Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 100 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
X
Не можахме да се похвалим с пищна коледна вечеря, но на трапезата имаше едно от „пилетата-космонавти“ на Джак, боровинков сос, готова салата и оризов пудинг. Илзе изяде по две порции от всяко блюдо. След като си разменихме подаръците и изразихме възхищението си (и двамата получихме точно това, което искахме!), аз заведох дъщеря си в „Розовото мъниче“ и я запознах с всичките си художнически експерименти. Само портретите на приятеля й и жената с червената рокля (ако наистина бе жена) лежаха на най-горната полица на дрешника в спалнята ми, където останаха до заминаването на Илзе.
Бях подлепил с картон десетина картини и ги бях подпрял на стената. Дъщеря ми ги обиколи веднъж, после се спря и отново ги разгледа една след друга. Вече се бе мръкнало и през големия прозорец надничаше само мракът. Имаше отлив и единственото, което напомняше за присъствието на океана, бе едва доловимият шепот на вълните, издъхващи на пясъка.
— Наистина ли ти ги нарисува? — след цяла вечност попита Илзе. Обърна се, погледна ме и аз изведнъж се почувствах неловко. Така гледат хората, които изцяло променят мнението си за някого.
— Да — кимнах. — Какво мислиш?
— Добри са. Може би повече от добри. Тази например… — тя се наведе и внимателно вдигна рисунката с раковината на хоризонта, обкръжена от оранжево-жълто сияние. — тази е толкова стра… извинявай, направо тръпки ме побиват от нея.
— И аз мисля така. Всъщност тук няма нищо ново. Трябва само да комбинираш залеза с малко сюрреализъм. — И внезапно възкликнах: — Здравей, Дали!
Дъщеря ми остави „Залез с раковина“ и взе „Залез със софора“.
— Кой ги е виждал?
— Само ти и Джак. А, и Хуанита. Тя ги нарече asustador. Или нещо подобно. Джак ми каза, че означавало плашещи.
— Да, наистина малко ме плашат — призна Илзе. — Но тате… тези моливи, които използваш, се размазват. И според мен с времето картините ще избледнеят, ако не вземеш някакви мерки.
— Какви?
— Не знам. Но мисля, че трябва да ги покажеш на човек, който наистина разбира от живопис. Който ще ти каже дали наистина са добри.
Думите й ме поласкаха и в същото време ме разтревожиха. Почти ме хвърлиха в смут.
— Нямам представа към кого и къде да се обърна…
— Попитай Джак. Може да знае някоя художествена галерия, където да им обърнат внимание.
— Ами да, фасулска работа. Ще изкуцукам вътре и ще им кажа: „Знаете ли, живея на Дума Ки и направих няколко рисунки с молив… предимно залези, доста необичайна тема за крайбрежието на Флорида… а освен това прислужницата ми смята, че са muy asustador.“
Дъщеря ми сложи ръце на кръста си и килна глава. И Пам заемаше същата поза, когато нямаше намерение да остави нещата току-така. Когато смяташе да отстоява позицията си докрай.
— Татко…
— Слушай, само това ми трябва в момента.
Тя се престори, че не ме чува, и продължи:
— Създал си процъфтяваща компания, след като си разполагал само с два пикапа, булдозер от времето на Корейската война и заем от двайсет хиляди долара. А сега се мъчиш да ме убедиш, че да покажеш рисунките си на двама-трима галеристи е непосилна за теб задача. — Посмекчи тона си и добави: — Мисълта ми е, че картините ти наистина са добри. Добри са. Дори аз го разбирам, въпреки че целият ми опит в тази област се изчерпва с часовете по изкуствознание в училище.
Отвърнах нещо, не помня точно какво, понеже се замислих за набързо нарисувания портрет на Карсън Джоунс, известен още като Баптисткото колибри. Дали дъщеря ми щеше да одобри и тази картина, ако й я покажех?
Обаче нямах никакво намерение да й я показвам. Нето нея, нито рисунката на жената в червено. Нямах намерение да ги показвам на никого. Поне тогава си мислех така.
— Татко, ако винаги си имал този талант, защо не си го проявявал досега?
— Не знам — въздъхнах. — А и още не знам дали наистина имам талант.
— Ами намери някой, който да ти го каже. Човек, който разбира… — Тя взе рисунката, на която бях изобразил пощенската кутия. — Дори тази… не е нищо особено, но в нея има нещо. Заради… — Илзе докосна листа — … кончето-люлка. Защо си нарисувал тази играчка?
— Нямам представа. Сама пожела да е там.
— По памет ли си рисувал?
— Не. Не съм способен на това. Или заради злополуката, или защото не ми достига въображение. — Само дето всъщност можех. Когато ставаше въпрос за млади мъже с тениски на „Туинс“. Намерих кончето в интернет, после разпечатах снимката…
— Уф, да му се не види, размазах я! — извика Илзе. — О, как можах!
— Няма проблем, скъпа. Не се притеснявай.
— Напротив! Има проблем! Трябва да си купиш някакви шибани бои! — В този миг дъщеря ми изведнъж си даде сметка какво бе казала и притисна длан към устата си.
— Вероятно няма да ми повярваш, но веднъж или дваж съм чувал тази дума — усмихнах се аз. — Обаче предполагам, че твоят приятел… навярно…
— Правилно предполагаш — отвърна мрачно дъщеря ми, ала след малко също се усмихна. — Но ако знаеш каква уста отваря, когато някой засече колата му… Тате, а за твоите картини…
— Радвам се, че ти харесаха.
— Не само ми харесаха. Направо ме изумиха. — Тя се прозина. — И едва стоя на краката си.
— Май трябва да изпиеш чаша какао и да си легнеш.
— Страхотна идея.
— Коя по-точно?
Илзе се засмя. Как прелестно и звънко прозвуча смехът й!
— И двете.