Дейвид Зиндел
Падналите богове (25)

Глава 25
Катавската треска

Ние определяме болестите като грешка, която може да излекува единствено Истината на Ума.

„Наука и здраве“, Еди, основател на Кристианската наука

И така, верен на думата си, Данло започна да говори срещу Пътя на Рингес. През най-мрачните дни на годината когато от север задухват първите сарсари, бели и смъртоносни, и улиците на Никогея опустяват, той обикаляше колежите на Академията, разговаряше с приятели, обясняваше на майстори и калфи защо е решил да се откаже от рингесизма. Говореше пламенно, ясно и искрено. Но както обичаше да казва Стария отец, „Истината изчезва в мига, в който бъде изречена — като дъх в леден въздух“. Така Данло откри, че на мястото на всеки, когото успее да убеди да не присъства на възспоменуване, се появяват нови трима, които нямат търпение да разберат древните еди и да коленичат под Ханумановите хиюми. За да се противопостави на тази масова религиозна страст, Данло започна да говори хитро, дори лукаво, по начин, който не му беше присъщ. Използваше словесните бръсначи на логиците, за да пресича безумието навсякъде, където го открие, прилагаше тайни сетически методи, за да разбужда съмненията и тревогите на хората, не отбягваше дори фравашките словесни наркотици, внимателно обмислени думи и изрази, които да имунизират слушателите срещу изкушенията на експлозивна нова религия.

Скоро хората започнаха да се вслушват в него. Той се превърна в досадна пречка за всички верни рингесисти и после в нещо повече от досадна пречка. В края на краищата той бе Данло уи Соли Рингес, онзи, който беше преживял велико възспоменуване, син на бог. Всички знаеха, че Хануман и Бардо са му приятели, и се чудеха защо приятел би говорил срещу действията на собствените си приятели, ако наистина не са покварени. По ирония на съдбата растящото му влияние върху членовете на Ордена му спечели одобрението на Чанот Чен Цицерон, когото Данло мразеше и смяташе за най-неискрения човек на света. Когато господарят Цицерон се опита да се сприятели с него — или по-скоро да се съюзи, — Данло любезно го отблъсна, като отклони многобройните му покани за вечеря, оправдавайки се с математическите и паметистките си занимания. Такова отношение на млад, още неположил обета си пилот към своя господар пилот бе нещо нечувано. Данло се безпокоеше, че господарят Цицерон може да намери начин да му откаже издигане в пълноправно пилотство, но тази тревога беше смътна, далечна и изобщо не можеше да се сравнява с отчаянието му от Хануман.

Това отчаяние бе почти пълно. След гибелта на деваките не беше изпитвал такава загуба на надежда за друго човешко същество, дори когато бе научил, че именно баща му е донесъл бавното зло на племето му. Отчаяние обагряше всичките му думи и действия и цветът му беше черен като маслото, което провидците втриват в кухите си очни орбити. Лицето му носеше опустошителните следи на безсънни нощи, нямаше апетит, тялото му измършавя като на вълк в края на средзимната пролет. Имаше предчувствие за нещастие и всичките му видения от бъдещето се въртяха около образа на Хануман ли Тош с неговата диамантена шапка и безжизнен поглед. Данло се опита да обясни на Тамара част от виденията си. Една вечер, докато ядяха кръвноплодове и сирене, той й разказа за Ханумановата любов към властта и я помоли да не записва спомените си. С ясни, спокойни думи Тамара му обеща да обмисли уговорката си с Хануман. Но после се засмя, сякаш за да му каже: „Ще правя каквото ми е приятно“, и смехът й бе изпълнен с мрачна музика и гордост. Когато на следващата сутрин напусна дома й, започваше вихрушка, ужасна буря с яростни ветрове и заслепяващи парченца лед. Данло се надяваше това да задържи Тамара до камината, където щеше да е на сигурно място.

