стъкло с маркуча, ако искате да махнете тази мръсотия.

Няколко минути по-късно Бош паркира на едно от свободните места пред градския съвет на Калексико. Загледа се в парка отсреща, докато пушеше цигарата си. Днес нямаше трубадури. Паркът беше почти празен. Той излезе и се отправи към вратата с надпис „Историческо дружество на Калексико“, без да е сигурен какво търси. Имаше свободен следобед и знаеше само, че зад смъртта на Кал Мур стоеше една по-дълбока следа — от решението му да пресече чертата, през бележката в задния му джоб и до снимката му заедно със Сорильо преди толкова години. Искаше да разбере какво се е случило с къщата, наричана от Мур замък, и с мъжа, с когото се бе снимал, онзи с бялата като сняг коса.

Стъклената врата бе заключена и той откри, че в неделя дружеството отваряше чак в един. Погледна часовника си и видя, че трябваше да изчака още петнайсет минути. Вдигна ръце на стъклото, надникна между тях и не забеляза никого в малкото помещение, оборудвано с две бюра, стена с книги и две стъклени изложбени витрини.

Дръпна се от вратата и се замисли дали да не оползотвори времето, като си вземе нещо за ядене. Реши, че е прекалено рано. Вместо това отиде до полицейския участък и си купи кока-кола от автомата в минифоайето. Той кимна на полицая зад стъклената преграда. Днес дежурен беше Грубер.

Докато стоеше облегнат на стената отвън, пиеше си безалкохолното и гледаше към парка, Хари забеляза, че едно старче с оредяла отстрани като решетка бяла коса отключва вратата на историческото дружество. Оставаха още няколко минути, ала Бош се върна по алеята и го последва вътре.

— Отворено ли е? — попита той.

— Може да се каже — отвърна старецът. — Аз съм тук. Нещо определено, с което да ти помогна?

Бош застана в средата на залата и обясни, че не е наясно какво иска.

— Един вид издирвам корените на един приятел и смятам, че баща му е бил историческа фигура. Искам да кажа в Калексико. Бих желал да открия къщата им, ако не е съборена, да разбера каквото мога за стареца.

— Как се казва този приятел?

— Не зная. Всъщност известно ми е само, че фамилното му име е било Мур.

— Дявол да го вземе, момче, името не стеснява особено кръга. Мур е един от големите родове тук. Голяма фамилия. Пълно е с братя и братовчеди. Знаеш ли какво, нека…

— Имате ли фотографии? Нали разбирате, албуми със снимки на рода Мур. Виждал съм снимки на бащата. Мога да го позная…

— Ами нали това казвам, нека ти предложа две-три неща. Ще намерим твоя Мур. Вече и аз изпитвам любопитство. Между другото, защо правиш това за приятеля си?

— Опитвам се да проследя родословното дърво. Да го съставя цялото вместо него.

След няколко минути старецът го бе настанил на другото бюро с три книги. Те бяха подвързани с кожа и миришеха на прах. Бяха големи колкото годишници и представяха историята чрез съчетание от фотографии и текст на всяка страница. Отвори наслуки едната книга и видя черно-бяла снимка на хотел „Де Анса“ в процес на строеж. После започна подред. Първата книга се казваше „Калексико и Мексикали: седемдесет и пет години на границата“ и като хвърляше бърз поглед на фотографиите и текста по страниците, Бош си състави обща представа за историята на двата града и хората, които ги бяха построили. Същото му бе разказал и Агила, но тук нещата бяха представени през погледа на белите. Томчето, което прегледа, описваше ужасната бедност в Тапай, Китай, и разказваше как мъжете, подложени на нея, с радост дошли в Баха Калифорния, да търсят късмета си. Не се казваше нищо за нископлатен труд.

През двайсетте и тридесетте години на века Калексико бил процъфтяващ град, собственост на компанията за недвижими имоти около река Колорадо, чиито управители ставали притежатели на всяко парче земя, което измерели. Според книгата много от тези хора построили разкошни домове и имения върху крайморските носове, издигащи се в покрайнините на града. Докато четеше, той многократно срещна имената на трима братя Мур: Андерсън, Сесил и Морган. Споменаваха се и други Мур, но братята винаги се свързваха с нещо важно и заемаха високи постове в компанията.

