Майкъл Конъли
Трафик (10)

Глава X

Тя го откара обратно до „Червеният вятър“, за да си вземе колата, и после караше след него, когато той излезе от центъра на града и тръгна нагоре към дома си на хълмовете. Тереса живееше в жилищна кооперация в „Ханкок парк“, която бе по-близо, но каза, че напоследък прекарвала там прекалено много време, а и искала да види или чуе койота. Знаеше, че истинската причина бе друга. Щеше да й е по-лесно да се изниже от дома му, отколкото да го помоли да напусне нейния. Бош обаче нямаше нищо против. Истината беше, че той се чувстваше неудобно в апартамента й. Твърде много му напомняше за това, в което щеше да се превърне Лос Анжелис. Беше таванско помещение на петия етаж на историческа жилищна сграда, която се казваше „Бойното поле“. Изгледът бе към центъра. Външността на сградата беше все още красива като в онзи ден на хиляда деветстотин и единадесета, в който е била завършена от Джордж Алан Ханкок. Изящна архитектура със синьо-сива теракотна фасада. Джордж не бе пожалил пари и откъм улицата „Бойното поле“ го показваше със своите елипсовидни екзотични фигури и орнаменти във формата на ириси. Интериорът обаче (сегашният интериор) Бош намираше за противен. Преди няколко години зданието било купено от японска фирма и било напълно изкормено, а после подготвено, ремонтирано и обновено. Стените във всеки апартамент били съборени и така той се превърнал в една дълга, безинтересна зала с имитиращи дърво подове, плотове от неръждаема стомана и луминесцентни лампи. „Само красива фасада“ — помисли си Бош. Имаше чувството, че Джордж би си помислил същото.

В къщата на Хари те се разговориха, а междувременно той запали японската скара на верандата и сложи оранжево сурово филе от риба да се пече. Беше го купил на Бъдни вечер и то бе все още прясно и достатъчно голямо, за да се нареже. Тереса му каза, че вероятно окръжната комисия ще реши неофициално преди Нова година кой ще е постоянен главен съдебен лекар. Пожела й успех, ала в себе си не беше сигурен дали го мисли. Това бе политически пост и щеше да й се наложи да спазва строго правилата. Защо да се набутва на такова дередже? Той смени темата.

— И така, ако този тип Хуан Доу е бил в Мексикали близо до мястото, където отглеждат вредителите по плодовете, как според теб трупът му е изминал целия път дотук?

— Това не ми е по специалността — отвърна Тереса.

Тя стоеше на парапета, вперила поглед към долината. Милиони светлинки блещукаха в свежия студен въздух. Беше си наметнала якето. Хари поля рибата с ананасов сос за барбекю и я обърна.

— Тук при огъня е топло — каза той. Помота се малко с филето и после продължи: — Смятам, че може би не са искали никой да проверява бизнеса на предприемачите, работещи за АМНЗ. Нали разбираш? Не са искали този труп да се свързва с онова място. Затова са го откарали достатъчно далеч.

— Да, ама чак до Лос Анжелис?

— Може да са били… Хм, не знам. Наистина е доста далеч.

Няколко секунди и двамата мълчаха, заети с мислите си. Бош чуваше и подушваше ананаса, който капеше по въглените и цвъртеше. Той се обади:

— Как се прекарва мъртвец през границата?

— О, струва ми се, че са прекарвали и по-едри неща, нали?

Той кимна.

— Бил ли си някога там, Хари? В Мексикали.

— Само минах на път за Бахиа Сан Фелипе, където ходих за риба миналото лято. Никога не съм спирал. А ти?

— Никога.

— Знаеш ли името на града точно от другата страна на границата? От нашата страна?

— Тц.

— Калексико.

— Майтапиш ли се? Оттам ли е…

— Да.

Рибата се опече. Той я премести с вилица в една чиния, захлупи скарата и влязоха вътре. Сервира я с испански ориз, който приготви с подправки. Отвори бутилка червено вино и наля в две чаши. Кръвта на боговете. Не разполагаше с бяло вино. Когато сложи всичко на масата, видя усмивка на лицето й.

— Мислеше, че си падам по замразените вечери, а?

— Мина ми през ума. Това е много хубаво.

Чукнаха се и започнаха да ядат бързо. Тя го похвали за яденето, ала той знаеше, че рибата е доста суха. Отново се отдадоха на приказки за това-онова. През цялото време търсеше момент да я попита за аутопсията на Мур. Такъв не дойде, докато не се нахраниха.

