Дейвид Зиндел
Падналите богове (5)

Глава 5
Последователите на завръщането

В мига, в който каквото и да било — наука, феминизъм, будизъм, холизъм, каквото и да било — започне да придобива особеностите на космология, то трябва да бъде отхвърлено. Много по-важно е как се съхраняват нещата в ума, отколкото какво има там, включително самото това твърдение.

Морис Берман, историк на века на Холокоста

Когато хората престанат да вярват в Господ, проблемът не е, че вече не вярват в нищо, а че вярват в каквото и да е.

Г. К. Честъртън^[1]

През следващите дни Данло често се връщаше в дюкяна на Дрисана. Той си впечата много повече от Езика, защото макар че Орденът нямаше да изпитва големината и качеството на познанията му, той все пак се нуждаеше от основите на историята, механиката, екологията и другите дисциплини, за да поддържат мрежата от асоциации, толкова необходими за разбирането на сложностите на цивилизацията. Научи много удивителни неща. Изглежда, в човешките същества се въдеха мънички животни, прекалено дребни, за да се усещат или виждат. Наричаха се бактерии и понякога съставляваха до десет процента от теглото на тялото. Бактериите — както и вирусите, и протозоите — плуваха в течностите на очите и изпълваха червата му с гнили газове. Понякога проникваха дълбоко в тъканите на тялото му. И жителите на Никогея се страхуваха да се докосват, за да не се заразят. Повечето, дори на закрито, покриваха ръцете си с тънки кожени ръкавици и внимаваха да не се приближават прекалено много до непознати, за да не вдишат издишания от тях въздух. Тези задръжки причиняваха на Данло много неприятности. Той обичаше по алалойски да се притиска във Фейет или Луистър, когато ги поздравяваше по коридорите в къщата на Стария отец. Да мирише косата им или да прокарва мазолестите си ръце по гладките им лица и отново да се уверява в реалността и човечността им. С невероятна трудност се научи да се въздържа. Особено сред тълпите по тесните улици на Фравашкия район — там трябваше да се пързаля с изключителна предпазливост и да избягва стълкновенията с парфюмирана коприна или изцапана от пот вълна. Беше му досадно, че случайният сблъсък — дори най-лекият допир — изисква незабавно извинение. За предизвикателно и нетактично се смяташе даже съзнателно да гледа някого, да среща нечий поглед или да задържа очите си прекалено дълго върху някого.

Разбира се, той още не знаеше нищо за слелянето. Не можеше да предполага, че понякога слеляците отмъкват чуждо ДНК, за да развиват специфични вируси, убиващи по ужасен начин. (Или понякога, чрез отвратителното изкуство на следната пантомима, мозъкът на жертвата се заместваше неврон по неврон с препрограмирали неврологици и човек постепенно се превръщаше в безмозъчен роб.) Веднъж му хрумна, че вирус може да е заразил и убил и неговия народ — как иначе да обясни смъртта на племето си? Той се дивеше на мащабите на екологията на този свят, включваща такива мънички, паразитни същества. Вирусите, мислеше си Данло, всъщност бяха просто още един вид животни, които нападаха клетките на човешките същества и не бяха по-страшни от снежните тигри, въшките или мечките. Чудеше се обаче как вирусите биха могли едновременно да убият цялото му племе. Мечката можеше да издебне и убие самотен ловец, но никога цяла група хора, размахващи копия. Такъв инцидент би бил шайда, пълно нарушаване на световното равновесие. Можеше само да предполага, че трябва да се е случило нещо, за да унищожи хала връзката на племето му със света. Навярно някой от мъжете бе забравил да се помоли за душата на животно, което е убил. Навярно някоя от жените неправилно беше приготвила кръвен чай и това бе отслабило телата на всички девакски хора. Всъщност той изобщо не подозираше, че в Хайдар, Чандра и неговите племенни братя и сестри може да е проникнал цивилизован вирус, изобщо не си представяше, че вирусите могат да се използват като оръжие, защото за него такива мисли все още бяха невъобразими.

Когато зимата напредна в дълбока зима и времето стана по-студено, той откри, че бавно и болезнено се приспособява към странността на Града. Всеки ден прекарваше много време навън, като се пързаляше и проучваше лъкатушещите лилави плъзги на Камбаната и другите райони в Квартала на далечниците. Научаването на Езика беше като отваряне на вратата на къща с многобройни, пищно украсени стаи — позволяваше му да разговаря с автисти, магиди и други хора, които срещаше по улиците. Въпреки природната си срамежливост, той обичаше да приказва, особено с пилотите и академиците от Ордена, които често можеха да се открият да вечерят сложни ястия в „Хофгартен“ или да пият шоколад в безбройните кафенета на Стария град. Постепенно, от стотиците дребни забележки, които правеха за фравашите тези хора — както и от участието си в медитациите, словесните игри и другите ритуали в къщата на Стария отец — Данло започна да вижда цялата фравашка система от нова гледна точка. Започна да храни съмнения дали тя действително води към истинско освобождение. Всяка вечер, преди обичайното състезание по мокша, той сядаше с другите ученици около Стария отец и повтаряше Словото на целта: „Нашата система не е проста като другите; тя е метасистема, предназначена да ни освободи от всички системи. Макар че не можем да се надяваме да се избавим от всички разбирания и светогледи, можем да се освободим от обвързаността си с което и да е конкретно разбиране или светоглед.“ Той слушаше как Стария отец обсъжда Трите парадокса на живота, Теорията на Найратмия или стиховете на Джин Зенимура, един от първите човешки майстори на мокша. Данло винаги слушаше с полуусмивка, даже когато някакъв глас нашепваше в ухото му, че самата фравашка система може да го обвърже също толкова сигурно, както нектарът на огнецветето опиянява и улавя пеперуда.

Всъщност той не искаше да приеме някои от фундаменталните учения на фравашката система. Макар че от негова страна беше малко прибързано, дори самонадеяно, още от самото начало Данло спореше със Стария отец за идеала и упражняването на изкуството на „пластовостта“. Това изкуство цели да преведе учениците през четирите степени на освобождението. В първата степен, тази на еднопластовостта, човек е обвързан в границите на един-единствен светоглед. Това е действителността на детето или алалойския ловец, който дори може да не съзнава, че съществуват и други начини за възприемане на реалността. Повечето хора от Цивилизованите светове обаче знаят за многобройните религии, философии и светогледи на човечеството. Те предполагат, че верността им към собствената им система от разбирания е донякъде условна, че са се родили например като автисти или архитекти на безкрайния живот, могат да смятат сънищата за най-висше състояние на действителността или да обявяват изкуствения живот за крайна цел на еволюцията. Всъщност те могат да вярват във всичко, но еднопластовите хора вярват само в едно нещо, каквато и действителност родителите и културата им да са впечатали в мозъците им. Както казват фравашите, човешките същества са самодоволни създания, които обичат да търсят в огледалото доказателства, че са по-умни и по-красиви, отколкото са в действителност. Безграничната и смъртоносна суета на човешките същества се състои в това да се убедят, че независимо колко е невероятен или странен, техният светоглед е някак си по-разумен, естествен, прагматичен, свят или верен от всеки друг. По свой собствен избор — или от страхливост — повечето хора никога не се освобождават от еднопластовата степен на виждане на света и това е тяхното проклятие.

Със самото си приемане на фравашката система всички ученици на Стария отец се бяха издигнали до сложната степен на възприятие. Да си сложен означава да приемаш поне две различни действителности, навярно в два различни периода от живота си. Сложната жена или мъж отхвърля разбиранията като стари дрехи, когато се износят или не са подходящи. С помощта на фравашките методи е възможно да преминаваш от една система на възприятие към друга, постоянно да се развиваш, да ставаш по-гъвкав, да се освобождаваш от един светоглед, както змията съблича старата си кожа. Когато се наложи, истински сложната личност свободно се движи из тези системи. Когато пътува с шейна по замръзнало море, тя има деветнайсет различни думи за цветовете на белотата; когато изучава Нютоновия спектър, тя съчетава червени, зелени и сини дължини на вълните в чисто бяла светлина; когато посещава префекта на Геена, тя избира дрехи, по които няма бяло, тъй като е очевидно, че бялото всъщност изобщо не е цвят, а по-скоро отсъствие на какъвто и да било цвят и следователно отсъствие на светлина и живот. Идеалът за сложност, както обичаше да напомня на учениците си Стария отец, беше способността да се движиш от система на система — от светоглед на светоглед — със скоростта на мисълта.

— А ха — каза една вечер Стария отец, — всички вие сте сложни и някои могат да станат много сложни, но кой сред вас притежава силата да е многопластов?

