Дейвид Зиндел
Падналите богове (13)

Глава 13
Колегията на господарите

Не искам да направя нещата по-добри. Искам да са повече: повече човешки същества, повече мечти, повече история, повече съзнание, повече страдание, повече радост, повече болест, повече мъка, повече възторг, повече еволюция, повече живот.

„Размисли“, Джин Зенимура

На Бардо не му трябваше много време, за да накара колегията на господарите да вземе решение относно алалойския народ. Докато Хануман беше при сетиците (през това време майсторът сетик не позволяваше на Данло да го посети), Бардо подаде прошение до колегията от името на Данло и всичките двеста и дванайсет алалойски племена. Господарите горяха от нетърпение да се избавят от това досадно прошение, също както копнееха да свършат с хариджанския проблем и да решат загадката защо поет-воин се е опитал да убие обикновен послушник. Всъщност мнозина от тях копнееха изобщо да се избавят от Бардо. Тези негови врагове, сериозни мъже и жени три пъти по-възрастни от него, го смятаха за обикновен млад пилот, изпълнен със самохвалство и превзетост. Някои казваха, че е прекалено безотговорен (и брутален), за да е майстор на послушниците. Господарят впечатник Насар уи Джонс бе порицал нехайното му разследване на смъртта на Педар. Много други го обвиняваха, че е насърчил жестокото съперничество на площад „Лави“, по време на което бяха умрели твърде много просители. Както откри Бардо в дните след като даде на Данло бащиния му пръстен, изглежда, малцина господари се вълнуваха от съдбата на алалойските племена. И никой не искаше да отменя споразуменията в момент, в който целият Орден беше затрупан с по-мащабни проблеми.

— За Бога, та те са глупаци! — каза на Данло майсторът една вечер. — Страхливци и глупаци — мислят само за обречените, проклети от човека звезди!

Той му призна опасенията си, че колегията на господарите можела да не обсъди прошението им с такава сериозност, каквато заслужавало, понеже всички спорели дали трябва да се прати втора мисия до Вилда.

— Дори се приказва за основаване на втора академия във Вилда — възкликна Бардо. — Разделяне на Ордена, легална схизма, която цели да увеличи мощта ни. И да попречи на Кибернетичната универсална църква да взриви други проклети звезди. Това са само приказки, старите господари обичат да дрънкат небивалици. Знаеш ли, че по този въпрос се приказва вече шест години, откакто безуспешно се върна първата мисия до Вилда? Слушай какво ти говоря, млади приятелю: ти ще станеш мъж и ще положиш пилотския си обет преди господарите да престанат да приказват. О, защо баща ти ни остави да ни управлява този варварски съвет? Направо не мога да разбера! Когато баща ти беше господар на Ордена — и Арбитъра преди него! — нещата се довеждаха докрай.

Тъжна истина е, че съветът е най-безрезултатният и подлежащ на поквара начин на управление. По времето, когато Бардо подаде прошение за отмяна на споразуменията, колегията на господарите бе доказателство за еволюцията и на безрезултатността, и на покварата. Шест години преди това господарите на Никогея бяха получили правото да определят бъдещето на Ордена. Откакто се помнеха всички, Орденът беше управляван от могъщия стар Арбитър и после за съвсем кратък период от Малъри Рингес. Господарите обаче се страхуваха от управлението на една-единствена личност и затова решиха, че вече никога няма да има Арбитър или само един господар на Ордена. През 2942-ра година колегията на господарите — 121 господари на различните дисциплини — опитаха да управляват с консенсус. Това бе благороден експеримент с демокрацията, опит за реформиране на най-почтените институции на Ордена, но се провали. И нямаше как да не се провали. Самата природа на Ордена, неговата душа и име загатват за ред, за строго определяне на страстите, суетата и мечтите на всекиго. Онези, които се отдават на търсене на универсалните неизразими истини, ако положат обета си и се присъединят към други, споделящи това призвание, трябва да открият мястото си в йерархия, организирана около една-единствена далновидност. В противен случай би настъпил хаос. След време те ще унищожат целия порядък, ще разбият на парчета построеното от човека, също както ято гладни чайки оголва скелета на умрял кит. И така, трябва да има обединителна далновидност, а далновидността е прелестта на живия организъм — бил той жена, мъж или животно — откриващ своя път сред леденото поле на света.

Всъщност съветът от човешки същества има по-малко далновидност от снежен червей, който пробива тунел в преспа. През първата година от възкачването си господарите на Ордена потънаха в безкрайни спорове за правила, протокол, религиозни и политически определения, креационизъм, кибернетичен гностицизъм или други идеологии. Старите господари никога не бяха съгласни за нищо или по-скоро единственото съгласие, което постигнаха, беше, че консенсусната демокрация не може да функционира. И затова направиха реорганизация. Оттогава съветът щеше да решава всички важни въпроси с мнозинство от две трети. Назначиха четирима от най-видните господари да определят дневния ред, да се занимават с административни проблеми и да решават безизходни положения при гласуване. Тези четирима господари — които наричаха себе си „Тетрадата“ — постепенно започнаха да увеличават правомощията си. На третия ден от средзимната пролет в 2944-та година от основаването на Никогея, Тетрадата предложи нов канон, даващ й правото да определя кои въпроси са достатъчно важни, за да се представят в колегията, и да „разпорежда“ останалите. За вечен техен срам, повечето господари се радваха да се освободят от незначителните решения, които поглъщаха толкова много от времето им, и гласуваха в полза на този канон. През трите и половина години след това Тетрадата счете съвсем малко въпроси за достойни за вниманието на другите господари. (Спорът за втората мисия до Вилда беше едва ли не единственият проблем, който колегията запази за себе си.) В резултат четиримата господари от Тетрадата станаха действителните управници на Ордена. Макар че презираше всички членове на колегията и ги смяташе за слепи глупци, Бардо запазваше най-язвителната част от гнева си за Тетрадата.

