Стивън Кинг
Дума Ки (145)

IV

Том Райли се приближи до мен, докато лавирах из тълпата, за да намеря най-краткия път до семейството си. Най-различни хора се опитваха да ме заговорят, ала аз с усмивка им се изплъзвах.

— Невероятни са, шефе — каза ми той, — но са и малко плашещи.

— Предполагам, че е комплимент. — От моя гледна точка пък плашещ беше самият разговор с Том, като се имаше предвид как бях постъпил с него.

— Определено е комплимент. Е, ти отиваш при семейството си, а аз смятам да се поразходя наоколо. — И той направи крачка напред, но аз го хванах за лакътя.

— Остани с мен. Заедно ще отблъснем всички нахалници. Иначе ще се добера до Пам и момичетата най-рано в девет.

Той се засмя. Старият Том изглеждаше добре. Бе качил няколко килограма след онзи ден на езерото Фалън, но бях чел някъде, че това е страничен ефект от антидепресантите… особено при мъжете. Той само бе спечелил от напълняването, понеже вдлъбнатините под очите му се бяха запълнили.

— Как я караш, Том?

— Е… честно казано… минах през тежка депресия. — Той махна с ръка, за да отклони съчувствието, което така и не изразих. — Биохимичен дисбаланс, нали разбираш… хич не е лесно да свикнеш с хапчетата. В началото замъгляват мозъка ти — поне при мен се получи така. Известно врече даже спрях да ги взимам, но сега отново започнах и животът не ми изглежда толкова мрачен. Или изкуствените ендорфини са започнали да действат, или просто в Страната на милиардите езера е дошла пролетта.

— А компанията „Фриймантъл“?

— На печалба е, но не е същото без теб. Пристигнах тук с мисълта, че трябва да те убедя да се върнеш. Щом обаче видях какво си постигнал, разбрах, че дните ти в строителния бизнес са приключили.

— Да, и аз така мисля.

Той посочи платната в централната зала.

— Какво означават? Имам предвид наистина. Защото — мога да го кажа на съвсем малко хора — ми напомнят за онова, което ставаше в главата ми, когато не си взимах хапчетата.

— Просто измислица — отвърнах аз. — Сенки.

— Познавам сенките — кимна Том. — важното е да не допуснеш да им пораснат зъби. Защото е възможно. И като се протегнеш към ключа на лампата, за да ги прогониш със светлина, изведнъж се оказва, че няма ток.

— Сега обаче си по-добре, нали?

— Да. Пам много ми помогна. Може ли да ти кажа нещо за нея, което навярно и сам знаеш?

— Давай — казах, надявайки се да не стане дума за това, че понякога се смее гърлено по време на оргазъм.

— Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт. Това е странно и жестоко съчетание.

Мълчах… но не защото бях съгласен с него.

— Неотдавна ми каза, че трябва да се погрижа за себе си, и думите й попаднаха точно в десетката.

— Наистина ли?

— Наистина. И съдейки по изражението й, мисля, че иска да каже нещо и на теб, Едгар. Май трябва да потърся твоя приятел Кеймън и да обменим впечатленията си. Извини ме.

Момичетата и Рик стояха пред „Уайърман гледа на запад“ и разговаряха оживено. Пам обаче бе застанала пред картините от цикъла „Момиче и кораб“, окачени като филмови плакати, и на лицето й бе изписана тревога. Не злост или гняв, а именно тревога. И смущение. Тя ми махна с ръка и заговори веднага щом се приближих.

— Това малко момиченце Илзе ли е? — Сочеше към номер едно. — Първо си помислих, че е онази червенокоса кукла, която доктор Кеймън ти подари след злополуката, но като малка Илзе имаше точно такава рокличка. Бях я купила от „Ромпърс“, а тази тук… — тя кимна към номер три, — … мога да се закълна, че бе облечена точно с такава рокличка, когато тръгна на училище. Беше с нея и когато счупи ръката си в онази вечер след състезанието с колички!