Третата степен е многопластовостта. Ако сложността е способност едно след друго да отхвърляш и приемаш различни разбирания, когато са полезни или подходящи, многопластовостта е едновременното приемане на повече от една действителност. Тези действителности могат да са толкова различни — или дори противоположни, — колкото старата наука и вълшебното мислене на детето. „Истината е многопластова“ — казваха Старите отци. Човек никога не може да стане многопластов, ако се страхува от парадокс или заробване от бога на последователността. Многопластовото виждане е парадоксално, нова логика, внезапно завършване на плашещи модели. Усъвършенстването на многопластовостта позволява да разглеждаш света в много измерения — все едно да се взираш в скъпоценен камък с хиляди различни страни. Когато постигне тази многопластовост, човек вижда сътворението на света като дело на бог, вижда огнена топка, избухваща от първичното небитие, вижда общ сън, вижда вечното кристализиране на действителността от искряща и необособена същност — едновременно вижда всички тези неща и още много други. Многопластовият човек (или извънземен) възприема всички истини като взаимосвързани части на по-голяма истина. Фравашите учат, че по веднъж на всеки цикъл от времето се ражда някой, който се развива от многопластовост до всепластовост, четвъртата и последна степен на освобождението. Тази напълно свободна личност е асаря. Единствено асаря е в състояние да каже „да“ на цялото творение, защото преди да направи окончателното потвърждение, човек трябва да види всичко такова, каквото наистина е.

Тази идея бе върхът на цялата фравашка мисъл и мъдрост и тъкмо това учение Данло оспорваше повече от всички други. Както твърдеше в дискусиите си със Стария отец, да приемаш всички реалности и да виждаш целостта на вселената беше доблестна и необходима стъпка, но асаря трябваше да надхвърли това. Цялата логика на фравашката система насочваше към освобождаване от системите и разбиранията — защо тогава да не се стремиш да не вярваш в абсолютно нищо? Защо да не гледаш действителността с безгрешни очи, свободен от светогледи като новородено? Това пробуждане за невинност не бе ли истинската особеност на асаря?

— Ох, ох — рече му Стария отец, — но всеки трябва да вярва в нещо. Човек даже трябва да развие свои собствени разбирания. Изненадващо е, че след половин година в моя дом ти не си повярвал в това.

Стария отец винаги бързаше да дари на студентите си святия си садизъм, особено на човек с толкова силна воля, като Данло. А от своя страна, Данло се наслаждаваше на сложния танц от остроумия, толкова любими на фравашите. Никога не се засягаше от шегите на Стария отец. И никога не се заблуждаваше, че е близо до свободата от разбиранията. Точно обратното. Той доброволно — и предпазливо — навлезе във фравашкия светоглед. Наистина беше странно и красиво място. Макар винаги да съзнаваше дребните недостатъци на тази действителност, които постепенно щяха да се разширят в пукнатини, Данло ценеше най-основното от всички фравашки учения: че човешките същества са създадени, за да са свободни. Той страстно, яростно и категорично вярваше в това. Държеше духа на фравизма близо до сърцето си, като невидим талисман, направен от чиста вяра. Фравашите може би не разбираха какво е да си асаря, но това нямаше значение. Системата им пак можеше да се използва, за да се избавиш от илюзиите и мисловните пътища, представляващи затвор за хората. А щом веднъж се освободеше, всяко човешко същество щеше свободно да полети в която посока пожелае.

Фравашката система беше чудесно замислена, да, но както откри Данло, не всички концепции могат да се разберат напълно. Фравашите бяха дошли в Никогея преди три хиляди години и с времето първоначалните учения и практики на системата им бяха станали прекалено систематични. Мисловните експерименти се бяха конкретизирали в упражнения, идеите се бяха сбили в идеология, прозорливостта се бе втвърдила в доктрина, а благоговението и преклонението на учениците пред техните Стари отци неизбежно се бе превърнало в обременително задължение. Мнозина ученици забравяха, че мокша трябва да се използва като средство. Прекалено често те боготворяха този език и си въобразяваха, че научаването на нови думи, стихове и коани на мокша е достатъчно, за да се освободят. Нищо не плашеше Данло повече от тази тенденция към обожествяване. И никой аспект на обожествяването не бе толкова опасен, колкото начинът, по който Луистър, Едуардо и другите се умилкваха на Стария отец и му подчиняваха волята си.

Това, разбира се, е клопката на култовете и религиите, доминирани от гуру, мъдрец или месия. Принципът на заробване е древен: млад мъж или жена чува призива на свят, по-дълбок от ежедневната действителност на обучение, брак, развлечение или стремеж към богатство и обществен напредък. Навярно тази личност е болезнено изпълнена с живот, макар да се страхува, че независимо от усилията си да постигне истинността и смисъла, някак си не е успяла да живее истински. Подобно на хлапе, вкусило забранени бонбони, тя навярно ще се прехвърля от религия на религия, от система на система в търсене на нещо, което да задоволи жаждата й. Ако има късмет, накрая ще открие начин, по-сладък от другите, система от дисциплини с чист житейски център. Ако има голям късмет, ще стане ученик на Стар отец, защото въпреки многото си недостатъци, фравашката система е най-добрата от всички системи, най-стара и най-истинна, най-малко покварена. Какъвто и да е избраният път, ще започне период на постене, медитация, танцови форми, електронна симулация, молитва, пози или словесни наркотици — абсолютно всичко, целящо да съсредоточи вниманието на ученика върху привидните граници на същността му. Целта, разбира се, е да разкъса тези граници, както пилето пробива яйцето. Това е първото постижение на всички търсачи. Светогледът започва да се пропуква, разпада и нещо повече, да изглежда условно построение. Ученикът започва да разбира, че сам е изградил своя собствена действителност. Ако е възприемчив, той ще види, че е изградил самия себе си. И неизбежно ще си зададе въпросите: Какво е „същност“? Какво е светоглед? Ще открие всички предразсъдъци, самозаблуди, спомени, душевна броня и дребни лъжи, които предпазват „аз“-а от външния свят. Стигнал дотам, той може изобщо да загуби чувството си за реалност. Това е опасният момент. Това е мигът, в който сърцето се разтупква и пресеква, в който се загубваш в тъмна стая и не можеш да откриеш електрическия ключ на стената. Това е времето да се изпълниш със страх или още по-лошо, да потънеш сам в студения вътрешен океан, който тегли, вледенява и удавя. Ученикът ще почувства, че умира, ще изпита ужасяващото усещане, че всяка негова същностна част се стопява в небитието. Ако е слаб, страхът му от смъртта ще го парализира или дори ще го хвърли в лудост. Но ако има кураж, ще види, че всъщност не е сам. Стария отец винаги остава близо до него. Неговите усмивки и златни очи му напомнят, че някога е направил същото пътуване като него. Цялото му същество е огледало, отразяващо една-единствена истина: че докато ученикът губи себе си, ще оцелее нещо голямо и красиво. Стария отец ще помогне на ученика да открие тази по-значима част. Това е неговият триумф. Това е неговата наслада. Той ще помогне на ученика напълно да се освободи от светогледа, който го държи в капана си. И после, когато ученикът разчисти и последните остатъци от черупката, пред него се разкрива невероятно по-огромен свят. Този свят е изпълнен с ярка светлина и изглежда безкрайно по-действителен, отколкото изобщо е можел да си представи. Ученикът е по-свободен, по-голям, истински жив. Прелива от силни чувства на радост и обич. Това е вечният миг, разбуждането, което трябва да прати ученика свободен по пътя към пълното освобождаване. Само че тъкмо тук повечето ученици попадат в невидим и смъртоносен капан. Радостта им от свободата се превръща в признателност към Стария отец за това, че ги е освободил; обичта им към действителното се насочва към онзи, който е направил възможно това изживяване на действителността. Наистина, те не могат да си представят отново да извършат това пътуване сами и за самите себе си и затова естествената им обич към Стария отец става необходима и непреодолима. Започват да почитат своя Стар отец, но не само като наставник или учител, а като посредник между тях и новия свят, който са видели. А оттук остава съвсем малка крачка до обожествяването на Стария отец като въплъщение на безкрайното. Единствено чрез Стария отец (както и чрез роши, свещеник или буда) е възможно да се познае действителната действителност. Всяка негова дума е сладък плод, пълен с истина, неговата система на обучение се превръща в единствения начин, по който може да се познае тази истина. И така ученикът, който се е издигнал толкова нависоко и надалеч, накрая стига до нови граници, но не така ясно определени и крехки, колкото първоначалния му светоглед. Той се взира в очите на своя Стар отец и вижда самия себе си като уголемен и свят, но за съжаление, това ново себеусещане е сътворено и дарено му от Стария отец. Сега вече действителността на ученика е изцяло фравашка. Ако е истински съзнаващ — и истински смел, — той още един път ще се опита да се освободи. Но фравашкият светоглед е възвишен и да избягаш от него е все едно птица да се опита да пробие небето. Повечето ученици няма да успеят. Всъщност повечето никога няма да извършат такава неблагодарност и бунт. Но дори в неуспеха им тяхната гордост е да се носят над човешките тълпи, привързани към земята и затворени в познатите си и създадени от самите тях хоризонти.