— Наричат себе си Тетрадата — рече майсторът. — Аз пък ги наричам Четиримата варвари, всичките. Особено Чанот Чен Цицерон. Той ми каза, че Тетрадата нямала право да отменя споразуменията. А това е лъжа! Тетрадата прави каквото си поиска. Господарят Цицерон каза, че само цялата колегия на господарите можела да отмени споразуменията — и после каза, че Тетрадата нямало да обременява колегията с искане за взимане на такова решение в такъв момент! За Бога, тези стари господари ме дразнят! Не обичат да слушат. О, но накрая привлякох вниманието на господаря акашик, иначе щеше да е жалко за нас и ужасно за бедните алалои. Николос Стария — някога той беше приятел на баща ти, а и мой. Властта го развали, жалко, но поне все още уважава приятелството. Той убеди господарите Цицерон, Пал и Васкес да поставят въпроса в колегията. Ще заседават на седемдесет и четвърти, цялата колегия на господарите, и тогава ще получим отговор.

На сутринта на сесията Данло облече неудобните си официални дрехи. Ушита от едно-единствено парче плат, официалната роба бе достатъчно широка под кръста, но дългите тесни панталони силно затрудняваха движенията на краката му. Тъй като от първия ден в „Боря“ тялото му беше натрупало доста мускули, фината бяла вълна прекалено стягаше гърдите и раменете му. Всъщност робата бе толкова тясна, че трябваше да помоли Мадава ли Шинг да затвори ципа на гърба му.

— Мога ли да те докосна? — по саркастичния си, но приятелски начин попита Мадава. — Мога ли да докосна единствения послушник в историята на Ордена, който е победил поет-воин?

Данло тъжно се усмихна, докато обличаше тясното вълнено яке, шапката, ръкавиците и наметалото, което завършваше облеклото му. После закопча стоманените верижки на плаща и малко загадъчно отвърна:

— Аз… не съм побеждавал никого. Просто поетът-воин постигна триумфа си.

Срещна се с Бардо под студените огнени глобуси покрай стъпалата на квадратната бяла сграда — Колегията на господарите. Въздухът бе леден. Макар че градските часовници бяха дали сигнал за началото на нов ден, според сметките на Данло все още беше нощ. Бе към края на най-тъмния сезон и зимното слънце щеше да се покаже чак след часове. Под тях, трийсетина метра на север, сто и дванайсетте дървета на шиховата горичка хвърляха сребристи отблясъци под звездната светлина.

— А, Данло, здрасти! — извика Бардо. — Слушай, трябва да те предупредя за нещо. Преди няколко нощи изпих прекалено много бира, както понякога ми се случва. Има незначителна вероятност да съм разказал как си победил поета-воин на някои личности с долен характер, които не могат да си държат езика зад зъбите. Навярно са разказали на приятелите си. Трябва да се приготвиш за въпроси — мисля, че ще има много клюкари, които ще искат да разберат как си си спомнил онова проклето стихотворение. О, защо участта ми е винаги да превръщам други хора в легенда?

Данло му се усмихна и отвърна:

— Благодаря, че ме предупреждавате. Бардо изсумтя и подритна с огромните си обувки белите гранитни стъпала.

— За Бога, млади приятелю, студено е! Хайде да влезем и да си вземем кафе, докато чакаме — господарите най-вероятно ще ни накарат да чакаме цял ден, докато се наприказват и вземат решение.

Майсторът беше облечен блестящо — в черен самур и злато, — но кожите му смърдяха на бира. От дъха му се разнасяха алкохолни пари, очите му бяха мътни и зачервени, сякаш е пил цяла нощ. Той се затътри нагоре по стълбите и на всяка четвърта или пета крачка мощно се оригваше. И на два пъти шумно се изпърдя. Данло, който започваше да се чуди как този огромен шут ще успее да спаси алалойския народ, след като не може да спаси от оглупяване самия себе си, вървеше плътно зад него. Страхуваше се, че Бардо ще се препъне и ще си строши главата. Майсторът обаче беше свикнал да изпива огромни количества и се държеше. Той извика с мощния си, кънтящ глас да отворят вратите на колегията и те се отвориха. На входа ги посрещна послушник, облечен в официална роба. Той се поклони на Бардо, кимна на Данло и ги поведе по дълъг ветровит коридор към преддверието на централната заседателна зала. Там намериха синя кана с кафе и две сини чаши, оставени върху обикновена дървена маса. В простата студена стая нямаше други мебели, нито килими и каквато и да било украса.

— За Бога, та това е обидно! — възмути се Бардо, наля кафе в чашите и с треперещата си ръка подаде едната на Данло. — Ще поискам столове — да не би да очакват да седнем на камъка? Или цял ден да стоим прави?

Но господарите не ги накараха да чакат цял ден — макар че може би така щеше да е по-добре. Ако телесните тъкани на Бардо имаха повече време да метаболизират бирата, отравяща мозъка му, той можеше с ясен поглед и стиснати устни да коленичи пред колегията на господарите и бъдещето на Ордена и Никогея може би щеше да е съвсем различно. „Ако“ — най-фината дума. Както учат провидците обаче, „ако“ е илюзия. Според древната метафора събитията от човешкия живот, всяко от милиардите милиарди „ако“ и миговете на възможност са като водни молекули в река. Колкото и хаотични да изглеждат малките въртопи, самата река тече само в една посока — към морето. Както в живота: каквото и да се е случило, е щяло да се случи, казват провидците. И така, Бардо сам избра бъдещето си и яростно го предначерта в действителността само със силата на собствената си воля.

Преди двамата да успеят да изпият първото си кафе, послушникът се върна и съобщи:

— Време е — сега колегията ще реши вашето прошение. Майсторе пилот, Диви Данло, моля, елате с мен.

