Майкъл Конъли
Трафик (4)

Глава IV

На изтривалката пред входната врата пишеше „Добре дошли“, ала тя бе захабена и от доста време никой не си бе правил труд да изтупа праха от нея. Бош забеляза всичко това, защото след почукването наведе глава. Знаеше, че ще е по-добре да гледа навсякъде другаде, само не и към тази жена.

Тя се обади след второто почукване:

— Махайте се. Без коментар.

Бош неволно се усмихна, като си спомни, че тази вечер и той бе използвал същата фраза.

— Здравейте, госпожо Мур. Аз не съм репортер. От лосанджелиската полиция съм.

Вратата се открехна с няколко сантиметра и се появи лицето й, скрито в сянката. Бош видя верижката на вратата, пресичаща отвора. Той вече бе извадил значката си.

— Да?

— Госпожа Мур?

— Да?

— Казвам се Хари Бош. Ъъ, детектив съм от лосанджелиската полиция. Изпратиха ме… Може ли да вляза? Трябва… да ви задам няколко въпроса и да ви уведомя за, ъъ, развитието на…

— Закъснели сте. Онези от 4-и, 5-и и 9-и канал вече бяха тук. Когато почукахте, предположих, че сте от някой друг канал. Втори или седми. За други не се сещам.

— Мога ли да вляза, госпожо Мур?

Той дръпна значката си. Жената затвори и Хари чу дрънченето на верижката. Вратата се отвори и тя го покани с жест. Бош влезе в антрето, покрито с ръждиви на цвят мексикански плочки. На стената имаше овално огледало и в него той я видя да затваря и заключва вратата. Забеляза, че в едната й ръка имаше книжна кърпичка.

— Много време ли ще отнеме? — попита жената.

Отвърна й, че няма, и тя, след като го въведе в дневната, седна на покрит с кафява кожа стол. Изглеждаше много удобен и бе близо до камината. Тя му посочи едно канапе срещу огъня. Мястото, където гостите винаги сядаха. В камината тлееше гаснещ огън. На масата до нея Хари видя кутия с хартиени кърпички и камара от листове. Приличаха повече на доклади или може би на контролни работи. Някои бяха подвързани.

— Съчинения за книги — обясни тя, след като улови погледа му. — Възложих на учениците си книги, върху които да напишат отзиви преди коледната ваканция. Тази Коледа за първи път щях да съм сама и като че ли исках да съм сигурна, че ще има нещо, което да ми ангажира вниманието.

Бош кимна и огледа останалата част от стаята. Работата му позволяваше да научи много за хората от стаите им, от начина, по който живееха. Често хората нямаха какво да му кажат, така че той получаваше информация чрез наблюденията си и вярваше, че го бива по тази част.

Стаята, в която седяха, нямаше много мебели. Не личеше тук да е имало големи забавления с приятели или със семейството. В единия край имаше голяма полица, запълнена с романи с твърди корици и огромни книги за изкуство. Нямаше телевизор. Нито следа от детско присъствие. Спокойно място за тиха работа или приказки край огъня.

С това обаче бе свършено.

В ъгъла срещу камината стоеше коледно дръвче, високо метър и половина. Беше украсено с бели лампички, червени топки и няколко ръчно направени играчки, които може би се предаваха от поколение на поколение. Хареса му, че сама е украсила дръвчето. Продължила е живота си и установените порядки сред развалините на брака си. Наредила е дръвчето заради себе си. Това го накара да почувства силата й. Обграждаше я твърда черупка от болка и вероятно самота, ала се чувстваше и сила. Дръвчето показваше, че тя бе жена, която ще превъзмогне този удар. Сама. Щеше му се да си спомни името й.

— Преди да започнете — обади се тя, — може ли да ви попитам нещо?

Крушката на лампата за четене до стола й бе слаба, но той ясно виждаше проницателността на кафявите й очи.

— Разбира се.