За да сме справедливи към фравашите, Старите отци отдавна са осъзнали опасностите на гуруизма. И правят всичко възможно, за да обезсърчат робската привързаност на учениците си. Но истината е, че обичат да са гуру. И въпреки предупрежденията, учениците им намират утеха в това да изоставят самите себе си и да поверят съдбата си в ръцете на извънземен. В къщата на Стария отец това се отнасяше за Салим, Майкъл, Ай Елени й повечето от другите. И особено за Луистър Ота. Както беше казал Стария отец, той бе благороден, мил човек, истинска скъпоценност сред хората — но не беше човек, който би отвърнал на сарказма и шегите на Стария отец в същия дух, в който бяха отправени. Луистър съчиняваше коани и плитки стихове на мокша само по задължение, защото трябваше да поддържа определено равнище на остроумие. Но всъщност бе много по-щастлив просто да пие чай в краката на Стария отец, внимателно да го слуша и после папагалски да повтаря възгледите и мъдростите му. И щом веднъж изречеше тези възгледи, с него повече не можеше да се спори. Макар че харесваше Луистър също толкова, колкото и всички останали, с които се беше запознал след пристигането си в Никогея, през кратките дни на дълбоката зима Данло започна да го намира за досаден. Луистър го учеше на шах, етикет и мокша, както и да се пързаля с кънки, така че Данло се оказваше в неговата компания повече време, отколкото би му се искало. Луистър бе компетентен в много области и обичаше да изказва мнението си по всякакви въпроси. За нещастие обаче нито едно от мненията или прозренията му не бе негово собствено. Имаше дразнещия навик да започва забележките си с израза: „Стария отец казва, че…“. Като че ли запомняше всяка дума, изречена от Стария отец. „Стария отец казва, че сградите от органичен камък проявяват склонност към натруфеност и нямат място в човешките градове“ — рече на Данло той една мрачна и снеговита сутрин. И по-късно същата вечер: „Стария отец казва, че най-голямата измама на религиите е в спасяването на хората от безкраен регрес. Помисли над въпроса какво е породило вселената? Естественият отговор е, че тя е създадена от Бог. Аха, но тогава човек се изкушава да попита: но какво е породило Бог? Хо, хо. И така нататък — разбираш ли? Религиите спират регреса. Те ни казват: «Бог е сътворил вселената, Бог сътворява Бог и това е всичко, което трябва да знаете.»“

По ирония на съдбата, колкото повече проникваше в сърцето на фравашката система, толкова повече Данло осъзнаваше, че в Никогея има много други системи, много други светогледи. Започна да се интересува от тях. Макар че никога не забравяше надеждата си да стане пилот, да пътува до Камила Луз, Нонаблинка и навътре към центъра на вселената, той разполагаше с половин година преди да има възможност да го приемат в Ордена. Разбира се, можеха и да не го приемат, и тогава щеше да му се наложи да остане ученик на Стария отец. (Или да се върне при някое от алалойските племена на запад от Куейткел.) Тъй като не можеше да си представи да стане като Луистър Ота — и тъй като беше жаден за преживявания като малко вълче, душещо нов сняг — Данло реши да прекара следващите двеста дни в изучаване на някои светогледи, които намираше или за очарователни, или за абсолютно чужди. Нито един от законите и изказванията на Стария отец не забраняваше такова изучаване. Всъщност Стария отец често насърчаваше усвояването на нови действителности, но само като формална игра, играна под звуците на мелодиите и напевите, отекващи в дома му. Данло подозираше, че неговият метод на учене на различни системи няма да срещне одобрението на другите и затова по време на ежедневните си обиколки тайно започна да посещава различни части на Града.

През едно от неочакваните затопляния на дълбоката зима Данло започна често да ходи на Улицата на контрабандистите. Там, където тя се стеснява под Фравашкия квартал, той се сприятели с мъжете и жените от сектата на автистите, седеше заедно с тях на изпощени от въшки кожи и прекарваше цели дни и нощи, потънал в дълбоки светли общи сънища. Автистките сънни наставници твърдяха, че тези сънища са действителната действителност, много по-действителна от материалния свят на снега, скалите или дрипите, с които автистите увиваха измършавелите си тела. По същия начин се присъедини към група гъбояди, които се наричаха „Божии чеда“. По време на тайните церемонии в една от изоставените Кибернетични черкви дълбоко в Квартала на далечниците Данло се кланяше пред златна урна, пълна догоре с вълшебни гъби, и тържествено се молеше преди да отвори уста и да поеме в себе си „Божията плът“. Молеше се и на блестящите смарагдовозелени извънземни, които му се явяваха в най-живите от гъбените му видения. Всъщност той боготвореше тези възхитителни и омагьосващи същности като пратеници на Единствения Бог, разбира се, докато това не му омръзна и не потърси по-трезви (и отрезвяващи) преживявания.

По някое време на средзимната пролет, след като петнайсетият му рожден ден мина без други церемонии освен няколко молитви към покойната му майка, Данло се свърза с група мъже и жени, които се наричаха „Орденът на истинските учени“. Разбира се, мнозина се смятат за учени или по-скоро за интелектуални наследници на Галилей, Нютон и другите, започнали великото пътуване във вселената на числата и разума. Има холисти, логици, допълнисти, механици и граматици. Някои упражняват Старата наука, други вярват в Новата наука на Бог. Има много, много науки, почти също толкова много, колкото стотиците различни секти на Кибернетичната универсална църква. Както научи Данло, второто най-велико събитие в интелектуалната история на човешката раса бе разделянето на науката на различни школи, всяка от които със своя собствена епистемология и система от разбирания, всяка упражняваща своя собствена методология, всяка със собствени представи за науката като такава. Имаше науки, които изповядваха метафизичен и епистемологичен реализъм, и такива, които разглеждаха науката като изключителна, но абсолютно безсмислена игра. Някои науки продължаваха да разчитат на физическите експерименти, за да потвърждават теориите си, докато други използваха компютри или чисто математически теореми, за да изследват природата на действителността. Отделни науки си приличаха не повече, отколкото човек прилича на даргини, но всички те притежаваха поне една обща особеност: всяка наука изискваше привилегирован статус и хулеше всички останали като низши или измамни.

Това особено се отнасяше за Ордена на истинските учени. От всички култове, с които Данло щеше да се сблъска по време на престоя си в Никогея, в този му беше най-трудно да проникне и той му се струваше най-странен. Като бъдещ учен — водачите на този особен култ винаги толкова отчаяно се стремят да намират нови последователи и са готови да приемат почти всеки — Данло трябваше да приеме доктрините на сциентизма. Като начало, пред седмината майстори учени, облечени в традиционните си бели тоги, той трябваше да даде Обета на сциентизма: Науката не е само средство за разбиране или моделиране на действителността, но и единствен път към истината. Следваше Веруюто на случайността: всички явления във вселената са резултат от частици материя, които безкрайно, случайно и безсмислено се движат и сблъскват помежду си. Той научи тясно свързаната с това Доктрина на механизма: всички неща могат да се обяснят, като се сведат до механизмите на частиците материя, каращи други частици да се движат. Като дете на алалоите, Данло, разбира се, винаги бе смятал света и всичко в него за свещено. Отначало му беше най-трудно да разглежда скалите, дърветата и водата като съставени единствено от атоми или кварки, късчета взаимозаменима материя, които не притежаваха цел или живот. Логиката на този възглед почти изискваше определен вид действие: щом в основата си материята бе мъртва, в бърникането й, за да разкрие тайните си, нямаше нищо лошо. Учените боготворяха логиката и затова основният дълг на всеки учен беше да прави експерименти, свързани с природата на нещата. Някога древните учени, разбра Данло, създали машини, големи колкото планини (и по-късно цели планети), за да разбиват материята на все по-малки части, винаги в търсене на най-малката, винаги с надеждата да открият първичната причина за съзнанието и цялото творение. Тъй като постоянно откривали повече въпроси, отколкото отговори, те насочили експериментите си към въпроса „как“ в природата, вместо към „защо“. По време на един от първите такива експерименти, когато превърнали материята в чиста енергия и взривили първата атомна бомба, учените едва не възпламенили атмосферата на Старата Земя. Но техните изчисления им показвали, че това няма да се случи, а те вярвали в тези изчисления и така животът на Земята бил пощаден за още няколко години.

