Стивън Кинг
Дума Ки (55)

I

Следващия следобед отново седнах до масичката близо до дъсчената пътечка, водеща към „Двореца на убийците“. Раираният чадър, макар и скъсан, още изпълняваше функцията си. От океана духаше хладен вятър и развяваше съдраното парче плат; потреперих и съжалих, че не съм си взел горна дреха. По масичката пробягваха ивици светлина, докато говорех, а аз говорих дълго — изповедта ми продължи близо час. От време на време разквасвах гърлото си със зелен чай, който Уайърман постоянно ми доливаше от каната. Най-накрая замлъкнах и известно време тишината се нарушаваше само от нежния шепот на вълните, обсипващи с ласки брега.

Предполагам, че паническото ми снощно обаждане бе разтревожило Уайърман, защото той предложи да дойде незабавно, придвижвайки се с количката за голф. Щял да поддържа връзка с госпожица Истлейк чрез радиостанцията. Отвърнах му, че няма защо да бърза. Работата бе сериозна, но не и спешна. „Не е за 911“ — добавих. И това бе самата истина. Ако Том имаше намерение да се самоубие по време на круиза, нямаше как да му попреча. Аз обаче смятах, че няма да го направи, докато е с майка си и брат си.

Нямах намерение да разказвам на Уайърман, че тайно съм ровил в чантата на дъщеря си, понеже се чувствах все по-засрамен от този факт. Ала щом отворих уста и започнах с надписа „ЛИНК-БЕЛТ“, вече не можех да спра. Разказах му почти всичко, завършвайки с Том Райли, застанал до стълбите в „Розовото мъниче“ — бледен, мъртъв и с извадено око. Мисля, че споделих всичко това, защото знаех: Уайърман не може не може да ме въдвори в най-близката лудница, понеже няма законната власт да го стори. Имаше и друга причина — колкото и да ме привличаше компанията на този човек, съчетаващ по изумителен начин добротата и цинизма, той все пак бе един непознат. Понякога (всъщност доста често, като се замисля) е далеч по-лесно да разкажеш историята, от която се притесняваш, на някой непознат. Преди всичко обаче изповедта ми донесе неизразимо облекчение — чувствах се като човек, който изцежда от тялото си отровата след ухапване от змия.

Уайърман взе каната, за да си долее чай, и аз забелязах, че ръката му едва забележимо трепери. Стана ми любопитно, същевременно се разтревожих от реакцията му. Той си погледна часовника, който носеше като медицинска сестра — с циферблата от вътрешната страна на китката.

— След половин час или някъде там трябва да отскоча до къщата и да проверя как е госпожица Истлейк — промърмори. — Сигурен съм, че е добре, но…

— Ами ако не е? Ако е паднала или нещо друго?

Уайърман извади от джоба на летния си панталон малка радиостанция с размерите на мобилен телефон.

— Всеки път, когато излизам, проверявам дали тя носи своята. Из цялата къща има бутони за спешно повикване, но… — Той потропа с палец по гърдите си. — Най-добрата алармена система съм аз. Единствената, на която се доверявам. — Загледа се в океана и въздъхна. — Има Алцхаймер. Засега е в начален стадий, но доктор Хадлок казва, че вероятно болестта ще се развие доста бързо. След година… — Той унило вдигна рамене, после лицето му се проясни. — Всеки ден в четири следобед пием чай. Това са малките удоволствия на госпожата — чай плюс предаването на Опра Уинфри. Не искаш ли да те запозная с господарката на къщата? Ще те почерпя със специалитета на Флорида Кис — лимонов пай.

— Добре — кимнах. — Съгласен. Как мислиш, тя ли е оставила онова съобщение на телефонния ми секретар, в което се казваше, че Дума Ки не е хубаво място за дъщерите?

— Сигурно. Макар че ако искаш обяснение, или очакваш тя да си спомни за съобщението, че има да чакаш. Аз обаче май мога да ти помогна. Вчера ме попита за братята и сестрите й, а пък аз не те поправих. Работата е там, че Елизабет няма братя — само сестри. Най-голямата е родена през 1908 или някъде там, а Елизабет е дошла на белия свят през 1923. Майката умира около два месеца след раждането й. От някаква инфекция или тромб… кой може да каже сега, след като е минало толкова много време? Случило се е тук, на Дума Ки.

— Баща й оженил ли се е повторно? — Още не можех да си спомня името му.

Уайърман ми помогна.

— Джон ли? Не.

— Да не възнамеряваш да ми кажеш, че е възпитавал тук шестте момичета? Струва ми се доста готическо.

— Опитал се с помощта на бавачка, но най-голямата избягала с някакъв младеж. Госпожица Истлейк претърпяла злополука, от която едва не умряла. А близначките… — той поклати глава. — Били с две години по-големи от Елизабет. През 1927 изчезнали. Предполага се, че отишли да се къпят в океана, попаднали на подводно течение и се удавили в caldo grande.