— Нарочно ли го направихте? Оставихте репортерите да дойдат първи, за да не ви се налага да вършите мръсната работа. Така наричаше съпругът ми задължението да уведомиш семейството. Наричаше го мръсна работа и казваше, че детективите винаги се опитват да се измъкнат.

Бош почувства как лицето му пламва. На полицата над камината имаше часовник, който като че ли цъкаше твърде силно в настъпилата тишина. Накрая той успя да каже:

— Късно ми наредиха да дойда тук. А и малко трудно намерих адреса. Аз… — Хари млъкна. Тя знаеше. — Съжалявам. Май сте права. Не бързах особено.

— Няма нищо. Не бива да ви поставям в такова положение. Сигурно е ужасна работа.

На Бош му се искаше да има шапка като всички детективи в старите филми. Тогава би могъл да я държи в ръцете си, да си играе с нея, да прокарва пръсти по периферията й — просто да прави нещо. Вгледа се по-внимателно в жената и забеляза изтощената й красота. Предположи, че е към тридесет и пет годишна, с кафява коса на кичури. Изглеждаше доста подвижна. Над изпъналите мускули на шията се виждаха ясно очертаните линии на брадичката й. Не си бе сложила грим, за да се опитва да скрие малките бръчки под очите си. Носеше сини джинси и провиснал бял пуловер, който вероятно е бил на мъжа й. Чудеше се каква част от Калексико Мур носеше тя все още в сърцето си.

Всъщност Хари й се възхищаваше, че го бе нападнала за мръсната работа. Осъзнаваше, че го заслужава. Познаваше я едва от три минути и тя като че ли му напомняше за някого, ала не бе сигурен за кого. Може би за някого от миналото. Редом със силата й се чувстваше спокойна нежност. Очите му непрекъснато се връщаха към нейните. Бяха като магнити.

— Както и да е, аз съм детектив Хари Бош — започна той отново, като се надяваше, че тя може да се представи.

— Да, казахте го вече. Помня статиите във вестниците, а и съм сигурна, че мъжът ми е говорил за вас… Струва ми се, когато ви преместиха в холивудския участък. Преди две години. Той каза, че едно от студията ви е платило много пари, за да използва името ви и да направи телевизионен филм по някакъв случай. Каза още, че сте си купили една от онези бомбастични къщи горе на хълмовете.

Бош неохотно кимна и смени темата:

— Не зная какво са ви казали репортерите, госпожо Мур, но бях изпратен да ви съобщя, че съпругът ви е намерен мъртъв. Съжалявам, че се наложи да ви го кажа. Аз…

— Аз знаех и вие знаехте, всяко ченге в града знаеше, че ще се окаже така. Не съм говорила с репортерите. Казах им, че няма да коментирам. Когато толкова много журналисти се изсипват пред къщата ти в коледната вечер, разбираш, че новините са лоши.

Той кимна и сведе поглед към въображаемата шапка в ръцете си.

— И така, ще ми кажете ли? Официално се води самоубийство, нали? С пушка ли го е направил?

Бош кимна пак и каза:

— Така изглежда, но нищо не е сигурно до…

— Докато не се направи аутопсия, зная. Омъжена съм за полицай. Тоест бях. Зная какво можете да кажете и какво не. Не можете да бъдете откровен дори с мен. Дотогава винаги съществуват тайни, които пазите за себе си.

Той видя как погледът й се изостря, става гневен.

— Това не е вярно, госпожо Мур. Само се опитвам да смекча…

— Детектив Бош, ако искате да ми кажете нещо, просто го направете.

— Добре, госпожо Мур, направил го е с пушка. Ако искате подробности, мога да ви ги дам. Съпругът ви, ако е бил той, е използвал пушка и тя е отнесла лицето му. Напълно. Затова трябва да се уверим, че трупът е негов и че сам го е направил, преди да можем да кажем нещо категорично. Не се мъчим да пазим тайни. Просто още не разполагаме с всички отговори.