За да приеме експериментите и експериментирането като действен начин за познаване на действителността — за да приеме, че е действително само онова, което може да се измери — Данло трябваше да насочи мисленето си отвътре навън. Трябваше да се научи да разглежда света като обективно нещо, което би могъл да разбере единствено като наблюдател, изучавайки събитията и явленията отвън навътре, както воайорът наднича през прозореца с надеждата да зърне мъж и жена, потънали в любовна игра. Много по-късно, след като отново насочи мисленето си навътре и се върна към стария си начин на мислене, Данло каза на Стария отец: „Учените изучават въздействието на студа върху организма с термоелементи и теории и твърдят, че разбират всичко… което може да се разбере. Но те не познават истински студа. Като че ли никога не са го изпитвали. И защо не? Този експеримент би бил лесен за изпълнение, нали така? Трябва само да си свалят тогите и да излязат навън в снега.“

Самият той с трудност извършваше експериментите, които се изискваха от него. Категорично отказваше да използва живи животни и вместо това предпочиташе например сам да се потопи във вана с ледена вода по време на експериментите си за оцеляване в студ. Изобщо не искаше да изпълнява някои от класическите експерименти, например дисекция на нервната система на снежен червей като начин за разбиране на уникалното съзнание на това животно. Никога напълно не се съгласяваше с този вид анализ, защото по време на инициацията си заедно с Трипръстия Соли бе дал определени обещания като алалойски мъж, а алалоите толкова силно обичат света, че ако случайно подритнат някой камък, после ще го върнат на точното му място, за да възстановят световната хала. Истината бе, че от Данло би се получил лош учен и майсторите на този култ още от самото начало трябва да го бяха разбрали. Но пък учените нямат вяра на никого. Повечето хора и другите ордени смятат Метода на учените за остаряло и варварско изкуство и са направили всичко възможно, за да забранят този култ. Поради дългото преследване, учените автоматично виждат във всички нови членове шпиони, пратени да ги следят. И затова, преди да получат достъп до тайната информация и експерименти, новопостъпващите се изпитват по много начини. Макар че никога не беше присъствал на някой от тези незаконни експерименти, от приятел на друг приятел Данло чу слухове за един от тях.

Изглежда, в една от сградите си в Даргинския квартал, дълбоко под земята, в заключени стаи без прозорци, учените извършваха експерименти с ембриони на различни извънземни видове. Очевидно един от майсторите учени се опитвал да каркира скутарски бластули в по-приемливи за него форми. При повечето животни, извънземни или от земен тип, критичният момент в развитието не е оплодяването на яйцеклетката, а гаструлирането. Едва по време на гаструлирането, след като яйцеклетката вече многократно се е разделила и превърнала в куха топка от клетки, наречена бластула, започва развитието на органи, крайници и други части на тялото. Някои от външните клетки на бластулата са определени да се превърнат в очи, криле или фибрилети. Вътрешностите на повечето животни се образуват по следния начин: група клетки на повърхността на бластулата започват да се набръчкват и придвижват към отсрещната страна на топката. Бластулата се деформира, сякаш някой е натиснал балон с пръст. Накрая групата клетки преминава от другата страна и топката се превръща в куха тръба. Единият й край е устата, другият — анусът. Повечето животни се оформят около такава храносмилателна тръба. Останалите телесни тъкани представляват заобикалящи я и разклоняващи се пластове от клетки. Но при скутарите не е така. По време на гаструлирането на този вид първоначалната група клетки не стига до отсрещната стена и затова скутарите повече приличат на винени чаши, отколкото на тръби. Експериментът на учените целял да се намеси в скутарското гаструлиране и да оформи бластулите по-скоро като морски таралежи, даргини или дори човешки същества. И успели. Получили много люпила от обречени скутарски какавиди. Макар че отначало някои от какавидите били в състояние да поглъщат храна почти също толкова непрекъснато, колкото гладен хариджан, постепенно малките чудовища започнали да повръщат изпражненията си и всички полудели или умрели. Неколцина майстори учени обявили експеримента за огромно постижение на науката, сякаш някак си са обяснили скутарския закон, страховитото скутарско лице или необяснимия ум на скутарските възрастни. Но Данло не виждаше нещата в такава светлина. Всъщност когато чу, че някои майстори правят дисекция на живи какавиди, за да установят причината за тяхната лудост, той официално се отказа от обета си и напусна ордена. Макар че никога не се отказа от самата Наука — винаги щеше да цени студената, ужасна прелест на Науката и предпазливо щеше да я използва, като поляризирано стъкло за гледане към слънцето — Данло най-после откри граница на идеала за сложност и за познаване на различни светогледи.

Изцяло да навлезеш в нова действителност не означава просто да я цениш или да възприемаш нещата по нов начин, а да преобразиш съществото си и да действаш в съответствие с нови закони. Не всички светогледи обаче са еднакви и не всички действия са позволени. Поколения философи и хилядолетия войни не са успели да открият кой е най-достоверният светоглед. Фравашите учат, че всеки светоглед е верен само относително. Науката дава по-добра представа за механичните аспекти на вселената от хиндуизма, но не може да каже нищо за природата на Господ. Мнозина изповядват това учение, само за да попаднат в капана на релативизма: ако всички светогледи са верни в някое отношение, нищо не е наистина вярно. Подобно на мнозина други преди него, по това време Данло лесно би изпаднал в нихилизъм и би отрекъл, че изобщо е възможно да съществува каквато и да е действителна основа за истина. Навярно би заключил, че са позволени всички постъпки, дори онези на престъпник или луд. Но той никога не изпадна в този вид отчаяние. Винаги вярваше, че ако се вгледа достатъчно надълбоко в себе си, свободното човешко същество ще открие истинско познание за вярното и невярното.

Колкото и да критикуваше Науката (или другите науки, с които щеше да се сблъска), опитите на учените да контролират онова, което определяха като материя и енергия, го привличаха. Дори след като напусна учените, у него се разгоря невероятно любопитство към този контрол. От един от приятелите си, който остана в култа, Данло научи изводите на Доктрината на ентропията: че вселената изпада в безредие, че всички конфигурации на материя из галактиките се разпадат и пръскат като капки мазнина в паница хладка супа и че всичките й енергии се изчерпват и се стремят към еднакво равнище, както водите се вливат в неподвижно езеро, от което никога не могат да избягат. Учените проповядваха абсолютен контрол над цялата материална действителност и в същото време твърдяха, че са напълно безпомощни пред лицето на окончателната гибел на вселената. Голямото откритие през този етап от живота на Данло беше, че тази катастрофа може да не е само празни приказки или някакво далечно събитие. Властта да контролираш материята и енергията и да освобождаваш енергията, съдържаща се в материята, бе съвсем непосредствена, много сериозна и напълно реална.

Една вечер по здрач, точно преди вечеря, Данло се върна в къщата на Стария отец много раздразнен. Втурна се вътре с новината за нещо невероятно, което бе чул от един от учените, и нахлу в покоите на Стария отец, без дори да си направи труда да отръска леда от ботушите си.

— Ни лурия ла! — извика той на родния си език. — Научих най-шайдата нещо, шайда, ако е вярно, но… О, благословени Боже, как е възможно да е вярно?!

— Хо, я внимавай! Внимавай да не намокриш с вода целия килим на майка ми! — Стария отец го погледна и с двете си очи, погледна топящия се сняг, който се стичаше от ботушите на Данло, и поклати глава. Подобно на всички фраваши, той почиташе чистата вода и смяташе, че е малко светотатствено да се ръси такова свещено вещество по тъканата вълна на майка му. Тази вечер Стария отец имаше сеанс по мислене с една от ученичките си. Срещу него на килима (съвсем близо до мястото, на което преди беше повърнал Данло) седеше Фейет, красива жена с жива усмивка и още по-жив език. Тя бе дошла в къщата на Стария отец след продължително търсене, след години като последователка на заншин и Пътя на розата. Беше най-добрата от дванайсетте ученици на Стария отец, най-милата и най-самостоятелната, и Данло бе малко влюбен в нея. Но тя беше повече от два пъти по-възрастна от него и бе дала обет за строго безбрачие. Въпреки това никога не отхвърляше проявите му на внимание и сега като че ли нямаше абсолютно нищо против, че той прекъсва разговора й със Стария отец.

— Данло — рече Фейет, — моля те, седни с нас и ни кажи какво е станало.

— Рано се връщаш — каза с ъгълчето на устата си Стария отец. — Но да, моля те, седни. Събуй си ботушите и седни. — И после, с лявата половина на устата си, продължи да говори с Фейет. — Този път трябва да опитаме нещо по-сложно, навярно нещо, което е отлично известно на хората, щом мислят за него, но което намират за невъзможно да обяснят.

