Стивън Кинг
Дума Ки (47)

VI

Не дочаках залеза, защото не се заблуждавах, че искам да рисувам картина; възнамерявах да рисувам информация. Взех неестествено чистите градински ръкавици (жена ми сигурно ги бе удавила в белина), занесох ги в „Розовото мъниче“ и седнах пред триножника. Там ме очакваше чисто платно. Вляво имаше две маси. Върху едната държах снимките, които правех с цифровия си фотоапарат, и различните си плажни находки, а другата е покрита със зелен брезент и отгоре й стояха десетина бурканчета с бои, няколко с терпентин и три-четири бутилки с вода, с която миех четките си. Работна маса.

Сложих ръкавиците в скута си, затворих очи и си представих, че ги докосвам с дясната си ръка. Не се случи нищо. Не почувствах нито болка, нито сърбеж, нито съприкосновение на фантомните си пръсти с грубата, износена материя. Седях, призовавайки го с цялата сила на волята си — каквото и да беше, ала усилията ми не даваха никакъв резултат. Със същия успех можех да си заповядам да се изходя по нужда, когато не ми се ходеше. След пет безкрайни минути отново отворих очи и погледнах ръкавиците в скута си: ДОЛУ… РЪЦЕТЕ…

Безполезни боклуци. Шибани безполезни боклуци.

„Не се ядосвай, вземи се в ръце — казах си. После ме осени нова мисъл: — Твърде късно е. Вече съм бесен. На тези ръкавици и на жената, която ги е слагала. Колкото до това да се взема в ръце…“

— Вече е късно — изрекох и погледнах чуканчето. — Вече никога няма да мога да се взема в сърце.

Пак обърках думите. Не спирах да ги бъркам и така щеше да е до края на света. Изведнъж ми се прииска да съборя на пода всичко, което бях наредил върху двете маси.

— Ръце — прошепна бавно и отчетливо. — Вече никога няма да мога да се взема в р-р-ръце, защото съм еднорък. — В думите ми нямаше нищо смешно (нито пък рационално), но гневът ми започна да отслабва. Помага да се чуеш как произнасяш правилната дума. Поне в повечето случаи.

Мислите ми се върнаха към ръкавиците на Пам. „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“^[1], точно така.

С въздишка — най-вероятно на облекчение, макар че не съм съвсем сигурен — ги сложих на масата, където държах снимките и плажните си находки, извадих четката от буркана с терпентин, избърсах я, изплакнах я и погледнах към чистото платно.

Изведнъж идеята, че изобщо мога да рисувам, ми се стори абсурдна и нелепа. Та аз бях абсолютен бездарник! Ако бях топнал четката в черната боя, навярно щеше да се получи само поредица от маршируващи фигурки: „Десет малки негърчета си хапнаха добре, задави се едното, сега са девет те. Девет малки негърчета до късно поседяха…“

Бе доста страшничко. Потреперих и бързо станах от стола. Внезапно изгубих всякакво желание да бъда тук — в „Розовото мъниче“, в „Розовата грамада“, на Дума Ки, в своя тъп, безсмислен, осакатен, самотен, изгубен живот. Колко ли лъжи бях наговорил на самия себе си? Че съм художник? Какъв абсурд! Кеймън можеше да пише с главни букви „ПОРАЗЕН СЪМ“ и „НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ“, но неговата работа бе да залъгва жертвите на тежки злополуки и да им внушава, че жалкото подобие на живот, което водят, по нищо не се различава от истинския. Станеше ли въпрос за укрепване на позитивното мислене, Кеймън и Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, се превръщаха в сплотен отбор. Бяха БЛЕСТЯЩИ СПЕЦИАЛИСТИ и повечето им благодарни пациенти крещяха: „НЕ ТРЯБВА ДА СПИРАШ!“ Казвах ли си, че съм екстрасенс? Че имам фантомна ръка, способна да надзърне в невидимото? Това вече не бе абсурдно, а направо жалко. И налудничаво.

В Нокомис имаше денонощен магазин. Реших, че мога да се доверя на шофьорските си умения, за да ида дотам, да си купя два стека бира и да се напия. Може би на другия ден щях да видя всичко в по-добра светлина… през пелената на махмурлука. Пресегнах се за патерицата и здравият ми крак се заклещи под стола. Залитнах встрани. Другият крак се подгъна и аз полетях към пода, протягайки дясната си ръка, за да смекча удара.

Направих го машинално, разбира се… само че тя наистина смекчи удара. Наистина. Не го видях (бях затворил очи, както затваряш очи на стадиона, когато противниковият отбор нанася опасен удар), но ако не го бе смекчила, щях да получа сериозни травми въпреки дебелия килим. Можех да си изкълча врата и дори да го счупя.

В продължение на няколко секунди останах да лежа на пода, за да се уверя, че все пак съм жив, после коленичих (бедрото ми крещеше от болка) и вдигнах пред очите си пламналата си дясна ръка. Нея я нямаше. Изправих прекатурения стол, подпрях се на него с лявата си длан… наведох глава и захапах дясната си ръка.

Почувствах как зъбите ми се впиха в нея малко по-надолу от лакътя. Заболя ме.

Почувствах и нещо повече. Устните ми се допряха до плът. Вдигнах глава, дишайки тежко, и възкликнах:

— Господи! Господи! Какво става? Какво е това?

Буквално очаквах да видя дясната си ръка. Не я видях, ала беше там. Пресегнах се през облегалката на стола за една от четките. Почувствах как пръстите ми я стиснаха, но четката не се помръдна. „Ето какво е да си призрак“ — помислих си.

