Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 99 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
II
След като изслуша записа на телефонния секретар, Уайърман ми каза, че няма представа за какво говори Елизабет Истлейк. Повярвах му. Той продължаваше да твърди, че тревогата на старицата за дъщеря ми по някакъв начин е свързана с отдавна починалите й сестри. Колкото до препоръката й да не държа картините си на острова, тя направо го смая. Дори не знаеше как да реагира.
Злите псета Джо и Рита пристигнаха заедно с целия си зверилник. Семейство Баумгартен — също, и аз често минавах покрай хлапетата им, които играеха фризби на плажа. Оказаха се именно такива, каквито ги описа Уайърман — добре сложени, симпатични и възпитани. Малкият беше на единайсет, а големият — на тринайсет. Не беше далеч денят, когато атлетичните им фигури щяха да отприщят цунами от срамежлив кикот сред мажоретките (нищо чудно и вече да бе дошъл). Докато куцуках по брега, те винаги се стараеха да ме включат в играта си и по-големият — Джеф — често ме насърчаваше.
— Браво, господин Фриймантъл, страхотно хвърляне!
В къщата южно от „Розовата грамада“ се бе настанила двойка, пристигнала със спортната си кола. Явно бяха почитатели на Тоби Кийт[1], защото досадният му протяжен глас се разнасяше от стереото им от зори до мрак.
Каквото и да си говорим „Слипнот“ определено бяха за предпочитане. Четиримата младежи от Толидо имаха количка за голф, с която сновяха напред-назад край брега, когато не играеха волейбол и не ловяха риба.
Малко е да се каже, че Уайърман е зает — той се въртеше като пумпал. За щастие можеше да разчита на помощ. Веднъж Джак му помогна да махне запушилите се пръскачки от моравата на Злите псета. Ден-два по-късно аз му помогнах да изкара количката за голф, заседнала в пясъчна дюна — гостите от Толидо я бяха зарязали, за да отидат за бира, и приливът заплашваше да повлече машината в океана. Десният ми крак все още не бе читав, но нямах проблеми с лявата ръка.
Започнах да предприемам големи крайбрежни разходки. Понякога — особено в следобедите, когато над Залива и вилите се спускаше гъста мъгла — прибягвах до болкоуспокояващи (запасите ми видимо бяха намалели). През повечето дни обаче гледах да не взимам хапчета. През този месец Уайърман рядко сядаше на шезлонгите си на плажа, ала Елизабет Истлейк неизменно беше в дневната си, всеки път ме разпознаваше и винаги държеше под ръка някоя стихосбирка. Не задължително антологията „Хубава поезия“ на Кейлър, макар че явно тя й допадаше най-много. Както и на мен. Мъруин, Секстън и Фрост на едно място — боже мили!
През февруари и март се посветих на четене. От години не бях чел толкова много — романи, сборници с разкази и даже три дебели публицистични книги за това как се набутахме в иракското тресавище (презимето на виновника започва с У, а вицето му е капут[2]).
Ала през повечето време рисувах. Всеки следобед и вечер, докато единствената ми ръка изнемогнеше. Крайбрежни пейзажи, морски пейзажи, натюрморти и залези, залези, залези.
Фитилът обаче продължаваше да тлее. Котлонът под тенджерата бе намален, но не беше изключен. Проблемът с Кенди Браун не беше първостепенен, но нямаше как да не възникне. И възникна… в Деня на Свети Валентин. Каква ужасяваща ирония!
Ужасяваща.