— Какво ще правиш сега? — попита тя, след като остави салфетката си на масата.

— Ами мисля да разчистя масата и да видя дали…

— Не, знаеш какво имам предвид. Случая с Хуан Доу.

— Не съм сигурен. Искам пак да говоря с Портър. Вероятно ще се обадя и в АМНЗ. Ще ми се да знам повече за това как тези вредители стигат дотук от Мексико.

Тя кимна и рече:

— Предупреди ме, ако искаш да говориш с ентомолога. Мога да го уредя.

Той видя как у нея за пореден път се появи онзи отнесен поглед, който я преследваше цяла вечер.

— Ами ти? — попита я. — Ти какво ще правиш сега?

— С кое?

— С проблемите около аутопсията на Мур.

— Личи си, нали?

Той стана и разтреби чиниите. Тя не се премести от масата. Хари седна отново и доналя бутилката в чашите. Реши, че ще трябва първо да й даде нещо, за да може тя да се почувства удобно, че му дава в замяна.

— Чуй ме, Тереса. Мисля, че с теб трябва да си поговорим за нещата. Имаме две разследвания, а може би три, които вероятно са част от един и същи случай. Като различни спици от едно колело.

Тя объркано вдигна поглед.

— Какви случаи? За какво говориш?

— Зная, че всичко, което ще кажа, е извън твоята сфера, но смятам, че трябва да го знаеш, за да вземеш по-лесно решение. Наблюдавах те цяла вечер и виждам, че имаш проблем и не знаеш какво да нравиш. — Поколеба се, като така и даваше възможност да го спре. Тя не го направи. Той й разказа за арестуването на Марвин Данс и връзката му с убийството на Джими Капс. — Когато разбрах, че Капс е вкарвал лед от Хавай, отидох при Кал Мур да го попитам за черния лед. Нали се сещаш, конкуренцията. Исках да зная откъде идва, къде можеш да го намериш, кой го продава. Изобщо всичко, което би ми помогнало да разбера кой е пречукал Джими Капс. Както и да е, всъщност мислех, че Мур просто ме е разкарал, като ми каза, че не знае нищо, обаче днес научих, че е съставял доклад за черния лед. Събирал е данни за моя случай. Той скри някои неща от мен, но в същото време е работел по това, когато изчезна. Получих папката днес. Имаше бележка, на която пишеше: „Да се даде на Хари Бош.“

— Какво имаше вътре? В папката, искам да кажа.

— Много неща. Включително и информационен доклад, и който пишеше, че основният източник на черен лед е вероятно едно ранчо в Мексикали.

Тя го погледна втренчено, но не каза нищо.

— С което стигаме до нашия Хуан Доу. Портър напуска и днес аз получавам случая. Чета си аз доклада и познай кой е намерил трупа и на следващия ден е изчезнал.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Точно така. Кал Мур. Какво означава това — не знам. Той обаче е полицаят, съобщил за трупа. На другия ден изчезва. Следващата седмица е намерен в мотелска стая. Предполагаемо самоубийство. А на другия ден, след като вестниците и телевизията са разтръбили откриването на Мур, Портър се обажда и казва: „Познайте какво, момчета. Аз напускам.“ Всичко това нормално ли ти звучи?

Тя рязко стана и отиде до плъзгащата се врата на верандата. Загледа се през прозореца към другата страна на прохода.

— Тези копелета! — каза тя. — Те просто искат да потулят всичко, защото някой може да бъде притеснен.

Бош застана зад нея.

— Трябва да разкажеш на някого за това. Разкажи ми.

— Не. Не мога. Ти ми разкажи всичко.

— Направих го. Не остана много, а и то е бъркотия. В папката нямаше друго, освен дето от Агенцията за борба с наркотиците казали на Мур, че черният лед се доставя от Мексикали. Така познах за фабриката, където се отглежда плодовият вредител. Останалото е свързано с Мур. Той е израснал в Калексико и Мексикали. Разбираш ли, тук има прекалено много съвпадения, които според мен са нещо друго.

Тя все още стоеше обърната към вратата и той говореше на гърба й, ала виждаше отражението на разтревоженото й лице в стъклото. Усещаше парфюма й.

— Важното е, че Мур не е държал папката в службата или апартамента си. Била е на място, където от ОВР или ОКУ няма да я намерят. А когато момчетата от екипа му я открили, там била бележката, на която пишело да я дадат на мен. Разбираш ли?

Обърканото изражение в стъклото отговори вместо нея. Тя се обърна и се премести в дневната, където седна на мекия стол и прокара ръце през косата си. Хари остана прав и закрачи пред нея по дървения под.