Докато прелистваше една глава, озаглавена „Град с мръсни пътища се къпе в злато“, Бош видя мъжа, който го интересуваше. Това бе Сесил Мур. Там сред описанията на спечелените от памука богатства в Калексико имаше фотография на човек с преждевременно побеляла коса, застанал пред дом в средиземноморски стил с размерите на училище. Той бе мъжът от снимката, която Мур бе пазил в измачкания бял плик. А в лявата част на дома като камбанария се издигаше кула с два сводести прозореца, разположени един до друг в най-високата й точка. Кулата придаваше на къщата вид на испански замък. Това бе първият дом на Кал Мур.

— Ето човека и мястото — каза Бош, след като занесе книгата на стареца.

— Сесил Мур — рече той.

— Още ли е жив?

— Не, нито един от братята не е сред живите. Той обаче си отиде последен. Сесил почина миналата година по това време, както си спял. Ама мисля, че грешиш.

— Защо?

— Сесил нямаше деца.

Бош кимна.

— Може да сте прав. Ами тази къща? И нея ли я няма вече?

— Не правиш никакво родословно дърво, нали?

— Не. Аз съм полицай. Дойдох от Лос Анжелис. Проверявам историята, която един човек ми разказа за този мъж. Ще ми помогнете ли?

Старецът го погледна и Бош съжали, че не бе откровен с него още в началото.

— Не зная какво общо има това с Лос Анжелис, ама карай. Какво друго искаш да знаеш?

— Тази сграда с кулата още ли стои?

— Да, Кастильо де лос Охос още стои. Замъкът с очите. Получил е името си заради тези два прозореца на върха на кулата. Когато светеха през нощта, хората казваха, че това са очи, наблюдаващи цял Калексико.

— Къде се намира?

— На един път западно от града, „Койот трейл“. Тръгваш по шосе 98, минаваш през Пинто Уош и стигаш до местността Крусификшън Торн. Свий по „Анса роуд“, като хотела в града. Той ще те отведе до „Койот трейл“. Замъкът е в края на пътя. Не можеш да го пропуснеш.

— Кой живее там сега?

— Мисля, че никой. Виж, той го остави на града. Общината обаче не можеше да поеме поддръжката на такова място. Продадоха го… Всъщност струва ми се, че купувачът дойде от Лос Анжелис. Ама доколкото знам, изобщо не се е нанасял. Жалко. Надявах се да го направим музей.

Бош му благодари и излезе, за да се отправи към Крусификшън торн. Кой знае дали Кастильо де лос Охос не беше само едно имение на умрял богаташ без никакво отношение към случая. Нямаше си обаче друга работа и импулсът му го подтикваше да продължи.

Щатското шосе 98 бе с две асфалтирани платна и се простираше на запад от самия град, успоредно на границата през обработваема земя, набраздена като огромна мрежа от напоителни канали. Докато караше, му замириса на зелени чушки и кориандър. А след като мина покрай едно поле, засадено с памук, Бош осъзна, че цялото това обширно пространство някога е било огромната собственост на компанията.

Напред земята преминаваше в хълмове и той съзря родния дом на Калексико Мур далеч преди да приближи. Кастильо де лос Охос. Двата сводести прозореца бяха тъмни и празни очи в каменното лице с прасковен цвят на кулата, която се издигаше върху някакъв нос на хоризонта.

Бош прекоси един мост над пресъхнало речно корито, за което предположи, че е Пинто Уош, макар на пътя да нямаше никаква табела. Докато минаваше по моста, той хвърли поглед надолу към прашното корито и видя паркиран лимоненозелен шевролет „Блейзър“. Бегло зърна някакъв мъж зад волана, вдигнал бинокъл пред очите си. Граничен патрул. Шофьорът използваше дерето като прикритие, от което да наблюдава границата за нарушители.

