Майкъл Конъли
Трафик (23)

Глава XXIII

Бош стоеше до прозореца в стаята си на третия етаж в хотел „Колорадо“, намиращ се на шосе „Хусто Сиера“, и наблюдаваше това, което се виждаше от Мексикали. Вляво гледката бе закрита от другото крило на хотела. Вдясно обаче се забелязваше, че улиците са задръстени от коли и от шарените автобуси, които бе видял преди. Отнякъде се чуваха мексикански пътуващи музиканти. Във въздуха се носеше миризмата на мазнина за пържене, идваща от близък ресторант. Небето над разнебитеното градче беше пурпурночервено на угасващата дневна светлина. В далечината виждаше сградите на съдебния център и малко вдясно от тях овалната форма на един стадион. Арената за кориди.

Преди два часа се бе обадил в Лос Анжелис на Корво, за да остави номера и адреса си, и чакаше обаждане от Рамос, техния човек в Мексикали. Дръпна се от прозореца и погледна телефона. Знаеше, че е време да направи и другите обаждания, ала се колебаеше. Грабна една бира от кофичката с лед на бюрото и я отвори. Изпи четвърт от бутилката и седна на леглото до телефона.

На телефонния секретар в дома му бяха оставени три съобщения, всичките от Паундс. Те гласяха едно и също: „Обади ми се.“

Но той не го направи. Вместо това първо набра номера на отдел „Убийства“. Беше събота вечер, ала по всяка вероятност всички все още бяха на разположение заради Портър. Вдигна Джери Едгар.

— Какво е положението?

— По дяволите, човече, трябва да дойдеш! — Той говореше много тихо. — Всички те търсят. ОКУ оглавиха нещата, така че не съм наясно какво точно става. Аз съм само едно от момчетата за поръчки. Мисля обаче, че… Не, не знам.

— Какво? Казвай.

— Изглежда, смятат или че ти си очистил Портър, или че може да си следващият. Трудно е да се прецени какво, по дяволите, вършат или мислят.

— Кои са там?

— Всички. Тук е командният пункт. В момента Ървинг е в кабината с „Деветдесет и осем“.

Бош осъзнаваше, че не можеше да продължава така дълго. Трябваше да се обади. Може би вече си бе навредил фатално.

— Добре — каза той. — Ще им се обадя. Преди това трябва да звънна на още едно място. Благодаря.

Бош прекъсна и набра следващия номер, като се надяваше, че го е запомнил правилно и че тя ще си е вкъщи. Беше почти седем и предположи, че може да е излязла на вечеря, но тя вдигна на шестото позвъняване.

— Бош се обажда. Лош момент ли избрах?

— Какво искаш? — попита Тереса. — Къде си? Знаеш ли, всички те търсят.

— Чух, обаче съм извън града. Обаждам се просто защото дочух, че са намерили приятеля ми Луциус Портър.

— Да, вярно е. Съжалявам. Току-що се връщам от аутопсията.

— Да, предположих, че ти ще я направиш.

Последва мълчание, след което тя каза:

— Хари, защо имам чувството, че искаш… че не се обаждаш само защото е бил твой приятел?

— Ами…

— О, мамка му, пак започваме, нали?

— Не. Просто исках да разбера как е умрял. Беше ми приятел. Работех с него. Няма значение.

— Не зная защо ти позволявам да се държиш така с мен. По дяволите! Мексиканска примка, Хари. Е, доволен ли си? Получи ли всичко, което ти трябваше?

— Гарота ли?

— Да. Стоманена двойна тел, увита в краищата около два дървени щифта. Сигурна съм, че си виждал такова нещо и преди. Ще прочета ли и това утре в „Таймс“?

Той не каза нищо, докато не се увери, че е свършила. Погледна от леглото към отворения прозорец и видя, че слънцето вече напълно се бе скрило. Небето беше като тъмночервено вино. Сети се за мъжа в „При По“. Три сълзи.

— Направихте ли срав…

— Сравнение със случая Джими Капс? Да. Изпреварихме те, но ще имаме резултати едва след няколко дни.

— Защо?

