Дейвид Зиндел
Падналите богове (27)

Глава 27
Парче моржова кост

Самосъздаването е най-висшето изкуство.

Николос Дару Еде, „Пътуването на човека“

През дълбока зима светлината, падаща над града Никогея, е слаба и странна. В безоблачни дни — кратките, редки периоди, когато слънцето е само червено сияние на хоризонта — небето е наполовина обагрено в цветовете на нощта и има много звезди. Някои казват, че ако през този най-мрачен сезон се развилнее буря, всъщност няма истински ден. Със сигурност няма зазоряване, защото може ли светлината да проникне през пластове студено сияние, облаци, вихрещ се сняг и почти пълен мрак? Когато сарсарите диво бушуват по улиците, никога не може да има ясно разграничение между тъмнина и ден и затова е безнадеждно да стоиш буден цяла нощ и да очакваш настъпването на утрото. Само най-упоритите или глупави хора биха опитали да направят такова нещо. В мрачните, отчаяни часове след сбогуването си с Тамара Данло уи Соли Рингес направи тъкмо това. Той се пързаля из Стария град, докато се изтощи и загуби, после на някаква безименна плъзга полузамръзнал попадна на затоплящ павилион. Там, в този окаян малък заслон, докато вятърът виеше навсякъде около него, той зачака въздухът да изсветлее от черно към синкаво и сребристосиво. Чака безкрайно. Струваше му се, че е близо до Бардовата катедрала, и беше решил да се отправи към вратите й в мига, в който ги отворят, за да открие Хануман, да се разбере с него, да го моли или да го засрами — каквото и да е, без физически да го наранява, само да обещае да възстанови спомените на Тамара.

Но чакането му бе напразно. Когато денят най-после дойде — студен, сив хаос от облаци и навяващ сняг — Хануман отказа да се срещне с него. И през следващите дни остана заключен в залата на катедралния съвет, и не искаше да се види с никого — нито с Данло и Бардо, нито с кръщелниците, които се приближаваха до вратата с подноси храна и напитки. Данло би разбил вратата, но пред нея винаги стояха двама кръщелници и охраняваха усамотението на Хануман. Те бяха новопокръстени и не се отнасяха с Данло добронамерено. Съобщиха му, че Хануман влязъл в паметното пространство на един от компютрите си, че преживявал велико възспоменувание, навярно най-великото, което някога било познавало човешко същество.

— За Бога! — на четвъртия ден възкликна Бардо. — Ако Хануман не отвори тая проклета врата, ще я разбия!

Но не направи нищо подобно. Очевидно нямаше желание открито да се противопоставя на Хануман, особено по искане на Данло. Макар да беше очевидно, че продължава да го обича, това, че Данло бе напуснал църквата му, го бе ядосало.

— Навярно вече не би трябвало да идваш тук, млади приятелю. Тази катедрала е за рингесисти или за онези, които искат да станат такива. Ти си Рингес, вярно е, но това не е едно и също, нали?

— Да — призна Данло. — Не е едно и също.

— Защо толкова искаш да се видиш с Хануман?

— Трябва да му съобщя… една новина.

— За Тамара ли?

Данло изтупа снега от косата си и отвърна:

— Да. Откъде знаеш?

— Нирвели ми каза, че била поразена — рече Бардо. — Съжалявам, млади приятелю. Бедната жена — беше толкова умна. Жалко, толкова незаслужено жалко. Но я ми кажи, моля те, защо искаш да съобщиш тази тъжна новина на Хануман? Чух, че вече не сте най-добри приятели.

Данло възрази, че все още били първи приятели, а Бардо го слушаше с цялата подозрителност на човек, купуващ огнен камък от отстъпник програмист. Данло си помисли дали да не му каже истината — че Хануман е откраднал паметта на Тамара, — но вече не му вярваше изцяло. В момента Бардо бе прекалено погълнат от мечтите си. Даже да беше готов да рискува в църквата му да настъпи схизма, той нямаше да е в състояние да принуди Хануман да спаси Тамара.

— Надявам се — каза Бардо. — Приятелството е златно. Не трябва лесно да се отказваме от приятелите си. Като приятел трябва да те посъветвам да оставиш Хануман на мира — засега. Остави да мине малко време — и за вас двамата, и за онези, с които сте близки. Време за, хм, преоценка. За размисъл, навярно. Разбираш ли? Ти си Рингес и ни принадлежиш — би било наистина жалко, ако се наложи да затворим вратите си за теб.

