Стивън Кинг
Дума Ки (63)

III

Бях подредил картините си покрай северната стена на „Розовото мъниче“, та следобедното слънце да ги облива с достатъчно естествена светлина. Докато ги наблюдавах зад гърба на Уайърман, който вървеше бавно покрай тях, от време на време се спираше и веднъж дори се върна, за да разгледа втори път две платна, си казах, че всъщност светлината само им вреди, защото показваха дефектите им. Илзе и Джак ги бяха похвалили, но девойката ми се падаше дъщеря, а младежът — мой наемен работник.

Когато стигна до рисунката на танкера в края на редицата, Уайърман приклекна, подпря лакти на бедрата си и съсредоточено я гледа в продължение на трийсетина секунди.

— Какво… — подхванах аз.

— Шшшт — прекъсна ме той и се наложи да изтърпя още трийсет секунди мълчание.

Най-накрая стана и коленете му изпукаха. Обърна се към мен и очите му ми се сториха някак уголемени, а лявото сякаш бе възпалено. Вода (не сълза) се стичаше от вътрешното му ъгълче. Уайърман извади носна кърпа от задния джоб на дънките си и я изтри с машиналното движение на човек, който прави това поне по десет пъти на ден.

— Мили Боже! — възкликна и пристъпи към прозореца, натиквайки кърпата си обратно в джоба.

— Мили Боже какво? — попитах. — Какво?

Уайърман отвърна, без да откъсва поглед от океана:

— Не знаеш колко са добри, нали? Явно наистина не знаеш…

— Добри ли са? — никога досега не се бях чувствал толкова неуверен. — Сериозно ли говориш?

— В хронологичен ред ли си ги подредил? — попита той. Веселият, остроумен и шеговит Уайърман го нямаше. Стори ми се, че говори онзи Уайърман, който се бе изправял пред съдебните заседатели… ако не ме беше излъгал, че е бил адвокат. — В хронологичен ред са, нали? С изключение на последните две. Сигурен съм, че си ги рисувал доста по-рано.

Рисувах едва от два месеца и не разбирах какво би трябвало да означава „доста по-рано“, ала щом погледът ми пробяга по картините, разбрах, че е прав. Нямах никакво намерение да ги подредя по хронологичен ред — не и съзнателно, но се беше получило точно така.

— Да — кимнах. — От най-старите към най-новите.

Уайърман посочи четирите платна в края на редицата — онези, които наричах „зелени композиции“. На едната бях нарисувал на хоризонта раковина от наутилус, в другата — компактдиск с думата „МЕМОРЕКС“, напечатана върху него (слънцето блестеше в алено през централния отвор), а на третата — умрялата чайка, която намерих на брега, само че уголемена до размерите на птеродактил. При композирането на последната бях използвал килима от раковини под „Розовата грамада“, заснет с цифровия ми фотоапарат. Към раковините по незнайна за мен причина бях прибавил и рози. Наоколо не растяха рози, но за сметка на това разполагах с много снимки от своята нова приятелка — търсачката „Гугъл“.

— Значи тези са последните — рече замислено гостът ми. — Виждал ли ги е някой? Дъщеря ти например?

— Не. Нарисувах ги, след като тя си замина.

— А младежът, който работи за теб?

— Не.

— Естествено, не си показал на дъщеря си портрета на нейния прия…

— Господи, не! Шегуваш ли се?

— Да, разбира се, че не си го показал. В този портрет има някаква особена сила въпреки прибързаното изпълнение. Що се отнася до останалите… — Уайърман се разсмя. Внезапно осъзнах, че е много развълнуван, и вълнението му се предаде и на мен. Все пак имах едно наум. „Не забравяй, че той е юрист — напомних си, — а не изкуствовед.“

Най-накрая той се обърна към мен.

— Виж сега — подхвана, като ме гледаше в очите. — През последната година светът ти е зашлевил доста шамари, а аз знам какъв удар е това върху самочувствието. Но не казвай, че дори не усещаш колко са гениални картините ти.

Спомних си как двамата идвахме на себе си след безумния пристъп на смях, когато слънцето светеше през съдрания чадъри ивиците светлина пробягваха по масата. Тогава Уайърман ми каза: „Знам какво си преживял“, на което аз отвърнах: „Много се съмнявам.“ Сега обаче не се съмнявах. Наистина знаеше. След спомена за отминалия ден ми се прииска да запечатам Уайърман върху белия лист. В някаква комбинация между портрет и натюрморт. Той ме потупа по страната с дебелите си къси пръсти:

— Земята вика Едгар. Едгар, чува ли ни?

— Чувам ви, Хюстън — чух се да казвам. — Говори Едгар.

— Е, какво ще кажеш, muchacho? Прав ли съм или не? Усещаше ли, че са гениални, когато ги рисуваше?

— Да. Струваше ми се, че съм в стихията си.

Той кимна:

— Азбучната истина в изкуството — художникът винаги усеща, когато е създал нещо хубаво. Зрителят също — изкушеният зрител, който наистина съзерцава…

— Навярно имаш предвид себе си — подметнах. — Доста дълго ги съзерцава.

Той обаче не се усмихна.

— Когато картината е хубава и ценителят я съзерцава с цялата си душа, настъпва емоционален трус. Аз го почувствах, Едгар.

— Добре.

— Можеш да си сигурен в това. И когато онзи тип от „Ското“ види тези картини, мисля, че ще изпита същото. Нещо повече — готов съм да се обзаложа, че ще стане така.

— Всъщност не са нищо особено. Претоплен Дали.

Той ме прегърна през раменете и ме поведе към стълбите.

— Не желая да правя подобни сравнения, нито пък да коментирам факта, че вероятно си нарисувал гаджето на дъщеря си благодарение на необяснимата телепатия на фантомните крайници. Искам да разгледам рисунката с топките за тенис, но я няма.

— Може би така е по-добре.

— Обаче трябва да внимаваш, Едгар. Дума Ки е необикновено място за… някои хора. Островът сякаш подсилва способностите на някои хора. Хора като теб.

— Ами ти? — попитах. Не ми отговори веднага, ето защо посочих лицето му. — Окото ти отново сълзи.

Уайърман извади кърпичката си и попи влагата.

— Не искаш ли да ми кажеш какво е станало с те? Защо не можеш да четеш? Защо картините ти въздействат по такъв начин?

Мълчание. За разлика от него обаче раковините под „Розовата грамада“ явно имаха какво да кажат. Когато вълната ги издигаше, прошепваха: „Плод“, а когато ги захвърляше, съскаха: „Пистолет“. Плод, пистолет, плод, пистолет…

— Не — отвърна най-накрая. — Не сега. И ако искаш да ме нарисуваш, добре. Имаш зелена улица.

— Каква част от мислите ми можеш да четеш, Уайърман?

— Неголяма. Добър нюх имаш, muchacho.

— А можеш ли да го правиш извън Дума Ки? Ако седим в някое барче в Тампа например?

— Все щях да уловя нещичко — усмихна се той. — Особено след като съм прекарал тук повече от година, къпейки се в… нали се сещаш, лъчите.

— Ще ме придружиш ли в галерията?

— Amigo, не бих пропуснал тази възможност дори да ми предложат всичкия чай на Китай.