Николай Райнов
Княз и чума (5)

5. За чудесата в пещерата на магьосницата

Като рекла това, момата плеснала с ръце и отведнъж всред пещерата се изправил един мъж, който се явил — кой знае, от къде.

Той бил космат, като маймуна, с големи челюсти. Ушите му били толкова дълги, че се прегъвали и висели надолу, пред раменете му. Нозете му били пък дебели и къси, сякаш нозе на слон. Той имал само едно око — голямо, насред челото. То светело толкова много, че от него излизали искри. Накрай гръбнака си тоя черен мъж имал опашка, а на нея — златно звънче.

Като го видял, князът се уплашил. Не че бил страхлив, но никак не очаквал — момата да плесне с ръце; а още по-малко пък се надявал — току изневиделица да изскочи такъв черен и опашат човек, със звънче на опашката.

Косматият мъж дори не се и обърнал към княза. Той погледнал дъщерята на магьосницата, поклонил и се и я запитал, какво ще му заповяда.

— Донеси ни да ядем! — рекла тя.

Черният слуга изчезнал и се върнал малко след това, та донесъл голяма златна табла с всякакви гозби и плодове; той я сложил пред момата и отново се изгубил.

По всичко си личало, че магьосницата е доволна, като гледа, как князът се учудва и на слугата, и на таблата, и на ястията.

Додето закусвали, тя разпитала момъка за много неща. От дума на дума, заговорили за чумата. Князът казал, че много му се иска да види чумата, за която приказват всички в двореца.

— Ями ако я видиш, да не би да се уплашиш? — попитала го момата.

— Не знам, — отговорил той. — Може и да се уплаша; казват, че била много страшна. Но нали — ако имам муска, каквато носят двамата слуги, — тя няма да ми направи нищо? Не можеш ли ти да ми направиш такава муска? Аз мислех да помоля баща ти, но ми се не вярва да се съгласи…

— Нему ти не трябва да казваш нищо, — казала магьосницата. — Той няма да ти даде и да издумаш дори каквото си намислил. Аз ще свърша тая работа; ще направя да отидеш при чумата и да я видиш, без да ти направи нещо.

— Моля ти се, направи това! — рекъл радостно князът. — Ще ти бъда много благодарен. И никому нищо няма да казвам.

— Добре, — казала магьосницата, — но и ти трябва да ми направиш една малка — много малка — услуга.

— На драго сърце, — рекъл князът. — Още сега ще я направя. Какво е то?

— То е дребна работа, — отвърнала момата. — Когато оздравее баща ми, ще го запиташ, знае ли нещо за дяволския бръмбар.

— Какъв е тоя бръмбар?

— Той се познава по това, че на гърба му има изобразена глава с два рога, а на корема — корона със седем върха. Едър е, крилата му са жълти и блестят, като злато. Целият е нашарен с всякакви украшения — по шарките си прилича на пеперуда. Кротък е, не хапе, не е отровен. Ако искаш да знаеш, мене ми трябва за лек. Ще го изсуша, ще го скълцам и ще направя цяр за някой болести. Баща ми трябва да го знае къде е; той знае всичко, що има по земята.