Старото речно корито отбелязваше края на обработваемата земя. Почти веднага полето премина в хълмове, покрити с кафяви храсти. На пътя имаше отбивка край горичка от евкалипти и дъбове, които не помръдваха в безветрения ден. Този път забеляза табела, обозначаваща местността:

Бош си спомни, че прочете в книгите на историческото дружество нещо за златните мини от началото на века, надупчили граничната зона. Големи богатства били намерени и загубени от авантюристи. Хълмовете гъмжали от разбойници. После дошла компанията и внесла ред.

Той запали цигара и разгледа кулата, която сега бе много по-близо. Тя се издигаше зад стените на ограден двор. Спокойствието на пейзажа и прозорците на кулата, приличащи на бездушни очи, изглеждаха някак зловещо. Кулата не беше сама на хълма. Виждаха се извитите керемиди на други къщи. Ала имаше нещо в издигащата се над всички кула с празни стъклени очи, което я правеше самотна. Мъртва.

„Анса роуд“ се появи след километър. Бош зави на север, където тесният път се виеше покрит с неравности и се изкачваше по периферията на хълма. Вдясно той виждаше обработваемата земя на речния басейн, простиращ се долу. Сви наляво по път, отбелязан като „Койот трейл“, и не след дълго вече караше край големи имения, заемащи просторни площи. На повечето от тях виждаше само горните етажи заради стените пред почти всяко едно.

В края си „Койот трейл“ обикаляше около един стар дъб с клони, които през лятото биха засенчили обръщалото. Кастильо де лос Охос беше тук, в края на пътя. Откъм улицата каменна стена, висока два метра и половина, закриваше всичко без кулата. Повече можеше да се види само през черната порта от ковано желязо. Бош свърна по алеята към портата. Тя бе затворена с тежка стоманена верига и катинар. Той излезе, надникна през решетките и установи, че овалното място за паркиране пред къщата беше празно. Пердетата на всички прозорци отпред бяха спуснати. На стената до портата имаше пощенска кутия и домофон. Натисна копчето, но не получи отговор. Не знаеше какво би казал, ако някой бе отговорил. Отвори пощенската кутия, ала тя също беше празна.

Бош остави колата си на мястото, където бе спрял, и се върна пеш по „Койот трейл“ до най-близката къща. Тя бе една от малкото без стена. Вместо това имаше бяла ограда от колове и порта с домофон. Този път позвъняването му не бе напразно.

— Да? — обади се женски глас.

— Здравейте, госпожо. Полиция. Питах се дали мога да ви задам няколко въпроса за съседната къща.

— Коя съседна къща? — Гласът бе на старица.

— Замъкът.

— Никой не живее там. Господин Мур почина преди известно време.

— Зная, госпожо. Питах се дали не мога да вляза и да поговоря с вас за момент. Мога да се легитимирам.

Последва пауза, след което от говорителя се чу едно грубо „чудесно“ и портата се отвори с бръмчене.

Жената настоя Хари да вдигне картата си пред едно малко прозорче във вратата. Той я видя как се напряга да я прочете от инвалидната си количка, белокоса и немощна. Най-сетне тя отвори.

— Защо изпращат полицай от Лос Анжелис?

— Работя по тамошен случай, госпожо. Свързан е с човек, живял преди в замъка. Много отдавна, още като момче.

Тя го погледна с присвити очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— За Калексико Мур ли говорите?

— Да. Познавахте ли го?

— Случило ли му се е нещо?

Бош се поколеба, сетне отвърна:

— За съжаление е мъртъв.

— В Лос Анжелис ли е умрял?

— Да. Той беше полицай. Мисля, че смъртта му има нещо общо с неговия живот тук. Затова дойдох. Не зная какво точно да ви попитам… Не е прекарал тук дълго, ала го помните, нали?

— Не живя тук дълго, но това не значи, че оттогава не съм го виждала. Точно обратното. Виждах го непрекъснато всичките тези години. Той идваше с колелото си или с кола, сядаше ей там на пътя и просто гледаше къщата. Веднъж пратих Марта да му занесе сандвич и лимонада.