По-късно същия ден Данло реши да потърси съвета на майстор акашик. Мислеше си да му разкрие, че Хануман е използвал архитектска хиюма, за да пречисти спомените на Тамара, и че най-вероятно ги е запазил в някой от компютрите си. Искаше Хануман да бъде подложен на акашишко разчитане, искаше акашиците да използват своите компютри, за да разголят мислите му и да го накарат да признае къде е скрил тези перли, откраднати от ума на Тамара. Но всъщност му се струваше подло и предателско да влезе в напомнящата на крепост сграда на акашиците, да се поклони на някой непознат майстор и да обвини Хануман в извършване на престъпления. Макар че сега Тамара се беше приютила в стаята на старица, която миришеше на араукария и мехлем против измръзване, макар че изгаряше да поправи злото, макар че Хануман го бе предал, той не можеше да предаде Хануман по този начин.

Разбира се, Данло отлично знаеше, че и Хануман, и Тамара са се родили в семейства на архитекти и че следователно имат право да пречистват и да бъдат пречиствани. Този въпрос беше уреден още преди хиляда години. По-точно, това бе религиозен въпрос. Ако разтълкуваха пречистването буквално, акашиците щяха да заявят, че Хануман изобщо не е извършил престъпление. Дори можеха да укорят Данло, че се е забъркал с куртизанка и странна нова религия. Както всички знаеха, акашиците се противопоставяха на всички религии.

— Но, Хану, ти си вкарал вируси в благословеното й тяло! — каза си Данло. — Вкарал, си вируси и в господаря пилот, а това е престъпление, което е шайда в шайдата!

Слелянето, инжектирането на чужда ДНК в човешкото тяло, всъщност е най-ужасното престъпление. Но законите на Ордена постановяваха, че само майстор пилот (или друг майстор) може да изправи някого пред акашишки съд с толкова малко улики, а пък Данло не разполагаше с абсолютно никакви истински доказателства — единствено с внезапното разбиране, появило се в ума му по време на срещата с Тамара. А какво в крайна сметка се беше случило онази вечер? Дали не бе халюцинирал нещо ужасно? Дали това не беше само сънуване наяве или неканена симулация на ума му? Или бе осенен от някакъв чудесен нов начин на възприятие, навярно сходно с провиждането или възспоменуването? Не знаеше. Знаеше само, че това възприятие е реално и истинско, знаеше, че е прав за Хануман. Но ако грешеше?

„О, Хану, Хану, каква е истината?“

Така че Данло не отиде при акашиците. Дори самият господар акашик не можеше да накара Хануман да възстанови спомените на Тамара. Можеше да го стори единствено Данло, Някак си трябваше да изцери раната помежду им и да насочи Хануман към истинско състрадание, иначе Тамара никога нямаше да си спомни живота си и коя е в действителност.

И така, Данло се върна в стаята си в общежитието. Прекара по-голямата част от денонощието потънал в размисъл. Не яде нищо, не пи нито чай, нито вода. Лежеше почти неподвижно върху сплъстените си кожи, широко отворил очи. Ако някой надникнеше през заскрежените му прозорци, би го помислил за мъртъв. Част от него наистина беше умряла, а друга негова част не искаше да живее. Но третата му част нашепваше, че Тамара може да бъде излекувана. Докато мракът в него се сгъстяваше, този шепот ставаше все по-силен. Накрая се превърна в рев, по-настоятелен от бурята, която блъскаше прозорците на стаята му. После Данло си спомни нещо, което преди два дни му бе казал Джонатан Хър — случайна информация, подхвърлена небрежно като снежна топка. Джонатан му беше споменал за празника, който Бардо замислял да проведе на Края на годината. Той бил посветен на последното пътуване на Малъри Рингес и щял да е голямо събитие — за онези, които следваха Пътя. За другите (или за такива независими личности като братята Хър) великото веселие на Бардо щеше да замества церемониите, бележещи края на фестивала на Счупените кукли. „Случайно съвпадение ли е, че баща ти е напуснал Никогея на деветдесет и девети? — беше го попитал Джонатан. — Със сигурност не е случайно, че Бардо призова за размяна на подаръци — не знаеш ли, че нашият празник трябва да засенчва всички други?“