— Защото е нужно време да се сравнят дървесните тъкани на щифтовете и да се анализира съдържанието на примеси в двойната тел. Все пак направихме анализ на краищата на телта. Изглежда успешен.

— В смисъл?

— В смисъл, че, изглежда, жицата на гаротата, използвана при убийството на Портър, е била отрязана от същото парче тел, с което е убит Капс. Краищата пасват. Не е сто процента сигурно, защото сходни клещи оставят сходно отрязани краища. Затова сравняваме металните примеси. Ще разберем след няколко дни.

Тя говореше толкова сухо за всичко. Беше изненадан, че още му е сърдита. Снощните репортажи по телевизията изглеждаха благоприятни за нея. Не знаеше какво да каже. Преди се чувстваше спокоен с нея в леглото, а сега нервничеше, докато разговаряха по телефона.

— Благодаря, Тереса — рече накрая. — До скоро.

— Хари? — обади се тя, преди да е успял да затвори.

— Да?

— Мисля, че не бива да ми се обаждаш повече, когато се върнеш. Смятам, че отношенията ни трябва да са делови. Ако се срещнем в моргата, добре. Но да оставим нещата дотам.

Той мълчеше.

— Съгласен ли си?

— Разбира се.

Те затвориха. Бош остана неподвижен няколко минути. Накрая пак взе слушалката и набра директния номер на стъкления кабинет. Паундс вдигна веднага.

— Тук Бош.

— Къде си?

— В Мексикали. Да сте оставяли съобщения?

— Обаждах се в хотела, за който разбрах от телефонния ти секретар. Казаха ми, че изобщо не си наемал стая.

— Реших да отседна от другата страна на границата.

— Зарежи тези глупости. Портър е мъртъв.

— Какво!? — Той положи максимални усилия да прозвучи убедително. — Какво се е случило? Та аз го видях вчера! Той…

— Стига глупости, Бош. Какво правиш там?

— Казахте ми да следвам дирята, а тя ме доведе тук.

— Никога не съм ти казвал да отиваш в Мексико! — изкрещя той. — Искам да си тук преди десет минути. Положението ти не е розово. Намерихме един барман, който, не дай си боже, е готов да се закълне, че ти си в дъното на мръсотията. Той… Почакай.

— Бош — обади се друг глас. — Тук заместник-началник Ървинг. Къде се намираш?

— В Мексикали.

— Искам да си в кабинета ми в осем нула нула утре сутринта.

Бош не се поколеба. Знаеше, че не може да покаже слабост.

— Не мога, шефе. Имам да довърша нещо тук, тъй че трябва да остана поне и утре.

— Става дума за убит твой колега, детективе. Не зная дали го осъзнаваш, но самият ти може да си в опасност.

— Зная какво върша. Именно убийството на колега ме води тук. Не помните ли? Или Мур не е от значение?

Ървинг пренебрегна забележката му.

— Отказваш да се подчиниш на пряката ми заповед и да се върнеш?

— Вижте, шефе, не ме интересува какво ви е казал някакъв си барман. Знаете, че не съм го направил аз.

— Не съм го казал. Разговорът ни обаче показва, че знаеш повече отколкото трябва за човек, който не е замесен.

— Казвам само, че отговорите на много въпроси за Мур, Портър и останалите са тук. Оставам.

— Детектив Бош, сбърках по отношение на теб. Този път ти дадох голяма свобода, защото ми се стори, че забелязвам промяна в теб. Сега разбирам, че съм сбъркал. Ти отново ме заблуди. Ти…

— Шефе, изпълнявам си…

— Не ме прекъсвай! Може да не желаеш да изпълниш изричната ми заповед за връщане, но не смей да ме прекъсваш. Както казвах, ако не искаш да се върнеш, добре. Недей. Ала тогава по-добре изобщо не се връщай, Бош. Помисли си. Това, което имаше преди, няма да е същото, когато се върнеш.