Последваха послушника в централната заседателна зала. Изведнъж, сякаш излязъл от пещера, Данло бе поразен от нови усещания: навсякъде имаше светлина, струяща от студените огнени глобуси, които изпълваха огромното помещение с отразени червени, сини и златисти отблясъци. Стените на кръглата зала бяха от полиран бял гранит. Високо над него, където хаотичните шумове отекваха и пропадаха в свободното пространство, огромен прозрачен купол пропускаше звездната светлина. Във въздуха се усещаше студенина, излъчвана на вълни от черния каменен под, и Данло си помисли, че залата е съвсем нечовешко място, въпреки многото хора, които се бяха събрали там. Господарите на Ордена — този ден бяха сто и десет — седяха зад маси от лъскаво дърво. Масите имаха формата на полумесец и бяха наредени в концентрични полукръгове около отсрещната страна на залата. На всяка от тях седяха четирима-петима господари. Когато Данло се приближи, погледите на всички се насочиха към него. Чуваше много гласове и приглушен шепот от дишането на стотина души, но постепенно настана тишина. Послушникът ги покани да коленичат върху квадратен фравашки килим точно по средата на залата. Господарите бяха толкова близо, че Данло можеше да вижда черните, кафявите или сините им очи и суровите им лица. Бяха стари, телата на мнозина бяха възстановявани по два-три пъти. Данло усещаше лепкавата сладникава миризма на старост и острите хормонни парфюми, предназначени да неутрализират смрадта на разлагане. Дървените маси миришеха на полир от лимоново масло. Тези миризми толкова погълнаха вниманието му — както и бирените изпарения на Бардо, и собственият му остър мирис на пот — че едва чу послушникът да съобщава:

— Господари, пред вас са майсторът пилот и майстор на послушниците Пешевал Лал, наречен Бардо, и послушникът Данло уи Соли Рингес.

На централната маса, точно пред Данло и членовете на колегията, с лице към огромните двойни врати на залата, седяха четиримата господари, известни като Тетрадата. Един от тях, висок слаб мъж с късо подстригана коса и почернели зъби, гледаше право към Данло. Това беше Чанот Чен Цицерон, господарят пилот.

— Данло уи Соли Рингес — каза той, — радостни сме, че днес си сред нас. Въпреки че към нас от твое име се обърна майстор Лал, тъй като всъщност ти си основният просител, колегията ще отправя забележките си към теб. Съгласен ли си с това, млади послушнико?

Данло погледна кроткото лице на господаря Цицерон и си помисли за онова, което му бе казал Бардо: че има работа с човек, най-старият от всички пилоти, който лъже по навик също като момче, което размазва мухи; който често е неискрен, без да е хитър; многословен, но рядко говорещ онова, което другите смятат за истина.

Освен това през всичките години на живота си той беше нетърпелив. След като Данло не му отговори незабавно, господарят Цицерон повтори:

— Млади послушнико, съгласен ли си с това?

— Да — най-после каза Данло.

— Отлично.

— Но, господарю пилот — изкънтя гласът на Бардо, — аз не съм съгласен! Аз какво съм, парче камък, от което да отекват думите ти ли? Алалоите са били заразени от отвратителен вирус — и аз съм повлиял върху съдбата им, за Бога!

Майсторът стоеше на колене, потеше се и се зъбеше на Чанот Чен Цицерон. Не обясни, че той, Бардо Жребеца който беше известен като развратен мъж, е заразил много млади алалойски жени със семето си, ако не и със самия чумен вирус.

Господарят Цицерон се обърна и кимна на другите господари от Тетрадата. От дясната му страна седяха господарката еколог Мариам Ерендира Васкес и Николос Стария. Николос бе закръглен, спокоен човек, чиято природна плахост във времена на кризи се компенсираше от издръжливост и желязна воля за действие. Беше известен с помощта си за организиране на схизмата, довела до Пилотската война и низвергването на Арбитъра преди тринайсет години. Той бе най-уважаван и обичан от четиримата господари от Тетрадата. А най-много се страхуваха от господаря сетик Одрик Пал, който седеше от лявата страна на господаря Цицерон. Господарят Пал страдаше от рядката генетична болест албинизъм. Кожата и косата му имаха цвета на избеляла кост, а очите му бяха розови, сякаш ирисите му бяха намазани с разтвор от мляко и кръв. Той беше много стар. След смъртта на Арбитъра твърдеше, че е най-старият човек в Града. Господарят Пал размени поглед с господаря Цицерон и направи сложен знак с възлестите си пръсти. Не изрече нито дума. Отлично се знаеше, че той общува само със знаци или с тайния език на сетиците — езика на лицето. Някои казваха, че е роден ням, а други — и това бяха главно учениците му — заявяваха, че просто е загубил навика да говори и че гласните му струни са изсъхнали от неизползвано. Данло стоеше коленичил на килима и гледаше този ужасен старец. Мислеше си, че господарят Пал трябва да притежава върховни и покварени вътрешни сили, че е истински шайда мъж — циничен, изчерпан, блестящ и почти без нищо човешко.

Господарят Цицерон почука с пилотския си пръстен по масата и се обърна към Бардо.

— Господарят Пал ни напомня, майсторе пилот, че колкото и да желаем да се просветлим от твоето мнение, ти не можеш да говориш тук, освен ако не ти бъде отправен въпрос. Съгласен ли си с това?

— Толкова съм съгласен, колкото да пия пикня — измърмори Бардо.

— Какво те чух да казваш?

Коленичил с изправен гръб на килима, Данло местеше поглед между господаря Цицерон и Бардо. Знаеше, че двамата мъже враждуват помежду си още отпреди да заемат противоположни страни в Пилотската война. По време на годините на Бардо като калфа господарят Цицерон бил най-суровият и жесток от наставниците му. Освен това издигането му на поста господар на пилотите очевидно продължаваше да измъчва Бардо — всички знаеха, че е желал този най-висш пост за самия себе си и че мрази Чанот Чен Цицерон от дъното на душата си. Бардо изду бузи и лицето му стана лилаво от огромното количество изпита бира. Той яростно изгледа господаря Цицерон, после извика:

— Аз откъде да зная какво си ме чул да казвам? Тази войнственост не направи добро впечатление на Тетрадата, нито на останалите господари. Те седяха на масите си, клатеха глави и си шепнеха. Господарят есхатолог Коленя Мор, Джонат Парсънс, Родриго Диас, Махивира Нетис и Бургос Харша с неговото сериозно лице — най-влиятелните господари на Ордена, порицаха Бардо с неодобрителни изражения. Те гледаха надолу към Данло така, сякаш съжаляваха всеки, чиято съдба е преплетена с такъв груб човек.

— Майсторе пилот — каза Чанот Чен Цицерон, — разумно ли е да обиждаш онези, които молиш за такива изключителни услуги?