И така, на най-свещения ден на фестивала на Счупените кукли, ден, в който архитектите на Безкрайния живот си подаряваха богати подаръци, увити в пъстра хартия, последователите на Пътя щяха да си присвоят тази древна церемония. Този празник щеше да символизира дара на Малъри Рингес за човечеството: обещанието за божественост, което почти никой не разбираше. Идеята за размяна на подаръци бе като звезда, избухнала в дълбините на Данловия ум. Тя незабавно стопи отчаянието му. Данло си спомни за бивника от морж, който беше открил на връщане от Ависалия. Бе имал намерение да извае от него фигура за шах и да я подари на Хануман. В продължение на много дни този план беше останал само полуоформен и неясен, а понякога той изобщо бе забравял за това. Но сега той направо скокна от леглото и се засмя, изпълнен с възбудата на очакването. В ума му изпъкна образ, ясен като дърво ю на фона на небето; Той го разгледа от много ъгли едновременно и го запечата в паметта си. Реши да превърне образа в действителност. От обикновено парче моржова кост щеше да извае бог. Това щеше да е нещо повече от заместител на липсващата фигура от шаха на Хануман. Данло щеше да сътвори реална фигура, която да въплъщава цялата болка и страст на боговете. Хануман му бе дал дара на огъня — и на великата церемония Данло щеше да му подари в замяна решение на фундаменталния въпрос на живота, начин за окончателно угасяване на същия този огън. Когато вземеше подаръка в ръце, Хануман щеше да изпита истинската тежест на любовта и сърцето му щеше да се отвори. Щеше да върне паметта на Тамара и да възстанови приятелството им — това бе последната отчаяна надежда на Данло.

Захвана се за работа. Не го интересуваше, че е полунощ — имаше една от малкото единични стаи в „Реса“, така че малко тропане нямаше да обезпокои никого. Стаята бе тясна само колкото да се съберат спалните му кожи, сушилната лавица, чайният сервиз и дълбокият му дървен сандък поставен под прозореца. Беше го получил още като послушник. Вътре бяха всичките му вещи — съвсем малко, като се има предвид, че вече бе калфа. Под втория си чифт кожи, роби, кънки и камелайки пазеше единствените неща, които ценеше: диамантената топка на майка си, двете книги които му беше поверил Бардо, фигурката на снежния бухал, която бе направил по време на пътуването си до Никогея, върхът на старото си копие за мечки — и от време на време бамбуковата шакухачи. На самото дъно на сандъка бяха резбарските му инструменти, поставени в торбичка от тюленова кожа. Освен бялото перо, което носеше в косата си, за Данло нямаше нищо по-скъпоценно от тези инструменти, защото го свързваха с детството му, с народа му и със света на скали, животни и дървета, който беше обитавало племето му. Той извади торбичката и развърза вървите й. После педантично като бижутер подреди върху спалните си кожи стъргалките и длетата. Взе триончето и леко прокара лъскавите му зъби по палеца си. После извади резците. Имаше пет резеца и много се гордееше с тях. Два му бе подарил Хайдар на единайсетия му рожден ден. Приемният му баща ги беше направил от редки диамантени камъни, вградени в дръжки от китова кост. Самият той бе направил другите три резеца от каменно дърво и кремъчни зъби. Зъбите бяха с различна дължина и лесно можеха да се точат или заменят, когато се изхабят. При постъпването си в „Реса“ Данло замени два зъба, не защото се бяха нащърбили или износили, а защото бе открил по-фин материал от кремъка. В деня, в който започна да си пуска брада, той взе бръснача си (същият бръснач с диамантено острие, с който беше обръснал лицето на Педар) и внимателно го счупи на три парчета. Две от тях постави в резците, а с третото си направи ужасно остър нож. Най-простият от инструментите бе чукчето: объл речен камък, който точно подхождаше на дланта му. Щеше да свърши много от работата си тъкмо с този камък, почуквайки с него по дръжките на резците. И когато свършеше да дяла, изрязва и гравира, щеше да се заеме с излъскването. За тази отегчителна работа имаше много парчета фин пясъчник и груба кожа.

Защото беше казано, че нито едно парче кост не може да оживее, докато не стане гладко като нов бял лед.