Исторически куриоз е, че сарсарата на 2953-та година бушува в продължение на шейсет и шест дни, повече или по-малко непрекъснато, чак до средзимната пролет на следващата година. Това беше най-дългата буря, която помнеха в Никогея, и в много отношения най-ужасната. Бе много студено, имаше прекалено много сняг и вятърът духаше с убийствената скорост трийсет метра в секунда, мигновено вледенявайки плътта на всеки, достатъчно глупав да си покаже лицето навън. Студеният вятър погуби много народ: хибакуши, приведени над уличните си огньове, хариджански просяци без семейство или подслон, автисти, разбира се, и дори неколцина далечници, заблудили се сред улиците и преспите на „Галивар Грийн“ и замръзнали само на петдесетина метра от ярконското посолство. И изведнъж, на седемдесет и четвъртия ден на дълбоката зима, се разнесе вест, която смрази жителите на Града и ги накара да гледат с подозрение и омраза съседите си: Чанот Чен Цицерон и още двама от Ордена се бяха разболели от болест, като че ли напомняща за пораженията на катавската треска. Когато прегледа мозъчните тъкани на господаря Цицерон за следи от зараза, майсторът вирусолог откри, че наистина се е заразил с рядка форма на катавския вирус. Това бе вирус, въздействащ върху паметта, биооръжие, отдавна създадено на Катава и отдавна смятано за изчезнало. Никой не можеше да се досети как е проникнало в сивото мозъчно вещество на господаря Цицерон. Но това беше факт и скоро след като изпадна в треска, придружена от крясъци и пяна на устата, господарят Цицерон започна да забравя. Първият му загубен спомен бе математиката, последвана от универсалния синтаксис и други огромни блокове познание. Забрави историята, също както забрави всичко за политиката на Ордена. После забрави собственото си име името на баща си и майка си, имената на такива обикновени предмети като бръсначи или сапун. След като три дни плю послушниците, които се грижеха за него и подменяха спалното му бельо, той безвъзвратно забрави как да контролира пикочния мехур и червата си. Когато вирусът атакува мозъчния му ствол, вирусологът каза, че ще забрави да диша и че това ще е краят на господаря Цицерон. Другите заразени специалисти — Анджела Нейн и Ян ли Ян — не забравиха толкова много неща толкова бързо. Имаше надежда за живота им, дори за част от паметта им, ако не за техните професии. Тъй като срещу вируса нямаше нито ваксина, нито лекарство, те бяха изолирани в удобни малки стаи в лазарета на Академията до тази на господаря Цицерон. За огромен ужас на всички, вирусолозите определиха за носител на заразата семенната течност и вагиналните секрети. Тази констатация хвърли трезвите академици в паника. Разбра се, че свадливият господар Цицерон бе имал много любовници: Анджела Нейн и Ян ли Ян бяха само първите от младите жени и мъже, които беше вкарвал в леглото си. След бързо разследване, при което всички членове на Ордена бяха принудени да разкрият сексуалните си контакти, вирусолозите съставиха сложни дървета-диаграми, показващи кой с кого се е съвкупявал. Поне половината от Ордена, разбира се, бяха спазвали обета си за безбрачие, но почти всички останали бяха свързани с господаря Цицерон с непрекъснати вериги от сексуални течности.

„Вирусът преминава през мембраните на диафрагмата като свредлов червей през кост“ — този слух плъзна из „Боря“ и, „Реса“ по-бързо от епидемия. Но не беше така. Вирусолозите определиха, че предварителните мерки, които взимаха преди съвкупление благоразумните хора, обикновено са достатъчни, за да унищожат вируса или поне да предотвратят разпространението му. По време на най-ужасната част от бурята, когато всички в Академията бяха принудени да дадат парченца тъкан за изследване в кулата на вирусолозите, се оказа, че са заразени само още четирима души. Тази добра новина изпълни почти всички с неоснователна радост. (Странно е, че спасението от такова нещастие неимоверно издига духа на човешките същества, въпреки че ежедневният им живот остава също толкова скучен и труден, колкото и преди.) Макар самият той да презираше страха от зараза, Данло с облекчение научи, че никой от приятелите и колегите му няма да бъде засегнат от вируса. Беше особено загрижен за Тамара, чиято професия в крайна сметка се състоеше в съвкупяването с господарите и майсторите от Ордена. Реши, че незабавно трябва да й съобщи новината, и се понесе по покритите със сняг улици, изминавайки краткото, вледеняващо разстояние до дома й. Но с изненада откри, че я няма. Шест пъти през следващите три дни Данло пресичаше града, за да отиде в Пилотския квартал, но къщата й оставаше тъмна и пуста като изоставена пещера.

