Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duma Key, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Стивън Кинг. Дума Ки

ИК „Плеяда“, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
  3. — Излишен интервал преди звезда

Статия

По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дума Ки
Duma Key
Създаване2008 г.
САЩ
Първо издание2007 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
ПредходнаРоманът на Лизи
СледващаПод купола (Канибали)
ISBNISBN 978-954-409-282-5

бележки
  • В поредния си роман на ужаса Стивън Кинг не изневерява на стила си
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.

Сюжет

Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.

А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!

Цитати

- Едгар, кога се чувстваш щастлив?

- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.

- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.

Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън

Чуй, Едгар. Време е за трето действие...

Уайърман

- Сграбчи деня, Едгар...

- И остави деня да те сграбчи...

Уайърман и Едгар Фриймантъл

III

Когато се събудих, почти се бях изсулил на пода, само левият ми крак беше на леглото, но беше изтръпнал. Навън вятърът и прибоят продължаваха атаката си. Сърцето ми биеше с такава сила, че не отстъпваше на вълните, стоварващи се върху брега. Буквално виждах как Теси потъва в дълбините, а онези пихтиести, неумолими ръце я стискат за глезените. Образът беше изключително ясен — като демонична картина в съзнанието.

Но не сънят за малките момиченца, бягащи от уродливото създание, бе накарал сърцето ми да се разтупти, нито пък причината да се озова на пода с металически вкус в устата си. По-скоро се чувствах се чувствах като човек, който се буди от лош сън с мисълта, че е забравил нещо важно — да изключи фурната например — и сега цялата му къща мирише на газ.

Свалих си крака от леглото и той тупна на пода след безсилен взрив от стотици иглички. Захванах се да го разтривам, докато се мръщех от неприятното усещане. Отначало пръстите ми сякаш докосваха парче дърво, но после вкочаняването постепенно започна да отшумява. За разлика от чувството, че съм забравил нещо жизненоважно.

Но какво? Надявах се, че експедицията ни до южната част на острова ще сложи край на тази гнусна история. Най-трудното беше да запазим вярата си и ако не я изгубехме на дневна светлина, нямаше причини да се откажем. Вероятно щяхме да видим летящи нагоре с краката птици или гигантско жабоподобно чудовище щеше да застане на пътя ни, но според мен това бяха просто привидения — идеални за сплашване на шестгодишни момиченца, но не и на възрастни мъже… особено ако са въоръжени със сребърни харпуни.

Аз щях да взема скицника и моливите си.

Помислих си, че в момента Персе навярно се страхува от мен и новооткрития ми талант. Ако бях сам, както не се бях възстановил от инцидента, при който едва не загинах, щях да й бъда по-скоро придобивка, отколкото проблем. Защото въпреки всичките му големи приказки и гръмки фрази Едгар Фриймантъл всъщност не бе имал предишен живот; този Едгар само бе сменил фона на инвалидното си съществуване от борове на палми. Но след като си бях намерил приятели… след като прозрях какво ме заобикаляше и се пресегнах към него…

Тогава вече бях станал опасен. Не знам какво точно бе имала предвид — освен това да възвърне мястото си в света, — но навярно е смятала, че един талантлив еднорък художник има грандиозен потенциал за злодеяния. Та аз бих могъл да разпратя отровни картини по целия свят! Обаче се бях обърнал срещу нея също като Либит. Сега първо трябваше да бъда спрян, а после — да бъда захвърлен.

— Малко закъсня за това, гадино! — прошепнах.

Тогава защо подушвах газ.

Картините — особено най-опасните от цикъла „Момиче и кораб“ — се намираха под ключ в склада на галерията; на сигурно място, на континента, както Елизабет беше поискала. Според Пам никой от семейството и приятелите ни не беше купил рисунки, освен Бози, Том и Зандър Кеймън. За Том и Кеймън беше твърде късно, ала Бози бе обещал да изгори своята, така че там положението беше овладяно. Дори Джак бе замесен, но вече не го заплашваше нищо, понеже бе признал за мъничката си кражба. Добре, че Уайърман се беше сетил да го попита. Даже бях изненадан, че не попита дали собственоръчно не му бях подарил някоя рисун…

Дъхът ми застина в гърлото и се превърна в остри ледени висулки. Сега вече знаех какво бях забравил. Сега, в мъртвешките дълбини на нощта, докато вятърът вилнееше навън. Бях насочил цялото си внимание върху проклетата изложба и така и не се бях замислил на кого бях подарил картини преди нея.

„Мога ли да я взема?“

Паметта ми, която продължава да ми изневерява, от време на време ме изненадва с изключително ярки и отчетливи спомени. Така се случи и сега. Видях как Илзе стои боса в „Розовото мъниче“, само по шорти и тениска. Стоеше пред статива ми. Тогава я помолих да се отдръпне, за да видя картината, която бе погълнала вниманието й. Картината, която дори не си спомнях, че съм рисувал.

„Мога ли да я взема?“

Дъщеря ми се отдръпна и аз видях малко момиченце с рокличка за тенис. Въпреки че бе обърнато с гръб, то беше в центъра на изображението. Рижите му коси бяха като на Рийба, приятелката от предишния ми живот. Същевременно момиченцето беше и Илзе — Илзе от лодката, и голямата сестра на Елизабет, Адриана, понеже това беше роклята за тенис на Ади (онази с изящните сини воланчета). Нямаше как да го зная, но го знаех; бяха ми го прошепнали рисунките на Елизабет, макар че когато ги бе създавала, тя бе по-известна като Либит.

„Мога ли да я взема? Искам точно тази.“

Или нещо я бе накарало да поиска точно тази.

После се обадих на Илзе — бе казала Пам. — Не знаех дали ще я намеря, но тя току-що се бе прибрала.

Навсякъде около краката на момиченцето-кукла се търкаляха топки за тенис. Други се поклащаха сред неголемите вълни.

„Гласът й звучеше уморено, но поне си беше вкъщи, жива и здрава.“

Така ли беше? Така ли бе наистина? Бях й подарил проклетата картина. Тя беше моята Бисквитка и аз не можех да й откажа нищо. Заради нея дори бях назовал картината — понеже художниците трябвало да кръщават творбите си. „Краят на играта“ — бях й казал тогава и сега това название зазвъня в главата ми като камбана.