 

 

След като Ървинг затвори, Бош си взе от кофичката второ шише „Текате“ и запали цигара до прозореца. Не му пукаше от заплахите на шефа. Поне не много. Вероятно щеше да го отстрани временно от длъжност, може би най-много за пет дни. Щеше да го понесе. Ървинг обаче нямаше да го премести. Къде би могъл да го прати? Нямаше много места по-лоши от Холивуд. Отклони мислите си към Портър. Удушен с двойна тел и изхвърлен в контейнер за смет. Горкият нещастник. Ала някаква част от Бош отказваше да изпита съчувствие към мъртвия полицай. Нищо относно смъртта му не жегваше сърцето му така, както очакваше. Това бе жалък край, но не изпитваше жал. Портър бе допуснал фатални грешки. Бош си обеща, че той няма да ги допусне и че ще продължи нататък.

Опита се да се съсредоточи върху Сорильо. Беше сигурен, че именно Папата движеше нещата и бе изпратил наемния убиец да се справи с неуредиците. Ако имаше вероятност един и същ човек да е убил Капс и Портър, то беше лесно да се прибави и Мур като негова жертва. А може би дори и Фернал Гутиерес-Льоса. Мъжът с трите сълзи. Оставяше ли това Данс извън подозрение? Съмняваше се. Може би Данс е бил нужен, за да бъде примамен Мур в „Убежището“. Реши, че постъпва правилно, като остава. Отговорите бяха тук, а не в Лос Анжелис.

Той отиде до бюрото и извади от куфарчето си снимката на Данс, взета от изготвения от Мур доклад. Вгледа се в обиграната намръщена физиономия по все още момчешкото лице на млад мъж със светлоруса коса. Сега той искаше да се издигне в йерархията и бе прекосил границата на юг, за да докаже, че го заслужава. Осъзна, че ако Данс бе в Мексикали, нямаше да се смеси с хората лесно. Щеше да му е нужна помощ.

Почукването на вратата го стресна. Безшумно остави шишето и взе пистолета от нощното шкафче. През шпионката видя около тридесетгодишен мъж с тъмна коса и гъсти мустаци. Не беше сервитьорът, който обслужваше стаите и му бе донесъл бирата.

— Si?

— Бош, Рамос е.

Бош отвори вратата, без да маха верижката, и поиска някакъв документ за самоличност.

— Майтапиш ли се? Тук не се разхождам с паспорта си. Пусни ме. Корво ме изпраща.

— Откъде мога да съм сигурен?

— Обадил си се на оперативната група в Лос Анжелис преди два часа и си оставил адреса си. Слушай, наистина ме хваща параноя, като трябва да обяснявам всичко това, стърчейки в коридора.

Бош затвори вратата, махна веригата и пак я отвори. Държеше пистолета ниско до себе си. Рамос влезе покрай него в стаята. Той отиде до прозореца, надникна навън, сетне се дръпна и започна да крачи напред-назад край леглото. После каза:

— Навън мирише на лайна. Някой прави тортила^[1] или някаква друга гадост. Да имаш още бира? Между другото, хванат ли те федералните с този патлак, можеш да имаш проблеми с връщането си оттатък. Защо не отседна в Калексико, както Корво ти нареди бе, човек?

Ако Рамос не беше ченге, Бош би си помислил, че е дрогиран до козирката. Реши обаче, че вероятно нещо друго, за което все още не знаеше, го правеше да изглежда надрусан. Бош взе телефона и поръча шест бири, без изобщо да снема поглед от човека в стаята. След като затвори, той пъхна оръжието в колана си и седна на стола до прозореца.

— Не исках да вися на опашка на границата — отвърна Бош на един от многото въпроси на Рамос.

— Искаш да кажеш, че не ти се ще да се довериш на Корво. Не те обвинявам. Не че не му вярвам. Напротив, но разбирам нуждата ти да действаш самостоятелно. Пък и тук предлагат по-добра храна. Калексико е пример за диво градче. То е едно от онези места, където никога не знаеш каква гадория се мъти. Подходиш ли погрешно, здраво се подхлъзваш, приятел. На мен също ми харесва повече тук. Яде ли?

За миг Бош си спомни думите на Силвия Мур за черния лед. Рамос продължаваше да крачи из стаята и той забеляза, че на колана му имаше два пейджъра. Беше сигурен, че агентът е възбуден от нещо.