Когато се приготви да започне самото дялане, Данло каза молитва за душата на моржовата кост и извади бивника от сандъка. Бе дълъг колкото ръката му, тежеше много и имаше богат мирис, който напомняше за морето. Беше стар бивник, дълго лежал в солена вода — цветът му бе тъмнокремав с кехлибарени и златисти жилки. Той започна да дяла твърдата кост. Кремъчното острие издаваше висок стържещ звук. С дълги, бързи удари Данло дялаше от върха на бивника към основата му, за да не го разцепи. Скоро скутът му се покри с дълги трески кост. Когато почисти бивника хубаво, той спря да избърше потта от челото си и да отупа отпадъците. После наряза моржовата кост с триона на пет равни части. Искаше да направи само една фигурка, но никога не беше опитвал толкова сложно нещо. Имаше вероятност да развали едно-две парчета преди да успее да издяла бога.

Всъщност Данло развали четири парчета преди да започне да оформя последното. Първите две се разцепиха почти веднага, щом допря резеца до тях. Моржовата кост е най-прекрасният материал за дялане, в него има живот, който възрастта само още повече усилва, но и я втвърдява, и дефектите, присъщи на всички живи същества, често се превръщат в дълбоки цепнатини. Номерът в дялането е да работиш около тези цепнатини така, че естествената здравина на костта да може да ги подсили. Навярно щеше да е по-добре Данло да е открил нов бивник, мек, бял и лесен за обработване. След около година на открито новата моржова кост се покрива с цветни жилки, които растат и се сливат, докато цялата повърхност не заблести като тюленово мляко, разсипано върху лед. Тъкмо този цвят обаче не искаше Данло. Неговата задача беше да направи фигурка, която да подхожда на останалите фигури от шаха на Хануман. Другите фигури — пилотът, извънземният и сетикът — бяха стари, целите издраскани, пропукани и покрити с фина златиста патина. Неговият бог трябваше да напомня на тези фигури не само по старостта и големината си, но и по стил. Трябваше да напомня ярконския стил: подробен, но не претрупан, реалистичен, но с възвишена емоция, загатваща за идеала. Майсторството на скулпторката на оригиналния шах бе наистина съвършено. Тя беше надарила черния бог и двете богини с различни съчетания от ведрост, състрадание, радост и мощ. Черната богиня беше особено поразителна, защото лицето й излъчваше едновременно гняв и възторг и тя изглеждаше премъдра като статуите на Николос Дару Еде, които стояха пред повечето кибернетични черкви. Макар че не откриваше недостатъци в тези прекрасни произведения на изкуството, Данло търсеше нещо повече, виждаше пред себе си лице, което може би нямаше да успее да постигне. След като развали третото и четвъртото парче кост, той започна да се отчайва. Всъщност тези парчета не се сцепиха, но когато започна фината работа, Данло издълба очите на бога прекалено бързо и прекалено дълбоко, затова на два пъти трябваше да прекъсва. Накрая взе последното парче моржова кост и обеща на душата му, че ще го дяла по-бавно. Щеше да си представя точната форма и големина на всяка частица кост преди да я отнема от парчето — иначе изобщо нямаше смисъл да продължава.

И така, той започна последната си фигура и дялането като че ли нямаше край. Миговете преливаха в мигове и се трупаха, изминаваха цели дни, но Данло не забелязваше нищо. От време на време, когато очите му започваха да парят от умора и ръцете му се разтреперваха, той лягаше по гръб на кожите и задрямваше, стиснал парчето моржова кост в ръка, както дете стиска кукла. Веднъж дневно излизаше от стаята си, за да се нахрани. И после се връщаше освежен и изпълнен със сили. Дълго седеше приведен, стиснал в босите си крака като в менгеме неподвижния бог дялаше го и го оформяше. С помощта на някой от резците отнемаше парченце по парченце, докато гърбът му не изтръпнеше от болки и краката му не посинееха от студ. През най-тежките моменти дори си мислеше да се откаже. Плашеше го самата безсрамна дързост на онова, което се мъчеше да сътвори. А понякога го разсмиваше. Но винаги го удивляваше и затова той продължаваше да дяла безкрай. Знаеше, че ако образът в него е верен, ако успее да го види точно, ще може да го направи. Въпросът се състоеше в това само да освободи бога от костния му затвор. Неговият бог бе някъде в твърдото парче кост. Всъщност там бяха всички богове и богини и всички човешки същества, всяко дете, жена и мъж, които някога щяха да живеят във вселената. Можеше да ги види с окото на скулптор, свити един в друг така, както строгото тяло на архитектска матрона съдържа в себе си усмихнатата току-що омъжена жена и безчет по-млади нейни варианти. Ако човек погледнеше както трябва, всички хора си приличаха. Един можеше да е с къдрава коса, с корем, пълен със скърби и да вярва, че Еде е единственият Бог на вселената. Друг можеше да притежава извънземната красота на елидийските птицехора, но между двата вида имаше общност и връзка. А колко просто беше да превърнеш един човек в друг. Колко ужасно лесно едно замислено дете можеше да се преобрази в тъжно. С едно натискане на резеца Данло бе в състояние да изобрази скръб на доволно лице. Той остъргваше кремавобяла частичка и милиард трилион атоми политаха към пода, променяйки лицето на неговия бог, едва доловимо и безвъзвратно. Ако имаше възможност да работи с по-фин инструмент, отделящ само по атом с всеки удар, нима неизбежно нямаше да разкрие всички възможни форми и неща?

