Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 100 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
IX
Самолетът на Илзе се приземи десет минути по-рано. Тя изглеждаше ослепително с избелелите си дънки и тениската на университета „Браун“ и аз не можах да проумея как Джак не се влюби в нея от пръв поглед тук. Дъщеря ми се хвърли в обятията ми, обсипвайки ме с целувки, а после се разсмя и ме подхвана, когато се килнах наляво към патерицата си. Представих я на помощника си и се престорих, че не забелязвам пръстена с малък брилянт (без съмнение купен от „Зейлс“), който проблесна на безименния пръст на лявата й ръка, докато се здрависваха.
— Тате, изглеждаш невероятно — възкликна Илзе, когато излязохме навън и топлата декемврийска вечер ни обгърна в обятията си. — Имаш и тен. За пръв път, откакто построи онзи център за отдих в Лилидейл Парк. И си позагладил косъма. Качил си поне пет килограма. Как мислиш, Джак?
— Трудно ми е да преценя — усмихна се младежът. — Отивам за колата. Ще можете ли да стоите прав, шефе, ако се забавя?
— Не се притеснявай.
Останахме на тротоара с двата куфара на Илзе и лаптопът й.
— Видя го, нали? — опита ме дъщеря ми. — Не се преструвай, че не си го забелязал.
— Ако говориш за пръстена, да — забелязах го. И те поздравявам, освен ако не си го спечелила от някой игрален автомат. Лин знае ли?
— Да.
— Майка ти?
— Как мислиш, тате? Познай.
— Мисля, че… не. Защото сега е погълната от тревогите за дядо ти.
— Дядо не е единствената причина да държа пръстена в портмонето си, докато бях в Калифорния. Извадих го само веднъж, за да го покажа на Лин. Исках да кажа първо на теб. Лошо ли постъпих?
— Не, миличка. Трогнат съм.
Беше самата истина. В същото време обаче се притеснявах за нея, и то не само защото след три месеца ставаше едва на двайсет.
— Казва се Карсън Джоунс и учи във Факултета по богословие, можеш ли да си представиш? Обичам го, тате, толкова го обичам!
— Чудесно, скъпа — отвърнах, ала усетих как краката ми се подкосяват. „Не го обичай толкова — помислих си. — Не го обичай толкова силно. Защото…“
Тя ме изгледа и усмивката й помръкна:
— Какво има? Нещо не е наред ли?
Бях забравил колко бързо съобразява; как ме чете като отворена книга. Любовта изостря възприятията ни, нали?
— Нищо, миличка. Просто… ме заболя бедрото.
— Да не си забравил да си изпиеш лекарствата?
— Всъщност… опитвам се да намаля дозата. Възнамерявам да ги спра през януари. Това е новогодишното ми обещание.
— Татко, прекрасна новина!
— Макар че новогодишните обещания често се нарушават…
— Не и в твоя случай. Когато обещаеш нещо, винаги го правиш. — Илзе се намръщи. — Това е едно от нещата, които мама никога не е харесвала у теб. И за което ти завиждаше.
— Скъпа, разводът вече е свършен факт. Няма смисъл да взимаш страна.
— Е, ами нека тогава ти съобщя друг факт. — Устните й се превърнаха в тънка ивица. — Откакто е в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един от съседите. Казва, че само пиели кафе и го утешавала, защото Макс бил изгубил баща си миналата година, и Макс наистина обичал дядо, и дрън-дрън-дрън, но аз виждам как го гледа и ми става… гадно! — В този миг устните й сякаш изчезнаха и аз си помислих колко прилича на майка си. С тази мисъл дойде и друга, странно успокояваща: „Надявам се, че ще издържи. Ще издържи, дори този Свети Джоунс да я зареже по най-бруталния начин.“
Вече виждах взетата под наем кола, но явно щеше да се наложи да почакаме, докато Джак стигне до нас. Задръстването бе ужасно — автомобилите помръдваха няколко метра и отново спираха. Пъхнах патерицата под мишницата си и прегърнах дъщеря си, която бе дошла чак от Калифорния, за да ме види.