Известно време наблюдавахме водата — тези измамно кротки вълни, които подскачаха по брега като кученца — и мълчахме. Наруших мълчанието, като попитах, дали е узнал всичко това от госпожица Истлейк.

— Донякъде. Не всичко. Спомените й са доста объркани. За нещастния случай с близначките разбрах от страница в интернет, посветена на историята на Залива. Водих и електронна кореспонденция с един библиотекар в Тампа. — Уайърман вдигна ръка и пробяга с пръсти по въображаема клавиатура. — Теси и Лора Истлейк. Библиотекарят ми изпрати копие от градския вестник, излязъл на 19 април 1927 година. От заглавието на първата страница ме побиха тръпки. Две думи: „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“.

— Господи — въздъхнах.

— Близначките били шестгодишни. Елизабет била на четири и разбрала какво се е случило. Вероятно дори е била способна да прочете простичкото заглавие. След смъртта на близначките и бягството на най-голямата дъщеря Адриана с един от работниците в имението… нищо чудно, че Джон решил да напусне Дума. С дъщерите му се преместили в Маями. Много години по-късно се върнал, за да умре тук, и госпожица Елизабет се грижила за него. — Той отново вдигна рамене. — Горе-долу по същия начин, както аз сега се грижа за нея. Тъй че… сега разбираш защо една жена с Алцхаймер в начална фаза може да смята Дума за лошо място за дъщерите.

— Прав си, но откъде тази дама на преклонна възраст е узнала телефонния номер на новия наемател?

Уайърман се подсмихна.

— Наемателят е нов, но номерът е стар. Всички тукашни телефони са въведени в система за автоматично набиране. Други въпроси?

Зяпнах насреща му.

— Тя може да ме набере автоматично?

— Не ме обвинявай; аз съм тук отскоро. Според мен някой е въвел в паметта на нейния телефон номерата на къщите, които Истлейк притежава. Може да е бил агентът по недвижимите имоти. Или нейният бизнес мениджър, който е от Сейнт Питсбърг, но идва тук през шест седмици, за да се увери, че мадам е жива и че не съм откраднал колекцията й от порцеланови фигурки. Когато цъфне следващия път, ще го попитам.

— Значи тя може да позвъни във всяка къща от северната част на Дума с едно натискане на бутона…

— Ами… да. Все пак всичките са нейни. — Той ме потупа по ръката. — Но знаеш ли какво, muchacho? Мисля, че довечера бутонът за твоя номер ще претърпи нервен срив.

— Не — възпротивих се машинално. — Недей.

— Аха… — измърмори Уайърман, сякаш разбираше мотивите ми. Кой знае, може пък наистина да ги разбираше. — Така или иначе ситуацията със загадъчното обаждане се изясни, макар че на Дума Ки обясненията невинаги се подчиняват на логиката. Както си личи и от твоята история.

— Какво искаш да кажеш? Да не би с теб да се е случвало… нещо подобно?

Той ме изгледа изпитателно. Едрото му загоряло лице не издаваше никакви емоции. Внезапен порив на хладния януарски вятър поръси с пясък голите ни глезени и развя косата на Уайърман, откривайки белега-монетка над дясното му слепоочие. Зачудих се дали го бяха ударили с гърлото на бутилка по време на кръчмарска свада и се опитах да си представя човек, който би могъл да го мрази дотолкова, че да иска да го убие. Не успях.

— Да, и на мен ми се случи… нещо подобно — отвърна той и сгъна по два пръста на всяка ръка, изобразявайки кавички. — Именно така децата стават… възрастни. И това дава възможност на учителите по английски да плямпат какви ли не глупости през първата година на… обучението по литература.

Разбрах, че няма намерение да ми разкаже историята си — във всеки случай не и сега. Ето защо го попитах доколко вярва на моята.

Той въздъхна и се излегна на шезлонга.

— Не злоупотребявай с търпението ми, vato. Може да не си прав за едно или за друго, но не си смахнат. Тази жена тук… тя е най-милата жена на света и аз я обичам, но понякога си мисли, че съм баща й и че се намираме в Маями през хиляда деветстотин трийсет и четвърта. Понякога слага някое от порцелановите си човечета в кутия за курабийки и я хвърля в езерото със златните рибки, което се намира зад тенис корта. Трябва да го извадя, докато тя спи, иначе ме чака грандиозен скандал. Защо го прави? Нямам представа. Боя се, че след няколко месеца ще се наложи постоянно да носи пелени за възрастни.

— Какво намекваш?

— Намеквам, че добре познавам loco — лудите. Познавам и Дума като петте пръста на ръката си и възнамерявам да опозная и теб. Вярвам, че си видял мъртвия си познат.

— Наистина ли?