Замислен за това, Данло се чудеше над загадката на идентичността и съзнанието. Докато светлините в стаята му горяха нощ след нощ, той се питаше за много странни неща. Ами ако някоя велика богиня като Същността на твърдото състояние можеше атом по атом да дяла него с техники, известни само на боговете? Ами ако тя бавно променяше пигментацията на косата му, дължината на костите му и очертанията на зъбите му? Дали щеше да си остане пак той? И защо не? Да, но да предположим, че можеше да каркира ума му в нова памет. Ами ако заменеше вкуса на курмаша от последната му вечеря с този на ориза с шафран и чесън — дали това щеше да промени нещо важно в него? Не, той беше сигурен, че няма. Но да предположим, че тя можеше един по един да замени всичките му спомени, както минералите в падналия дънер се променят, за да го превърнат във вкаменено дърво. Да предположим, си спомнеше, че е ял култивирано дете и че носи на главата си диамантена шапка за директен интерфейс. Ако с божествен финес можеше да обезобрази плътта и ума му в почти безконечна последователност от форми, навярно за да го превърне в по-волеви и независим човек, богинята не бе ли в състояние да каркира Данло Дивия в съвсем друга личност? В края на краищата каква беше същностната разлика между него и човек като Хануман ли Тош? В най-мрачните си кошмари той се бе ужасявал, че може да стане като Хануман, и отдавна подозираше, че бледото му, измъчено лице някак си е отражение на собствения му лик. И сега, докато забиваше тънкото диамантено острие в моржовата кост, разбираше, че това е възможно. Можеше да види най-прекрасното нещо в ума: че ако трябваше да се превърне в Хануман или в някое друго същество, постепенно, атом по атом, Данло в никой момент нямаше да се чувства по-различен или да усети, че нещо важно в него е загинало. Но един ден щеше да се събуди, да се погледне в огледалото на вселената и нямаше да е той. Какво щеше да се случи тогава с истинската му същност, с най-дълбоката му същност, която не можеше да загине? Щеше ли още да е жива някъде в ужасната форма, в която се беше превърнал? В извънземен, в рак или в червей, гърчещ се из мрачните тунели под снега? Във всички неща? Каква бе истинската, неизменна същност на което и да е човешко същество? И по-точно, какво представляваше душата и съдбата на това божествено животно, което някои наричат човек?

Данло нямаше окончателен отговор на тези въпроси или по-скоро нямаше подходящ афоризъм, който да формулира като философска истина. Често беше спорил с Хануман за такива загадки и винаги бяха стигали до задънена улица, Сега трябваше да подари на приятеля си друг вид аргумент, издялан от моржова кост, вместо от думи, който щеше да привлича ръцете, очите и сърцето. И затова обработваше студеното парче кост с твърдите си, остри инструменти, работи седем дни, докато снежинките се блъскаха в прозорците на стаята му и отчупваха от тях невидими молекули стъкло. На осмия ден богът му бе почти завършен. Това беше благородно създание, издигащо се на пиедестал от пламъци. Толкова умело бе издялал основата на фигурата, че трудно можеше да се каже дали огнените езици се обвиват около краката на бога, или се вливат в тях, превръщат се в плът и го съживяват със същността на огъня. Цялата му поза и изражение бяха насочени към един въпрос: какво оцелява, когато човек стане бог? Отговорът бе всечен във възлестите мускули на тялото му, от разперените му ръце до измъчената, извита шия. Този отговор Хануман щеше да разбере с всяка своя клетка. „Болката е осъзнаване на живота“ — помисли си Данло, нали боговете бяха най-цялостно осъзнатите създания във вселената.