Играеха си с действителности — по-точно играеха на игра, в която Стария отец загатваше за нещо и Фейет назоваваше предмет, идея, личност, историческо движение или явление. После Стария отец избираше конкретен светоглед, в който Фейет трябваше да навлезе. Тя разглеждаше назования предмет от новата гледна точка, описваше различните му аспекти, сякаш е родена тайхистка, будистка или дори извънземна. Получаваше определен брой точки според познанията си, усета си за ших и най-вече за майсторството си в пластовостта.

— Този път ще назова концепция — каза Фейет, усмихна се на Данло и продължи: — И концепцията е: бъдещето.

— О, но това не е достатъчно точно — възрази Стария отец. — Известна ли ти е доктрината на сарвам асти?

— Хиндуистката доктрина или тази на провидците?

— Която предпочиташ.

— Избирам доктрината на провидците.

— Много добре. Тогава нека аз избера светоглед. Аха, извини ме за момент. — Стария отец разбиращо погледна Данло, после се обърна към Фейет и каза: — Избирам светогледа на учените. Аха, аха — и за да стане по-трудно, на древните учени. Преди от тях да се отцепят механиците и холистите.

Данло никога не беше чувал за сарвам асти: доктрината, че всичко съществува, минало и бъдеще, защото в противен случай умът не би могъл да го разбере. Всъщност в този момент изобщо не го интересуваха нито игри, нито доктрини, защото бе открил съществуването на ужасно нещо, което не можеше да проумее. Опитваше се да седи търпеливо срещу Стария отец, но накрая не успя да се сдържи.

— Благословените звезди избухват! Защо не ми каза за това?

— Ах, ах, звездите — отвърна Стария отец. — Определено трябва да помислим за звездите. Но имаш ли нещо против да поиграя с Фейет? Тя събра почти достатъчно точки, за да не се занимава с готвенето през целия следващ сезон.

С тези думи Стария отец продължи двойния си разговор, като приказваше едновременно с два различни гласа. Първият (или десният глас) беше обичайният му мелодичен баритон. Вторият глас бе висок и дрезгав като трион, режещ лед. Данло се мъчеше да разграничи двойния поток думи, който се изливаше от сръчната уста на Стария отец. Този начин за водене на разговор беше объркващ и изискваше пълно съсредоточаване.

— О хо, Фейет, можеш да започнеш, като изследваш пресечната точка на оптичното царство и платоничното пространство. О, Данло, Звездите избухват, казваш? Аргументи за съществуванието и прочее. Това е известно от известно време. Пространството е пространство и звездите безкрайно продължават в пространството само…

— Не! — прекъсна го Данло. — Хората убиват звездите!

— Ах, ох, ох, ох — каза Стария отец, после вдигна показалец към Фейет и се усмихна. — Можеш да започваш. Фейет се поколеба за миг преди да отвърне:

— Според сарвам асти възможностите във всяко бъдеще се осъществяват чрез акт на воля и…

— Ох, ох, Данло, ти си научил за Вилда, така е, да. Вилдът, отсрещната част на галактиката, в която експлодират милион звезди или десет милиона звезди — и защо?

— … защото съществуванието не може да се разбере по друг начин освен като различни количества материя, разпределени в хомогенно пространство, и…

— Защото човешките същества искат да деформират пространството — каза Стария отец. — И поради други причини.

Докато Стария отец разговаряше с Данло, Фейет се беше преобразила в нещо като учен и продължаваше да обяснява за бъдещето:

— … може да е пресечна точка на тези две пространства единствено в математиката, която…

— Шайда причини — подхвърли Данло.

— … умът определено може да разбере неща, които не съществуват в пространствовремето…

— О хо — прекъсна Стария отец Фейет, — но какво е ум?

— Като дете — рече Данло, — смятах… че звездите са очите на моите предци.

— … изпълняват успоредни програми и действителността, представена със символи…

— Звездите… тази прекрасна светлина, сияеща като очи.

— … не се отразява в естествения свят, нито пък светът наистина се отразява в ума… В този момент Стария отец затвори очи и каза:

— Внимавай с думата „отразява“.

— Но звездите са… само водородна плазма и хелий — рече Данло, — които отделят светлина.

— … обработвайки информация, но макроскопската информация се разпада на микроскопска информация и следователно бъдещето…

— За да разбереш Вилда — каза на Данло Стария отец, — трябва да поговорим за архитектите и техните доктрини за бъдещето.

— … бъдещето е абсолютно определено, но непознаваемо, защото…

— Архитектите са създали Вилда, нали така?

— … създаването на информация е хаотичен процес и…

— Шайдата Вилд.

— … няма начин процесът да тече по-бързо от самото време.

Тук и Данло, и Стария отец прекъснаха разговора си, докато Фейет критикуваше хипотезата на механиците за многобройните светове и заявяваше, че е възможно да съществува само един времеви поток, една действителност, едно бъдеще. Доктрината на провидците, каза тя, била напълно погрешна. Ако понякога предсказвали бъдещето, това ставало по чиста случайност. Те били майстори на заблудата и още по-лошо, събуждали измамни надежди у хората и ги карали да вярват в невъзможното. Трябвало да ги накарат да млъкнат заради лъжите им.

— Трябва да ги хвърлят в затвора или да ги забранят — рече Фейет. Лицето й бе сурово и мрачно и тя изглеждаше съвсем сериозна. — Или мозъците им да бъдат прочистени от заблудите им, както направиха на Арцит преди да се намеси Орденът. Всички провидци, които…

— Хо, хо, достатъчно — прекъсна я Стария отец. — Учен, предполагам.

Фейет дълбоко въздъхна и се отпусна, отново върнала се към обичайното си шеговито настроение. Тя скръсти ръце в скута си и зачака одобрението на Стария отец.

— Добре се справи — поне четирийсет точки. Ха, хо, през следващата лъжезима за теб няма да има кухненска работа.

— Благодаря — отвърна тя.

— А сега — продължи Стария отец, като се обърна към Данло, — трябва да поговорим за Вилда. А какво по-подходящо място да започнем от Доктрината на целостта? Ах, хо, Фейет, може би и ти ще искаш да послушаш.

Тъй като в стаята бе студено, Данло си закопча яката догоре и седна до Фейет, за да чуе забележителната история на Стария отец. Той им разказа за Николос Дару Еде, първото човешко същество, станало божество като каркирало ума си в компютър. Идеята, че човек е в състояние да прехвърли в машина мозъчния си модел — своята личност, спомени, съзнание, самата си душа — удиви Данло. Колкото и да се опитваше, никога не би могъл да повярва, че нечия същност може да се кодира като компютърна програма. Забавляваше се да мисли как някой се въплъщава в машина, макар и в божествена компютърна машина, способна да мисли милиард пъти по-бързо от всеки човек. Кой би могъл да разбере какво всъщност се е случило с Николос Дару Еде? Разбира се, много милиарди хора вярваха, че отлично знаят това. Както обясни Стария отец, това събитие довело до появата на най-голямата религия на човечеството. Последователите на Еде почитали това божество като Бог и се нарекли „Божиите архитекти“. Преди две хиляди години сред архитектите избухнала голяма война и те се разделили на две половини: архитектите на Безкрайния разум на Кибернетичната универсална църква — които повечето хора наричали просто „Старата църква“ — и техните врагове, Кибернетичните реформистки църкви. На всички било известно, че тази война са спечелили Реформистките църкви, но малцина знаели, че след поражението си архитектите от Старата църква са избягали в непознати пространства на галактиката, които някой ден щели да се превърнат във Вилда. Както се знаеше сега, тези архитекти имали план за цялостна промяна на вселената според замисъла на Еде Бога и затова една по една унищожавали планетите и звездите.

— Ах, ох, какво е Вилда освен звезди и звезди, които човешки същества са взривили в свръхнови? Някои казват, че е ад от мъртви звезди с големина два трилиона кубични светлинни години. Регион от звезди и пространство, разцепващ галактиката като мълния. О хо, Вилдът, Вилдът — какво трябва да се направи с тези космически мълнии, които хората наричат Вилд?

— Какво… може да се направи? — попита Данло.

— Кой знае? Преди единайсет години Малъри Рингес прати мисия във Вилда. Ох, ох, но мисията не успя. Така се говори в Града: „Защо мисията във Вилда се провали и как да организираме друга?“

Стария отец продължи да говори за Доктрината на целостта и други есхатологични доктрини на едическата религия на архитектите. Опита се да изясни архитектския възглед за свободната воля и съдбата на вселената. Данло беше толкова омагьосан от тази история, че едва не забрави, че седи до Фейет. Мислите му бяха дълбоки и угрижени. Преди два дни бе валял сняг и прелестните бели снежинки бяха замръзнали по западния квадрант на купола, но на север и изток куполът беше чист и се виждаха звездите. Сърцето му се разтуптя, когато се вгледа в млечния блясък на Нонаблинка и Шураблинка.