Бардо се обърна към Данло, прегърна го през рамо с тежката си ръка, наведе глава и я опря в челото му. Данло съзнаваше, че ги гледат всички господари. Макар че почти не можеше да диша и му се искаше да отблъсне майстора, той стоеше неподвижен в позата на официална любезност. И тогава чу Бардо да прошепва:

— Майната му! О, този господар Цицерон е лъжец и лицемер: преструва се, че нашите действия, нашите думи и поведение все още могат да повлияят на колегията. Е, погледни им лицата, млади приятелю! Не трябва да си сетик, за да видиш, че старите кокали вече са взели решението си. Жалко.

Данло вдигна поглед към господарите, блестящи в официалните си роби в кехлибарено, тъмносиньо и стотици други цветове. Виждаше, че лицата им наистина отразяват твърда решителност.

— Майсторе пилот, не трябва да говориш на момчето — разбираш ли? Ако не се въздържаш, ще бъдеш отстранен от това заседание…

При тези думи Бардо се оригна и изръмжа, но не каза нищо.

— А сега — каза Чанот Чен Цицерон, — каним господарката Васкес да се обърне към просителите.

Седнала до господаря Цицерон, четвъртата господарка от Тетрадата Мариам Ерендира Васкес приглади гънките на синкавозелената си роба. Имаше плоско, живо лице и репутация на логичен и прагматичен човек. Тя се усмихна на Данло и той незабавно я хареса, макар първите й думи да го обезсърчиха.

— Данло уи Соли Рингес, със съжаление трябва да кажем, че твоето прошение до колегията на господарите за отмяна на осмото споразумение е направено с неверни предположения и измамни надежди. Преди да гласуваме, трябва да обясним характера на тази измамност.

С ясния си студен глас господарката Васкес говори за Войната на лицата и за чумния вирус, създаден от архитектите от Старата кибернетична църква — с помощта на поетите-воини, — за да убият своите врагове. Тя разтриваше малките си квадратни длани и полуобърната на стола си, обясняваше както на Данло, така и на господарите от колегията. Описа им начина, по който ДНК-вирусът се е вплел в хромозомите на жертвите си и неизбежно се е превърнал в част от генетичното наследство на всеки цивилизован човек.

— Вирусът може да се смята за вирус на генетична болест, останал пасивен в повечето човешки същества в продължение на близо хиляда години. А сега за нещастие племената на псевдопървобитните хора, известни като алалои, най-вероятно са се заразили с чумния вирус. Вирус, който при тях не е пасивен. За тези хора това е катастрофа, защото е болест, за която няма лек.

„Болест, за която няма лек“ — Данло мислено повтори този израз и стисна юмруци. Яката на робата внезапно стегна шията му. Обяснението на господарката есхатолог за сигурната смърт на алалоите съсредоточи и усили съзнанието му: чуваше вятъра, блъскащ ледени частици в купола, чуваше как Бардо сумти от гняв и как Чанот Чен Цицерон смуче почернелите си зъби и въздиша. Мнозина от господарите също въздишаха. Повечето гледаха Данло и очите им излъчваха съжаление. Напуканите гранитни стени и колони навсякъде около него свидетелстваха за суровостта на Ордена, взимал прекалено много тежки решения през хилядолетията. Ясният глас на господарката Васкес отекваше в залата: „Болест, за която няма лек“. Данло затвори очи и си спомни една от най-жестоките поговорки на племето си: „Ти-анаса дайвам“ — обичай съдбата си. За първи път се замисли колко е странно, че думата „анаса“, както я използваха алалоите, може да означава и „обичам“, и „страдам“.

— Данло уи Соли Рингес.

Данло отвори очи и вдигна поглед, осъзнал, че господарката Васкес се обръща към него.

— Да? — каза той.

— Разбираш ли, че не е открит лек за тази болест?

— Разбирам… но не разбирам.

— Как мога да те просветля?

— Много отдавна — отвърна Данло — впечатниците са съгласували целия човешки геном, нали?

— Вярно е, млади послушнико.

— Тогава защо не е възможно да се открият и отрежат сегментите на вируса от ДНК? И щом всеки… цивилизован човек е наследил гени, потискащи тази ДНК, защо тези гени не могат да се слепят в алалойския народ?

Господарката Васкес стисна вълната на светлозелената си роба между дланите си и отвърна:

— Говориш така, като че ли инженерството е проста работа. Но не е така — то е ужасно сложно. Трябва да разбереш, че по принцип в организма няма цялостно картиран ген със специфична структура или функция.

— Нима?

— Представи си холоизображение, използвано при планирането и строежа на сграда — каза господарката Васкес. — Всяка точка светлина, всеки камък, свод или кула, които можеш да видиш на холограмата или симулацията, всеки един от тези образи едно към едно представя точната структура на завършената сграда. Но ДНК не е като строително холоизображение.

Няколко секунди Данло я изчака да продължи, после попита:

— А какво е?

— По-скоро е като рецепта за торта. Сбор от инструкции, млади послушнико. Милиони едновременни инструкции. Ако ДНК-кодът — инструкциите — са изразени по подходящ начин, организмът е завършен. Сега разбираш ли? Малцина са хората, които го разбират. Повечето си мислят, че генните инженери лесно могат да им направят допълнителен палец или лилави очи. Но това е ужасно сложно. Можеш ли да изпечеш торта във формата на катедрала просто като добавяш още брашно или да отделиш яйцата от тестото като повишиш температурата на пещта? Не, разбира се, и понякога не е възможно да се промени генното наследство по желания начин.

Господарката Васкес продължи да обяснява сложността на чумния вирус. Според теорията, каза тя, вирусната ДНК се била вплела поне в пет от двайсет и трите човешки хромозома и изместила екзоните, работещите гени, същностно важни за живота. Вирусът бил дупликатен вид ДНК: понякога, когато потискащите гени изключвали част от нея, тя кодирала производство на протеини, необходими за целия телесен метаболизъм. Друг път произвеждала — възпроизвеждала — вирусните елементи, които убили племето на Деваките. Изрязването на вируса от генома най-вероятно щяло да убие подложения на тази процедура, разбира се, ако се допуснело, че вирусната ДНК можела да се открие и унищожи. Всъщност това не било възможно. Всъщност не било известно много за функцията и взаимодействието на трите милиарда нуклеотиди в човешкия геном. Не било известно например точно кои гени потискат вируса. Впечатниците смятали, че някои от интроните — така наречените „безсмислени гени“, които разделяли екзоните — могат да кодират жизненоважни функции. Останали пасивни и безполезни в продължение на хиляди (или дори милиони) години, тези фосилни гени понякога можели внезапно да се събуждат и да потискат вирусните гени. Никой не знаел какво раздвижва тези потискащи гени. Средата, в която били и пасивни, и активни, била хаотична, химическите вещества на живота съществували в деликатно, динамично неравновесие.