Цялата история беше насочвала към тази осъзнатост. В началото, при раждането на вселената, всички неща били съсредоточени в една-единствена точка, безкрайно тежка, безкрайно гореща. Нямало нито радост, нито болка, нито мрак, нито светлина. И после, за по-малко от една трилионна от трилионна от секундата, имало всичко. Фундаменталните частици материя — нишките, инфоните и другите божествени проявления — се посипали от първичната космическа енергия като снежинки, кристализирали от облак. Много бързо, за една безвременна, вечна секунда, докато вселената експлодирала със скоростта на светлината, материалната плазма изстинала и се съчетала в по-големи неща — в кварки, електрони, фотони и неутрино. Но трябвало да минат половин милион години преди да се появят първите стабилни атоми и още милиарди години преди тези атоми да се научат да се сливат в молекулите на живота. Най-удивителното явление беше, че случайно движещите се атоми водород в крайна сметка се бяха събрали, за да сътворят създание, което да обича, да се смее и да страда. Което можеше да се смее на собственото си страдание или да страда от любов към живота. Цялата история бе това изстиване на материята и откъсването от огнената първична единност, но историята също беше и появата на осъзнаването на живота. И сега галактиките бяха безброй, и само в галактиката на Млечния имаше сто милиарда звезди, сияещи в неподвижността на нощта. И сега имаше човешки същества. Никой не знаеше колко. Всеки мъж и жена беше студен остров на съзнание, носещ се в космоса. Всеки страдаше от отчуждението от другия живот, от отчаяние, самота и от ужасното разбиране, че единствено смъртта може да сложи край на страданията му. Това бе проклятието на самосъзнанието, болестта на човека. Животните — вълкът или бухалът, потънали в звуците на покритата от сняг гора — можеха да се наслаждават на простото здраве и спокойствие на живота, но не и човекът, вгледал се в бъдещето с надежда за щастие. Смяташе се, че боговете са над всякакво човешко страдание. Говореше се, че притежавали умове, огромни и съвършени като компютри, и че не можели да обезумяват от глад, завист или от срама да гледат как телата им се разпадат от старост. Данло беше сигурен, че никога не е срещал бог от плът, но можеше да види проблема им по начин, невъзможен за никой друг. Боговете можеха да умират — Сондървал бе открил мъртвия бог край звездата, наречена Славата на Хануман, и категорично го беше доказал — но дори есхатолозите не разбираха какво може да означава това. При всички възможности на вселената боговете трябваше да се боят от смъртта повече от който и да било човек. За същество, което би могло да живее милион години, смъртта е върховна трагедия, която трябва да се избегне на всяка цена. Боговете възприемат смъртта като небитие, като край на безпределните възможности, които се простират пред тях. Това беше смисълът на превръщането в бог: безсмъртие, мощ, уголемяване на същността. Никое живо същество не притежава по-дълбок усет за същност от бога, нито пък разбира по-добре какво е да си истински сам. Някои може би си въобразяват, че в търсенето си на живот без граници или край боговете са по-близо до Бог от всички други същества. Но е тъкмо обратното. Снежният червей е по-близо, по-близо е зрънцето лед под хариджанската обувка. Цялата история е бягството от смъртта и никой не бяга по-бързо от боговете. Те бягат навън към групата галактики Дева, към купа Ейондела и още по-нататък, натам, където звездите се вълнуват като океан към студения, искрящ край на вселената. Но никой бог не е открил в тази посока път за бягство от страданието. И никой, макар мнозина да се опитват, не е изоставил напълно тялото, не се е спасил от ограниченията на материята. Защото боговете също са изградени от атоми и всеки атом в тях някога е преживял прелестта и екстаза от раждането на вселената, а атомите никога не забравят. Всички богове горят за безкрайността, за мига на творението, в който смъртта и животът са едно и също. Това е болката на боговете. Това е вечният им копнеж и мъчение. Това е изгарящото осъзнаване на живота, което расте ли расте без граници и без край.