— Най-вероятно се е подслонила в хотел — каза му Томас Рейн. — А може да се е приютила в апартамента на някой майстор и да не иска да излиза на студа. Няма основание да се безпокоиш.

Но Данло се безпокоеше и докато бурята продължаваше да вилнее, тревогата му се превърна в страх. После, на осемдесет и втория ден, яростта на сарсарата поотслабна, вятърът утихна до нисък вой, спря да вали и температурата се покачи почти до точката на топене на живака. Но домът на Тамара продължаваше да пустее. На стотици други планети, разбира се, Данло незабавно би се свързал с нея по телефон или радиостанция, но това бе Никогея и такива устройства не съществуваха. (Тоест не съществуваха легално.) Откриването на изчезнал или скрил се човек в толкова голям град беше почти невъзможна задача, но Данло бе сигурен, че трябва да я е сполетяло нещо ужасно, и затова се отправяше по заснежените улици и я търсеше на всяко място, за което можеше да се сети. Първо отиде до Дълбоките поля, за да провери дали не е напуснала Града. След като майсторът на космодрума го увери, че никой, отговарящ на описанието на Тамара, не е купувал пропуск за някакъв съд, напускащ Никогея, той се върна по почти изоставения Път до центъра на Града. Точно на юг от Улицата на посолствата се отби по широка плъзга, която минаваше покрай „Консерваторията на куртизанките“. Спря пред портала и помоли портиерката да предаде на началничките си, че ги моли да го приемат. Малцина мъже, разбира се, бяха допускани в „Консерваторията“. Може би щяха да откажат и на Данло, но той се закле, че ще чака на студа, докато отворят портите, и търпеливо застана с гръб към вятъра като ловец, приклекнал над тюленова дупка. Когато видя, че може да замръзне и да умре на територията на Дружеството, портиерката се смили, пусна го да влезе и повика една възрастна куртизанка. Облечена в червен широк панталон с бродерия, старицата все още носеше следи от някогашна хубост. Тя го разпита каква точно е връзката му с Тамара. Когато й разкри огромната им любов, навярно най-голямата в цялата вселена, жената направи кисела гримаса, сякаш е сдъвкала лимон. Но после увери Данло, че Дружеството също е много загрижено от изчезването на Тамара. Щяла да прати куриери в градските увеселителни куполи; за да разпитат куртизанките, които можели да знаят къде се намира Тамара. Щяла да прегледа списъка с последните й договори и дискретно да разговаря с господарите и майсторите от Ордена.

— Обещавам, че ако е възможно, ще я открием — строго каза старицата. — Но когато я открием, мисля, че няма да й бъде позволено да продължи връзката си с пилот, който още не е положил обета си.

Следващото място, където отиде Данло, бе домът на майка й. Макар че нямаше вероятност Тамара да се е върнала там, той си мислеше, че ако е болна или умира, може да е поискала да се помири с родителите си. И затова се отправи към най-отдалечената част на Града, където районът Ащорет гледа към открито море. Край големите, заобиколени с дървета улици, се намираха къщите и апартаментите на много семейства Ащорет и Данло почука на пет врати преди да открие една матрона, която го упъти към дома на майката на Тамара. Това беше грозна и бездушна сграда точно до Дългата плъзга. Виктория Първа Ащорет го прие във външния коридор на дома си, целият в отоплителни решетки и гол камък. Температурата едва надвишаваше нулата. Всъщност това по-скоро бе херметична камера, отколкото място за посрещане на човешки същества и за водене на важни разговори. Но знатната Виктория не го покани във вътрешния коридор, нито пък в самата къща. Тя стоеше пред него в обемна кожена роба и изпускаше от устата си огромни облаци пара, докато установи целта на посещението му. Въпреки безформеността на кожите й, бе очевидно, че е бременна — доколкото си спомняше Данло, с трийсет и третото си дете. Държеше се дистанцирано, скръстила ръце върху издутия си корем. Лицето й беше подозрително, пресметливо, заоблено от тлъстината на майчинството, но все пак живо и красиво, в много отношения по-красиво от това на Тамара. Виктория Първа Ащорет го изгледа с онова презрение, каквото човек обикновено пази за автисти или странстващи магиди. Като пилот в град, в който пилотите имаха почти божествен статус, нейното пренебрежително отношение би го раздразнило (или развеселило), но Данло бе прекалено отчаян, за да се поддава на такива чувства, и затова просто стоеше пред изпитателния й поглед и чакаше да му каже, че не е виждала Тамара. Както и стана. Всъщност тя изобщо отрече съществуването й, като потупа корема си и каза:

— Това момче ще бъде наречено Гейбриъл Трийсет и трети Ащорет, но той е само трийсет и второто ми дете. Десетото ми дете вече го няма. Забравено е. В отговор на въпроса ти трябва да кажа, че не познавам жена на име Тамара Десета Ащорет. Трябва да го кажа — разбираш ли? Такава жена не е известна и на никого от роднините ми. Можеш да попиташ за нея в която и да е къща на която и да е улица, но жената, която търсиш, никога няма да се върне тук. Никога.

Макар че сигурно виждаше, че Данло е гладен и премръзнал, знатната Виктория не му предложи нито храна, нито нещо за пиене. Като архитектка с добра репутация — и тъй като той бе от недопуснатите — тя нямаше право да прояви тази проста любезност. Но не беше жестока жена. Когато Данло отвори вратата и вътре нахлу леден въздух, тя му предложи да прати да повикат шейна. Когато разбра, че той няма пари, Виктория дори му предложи тя да плати. За матрона от секта, известна с пестеливостта си, това бе необикновено благоволение. Данло й благодари, но поклати глава и се поклони, после излезе в бурята. Тъй като се беше научил да не вярва в нищо, той обиколи улицата, като чукаше на вратите и разпитваше дали някой познава Тамара Десета Ащорет. Никой не я познаваше. Изглежда, наистина я бяха забравили, съзнателно я бяха изхвърлили от спомените си.

На осемдесет и петия ден от дълбоката зима отново заваля сняг и стана още по-студено. Така се случи, че през 2953-та година това бе също и първият ден на фестивала на Счупените кукли, опасно време за всеки, оказал се на улицата. Макар че фестивалът се провежда в чест на целия изкуствен живот, безпричинно погубван през вековете, винаги има неколцина любители на ужаса, които използват празника, за да накарат човешките същества да оплакват собствения си живот. Има слеляци, които нощем нападат непредпазливите: те забиват иглички в шията им и вкарват в тяхната ДНК ужасни малки вируси, за да „пречупват“ напосоки човешки същества, така че хората да разберат болката на всички кукли, счупени в кибернетичните пространства на компютрите по всички Цивилизовани светове. За Данло беше опасно да се скита из плъзгите на Стария град и да търси Тамара, но той изобщо не си и помисляше — тогава — за слеляци.

Късно вечерта на осемдесет и пети, след като бе прекарал много студени и безплодни часове в обиколки из приютите край различните гробища, Данло се върна в общежитието си. До камината във вътрешния коридор го чакаше куриер. Млада послушничка от Дружеството на куртизанките му съобщи, че са открили Тамара. Била жива и искала да го види. Послушничката била пратена да го придружи до Консерваторията на куртизанките. Данло извика от радост. Не го интересуваше, че виковете му ще събудят цялото общежитие. После погледна послушничката — мрачна и сериозна в безупречните си кожи. Лицето й беше твърдо като желязо и той й зададе въпроса, който не искаше да зададе:

— Тя добре ли е… или е болна?

— Болна е — отвърна послушничката. — Съжалявам.

— Моля те, кажи ми… много ли е болна?

— Не зная. Ако дойдеш с мен, ще ти обяснят всичко.

