Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 100 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- — Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
Как да нарисуваме картина (II)
Помнете, че истината е в подробностите. Без значение как виждате света или в какъв стил работите, истината винаги е в подробностите. Естествено там се крие и дяволът (всички така казват), ала може би истината и дяволът са едно и също нещо. Не е изключено, нали?
Отново си представете момиченцето — онова, което падна от бебешката количка. Удари си главата отдясно, но повече пострада лявото полукълбо на мозъка му, където се намира зоната на Брока[1] (не че терминът е бил познат през двайсетте години на миналия век). Зоната на Брока управлява речта. При силен удар на това място човек губи способността си да говори — за известно време или завинаги. Ала въпреки че говорът и зрението са свързани, загубата на говор не означава и загуба на зрението.
Малката вижда.
Вижда петте си сестри. Роклите им. Косите им, развявани от вятъра, когато се прибират вкъщи. Вижда прошарените мустаци на баща си. Вижда леля Мелда, която в детското й съзнание не е икономка, а най-близкото нещо до думичката мама. Вижда тюрбана, който си връзва бавачката, когато чисти къщата; вижда възела над високото шоколадово чело на леля Мелда. Вижда сребърните гривни на леля Мелда, вижда как блестят и хвърлят ярки отблясъци под слънчевата светлина, струяща през прозорците.
Подробности, подробности, истината се крие в подробностите.
И копнее ли видяното да бъде изречено, пък макар и от дете с увреден мозък? О, да, да!
Тя си мисли: „Боли ме главата.“
Тя си мисли: „Случи се нещо лошо и не знам коя съм аз. И къде съм. Или какви са всички тези ярки образи.“
Тя си мисли: „Либит? Либит ли се казвам? Едно време знаех. Едно време можех да говоря, но сега думите ми са като риби във вода. Искам мъжа с косми над устата.“
Тя си мисли: „Това е моят татко, но когато се опитвам да кажа името му, казвам «Ица! Ица!», понеже в този момент някаква птица прелита пред прозореца ми. Виждам всяко нейно перце. Виждам окото й, блестящо като стъкло. Виждам крачето й — как е свито, сякаш е счупено, и думичката за това е криво. Главата ме боли.“
Влизат момичетата. Мария и Хана. Тя не ги обича, както обича близначките. Близначките са малки като нея.
Тя с мисли: „Едно време наричах Мария и Хана големите злобарки“ — и изведнъж разбира, че отново го знае. Още нещо се е върнало. Думата, обозначаваща друга подробност. Тя пак ще я забрави, ала следващият път ще я помни по-дълго. Почти е сигурна.
Тя си мисли: „Когато се опитам да кажа Хана се получава «Ица! Ица!» Когато се опитвам да кажа Мария, се получава «Ия! Ия!» И те ми се смеят, тези злобарки. А аз плача. Искам татко, но не мога да се сетя как да го извикам; тази дума пак изчезна. Думите са като птиците — идват и отлитат. Сестрите ми говорят. Говорят, говорят, говорят. Гърлото ми е пресъхнало. Опитвам се да кажа, че съм жадна, ала излиза «Адна! Адна!» Те обаче само се смеят — тези злобарки. Превързана съм, усещам мириса на йод, мириса на пот, чувам присмеха им. Разкрещявам им се — крещя с пълно гърло — и те избягват. Идва леля Мелда — на главата си има червен барабан. Обръчите й лъщят, лъщят, лъщят на слънцето и се наричат гривни. Казвам: «Адна, адна!», ала леля Мелда не ме разбира. Тогава казвам «Пи! Пи!» и тя ме слага на гърнето, макар че не ми се пишка. Седя на гърнето, гледам и посочвам. Влиза татко. «Каква е тази врява?» — пита; лицето му е покрито с бяла пяна с изключение на едно място. Вече е прокарал оттам нещото, което премахва космите. Той вижда накъде посочвам и разбира. «Жадна е.» Налива вода в една чаша. Стаята е пълна със слънце. Прашинките танцуват на слънцето и това се нарича красиво. Изпивам я до дъно. После отново закрещявам, но от радост. Татко ме целува, целува, прегръща, и аз се опитвам да кажа «татко», но все още не мога. После се замислям за името му и в главата ми се появява Джон, и докато си мисля за името му, от устните ми се откъсва «татко!» и той ме прегръща, прегръща, прегръща още по-силно.“
Тя си мисли: „Татко е първата ми дума след лошото нещо.“
Истината е в подробностите.