— Наистина. Verdad. Въпросът е какво смяташ да правиш, ако не искаш да видиш как го погребват, задето — прощавай за вулгарността! — маже масло върху твоята бивша филия…

— Не искам. Макар че за миг изпитах желание да… не знам как да го опиша…

— Да му отрежеш пишката и да му избодеш очите с нажежена вилица за барбекю. Това ли ти се прииска, muchacho? — Уайърман изобрази пистолет с палеца и показалеца на дясната си ръка и се прицели в мен. — Бях женен за едно мексиканско девойче и знам какво е ревността. Нормално. Естествена първосигнална реакция.

— Да не би жена ти да… — млъкнах, понеже си спомних, че се познавам с този човек само от един ден. Лесно бе да забравя този факт. Уайърман умееше да се сближава с хората.

— Не, amigo, доколкото ми е известно. Друго направи — умря. — Лицето му остана безизразно. — Да не говорим за това, става ли?

— Става.

— За ревността трябва да помниш едно — че идва и си отива. Като тукашните следобедни дъждове по време на дъждовния сезон. Казваш, че си го преживял. Така и трябва да бъде, понеже вече не си й campesino. Друг е въпросът — какво ще предприемеш по отношение на този Том? Как ще му попречиш да сложи край на живота си? Защото знаеш, че той ще го направи след щастливия семеен круиз, нали?

Помълчах известно време. Опитвах се да си преведа последната испанска дума campesino. Вече не съм неин стопанин? Точно така. Това бе горчивата истина.

— Muchacho? Какъв ще е следващият ти ход?

— Не знам. Имам електронния му адрес, но какво трябва да му напиша? „Скъпи Том, тревожа се да не посегнеш на живота си, моля те, отговори ми възможно най-скоро.“ Бас държа, че по време на отпуската няма да проверява електронната си поща. Има два развода. Още плаща издръжка на втората си съпруга, но не поддържа отношения нито с нея, нито с първата. Имаше детенце, което умря съвсем мъничко от спина бифида — вроден дефект на гръбнака — и… какво? Какво има?

Уайърман се бе привел и гледаше към водата, където пеликаните се гмуркаха, наслаждавайки се на своя следобеден чай. Позата му сякаш казваше: „Отвратен съм.“

Той се обърна към мен:

— Стига си увъртал. Прекрасно знаеш кой може да говори с него.

— Пам? Имаш предвид Пам ли? — Той ме наблюдаваше безмълвно. — Ще кажеш ли нещо, или само ще си седиш така?

— Чакай да проверя как е моята лейди. Сигурно се е събудила и ще иска следобедния си чай.

— Пам ще си помисли, че съм се побъркал! Всъщност вече си го мисли!

— Убеди я! — Тонът му се смекчи. — Виж, Едгар, ако тя е близка с него, сигурно е забелязала нещо. Единственото, което можеш да направиш, е да се опиташ. Entiendes — разбираш ли?

— Не.

— Позвъни на жена си.

— Вече не ми е жена.

— Напротив. Докато отношението ти към нея не се промени, разводът е само юридическа формалност. Именно затова не ти е безразлично дали те смята за откачалка или не. Ако наистина ти пука за този човек, ще й се обадиш и ще й кажеш, че той възнамерява да се самоубие. — Уайърман стана от шезлонга и ми протегна ръка. — Край на преговорите. Ела да те запозная с господарката на дома. Няма да съжаляваш. Ще видиш, че сравнение с мафиотските босове тя е изключително мила.

Хванах го за ръката и му позволих да ме издърпа от шезлонга, заменил счупения. Имаше силна хватка. Това е другото, което винаги ще свързвам с Джером Уайърман — силната му хватка. Дъсчената пътечка бе толкова тясна, че трябваше да вървим в индианска нишка, ето защо аз кретах отзад. Стигнахме до задната порта (умалено копие на предната врата, която бе испанска колкото думичките на местния жаргон, така любими на новия ми приятел) и Уайърман се обърна към мен, а устните му се разтегнаха в усмивка.

— Джоузи идва да чисти всеки вторник и четвъртък и не възразява да наглежда госпожица Истлейк, докато тя спи следобед. Значи утре мога да ти дойда на гости и да хвърля едно око на картините ти — да кажем към два, ако те устройва.

— Как разбра, че го искам? Още не бях събрал кураж да те помоля…

Уайърман вдигна рамене.

— Повече от ясно е, че искаш някой да погледне картините ти, преди да ги покажеш на онзи тип от галерията. Човек, различен от дъщеря ти и от твоето момче за всичко.

— Уговорката ни е за петък. Умирам от страх.

Той махна с ръка и се ухили:

— Не се притеснявай. — Помълча и добави: — Ако картините ти са пълен боклук, няма да ти спестя истината.

— Дадено.

Уайърман кимна.

— Просто исках да го уточним. — Отвори вратата и ме въведе в двора на хасиендата „Гнездото на чаплата“, известно още като „Двореца на убийците“.