Тя се облегна назад и излезе от светлината. Под прикритието на сенките Бош видя изражението й. Остротата и гневът в очите й се бяха смекчили. Раменете й като че ли се отпуснаха. Той се засрами.

— Извинявайте — каза й. — Не зная защо ви го казах. Трябваше само да…

— Всичко е наред. Като че ли си го заслужих… Аз също се извинявам.

Тогава тя го погледна и в очите й нямаше гняв. Беше проникнал през черупката. Виждаше, че тя има нужда да бъде с някого. Точно сега къщата бе прекалено голяма и прекалено тъмна за сам човек и всички коледни дръвчета и съчинения на света не можеха да променят това. Имаше обаче още нещо, което го караше да остане. Усети, че тя инстинктивно го привлича. За Бош принципът „противоположностите се привличат“ не важеше. Точно обратното. Винаги виждаше по нещо от себе си у жените, които го притегляха. Така и не разбра защо. Нещата си бяха такива. И сега тази жена, чието име даже не знаеше, просто го привличаше. Може би беше собственото му отражение и това на нуждите му, ала у нея имаше нещо и той го бе видял. То го държеше в примка и го караше да изпитва желание да научи какво бе издълбало кръговете под тези будни очи. Усещаше, че тя също като него носи белезите от раните в себе си, дълбоко заровени — всеки един от тях загадка. Тя бе като него. Знаеше го.

— Извинявайте, не знам името ви. Заместник-началникът просто ми даде адреса и каза да тръгвам.

Тя се усмихна на неудобното положение, в което бе изпаднал.

— Казвам се Силвия.

Той кимна.

— Силвия. Ъмм, да не би случайно да подушвам кафе?

— Да. Ще пиете ли една чашка?

— Би било чудесно, ако не ви затруднява много.

— Съвсем не.

Тя стана и когато мина пред него, колебанията му изчезнаха.

— Слушайте, съжалявам. Може би трябва да си вървя. Имате много неща, които да обмислите, а аз се натрапвам. Ще…

— Моля ви, останете. Ще ми е приятно да се възползвам от компанията ви.

Тя не изчака отговора му. Откъм огъня се чу пукане. Той я наблюдаваше как отива към кухнята. Изчака малко, огледа отново стаята и се отправи към вратата на кухнята, откъдето идваше светлина.

— Пия го черно.

— Разбира се. Вие сте ченге.

— Като че ли не ги обичате много. Ченгетата.

— Е, да кажем просто, че репутацията им не е много добра за мен.

Жената беше с гръб към него. Тя сложи две чаши на плота и наля кафе от стъклена кана. Хари се облегна на касата на вратата до хладилника. Не беше сигурен какво да каже, дали да продължи делово или не.

— Хубав дом имате.

— Не. Хубава къща, но не и дом. Продаваме я. Май вече трябва да казвам „продавам я“.

Тя още не се беше обърнала.

— Знаете, че не можете да се вините, каквото и да е направил той. — Казаното бе незадоволително и той го съзнаваше.

— На думи е лесно.

— Така е.

Последва дълго мълчание, преди Бош да реши да довърши започнатото.

— Имаше бележка.

Тя замря, ала все пак не се обърна.

— „Разбрах какъв съм.“ Това е всичко, което пишеше.

Силвия мълчеше. Едната чаша все още бе празна.

— Това говори ли ви нещо?

Тя най-после се обърна към него. На ярката светлина в кухнята той видя солените следи, които сълзите бяха оставили по лицето й. Това го накара да се почувства не на място. Като някакво нищожество, безсилен да й помогне.

— Не зная. Мъжът ми… Той бе завладян от миналото.

— Тоест?

— Той просто… Винаги се връщаше назад. Обичаше миналото повече от настоящето или от надеждата за бъдещето. Обичаше да се връща към времето, в което е израствал. Обичаше… Не можеше да се откъсне от миналото.