— Странни звезди — каза той. — Винаги съм се питал за тези звезди. Те са свръхнови, нали?

— О, да, свръхнови са — потвърди Стария отец.

— Но някога са били звезди… също като другите.

— Това е вярно.

— Звезди като… нашето слънце.

— Да, Данло.

— Но… как е възможно да убиеш звездите? Известно време Стария отец говори за архитектите и техните странни техники, машини, които можели да генерират потоци от невидими гравифотони и да ги изстрелват към слънцето. Разказа им за начините за деформиране на гладките черни тъкани на пространствовремето, за свиване на ядрото на звезда в топка от плазма, толкова гореща и плътна, че мигновено се взривява с космическа експлозия от светлина. С притиснати под брадичката си ръце, Данло слушаше унесено. После без предупреждение скочи и вдигна ръце към нощното небе.

— Светлината е по-бърза от спускащ се ястреб — това научих. По-бърза от вятъра. Светлината от свръхновите, които архитектите са направили, тази шайда светлина се носи из галактиката, нали така? Убийствената светлина. Тя се носи с осемнайсет милиона километра в минута, но… относително, пълзи като снежен червей по безкраен лед. Защото благословената галактика е толкова огромна. Има една свръхнова — нарича се Звездата на Мерипен. Неотдавна родена. Скоро светлината й ще достигне този свят и всички ние ще изгорим. Тогава аз, ти и всички други ще преминем оттатък.

Бавно, болезнено, с предпазливо и внимателно пуфтене, Стария отец се изправи, постави тежката си ръка върху раменете на Данло и черните му нокти изтракаха едни в други. После посочи беззвездното парче небе на изток от Шураблинка. Там блестяха кръгове светлина, сияещи в променливи тъмнооранжеви и златисти багри.

— Виждаш ли го? — попита Стария отец.

— Фара Геластеи — отвърна Данло. — Златното цвете — наскоро е пораснало, нали така?

— Ние го наричаме Златния пръстен. И да, пораснал е. Така е, да: преди шест години Малъри Рингес стана бог и Златният пръстен тайнствено се появи в небесата. Той е живот, разбира се! Нов живот, носещ се по космическите течения, хранещ се със светлина. Издишващ диоксид, озон и фоторефлективни газове. Развитие на биосферата. Нов пласт атмосфера. Огромен, растящ златен пръстен от живот — като семе! Има надежда този пръстен да скрие като щит Никогея от радиацията и светлината на свръхновите. Ах, ах — и не само Никогея. Над много светове из цялата галактика има пръстени от злато. Навярно милион нови пръстени. Има надежда Златните пръстени на всички светове да защитят хората от светлината на Вилда. Подобно на милион чадъри, да ни скрият така, че да останат живи умове като твоя и да попитат: кога ще бъда погълнат от светлина?

Фейет, която неподвижно седеше на килима, нададе продължително тихо изсвирване — от онези неодобрителни звуци, които издават фравашите, хванали някой от учениците си да попада в капана на система от вярвания. Изглежда, й доставяше удоволствие да отбележи грешката на Стария отец и тя каза:

— Всъщност не е известно дали Златният пръстен ще ни защити.

— Ах, ха, много добре, вярно е — призна Стария отец. — Дори биолозите не са в състояние да предвидят скоростта на растеж на Пръстена.

— Чувала съм много хора да говорят за изоставяне на нашата планета — рече Фейет.

— Ах, ох, но светлината от свръхновата ще стигне до Никогея едва след тринайсет години. Има достатъчно време, за да почакаме и да видим.

Прозвуча звън. Камбаната за вечеря ги призоваваше към простата им храна: хляб, сирене и плод, навярно пресни снежни ябълки или леденостудени ярконски сливи. Стария отец и Фейет се приготвиха да напуснат покоите за мислене, но Данло остана по средата, вдигнал поглед към небето.

— Какво виждаш? — попита го Стария отец. За миг Данло не отговори, после каза:

— Благословените звезди… шайда звезди. Никога не съм мислил, че нещо е в състояние да убие звездите.

Скоро след това Данло се свърза с култ, известен като „Последователите на завръщането“. Това беше най-новият от култовете в Града, основан от провидца отстъпничка, наречена Елианора Уен. Тя бе забележителна жена, родена в един от музикалните кланове на Яркона. Когато била на десет години, семейството й я довело в Никогея и Елианора очаровала любителите на музиката от Златния век с майсторските си изпълнения на гошарп, флейта и други инструменти. Би могла да има дълга кариера на известна музикантка, но смаяла семейството си, като изоставила всичко, за да влезе в Ордена. Имаше силна воля, беше умна, предизвикателна, капризна и притежаваше невероятна чувствителност, което й бе помогнало да постъпи като послушница в „Боря“. Но накрая се бе ослепила и бе станала провидца, само за да напусне Ордена по времето на Пилотската война. От тринайсет години тя често посещаваше по-добрите хотели и кафенета около Улицата на посолствата, пиеше кафе от Летния свят, ядеше курмаш и се сприятеляваше с всеки, с когото можеше. Когато Данло пристигна в Града, тя познаваше по име десет хиляди души и още двайсет хиляди по гласа им. Бе много известна като гадателка, макар че скандализираше традиционалистите като приемаше заплащане за услугите си. Говореше се, че давала всичките си пари на приютите на хибакушите, но известността и влиянието й не се основаваха на щедростта й, а на поредица от видения, които имала в деветдесет и деветата нощ на дълбоката зима миналата година. В момент на заслепяващо разкритие докато предсказвала собственото си бъдеще, Елианора най-после открила призванието си — да подготвя хората за божествеността на Малъри Рингес. И тя го направила, като използвала цялото си влияние. Скоро последователите на завръщането наброявали стотици и всички те вярвали — и проповядвали, — че Малъри Рингес ще се върне в Никогея. Той щял да спаси Ордена от поквара и разпадане, също както щял да спаси Града от паника заради свръхновите. Рингес съживил Златния пръстен, грижел се за растежа му и така щял да спаси планетата от яростта на Вилда. Според последователите на завръщането някой ден Малъри Рингес щял да спре експлодирането на звездите и да спаси вселената от гибел.

През дългите слънчеви дни на лъжезимата Данло често посещаваше кафенетата по Плъзгата в Стария град и пиеше чай тоалач с последователите, които всеки следобед се събираха там, за да се освежат и поприказват. Те бяха предимно млади мъже от Ордена, както и неколцина богати далечници, облечени в скъпи дрехи и със златни ленти на главите, като знак за тяхната набожност. Обичаха да разговарят за живота на Малъри Рингес и да размишляват за промените, които едно божество би могло да донесе в града им. Надяваха се, че Рингес ще разпознае в тях истински търсачи и ще им обясни тайната на древните еди, а също и други тайни, които можеше да разбере единствено бог.

Един ден, докато разговаряше със Сара Туркманиян и неколцина нейни приятели, Данло научи, че веднъж Малъри Рингес пътувал при алалойското племе, известно като деваки. Почти преди седемнайсет години той се отправил натам с надеждата да открие тайната на древните еди, впечатана в първобитните алалойски хромозоми. Тази новина порази Данло. Той веднага предположи, че е син на Малъри Рингес. Трипръстия Соли му бе казал, че истинският му баща е бил пилот от Града, но момчето изобщо не беше подозирало, че баща му може да е бог. А майка му сигурно бе една от жените, придружавали Малъри Рингес в неговата злополучна експедиция, навярно дори Катарин Провидцата. Данло искаше за сподели тази удивителна хипотеза с другите последователи, но не беше сигурен дали действително е вярна. Навярно Трипръстия Соли любезно го бе излъгал за истинските му родители. Навярно майка му и баща му всъщност са били престъпници, дошли за кожи от щагшай в горите на Куейткел. Навярно майка му го беше родила далеч от Града, само за да го остави да умре на някой снежен перваз край девакската пещера. Беше възможно Хайдар и Чандра да са го намерили и осиновили и най-вероятно Соли му бе разказал измислена история, за да му спести срама от такова унизително раждане. Тъй като изпитваше силно желание да научи истината за себе си — и тъй като обичаше да слуша всякакви истории за тайнствения Малъри Рингес, — Данло колкото може по-често ходеше да пие чай с последователите.