— Не се сърди на мама, става ли?
— Не ти ли пука, че…
— Единственото, за което ми пука, е с Мелинда да бъдете щастливи.
Кожата под очите й тъмнееше и аз реших, че умората от пътуването си казва думата, въпреки че дъщеря ми бе толкова млада и изпълнена с енергия. Помислих си, че утре ще спи до късно, което напълно ме устройваше. Ако предчувствието ми за нейния приятел бе пророческо (надявах се да не е, ала вътрешно бях убеден в противното), през идната година я чакаха доста безсънни нощи.
В момента Джак се намираше пред терминала на авиокомпанията „Еър Флорида“, следователно имахме още време за лични разговори.
— Имаш ли снимка на твоя приятел? Любопитните бащи искат да знаят всичко.
Тя грейна.
— Естествено.
Фотографията бе пъхната в прозрачното пластмасово джобче на червения й кожен портфейл. Извади я и ми я подаде. Предполагам, че този път успях да прикрия реакцията си, защото наивната й усмивка на възхищение не напусна лицето й. А аз? Стори ми се, че съм погълнал нещо съвършено чуждо на човешкия организъм. Може би оловен куршум.
Бях поразен от приликата на Карсън Джоунс с мъжа, когото бях нарисувал на Бъдни вечер. Все пак донякъде бях подготвен за това от мига, в който зърнах пръстенчето с брилянт на ръката на Илзе. Порази ме фактът, че рисунката ми почти не се различаваше от снимката. Сякаш бях закрепил на статива си именно нея, а не фотографиите на разни софори, зеленики и морски лавандули. Носеше дънки и износени жълти обувки, които не бях успял да нарисувам както трябва; тъмнорусата му коса закриваше ушите и падаше над челото му; държеше книга, в която разпознах Библията. Повече от всичко обаче ме потресе тениската на „Минесота Туинс“ с номер 48 вляво на гърдите.
— Кой е този четирийсет и осми номер и как успя да срещнеш фен на „Туинс“ в „Браун“? Мислех, че там е царството на „Ред Сокс“[1].
— Под номер 48 играе Тори Хънтър. — Дъщеря ми ме изгледа по такъв начин, че се почувствах най-големият глупак на света. — В голямата студентска зала има телевизор с огромен екран и аз отидох там миналия юли, когато играеха „Туинс“ и „Сокс“. Въпреки сесията там гъмжеше от народ, но двамата с Карсън бяхме единствените фенове на „Туинс“ — той бе с фланелка с номера на Тори, а аз — с бейзболната си шапка. Седяхме един до друг и… — тя вдигна рамене, сякаш за да ми каже, че останалото се разбира и без думи.
— Какъв е по вероизповедание?
— Баптист — отвърна Илзе с отбранителен тон, като че ли бе казала „канибал“. Аз обаче принадлежах към Първата църква на Нищо Конкретно и нямах нищо против баптистите. Не уважавам само онези религии, които твърдят, че техният Бог и най-великият. — Последните четири месеца ходим на служба три път седмично.
Джак спря колата пред нас и дъщеря ми се наведе да вземе куфарите.
— Смята да пропусне пролетния семестър, за да пътува из страната с невероятния им госпъл[2]-бенд. Ще бъде истинско концертно турне — с билети и всичко останало. Съставът се нарича „Колибри“. Трябва да го чуеш. Карсън пее като ангел.
— Не се съмнявам.
Тя отново ме целуна — нежно, по бузата.
— Толкова се радвам, че дойдох, татко. А ти радваш ли се?
— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърнах. Изведнъж ми се прииска Илзе да се влюби до полуда в Джак. Това щеше да разреши всички проблеми… поне тогава ми се струваше така.