Данло се спря само за да грабне нова маска за лице от стаята си (маската, която беше носил цял ден, се бе вкоравила от лед) и придружи послушничката из пустата Академия до западния портал. После се запързаляха по старата плъзга, която води право до огромния кръг пред „Хофгартен“. Бе много късно, прекалено късно и прекалено студено, за да има някой навън. Но улицата не беше съвсем пуста. Двамата подминаха неколцина празнуващи, които се връщаха от тържества. Въпреки оживените им гласове и валма дим от тоалач, над плъзгата бе надвиснала заплашителна атмосфера. Данло не можеше да различава покритите с маски или качулки лица на хората. И беше прекалено тъмно. Всички огнени глобуси бяха изключени, така че светлината им да не помрачава блясъка на ледените фенери, които висяха по всички сгради и имаха най-различни форми: на къщички, храмове и на какво ли не. Това бяха изящни изваяния от лед и светлина, в които мъждукаха бледи сини, зелени или алени пламъчета, символизиращи живота на всички изкуствени организми. При хубаво време цялата улица би сияла от тях, но сега валеше и повечето ледени фенери бяха угаснали. Данло се удивляваше на усилията, които хората полагат, за да палят отново тези светлини, нощ след нощ, година след година. После го налегнаха тежки мисли и той се отчая от крехкостта на пламъка. Беше много радостен, когато се отбиха от улицата и влязоха през портата на Консерваторията. Колкото и болна да бе Тамара, мислеше си Данло, щеше да е хубаво отново да й се усмихне, да притисне устни до челото й и да се вслуша в дъха й.

— Последвай ме, моля те — каза послушничката. — И пази тишина — не трябва да разговаряме, докато послушничките изпълняват среднощните си упражнения.

Тя го поведе покрай мрачни сгради, целите покрити със сняг. На Данло не му беше трудно да пази мълчание. Той се вслушваше в тракащите зъби на послушничката и в свистенето на собствения си дъх под маската. Вятърът бе утихнал и тишината му действаше потискащо. Очакваше да отидат в лазарет или криологически пункт, но послушничката го изненада като го отведе до вратата на една огромна къща.

— Това е домът на Майката — поясни тя. — Ти си вторият мъж днес, когото допускат вътре.

Без да чука, момичето отвори вратата и го придружи до съблекалнята. Взе кожите, маската и обувките му и спретнато ги подреди на сушилните лавици. После му даде чифт плетени домашни терлици и му помогна да облече черна копринена роба.

— В тази къща можеш да се обличаш както си искаш, но ако ще разговаряш с Майката, трябва да си с роба. Майката помоли да се срещнеш с нея преди да идеш да видиш Ащорет.

Данло кимна и я последва в стая с красиви мебели и други прекрасно изработени неща. Всичко бе прекалено разкошно според него, но този разкош издаваше добър вкус и съвършена пропорционалност и той си помисли, че от пристигането си в Никогея никога не е бил в по-прекрасна стая. Седна до мраморна масичка за шах, върху която беше поставен сервиз за чай. Послушничката му наля благоуханен чай в синя чаша. После се поклони, свенливо му се усмихна и отиде да съобщи на Майката, че гостът е готов да се срещне с нея.

Докато чакаше, изпи три чаши чай. Стори му се, че е минало много време, но всъщност не бе така, тъй като гълташе чая си на един дъх и пареше устата и гърлото си. Накрая чу шум и вратата срещу камината се отвори. На прага застанаха две възрастни куртизанки, подпиращи помежду си старица. Това беше Майката, прочутата ръководителка на Дружеството на куртизанките. Над широките си панталони тя носеше роба от черна коприна, цялата покрита с бродерия. Десетките престарели куртизанки, които ръководеха Дружеството, бяха обшили тази възхитителна тъкан със скъпоценни камъни и прекрасни мотиви в знак на предаността си към Майката. Двете жени й помогнаха да се настани на мек-диван до Данло, увериха се, че краката й са повдигнати на възглавници, наляха й чай, надиплиха робата й така, че да се разпери като гигантско ветрило, поклониха се и ги оставиха насаме.

Майката наклони глава към него.

— Казвам се Хелена Туркманян, но ако ти е приятно, можеш да ме наричаш „Майко“.