Трудно е да се каже какво бъдеще би имал този култ, ако не беше прочутото пророчество на Елианора Уен от единайсетия ден на лъжезимата. Ведра и сериозна в безупречно бялата си роба, тя застана в огромния кръг пред „Хофгартен“ и съобщи на Града, че Малъри Рингес скоро ще се завърне. Че ще се завърне в Никогея след още девет дни, на двайсетата нощ. Ранените хибакуши в бордеите си трябвало да се веселят, защото Малъри Рингес щял да ги изцери. Контрабандистите и другите престъпници трябвало да избягат от града, иначе Малъри Рингес щял да ги съди и екзекутира заради престъпленията им. И най-вече, каза тя, господарите и майсторите на Ордена трябвало да се смирят, защото Малъри Рингес щял да се върне като Господар на господарите и да превърне Ордена в армия от духовни воини, които щели да възстановят прелестта на галактиката.

Като се има предвид недоверието на хората към провидците и тайното им изкуство, въздействието от пророчеството на Елианора беше удивително. Мнозина контрабандисти наистина напуснаха Никогея. Не малко търговци дариха цялото си богатство и земни имоти на хибакушите и отидоха да живеят заедно като набожни последователи в безплатните общежития на Стария град. Но най-удивително бе, че шестима от господарите на Академията се отказаха от постовете си, за да възразят срещу политическото маневриране, толкова отслабило Ордена. По здрач на двайсетата нощ Елианора поведе деветстотин жени и мъже от култа си нагоре по склоновете на Уркел, за да чакат завръщането на Малъри Рингес. „Той ще се появи тази нощ“ — бе казала на всички Елианора. Не само последователите, но и мнозина Други дойдоха да видят дали пророчеството ще се сбъдне. На Данло му се струваше, че е излязъл половината Град. Преди да се стъмни и да изгреят звездите той преброи около осемдесет хиляди души, пръснати по склоновете на Уркел. Надолу от източния край на Академията около Дълбоките поля, където хълмовете се изравняваха точно на юг от планината, те разпънаха кожите си по снежните скали и започнаха да си подават бутилки с тоалач или вино. Последователите, разбира се, заемаха централно положение малко по-високо от всички останали. Под тях Никогея сияеше с милиони светлини. Тъмните ледени полета и хребети над лагера им отстъпваха пред чернотата на космоса и небето блестеше от звезди. Елианора не беше казала как ще се върне от звездите Малъри Рингес. Някои се надяваха, че ще падне на земята като метеор или дори, че ще се материализира от въздуха и ще тръгне сред тях. Но повечето очакваха в небето като сребърна мълния да се появи прочутият му светлинен кораб „Иманентно въплъщение“ и да се спусне към Дълбоките поля. И после Малъри Рингес да излезе от кораба и да слезе от планината като всеки друг мъж, макар че всъщност никой не знаеше дали все още изглежда като човек. Никой не знаеше как би трябвало да изглежда богът. Затова тълпите пиеха тоалач, разговаряха за целите на еволюцията и чакаха.

Данло също чакаше, не по-малко възбуден от всеки последовател. Също като другите, и той носеше на главата си блестяща златна лента. Бе облечен в най-хубавата си камелайка и на лицето му беше изписано живото, копнеещо изражение на човек, който очаква да бъде докоснат от безкрайното. Не седеше в първия кръг последователи, нито дори във втория, а в края на тази група, до малък поток. Беше топла ясна нощ с планински ветрове и вечни мечти, нощ, която щеше да е кратка, каквито винаги са нощите през лъжезимата. Но измервана от умовете на тълпата, жадна да види чудо, нощта бе достатъчно дълга. Данло лежеше по гръб на студената земя и броеше ударите на сърцето си, докато се мъчеше да преброи хилядите звезди. Обичаше да играе на тази игра, но никога не можеше да спечели, тъй като звездите бяха прекалено много и небето не стоеше неподвижно. Светът постоянно се въртеше на изток, обръщаше студеното си лице към глъбините на галактиката и великата вселена отвъд нея. Над заоблеността на източния хоризонт постоянно се появяваха нови звезди, свръхновите, съзвездията и самотните сини гиганти. Той лежеше, чакаше, от време на време сънуваше и слушаше отделни откъси от разговорите на хората наоколо. През цялата нощ прииждаше народ от Града и тълпите започнаха да се сгъстяват. Към полунощ неколцина от по-уморените сгънаха кожите си и се отказаха от бдението. С всеки изтекъл час настроението на присъстващите се променяше: от очакване в мрачна вяра и безпокойство, а после в грозно подозрение, че са били измамени. Когато над мрачния хребет на Уркел изгря огромното съзвездие Лебед, Данло разбра, че слънцето не е далеч. Той също бе започнал да се съмнява в пророчеството на Елианора — поне се съмняваше, че е било разумно да приема думите й буквално. Търсеше да открие отчаяние по уморените лица на другите последователи, когато един по един всички престанаха да разговарят и погледнаха надолу към тясната скалиста пътека, която се виеше из планината. За миг настъпи обезсърчителна тишина и после някой извика:

— Вижте, той е!

Данло погледна към мрачната пътека и видя висока фигура, напредваща сред ниските смърчове и снежните поля. Подобно на всички останали, той се надяваше, че това е Малъри Рингес, но очите му бяха свикнали да търсят животни из тъмните гори и той можеше да види онова, което другите не можеха. Данло незабавно разпозна в новодошлия извънземен фраваши и след секунди разбра, че е Стария отец. Когато Стария отец се изкачи по-наблизо, този отрезвяващ факт стана очевиден и за всички останали. Разнесоха се разочаровани стонове — този звук се откъсна от устните на хиляди хора с внезапността на лед, който се отцепва от глетчер и пада в морето. Сякаш постигнати от неочаквано просветление, хората започнаха да се изправят и да си тръгват. Те минаваха покрай Стария отец, без да го погледнат, дори без да си правят труда да забележат странната му усмивка или пламтящите му в мрака златни очи. Стария отец вървеше през тълпата право към мястото, където седеше Данло. Спря пред него, любезно го поздрави и после попита с най-закачливия си и садистичен глас:

— Хо, много ли съм закъснял?

Данло погледна внезапния поток от хора, който се спускаше от планината, и отвърна:

— Навярно.

— Ах, ох, вече почти се зазорява. Чух, че Малъри Рингес щял да се появи преди зазоряване.

— Целият град трябва да е чул за видението на Елианора — каза Данло.

— Даже ние, фравашите — отбеляза Стария отец. — Но исках лично да го видя.

— Но как ме откри тук? Има толкова много хора. Стария отец посочи с черния си нокът към кръговете последователи, които продължаваха да седят около Елианора Уен. Подобно на Данло, всички те носеха на главите си ленти и тези деветстотин светещи ивици сияеха със златна светлина в черната нощ.

— Следвах блясъка — отвърна Стария отец. — Вижда се още отдалече. И после, когато се приближих, проследих миризмата ти. Тя е уникална и доста силна, нали знаеш.

Данло наведе глава, за да подуши дрехите си.

— Не знаех, че фравашите имат такова остро обоняние.

— Ха, ха, ти миришеш на вълк, който се е отъркалял в мускусна трева. Мислил ли си да се къпеш по-често?

— Аз… се къпя — възрази Данло. — Обичам водата.

— Ах, ха, но не си се къпал, откакто започна да мечтаеш с автистите, нали?

— Знаеш за мечтателите?

Стария отец само му се усмихна.

— Тогава трябва да знаеш… и за учените?

— Ох, хо, наистина зная.

— Благословени светогледи — рече Данло. — Благословени начини на виждане.

— Ах, ох, ох, ах — каза Стария отец. — Това е град на култове, нали?

— Но аз напуснах мечтателите — отвърна Данло. — Напуснах и учените.

— Така е, да.

— Ти ме научи на това. Как да се освободя от всеки светоглед.

— Но сега носиш лентата и седиш заедно с последователите.

— Безпокоиш се, че ще се обвържа с този начин… защото обещава прекалено много, така ли?

— Този култ ли? О, не, не, не — когато се зазори и Малъри Рингес не се върне, последователите вече няма да ги има. Ако изглеждам обезпокоен — а трябва да ти кажа, че почти не е възможно фравашите да се обезпокоят — то е само, защото ти очевидно прекалено много обичаш всички култове.

Данло докосна с кутре стегнатата на челото му блестяща лента и попита:

— Но има ли по-добър начин… да науча тези начини?

— Е, например онази игра, разбира се. Някой ден и ти можеш да поиграеш на нея също като Фейет.

— Хитра игра — отвърна Данло. — Но е само игра.

— Ах, ах?

Данло протегна ръка. На светлината на лентата ноктите му блестяха в жълто-оранжево. Изведнъж той леко сви пръсти.