— Вече ядох — отговори Бош и премести стола си точно до прозореца, защото стаята бе изпълнена със силната миризма на пот, идваща от агента.

— Зная най-добрия китайски ресторант в двете страни. Можем да отскочим дотам за…

— Хей, Рамос, седни! Изнервяш ме. Просто седни и ми кажи какво става.

Рамос се огледа така, сякаш виждаше стаята за пръв път. Той издърпа един стол откъм стената до вратата и го възседна на обратно в средата на помещението.

— Става това, че не сме особено впечатлени от глупостите, които направи днес в „Инвайробрийд“.

Бош се изненада, че в Агенцията за борба с наркотиците бяха научили за случилото се толкова бързо, ала се опита да го прикрие.

— Това изобщо не е хубаво — продължаваше Рамос. — Дойдох да ти кажа да прекратиш соловите изпълнения. Корво ме предупреди, че си падаш по такива неща, но не очаквах да се проявиш толкова скоро.

— Какъв е проблемът? — попита Бош. — Аз ви насочих. Според думите на Корво, вие, приятелчета, не сте знаели нищичко за това място. Отидох там, за да ги постресна. Това е всичко.

— Тези хора не се стряскат, Бош. Това се опитвам да ти кажа. Слушай сега, достатъчно по въпроса. Исках само да си кажа малката реплика и да разбера с какво се занимаваш, освен с фабриката за насекоми. Въпросът ми е какво правиш тук?

Преди Бош да успее да отговори, на вратата силно се почука и агентът скочи от стола, заемайки приведена стойка.

— От обслужване по стаите са — рече Бош. — Какво ти става?

— Винаги съм така, преди да ударим.

Бош стана, хвърли му любопитен поглед и отиде до вратата. През шпионката видя същия мъж, който му бе донесъл първите две бири. Отвори вратата, плати за доставката и даде на Рамос едно шише от новата кофичка.

Преди да седне пак, агентът изгълта половината бира. Бош взе едно шише и отиде до стола си.

— Какво значи „преди да ударим“?

— Ами — започна Рамос след още една глътка — информацията, която си дал на Корво, беше полезна. После обаче компенсира нещата, като отиде днес да се правиш на каубой. Почти прецака работата.

— Вече го каза. Какво открихте?

— „Инвайробрийд“. Проверихме информацията и се оказа, че е пряко попадение. Издирихме собственика през куп паравани и стигнахме до някой си Хилберто Орнелас. Това е известен псевдоним на един от заместниците на Сорильо — Фернандо Ибара. Опитваме се с федералните да получим разрешително за обиск. Те ни сътрудничат. Новият министър на правосъдието е чист и е печен. Той е с нас. Така че ще бъде голям удар, ако получим разрешителното.

— Кога ще разберете?

— Всеки момент. Трябва да отпадне и последният въпрос.

— А именно?

— Ако той прекарва черен лед през границата с пратки на „Инвайробрийд“, тогава как прехвърля стоката от ранчото до фабриката? Нали разбираш, ранчото е под наблюдение и щяхме да забележим. А сме напълно сигурни, че не се произвежда в „Инвайробрийд“. Прекалено тясно е, навъртат се твърде много хора, твърде близо до пътя е и прочие, и прочие. Всичката ни информация сочи, че го правят в ранчото. Под земята в един бункер. Разполагаме със снимки от въздуха, които показват излизащите топлинни пари от отдушника. Както и да е, въпросът е как го прехвърля през пътя до „Инвайробрийд“?

Бош си спомни какво бе казал Корво в „Код седем“. Че Сорильо е бил заподозрян във финансиране на тунела, минаващ под границата при Ногалес.

— Той не го прекарва през улицата, а под нея.

— Точно така — съгласи се Рамос. — В момента информаторите ни работят по въпроса. Потвърди ли се това, получаваме разрешителното от министъра на правосъдието и нахлуваме вътре. Удряме ранчото и „Инвайробрийд“ едновременно. Съвместна операция. Министърът на правосъдието изпраща федералната гвардия, а ние ТЕУЕ.