— Представи си човешкия организъм като екология — каза на Данло господарката есхатолог Мариам Ерендира Васкес. — Представи си какво става в една екосистема, когато хищниците загинат — катастрофа. По същия начин често не е възможно да се отрежат нежелани гени, без да се навреди на организма.

Данло докосна бялото перо в косата си. Макар че незабавно разбра обяснението на господарката Васкес, той упорито отвърна:

— Но хищниците не убиват всичките животни, иначе после самите те ще умрат от глад. Чумният вирус е болест… която ще убие всички алалои.

— Но не всички човешки същества.

— Значи вече сте взели решението си. — Данло вдигне поглед към господарите на Никогея. Лицата им бяха каменни, като на статуите на най-прочутите господари от Ордена, наредени в мрачен кръг край стените на залата. — Виждали ли сте някой да умира… от бавното зло? — попита той. Господарката Васкес избегна въпроса му, като отвърна:

— За твоите алалои това е гибел, но не случайна гибел. Известно е, че предците им са каркирали хромозомите си. Няма съмнение, че са изрязали някои нежелани интрони. Възможно е случайно да са изрязали сегменти от потискащата ДНК. Сигурно са променили екологията на телата си — и са се обрекли да умрат от тази чума. Данло докосна белега на челото си.

— Ми пела лалашу… благословеният народ обречен.

— Ето до какво води израждането или унищожаването на клетъчна информация — каза господарката Васкес.

— Шантих — прошепна Данло.

— Слепвачите на Ордена — продължи господарката Васкес — не са успели да лекуват болестта по времето на чумата преди хиляда години. Не са в състояние да го сторят и сега. Нито пък инженерите от Урадет. Според нашите библиотекари даже агатанджианите са я обявили за нелечима. Можеш ли да разбереш това?

— Да — отвърна Данло. После си помисли, че агатанджианите са като богове в съвършеното си биологично инженерство и напевно изрече: — Ти-анаса дайвам.

Господарката Васкес се насили да се усмихне и попита:

— Какво означава това?

— Означава „Изстрадай съдбата си“. Трябва да обичаш онова, което изстрадваш.

— Съжалявам, млади послушнико — любезно каза господарката Васкес. — Но за твоите алалои може да има само една съдба. Можеш ли да приемеш това?

— Не.

— Знаем, че е трудно, млади послушнико. Данло чуваше тежкото дишане на Бардо. Майсторът го гледаше, очевидно съсредоточен във всяка негова дума.

— Вярно е, че трябва да обичаме съдбата си — каза Данло. — Само че… никой не знае каква е съдбата му, докато не изживее живота си.

— Провидците биха оспорили твоето мнение.

— Съдба — тихо рече Данло. И после прибави: — Болест, за която няма лек. Но… как можем да сме сигурни в това?

В този момент господарят Пал го стрелна с остър поглед и се обърна към господаря Николос. Старческите му пръсти започнаха са се гърчат като червеи. Навярно само една трета или една четвърт от другите господари разбираха знаковия език на сетиците.

— Бихте ли напомнили на младия послушник, че, разбира се, ние не можем да сме абсолютно сигурни в невъзможността да се открие лек за тази болест? — преведе Николас.

А после господарят Цицерон прибави с гладкия си като коприна, неискрен глас:

— Ние можем обаче да пресметнем разходите, които ще струва на Ордена търсенето на лек. Можем да преценим ползата и шансовете за успех — които са почти нулеви — за сметка на тези разходи.

— Да пресметнете! — внезапно изкънтя мощен глас. Бардо удари с юмрук по коляното си и яростно изгледа господаря Цицерон. — Разходи! Ползи! Вие да не сте варварски търговци, които поставят цена и на най-безценното нещо?

— Тишина! — нареди господарят Цицерон. — Няма да повтарям повече.

— Ясно — рече Бардо и погледна пилотския пръстен, който мътно блестеше на пръста му. После замълча — мълчание, мрачно и страховито като дълбокия космос.

Господарят Цицерон се извърна от Бардо и погледна към Другите господари.

— Разходите на Ордена за търсенето на такъв лек ще са огромни — каза той. — Преди да гласуваме, трябва да помислим за това.

С тези думи господарят Цицерон призова колегията на господарите да реши прошението. Данло не се изненада, когато видя, че само трима господари вдигнаха ръце в полза на опита за излекуване на чумния вирус. Всички други гласуваха „не“.

— Съжаляваме, че решението ни трябва да е такова — каза на Данло господарят Цицерон. — Но твоите алалои навярно ще оцелеят. Могат да минат много години — или ако се молим искрено, никога — докато този непредсказуем вирус се активира.

— О — прошепна Бардо, — какво ти пука? Господарят Цицерон не му обърна внимание, а леко се усмихна на Данло и продължи:

— А сега трябва да се занимаем с още един проблем преди да те освободим. Всички знаем, че майсторът на послушниците е трябвало да зададе някои въпроси, свързани със смъртта на послушника Педар Сади Санат. Бихме искали да ти зададем тези въпроси, млади послушнико. Ако отговорите ти са задоволителни, може би няма да ни се наложи да искаме акашишко разследване. Съгласен ли си с това?

Данло бързо погледна Бардо, после отвърна:

— Да… съгласен съм.

— Много добре — каза господарят Цицерон. — Тогава ще ти задам първия.

Докато господарят Цицерон прочистваше гърлото си, за да зададе въпроса, господарят Пал завъртя глава и погледна Данло. Гледаше го напрегнато и Данло си спомни, че сетиците би трябвало да могат да четат истинността или измамността на човешките думи по начина на произнасянето им. Спомни си също, че по време на един безкраен, незабравим миг в библиотеката поетът-воин беше заявил, че е прочел истината на измъченото лице на Хануман.