Бинго! Аз помнех, че бе счупила ръката си на връщане от църквата, но това беше просто малък водовъртеж в плавния поток на паметта. Защото ставаше дума за нещо много по-важно. Пам се намираше в уникално положение — можеше да вижда през дима и огледалата, които критиците наричат изкуство… или поне в моя случай можеше. В този аспект, както и в много други, тя продължаваше да бъде моя жена. Казах си, че май само времето можеше да издаде документ за развод, а и този документ едва ли щеше да отразява напълно реалността.

Обърнах я към себе си. Наблюдаваха ни множество очи и вероятно им се струваше, че се прегръщаме. И в известен смисъл беше точно така. Забелязах широко отворените й, изумени очи, и зашепнах в ухото й:

— Да, момичето в лодката е Илзе. Нарисувах я несъзнателно, защото всички тези картини са сътворени несъзнателно. Дори не знаех, че ще ги нарисувам, докато не започнах да го правя. И понеже е изобразена в гръб, никой няма да се сети коя е, ако ти или аз не си отворим устата. Е, аз нямам никакво намерение да го правя. Но… — Отдръпнах се от ухото й. Очите на Пам все още бяха широко творени, а устните й бяха леко отворени, сякаш очакваше целувка. — Как реагира Илзе?

— Доста странно. — Жена ми ме хвана за ръкава и ме поведе към номер седем и осем. В тях момичето беше със зелена рокличка с презрамки, кръстосани на голия му гръб. — Каза ми, че вероятно четеш мислите й, понеже тази пролет си поръчала точно такава рокля от „Нюпорт Нюз“.

Тя отново се загледа в картината. Аз стоях мълчаливо до нея, опитвайки се да не й преча.

— Тези не ми харесват, Едгар. Не са като другите и не ми харесват.

Сетих се за думите на Том Райли: „Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт.“

Пам заговори по-тихо:

— Да не би да знаеш нещо за Или, което не бива да знам? Както знаеше за…

— Не — отвърнах, ала цикълът „Момиче и кораб“ вече ме притесняваше доста повече от преди. Отчасти защото за пръв път виждах всичките картини, наредени една до друга. Заедно зловещото им въздействие се увеличаваше неимоверно и се стоварваше върху сетивата с чудовищна сила.

„Продай ги — бе ме посъветвала Елизабет. — Колкото и да са, трябва да продадеш всичките.“

И аз разбрах защо мисли така. Изобщо не ми харесваше, че дъщеря ми, макар и в образа на дете, каквото отдавна не беше, се намира в такава опасна близост до тази прогнила плаваща развалина. В същото време бях изненадан, че реакцията на Пам се изчерпва с безпокойство и недоумение… ала не биваше да забравям, че съвсем отскоро се намира под въздействието на картините.

А и те вече не се намираха на Дема Ки.

Младите се приближиха до на. Рик и Мелинда се бяха прегърнали.

— Татко, ти си гений — заяви тя. — Рик също мисли така, нали, Рик?

— Абсолютно. Дойдох с нагласата да похваля творбите ви… от вежливост, а ето че сега се чудя как да подбера думите си, за да кажа, че съм потресен.

— Много мило — отвърнах. — Merci.

Така се гордея с теб, татко — каза Или и се притисна към мен.

Пам театрално забели очи и в този момент с удоволствие бих й фраснал един. Вместо това прегърнах Илзе и я целунах по косата. В същия миг от входната врата на „Ското“ се разнесе дрезгавият вик на изумената Мери Айър: „Либи Истлейк! Не вярвам на очите си!“

Аз не вярвах на ушите си, ала откъм входа, където се бяха събрали истинските ценители, за да разменят впечатления и да поемат глътка свеж вечерен въздух, се разнесоха аплодисменти… и внезапно разбрах защо Джак и Уайърман се бяха забавили толкова.