— Защо ще пише бележка папката да се даде на мен? Не може да я е написал за себе си. Вече е знаел, че съставя папката за мен. Значи бележката е била за някой друг. А какво ни казва това? Че когато я е писал, или е знаел, че ще се самоубие, или…

— Или, че ще бъде убит — довърши тя.

Бош кимна.

— Или поне е усещал, че прекалено дълбоко е затънал в нещо. Че е в беда. В опасност.

— Божичко!

Хари се приближи и й подаде нейната чаша с вино. После се надвеси над лицето й.

— Трябва да ми разкажеш за аутопсията. Нещо не е наред. Чух онова скапано изявление пред пресата, което излъчиха. Без определено заключение. Каква е тази глупост? Откога не можеш да кажеш дали изстрел с пушка в лицето е убил някого или не? И така, разкажи ми, Тереса. Можем да измислим какво да правим.

Тя сви рамене и поклати глава, ала Хари знаеше, че ще му разкаже.

— Те ми казаха, че понеже не съм сто процента… Хари, не можеш да разкриваш откъде си получил тази информация. Не трябва.

— Няма да те намесвам. Ако се наложи, ще я използвам, но няма да те намесвам. Имаш думата ми.

— Казаха ми да не го обсъждам с никого, защото не можех да съм абсолютно сигурна. Заместник-началникът Ървинг, тази арогантна мижитурка, знаеше точно къде да удари. Говореше за окръжната комисия, която скоро ще се произнесе за поста ми. Каза, че те ще търсят главен съдебен лекар, който знае какво е дискретност. Говореше какви приятели имал в комисията. Ще ми се да взема един скалпел…

— Не обръщай внимание на всичко това. За какво не беше сто процента сигурна?

Тереса допи виното си. Сетне историята излезе наяве. Тя му каза, че аутопсията е протекла както обикновено с изключение на факта, че освен двамата разследващи детективи, Шийхан и Частайн от ОВР, я е наблюдавал и заместник-началникът на полицията Ървинг. Каза му, че са имали на разположение и специалист от лабораторията, за да сравни отпечатъците.

— Разлагането бе обширно — продължаваше Тереса. — Наложи се да отрежа връхчетата на пръстите и да ги напръскам с химически втвърдител. След това Колинс, специалистът от лабораторията, вече успя да вземе отпечатъци. Той направи сравнението на място, защото Ървинг бе донесъл образци. Съвпаднаха. Това беше Мур.

— Ами зъбите?

— Тук имахме трудности. Не беше останало много от тях незасегнато. Сравнихме част от резец, намерена във ваната, и някакви зъбни данни, които Ървинг предостави. Мур е имал отворен канал към корена, което се потвърди. И това съвпадаше.

Започнала с аутопсията, след като била потвърдена самоличността му, и веднага отбелязала очевидното: раната, причинена от изстрела е двуцевка, била масивна и фатална. Станало е мигновено. Ала докато проучвала материала, който събрала при огледа на трупа, тя започнала да се пита дали може да окачестви смъртта на Мур като самоубийство.

— Силата на изстрела е довела до пълно черепно раздробяване — каза тя. — А, разбира се, протоколът на аутопсията изисква преглед на всички жизненоважни органи, включително и на мозъка. Проблемът бе, че голяма част от мозъка беше разпръсната поради широката траектория на куршумите. Струва ми се, казаха, че куршумите са излезли от две цеви, успоредна конфигурация. Виждаше се, че е така. Траекторията на куршумите бе много широка. Както и да е, голяма част от предното полукълбо и съответстващия му черепен фрагмент бяха останали до голяма степен незасегнати, макар че са били отделени от главата. Разбираш ли какво имам предвид? На диаграмата пишеше, че са били намерени във ваната. Прекалявам ли? Зная, че го познаваше.

— Не толкова добре. Продължавай.

— И така, аз прегледах тази част, като всъщност не очаквах нищо повече от видяното досега. Ала бърках. Имаше следи от кръвоизлив в полукълбото по черепната обвивка. — Тя гаврътна малко вино от неговата чаша и продължи да диша тежко, сякаш прогонваше демон. — И така, Хари, разбираш, че това бе много шибан проблем.

— Кажи ми защо.

— Все едно слушам Ървинг. „Кажи ми защо, кажи ми защо.“ Ами то е очевидно. Поради две причини. Първо, не се получава такъв голям кръвоизлив при внезапна смърт. Не изтича много кръв по мозъчната обвивка, когато мозъкът е бил буквално разделен от тялото за част от секундата. Но докато по този въпрос може да се поспори — ще оставя това на Ървинг, — не може да има никакъв спор за втората причина. Този кръвоизлив ясно сочеше контраударно нараняване на главата. Изобщо нямам съмнения.