— Трябва да попитам младия послушник — каза господарят Цицерон, — дали Хануман ли Тош някога е заплашвал, че ще убие послушника Педар.

Данло затвори очи за миг, после отвърна:

— Не.

— Ти заплашвал ли си Педар, че ще го убиеш?

— Не.

— Ти ли уби Педар?

Докато си по малко дъх, Данло почти усещаше как очите на господаря Пал прогарят лицето му като лазери. Всички господари от колегията също го гледаха.

— Ти ли си причината Педар Сади Санат да падне от стълбите? — повтори господарят Цицерон.

— Аз… може и да съм — отвърна Данло.

Почти едновременно от стотината господари се разнесе тих шепот, мъжете и жените заклатиха глави. Все още коленичил на килима до Данло, Бардо смаяно го погледна.

— Кажи ни как го уби.

— Аз… си го представих мъртъв.

— Какво?

— Във въображението си — каза Данло. — Видях го мъртъв на стълбите. Господарят Цицерон раздразнено махна с ръка.

— Но ти ли бутна Педар? Поднасял ли си му храна или напитка онзи ден? Разтворил ли си наркотик във виното му?

— Не.

— Ти ли си физическата причина за падането му от стълбите?

— Аз желаех смъртта му. Исках да умре. Аз… копнеех за това.

— И това е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Господарят Цицерон погледна господаря Пал. Данло видя, че сетикът леко повдига показалец. Господарят Цицерон облиза почернелите си зъби и каза:

— Всеки, който е трябвало да се покорява на момче като Педар, би пожелал смъртта му. Ние не те обвиняваме, че си мислил каквото си мислил. Разбираме, че не ти си виновен за случилото се с Педар.

— О — тихо измърмори Бардо, — това наистина е достатъчно.

Очевидно господарят Цицерон не чу думите му, защото посочи с пръст Данло и продължи:

— Поне не можем да те обвиняваме, че пряко си причинил смъртта му. Но е възможно вместо теб да го е направил някой друг. Чуваш ли ме, млади послушнико? Възможно ли е Хануман ли Тош да е убил Педар?

— Не — отвърна Данло. — Не мога да повярвам… че го е направил.

Той вдигна поглед към осветения от звездите купол и осъзна по-дълбоката си мисъл: „Няма да повярвам в това“.

— Но какво знаеш, млади послушнико? Знаеш ли дали той е убил Педар?

Данло помълча за миг, после отвърна:

— Не.

— Но знаеш ли дали Хануман ли Тош е бил в леглото си, когато…

— За Бога, това е твърде много! — внезапно извика Бардо и скочи. Лицето му бе почервеняло от ярост. Майсторът вдигна огромния си юмрук срещу господаря Цицерон. — Адски много! Зададе му достатъчно въпроси — не ти ли стига, че обрече народа му на гибел? Какво ти става? Ти си долният убиец, не той!

— Замълчи! — нареди господарят Цицерон и размаха дългия си показалец. — На колене, пилоте!

— Ти мълчи! — озъби се Бардо. — Иначе ще ти подуя физиономията.

— Какво?

— Физиономията.

— Физиономията ми?

— Физиономията ти е на варварски търговец-пилот, а не на пилот от Ордена! — изрева Бардо.

— Аз съм господарят пилот на Ордена и ти си положил клетва за покорство!

— За Бога, аз трябваше да съм господарят пилот, не ти! Освен това ти напомням, че дългът и гордостта на пилота е да се стреми към невъзможното, даже това да е лек за този проклет вирус.

— Ако незабавно не коленичиш…

— Напомням ти и че господарят пилот трябва да е изключителна личност и учител на послушниците, не техен инквизитор.

Пръстът на господаря Цицерон трепереше. Данло не можеше да каже дали от страх, или от ярост. После гладкият му старчески глас се успокои и се изпълни с коварство, сякаш се опитваше да подтикне Бардо към някаква ужасна постъпка.

— Но в края на краищата аз съм господарят пилот, а ти си майстор на послушниците. Смятам, че повишението — или понижението — на майстора на послушниците основателно може да се нарече административно решение и следователно е от правомощията на Тетрадата. — Той се поклони на другите трима господари на масата и се усмихна.

— О, но преди да напусне Никогея Малъри Рингес направи мен, Бардо, майстор на послушниците. Направи го самият Рингес!

— А ние, четиримата господари — отвърна Чанот Чен Цицерон, — можем да отменим това негово не много разумно решение. Твоят приятел те предаде, като ти даде пост, надхвърлящ възможностите ти. И после предаде Ордена, като напусна Града и те остави да насилваш послушниците.

— За Бога, наистина ще ти подуя физиономията. Бардо понечи да се хвърли срещу господаря Цицерон, но в този момент Данло, все още неподвижно коленичил, протегна ръка и го хвана за китката. Стисна го така, както би стиснал дръжката на копие, усещайки силата на огромните му, напрегнати мускули. Макар да беше много здрав, с ръце, заякнали от работа на студа, Данло още не бе истински мъж и разбираше, че майсторът лесно може да се освободи. Нещо в начина, по който го стискаше обаче, накара Бардо да се въздържи. Той погледна надолу към Данло, оригна се и се усмихна.

— Пусни ме, моля те — тихо каза майсторът. За повечето от господарите сигурно бе ясно, че пияният Бардо е непосредствена физическа заплаха за всички. Един от тях, господарят впечатник, прати послушника да повика патрулиращите калфи, които охраняваха Академията. Другите господари — и сред тях беше Чанот Чен Цицерон — хлътнаха на столовете си и се мъчеха да не гледат Бардо очи в очи. Всъщност техен дълг бе да се изправят и да го обкръжат, да го победят, арестуват и накажат за това, че е нарушил обета си за покорство. Такъв беше законът на Ордена. Като калфи, всички господари бяха прилагали каноните и правилата на Ордена. И все още бяха длъжни да го правят, но мнозина от тях бяха стари и от много години не бяха докосвали човешко същество с такива намерения. От Тетрадата единствено господарката Васкес и господарят Николос се изправиха, за да усмирят Бардо. Родриго Диас и още неколцина се присъединиха към тях, но всички други останаха по местата си.