Данло се усмихна и й се поклони. Наистина му беше приятно да се обръща така към нея, защото въпреки старостта си, тя сякаш излъчваше жизненост и нежност. Всъщност Хелена бе към края на последната си старост. Годините й бяха много повече, отколкото на която и да е старица от племето му. Кожата й висеше от костите и от нея се разнасяше сладникав мирис. Беше по-крехка от птиче и все пак притежаваше сила и огромна енергия, която като че ли извираше в нея и се съсредоточаваше в очите й. Имаше прекрасни очи, ясни и безкрайно мили, макар и твърди като диаманти. Данло срещна погледа й и си помисли, че трябва да е невероятно щедра в обичта си към другите — и невероятно придирчива към онези, които да дарява с редкия дар на тази обич.

— Вие сте Майката на куртизанките, нали? — накрая каза той.

— Да, аз.

— И Тамара също ви нарича така?

— Още откакто беше послушничка. Тя винаги е била много любезна.

— Още ли ви нарича „Майко“? — тихо попита Данло, като гледаше празната си чаша.

— Още — отвърна Майката и мило се усмихна. — Не е толкова болна, колкото може би се страхуваш.

Той остави чашата си и докосна бялото перо в косата си. Знаеше, че Майката го изучава, че се вслушва в неравномерното му дишане, навярно дори брои пулсиранията на голямата артерия на шията му.

— Аз… много се страхувах за нея — призна Данло.

— Съжалявам — каза Майката. — Съжалявам и че трябва да ти кажа още нещо — Тамара не е и толкова добре, колкото си се надявал.

Данло притисна белега над окото си, погледна Майката и зачака да каже ужасните думи, думите, от които се страхуваше още откакто Тамара беше изчезнала.

И Майката каза:

— Изглежда, че Тамара Десета Ащорет е загубила част от паметта си. Преди два дни една от нашите прелъстителки я откри да се скита по Улицата на музикантите.

— Преди два дни! Защо не пратихте да ме повикат по-рано?

— Съжалявам, но основната ни грижа беше за Тамара. Тя беше обезводнена и измръзнала, възможно е и да е била изнасилена преди…

— О, не! — извика Данло и скочи. — Не!

Майката се наведе напред и покри юмрука му с меката си старческа ръка. Това й струваше огромно усилие и тя се задъха.

— Моля те, седни, млади пилоте. Искаш ли още една чаша чай? За мен би било удоволствие да ти налея, но дните ми да наливам чай отдавна отминаха.

Данло седна, напълни чашата си и я вдигна към устните си, но не отпи. Майката мило му се усмихваше, сякаш за да го успокои, че всичко ще се оправи. Той сведе поглед към ръката си, която стискаше нейната, после затвори очи, защото в тях започнаха да парят сълзи.

— Трагедията е — каза тя, — че можем никога да не разберем какво се е случило с Тамара. Тя е забравила определени моменти от неотдавнашното си минало.

— Значи е катавската треска?

Майката кимна.

— Така изглежда.

— Изкуствен вирус — рече Данло. — Оръжие, създадено на Катава преди шестстотин години.

— Запознат ли си с тези оръжия, млади пилоте?

Той отвори очи, без да гледа към нищо конкретно, потънал в спомен.

— Да — отвърна Данло. — Някога такъв вирус уби народ… който ми беше близък.

— Не трябва да се страхуваш за живота на Тамара — тя няма да умре от онова, което й се е случило.

— Но ако мозъкът й е заразен…

Майката леко плесна с ръце и го погледна със смесица от строгост и състрадание.

— Може би ще се обнадеждиш, ако ти кажа, че в момента тя не е заразена. Вирусологът, когото повикахме, не успя да открие нищо нито в тялото, нито в мозъка й. В кръвта й има антитела на вируса. Само антитела. Възможно е вирусът да е бил унищожен непосредствено след попадането си в нея. Такива чудеса са възможни. Много хора, всъщност няколко милиарда души, повечето потомци на архитекти, са оцелели от Войната на лицата. Техните тела са били почти имунизирани срещу биооръжия. Например Ащоретите — има толкова много Ащорети. В края на краищата Тамара е Ащорет и аз не зная някога да е боледувала, дори от грип или настинка. Вирусът не е нанесъл на мозъка й забележими поражения. Това е сигурно. Накарах трима акашици да картират мозъка и неврон по неврон — не откриха нищо. Би трябвало да е също толкова добре, колкото ние с теб.

