Стивън Кинг
Дума Ки (44)

III

Тази зима Фриймантъл не само се разхождаше; тази зима той започна да живее отново. И се чувстваше страхотно.

Една ветровита вечер, когато вълните щурмуваха брега, а раковините под къщата не си шепнеха, а направо си крещяха, взех следното решение — в момента, в който се уверях, че новият ми живот наистина е започнал, щях да занеса на брега Рийба, куклата за контролиране на гнева, да я полея със запалителна течност и да я изгоря. Щях да устроя викингско погребение на предишния си живот. И защо не?

Междувременно започнах да рисувам с бои и неусетно акварелите се превърнаха за мен в това, което е водата за пеликаните и чикчирикчетата. След седмица вече съжалявах, задето бях изгубил толкова време с цветните моливи. Изпратих на Илзе електронно писмо с благодарности за „ръчкането“ да си купя бои и тя ми отговори, че в тази насока не се нуждае от допълнително насърчаване. Също така ми писа, че „Колибри“ изнесли концерт в голямата църква в Поутъкет, щата Роуд Айлънд (нещо като загрявка за предстоящото турне) и паството изпаднало в див възторг. Всички бурно ръкопляскали и крещели „Алилуя!“ „Беше пълно с правостоящи, които се поклащаха — прочетох. — Това е баптисткия еквивалент на танцуването.“

Тази зима интернет (като цяло) и търсачката „Гугъл“ (в частност) станаха най-близките ми приятели, въпреки че пишех само с една ръка. Открих обаче само една карта на Дума Ки. Можех да се поразтърся и по-сериозно, ала нещо ме възпираше… засега. В момента се интересувах най-вече от необичайни събития, случили се на хора с ампутирани крайници, и се натъкнах на истинска златна мина.

Длъжен съм да отбележа, че макари да възприемах тези истории с известна доза скептицизъм, не отхвърлих напълно нито една. Защо ли? Защото не се съмнявах, че собствените ми странни преживявания имат пряко отношение към травмите ми — увреждането на зоната на Брока, ампутираната ми ръка или и двете наведнъж. Всеки момент можех да погледна портрета на Карсън Джоунс с неговата фланелка с номера на Тори Хънтър и бях абсолютно сигурен, че пръстенът, подарен на Илзе по случай годежа, е купен от Зейлс. Не тъй конкретни, ала също тъй убедителни доказателства бяха и картините ми, които ставаха все по-сюрреалистични. Наивните драсканици от предишния ми живот нямаха нищо общо с призрачните залези, които рисувах сега.

Изобщо не бях първият човек на света, който бе изгубил част от тялото си и бе получил нещо друго в замяна. Във Фредония, щата Ню Йорк, дървосекач бе отрязал ръката си в гората, ала успял да се спаси, понеже пристегнал кървящата си китка. Занесъл дланта си вкъщи, сложил я в буркан със спирт и я прибрал в мазето. Три години по-късно несъществуващата му длан премръзнала. Мъжът слязъл в мазето и открил, че прозорецът е разбит и зимният вятър духа в помещението, където държал стъкленицата. Когато бившият дървосекач поставил буркана пред камината, усещането за студ в дланта изчезнало.

Руски селянин от Тура — селце, захвърлено сред безкрайните сибирски простори, — изгубил лявата си ръка до лакътя след злополука с някаква селскостопанска машина. Оттогава насетне у него се проявила способността да открива вода. Окажел ли се в близост до подпочвени води, откъснатият крайник изстивал и пораждал усещане за влага. Според прочетените от мен статии намерих три) никога не грешал.

В Небраска живял младеж, който можел да предсказва появата на торнадо по мазолите на ампутирания си крак. В Англия един безкрак моряк помагал на екипажа на траулер в откриването на рибни пасажи. Японец, изгубил и двете си ръце, станал известен и уважаван поет — доста добро постижение за човек, който дори не можел да чете и пише преди железопътната катастрофа.

Най-странната от всички истории обаче се случила с Кирни Джафордс от Ню Джърси, който се родил без ръце. Малко след тринайсетия си рожден ден това иначе кротко момче изпаднало в истерия, крещейки на родителите си, че ръцете го болят и са заровени в една ферма. Казвало, че може да им покаже къде, и семейството пътувало два дни, докато стигнало един черен път в Айова, водещ от никъде за никъде. Хлапето ги завело на една царевична нива и като се ориентирало по хамбар с реклама на тютюна за дъвкане „Мейл Пауч“, им посочило къде да копаят. Родителите се подчинили, но не защото очаквали да намерят нещо; просто искали синът им да се успокои. На метър под земята открили два скелета. Единият бил на момиче около петнайсет години, а другият — на мъж на неопределена възраст. Следователят от окръг Едеър установил, че мъртъвците са престояли в земята около дванайсет години, дори може би тринайсет — на колкото е бил и Кирни. Труповете не били идентифицирани. Девойката била с отрязани ръце. Костите на ръцете й били смесени с костите на мъжа.

Ала колкото и да ме впечатли тази история, две други ми се сториха още по-интересни, особено след като тайно пребърках чантата на Илзе.

Намерих тези истории в статия под заглавието: „Те виждат с онова, което нямат“, публикувана в Северноамериканското списание за парапсихология. Ставаше дума за двама екстрасенси — жена от Финикс и мъж от Рио Галиегос, Аржентина. Жената бе изгубила дясната си длан, а мъжът — цялата си дясна ръка. И двамата помагали няколко пъти на полицията за откриването на изчезнали хора (вероятно имаха и неуспехи, но в статията не се споменаваше за тях).

Според материала и двамата екстрасенси използвали един и същи метод. Носели им част от дрехите на изчезналия или образец от почерка му, те затваряли очи и си представяли, че докосват предмета с липсващата си ръка (в бележката под линия авторът на статията я наричаше „божия ръка“ или „вълшебна ръка“). Американката виждала образ, който описвала на полицаите, а аржентинецът записвал впечатленията си с лявата си ръка — посредством така нареченото автоматично писане. Процес, доста сходен с моето рисуване.

Както споменах, някои от най-невероятните истории, на които се натъкнах в световната мрежа, ме изпълниха със сериозни съмнения за достоверността им, ала нито веднъж не се усъмних, че с мен се бе случило нещо. Мисля, че щях да го вярвам и без да съм виждал снимката на Карсън Джоунс. Може би заради уединения си начин на живот. Ако не се броят идванията на Джак и приветствията на Уайърман (към когото се приближавах с всеки изминал ден) — „Buenas dias, muchacho!“^[1] — не се виждах с никого и разговарях само със себе си. Когато човек не контактува с външния свят, започва да чува себе си и убива съмненията.

Все пак, за да се уверя окончателно в собствената си правота, реших да проведа един експеримент.