Данло беше един от първите хора, разбрали това като човешки същества. Със студеното острие на резеца си той се опитваше да издяла съзнание във всяка част на своя бог, особено в дълбоко порочното му лице. Но това не бе достатъчно. В много отношения Хануман по-добре от него разбираше този аспект на божествеността. И затова Данло изсече на лицето на бога други страсти, като насочваше ножа си с цялата предпазливост на въжеиграч. „Лицето е врата към душата“ — така казваха алалойските майки на децата си, когато искаха да обезсърчат егоистичните им чувства. Данло знаеше за душата нещо, което не беше известно на Хануман. Да, винаги щеше да има болка и никой не можеше да избяга от пламъците на омразата, тъгата, скръбта и отчаянието. Но всеки носеше в себе си спомена за древния райски огън, толкова ярък, че затъмняваше всякакво горене. Огънят, чието докосване можеше да охлади душата и да угаси и най-жестоката жажда. Горещо и студено, огън и лед, начало и край — Данло нямаше дарбата да вижда същността на противоположностите и да ги съчетава. Фино изрязаните устни на бога бяха изтеглени назад и в екстаз, и в мъка. Това беше видът на човек, гърчещ се в мъките на сексуална треска, или на баща, застанал с лице, вдигнато към небето, понесъл в ръце студеното, мъртво тяло на сина си. Това беше удоволствието на бог, създал живот на милион планети, и болката да вижда милиарди звезди да избухват и умират. Данло дялаше ли дялаше и очите на неговия бог блестяха от смях и безумие едновременно, и от абсолютното съзнание за любов, надхвърляща всяка любов и омраза. Трябваше да вложи цялото си умение, за да разкрие тези страсти. Всъщност той се съмняваше, че ръцете му са способни на това, и в изтощението и яростта си да дяла понякога се чудеше дали не го насочват душите на Старите. Като момче, седнал до каменната лампа в нощите на дълбоката зима, той бе наблюдавал старците от племето да изрязват животни от кост или дърво. Сега подражаваше на спокойствието на техните мазолести старчески пръсти, на увереността и силата им и най-вече на тяхното търпение. Лицето на бога му причини най-много мъки. С най-острия резец Данло свърши деликатната работа около очите и дълбаеше тези фини линии между ударите на сърцето си, за да не треперят пръстите му. Работеше безкрайно бавно, за да изрази най-важния аспект на бога, който според него беше ужасната красота. Хануман трябваше да види бога и да остане поразен от нея. Трябваше да хване фигурката в ръце и да каже: „Това е бог, който постоянно пие от дълбокия огнен извор в себе си, докато не се преизпълни със сила да създава друг живот. Той е онзи, който иска живот, вместо цялото страдание и зло, и сияе с ужасна воля за всичко, което е плодородно, диво и силно, и неговото лице е моето лице.“

Когато най-после свърши, Данло взе камъка си за лъскане и започна да търка тялото на бога. Отначало не бе уверен доколко фигурата се доближава до образа, който беше видял. Но колкото повече го полираше, толкова по-доволен от работата си ставаше. Разбира се, той не бе съзнавал съвършено този вътрешен образ, но пък и никое творение не може да е съвършено. Надяваше се, че богът е „точно такъв, какъвто е“ или лоуалоса — алалойски израз за фигурка, разкриваща истинската душа на което и да било същество.

Беше много уморен, но полира с пясъчника почти цял ден, като спираше само за да издуха праха, натрупал се в гънките и вдлъбнатините по бога. Усещаше гладкостта на полирането само с очите си. Алалоите смятат, че е детинско да докосват с пръст фигура преди да е завършена. Но след като я изтри от пиедестала до челото с най-финото си парче кожа, Данло реши, че е готов. Огледа се да открие място, на което да сложи бога. Целият под бе покрит с парчета моржова кост и бял прах. С бавните движения на старец, чиито крайници са сковани от болки, Данло постави фигурката под прозореца. И тогава я докосна. Притисна горещите си, покрити с пришки пръсти до повърхността й, която беше леденостудена от въздушните течения. Удиви се на меката гладкост, на лъскавата красота на старата моржова кост. Докосна очите, дългия нос, възлестите мускули на гърлото. Усмихна се и после се стовари върху кожите. Богът отвърна на усмивката му или поне така му се стори, и му се засмя, и заплака за него, докато Данло се унасяше в дълбок сън, който продължи безкрай.