— Но е забравила… разни неща.

— Всъщност не е забравила много — отвърна Майката. — Като че ли вирусът е унищожил само определени части от паметта й.

— Но как е възможно?

— Това е загадката — никой не знае. Изобщо за паметта се знае твърде малко. Дори паметистите не могат да обяснят как този гаден вирус е въздействал по този начин на Тамара.

За миг Данло замълча и погледна белезите по ръцете си. После попита:

— И как й е въздействал?

— Трудно е да се каже.

— Кажете ми, моля ви.

— Има толкова много спомени — отвърна Майката.

— Моля ви, кажете ми какво се е случило с Тамара.

Майката въздъхна и каза:

— Ако в тази къща влезе контрабандист и открадне нещо, на пръв поглед ще е трудно да се каже какво липсва. Едва след като стаите отново се подредят и се направи списък, ще може да се определи какво е откраднато.

— Значи някой е тършувал в паметта на Тамара?

— Не, не е. И това е проблемът. Трябваше ни почти цял ден, за да открием, че паметта й не е наред. Да разговаряш с нея е като да влезеш в стая, от която тихо и много ловко са били откраднати един-два предмета с огромна стойност. Дребни неща, които за външни хора могат да изглеждат незначителни — но за Тамара това са най-безценните спомени.

Данло седеше съвършено неподвижно, както алалойският мъж седи под падащите звезди и очаква завръщането на предците си. Макар да не чуваше никакви гласове и да не виждаше никакви видения, той чувстваше, че загубените спомени на Тамара дълбоко го засягат. Въпреки това непреодолимо предчувствие — абсолютният студ на разбирането, който държеше очите му отворени — Данло не беше подготвен за онова, което щеше да му каже Майката.

— Млади пилоте, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но Тамара е забравила кой си.

Очите на Данло бяха широко отворени, но той не виждаше нищо. Или по-скоро не можеше да вижда нищо повече от предметите в стаята, сливащи се в зашеметяваща чернота, която накара дъха му да секне. Шумът в ушите му бе като звън на огромна камбана, протяжен и мощен. След малко той осъзна, че Майката го гледа, че се е навела към него и е протегнала треперещата си ръка, за да го погали по лицето. Тя докосна устните му с безпределна нежност и Данло чу старческия й треперлив глас, този златен инструмент на състраданието, който го върна към настоящето.

— Забравила е срещите с теб — продължи Майката. — Забравила е времето, което сте прекарали заедно, думите, които сте си казвали насаме.

Стори му се, че Майката може да избухне в плач, защото в очите й блестяха сълзи. Но тя запази самообладание. Някаква дълбока нейна част като че ли се наблюдаваше, сякаш се забавляваше с житейските трагедии с цялата сила на душата си — забавляваше се въпреки болката и в крайна сметка винаги откриваше, че играта е мила и добра.

— Дори е забравила името ти. О, не фамилното ти име — тя знае за Рингес, разбира се. Но не си спомня, че има син.

— Наистина ли е забравила… всичко?

— Страхувам се, че е така.

— Не мога да повярвам, че е възможно.

— Зная — отвърна Майката.

— Не мога да си представя… какво ли й е — каза той.

— Не е добре. Изобщо не е добре.

— Трябва да е ужасно… да забравиш.

— Да — каза Майката с увереността на старица, чиято памет вече не е както преди. И после му се усмихна. — Но най-прекрасното нещо на света е неочаквано да си спомниш онова, което сякаш безвъзвратно си загубил.

Данло кимна и се замисли за това.

— Казахте ли й за мен? — попита той. — За… нас?

— Тази сутрин лично разговарях с нея. С мен беше Нирвели. Естествено, след като не знаех за връзката ви, можех да й кажа само онова, което ми обясни Нирвели — а то не е много.

— Да — съгласи се Данло, — опитвахме се да запазим връзката си в тайна.

— Е, Нирвели поне знаеше, че Тамара се среща с калфа — всъщност тя ми каза, че Тамара била влюбена.