Хари бързо прерови в ума си медицинските термини, научени за десетте години, през които бе наблюдавал аутопсии. Контраударно мозъчно нараняване се появява от страната на мозъка, противоположна на мястото на травмата. В действителност мозъкът е като желе, излято в черепа. Рязък удар отляво често нанася най-големи поражения отдясно, защото силата на удара изтласква желето към дясната страна на черепа. Хари знаеше, че за да има Мур описания от Тереса кръвоизлив в предната част на мозъка, трябва да е бил ударен отзад. Изстрел с пушка в лицето не би имал такъв ефект.

— Има ли някакъв начин… — Той млъкна, защото не бе наясно какво искаше да попита. Внезапно почувства спазъм на тялото си за цигара и почука с дъното на неотворената кутия по дланта си.

— Какво се случи при аутопсията? — попита той, докато и отваряше.

— Ами, когато започнах да обяснявам, Ървинг целият се наежи и все питаше „Сигурна ли сте? Това сто процента точно ли е? Не правим ли фалстарт?“ и други от този род. Мисля, че бе напълно ясно. Не искаше друга версия, освен самоубийство. Щом изразих съмнение, той започна да говори за прибързани заключения и за нуждата да се действа бавно. Каза, че управлението можело да бъде притеснено от евентуалните резултати на едно разследване, ако не действаме бавно, внимателно и правилно. Това бяха думите му. Задник!

— Да не си търсим белята — подхвърли Бош.

— Именно. Така че аз направо им казах: няма да го впиша като самоубийство. И после… После те ме заставиха да не го вписвам като убийство. И ето как дойде неопределеното заключение. Като компромис. Засега. Това ме кара да се чувствам виновна. Гадни мръсници!

— Те просто се готвят да го потулят — констатира Бош.

Не можеше да го проумее. Нежеланието сигурно бе породено от разследването на ОВР. В каквото и да се бе забъркал Мур, Ървинг сигурно смяташе, че то или го е накарало да се самоубие, или го е убило. И в двата случая Ървинг не искаше да отваря кутията, преди да е разбрал какво има вътре. Може би изобщо не искаше да разбере. Това показваше на Бош едно: той беше сам. Каквото и да откриеше, дадеше ли го на Ървинг и ОКУ, щеше да го погребе. Ако продължеше да работи по това, щеше да го прави на своя глава.

— Знаят ли, че Мур е вършел нещо за теб? — попита Тереса.

— Сега вече да, но когато са били с теб, вероятно не са знаели. Това сигурно няма да промени нещата.

— Ами за случая с Хуан Доу? Че той е намерил трупа?

— Не зная доколко са наясно с това.

— Какво ще правиш?

— Не зная. Нищо не зная. Ами ти?

Тя дълго мълча, сетне стана и се приближи. Притисна се към него и като го целуна по устните, прошепна:

— Да забравим всичко това за известно време.

* * *

Той й предостави инициативата, докато се любеха, остави я да го води и направлява, да използва тялото му както желае. Бяха заедно достатъчно често, за да се чувстват удобно и да знаят предпочитанията си. Бяха прескочили етапа на любопитство или притеснение. Накрая тя го бе възседнала, а той се бе облегнал върху възглавниците на таблата на леглото. Тя отметна глава назад и изрязаните й нокти се впиха безболезнено в гърдите му. Не издаваше абсолютно никакъв звук.

Той погледна нагоре в тъмното и видя сребърни отблясъци от ушите й. Посегна и докосна обиците, след което прокара ръце надолу по гърлото й, по раменете и гърдите й. Кожата й бе топла и влажна. Бавните й методични движения го пуснаха още по-навътре в празнината, където нищо друго не можеше да влезе.

Когато и двамата си отдъхваха и тя все още лежеше свита отгоре му, го обзе чувство за вина. Мислеше за Силвия Мур. Жена, която бе срещнал едва предишната вечер. Как можеше да му се натрапва в този момент? Това обаче бе факт. Питаше се откъде идва вината. Може би тя касаеше нещата, които им предстояха.

Стори му се, че чу краткия, пронизителен лай на койота далеч зад къщата. Тереса вдигна глава от гърдите му и тогава чуха самотния вой на животното.

— Тимидо — каза тя тихо.