Бош мразеше множеството акроними, които изпълнителите на закона си лепваха, но все пак попита какво значи ТЕУЕ.

— Таен експериментален ударен екип. Тези момчета са направо нинджи.

Бош обмисли информацията. Не разбираше защо нещата се развиваха така бързо. Рамос пропускаше нещо. Сигурно имаха нови сведения за Сорильо.

— Видели сте Сорильо, нали? Или някой друг го е зърнал.

— Позна. Също и онази бяла катеричка, която си дошъл да търсиш. Данс.

— Къде? Кога?

— Имаме информатор зад оградата, който ги е видял и двамата тази сутрин да стрелят по мишени в главния двор. После ние…

— Колко близо е бил информаторът?

— Достатъчно. Не толкова близо, че да каже „Как сте, господин Папа?“, но достатъчно, за да го познае. — Рамос се изкикоти гръмогласно и стана, за да си вземе още една бира. После подхвърли едно шише на Бош, който още не бе допил първата.

— Къде е бил? — попита Хари.

— Божичко, кой знае? Интересува ме само, че се е върнал и че ще бъде там, когато ТЕУЕ нахлуят през вратата. Между другото, по-добре да не носиш този пистолет със себе си или федералните ще приберат и теб. Те дадоха специално разрешение за използване на оръжия на ТЕУЕ, ала това е всичко. Министърът на правосъдието ще го подпише… Господи, надявам се никога да не го купят или убият. Та както казвах, ако пожелаят да имаш оръжие, ще ти дадат нещо от собствения им оръжеен склад.

— А как ще разбера, когато акцията започне?

Рамос все още бе прав. Той отметна глава назад и изля в устата си половината бира. Миризмата му изцяло беше превзела стаята. Бош държеше шишето близо до устата и носа си, за да подушва бирата, а не агента.

— Ще ти съобщим — отвърна Рамос. — Вземи това и чакай. — Той му подхвърли единия от пейджърите, закрепени на колана му. — Сложи си го и аз ще ти звънна, когато сме готови за действие. Ще бъде скоро. Поне преди Нова година, надявам се. Трябва да ускорим нещата. Не се знае колко време ще остане този път обектът в ранчото.

Той допи бирата и остави шишето на масата. Не си взе друго. Срещата бе приключила.

— Ами партньорът ми? — попита Бош.

— Кой, мексиканецът ли? Забрави. Той е от щатските. Не можеш да му кажеш за това, Бош. Папата държи местните ченгета. Това е даденост. Не вярвай на никого и не приказвай пред никого тук. Както казах, носи си пейджъра и чакай позвъняването. Отиди на борба с бикове. Мотай се около басейна или нещо подобно. По дяволите, човече, погледни се! Би могъл да се възползваш от слънцето.

— Познавам Агила по-добре от теб.

— Знаеш ли, че той работи за човек, който е редовен гост на Сорильо на арената всяка неделя?

— Не — отговори Бош, ала си помисли за Грена.

— Знаеш ли, че за да станеш детектив в щатската полиция, повишението се купува средно за две хиляди долара и няма нищо общо със следователските умения?

— Не.

— Сигурен съм, че не знаеш. Но тук нещата са такива. Налага се да го проумееш. Не вярвай на никого. Може да работиш с последното честно ченге в Мексикали, обаче защо да рискуваш живота си?

Бош кимна и каза:

— Още нещо. Искам да дойда при вас утре и да прегледам досиетата на предполагаемите престъпници. Имате ли такива на хората на Сорильо?

— На повечето от тях. Какво искаш?

— Търся един тип с три татуирани сълзи. Той е наемният убиец на Сорильо. Очистил е още едно ченге вчера в Лос Анжелис.

— Исусе! Добре, сутринта ми се обади на този номер. Ще го уредим. Ако го разпознаеш, ще уведомим министъра на правосъдието. Това ще ни помогне да получим разрешението за обиск.

Той даде на Бош картичка, на която имаше само телефонен номер. После си отиде. Хари постави веригата обратно на мястото й.