— Да — отвърна той. — Така е. Двамата… бяхме влюбени.

Майката му се усмихна така, сякаш много добре знае как е възможно това. Беше очевидно, че е благоразположена към него, както майка към любимото си дете — а и по друг начин.

— Когато й казах за тази любов, Тамара се удиви. О, не защото си обикновен калфа — тя приемаше факта, че може да е нарушила нашите правила. Също както аз, щом те видях, й простих, че ги е нарушила. Удивителното е силата на тази любов. Нирвели каза, че веднъж я видяла в Тамара. Сега я виждам и аз. Удивително е, че Тамара е могла да забрави „най-голямата любов във вселената“. Не, моля те, не се ядосвай, не ти се присмивам. Вярвам, че в тази любов има нещо велико. Нима любовта не е единственото, заради което живеем? Забележителна любов. Тъкмо за това е била обучавана Тамара. За това пробуждане на целия организъм, на най-дълбоките му части. За тази възможност за създаване на ново същество. Това беше нейното призвание, нейната мечта. Мечтата на много от нас. Удивително е, че може да е стигнала толкова близо — и после нищо. Какво ли й е като знае, че може да е загубила най-безценното нещо във вселената — и да няма спомен как е било или какво е означавало за нея? Струва ми се, че в паметта й има черна дупка. И че я привлича навътре в себе си. Когато поглежда в нея, Тамара се натъжава. Всички ние сме натъжени, млади пилоте. За нея. И за самите себе си, разбира се, за онова, което е можело да бъде.

Данло сведе глава и се опита да си представи какво ли е да забрави онова, което бе съществувало между него и Тамара. Не успя. След малко погледна Майката и каза:

— Сигурно сте й напомнили, че има… призвание.

— Ти не разбираш. Такива неща не могат просто да се напомнят. Не могат да се кажат.

— Да — съгласи се той. — Сигурно не могат.

— Тамара е загубила и голяма част от изкуството си. Не само мечтата — но и познанията за тялото, техниките, които знаеше, усетът й за страст, всичко е изчезнало, напълно изчезнало. В това състояние тя вече не може да упражнява изкуството ни.

— Но може отново да се научи на тези неща, нали?

Лицето на Майката стана тъжно. Изглежда, си спомняше най-силните мигове от живота си, защото лицето й оживя от стари рани и блаженства. После с тих, замислен глас тя каза:

— В сравнение с всички неща, които научаваме през живота си, какво друго е това наше познание освен зрънце пясък? В сравнение с гоблена на цялостната ни същност, какво друго е това наше свещено изкуство, освен най-тънка нишка? От Тамара всъщност е отнето съвсем малко. И в същото време — всичко.

— Това сигурно я наранява дълбоко — каза Данло.

— Погубва я — отвърна Майката. — Погубва душата й.

Данло поклати глава.

— Не, не е възможно.

— Излиза, че е възможно…

— Знаете ли какво казват паметистите? — попита той. — „Паметта никога не може да се унищожи.“

Майката неочаквано му отправи прекрасна усмивка.

— Това е единствената ни надежда.

— Тогава е и моя надежда — каза Данло.

И си помисли:

„Надеждата е дясната ръка на страха“.

— Сигурно гориш от нетърпение да я видиш.

— Да — призна той. — Така е.

— Много добре, ако си готов, иди при нея. Поговори й, млади пилоте. Помогни й да си спомни.

Това беше всичко, което му каза Майката. Двамата пиеха чая си в мълчание и помежду им имаше безмълвно разбиране. Скоро двете жени се върнаха и отведоха Майката. Данло й се поклони, тя отвърна на жеста му, пое голата му длан в своите и я стисна толкова силно, че плътта по ръката й се разлюля и разтърси. Старческите й очи излъчваха задоволство, дори радост. Той чувстваше, че никога вече няма да я види, затова й каза:

— Желая ви всичко добро.

После се обърна и заби поглед в чашата си, в парченцата зеленикави листенца, които плуваха на дъното. Чудеше се какво ли трябва да е да не можеш да си спомниш, отпиваше от чая си и изобщо не се изненада, че е много горчив.