Бош наблюдаваше как сълзите се стичат в бръчките под очите й. Тя се обърна към плота и доля кафето.

— Какво е станало с него? — попита той.

— Какво става с всеки? — Известно време след това мълча, после продължи: — Не зная. Искаше да се върне назад. Липсваше му нещо от миналото.

„На всеки му липсва миналото — помисли си Бош. — Понякога то те тегли по-силно от бъдещето.“

Тя избърса очи с кърпичка, обърна се и му подаде едната чаша. Преди да каже нещо, той отпи от нея.

— Веднъж ми каза, че е живял в замък — обади се тя. — Поне така го нарече.

— В Калексико ли? — попита Хари.

— Да, но е било за кратко. Не зная какво се е случило. Никога не ми е разказвал много за тази част от живота си. Става въпрос за баща му. В един момент баща му вече не го е искал. Той и майка му трябвало да напуснат Калексико — замъка, или каквото там е било — и тя го отвела със себе си оттатък границата. Обичаше да казва, че е от Калексико, ала всъщност е израснал в Мексикали. Не знам дали някога сте били там.

— Само съм минавал, но никога не съм спирал.

— Това е основното. Хората не спират. Той обаче е отраснал там.

Тя спря и Бош я изчака. Бе забила поглед в кафето си — привлекателна жена, на която като че ли й бе омръзнало всичко. Още не беше осъзнала, че освен край за нея това бе и едно начало.

— Това бе нещо, което той никога не успя да преодолее. Фактът, че са го изоставили. Често се връщаше в Калексико. Не бях с него, но знаех, че ходи там. Сам. Смятам, че наблюдаваше баща си. Може би си е представял какво можеше да бъде. Не зная. Пазеше снимки от детството си. Понякога нощем, когато мислеше, че спя, той ги изваждаше и ги разглеждаше.

— Баща му още ли е жив?

— Не зная. Рядко говореше за баща си, а когато го правеше, казваше, че е мъртъв. Обаче не зная дали метафорично или наистина. За Кал той беше мъртъв. Само това имаше значение. За него въпросът бе много личен. След всичките тези години още изживяваше изгонването. Не успях да го накарам да говори за това. Или ако го правеше, само лъжеше, че старецът не означавал нищо за него и че не го е грижа. Ала не беше така. Познавах го. Трябва да призная, че след известно време, след години, спрях да се мъча да разговарям с него за това. А и той никога не повдигна въпроса. Просто ходеше дотам… Понякога през почивните дни, понякога за един ден. Когато се връщаше, не казваше нищо.

— Снимките у вас ли са?

— Не, взе ги, когато се изнесе. Никога не би ги оставил.

Бош отпи малко кафе, за да има време да помисли.

— Изглежда — започна той, — не зная, но изглежда, че… Може ли това да е оказало влияние…

— Не зная. Мога само да ви кажа, че имаше много голямо влияние върху нас. Беше се вманиачил. Това бе по-важно за него от мен и така нещата между нас приключиха.

Бош кимна и отмести очи от нейните. Какво друго можеше да направи? Понякога професията му го караше да се меси твърде много в живота на хората и той не можеше да стори друго, освен да стърчи там и да кима. Задаваше въпроси, които го караха да се чувства виновен, защото нямаше никакво право да знае отговорите. Той беше само момчето, което носи съобщението. Не трябваше да знае защо някой е опрял двуцевка до лицето си и е дръпнал спусъците. Въпреки това тайната на Кал Мур и болката на нейното лице нямаше да го оставят да си тръгне. Обаянието й далеч не се изразяваше само във физическата й красота. Да, тя бе привлекателна, ала болката на лицето й, сълзите и най-вече силата в очите й го притегляха. Хрумна му, че тази жена не заслужаваше това. Как е могъл Кал Мур толкова лошо да оплеска всичко?

