Николай Райнов
Княз и чума (57)

57. За свадата между царя на змейовото царство и Рицаря на Черната Перуника

Малко след това, духовете почнали да се връщат един по един — все с празни ръце.

Теменужният казал на магьосника, че никой от конете не може да отнесе човека в царството на чумата; в змейовите обори нямало такъв кон. Кафявият роб съобщил, че не могъл да намери в никоя стая оръжие, каквото го били пратили да търси. Шареният казал, че не успял от никого да узнае, къде е дяволският бръмбар.

Магьосникът се ядосал, тропнал с крак и се развикал. Той почнал да хули трите роба, че са лениви и си не гледат работата. После наизвадил всички останали ключове и градината се изпълнила с роби. Те един на друг не си приличали. Имало с какви ли не цветове, с всякакви дрехи, с различни ръстове, бели — като вар, черни — като сажди, сини — като синило, зелени — като гущер, червени — като ябълка, жълти — като лимон, теменужни, портокалови. Имало шарени с по два или три цвята, че дори и с по четири — на пръчки, на квадрати, на точки, на лъкатушни черти. Едни били едри, като слонове, други — дребни, като паленца. Някои — мършави, а други — пълни. Пък да им погледне човек дрехите — то било цял панаир. Един носел желязна броня, друг — селски дрехи, трети бил гол — само с една шарена престилка, четвърти — дори без престилка; едни носели облекло от кадифе и коприна, други — от коноп, трети — кожуси; някой били голи, но накичени с огърлици, гривни и пръстени; други имали широки пояси, в които стърчали ножове, големи огнива или ключове.

Както ято жерави изгракват, когато полетят наесен към юг, — всички в един глас, — тъй и четиридесетимата роби извикали — кой на тънко, кой — на дебело, кой — пискливо, кой — дрезгаво, но все в едно и също време:

— Какво ще заповядаш, господарю на змейовете?

Старецът заповядал на всички — правят каквото правят, да му донесат въоръжението, да му доведат коня и да му намерят дяволския бръмбар. Духовете се изгубили. Царят на змейовете ги чакал много нетърпеливо. Когато се върнали, те му съобщили, че не можели да намерят оръжие, с което се влиза безопасно в двореца на чумата; такова оръжие имал само Великият Дявол, но го бил дал на една млада магьосница, а тя го подарила на едного от рицарите на Черната Перуника. Колкото се отнася до коня, който би отнесъл човека в царството на чумата, той можел да се извика, само като се изтегли костеният меч; а и тоя меч бил у рицаря на Черната Перуника. Най-сетне, за дяволския бръмбар казали, че се намира в едно сандъче, което лежи вдън Извора на Тайната, в двореца на чумата; от там можел да го извади само някой дух, подвластен на Великия Дух на Водата.

— Хубава работа! — рекъл и злобно и ядовито магьосникът, като погледнал своя гостенин и видял на рамото му образа на черна перуника. — Ти си ми отнел, неблагодарни момко, онова, което ми най-много трябваше. Кой ти позволи да извикваш духовете на тия ключове? Не знаеше ли, че те са мои и че само аз имам право да ги пращам където и да е?

Юнакът почнал да се оправдава, че нищо не знаел и че бил пратил роба да му донесе нещо, което си е негово. Но царят на змейовете се още повече разлютил. Ясно било, че завижда на княза и желае да му отнеме вълшебното въоръжение.