— Почакайте — нареди Чанот Чен Цицерон, най-после събрал смелост. Той се изправи и си проби път, за да застане пред господарите, които приближаваха към Бардо.

— О, да ви пикая… — измърмори майсторът.

— Ти вече не си майстор на послушниците! — извика господарят Цицерон.

— Пикал съм и на теб! — изрева Бардо. И после направи нещо удивително, безпрецедентно в цялата трихилядолетна история на Ордена. Освободи се от Данло, свали си ципа на панталоните и извади члена си — огромна тръба от плът, най-дългия и дебел член, който Данло бе виждал. Той беше полуеректирал и лилав, като на самец шагшай. Бардо хвана огромния си член в ръка и започна да пикае на пода. После насочи тъмножълтата струя към Чанот Чен Цицерон и се изсмя, когато господарят пилот отскочи назад и едва не се спъна. Бардо разклащаше струята насам-натам, държеше другите господари на разстояние и дълго продължи да се залива в дълбокия си, излизащ от корема смях. Бе изпил много бира. Данло гледаше урината на Бардо, която се разливаше на поточета по черните плочки на пода и попиваше във фравашкия килим. Беше тъмнокехлибарена, почти оранжева, и смърдеше на захари и кози корен. Макар да разбираше, че е въпрос на секунди — или грамове — Урината да пропие килима под коленете му, Данло продължаваше любезно да коленичи.

— Не се приближавайте! — извика Бардо на господарите. — Дръпнете се!

Въпреки че моментът бе невероятно смешен — навярно заради абсурдността му, — Данло не можеше да не си спомни как племенните му братя и сестри от деваките бяха изпускали пикочните си мехури в мига преди смъртта. В очите му блестяха сълзи, той гледаше как Бардо клати члена си насам-натам и внезапно се разсмя през сълзи на фундаменталната абсурдност на живота.

— За Бога, почти свърших! — каза майсторът. — Не се приближавайте, вече няма нужда да ме наказвате, свърших, разбирате ли? Свърших с вас, варвари и стари глупаци, свърших с Ордена.

Думите му паднаха в залата като гръм. За миг никой не помръдваше. После, без да се изтръсква, Бардо вдигна ципа на панталона си, измъкна от кутрето си големия пилотски черен пръстен и го вдигна така, че всички да го видят.

— Преди осемнайсет години с този пръстен положих пилотския си обет. Сега се отказвам от него. Пикал съм на Ордена! Пикал съм на всички вас!

И той замахна и със страхотна сила запрати пръстена към една близка колона. Диамантеният пръстен с ужасен звук се пръсна на парчета. Данло винаги беше смятал, че прекрасните пилотски пръстени не могат да се счупят.

— Сбогом. — Бардо му се усмихна, наведе се и постави ръка на главата му. После се поклони на господарите, обърна се и с изненадваща грациозност — като се имаше предвид огромната му маса и фактът, че е пиян — излезе.

Малко след това Чанот Чен Цицерон възстанови реда. Повикаха послушници да почистят смърдящата урина на Бардо, донесоха нов килим за Данло и замаяните господари се върнаха на местата си. После за кратко продължиха да го разпитват. Попитаха го дали някога е чувал Хануман да богохулства срещу бога на архитектите Николос Дару Еде; попитаха го за причините на Хануман да дойде в Никогея и някак си със страхопочитание го попитаха защо (и как) е заел мястото на приятеля си под ножа на поета-воин. Когато Данло свърши, господарите се посъветваха. Данло стоеше коленичил на килима и слушаше как господарят Кутикоф предлага да изгонят всички поети-воини от Града или поне да забранят имигрирането на нови поети. После господарката Васкес отбеляза, че трябва да се радват, че Бардо е напуснал Ордена. Неговото самоотлъчване, каза тя, трябвало да задоволи хариджанските старейшини и да сложи край на проблемите със злополучното — и случайно — падане на Педар. А що се отнасяше до Хануман ли Тош, господарите свалиха от него всякакви обвинения.

— Съжаляваме — каза на Данло господарят Цицерон. — Съжаляваме, че върху вас двамата с Хануман падна студената светлина на подозрението. Но очевидно смъртта на Педар е била такава, каквато изглежда — трагична случайност. Очевидно нито ти, нито Хануман сте убийци. И двамата сте чудесни млади послушници и сте проявили изключителна смелост, като сте се изправили пред поета-воин. Ще се радваме да ви приветстваме като пилоти, когато настъпи денят да положите обета си.

С това „хариджанският проблем“ и по-незначителните грижи на господарите на Никогея бяха приключени. Данло беше освободен и напусна колегията на господарите по същия път, по който бе влязъл. Отвън, облегнал се на един стълб, стоеше Бардо и си мърмореше нещо.

— Добре ли сте? — извика Данло. Гласът му сепна Бардо и той вдигна поглед към него. — Бардо, Бардо, съжалявам.

— Аз съжалявам, млади приятелю. Провалих те. Но видя ли лицата на тези дъртаци? Те няма да забравят този ден, даже да живеят още три живота.

— И аз… няма да го забравя — каза Данло и се приближи до майстора.

— Нито пък аз. Последният ден от живота на Бардо, в който пие бира.

— Какво?

— Аз, Бардо — от днес никога вече няма да пия бира, обещавам ти го, млади приятелю. Когато остарея, ще си спомня за този ден и ще кажа: „Това е големият бирораздел в живота ми“. Преди Бардо беше слаб, страхливец и пияница. А след това — отсега насетне, обещавам — решителен мъж, който радее за истината и се бори срещу съдбата.

— Но какво ще правите?

— Какво ще правя ли? Ще направя нещо изключително. Нещо ужасяващо, което някой ден ще бъде наречено „велико“. О, млади приятелю, като се вглеждам в безупречните ти очи, докато стоя тук и бъбря, в огромния ми тлъст мозък се ражда идея. Ще направя нещо, което ще накара всички господари на Ордена да се събудят и да кажат: „Трябваше да видим Бардо такъв, какъвто наистина е, и да го изслушаме, когато имахме тази възможност“.

— Ще напуснете Никогея ли?

— Може би. А може би не. Хайде да не обсъждаме какво ще правя аз. Въпросът сега е какво ще правиш ти.