Качих се на стола. Парещата болка пронизваше дясното ми бедро, но сега ме занимаваше друго. С лявата си ръка взех четка, която бях изплакнал, и я затъкнах зад ухото си. Почистих втора и я сложих на поставката на статива. Изплакнах трета и я поставих до втората. Зачудих се дали да не измия и четвърта, ала реших, че няма смисъл. Отново бях обхванат от тази треска… от този глад. Бе внезапен и необясним като пристъпите ми на гняв. Ако детекторите за дим на приземния етаж се бяха задействали, известявайки, че къщата гори, нямаше да им обърна никакво внимание. Скъсах целофановата обвивка на нова четка, потопих я в черното и започнах да рисувам.

Подобно на случаят с Краят на играта, почти не си спомнях как бях нарисувал „Приятели-любовници“. Знам само, че създаването на картината беше като взрив и че залезите нямаха никакво отношение към нея. Преобладаваха черно и синьо (цветовете на синина върху кожата), а когато приключих, лявата ръка ме болеше от прекомерното натоварване. Отгоре на всичко бе изцапана с боя чак до китката.

Завършената картина напомняше кориците на джобните криминалета от типа „черен“ роман, които бях виждал в детството си. Обикновено на тях бе изобразена фатална жена, запътила се към ада. Само че художниците им отдаваха предпочитание на двайсетинагодишни блондинки, докато аз бях нарисувал брюнетка, отдавна прехвърлила четирийсетте. Тази жена беше моята бивша съпруга.

Седеше на разхвърляно легло и беше само по сини бикини. Сутиен в същия цвят бе преметнат върху бедрото й. Бе свела глава, но лицето й се разпознаваше безпогрешно. Бях успял да го пресъздам ГЕНИАЛНО с няколко щриха, напомнящи китайски идиограми^[2].

Над зърното на едната й гърда се виждаше единственото по-светло петънце — татуировка на роза. Можех само да гадая кога Пам си я бе направила и защо. Пам с татуировка би ме потресла не по-малко от Пам, участваща в състезание по планинско колоездене, но не се съмнявах, че се е татуирала; приемах го като съвършен факт подобно на фланелката на Карсън Джоунс с номера на Тори Хънтър.

Освен бившата ми жена на картината бяха изобразени и двама голи мъже. Единият стоеше до прозореца и бе обърнат в профил. Тялото му бе типично за петдесетинагодишен представител на средната класа, какъвто можем да видим в съблекалнята на всеки фитнес център — закръглено коремче, плосък задник, все още стегнати гърди. По лицето му личеше, че е интелигентен и добре възпитан. Меланхоличното му изражение сякаш казваше: „Тя си тръгва“ и „Уви, не мога да я накарам да остане“. Това бе Макс от Палм Дезърт. Знаех го със сигурност. Знаех го със сигурност, както щях и да го знам, ако носеше на шията си табелка с името си. Този Макс бе загубил своя баща миналата година. Този Макс първо й бе предложил кафе, после нещо друго. Пам бе приела кафето и другото, но не и всичко, което той жадуваше да й даде. Изражението му го казваше. Макар че виждах само част от лицето му, то изглеждаше по-разголено и от голия му задник.

Вторият мъж се облягаше на вратата. Беше се поизпъчил, излагайки на показ внушителната си мъжественост. Бе поне с десет години по-възрастен от Макс, но в по-добра физическа форма. Никакво коремче. Никакви паласки. Релефни бедрени мускули. Бе скръстил ръце на гърдите си и наблюдаваше Пам с лека усмивка. Добре познавах тази усмивка, понеже трийсет и пет години Том Райли би мой счетоводител и приятел. Ако в семейството ни нямаше обичай бащата да бъде шафер на сватбата на дъщеря си, Том щеше да е първият, когото да предложа.

Сега на моята картина той стоеше гол до вратата и гледаше жена ми, а аз си спомнях как ми помагаше да принеса нещата си във вилата на езерото Фалън. Спомних си и думите му: „Не си длъжен да напускаш дома си. Все едно се отказваш от предимството на собствения терен във важен мач.“

Друг път каза със сълзи в очите: „Шефе, е мога да свикна, че едната ти ръка я няма. Толкова ми е жал за теб.“

Дали вече я е чукал? Може би не. Но…

„Ще те помоля да й предадеш моето предложение“ — му бях казал същия ден. И той го предаде. Навярно не се бе ограничил само с това.

Без да взема патерицата, закуцуках към големия прозорец. До залеза оставаха още няколко часа, ала слънцето вече се снишаваше към хоризонта и лъчите му се отразяваха във водната повърхност. Заставих се да наблюдавам тази сияйна диря, като от време на време избърсвах очите си.

Опитах се да си внуша, че тази картина е само плод на все още болно съзнание. Обаче знаех истината. Пам се бе изчукала с Макс в Палм Дезърт, а когато й бе предложил по-сериозна и дълбока връзка, му бе отказала. Пам се бе изчукала и с моя стар приятел и делови партньор, а може би се чукаше с него и сега. Единственият въпрос без отговор беше кой от двамата я бе накарал да татуира роза на гърдите си.

— Трябва да сложа кръст на миналото — изрекох и допрях горещото си чело до стъклото. Пред мен слънцето гореше в Мексиканския залив. — Наистина трябва да му сложа кръст.

„Тогава щракни с пръсти“ — помислих си.

Щракнах с пръстите на дясната си ръка и чух характерния рязък звук.

— Добре сторено-забравено! — добавих. Щом затворих очи обаче, видях Пам да седи на леглото — на нечие легло — само по бикини, а сутиенът й бе преметнат върху бедрото й като мъртва змия.

Приятели-любовници.

Шибани приятели-любовници.