Николай Райнов
Княз и чума (49)

49. За помощта на змея

Царицата идваше при мене всеки ден и ме заплашваше, че ако не й направя питие — ще ме убие. Даде ми срок петдесет дена, ако на петдесетия не й дам питието за младост, щяла да заповяда да ме насекат на късове.

Моето положение беше отчаяно. Малко беше останало — да се съглася. Но ето, че една нощ (останали бяха само няколко деня преди срока) в тъмницата се разнесе страшно бучене, като че ли всички ветрове са се сдружили да пометат света. Вратата на моята килия се разтвори и на прага се показа змеят с четиридесет глави.

— Имали моми? — запита ме той. — Има ли млади царски дъщери в това царство, магьоснико?

— Има, змейо, — му рекох аз. — Осем са, но са зли, зли, като усойници. Не ти трябват.

— Нищо, че са зли, — рече той. — Колкото са по-зли, толкова по-драги ще са ми. Една нощ да прекарат в моя лабиринт, ще станат като гълъби. Къде са? Ела ми ги покажи!

Аз това и чаках. Змеят — напред, аз — подир него, — минахме през подземния коридор. Пазачите бяха умрели от страх. Излязохме от тъмницата. Змеят ме хвана с едната си ръка и ме сложи между крилата си.

— Кажи сега, накъде! — рече той.

Аз го оправих към двореца, показах му спалните покои на княгините и той забуча толкова страшно, че трябваше да си запуша ушите — да не би да оглушея.

Чудовището влетя в двореца и почна да влиза от стая в стая. Стражите падаха, като вкаменени, щом ги доближи. Змеят обходи всички осем покои и грабна дъщерите на царицата една по една. Те пищяха, но той ги стискаше яко — и колкото ги по-чевръсто притискаше до тялото си, толкова по-силен ставаше, а те слабееха. Отначало махаха с ръце и се силеха да се изтръгнат от прегръдките му, а после отмаляха и увиснаха на ръцете му.

Но чудовището се не насити.

— Само тия ли са? — запита то, като стигнахме пред спалнята на царицата. — Няма ли още? Да не си ме излъгал, магьоснико?

— Не съм, — рекох му аз. — Само тия осем са.

Но змеят не вярваше.

— Още има, — изсъска той; — все ще да има поне още една. Ей в тази стая, дето е пред нас, ми мирише на жена. На княгиня ми мирише. Има ли, а? Кажи, магьоснико: има ли?

— Няма, няма, — рекох му аз. — Там спи царицата, майката на тия. Тя е вече застарила, та ми искаше питие за младост, затова ме беше хвърлила и в тъмницата, дето ме намери ти.

— Стара, не стара, — каза змеят, — поне да я видя, коя е и каква е.

И той влетя в стаята.

Царицата нададе страшен писък, като видя чудовището. Лицето й отведнъж стана от грозно по-грозно. От ужас тя се сви на кълбо в леглото си. Змеят я изгледа и — види се — не я хареса, защото веднага се изви и полетя из стаята навън.

— Имал си право, магьоснико, — ми каза той, когато се озовахме вън от двореца. — Царицата е наистина много грозна и стара. А ти, щом си майстор да правиш питиета за младост, ще ми трябваш. Не те пущам вече. От днес нататък ще ми бъдеш роб и ще вършиш всичко, щото ти кажа. Ако сгрешиш нещо или пък се опиташ да побегнеш, — да знаеш, че ще те изям.