Данло погледна към шиховата горичка. Утринният вятър вълнуваше красивите сребристи дървета като вода.

— И аз би трябвало да напусна Ордена — отвърна той.

— Не, не, точно това не бива да правиш.

— Защо?

— Трябва да станеш пилот. Баща ти беше пилот, и ти трябва да станеш пилот.

— Защо?

— Защото ще има втора мисия до Вилда. Някой ден. Организирането й ще отнеме пет-десет години, но мисия ще има. О, велика мисия при архитектите на Старата църква. Тъкмо проклетите архитекти са създали чумата и се говори, че те знаят лек.

— Наистина ли? Лек? Откъде знаете?

— Някога — отвърна майсторът, — когато бях млад пилот, когато Арбитъра обяви своя поход, аз пътувах до Ксандария. Тъпо, безпросветно място без опитни жени, добра храна и бира, но ксандарианските енциклопедисти имат най-добрата библиотека в Цивилизованите светове. И аз успях да проникна в нея! Дълбоко, дълбоко, млади приятелю, дълбоко в тяхната светая светих, където пазят забранените си информационни банки. Случайно — беше си чист късмет, признавам — научих почти всичко възможно за древните религии и тайни ордени. За култове, секти и странни теологии. О, няма да повярваш в какви безумия вярват хората. Толкова много, толкова много. И макар да признавам, че имам безброй недостатъци, паметта ми не е сред тях. Какви неща само помня! Спомням си, че попаднах на тайни признания на мъж на име Шарант Ли Чу, подчинен на Едмонд Джаспари. Чувал ли си за Джаспари, този така наречен Божи архитект на Кибернетичната универсална църква? Висшият жрец на проклетите архитекти. Е, та както казвах, Ли Чу заявил, че Едмонд Джаспари е заповядал създаването на чумния вирус. Това било през 1750 година никогейско време, втората година от Войната на лицата. Старата църква губела позиции и архитектите били отчаяни. Затова помолили поетите-воини да създадат проклетия вирус. Но той мутирал, разбира се, и почти унищожил Старата църква — наред с три четвърти от човечеството. Всеки го знае. Ли Чу твърдял обаче, че инженерите на Джаспари създали лекарство, задържащо вируса в пасивно състояние. Лекарството — ако се вярва на Ли Чу — било дадено на всеки оцелял архитект. То ги спасило, въпреки че малцина от тях са наследили така наречените потискащи гени, които предпазват всички нас. Помисли си, архитектите от Старата църква са също толкова генетично различни — и уязвими, — колкото алалоите. Възможно е все още да се налага да използват лекарството, чак до ден днешен.

— Но, Бардо… защо не го каза на господарите?

— Поради три причини — отвърна Бардо. — Първо, организирането на мисията до Вилда ще отнеме поне пет години, а после ще минат още пет, докато първите пилоти се върнат в Никогея. Дотогава алалоите — колкото и неприятно ми е да го кажа — може отдавна да са мъртви. Второ, Орденът, както аз го разбирам, както го разбирах, когато ме интересуваше — Орденът не трябва да моли варварските архитекти за лек за болест, след като е възможно нашите слепвачи също да създадат задържащото лекарство на Джаспари. И трето…

— Да?

— Третата причина, поради която скрих това от тъпите господари, е че нямаше да ми повярват. На мен, който съм казвал неистини само веднъж-дваж през живота си. Подлият Чанот Чен Цицерон щеше да ме обяви за лъжец. И какво щеше да ми остане тогава? Да го убия ли? Бих ли могъл да го убия, както трябваше да направя през войната, когато имах такава възможност? Не, не, това не е възможно, дори не бих могъл да го зашлевя през тъпото му старческо лице. Жалко.

Бардо дълго говори на Данло, убеждава го, че ако иска да помогне на алалоите, трябва да стане пилот и после да го изберат за втората мисия до Вилда.

— Това ще е най-добрата ти възможност — каза майсторът. — Орденът, струва ми се, ще се раздели на две и най-добрите пилоти ще отидат във Вилда. А аз може би ще си построя светлинен кораб и също ще отида.

Данло подритна заледените стъпала и отвърна:

— Съжалявам… причиних ви много мъка.

— Ти ли? Не, не, вината не е твоя. Аз бях свършен като майстор на послушниците още преди да влезем в колегията на господарите. Господарят Цицерон очакваше този шанс от години.

— Съжалявам — повтори Данло.

— Е, и аз съжалявам. Сега кой ще наглежда моите момичета и момчета? Вас двамата с Хануман — особено Хануман. След инцидента с Педар той не е същият.

— Да, не е.

— О, той е адски чувствителен. Струва ми се, че не може да понася мисълта за смъртта — за ничия смърт, даже на такова нещастно момче като Педар.

— Мисля, че сте прав — каза Данло.

— И сега тази работа с поета-воин. Жалко.

— Той продължава да страда… заради еканата, нали?

Бардо кимна с глава.

— Моля те, грижи се за него, докато ме няма, Данло. Той има стотици почитатели, но мисля, че двамата с теб сме единствените, които го разбират.

— Винаги ще съм… негов приятел.

— О, няма нищо по-трудно от истинското приятелство, зная го. — Бардо потри ръце една в друга. — Не губи надежда, млади приятелю. Времената са странни — всичко може да се случи. Пазиш ли пръстена, който ти дадох?

Данло повдигна ръка над гърдите си и кимна.

— Добре. Моля те, пази този пръстен в случай, че баща ти се върне. Някой ден той ще се върне, за Бога. Някой ден.

Бардо прегърна Данло, после се потупа по корема, оригна се и каза:

— Добре тогава, отивам в кръчмата. Днес ще изпия двайсет бири и славно ще се напия — днес е славен ден, не смяташ ли?

— Но… Бардо — възрази Данло, — нали току-що се отказахте да пиете бира.

— Нима? Не, не, не съм. Казах, че от този ден повече няма да пия бира. Е, денят още не е свършил, нали? За Бога, та той едва започва!

С тези думи той дълбоко се поклони на Данло и бавно пое по плъзгата, като тракаше с кънките си. Пиянското му залитане можеше да доведе Данло до отчаяние, но колкото и да беше странно, в този момент той изпитваше само надежда.

— Сбогом, Бардо!