Николай Райнов
Княз и чума (43)

43. За нарушението на обета, за мъртвата гора и за новите премеждия на княза

Великият Дух на Водата млъкнал. Князът научил много от неговия разказ, но най-важното не можел да научи: как е баща му и що става в тяхното царство.

Като видял, че Великият Дух на Водата се готви да си отиде, той не могъл да се сдържи, отворил уста и го запитал, жив и здрав ли е баща му.

Но веднага, щом продумал, станало нещо страшно. Целият дворец се разклатил от основа. Чул се ужасен гръм — сякаш светът се срутва. Силна вихрушка се извила, грабнала княза и го понесла на някъде.

Момъкът се разтреперил от страх. Той не можел да се опомни. Усетил, че никаква чужда сила му затваря очите. После почувствувал в сърцето си отчаяние. Махал ръце, силел се да си отвори очите, но не можел. Черна мрачина го погълнала; той полетял над студена пропаст, в която съскали змии, хвърчали чудовища и ревали кръвожадни зверове.

След това изгубил свяст — нищо вече не чувал и не виждал. Когато се опомнил и отворил очите си, момъкът видял, че лежи на студен камък, всред мъртва гора. Нямало никого наоколо му. Небето било костено, въздухът — стъклен. Черни вкаменени дървета стърчали наоколо. В тая гора не течали потоци. Нямало ни един извор. Дори по листата на дървесата не блестели капки роса; като че ли всичко е от камък, въглен и желязо.

Такава скръбна гора князът не можел да си помисли, че има някъде. Той се озъртал наоколо — дано види нещо живо, но усилията му отишли напразно. Изправил се. Цялата му снага го боляла — сякаш е паднал от високо на плоския камък.

Тръгнал из гората — накъдето му видят очите. Като навлязъл между черните дървета, около него почнали да прелитат някакви едри птици, с косми вместо пера, като прилепи. Те летели глухо; от летежа им въздухът ставал студен.

Колкото по-навътре в гората навлизал, толкова по-тъмно ставало. По едно време притъмняло тъй много, че се не виждало вече нищо. Князът се изгубил. Напразно дирел той път — да излезе из страшната гора.

На едно място седнал да си почине. Дълго седял, но умората не минавала. Погледнал се: облечен бил в парцаливи дрехи, като ония просяци, които виждал по пътищата. Нямало ни костения му меч, ни бронята с черната перуника на рамото. Ужасен студ усещал, цялото му тяло треперело, зъбите му тракали. Паметта му била мъртва; той не си спомнял, що е станало преди това, къде е бил, що е направил и как се е озовал в тая тъмна и ледена гора.

По едно време пак станал и тръгнал през гората. Тогава забелязал между дървесата пътека и се запътил по нея. През много стръмни места трябвало да мине, сума канари трябвало да обходи, докле излезе из черната гора. Най-после се качил на един връх, отдето се виждало голямо замръзнало езеро.

Князът се спуснал по пътеката и седнал да си почине на брега на мъртвото езеро. Показала се месечината — като огромен кръг. Студената й светлина озарила замрелите талази на езерото и плоските скали край брега му.

Както гледал разсеяно наоколо си, князът забелязал на една голяма скала надпис. Буквите били издълбани. Лъчите на месеца падали върху тях и надписът се четял лесно.