Бош предположи, че Марта бе прислужницата. Слугините бяха неразделна част от тези имения.

— Само гледаше и вероятно запомняше — продължаваше старицата. — Това, което Сесил стори с него, беше ужасно. Сега сигурно плаща за стореното. Сесил де.

— В какъв смисъл ужасно?

— Да отпрати така момчето и майка му. Мисля, че след това никога не е говорил с тях. Но аз често виждах как момчето, а сетне мъжът, идва да гледа замъка. Хората тук казват, че Сесил за това е вдигнал стената. Направи го преди двайсет години. Разправят, че просто му дошло до гуша да вижда Калексико на улицата. Така действаше Сесил. Не ти ли харесва гледката от прозореца, вдигаш стена. Ама аз пак мярвах младия Кал от време на време. Веднъж сама му занесох едно студено питие. Тогава не бях в тая количка. Той седеше в някаква кола и аз го попитах: „Защо идваш непрекъснато тук?“ А той само рече: „Обичам да си спомням, лельо Мери.“ Само това каза.

— Лельо Мери?

— Да. Мислех, че затова сте дошли. Моят Андерсън и Сесил бяха братя, мир на праха им.

Бош кимна и почтително изчака пет секунди, преди да се обади:

— Човекът от градския музей каза, че Сесил нямал деца.

— Разбира се, че ще го каже. Сесил го пазеше в тайна от хората. В дълбока тайна. Не искаше името на компанията да бъде опетнено.

— Майката на Калексико е била прислужницата?

— Да, тя… Но вие като че ли вече знаете всичко това.

— Само отчасти. Какво се е случило? Защо я е изгонил заедно с момчето?

Тя се поколеба, преди да отговори, сякаш за да подреди в ума си една история, станала преди повече от трийсет години.

— След като забременя, тя живееше там заедно с бебето. Той я накара. После, след четири-пет години, Сесил разбра, че го е лъгала. Един ден пратил част от хората си да я проследят през границата, когато тя отишла на гости на майка си в Мексикали. Нямало никаква майка. Просто имала мъж и друг син, по-голям от Калексико. Тогава той ги отпрати. Прогони собствената си кръв.

Бош дълго обмисля думите й. Жената се рееше в миналото.

— Кога видяхте Калексико за последен път?

— Хм, нека да помисля. Трябва да е било преди години. Накрая той спря да идва.

— Смятате ли, че е разбрал за смъртта на баща си?

— Нямаше го на погребението. Не че го обвинявам.

— Казаха ми, че Сесил Мур е оставил имението на града.

— Да, умря в самота и остави всичко на града, без изобщо да се сети за Калексико или за някоя от бившите си жени и любовници. Сесил Мур беше подъл човек дори и в смъртта си. Естествено, съветът не можеше да използва мястото. Прекалено голямо е и скъпо за поддръжка. Калексико вече не е процъфтяващ като някога град и не може да се справи с такова имение. Имаше идея да се използва като исторически музей, ама човек не може да напълни и един килер с историята на този град. Така че с музея нищо не стана. Съветът продаде мястото. Чух, че взели повече от милион. Може би няма да са на червено няколко години.

— Кой го купи?

— Не зная, обаче така и не се нанесоха. Взели са някого да наглежда замъка. Миналата седмица видях, че светеше. Ама доколкото знам, никой не се е нанасял. Сигурно е някаква инвестиция. Не разбирам в какво. Тук сме тъмна Индия.

— Един последен въпрос. Имало ли е някога друг човек с Мур, когато той е гледал замъка?

— Винаги бе сам. Горкото момче, винаги само там отвън!

 

 

Докато се връщаше към града, Бош мислеше за самотните бдения на Мур пред къщата на баща му. Чудеше се дали копнежът му е бил по замъка и спомените, свързани с него, или по бащата, който го бе прогонил. Или пък и по двете.

В ума му изплува споменът за кратката среща със собствения му баща. Болен старец на смъртния си одър. Бош му беше простил за всяка ограбена от него секунда. Осъзнаваше, че трябваше да го стори, или през остатъка от живота си щеше да страда напразно по миналото.