Хари отново почувства как вината го залива. Мислеше за Тереса. Беше ли я подмамил да му разкаже? Не смяташе. Може би пак бе вина за нещо, което още не беше направил. Нещо, което знаеше, че ще направи с дадената от нея информация.

Тя, изглежда, усещаше, че мислите му са далеч от нея. Може би го бе издала промяна в туптенето на сърцето или леко напрягане на мускулите му.

— Нищо — каза тя.

— Какво?

— Попита ме какво ще правя. Нищо. Няма повече да се забърквам в тези лайнарщини. Ако искат да го потулят, да го потулват.

Тогава Хари разбра, че от нея ще стане добър главен съдебен лекар на окръг Лос Анжелис. Почувства как се отдалечава от нея в тъмното. Тереса се свлече от него и седна на края на леглото, загледана през прозореца към почти пълната луна. Не бяха дръпнали пердето. Койотът зави пак. На Бош му се стори, че чува в далечината да му отговаря куче.

— Ти като него ли си? — попита тя.

— Като кого?

— Тимидо. Сам в тъмния свят.

— Понякога. На всеки се случва понякога.

— Да, но на теб ти харесва, нали?

— Невинаги.

— Невинаги…

Замисли се какво да каже. Една погрешна дума, и тя щеше да си отиде.

— Съжалявам, ако съм хладен — пробва той. — Има много неща… — Не довърши. Нямаше извинение.

— Харесва ти да живееш тук горе в тази малка, самотна къща и койотът да е единственият ти приятел, нали?

Той не отговори. Образът на Силвия Мур необяснимо са върна в ума му. Този път обаче не почувства вина. Харесваше му да я вижда там.

— Трябва да тръгвам — рече Тереса. — Чака ме дълъг ден.

Той я наблюдаваше как отива гола към банята и пътьом вдига чантичката си от нощната масичка. Заслуша се в течащия душ. Представи си я там вътре как почиства всички негови следи от себе си и после се наплисква с парфюма за всякакъв случай, който винаги носеше в чантичката си, за да прикрие различните миризми, пропили се в нея по време на работа.

Претърколи се към края на леглото, където от пода се издигаше купчината негови дрехи, и извади тефтера си с телефони. Набра номера, докато водата още течеше. Отговори му провлачен от сънливост глас. Беше почти полунощ.

— Не знаеш кой се обажда и никога не съм говорил с теб.

Последва мълчание, докато гласът на Хари бъде разпознат.

— Добре, добре. Ясно. Разбирам.

— Има проблем с аутопсията на Кал Мур.

— Мамка му, човече, знам това! Без заключение. Не е нужно да ме будиш, за да…

— Не, не разбираш. Бъркаш аутопсията с изявлението пред пресата за нея. Две различни неща. Сега разбираш ли?

— Да… Мисля, че да. Е, какъв е проблемът?

— Заместник-началникът на полицията и временният главен съдебен лекар не са на едно мнение. Единият казва самоубийство, другият убийство. Не може и двете. Предполагам, че това се нарича „без заключение“ в изявление пред пресата.

Чу се тихо подсвирване в слушалката.

— Добра новина. Но защо ще искат ченгетата да потулят убийство, особено когато става въпрос за техен човек? Искам да кажа, самоубийството представя управлението като боклук, какъвто си е. Защо да се потулва убийство, освен ако няма нещо…

— Правилно — каза Бош и затвори телефона.

След минута душът спря и Тереса излезе, бършейки се с хавлия. Тя изобщо не се стесняваше от голотата си пред него и Хари откри, че тази срамежливост му липсваше. Накрая тя напускаше всички жени, с които бе имал нещо, преди в крайна сметка и те да го напуснат.

Той намъкна едни сини джинси и тениска, докато тя се обличаше. И двамата мълчаха. Тя го погледна с лека усмивка и Хари я изпрати до колата й.

— Значи срещата ни за новогодишната вечер остава? — попита Тереса, след като той й отвори вратата на колата.

— Разбира се — отвърна й, макар да знаеше, че тя ще се обади и с извинения ще я отмени.

Повдигна се и го целуна по устните, след което се отпусна на шофьорското място.

— Довиждане, Тереса — каза той, ала вратата вече бе затворена.

 

 

Когато се върна вътре, беше полунощ. Къщата миришеше на парфюма й. И на вината му. Пусна компактдиска на Франк Морган „Унило настроение“ и остана прав и неподвижен в дневната, като просто слушаше първото соло, „Приспивна песен“. Бош реши, че не познава нищо по-истинско от звука на саксофона.