— Фравашите учат учениците си да държат всеки светоглед леко, все едно че държат пеперуда, нали така?

— Леко да държиш действителността означава лесно да променяш действителностите — каза Стария отец. — Как иначе можеш да преминеш от еднопластовост към по-висшите степени?

— Но всички ученици: Фейет, Луистър и другите — те държат повечето действителности прекалено леко. Никога не познават истински действителностите, които държат.

— Хо, хо, смяташ ли, че разбираш вярванията на учените по-добре от Фейет? И другите системи?

— Не.

— Тогава се страхувам, че аз не разбирам.

На лицето на Стария отец грееше полуусмивка и Данло си помисли, че той не е съвсем искрен с него.

— Има разлика между знание и вярване — каза Данло.

— А хо, аха — рече Стария отец.

Данло обърна лице на изток. До изгрева оставаше още време, но хоризонтът вече грееше в багри. Мнозина от последователите също гледаха в тази посока. Елианора се изправи и някак си се насочи към пътеката. Подобно на всички провидци, тя беше сляпа и нещо повече, орбитите й бяха кухи и черни като космоса. Навярно чакаше да усети топлината на слънчевите лъчи. Дори да бе огорчена или засрамена, че пророчеството й се е оказало лъжливо, тя не го издаваше.

— Виждаш ли тази прекрасна провидца? — попита Данло. — Преди да се ослепи, тя е имала очи също като мен. Като нас. Можела е да вижда цветовете на света. Но… ами ако е била родена безока, каквато е сега? Ами ако е била сляпа по рождение, като бебетата на хибакушите? Откъде щеше да знае, че кръвта е най-червената от всички червени неща? Как би могла да види багрите на изгрева? Когато погледнеш небето, казваш ли: „Аз вярвам в синьото“? Не, не казваш, освен ако не си сляп. Ти виждаш благословеното синьо и затова го познаваш. Разбираш ли? Ние нямаме нужда да вярваме… в онова, което знаем.

— Ах, хо, знаенето — рече Стария отец. — Така е, да.

— Фейет може да разбира вярванията на Науката по-добре от мен — продължи Данло. — Но никога няма да познава Науката… докато не види все още жив снежен червей, разрязан на стотици парченца.

— И очакваш да подложа всичките си ученици на такива жестокости?

— За да са наистина сложни… да. Другите ученици си играят и си мислят, че знаят какво е да се прехвърляш от действителност на действителност. Но това всъщност не е… истинско. Когато навлизат в нов светоглед… те са като старци, които газят в горещ извор. Наполовина вътре, наполовина навън, никога напълно мокри или сухи.

Сега небето пламтеше в тъмночервено, въздухът бе по-лек и дърветата и скалите по планината започваха да придобиват цветовете на утрото. От всички хора, които се бяха изкачили на Уркел през нощта, бяха останали само последователите. И повечето от тях вече си тръгваха, защото вярата им в завръщането на Малъри Рингес се беше пречупила. Това, помисли си Данло, бе основната разлика между вярата и познанието. Познанието можеше само да прерасне в по-дълбоко познание, докато вярата беше крехка като стъкло. Стотици хора със зачервени очи си мърмореха, хвърляха разочаровани погледи към Елианора и без да се сбогуват, й обръщаха гръб. Останаха единствено четирийсет и осемте мъже и жени, които знаеха нещо, неизвестно на другите. Данло също го знаеше, но не можеше да го обясни на Стария отец. Той знаеше, че в известен смисъл тази нощ Малъри Рингес наистина се е върнал в Никогея. Че на планината наистина е имало бог — Данло трябваше само да си припомни замислените погледи на осемдесет хиляди лица, за да разбере, че в действителност е така. Заради пророчеството на Елианора нещо в Града се беше променило и се бе родило нещо ново. Стария отец грешеше като предполагаше, че създаденото от нея движение просто ще се изпари като роса под горещо слънце.

Стария отец, който винаги можеше да чете сенките на човешките мисли, проучи лицето на Данло и каза:

— Ти всъщност изобщо не си вярвал, че Малъри Рингес ще се върне, нали?

— Не искам да вярвам в нищо — отвърна Данло. — Искам да зная… всичко.

— Ха, ха, доста сериозна амбиция. Ти си различен от другите ми ученици — те се стремят единствено към освобождение.

— И все пак са толкова… несвободни.

Стария отец широко отвори очи и попита:

— Как така?

— Защото смятат, че са открили система… която ще ги освободи.

— А не са ли?

— Фравашката система… е единствената действителност, която държат здраво. А тя ги държи още по-здраво.

— Толкова малко уважение ли изпитваш към нашия светоглед?

— О, не, аз много обичам този начин, той е единственият…

Стария отец изчака малко, после рече:

— Продължи, моля те.

Данло погледна към потока, бълбукащ сред недалечните дървета.

— Основното във фравашката система е, че ни освобождава от системите, нали така?

— Това е вярно.

— В такъв случай не трябва ли да използваме същата тази система… за да се освободим от фравашкия светоглед?

— Ах, ах — каза Стария отец и затвори двете си очи. — Ох, ох, ох, ох.

— Трябва… да се освободя от този светоглед — рече Данло.

— Оххх!

— Трябва да напусна дома ти преди да е станало прекалено късно.

— Е, тогава — така е.

— Съжалявам. Сигурно ме мислиш за неблагодарен. Стария отец отвори очи и устата му разцъфна в усмивка.

— Не, никога не съм смятал така. Ученикът зле се отплаща на учителя си, ако завинаги остане ученик. От известно време зная, че ще ме напуснеш.

— За да вляза в Ордена, нали така?

— Хо, хо, даже ако Орденът те отхвърли, ти пак трябва да ме напуснеш. Всичките ми ученици ме напускат, щом научат онова, което си научил ти.

— Аз… съжалявам — промълви Данло.

— Ох, хо, но аз пък не съжалявам — каза Стария отец. — Ти се учи добре и ми достави удоволствие, което не бих могъл да изразя, освен ако не говоря на фравашки.

И последните последователи започнаха да вдигат лагера си, да събират кожите и кошниците с храна. Един от тях, млад хоролог от „Лара Сиг“, каза, че било време да се връщат в Града.

— Навярно сега трябва да се сбогуваме — рече Стария отец.

Данло погледна Елианора, безмълвно застанала в снега и повдигнала лице към утринното слънце. Другите последователи се тълпяха около нея, тихо разговаряха и един от тях й предложи ръката си за слизането надолу по склона.

— След още пет дни — каза Данло — ще започна състезанието. Ако Орденът ме приеме, пак мога да дойда, нали?

— Не, не можеш.

Данло замръзна.

— Това не са мои правила, Данло. Орденът има свое собствено виждане. Никой послушник или калфа не може да седи с фраваши. Вече не ни се доверяват — съжалявам.

— Тогава…

— Тогава можеш да ме посетиш, когато станеш истински пилот.

— Но това ще е след години!

— Значи трябва да сме търпеливи.

— Разбира се — отвърна Данло, — може и да се проваля в състезанието.

— Възможно е — призна Стария отец. — Но действителната опасност за теб е да успееш, а не да се провалиш. Повечето хора прекалено всеотдайно обичат Ордена и смятат, че не е възможно да го напуснат, щом веднъж влязат в него.

— Но не са били ученици на фравашки Стар отец, нали?

— Не са, прав си.

— Трябва да зная какво е да си пилот — каза Данло. — Благословен пилот.

— Хо, хо, говори се, че пилотите познават най-странната от всички действителности. Данло се поклони на Стария отец и каза:

— Трябва да ти благодаря за всичко, което ми даде, господарю. Езика мокша, идеалите на ахимса и ших. И любезността си. И моята шакухачи. Това са прекрасни дарове.

— Моля. — Стария отец погледна надолу по пътеката. Последните последователи изчезваха в гората. — Ще се върнеш ли в Града заедно с мен?

— Не — отвърна Данло. — Мисля, че ще остана да гледам изгрева.

— Ах, хо, тогава се връщам вкъщи да си легна.

— Сбогом, учителю.

— Сбогом, Диви Данло. Скоро ще се видим. Стария отец се наведе, докосна Данло по главата и после се обърна и тръгна. Трябваше му много, време, за да се спусне от планината, и Данло го проследи с поглед, докато можеше. Накрая, когато остана сам с вятъра и птиците, пеещи утринната си песен, той се обърна на изток, за да изчака слънцето. Всъщност макар да не би го казал на никого, Данло все още очакваше Малъри Рингес. В края на краищата беше възможно този бог само да е закъснял и Данло си мислеше, че някой трябва да остане и да го посрещне, ако се завърне.