Отново погледна към нея:

— Веднъж той ми каза още нещо. Ъъ, имах вземане-даване с ОВР. Това е отдел…

— Зная какво означава.

— Да-а. Ами той ми поиска съвет. Попита ме дали познавам един човек, който разпитвал за него. Частайн се казва. Говорил ли ви е Кал за това? За какво става дума?

— Не, не ми е говорил.

Видът й се променяше. Сега Бош отново виждаше как гневът се надига в нея. Погледът й бе много остър. Беше ударил на болно място.

— Но знаехте за това, нали?

— Веднъж Частайн дойде тук. Смяташе, че ще му сътруднича. Каза, че съм подала оплакване срещу съпруга си, което беше лъжа. Искаше да претърси къщата и аз му казах да се маха. Не ми се говори за това.

— Кога дойде Частайн?

— Не си спомням точно. Преди два месеца.

— Предупредихте ли Кал?

Тя се поколеба, сетне кимна.

„Тогава Кал е дошъл в «Каталина» и ме е помолил за съвет“ — осъзна Хари.

— Сигурна ли сте, че не знаете за какво ставаше въпрос?

— Тогава вече бяхме разделени. Не си говорехме. Между нас бе свършено. Всичко, което казах на Кал, беше, че този човек е идвал и че е излъгал за това кой е подал оплакването. Кал отвърна, че те само това знаели да правят. Да лъжат. Каза ми да не се тревожа.

Хари допи кафето, ала задържа чашата в ръка. Тя бе разбрала, че съпругът й някак си се е сринал морално, предал е бъдещето им заради миналото си, но беше постъпила почтено. Бе го предупредила за Частайн. Бош не я винеше за това. Можеше само да я харесва повече.

— Вие какво правите тук?

— Моля?

— Ако разследвате смъртта на мъжа ми, бих предположила, че вече знаете за ОВР. Или и вие ме лъжете, или не знаете. Ако е така, какво правите тук?

Той остави чашата на плота. Така спечели още няколко секунди.

— Заместник-началникът ме изпрати да ви съобщя какво…

— Да свършите мръсната работа.

— Правилно. На мен пробутаха мръсната работа. Както казах обаче, аз един вид познавах съпруга ви и…

— Мисля, че не можете да разрешите тази загадка, детектив Бош.

Той кимна, за пореден път готов да слуша.

— Преподавам английски и литература в гимназията „Грант“ във Вали — каза тя. — Възлагам на учениците си много книги за Лос Анжелис, за да могат да добият представа за историята и отличителните белези на тяхното общество. Бог ми е свидетел, че малко от тях са родени тук. Както и да е, една от книгите, които им давам, е „Дългото сбогуване“. Разказва се за един детектив.

— Чел съм я.

— Там има един ред, който зная наизуст: „Няма по-опасен капан от този, който сам си поставиш.“ Когато чета това, мисля за мъжа си. И за мен.

Тя пак започна да плаче. Тихо, без да сваля поглед от Бош. Този път той не кимна. Съзря нуждата в очите й и като прекоси стаята, сложи ръка на рамото й. Беше неловко, ала после тя се прилепи към него и отпусна глава на гърдите му. Остави я да плаче, докато тя не се отдръпна.

 

 

След един час Бош си бе у дома. Той взе полупълната чаша с вино и бутилката, която стоеше на масата от вечеря. Излезе на задната веранда, седна, пи и обмисля нещата до рано сутринта. Тлеещият пожар от другата страна на прохода бе угаснал. Сега обаче нещо гореше в самия него.

Явно Калексико Мур си бе отговорил на въпрос, който всички хора таят дълбоко в себе си. Хари Бош също бе копнял да намери отговора.

„Разбрах какъв съм.“

И това го бе убило. Тази мисъл удряше Бош като с юмрук вътре, в най-скритите кътчета на сърцето му.